Полетът на Интрудър

ГЛАВА 20

Събуди се и погледна часовника: осем часа, но дали сутринта или вечерта? Чу, че Сами хърка в койката над него и реши, че трябва да е 8 вечерта, понеже иначе Сами би трябвало да е на дежурство. Остана да полежи още малко, опитвайки се да изблъска облаците забвение, обвили паметта му. Спомни си, че Лудият Джак му беше подал в бялата си длан едно голямо червено хапче. Беше глътнал приспивателното, без да чака да му донесат вода. Защо ли му е трябвало да бърза толкова? В ушите му отекваха шумовете на кораба; изведнъж в съзнанието му изникна картината на самолет, избухващ в огнено кълбо. Кори Форд и Боксмън — ето защо бе избързал да изпие хапчето!

От успокоителното сега го болеше глава. Протегна леко единия си крак и го спусна на пода. После и другия. Остана така, за да си почине. Накрая бавно надигна цялото си тяло и седна в леглото. Придвижи се със залитане до умивалника и намокри една хавлиена кърпа. Строполи се обратно върху койката и сложи студената тъкан върху челото си. Толкова пъти го беше правил преди — заради махмурлук.

Лежеше в тъмнината, опитвайки се да се възползва максимално от целебното въздействие на студената кърпа върху очите си, а в съзнанието му проблясваха спомени от полета от предната сутрин. След 15 минути вече беше напълно буден. Запрати кърпата към умивалника, преоблече се в униформата цвят каки, после взе летателния си костюм и затвори вратата след себе си.

Откри Дявол 502 — самолетът, с който беше летял предния ден — в ъгъла на хангара, където държаха машините със сериозни повреди или онези, които чакаха за резервни части. Дявол 502 беше прикован към хангара. По дяволите, скапаният компютър никога не беше работил както трябва! И все пак старото момиче се бе държало прилично и ги беше докарало двамата с Коул обратно живи и здрави.

Той се покачи върху една работна подпорка, облегната на задната част на фюзелажа и пристъпи към хоризонталния стабилизатор. Дупките в опашката бяха почти цял инч в диаметър и направо я бяха пробили. Бяха пет. Той надзърна през един от назъбените отвори и видя, че вътре също имаше повреди, а една от напречните метални подпори беше съвсем разкъсана.

Старши лейтенант Джо Уагнър, заместник по техническата част на ескадрилата, застана близо до носа на самолета. Джейк слезе и отиде при него.

— Направо ужас, а? — извика Уагнър. Пилотът кимна.

— Ти си истински късметлия, Графтън, истински късметлия! Дойдох да погледна пак тая развалина и да се почудя отново на дяволския ти късмет! Дай да те потъркам, дано и за мен да има малко!

Джейк изсумтя.

— Какъв късмет имам чак толкова, та ти е притрябвал така?

— Не бъди толкова сигурен. Виждаш ли тези дупки? Сигурно са от 14.5-мм оръдие! Един-два от снарядите няма начин да не са били с взрив в главите си. Но не са избухнали! Ето къде ти е бил късметът — ако бяха експлодирали, щеше да загубиш вертикалния си стабилизатор! А не знам дали това чудо щеше да иска да лети само с половин опашка! Снарядите са улучили единствената част от самолета, чието съпротивление е толкова малко, че детонаторите вътре в тях не са се строшили! Ела да ти покажа и нещо друго!

Заведе летеца до десния въздухозаборник и се отдръпна, за да му даде възможност да го огледа. По-голямата част от осовата аеродинамична наставка във въздухозаборника липсваше, а лопатките на компресора бяха силно изкривени и деформирани.

— Този снаряд е бил 37-милиметров, истинско чудо! Улучил е право в центъра на аеродинамичната наставка и я е разбил, а компресорът е всмукал парчетата от нея. За щастие ти си изключил двигателя веднага, в противен случай лопатките от компресора щяха да се разлетят, да разрежат фюзелажа и да минат през алуминия като нож през масло. А вътре лопатките сигурно щяха да попаднат в централния резервоар, горивото щеше да бъде всмукано от горещия двигател и самолетът щеше да избухне само след една хилядна от секундата. Но дори и да не бяха попаднали в резервоара, ако ти беше оставил двигателя да работи, той щеше да се откъсне от носещите възли, тъй като първите два лагера са били унищожени от снаряда. Джейк Графтън кимна с глава.

