Последният валс на Матилда

Глава 5

Джени бавно изплува от света на Матилда с мокро от сълзи лице и със съзнанието, че е прекарала цялата нощ с това момиче, което бе прогонило очарованието на Чаринга, като й бе разкрило как фермата се бе превърнала в затвор. Струваше й се, че чува равномерния постоянно приближаващ се тропот на коня на онзи негодник Марвин, който щеше да я настигне и върне обратно. Сякаш споделяше страха на Матилда, която знаеше, че няма кой да чуе виковете и да й помогне.

— Твърде късно — прошепна тя. — Много съм закъсняла, за да мога да направя каквото и да било.

Когато сълзите й изсъхнаха и образите избледняха, тя осъзна, че Матилда сигурно се бе научила да се бори — да оцелява въпреки кошмарния живот с Марвин — иначе нямаше да има повече дневници. Погледът й се задържа върху купчината тетрадки. Те бяха доказателството и между техните мълчаливи страници се намираха отговорите на всичките й въпроси, породени от прочетеното през нощта.

— Добро утро. Ето я и закуската. — Симон нахлу в стаята. Жизнерадостната й усмивка замръзна, когато погледна към Джени. — Какво става, мила? Лоши сънища?

Джени поклати глава, бе твърде разстроена, за да може да говори. Мислите й все още бяха при Матилда, на онова място, където тя бягаше с всички сили, за да се спаси.

Симон остави препълнения поднос на земята и застана с ръце на кръста и поглед, вперен в разпръснатите по леглото тетрадки.

— Знаех си, че ще се случи нещо такова. Цяла нощ си ги чела, нали? Резултатът е налице — разстроили са те.

Джени беше без дрехи под завивката и се почувства странно уязвима под загрижения поглед на по-възрастната жена.

— Добре съм. Наистина — каза тя със заекване.

Симон цъкна с език, събра бързо омразните дневници и ги хвърли върху тоалетката.

— Никога не съм могла да проумея тези писания — изрече тя, докато ги подреждаше. — Брет хубавичко ще ме наругае, ако разбере. Каза ми да се погрижа да си починеш добре.

„Колко интересно — помисли си Джени с ирония. — Не знаех, че го е грижа за мен.“

— Остави Брет Уилсън на мен, Симон — каза твърдо. — Аз съм голямо момиче и мога да се грижа за себе си.

Симон изсумтя, вдигна подноса и го постави на леглото.

— Като закусиш, ще се почувстваш по-добре.

— Благодаря — промърмори Джени и потръпна от отвращение при вида на пържените яйца и мазния бекон. Как можеше да яде, когато Матилда беше държана като затворничка? И как можеше да се концентрира върху бърборенето на Симон, когато единственото й желание бе да се върне към 1924 година?

Симон излезе от стаята и няколко минути по-късно на Джени й се стори, че чува потракването на тенджери в кухнята. Клепачите й трепнаха, когато долови мелодията на валса, изпълнявана от някакъв далечен оркестър. Миризмата на лавандула изпълни стаята. Тя потъна в миналото, което я примамваше през пространството и времето в дълбок безпаметен сън, където призрачни сенки, приближаващите копита и силни насилнически ръце населяваха сънищата й.

Когато няколко часа по-късно Джени отвори очи, цялото й тяло блестеше от пот. Полежа известно време, объркана и смутена, докато не събра сили да приеме действителността и да се отърси от кошмарите. Слънцето прогони страшните видения и звуците на Чаринга заглушиха писъците.

— Това е смешно — възнегодува тя, като стана от леглото и уви чаршафа около тялото си. — Държа се като пълна глупачка.

Погледът й падна върху купчината тетрадки, които Симон бе подредила на тоалетката. Знаеше, че по-късно ще се върне към тях.

— Но не сега — изрече тя решително.

Уви по-плътно чаршафа около себе си и се запъти по коридора към банята. Дрънкането на тенджерите в кухнята изведнъж престана и Симон се появи иззад ъгъла.

— Не си докоснала закуската — каза с укор.

— Не бях гладна — опита се да се оправдае Джени. Защо Симон я караше да се чувства като непослушно дете?

По-възрастната жена я изгледа критично, после въздъхна.

— Знаех си, че си капризна, затова направих много вкусна супа.

