Последният валс на Матилда

Глава 12

Ден след ден тишината постепенно надделяваше и започна да й тежи. Джени забеляза колко е изолирана от света. Търсеше утеха в присъствието на хората, които работеха в Чаринга — едно ново спокойствие, което до този момент не познаваше.

През дългите дни бродеше из необозримите поля, качена върху гърба на кобилата, със скицника в дисагите, а през мразовитите нощи, когато капчиците роса блестяха по ливадите, метеше и чистеше къщата. Изпра пердетата и покривките на леглата, боядиса кухненските шкафове и премести сандъка в спалнята. Мястото на роклята бе в гардероба, а не в тесния сандък.

Джени извади морскозелената рокля и я притисна към себе си. Миризмата на лавандула се разнесе във въздуха и призрачният оркестър засвири валс. По време на танца, духът на Матилда беше с нея, но в музиката се долавяше известна тъга. Тънка нишка от несбъднати мечти, която не можеше да бъде доловена и разгадана, преминаваше през рефрена.

Джени затвори очи, за да може да си представи по-добре призрачните танцьори, защото именно те я водеха през страниците от живота на Матилда. Нейната история напираше да бъде разказана.

— Джени? Тук ли си?

Джени бързо отвори очи, музиката спря и образите изчезнаха. Сякаш я бяха прехвърлили от едно измерение в друго, но въпреки объркването, първата й мисъл бе, че Брет не бива да я вижда в този вид.

— Почакай. Ей сега идвам — извика тя.

Затръшването на вратата с мрежата бе последвано от стъпките на Брет по кухненския под. Джени окачи роклята в гардероба. Долавяше баритоновия глас на Брет и развълнуваното джафкане на Рипър, докато се преобличаше бързо в панталон и риза и минаваше от една реалност в друга. Тя пое дълбоко дъх и отвори вратата на спалнята.

— Добър ден, Джен.

Брет откъсна очи от кученцето, което радостно дъвчеше пръстите на ръката му и я погледна.

Джени се усмихна радостно, изненадана, че го вижда.

— Не те очаквах да се върнеш толкова скоро. Как мина прекарването на вълната?

— Много добре. Взехме добри пари на търга и, както обикновено, внесох парите в, банката. — Брет бръкна в джоба си. — Платих надниците и други разходи — това са разписките.

Джени хвърли бърз поглед на цифрите. Сумата надхвърляше всичките й очаквания.

— Винаги ли е толкова голяма печалбата от продажбата на вълната?

Брет сви рамене.

— Зависи от пазара. Този път сумата е горе-долу по средата.

„Изглежда толкова равнодушен. Сякаш такава огромна сума пари не означава нищо“ — почуди се Джени. Тя сгъна разписките и ги натъпка в джоба на джинсите. Разбира се, тези пари не бяха негови, така че защо да се вълнува?

— Имаш ли бира, Джен? Пътуването беше много дълго.

Джени донесе две бири и ги отвори.

— Да пием за чека от вълната.

— Съгласен. — Той отпи голяма глътка и избърса уста с опакото на ръката си. — Между другото, нося ти нещо от Броукън Хил. Беше оставено, за да го докара Чолки Уайт с Кралската поща. — Усмивката стопли очите му и той издърпа на верандата огромен пакет.

Джени възкликна от изненада.

— Даян е изпратила нещата ми.

Тя разкъса опаковъчната, хартия, затрудни се в развързването на връвта, но накрая стигна до очуканата дървена кутия, пълна с маслени бои, рула с полуготови платна и сноп четки за рисуване.

— Сетила се е да ми прати дори статива — зарадва се Джени.

— Предполагам, че това ще ти стигне за цялата зима?

Джени кимна утвърдително, погълната напълно от тубите с бои, лъскавите ножчета за остъргване на палитрата, малките бутилки със спирт и безир. Сега можеше да пренесе Чаринга върху платната. Можеше да даде цвят на рисунките от скицника, които бе направила през последния месец и даже да направи опит да пресъздаде образите, описани в дневниците. Почувства прилив на енергия. Нямаше търпение да започне да рисува.

— Ако си решила да останеш, разбира се. През предстоящите месеци тук не се случва почти нищо — помощник-овчарите са със стадата на зимните пасища.

Джени спря да разглежда тубите с боя и го погледна.

— Сега, след като имам всичко това, нямам нищо против уединението. Тук има толкова много неща, които искам да нарисувам. Събрала съм много скици, които искам да пренеса в цвят на платното — на къщата, ливадите, на земята, която се простира чак до онзи чудесен водопад и езерото. Искам да нарисувам планината, оазиса, където плувахме, дърветата уилга, стригачницата и стопанските дворове. — Тя направи пауза, за да си поеме дъх. — Освен това имам теб и Рипър за компания през дългите вечери.

Брет запристъпва от крак на крак, с ръце в джобовете и поглед, вперен във върховете на ботушите.

— Ами… — започна той.

Джени застина и сърцето й подскочи.

— Какво има, Брет? — попита тихо. Той явно се чувстваше смутен, но очевидно му бе трудно да го изрази с думи. — Притеснен си, че ще прекараш цялата зима, затворен във фермата само с мен? Ако е така, не е нужно да се тревожиш за това. Стига да знам, че наоколо има някой, изобщо няма да има нужда да се срещаме — каза решително Джени.

„Много смело — помисли си тя. — Защо просто не си признаеш, че чакаш с нетърпение да прекараш известно време с него? Време, когато нуждите на Чаринга няма да са толкова неотложни? Време, през което да се опознаете по-добре.“

Когато вдигна очи към нея, погледът му бе помръкнал.

— Не е честно, Джен. Не ми харесва мисълта, че ще те оставя сама тук — никога нямаше да замина, ако не беше наложително — каза Брет със сподавен глас.

— Какво е толкова наложително?

При мисълта за Лорейн гласът й прозвуча малко по-рязко.

— В Броукън Хил ме чакаше писмо от Дейви — брат ми, който живее в Куинсланд. Този път Джон наистина е зле, Джен, а това е единствената ми възможност да отида да го видя тази година.

Джени видя вътрешната борба, изписана на лицето му.

— Колко време няма да те има?

Гласът й звучеше спокойно въпреки горчивото разочарование, което изпитваше в момента.