Една хилядна от секундата. Точно толкова време имаха Кори Форд и Боксмън. В един миг бяха там, а в следващия вече изчезнаха в голямо огнено кълбо.

Джо Уагнър отклони поглед встрани.

— Може причината да е бил снаряд, експлодирал в централния резервоар. А може и някой снаряд да е ударил една от бомбите и тя да е избухнала. Никога няма да разберем как точно е станало.

Те поговориха още малко, после Джейк остави Джо и се изкачи до палубата за полети. Запъти се към задната част, стигна до командната кула и се спусна в страничния проход. Отстрани, до туловището на огромния Шило, се бе залепил един кораб с амуниции. Джейк виждаше как мостикът на снабдителния плавателен съд се издига и пада с вълнението много по-рязко от носача. От по-малкия кораб към по-големия се прехвърляха смъртоносни оръжия. В пространството между двата съда бяха опънати жици — по тях се придвижваха бомбите, като понякога те се потапяха във вълните. Докато наблюдаваше цялата операция — вилките, които се клатеха насам-натам, моряците, насочили усилията си към тежките сандъци с бомби без детонатори — Джейк почувства, че това тук няма нищо общо с истинското хвърляне на същите тези бомби над набелязаните цели. Вдигна яката на якето си и се отдалечи.

От разписанието за полетите Джейк научи, че го очакват две дежурства като наблюдател на кулата след изгрев-слънце. Сега беше два след полунощ. Не му се спеше, беше неспокоен и затова се отправи към столовата, където изяде един хамбургер, докато помещението периодично се разтрисаше от страхотните удари на катапултите при носа, които изстрелваха първите самолети за деня. Щом совалките спираха с оглушителен грохот във водните спирачки, столовата се разтрисаше и посудата се раззвъняваше.

Джейк изпи бавно кафето си и изпуши една цигара, мислейки за летците, които катапултите изстрелваха в нощното небе. Когато излитанията приключиха, той удави фаса в остатъка от кафето и се запъти към залата за инструктаж, за да прегледа пощата си, надявайки се да е пристигнало писмо от Кали. Но тази вечер в пощенската му преградка имаше само официални съобщения. Той седна и се зарови в тях.

След няколко минути забеляза, че Новия тайничко го наблюдава от бюрото на дежурния офицер. Освен тях двамата, в стаята нямаше никой друг. Джейк не вдигна поглед от книжата. За какво ли мислеше Новия? Дали не беше ядосан на Графтън или пък на Форд и Бокс, че бяха имали нахалството да загинат по време на акция? Или се гневеше на себе си, сравнявайки се с пилотите, минаващи през залата за инструктаж? Някога Новия беше един от тях — тогава и той седеше в меките тапицирани столове, за да слуша инструкциите. И той, като тях, бе отварял шкафчето си и, посягайки към спасителната жилетка, противопретоварващия костюм и коланите, беше усещал миризмата на засъхнала пот. Заедно с нея в съзнанието му бе нахлувал спомена за преживяния по време на предишните полети ужас и страхът го бе сковавал още тогава, по време на приготовленията за поредното излитане. Срамуваше ли се от себе си заради решението си да се откаже? Ако е така, сигурно нямаше да се самообвинява дълго време! Щеше да намери начин да хвърли вината върху останалите — върху шкипера, системата, другите пилоти, жена си.

Телефонът на бюрото на дежурния офицер иззвъня и Новия сграбчи слушалката, както удавник се вкопчва в спасителното въже. Затвори и, без да маха ръка от слушалката, каза:

— Джейк, шкиперът иска да те види в каютата си.

Джейк бавно върна писмата в пощенската си кутия. На излизане хвърли поглед назад към Новия и видя, че, приведен над разписанието за полетите, той препрочита имената на онези мъже, сред които доскоро се беше срещало и неговото.

Графтън почука и получи изръмжаване в отговор. Влезе вътре и видя Татенцето, седнал на бюрото си, и Паркър Каубоя — на койката. И двамата гледаха сурово. Капитан Кампарели измери пилота с поглед от глава до пети и махна с ръка по посока на койката.

Кампарели запали цигара и прокара пръсти през късата си коса. Джейк чакаше. Шкиперът прехвърляше някакви документи. После той се завъртя на стола си и впи поглед в Графтън.

— Един убит навигатор, един взривен във въздуха самолет, а сега и това! — Той размаха листа в ръката си и се вторачи в летеца, все едно че беше някакъв обект, представляващ научен интерес за него. — Знаеш ли какво е това?