Тя поведе Джени към кухнята с нетърпящ възражение вид и показа супената чиния, пълна с месо и зеленчуци, и топлия печен на жар хляб.

Джени стисна чаршафа, осъзнала, че отдолу няма никакви дрехи.

— Добре съм, Симон. Само съм малко изморена от дългото пътуване — усмихна се тя насила. — Тази супа изглежда наистина апетитно.

Симон седна на срещуположния край на масата и хвана с две ръце тежката бяла чаша, пълна с чай с цвят на кал, чиято пара струеше в лицето й. Тя не откъсваше очи от Джени, която смело изяде три лъжици от супата.

— Вкусно — промърмори.

Наистина беше така. Гъста и засищаща, точно каквато й бе нужна, за да прогони нощните сенки. Скоро чинията бе празна.

— Сега трябва да взема душ и да се облека. — Джени погледна часовника си. — Наистина ли е толкова късно?

— Сигурна ли си, че си добре? — Симон не изглеждаше много убедена, но и тя погледна часовника си. — Явно си имаше и друга работа. — Излизам на двора, за да нахраня пилците. Ако ти трябвам, само извикай.

Джени проследи с поглед как Симон слезе с клатушкане по стъпалата и се скри зад ъгъла. След като шумът от стъпките й заглъхна, тя се отправи към банята.

Няколко минути по-късно бе облечена и стоеше на верандата. Влажната й коса нежно охлаждаше тила й в обедната горещина. Тя вдъхна аромата на сгорещената земя и погледна към двора, където цареше оживление. Сезонът на стригане на овцете беше в разгара си и тя нямаше търпение да види дали животът по тези места е още същият, какъвто го помнеше от детските си години във Валуна.

Кошарата, в която се стрижеха овцете беше най-голямата постройка в Чаринга. Беше построена върху здрава тухлена основа и около нея имаше ограда. Въздухът наоколо бе напоен с прах, с блеенето на овцете и виковете на стригачите. Зад нея имаше лабиринт от други кошари.

Когато стригачите приключеха с някоя овца, на нейно място вкарваха следващата. Помощник-овчарите, повечето от които бяха млади и чернокожи, събираха накуп животните и подвикваха към кучетата, които подгонваха рунтавите овце, като ги хапеха и ръмжаха, опитвайки се да ги подчинят на някакъв ред.

Джени поседя известно време така. Гледката й напомни времето, когато, също като сега, стоеше край кошарите във Валуна. Обстановката не беше по-различна. Старите методи все още си бяха най-добрите. Джени заобиколи кошарата от другата страна, където остриганите овце се бутаха една в друга надолу към резервоарите с дезинфекционна течност. Силни, опитни ръце ги повдигаха, слагаха им печати, мокреха ги и ги инжектираха, след което ги пускаха в съседната кошара да преживяват болката си. Работата под безмилостното слънце бе тежка, но мъжете бяха жизнерадостни, въпреки потенето и усилията да контролират глупавите животни. Някои от тях успяваха да вдигнат глава и да извикат „Добър ден, госпожо“, преди да продължат борбата.

Джени кимаше в отговор и се усмихваше. „Поне не се правят, че не ме забелязват — помисли си тя и продължи разходката си в друга посока. — Сигурно се чудят какво, по дяволите, търся тук. Пит щеше да се оправи с всичко по съвсем различен начин. Щеше да знае какво да направи и какво да каже. Щеше да усети настроенията им и да реагира по уместен начин.“ Джени въздъхна. Тук не зачитаха жените за нищо. Сидни и процъфтяващата й артистична кариера сякаш бяха на светлинни години от тук.

Безцелното й бродене я доведе пред входа на кошарата за стригане на овцете. Като дете във Валуна, а после и през юношеските си години, тя помагаше в пренасянето и товаренето на вълната в камионите. Стригането предизвикваше голямо вълнение във фермата. Идваха нови работници, в близките ливади се събираха огромен брой овце и настроението на всички бе приповдигнато от предвкусването на печалбата. В онези дни стригачницата представляваше голяма загадка. Това бе място, където мъжете се потяха и ругаеха, но винаги бяха весели. След кратко колебание, Джени се покатери по стъпалата.