— Един месец, но мога да анулирам полета, ако не искаш да стоиш сама толкова дълго време. Със сигурност ще се почувстваш доста самотна през тези няколко седмици.

Джени се вбеси от чувството на ревност, което я завладя, от облекчението, което изпита, когато разбра, че Брет няма да използва отпуската си, за да се види с Лорейн и същевременно се засрами затова, че прибърза и направи погрешно заключение. Но защо се засягаше? Неговите планове не й влизаха в работата. Брет беше просто приятел, а приятелите трябва да си имат доверие, не да се съмняват в подбудите на другия.

— Разбира се, че трябва да отидеш — каза тя убедено. — Аз ще се справя. Имам с какво да се занимавам, а и с радиостанцията ще съм в течение на клюките и ще мога да потърся помощ в случай на нужда.

— Не ми харесва, че ще си напълно сама. Тук не е като в градовете, Джен.

— Прав си, не е — небрежно каза тя и изтупа праха от джинсите си. — Всичко ще е наред. Върви и виж брат си, Брет. Ще се справя.

Думите й изглежда не можаха да го убедят напълно и той постоя нерешително на прага.

Джени сложи ръце на кръста и го погледна право в очите.

— Аз съм голямо момиче, Брет, мога да се пазя сама — освен това, ако самотата ми дойде в повече, винаги мога да се върна в Сидни. А сега върви и ме остави да рисувам.

Той се вгледа замислено в нея, очите му пробягаха по лицето й в търсене на някакъв знак. В следващата минута вече си беше отишъл. Джени можеше да проследи пътя му по трополенето на ботушите по дъските.

От гърдите й се отрони дълбока въздишка. Бе очаквала неговото завръщане с много по-голямо нетърпение, отколкото искаше да си признае и осъзнаването на този факт я разтърси. Сега, когато го нямаше, къщата й се струваше по-пуста, тишината — по-дълбока, а изолираността на Чаринга — пълна. Дългите седмици, които й предстояха, сякаш бяха безкрай. Стори й се, че чува лек смях и шумолене на коприна.

Джени изсумтя нетърпеливо и взе кутията с боите. Просто си въобразяваше разни неща. Чаринга и някогашните й обитатели имаха странно въздействие върху нея и колкото по-скоро се заемеше с рисуването, толкова по-добре.

Брет нахвърля набързо нещата си в сака, върна се на верандата и надникна през мрежата на вратата.

Джени не си беше губила времето, докато той си стягаше багажа. Мебелите край прозореца бяха преместени в дъното на стаята, масата и пода бяха покрити с хартия. Стативът стоеше на масата, четките бяха подредени в един буркан от едната му страна, а боите бяха положени в стройни редици. Джени много добре бе избрала работния си кът. Светлината струеше през прозореца, вятърът поклащаше пердетата.

Той погледа известно време как опъва платната върху рамките, които Уди изработи за нея в дърводелската работилница, и се почувства разочарован. Тя нямаше нужда от него. Вероятно нямаше да забележи отсъствието му. Имаше си всичко, което й трябваше.

Той въздъхна и си тръгна. Камионетката беше готова за път, отзад имаше туби с вода и бензин, резервни гуми и инструменти, прикрепени така, че да не изпаднат. Брет хвърли сака на седалката до себе си и се качи в колата. Чакаше го дълъг път, но не можеше да се пребори с мисълта, че щеше да тръгне по-спокоен, ако можеше да зърне за миг красивите очи на Джени.

Изруга тихичко и завъртя ключа в стартера. Държеше се като глупак и беше крайно време да се откъсне за малко от Чаринга.

Докато камионетката се друсаше по камъните, Брет се помъчи да съсредоточи вниманието си върху пътя. Едно погрешно завъртане на волана можеше да преобърне камионетката. Пустият път до Бърк не беше най-доброто място за аварии. От Бърк щеше да продължи пътуването на север до Чарливил, който се намираше в центъра на провинция Мълга, от там щеше да хване самолет до Мерибъроу, после да лети на север до Кернс. Там щеше да го чака един малък самолет „Чесна“, за да го откара до полетата със захарна тръстика, където Дейви щеше да го посрещне.

Мразеше да лети, особено на малки самолети. Би предпочел да шофира дотам, но го чакаха три хиляди километра път, а не разполагаше с много време. За Дейви не беше типично да пише и писмото, в което съобщаваше за болестта на Джон, силно притесни Брет. Това не бе първото боледуване на Джон, но в редките им и кратки телефонни разговори никога не бе ставало дума за това. Брет сам бе открил, че Джон боледува от време на време, при едно от малкото си пътувания на север. Този път обаче положението изглеждаше сериозно и мисълта, че е закъснял твърде много, за да може да направи каквото и да било, го караше да поеме рискове, каквито при нормални обстоятелства не би поел. Насили се да се успокои и да гледа по-леко на нещата. Нямаше да е от полза за братята си, ако пристигнеше напълно изтощен.

Изминаваше по неравния път километър след километър. Стъмни се и Брет легна да спи в колата. Сънят му бе лек и неспокоен и щом съмна, скочи и продължи пътуването. Чаринга сякаш беше на друга планета. През дългите часове зад кормилото, независимо че се притесняваше непрекъснато за Джон, не можеше да не мисли и за Джени. Представяше си как косата и придобива меден оттенък под слънчевите лъчи, как се движи. Спомни си за дългите й крака и стройното тяло в деня, когато отидоха да плуват и тя заспа на скалата. Ядосваше се за това, че се оставяше да го прави на глупак. Опита се да я прогони от главата си и да се съсредоточи върху целта на пътуването, но с увеличаване на разстоянието между тях, тя все повече завладяваше мислите му и той се чудеше какво ли прави в момента и дали се сеща за него.

Дойде краят на пътуването и малкият самолет кацна сред затънтените тръстикови поля. Познатата силна миризма на меласа веднага го удари в носа, напомни му за детството и го върна към спомени, които мислеше, че са погребани отдавна. Миризмата беше натрапчива и насищаше влажния въздух. Само след няколко секунди ризата му вече лепнеше от пот.

— Как си, братле? Радвам се, че те виждам.

Джон носеше типичната за този край униформа — бежови къси панталони, ботуши и потник. Кожата му приличаше на пергаментова хартия, съсухрените му крайници бяха покрити с белези.