— Не, сър.

— Това е моят доклад до Седми Флот, размножен в достатъчно екземпляри, та да стигне за всички по етапен ред. Името ти е написано с черно навсякъде в него. Случайно да се сещаш какви пикантерии по твой адрес се съдържат вътре?

Джейк поклати глава.

— Вчера, докато бях в Отдела по планиране на бойните действия и разглеждах картите с ракетните площадки, определяни по сведения на атакуваните пилоти, положих всички усилия, но не успях да открия онези ракетни площадки, които са ви обстрелвали, докато сте атакували електроцентралата Бак Чанг. Тогава прегледах ежедневните спецдоклади и зададох един-два въпроса тук-таме. После седнах да си поприказвам с приятелчето ти — Стайгър. И какво, мислиш, ми каза той?

— Не зная, сър. — Дишането на Джейк се учести.

— Много лошо! Обзалагам се на 1000 долара, че се сещаш за какво става въпрос. — Лицето му се разкриви и вените по врата му изпъкнаха. — Мистър Стайгър ми направи една изповед. Това стана, след като се опита да обясни защо всички онези ракети, от които сте бягали край Бак Чанг, не са включени в спецдоклада или в картите, въпреки моето изрично нареждане. Той, изглежда, знаеше, че площадките не се намират точно там, където посочихте в бойния рапорт. — Гласът му премина в параден рев. — С две думи, той ме уведоми, че двамата с Коул изобщо не сте се намирали край Бак Чанг, когато онези ракети са се опитвали да ви ударят. Призна, че по това време сте били над Ханой, на малка частна екскурзийка!

Джейк сведе поглед.

— Значи е вярно, а? Имате ли и бегла представа какви сте ги свършили? Преди да приключа с теб, вече ще ти се иска вместо Макфърсън, онзи скапан куршум да беше уцелил теб! Мирно, мистър Графтън! — Думата „мистър“ беше изречена накриво и с презрение.

Джейк скочи, застана мирно и впери поглед в стената. Кампарели се приближи на сантиметри от него.

— От 20 години съм във Флота. Спуках си задника от работа, за да достигна тази служба. А ти, зад гърба ми, излъга моето доверие — измами мен, а и всеки един офицер от тази ескадрила. Господи, не разбираш ли, че всичко във войската се крепи единствено на взаимното доверие? Никой друг, освен навигатора ти, не би могъл да е с теб в самолета. Ако не можеш, или не искаш да изпълняваш заповедите, значи не струваш и пукнат грош! Даже Новия — този малоумен младок — е десет пъти по-добър от теб! За него поне зная със сигурност, че не е нищо друго, освен един скапан страхливец. И му имам доверие, понеже знам, че е такъв! Разбираш ли ме? — изкрещя той при последния въпрос.

Очите на Джейк срещнаха обвинителния поглед на Татенцето.

— Когато получаваше назначението си, ти се закле, Графтън! „Кълна се, че ще подкрепям и защитавам Конституцията на Съединените Щати от всякакви врагове, и външни и вътрешни, И ЧЕ ЩЕ СЕ ПОДЧИНЯВАМ НА ЗАПОВЕДИТЕ НА ПО-ВИСШЕСТОЯЩИТЕ ОТ МЕН ОФИЦЕРИ!“ Това е клетвата, изричана от всеки един офицер вече 200 години. И ти я наруши! Не се подчини на заповедите! — Шкиперът си седна пак на стола. — Продължавай да си зяпаш проклетата стена, мистър!

И Кампарели заговори отново, като сега вече владееше гласа си много по-добре, въпреки горчивия укор в него.

— Хората заплюват войниците и моряците по летищата и автобусните спирки из цяла Америка. ROTC отказват да носят униформите си, защото народът им се подиграва и ги проклина. Можеш ли да си представиш? Американците заплюват мъжете, които са се заклели да ги защитават! Мъжете, заклели се да изпълняват заповедите на цивилното правителство, дошло на власт чрез избори! — Той удари с юмрук по бюрото. — От 200 години насам войската се е подчинявала на заповедите на цивилните, в лицето на правителството. Тези цивилни невинаги са действали мъдро и правилно, понякога дори и не твърде умно. Всъщност, много от президентите на тази страна са се проявявали като доста скапани политици, без необходимата за работата си квалификация, ако не се брои факта, че все пак са успели да излъжат някак болшинството от избирателите си. Но ние сме се подчинявали и на най-големите скапаняци! И знаеш ли защо? Можеш ли да предположиш? Джейк мълчеше.