Гледката спря дъха й. Извитият свод на покрива внасяше светлина и простор в кошарата, която беше два пъти по-голяма от тази във Валуна. Помещението беше дълго и широко, огласяно от бръмченето на електрическите машинки за стригане и жизнерадостните ругатни. Миризмата на ланолин и вълна, на пот и катран беше замайваща и й напомняше за нейното детство и за всичко, което й бе липсвало през тези години. Джени бръкна дълбоко в джобовете си и застана тихичко на вратата, наблюдавайки оживлението и суматохата.

Вътре имаше двайсетина стригачи, голи до кръста, наведени над блеещите овце, приклещени между коленете им. Момчето, което отговаряше за катрана беше на около десет години, с кожа с цвят на разтопен шоколад, бели зъби и големи кафяви очи. Кофата с катрана изглеждаше прекалено тежка за крехките му рамене, но когато се затича, за да обгори една лоша драскотина върху хълбока на една овца, Джени видя, че впечатлението й е било погрешно. В това тяло имаше много повече сила, отколкото изглеждаше на пръв поглед.

Трима мъже събираха остриганата вълна, мятаха я на дългата маса в другия край на кошарата и я сортираха и оформяха в бали. После я подреждаха при вече готовите бали, подготвени за транспортиране с камион до железницата. Джени знаеше, че това беше най-важната работа в кошарата. Изискваха се специални умения, за да се прецени качеството на вълната и тя не се изненада, че Брет бе един от сортировчиците.

Облегна се на вратата, докато го гледаше как работи. Също като останалите и той бе съблякъл ризата си. Широките му рамене и мускулестият гръден кош блестяха от пот. Бели кожени панталони плътно обгръщаха тесния му ханш. Бе свалил шапката си и непокорната черна коса, която на моменти изглеждаше синьо-черна от светлината, падаше на чупки по челото и тила му.

Той определено беше високият тъмен тип, описван от писателите романтици. От такива привлекателни, силни и мълчаливи мъже можеш да очакваш единствено неприятности. Никога не знаеш какво мислят и е невъзможно да водиш нормален разговор с тях.

„Добре, че Даян не беше тук — помисли си Джени. — Щеше да си падне по тези мускулести форми и да убеди за нула време Брет да й позира, полегнал на една от мароканските й възглавнички.“ Картината, която изплува във въображението й я накара да се изкикоти.

Само след няколко секунди осъзна, че настроението в кошарата не бе същото и когато смехът утихна, забеляза, че машинките не работят и че всички очи бяха вперени в нея. Тя се огледа и видя само недружелюбни лица. Самоувереността й се стопи. Защо я гледаха по този начин? Какво нередно бе сторила?

Тежките стъпки на Брет разтърсиха дъските на пода, докато прекосяваше кошарата. Лицето му имаше буреносно изражение, а пръстите на ръцете му бяха свити в юмруци. Тишината стана нетърпима и всички наблюдаваха действията му.

Нямаше време да си отвори устата, нито пък да помисли. Ръката му стисна като менгеме нейната и я издърпа през вратата и стъпалата към двора.

Джени се отскубна от него и разтри следите, които силните му пръсти със сигурност бяха оставили върху ръката й.

— Как се осмелявате? — изсъска тя. — На какво мислите, че си играете?

Сивите му очи бяха разгневени и зли.

— Не е позволено в стригачницата да влизат жени. Носи нещастие.

— Какво?! — Джени не можа да каже нищо от удивление.

— Чухте ме — отвърна навъсено той. — Да не сте влезли повече тук!

— От всички арогантни… Как се осмелявате да ми говорите по този начин? — Гневът й утихна, когато осъзна, че всички мъже в кошарата, както и тези на двора бяха спрели работата си и ги гледаха с любопитство.

— Аз съм управителят и аз ръководя работата, независимо дали вие сте собственичката или не. Кошарата, където се стрижат овцете не е място за жени. Присъствието им предизвиква злополуки — каза твърдо той.

Джени тъкмо щеше да му даде да се разбере, когато той се обърна и изчезна в кошарата. Мисълта за любопитните очи и наострените уши наоколо, обузда гнева й. „Негодник! За какъв се мислеше?“

Поколеба се да се върне обратно и да се разправи с него на място, но осъзна, че така само ще се унижи допълнително, затова разрови праха с тока на ботуша си, стисна юмруци в джобовете и тръгна към ливадата. От всички безчувствени, дебелоглави, невъзпитани мъже, които бе срещала, този тук ги надминаваше във всичко. И, бога ми, наистина знаеше как да я предизвика.