Брет гледаше втренчено мъжа пред себе си. Не се бяха виждали три години и след като си стиснаха ръцете, той се опита да прикрие изумлението си и да направи връзката между този побелял, прегърбен възрастен мъж и мускулестия гигант, когото помнеше. Захарната тръстика убиваше бавно по-големия му брат, точно както бе убила баща им.

— Джон, какво, по дяволите, търсиш тук? Мислех, че Дейви ще ме посрещне?

— Зает е да урежда договора за следващата година — отговори Джон, — а на мен ми писна да лежа като пън по цял ден. Малко свеж въздух ще ми се отрази добре.

Брет се намръщи.

— В този въздух няма нищо свежо, приятелю. Чист захарен сироп.

Джон се ухили и черепът му се очерта през тънката като хартия кожа на главата.

— Май Нов Южен Уелс ти понася много добре. Намери му мекото ти, хитрец такъв. Да търчиш след сюрия овчици не е работа за един мъж. Нямаш нито един бял косъм дори — добави унило и приглади назад оредялата си коса.

Брет се опита да разведри разговора, но сърцето му се свиваше заради Джон.

— Стига, Джон. Та ти си възрастен мъж — прехвърляш четирийсетте.

Той го потупа по гърба, за да омаловажи думите си и почувства как се олюлява.

Брет се вгледа внимателно в него.

— Кажи ми сега какво точно е състоянието ти? Карай без да увърташ.

— Ще се оправя — измърмори Джон, докато го водеше към камиона. — Това е само лек пристъп на лептоспироза. Веднъж като я пипнеш, няма отърване. Знаеш как е.

Брет се качи в камиона, Джон запали двигателя и те потеглиха покрай тръстиковите полета. Лептоспирозата обясняваше жълтия цвят и сбръчканата кожа, изсъхналите крайници, преждевременното състаряване и болките в ставите.

— Дейви ми каза, че само преди месец един силен пристъп те е свалил на легло. Като те гледам и сега би трябвало да си в леглото.

Джон запали цигара, задави се от силна кашлица и цигарата увисна на долната му устна.

— Ами! Ще ми мине. Просто няколко седмици не трябва да работя на тръстиката. — Той съсредоточи вниманието си върху пътя, който се виеше между тръстиковите полета. — Когато Дейви ти писа, наистина бях зле. Казвах му аз, че винаги се оправям.

Брет започна да губи търпение. Нима Джон не бе научил нищо от историята с баща им? Брат му, изглежда, не забелязваше неговата загриженост и заобикаляше дупките по пътя с невъзмутимо спокойствие.

— Избра много подходящо време, за да се видим, Брет. Сезонът приключи и Дейви смята, че ще си намерим работа в рафинерията, за да изкараме още някоя пара, но започваме чак след няколко седмици.

— Чувам, че нещата тук се променят. Какво ще правите, ако земеделците вкарат през следващия сезон машините в действие?

— А, няма проблем. Машините са много скъпи, а Дейви е един от най-добрите резачи на тръстика, почти толкова добър, колкото бях аз на неговите години. Заедно с гърците е на едно от първите места по бързо рязане на тръстика, затова мисля, че ще поработим още някоя и друга година. Скоро ще можем да си купим наше стопанство. Близо до Мосман има един много хубав имот. Собственикът се пенсионира и е навит да свали цената.

Брет погледна към него и забеляза фалшивия оптимизъм в трескавите му очи. Джон беше на четирийсет и пет години, но изглеждаше на шейсет. Защо двамата с Дейви живееха по този начин, след като можеха да водят много по-здравословен живот при сухия климат на Нов Южен Уелс? С какво ги привличаше тръстиката, гъмжаща от плъхове, бъхтенето ден след ден сред съсипващата влага и горещина и нетрайната слава на най-бърз резач на тръстика? А що се отнася до идеята за собствен имот, това беше просто мираж. От години само си приказваха и сигурно досега са могли да купят това стопанство в Мосман поне три пъти, но така и нямаше да се установят на едно място. Тръстиката и свързаният с нея начин на живот им бяха влезли под кожата.

Брет въздъхна. Трябваше да се опита да убеди Джон да дойде с него в Нов Южен Уелс. Можеше да върши много неща в Чаринга. Работа, която щеше да позволи на тялото му да се възстанови, защото ако останеше тук, едва ли щеше да изкара повече от няколко сезона.

Брет се обърна и се загледа в изгорените тръстикови поля, които се простираха докъдето поглед стига от двете страни на лентата на пътя. Съжали, че дойде тук. Джон нямаше нужда от него, нямаше да се вслуша в съветите му. Той самият не се чувстваше част от това място от доста време насам. Брет си съблече ризата и попи потта от тялото си. С всеки изминат километър влагата и горещината го омаломощаваха и той закопня за зелените пасища и дебелата сянка на дърветата уилга в Чаринга. И за Джени.

Погледът му се рееше по изгорените поля, но не ги виждаше, защото изведнъж осъзна нещо, което го порази. Той обичаше Джени. Тя му липсваше и той изпитваше необходимост да е с нея. Какво, по дяволите, търсеше тук, когато тя стоеше сама в Чаринга и навярно се чудеше дали да не се върне в Сидни? Начинът, по който посрещна новината за заминаването му, красноречиво показа, че никога нямаше да свикне с живота в пустошта. Този край беше прекалено откъснат от света, прекалено отшелнически за интелигентна и привлекателна жена като нея. Навярно щеше да продаде фермата и да си отиде, а той щеше да остане с празни ръце — без дом, без работа и без жена.

Той погледна Джон и за малко не му каза да обърне колата към летището — но разумът го възпря и не каза нищо. Независимо от опасенията му относно Джени, Джон беше на първо място. Трябва да имаше някакъв начин да го убеди да се махне от тръстиката, та макар и за кратко време. Ако сега се върнеше обратно, нямаше да постигне нищо.

— Много си умислен, Брет? Някакви проблеми?

Джон държеше с едната ръка волана, а другата бе провесил през прозореца навън.

— Нищо, с което да не мога да се оправя — отговори Брет кротко.

Джон се засмя нервно и зави към паркинга пред една порутена сграда, смятана за хотел.

— О, имаш предвид жена? — Той загаси двигателя и погледна по-малкия си брат. — Вземай и бягай, приятелю. Жените само връзват ръцете на мъжа, искат да разполагат с парите и времето му. Послушай съвета ми, приятелю, не се обвързвай. По-сигурно е.