— Отговори ми, Графтън!

— Не, сър.

— Тогава ще ти го обясня, та да ме разбереш. Ако в главите на висшите офицери им бръмне мухата, че имат право да следват собствената си съвест, че могат да вършат това, което смятат за правилно, вместо онова, което им кажат, тогава в Съединените Щати ще се възцари военна диктатура. Ще се превърнем в една от многото бананови републики, в които цари пълен хаос!

Джейк чу щракането на запалка. Командирът бавно се изправи от мястото си и застана срещу пилота очи в очи. Гласът му се превърна в дрезгав шепот.

— Нямаш никакво право да не се подчиняваш на заповедите! Никакво! Трябва да вършиш това, което ти кажат, дори да ти струва живота и безсмъртната ти душа, ако изобщо имаш такава! Не давам и пукната пара за това, дали баща ти е папата или произхождаш по пряка линия от самия Господ Всемогъщи! Глупак с глупак, тук става въпрос за нашата страна и нашата армия! — Кампарели крачеше нагоре-надолу из стаята. — В погребите на този кораб има достатъчно оръжие, за да изтрием Виетнам, или дори Китай, от лицето на земята веднъж завинаги! Какво би станало, ако капитанът изведнъж решеше, че притежава достатъчно власт и мъдрост, за да действа самостоятелно?

Той спря пред застиналия като препариран Графтън. — В основата си, Флота се крепи върху сляпото подчинение. А Америка винаги ще се нуждае от своя флот! — Обърна се и направи няколко крачки към бюрото. — Също така ще ѝ е необходимо този Флот да ѝ се подчинява! Така че твоята постъпка е неправилна още в самата си основа!

Франк Кампарели седна тежко на стола си. — Значи, ти смяташ, че заради шибаната дребнава войничка, дето я водим в тая скапана дупка, наречена държава, си струва да се компрометира Флота на Съединените Щати, така ли? Смяташ, че сам-самичък, с помощта на един самолет и няколко бомби, ще можеш да накажеш комунистическите копелета и веднъж завинаги да ги направиш добри демократи и републиканци? — Татенцето засмука силно от цигарата си и въздъхна. — Ти си един проклет тъпак! Тъпак си, защото не си разбрал още, че ние трябва да се подчиняваме, без значение дали ще загубим живота си или скапаната война! Кое не ни е наред според теб, Графтън? Смяташ, че не сме достатъчно агресивни, ли? Мамка му! Жалко, че не можем да ти уредим среща с Форд и Бокс, та да ги питаш тях дали не сме достатъчно агресивни спрямо жълтите!

Тишината натежа във въздуха, подобно на вонята на разлагащ се животински труп.

Джейк усети, че очите му смъдят. Каубоя прочисти гърло, за да привлече вниманието на шкипера, и насочи очите си към треперещите ръце на Джейк. Шкиперът проследи погледа му, след което се извърна настрани.

— Щом излезеш от тази врата, ще отидеш в лазарета и ще уведомиш Лудия Джак, че искам да ти направи пълен медицински преглед. Ако те одобри, ще те изпратя на брега със сутрешния товарен самолет. Ще си вземеш всички летателни принадлежности с теб. От Щатите пристигат два нови самолета по Тихоокеанския маршрут и аз не мога да си позволя да изпратя който и да е от бойните екипажи, за да ги докара тук. Вземи със себе си онзи психопат Коул. Докато отсъствате, ще започнем разследването по случая и когато се върнете, ще ви разпитаме. Щом новите самолети пристигнат в Куби, се обади и ние ще ти пратим час на излитане. После ти ще докараш единия тук; за другия ще изпратим отделен екипаж. Когато пристигнеш в Куби, искам всяка сутрин да докладваш присъствието си на дежурния офицер. Тези заповеди достатъчно ясни ли са?

Джейк кимна.

— Отговори! — диво изрева командирът.

— Да, сър. Заповедите ви са напълно ясни.

— Тогаво гледай да им се подчиниш, Графтън! Гледай да им се подчиниш! — Кампарели спря за миг, а после продължи. — Стайгър е задържан в каютата си, без право на посетители. Наредено му е да не вдига телефона. Не прави какъвто и да е опит да се свържеш с него! А сега се измитай оттук, преди да съм решил лично да проверя с какво е пълна главата ти наместо мозък!