Расовите коне я погледнаха с леко любопитство, преди да продължат да пасат сочната трева. Джени се подпря с ръце на оградата и възвърна самообладанието си. Смущението й намаляваше с всяка изминала минута. Чудеше се какво й става. Обикновено бе много спокойна и владееше чувствата си. Защо му позволяваше да влиза под кожата й по този начин?

Топлият ветрец огъваше тревата, сякаш невидими крака танцуваха по ливадата. Тръпка премина по тялото й. Очарованието на Чаринга бе помрачено от някаква мощна и мрачна сила. Присъствието й се чувстваше, както и музиката, която я съпътстваше.

Мислите й се върнаха към дневниците и застиналата тишина в гробището. Също като Матилда и тя бе омагьосана. Сега цялото й същество бе нащрек. Не само любопитството я бе довело тук, но също и нуждата да открие корените си, останали далеч назад в опитите й за самоутвърждаване. Не можеше да отрече, че програмата й се бе променила. Тя бе тук именно заради Матилда. Заради това четиринайсетгодишно момиче, което имаше нужда да разкаже историята си на някого, който щеше да я разбере.

Джени въздъхна. Изобщо не трябваше да идва тук. Възлагаше прекалено големи надежди на това пътуване и очакваше, че Чаринга ще й даде нов смисъл на живота сега, когато Пит и Бен си бяха отишли. Чаринга обаче й донесе само объркване.

Джени остави конете да пасат и продължи да броди около постройките. Плевни, пълни със сено; складове с машини и варели със смазочно масло; работници, които бяха заети с ежедневната си работа; овце, които блееха и трополяха. Безцелната й разходка я отведе при кучкарниците.

Малките кученца бяха изключително сладки с живите си очички, неукрепналите крачка и пухкавите опашчици. Тя вдигна едно от тях и зарови лице в козинката му. То леко я близна и Джени се засмя. Никой не бе в състояние да прогони черните мисли така, както едно малко животинче.

— Оставете проклетото куче долу!

Джени се вцепени, а кученцето продължи да мърда в ръцете й. Общуването с Брет Уилсън й беше дошло в повече за този ден.

— Това не е стригачницата, господин Уилсън. Ще го пусна, когато аз реша — тросна се тя.

Сивите очи се кръстосаха с виолетовите за един продължителен миг.

— Тези кучета не са домашни любимци. Всички тук трябва да заработват хляба си — включително и кучетата. Ако не стават за овчарски кучета, ги умъртвяваме.

— Обзалагам се, че стават — рязко отвърна тя. — Жалко, че процедурата не е същата за груби управители.

В очите му пробляснаха златни искрици и ъгълчетата на устата му се разтеглиха в лека усмивка.

— Да застреляте управителя ми се струва малко прекалено, госпожо Сандърс.

Джени отново зарови лицето си в козината на кученцето. Този мъж й се присмиваше и тя не искаше той да забележи, че на нея й бе весело.

Брет пъхна ръце в джобовете си.

— Да приемем, че започнахме не както трябва, госпожо Сандърс. Какво ще кажете за примирие?

— Не аз започнах войната — каза тя с нетърпящ възражение тон и го погледна право в очите.

— Нито пък аз — отбеляза той с примирена въздишка. — Но на място като това трябва да има правила. Когато мъжете си отвличат вниманието по време на стригане, стават злополуки. А, повярвайте ми, вие ги разсейвате.

Той втренчи очи в нея. Веселите искрици още се долавяха в погледа му.

— Що се отнася до кученцата… — той въздъхна. — Много е трудно да ги убиеш, когато се привържеш към тях.

Той взе мълчаливо кученцето от ръцете й и го върна при майка му. После повдигна шапката си за сбогуване и се отдалечи с бавни крачки.

Джени го гледаше как прекосява двора и осъзна, че й харесва да спори с него. „Поне има чувство за хумор — помисли си тя. — Жалко, че не го проявява по-често.“

Като хвърли един последен продължителен поглед към кученцата, Джени тръгна към къщата. Не можеше да се включи в работата на фермата, защото нямаше необходимите умения, но и не можеше да стои със скръстени ръце. Изпита завист към Симон. Тя познаваше правилата тук и с лекота успяваше да наготви за стотина души в непоносимата горещина на полупустинния климат. Тежеше на мястото си, знаеше какво да направи, за да изкара прехраната си.