— Не е толкова просто — промърмори Брет и се протегна да вземе сака.

Джон никога не бе имал добро мнение за жените и с годините това отношение се засилваше.

— Мислех, че си си взел поука от бившата си жена. Как й беше името? Марна? Марта?

— Марлийн — каза небрежно Брет. — Тази е по-различна.

Джон изплю една храчка.

— Всички котки са черни на тъмно, Брет. Послушай по-опитните от теб.

— Случайните връзки не ме интересуват. Искам да се оженя, да имам деца и собствен дом.

Джон го погледна с укор.

— Нали вече опита веднъж и не се получи. Мисля, че ще ти е по-добре с онази барманка, за която ми спомена при последния ни разговор. Изглежда, че ти е навита, а и няма нужда да се жениш за нея.

— Лорейн е приятна, но само толкова.

Той се сети за настъпателното й поведение и опитите й да превърне приятелството им в нещо повече. Голяма глупост от негова страна, че я остави да си въобразява какво ли не. Заблуждаваше се, че може да контролира нещата и да остане настрана. Разбира се, тя искаше нещо повече от него. Повече, отколкото той можеше да й даде.

— Не си прав, че тя не се стреми към брак, Джон. Мисля, че ме възприема като удобно средство, за да се измъкне от Уолаби Флатс.

Брат му направи гримаса.

— Може и да си прав, братле. Повечето жени искат нещо от мъжете. Хайде да вървим, че ми се пие бира.

Той намигна и скочи от камиона. Лицето му бе посивяло от силната болка и бе покрито с капчици пот.

Брет знаеше, че е безполезно да му предлага помощ и затова тръгна след тромавата фигура през паркинга и по стълбището на хотела. „Нищо не му струваше на Джон да раздава съвети — помисли си Брет. — Неговия живот беше свързан с тръстиката, която беше по-обсебваща от която и да е жена, само че той никога нямаше да го разбере, така че нямаше смисъл да спори с него.“

Хотелът се издигаше върху подпори по средата на един хълм. Около него растяха тропически дървета и ярки пълзящи цветя и лозя. Верандата и отворените прозорци улавяха и най-слабия полъх на вятъра. Въздухът на хълма бе по-малко влажен, но миризмата на меласа не отслабваше, защото долу в долината комините на рафинерията не спираха да димят.

Брет последва брат си по напукания линолеум на тъмния коридор и стълбището. Джон отвори със замах вратата на стаята си и се строполи на старото желязно легло.

— Бирите са в хладилника — каза с немощен глас.

Брет се намръщи при вида на хотелската стая, която трябваше да дели с братята си. Дори помощник-овчарите в Чаринга живееха при по-добри условия. В стаята имаше три легла, малка масичка, липсваха пердета и килим, а от тавана висеше само една гола крушка. Боята се лющеше, настилката на пода бе издута в ъглите, дебел слой прах покриваше всичко, а спалното бельо сякаш не бе прано от месеци. Вентилаторът на тавана скърцаше вяло, мухоловките явно не бяха сменяни от няколко седмици. Брет хвърли сака на най-близкото легло и отвори хладилника. Колкото по-скоро успееше да измъкне Джон от тази дупка, толкова по-бързо щеше да хване обратния самолет до Мерибъроу.

Бирата беше леденостудена, устата и гърлото му замръзваха и след първата глътка усети леко главоболие. Но нямаше по-добро средство за утоляване на жаждата в угнетителна жега като тази. Брет пресуши бутилката, метна я в препълненото кошче и си отвори друга. Свали си панталона, чорапите и ботушите и се хвърли на леглото. Бирата го разхлади, но и го накара да се изпоти. Чувстваше се напълно изтощен.

— Защо, за бога, живееш по този начин, Джон, след като знаеш, че това те убива?

Брет бе преднамерено рязък, защото знаеше, че дипломатичният език бе непознат за Джон.

Брат му лежеше по гръб върху дебелия матрак, с ръце под главата.

— Защото съм свикнал с този живот и съм добър в работата си. — Той с мъка легна на една страна, прежълтялото му лице се оживи и по бузите му изби червенина. — Нищо не може да се сравни с усещането да си господар на тръстиката. Все още съм един от най-бързите резачи и макар че в момента малко съм отслабнал, никой не може да ме надмине. След няколко седмици ще съм на крака. Всички боледуваме понякога, такъв е животът. Не можеш да си представиш колко е приятно да работиш с тези момчета, а и през това време парите се трупат в банката.

— Каква е ползата от всичките тези пари, ако не ги харчиш? От години говориш, че ще си купиш собствен имот. Защо не го направиш, докато си здрав и още можеш? Остави тази работа на някой друг наивник.

Джон се отпусна на възглавниците.

— Не става, братле. Стопанството, което искаме да купим, ще глътне всичките ни спестявания с Дейви, че и отгоре. До няколко години сигурно ще успеем да съберем парите.

— Глупости! Говориш точно като баща ни. Много добре знаеш, че стопанството ще си остане само на приказки, Джон. Ще продължиш да живееш в порутени хотели и бараки, докато остарееш и се поболееш. Болничните сметки ще погълнат спестените пари.

Джон не се впечатли от избухването на Брет.

— Помниш ли, че ти споменах за онова стопанство в Мосман? Наистина е страхотно, с къща и всичко останало. Мисля, че с Дейви ще се уредим много добре, ако го купим.

— Колко пари не ви достигат? Ще ви додам колкото не ви достигат, само и само да се махнете от тръстиката.

— Благодаря ти за предложението, но с Дейви ще се оправим сами.

Джон допи бирата си и се пресегна за нова.

Брет забеляза как ръцете му треперят и с каква мъка преглъща бирата. Той наистина беше много болен и въпреки че сигурно имаше повече спестени пари, отколкото Брет можеше да си представи, глупавата му гордост нямаше да му позволи да се махне от тръстиката, докато не се строполеше мъртъв. Брет знаеше, че ако им даде спестяванията си, никога нямаше да може да си купи ферма, но си струваше да помогне на Джон да оздравее и да се изправи на крака.