Джейк излезе от стаята.

Старшината втори клас в лазарета му каза, че ще трябва да дойде пак по време на визитацията в 07.00 часа. Графтън не беше в настроение да отговаря учтиво.

— Искам да видя Краставото Магаре на секундата, мама му стара! Намери го!

Оказа се, че все пак докторът си е в кабинета. Явно говореше с Кампарели по телефона.

Съблечен по долни дрехи, Джейк не обръщаше внимание на унизителното ръгане, което трябваше да представлява пълният медицински преглед на физическото му състояние. Мислите му бяха другаде. Пред очите му пробягваха лицата на Морган и другите му приятели, които вече бяха мъртви. Двама от тях бяха загинали при автомобилни катастрофи, но 6-7 бяха загинали по време на полет. Докато още бяха в учебната ескадрила, един бе загинал при катапултиране от запалилия се самолет. Тогава парашутът му не се бе отворил и той дълго, много дълго бе падал надолу, към земята. От всички Морган беше най-добрият му приятел, но Графтън бе не по-малко близък и с едно момче от Калифорния, което се бе забило със своя А-6 в пустинята Невада на един нощен учебен полет.

Лудият Джак погледна ръцете на пилота.

— Можеш ли да летиш? — запита го докторът.

— Аз не съм лекар — каза Джейк. — Аз карам самолетите на Чичо Сам... — добави той и гласът му пресекна. Шкиперът сигурно не би пропуснал да направи някой коментар относно това твърдение. Е, какво пък. Франк Кампарели беше прав. Но и Джейк бе прав за себе си. Значи, просто трябваше да се уточни до каква точно степен трябваше да се търпи глупостта на висшестоящите. Ако тези цивилни, назначени на постовете си чрез гласуване, не възнамеряват да действат достатъчно твърдо, за да спечелим войната, тогава нямат право да се размотават и междувременно да пращат на сигурна смърт стотици момчета! Кампарели не размишлява — той просто приема глупостите им. Може би проблемът е в това, че генералите и адмиралите никога не казваха на управляващите какви тъпаци са те всъщност.

— Можеш ли да летиш? — повтори въпроса си докторът.

— А ти как мислиш? Преди няколко седмици ти самият се вози в моя самолет. Опасен ли ти изглеждах тогава? Или си мислеше, че цялото ти медицинско образование, в което родителите ти са инвестирали толкова много, е изложено на голям риск?

— Можеш да се облечеш. — Лудият Джак започна да пише медицинския доклад.

— Искам да чуя професионалното ти мнение, Магаре! Ще ми разрешиш ли да карам пак металните птици или не?

— Ти какво искаш? — запита го докторът. — Искаш ли да летиш или не?

Джейк си обу обувките.

— Не зная, докторе. — Говореше бавно, опитвайки се да се съсредоточи. — Летя от 15-годишен. Това е единственото, което знам да правя. Ако тази война продължи още известно време, сигурно ще си умра в някой самолет. — Той взе портфейла и ключовете си от бюрото. — Всъщност, вече не ми пука за нищо!

Докторът внимателно изгледа пилота.

— Когато преди няколко седмици летяхме заедно към брега, ти ми зададе въпрос, чиито отговор смятах, че вече знаеш. Попита ме: „Заслужава ли си човек да рискува живота си по този начин?“. Е, какъв е отговорът, да или не?

— Не си спомням да съм те питал подобно нещо. — Пилотът седна и опря лакти на коленете си. — Винаги съм смятал, че летенето си струва жертвите, които правиш за него! — каза той накрая.

— Животът е много по-прозаичен от летенето, нали? Много по-сложен и безславен. В него няма да откриеш онези съдбоносни задачи, в които трябва да вземеш единствено правилното решение, да избереш между черното и бялото — а летенето е пълно с тях! — Лудият Джак продължи да припява, говореше нещо за добри пилоти, които правят лошия избор в истинския живот, но Джейк не го слушаше, а вместо това разглеждаше снимките, окачени в рамки по стените. На тях бяха увековечени важни моменти от военноморската история — Дюи в залива Манила, Фарагът на път покрай фортовете в Мобайл, „Монитър“ и „Меримак“ в Хамптън Роудс.

Но Лудият Джак беше окачил и още една снимка. На нея се виждаше един взвод моряци, уловени в кадър на брега на Айво Джима, с лица, разкривени от напрежението на битката. В тях нямаше нищо славно.