— Господи — въздъхна Джени, — чувствам се напълно безполезна. Трябва да има все нещо, което мога да правя.

Като взимаше по две стъпала наведнъж, Джени отиде в кухнята и си направи чай. Сложи няколко бисквити в чинийката, излезе на верандата и седна на люлката, която бе окачена на куки за гредите. Тихото триене на дебелото въже през металните пръстени я връщаше към безбройните отминали лета и постепенно с люлеенето напред-назад, Джени, почувства как се отдалечава от шума на двора и в кошарите. Бе горещо дори и в сянката на верандата. Листата на пиперовите дървета и цветовете на тропическите храсти не помръдваха в нажежения въздух. Сред евкалиптовите дървета се обаждаха птици, а една двойка опосуми сновеше нагоре-надолу върху покрива на верандата.

С напредване на времето чаят й изстина, а слънцето се придвижи към хоризонта и мислите на Джени се върнаха към Матилда. По онова време Чаринга е била по-малка, по-недоходоносна, но ако Матилда можеше да я види сега, щеше да открие много познати неща.

Джени се вгледа в маранята и й се стори, че вижда онази слаба фигурка, увита в шарен шал, да тича боса през двора към потока. Тръпки полазиха по гърба й, когато фигурката се обърна, погледна я и й даде знак да я последва. Очевидно се опитваше да осъществи контакт — да приближи Джени към онези дълги зловещи дни и да я направи свидетел на злодеянието, което продължаваше и до днес. Но защо? Защо бе избрала именно Джени, за да разкрие живота си?

Чаят бе забравен, Джени гледаше втренчено в хоризонта. Чувстваше се странно привлечена от това дете на пустошта. Като че ли бяха сродни души и съдбите им някак си се преплитаха — и знаеше, че колкото и ужасно да бе пътуването, тя нямаше да изостави Матилда насред път.

Джени влезе вътре, взе втория дневник и се покатери на леглото. Отвори го с треперещи пръсти и след дълга въздишка, започна да чете.

Животът в Чаринга се бе променил. Матилда се стремеше да се слее със сенките и да стане колкото се може по-незабележима. Духът й не бе пречупен и умът й трескаво кроеше планове за отмъщение заради нещата, които Марвин й причиняваше през онези безкрайни нощи след връщането й.

Дните преминаваха в месеци и тя ставаше по-съобразителна и находчива. Пиянството му се превърна в нейно спасение и макар че стопяваше парите от продажбата на вълната, Матилда го поощряваше. Веднъж изпаднал в пиянски унес, Марвин вече не представляваше заплаха за нея. Но и това не й помагаше да заспи. Нощ след нощ, изтощена от тежката еднообразна работа, тя лежеше будна в леглото, с обърнат към вратата поглед и наострен слух за шума от стъпките му.

Една заострена пръчка се превърна в смъртоносно оръжие в слабите й бързи ръце, когато се опитваше да се защитава, но много често тя се обръщаше срещу нея. Отровните плодове и листа, които слагаше в храната му не действаха. Като че ли нищо не можеше да го досегне. Силите й се изчерпваха с течение на месеците на постоянно малтретиране, които започнаха да вземат своя дан. Сякаш това мъчение нямаше край, тази алчност нямаше засищане. Трябваше да го убие.

Острието на брадвата проблясваше под лунните лъчи, които се промъкваха през процепите на капаците и се отразяваха върху метала. Кръвта шумеше в ушите й, докато стоеше заслушана в притихналата къща. Матилда бе мечтала за този миг, кроила бе тайни планове и бе чакала да събере достатъчно кураж, за да изпълни замисленото. Сега стоеше в кухнята, стиснала здраво брадвата. По лицето и ръцете й имаше синини от последния й опит да се защити.

Дъските на пода изскърцаха, когато тя се промъкна на пръсти и със затаен дъх през кухнята. Зад затворената врата се чуваше равномерното му хъркане.

Матилда протегна ръка към бравата и натисна бавно дръжката — милиметър по милиметър, докато пантите не издадоха тих звук и вратата не се отвори. Сърцето й препускаше, кръвта бушуваше в ушите й, ръцете й трепереха. Навярно той чуваше всичко това.