Той се вгледа в брат си. Годините, през които живееха разделени и разстоянието между тях, ги бяха отчуждили. Ако някой го попиташе какво мисли Джон за нещо, различно от тръстиката, той нямаше да може да му отговори. Никой от двамата не разбираше стремежите и амбициите на другия. Причината за посещението му тази година беше ясна. Но защо беше идвал предишните пъти? Кръвните връзки бяха много слаби — почти се късаха — и въпреки това нещо го теглеше към родните места, които никога не бе обичал. Нещо непреодолимо и смущаващо.

Мислите му бяха прекъснати от затръшването на вратата и преди да може да се отдръпне, Дейви се хвърли върху него. Като се заливаше от смях, Брет се опита да се отскубне от желязната хватка на брат си.

— Добре, добре — извика той. — Предавам се. За бога, Дейви, пусни ме, разбойник такъв.

Дейви охлаби хватката си, издърпа Брет от леглото и го прегърна силно.

— Как си, приятелю? Господи, колко се радвам да те видя. Този нещастен старик не иска да се бори с мен, само лежи по цял ден и се съжалява.

Брет се усмихна развеселен. Дейви си беше същият, само беше израсъл на височина. Беше с няколко сантиметра по-висок, с широк гръден кош и широки рамене, почернял и мускулест. Тръстиката не бе успяла да го състари.

Макар и силен, Брет не можа да се пребори с него и само обещанието за по една бира сложи край на приятелското боричкане.

— Май уцелих слабото ти място, Дейви — пошегува се Брет.

— Я се разкарай — ухили се брат му. — На бас, че съм по-силен от теб.

Брет едва си поемаше дъх, затова протегна умолително ръце.

— Много е горещо за такива неща. Вярвам ти, Дейви. Хайде, вземи си още една бира.

Дейви изгълта и втората бира и се пресегна за трета, преди да се отпусне в края на леглото на Брет.

— И така, как е животът сред пустошта, където мъжете са мъже, а овцете са овце?

Брет обърна очи към тавана. Това беше стара шега.

— Може и да се наложи скоро да напусна Чаринга. Новият собственик се появи — каза с премерено равнодушие.

Дейви го погледна над бутилката бира.

— Лоша работа, приятелю. Значи ли това, че се връщаш у дома?

— Ни най-малко! Тръстиката не е за мен и никога не е била. Предполагам, че ще намеря някоя друга ферма. — Брет се измъчваше от тази мисъл, но нямаше намерение да се оплаква.

Джон намести влажните възглавници и седна в леглото. По лицето му изби пот и Брет чуваше свистенето на гърдите му, когато с мъка си поемаше въздух.

— Какъв човек е новият ти шеф? Някое стиснато копеле, а?

Брет поклати глава. Нямаше желание да обсъжда Джени.

— Жена е — каза тихо, после смени темата. — Какво ще кажете да пийнем по още една бира? Предишните вече се изпариха във вид на пот — бързо довърши той.

Дейви се опули от изненада, но Джон пръв изрази мнението им.

— Пфуй! Нищо чудно, че искаш да напуснеш. Да те командва някаква жена. Лош късмет, братле. Изпий още една бира. Губим ценно време в празни приказки.

Брет изпита облекчение, че братята му не проявиха любопитство, но в същото време беше разочарован, че не се интересуват от неговите проблеми.

Джон явно започваше да оздравява. Беше се вкопчил упорито в живота въпреки всички несгоди. Брет знаеше, че може би го вижда за последен път. Сгреши, че дойде тук — нищо не успя да постигне — Джон щеше да продължава по стария начин, докато може. Въпреки всичко — призна Брет след десетдневен запой резачите на тръстика знаеха как да се забавляват. Свирнята на гайдите се разнасяше надалеч през нощта, бирата се лееше с бъчви, побоищата между момчетата бяха пословични, а махмурлукът се превърна в негов постоянен спътник.

Последния ден Брет се изтърколи от леглото, погледна се в огледалото и направи отчаяна физиономия. Диагнозата беше по-лоша, отколкото си мислеше. Дори бръсненето и сресването му причиняваха болка.

След закуската, която се състоеше от запарен чай, мазен бекон и препържени яйца, тримата се качиха на камиона.

— Готови ли сме? — Дейви както никога бе сериозен и това го правеше да изглежда по-възрастен и по-угрижен.

Брет кимна. Поклонението на гробовете на родителите му вероятно беше истинската причина за идването му тук — това бе единственото нещо, което го свързваше с този край.

Малката дървена църква се гушеше в дъното на една зелена долина, където палмовите дървета хвърляха кръгла сянка. Пищната тропическа растителност пълзеше по дървените й стени. На фона на дивата зеленина, градината представляваше грижливо подреден оазис, мраморните надгробни паметници и кръстове, подредени в стройни редици, които се простираха с километри, блестяха на слънчевата светлина. Така тръстиката се отплащаше на тези, които работеха на нея.

Брет клекна между двата еднакви надгробни камъка и сложи по един букет в каменните вази, после се изправи до братята си и тримата постояха смълчани, докато си спомняха родителите си.

Брет мислеше за майка си. Тя беше дребна и слаба, но много издръжлива и той чак сега разбираше, че тази вътрешна сила е била породена от необходимостта. Въпреки бедността и ежедневните изнурителни усилия да свърже двата края, тя беше любяща и грижовна майка и му липсваше, искаше му се да може да поговори с нея. Тя беше непоклатимата опора на семейството им и сега, когато я нямаше, тази основа бе разрушена.

Той погледна надгробния камък на баща си. Тръстиката го бе унищожила, също като стотиците други, погребани в това гробище — такава щеше да е участта на Джон и Дейви, ако не се махнеха от тук. Той бе мъж, чиято основна задача бе да изкарва пари. Следваше резачите нагоре, на север, спеше в бараки и бекярски общежития, предпочитайки тяхната компания, пред тази на съпругата и децата си. За по-големите си синове той беше герой, но за Брет и Гил той си остана една загадка.

Брет почти не го помнеше като млад, но сега Дейви му напомняше за якия буен мъж, който бе белязал съдбите им. Най-яркият спомен от него, запечатал се в паметта на Брет, бе за един стар сбръчкан мъж, който се мъчеше да си поеме дъх, легнал сред напоените с пот чаршафи, и тишината около него в предсмъртния му час.