Вече го виждаше. Лежеше по гръб с отворена уста и гърдите му се повдигаха и спускаха в такт с хъркането.

Матилда се промъкна от едната страна на леглото. Впери поглед в омразното лице, силните насилнически ръце и тежкото тяло и вдигна брадвата.

Лъч светлина проблесна върху закалената стомана. Гърлото й се бе свило. Сърцето й щеше да изскочи от гърдите, докато стоеше надвесена над него.

Марвин изсумтя и погледна към нея с мътни очи.

Матилда се олюля. Страхът я правеше слаба, изцеждаше куража й. Тя избяга обратно в стаята си. Този път сълзите бяха по-горчиви от всякога, а провалът й — опустошителен. Духът й най-накрая бе пречупен.

Лятото и сушата, която го съпътстваше, се проточиха до Коледа и Нова година. На хоризонта започнаха да се събират облаци, черни и купести, предвещаващи дъжд. Матилда, Марвин и Гейбриъл излязоха с конете да докарат оредялото стадо овце по-близо до къщата. Мръсните рунтави задници на добичетата се бутаха едни в други, а Блу тичаше от едната до другата страна, за да ги събира. Конските копита вдигаха облаци прах, който заслепяваше ездачите и влизаше в гърлата им.

Матилда заби пети в корема на жребеца и го пришпори по стръмния бряг на реката след една заблудила се овца. Тя пресече опита й за бягство и свирна на Блу, за да я подгони обратно при другите. Стадото прекоси огромните тревни пространства. Матилда гледаше с отчаяние намалелия брой овце. Тази година загубиха много от тях заради дивите кучета динго и заради сушата. Вече не можеха да си позволят да плащат надници на работниците, а земята, за която се грижеха, бе твърде голяма за двама мъже и едно момиче.

Посещенията на Марвин в кръчмата ставаха все по-продължителни и въпреки че Матилда бе благодарна за тези малки почивки, знаеше, че в скоро време щяха да бъдат разорени. Къщата се превръщаше в съборетина, термитите рушаха хубавите някога плевни. Потоците бяха затлачени и трябваше да се изчистят, оградите — да се стегнат, полските площи — да се освободят от настъпващите диви храсти и треви. Водата едва църцореше — нуждата от нов кладенец вече бе неотложна.

Тя въздъхна примирено и подкара коня към пасбището, близо до къщата. Етън Скуайърс не криеше желанието си да притежава Чаринга и Марвин я притискаше да продава. Тя обаче за нищо на света не искаше да се раздели с наследството си. Етън Скуайърс нямаше да й го отнеме. Нито пък доведеният му син.

Матилда се усмихна под кърпата, която бе омотала около устата и носа си, за да се предпази от праха. Етън вероятно си мислеше, че е много хитър, но тя бе прозряла нечестния му план и бе непреклонна. Андрю Скуайърс можеше и да е красив и образован, но тя не изпитваше нищо, а и никога нямаше да почувства каквото и да било към него. Проклета да бе, ако се продадеше срещу земята, само за да избяга от баща си. Чаринга бе твърде много за нея, а женитбата с Андрю означаваше да я загуби.

Пасищата на Чаринга бяха придобили жълт цвят под безмилостното небе. Веднага щом пуснаха стадото зад оградата и затвориха портите, тя се отправи към къщата. Помисли си тъжно, че вече не можеше да я нарече дом. Само място, където успяваше да оцелее още един ден.

Марвин се смъкна от седлото и пусна уморения кон зад оградата. Отдели Лейди от останалите и й сложи юздите. Кобилата извъртя очи, когато се метна на гърба й.

— Заминавам за Уолаби Флатс.

Матилда скочи от коня си и го пусна да пасе. Почувства силно облекчение, но не се осмеляваше да вдигне, очи, за да не се издаде.

— Погледни ме, момиче! На теб говоря.

Матилда долови заплахата в тона му. Бе абсолютно спокойна, очите й не изразяваха нищо, когато го погледна, но отвътре цялата трепереше.

— Етън и неговото синче няма да се доберат до нашата земя. Знам какво преследва, но няма да го получи. — Той я изгледа сърдито. — Ясно ли е?

Тя кимна. Това бе единственият въпрос, по който бяха единодушни. Марвин се наведе от седлото, повдигна брадичката й с дръжката на камшика и я принуди да го погледне право в очите.

— Няма ли да има целувка за довиждане? — попита той подигравателно.

Силна ненавист бушуваше в гърдите й, когато пристъпи напред и едва докосна със стиснати устни брадясалата му буза.

Той се усмихна с нескрит сарказъм.

— Това не ми прилича на целувка. Сигурно се пазиш за Андрю Скуайърс. — Очите му с цвят на олово я изгледаха злобно. Задържа я още малко, после я пусна. — Помни какво ти казах, момиче. Ти ми принадлежиш — същото се отнася и за Чаринга.

Марвин сръга с шпорите коня в корема и препусна през двора.

Матилда гледаше прашната диря след него, докато не се стопи в далечината. Тишината на Чаринга я обгърна, внесе мир в душата й и възвърна енергията й. Тя погледна към небето. Предвещаваше дъжд, но дали това не бе само напразна надежда — облаците се разкъсваха и се придвижваха към Уилга.

Матилда нахрани прасетата и затвори кокошките, после прекоси двора, за да поговори с Гейбриъл.

Старият мъж бе клекнал край димящия огън. Тенджерата къкреше, пълна със задушено месо от кенгуру и зеленчуци.

— Дъждът приближава, господарке. Духовете на облаците разговарят с вятъра.

Матилда пое дълбоко въздух. Прав беше. Вятърът се бе променил и тя усещаше мириса на дъжд.

— По-добре да преместите колибите си. Когато потокът прелее, ще отнесе всичко.

Жълтите му зъби блеснаха, когато се засмя. Кимна в съгласие.

— Първо яденето. Има предостатъчно време.

Беше прав. Само още два дни имаше изпепеляващи горещини и сухи ветрове, после настъпи дъждовният сезон. Поройни дъждове се изливаха върху ламаринения покрив и чукаха по стъклата на прозорците. Водата запълни ямите, напои спечената земя и превърна потоците в пълноводни реки. Мълнии пронизваха черното небе, трещяха като пистолетни изстрели и превръщаха нощта в ден. Тътенът на гръмотевиците разтърсваше малката къща из основи.

Матилда се бе сгушила до старата печка. Не можеше да направи нищо повече. Конете бяха на топло в обора, Гейбриъл и семейството му — в плевнята със сеното. Овцете бяха изложени на риск, но останалите животни, затворени на сигурно място. От Марвин нямаше и следа.

— Само ти и аз сме тук, Блу — мълвеше тя и галеше старата овчарка по копринената козина на главата. Кучето изглежда разбираше потребността й от общуване, защото я близна по ръката.

Матилда загърна раменете си с шала. Къщата беше направена така, че да държи прохлада през горещите лета. Сега обаче вътре беше леденостудено. Димящият огън почти не затопляше стаята, а керосиновата лампа хвърляше само малък кръг светлина и не можеше да разпръсне сенките в ъглите. Независимо от това Матилда се чувстваше в безопасност. Дъждът беше неин съюзник. Той държеше Марвин далеч и възраждаше природата за нов живот. Скоро пустошта щеше да се покрие с растителност: диви бели анемонии, гъста трева и жилави фиданки.

Матилда се облегна назад, клепачите й натежаха. Тази нощ можеше да спи спокойно.

Силно тропане наруши съня й, тя скочи уплашено на крака и грабна пушката. Блу изръмжа заплашително и застана с разкрачени предни лапи и настръхнала козина.

— Кой е там? — извика Матилда силно, за да надвие тропането на дъжда по ламарината.

— Тери Докс от Караджонг, мила. Пусни ни да влезем.

Матилда се взря през пелената от дъждовни струи по прозореца, която й пречеше да вижда какво става навън. На верандата се очертаваха само някакви неясни силуети.

— Какво искате?

Тя сложи един куршум в цевта на пушката и издърпа назад петлето.

— Носим баща ти. Пусни ни вътре.

Матилда смръщи вежди. Защо беше цялата врява, ако ставаше въпрос за Марвин? Нещо не беше наред. Тя прилепи лице към прозореца. Силуетите помръднаха и се приближиха. Вече се виждаше, че са двама души. Като че мъкнеха нещо тежко. Марвин сигурно отново бе загубил съзнание и другарите му го носеха вкъщи.