Брет разбра какво свързваше толкова силно родителите му, чак когато порасна. Тръстиката беше всичко в живота на баща му и майка му приемаше това, понеже го обичаше. Сред влажния ад на севера те бяха изковали някакъв съвместен живот, който им позволяваше да отгледат децата си по най-добрия начин, на който бяха способни. След смъртта на баща му, майка му се предаде. Сякаш без него загуби воля да се бори с живота. Нейните момчета повече не се нуждаеха от грижите й и тя вече можеше да си почине.

Брет се обърна и излезе от гробището. Време беше да напусне севера. Планините закриваха небето, тропическата гора го задушаваше, жегата бе твърде непоносима. Копнееше за широките открити пространства и прахта от хилядите овце, за дърветата уилга и евкалиптите на фона на бледозелената трева, за Чаринга — и за Джени.

В хотела нахвърля дрехите в сака и поръча такси. Джон настояваше да отиде заедно с Дейви в рафинерията въпреки атаките на кашлицата и отпадналостта. Брет не направи опит да го спре, защото знаеше, че ще е нахалост.

— Време е да вървя. — Брет прегърна непохватно Джон. Видя изписаната на лицето му болка и чу свистенето на гърдите му, докато си поемаше дъх. — Отиди на лекар. Купи си подходящо лекарство и си почини — избоботи той.

Джон се отдръпна.

— Да не съм дете — изръмжа той. — Няма да легна болен само защото имам лека кашлица.

Дейви стисна Брет в прегръдките си, после нахвърля вещите си в една чанта и я метна на рамо.

— Ще се грижа за него, не се притеснявай, Брет. Можеш да ни закараш до града, ще оставим камионетката да си отдъхне за известно време.

Тримата отидоха до таксито, без да разговарят. Нямаха какво да си кажат, а и не си струваше да говорят празни приказки в тази жега. Кръвното родство беше единственото, което още ги свързваше, и Брет с тъга си помисли, че това вече не бе достатъчно.

Той изпрати с очи братята си, запътили се към високите комини и червената тухлена сграда на рафинерията, и си помисли, че може би никога нямаше да ги види отново. Тук вече не го задържаше нищо. Изпита задоволство, че заминава.

След като стигна в Чарливил, се качи на камионетката и се отправи на юг. Въздухът беше приятен, топъл и сух, с лек повей на зима, който му придаваше свежест. Брет дишаше с пълни гърди и проучваше с поглед познатите меки цветове и контурите на безкрайните южни пасища. Те се простираха във всички посоки — сребристата трева, белите дънери на дърветата, зелените евкалипти — меки, приятни за окото цветове, след натрапчивата зеленина на северните тропици — цветове, сред които човек можеше да живее.

Първоначално Брет нямаше намерение да се вижда с Гил, но след потискащата среща с Джон и Дейви имаше нужда да си отдъхне и да събере мислите си. Ако Джени възнамеряваше да продаде Чаринга, то тогава беше крайно време да помисли за нова работа и дори за собствена ферма. Гил беше приятен събеседник. Имаха общи интереси и еднакъв поглед върху живота.

Фермата на Гил се намираше на около сто и петдесет километра югозападно от Чарливил, навътре в провинция Мълга, където овцете и говедата надхвърляха с хиляди броя на хората. Къщата му представляваше стара изящна постройка в стила на първите заселници — със сенчеста веранда и железни декоративни решетки на перилата. Редици от пиперови дървета пазеха ливадите край къщата, в градината растяха най-различни цветя — буйни и красиви.

— Брет, откъде изникна изведнъж? Господи, толкова се радвам, че те виждам.

Брет слезе от камионетката и прегърна брат си. Разликата във възрастта им беше по-малко от година и повечето хора ги мислеха за близнаци.

— Радвам се да те видя, приятелю — поздрави Брет и се усмихна широко. — Бях на север, за да се видя с Джон и Дейви и реших да намина към вас. Ако съм дошъл в неподходящо време, винаги мога да се кача обратно и да продължа към къщи.

— Не си го и помисляй, приятелю. Грейси никога няма да ми прости, ако те пусна да си ходиш.

Тъкмо се качваха по стъпалата към верандата, когато вратата с мрежата се тресна и Грейс се метна в прегръдките на Брет. Беше висока, мургава, стройна и слаба като момче, въпреки че бе родила три деца. Брет я обичаше като родна сестра.

Тя най-сетне го пусна и отстъпи назад, за да го огледа.

— Красив, както винаги. Чудя се как никое момиче не те е лапнало още.

Брет и Гил се погледнаха разбиращо.

— Виждам, че не си се променила — промърмори иронично Брет.

Грейс го плесна закачливо.

— Време е да се задомиш, Брет Уилсън. Моите деца имат нужда от братовчедите, които да си играят и да им ходят на гости. Нима по онези места няма някоя жена, която да харесваш?

Той ядосано сви рамене, усещаше, че се изчервява.

— Няма ли да почерпиш по бира, Грейси? Устата ми съвсем пресъхна.

Тя му хвърли поглед, който казваше, че нищо няма да я отклони от мисията й в живота и влезе в къщата, за да донесе бира.

— Къде са децата?

— На пасищата с Уил Старки. Стадото е на зимните пасища и решихме, че са достатъчно големи, за да спят навън. Утре ги чакаме да се върнат.

Брет се усмихна при мисълта за двете момчета и сестра им.

— Не мога да си представя как тези разбойници се оправят със стадото.

— Ще се изненадаш, като ги видиш как яздят. Добри са почти колкото мен. Мисля, че ще останат във фермата, след като завършат училище. — Той погледна към Брет. — Имат особено отношение към земята, също като нас двамата.

Грейс се върна с бирите и чиния сандвичи, за да се подкрепят, докато стане време за чая. Тримата се отпуснаха в удобните столове и се загледаха в пасищата. Поговориха си за Джон и Дейви, за тръстиката и посещението на гробището. Гил му разказа за продажбата на вълната, за сушата и за отглеждането на расови коне, което беше последното му рисковано начинание. Грейси се опита да навие Брет да се запознае с няколко от неомъжените й приятелки, но се отказа, след като той я заплаши, че ще си тръгне.

Грейс го погледна замислено.

— Нещо се мъти в главата ти, Брет, и имам чувството, че няма нищо общо с Джон и Дейви. — Тя подпря ръце на коленете си и се приведе към него. — Какво има, слънчице? Неприятности в Чаринга?

„Ама че проклетница — помисли си ядосано Брет. — Никога не пропуска възможност.“ Отпи една голяма глътка от бирата, за да спечели време, но тя продължи да го гледа с очакване.

— Чаринга има нов собственик — продума накрая.

— Господи, каква новина! — възкликна тя. — Нали още не си загубил работата си?

Брет се загледа в чашата, преди да я пресуши.

— Не знам. Новата собственичка е от Сидни и не е много сигурно дали няма да реши да я продаде.

— Собственичка? — Очите на Грейси светнаха. Тя се облегна на стола и скръсти ръце. — Значи това било — каза тържествуващо. — От минутата, в която те видях, разбрах, че става нещо.

— Зарежи това, Грейси — промърмори Гил. — Не оставяш човек една дума да каже.

Започна да не го свърта на едно място. Стана от стола и се заразхожда напред-назад по верандата, докато им разказваше за Джени. Когато свърши, млъкна и пъхна ръце в джобовете.

— Вече ви е ясно, че времето ми в Чаринга може би изтича и трябва да реша какво ще правя по-нататък. Отчасти съм дошъл и затова.

Грейси се разсмя до сълзи и двамата братя се спогледаха и свиха рамене. Нямаше смисъл да се опитват да разберат какво се върти в главите на жените.

След малко тя се успокои и ги изгледа със съжаление.

— Мъже! — възкликна с укор. — Ама, честно. Нямате си никакво понятие, нали? — Тя се обърна към Брет. — Изглежда си влюбен в тази млада вдовица. Защо тогава е тази трагедия? Кажи й, глупак такъв! Виж какво ще ти отговори, преди да изпадаш в паника. — Тя вдигна брадичка и очите й светнаха като на ястреб. — Предполагам, че ще останеш изненадан от отговора й.

Брет за момент се обнадежди, но след като размисли, отново помръкна.

— Тя е много богата, Грейси. Какво, за бога, ще види в мен?

Грейс започна припряно да събира чиниите и чашите. На бузите й бяха избили две червени петна.

— Не се подценявай, Брет. Ако тя не разбира какъв свестен човек си, тогава не си струва да си с нея. — Тя се изправи и го погледна ядосано. — Чака достатъчно дълго, докато срещнеш подходящата жена. Недей да изпускаш тази възможност. Може да е последната.

— Не е толкова лесно — избоботи Брет. — Тя е богата, красива и още скърби за семейството си.

Като балансираше с чиниите, Грейс открехна вратата с крак.

— Аз не ти казвам да скочиш и с двата крака — въздъхна тя. — Дай й време да те опознае. Първо се сприятелете и после виж как ще се развият нещата. — Тя го погледна нежно. — Заслужава си да почакаш, ако държиш на нея, Брет. — Вратата се затръшна зад нея и на верандата настъпи тишина.

— Мисля, че Грейси е права, приятелю — обади се Гил замислено.

Брет насочи погледа си към ливадите, объркан от собствените си мисли.

— Сигурно — промърмори Брет, — но ако не се получи нищо, ще трябва да си потърся нова работа.

Гил се облегна на стола и подпря крака на перилата.

— Има един хубав малък имот, който ще излезе на пазара след няколко месеца. Фред Долиш и жена му са решили да се оттеглят и ще се местят в Дарвин, при внуците си. Фермата е прекалено голяма за тях, а никой от синовете им не иска да се занимава с нея, затова ще я продадат. — Той погледна към Брет. — Фермата е около четиристотин хиляди декара. Овцете и конете им са първокласни. Ще ти хареса, Брет — ако имаш пари да я купиш.

Брет си помисли за банковата си сметка. Парите не бяха толкова много, колкото преди развода, но щяха да стигнат. Единствено мисълта за Чаринга и Джени го задържаше.

— Звучи ми добре. Ще трябва да си помисля — каза накрая той.

— Добре, помисли си, а аз ще поговоря с Грейс. Става непоносима, когато надуши някоя любовна история.

Двамата братя се засмяха и отидоха да нагледат новите коне, пристигнали рано сутринта. Часовете се изнизаха и денят се стопи. Най-накрая Брет заспа в дневната, сред изпочупените играчки на децата.

Брет остана една седмица, която изтече много бързо. Докато си събираше багажа и го товареше в камионетката, го жегна леко чувство на завист. Гил се бе устроил много добре. Беше намерил мястото си и подходящата жена, с която да го сподели. Децата превръщаха къщата им в истински дом, придаваха й жизненост, даваха им стимул да развиват фермата, която един ден щеше да остане за тях.

Преди да премине с камионетката през първата от петнайсетте порти, Брет се обърна и помаха с ръка. Веселата врява на децата щеше да му липсва. Също и вкусните гозби на Грейс и вечният й ентусиазъм. Чувстваше тази къща почти като роден дом и мисълта за празното бунгало в Чаринга го изпълваше със страх. Ами ако не завареше Джени в Чаринга? Усамотението дали не й бе дошло в повече?

Брет превключи на трета скорост и натисна докрай газта. Вече бе загубил твърде много време — можеше и да е твърде късно — след разговора с Грейси и обмислянето на различните възможности, той бе осъзнал какво иска и беше решен да се бори за него.

Докато шофираше към Чаринга, мислите му се лутаха в различни посоки. Джени още скърбеше. Грейси имаше право, трябваше да прояви търпение и да й даде време. Да бъдат само приятели, преди да задълбочат отношенията си. Само че знаеше колко ще му е трудно да се въздържа и осъзна, че ухажването на Джени ще е едно от най-трудните му начинания. Желаеше я с цялото си същество, но тя трябваше да направи първата крачка, а изобщо не беше уверен, че е готова да го възприеме за нещо повече от обикновен управител на Чаринга.

Най-сетне Брет стигна до Уолаби Флатс и удари спирачки в прахта пред хотела. Нямаше го по-малко от три седмици, но имаше чувството, че го е нямало цяла вечност. Въпреки че предпочиташе да отиде направо в Чаринга, трябваше първо да свърши нещо тук, колкото и да му бе неприятно.

Лорейн бършеше чаши зад бара. Пепеляворусата й коса изглеждаше така, сякаш и най-силният вихър нямаше да успее да я помръдне. Дебел слой тежък грим, размазан около очите й от силната жега, покриваше лицето й. Тя извика от изненада и се втурна към него.

— Трябваше да ме предупредиш, че се връщаш — каза задъхано и го стисна за ръката. — Боже мили, Брет. Радвам се да те видя.

Брет усети погледите на присъстващите, които наблюдаваха с любопитство тази сценка, изчерви се и бързо се изскубна от ръцете й.

— Нямам много време. Дай по една бира, Лорейн.

Лорейн наля бирата с отработен маниер в две изстудени високи чаши и подпря лакти на плота, като изложи на показ щедрото си деколте.

— Искаш ли още една? — измърка. — А може би искаш нещо друго?

Брет разбра погледа й и поклати глава.

— Само една бира, Лорейн.

Тя помръкна и усмивката й стана някак напрегната.

— Е, как е животът в Чаринга? Новата собственичка какво прави?

Брет изгълта бирата, която се плъзна по гърлото му и разля хлад по цялото му тяло.

— Не знам. Бях на север. — Не му се искаше да говори за Джени. Беше дошъл за друго.

Лорейн се наведе напред и гърдите й се разляха върху лъснатия плот.

— Чувала съм за момчетата. Тези на тръстиката. — Тя потръпна от удоволствие, когато прокара пръсти по ръката му. — Сигурно си изкарал страхотно. Навярно и аз трябва да се махна от Уолаби Флатс и да попътувам?

Брет се дръпна, сви си цигара и я запали. Положението беше по-заплетено, отколкото очакваше.

— Тук ще си по-добре, Лорейн, освен ако не искаш винаги да си на второ място, след тръстиката.

Тя се нацупи.

— Че какво ме задържа тук? Един куп овце и мъж, когото виждам три пъти в годината.

Брет допи бирата на няколко големи глътки.

— Ние не сме гаджета, Лорейн. Замини, ако искаш. Австралия е огромна страна и е пълна с всякакви мъже.

Лорейн трепна като ужилена и започна яростно да забърсва мокрите кръгчета от чашите по плота.

— Значи такава била работата, а? — заядливо подхвърли тя.

— Нали каза, че искаш да заминеш — оправда се Брет, като се правеше, че думите му нямат двояко значение. — Аз само се съгласих с теб.

Лорейн застина на едно място и очите й засвяткаха, а тонът и се насити с едва сдържаната злоба.

— Мислех си, че означавам нещо за теб, Брет Уилсън, но ти си същият като останалите негодници тук.

— Чакай малко, Лорейн. Преувеличаваш. Ние никога не сме били близки и аз никога не съм ти обещавал нищо.

Тя се наведе към него и просъска.

— Така ли? Тогава защо ме водеше на танци? Защо излизахме заедно? Защо идваше тук и си говорехме с часове, ако не си се интересувал от мен?

Брет отстъпи назад, поразен от нейната злост.

— Просто си правехме компания, това беше всичко — каза със заекване. — Още от самото начало ти казах, че не искам да се обвързвам след историята с Марлийн.

Лорейн тресна една чаша върху плота.

— Всички мъже сте еднакви — изкрещя в лицето му. — Идвате тук, напивате се и не говорите за нищо друго, освен за проклетите овце, изгорялата трева и горещото време. За негодници като вас съм само част от мебелировката.

Разговорите в стаята изведнъж секнаха и всички се обърнаха, да видят какво става.

— Съжалявам, но ако се чувстваш по този начин, трябва да се махнеш от тук.

По лицето й потекоха черни сълзи от размазаната спирала.

— Не искам да заминавам — разциври се тя. — Това, което искам, е тук. Не разбираш ли какво изпитвам към теб?

Брет се почувства като пълен негодник и наведе глава.

— Не съм подозирал — измънка той. — Извинявай, Лорейн, но си ме разбрала погрешно. Мислех, че си наясно. — Не можеше да я погледне в лицето от срам.

— Ти, копеле — изсъска тя. — Падаш си по онази превзета госпожа Сандърс, нали? Като я вкараш в леглото си, ще се докопаш до Чаринга, нали? Е добре, ще си получиш заслуженото, приятелю. Ще видиш. Тя ще се върне в града, където й е мястото, а ти ще останеш на сухо, само че не си мисли, че ще те чакам — тогава мен няма да ме има.

— Какво, по дяволите, става тук?

Бащата на Лорейн говореше със силен руски акцент, който се съчетаваше по странен начин с носовия австралийски говор.

Брет погледна Николай Комински и поклати глава. Почувства облекчение при появата му.

— Няма нищо, Ник. Лорейн просто си изпусна нервите. Ще се оправи.

В следващия момент една пълна чаша с бира заля лицето и намокри ризата му.

— Не се дръж покровителствено с мен, копеле! — изкрещя тя.

Ник сграбчи ръката на дъщеря си. Той беше по-нисък от нея и слаб като вейка, но я надви.

— Какво ти казвах, момиче. Този мъж не се интересува от теб. Ще те омъжа за някой руснак, ще имате деца.

Лорейн го блъсна назад.

— Не искам да се омъжвам за някакъв проклет имигрант. Това да не ти е проклетата Москва. — Тя се врътна и токчетата й затракаха като кастанети по дървения под.

Николай сви рамене, наля си водка и я изпи наведнъж.

— Жени — въздъхна той. — Откакто майка й почина, това момиче ми създава само ядове.

Въпреки че беше целият в бира, Брет се развесели.

— Тя си прави каквото си иска, Ник, по това две мнения няма. Много съжалявам, че се разстрои така, но никога…

Николай го прекъсна, като махна с ръка и му наля водка.

— Знам, знам. Ти си добро момче, Брет, но не си за нея. Не се притеснявай.

Брет изпи водката наведнъж, после допи и бирата и нахлупи шапката си. Нямаше намерение да се запива с Ник. От опит знаеше, че това щеше да завърши със силно главоболие, което продължаваше с дни, а и организмът му вече бе преситен след запоите с Джон и Дейви.

— Ще се видим на надбягванията, приятелю.

Брет напусна хотела и се качи в камионетката. Сцената в бара го притесни. Съжаляваше, че Лорейн се разстрои толкова много, но не подозираше, че ще реагира по такъв начин. Шестото чувство му подсказваше, че се бе опарил, защото не бе забелязал, че си играе с огъня.