Тя въздъхна облекчено. В това състояние поне не можеше да й причини нищо.

Стисна здраво пушката в едната ръка, докато отваряше вратата с другата. Вятърът яростно блъсна вратата и вкара в стаята листа и клонки от дърветата. Двамата мъже се вмъкнаха покрай нея. Марвин се люшкаше между тях. Тялото му се стовари на масата с тъп звук и тримата за момент застанаха мълчаливо.

Матилда премести погледа си от изплесканата с кал купчина на масата към двамата помощник-овчари, от чиито пелерини капеше вода. Имаше нещо странно в Марвин — беше прекалено неподвижен и тих.

Тери Докс свали смачканата си шапка и прокара пръсти през косата си. Очите му гледаха встрани и гласът му, обичайно жизнерадостен и весел, сега беше колеблив и несигурен.

— Открихме го, оплетен в едни коренища, на края на Караджонг. От коня нямаше и следа.

Матилда си помисли за Лейди и силно се помоли тя да не е пострадала. Погледна към Марвин.

— Значи е мъртъв — каза с равен глас.

Тери ококори очи. На младежкото му лице ясно се четеше недоумение от безразличието й. Той погледна към другия мъж, после надолу към пода.

— Толкова мъртъв, колкото може да бъде един удавник.

Матилда кимна и се приближи до масата. Дрехите на Марвин бяха скъсани и покрити с кал. По тялото имаше следи от сблъсъка му с острите камъни и стърчащите коренища. Лицето му беше мъртвешки бледо. Сега не изглеждаше толкова едър и страшен, колкото преди. Въпреки това, когато погледна към притворените му очи, потрепери от страх. Помисли си, че би могъл внезапно да отвори очи и да ги впери право в нея.

— Ще ти помогнем да го погребеш, мила. Ако искаш.

Матилда хвърли последен поглед на мъжа, когото ненавиждаше и кимна.

— Да. Твърде е тежък, за да се справя сама.

Тя прекоси стаята и сложи опушения чайник на огъня.

— Първо изпийте по чаша чай, за да се стоплите. Сигурно сте се вкочанили от студ.

Тя сложи още дърва в печката, наряза хляб и студено овче месо, ала през цялото време, докато шеташе, дори за миг не погледна тялото върху масата.

Двамата помощник-овчари се нахраниха и изпиха чая си мълчаливо. От дрехите им се вдигаше пара, докато седяха до бумтящия огън, без да изразяват любопитството си по друг начин, освен с поглед.

Матилда седна край огъня и се загледа в пламъците. Не я беше грижа какво щяха да си помислят. Ако познаваха Марвин в истинската му светлина, както тя го познаваше, щяха да я разберат.

— По-добре да започваме, мила. Ако не се приберем скоро, шефът ще прати хора да ни търсят, а трябва да нахраним и конете.

Матилда спокойно се загърна с шала и се изправи.

— Да вървим тогава. В бараката има лопати. Отивам да викна Гейбриъл, за да ви помогне.

Тя взе няколко скъсани чувала от брашно, които щяха да послужат за погребален саван на баща й.

Двамата ратаи отидоха за лопати, а през това време Матилда събуди Гейбриъл, който се надигна неохотно. Тримата мъже смъкнаха тялото от масата и с усилие го изнесоха през тясната кухненска врата в дъжда навън. Гръмотевиците им пречеха да се чуват един друг, затова Матилда посочи мястото и ги поведе натам. Всъщност не й се искаше да го погребва до майка си и нейните родители, но ако го заровеше в земята, на ливадата отстрани, хората щяха да я одумват.

Тя стоеше на дъжда без шапка, памучната рокля прилепваше към тялото й като втора кожа, водата проникваше през тънките подметки на обувките и краката й замръзваха. Наблюдаваше как лопатите с лекота загребват меката пръст. Мъжете положиха Марвин Томас в дълбокия изкоп, покриха го с чувалите, после с пръст. Веднага след това, Матилда се прибра в къщата.

Малко по-късно ратаите я последваха. Тя се запита дали не им се е сторило странно, че не прочете нито една молитва на гроба и не изпрати баща си по християнски. Вдигна глава и се загледа във водните струи, които се стичаха от покрива на верандата. Нека господ решава какво да прави с Марвин.

Гейбриъл побърза да се прибере на топло в плевнята при дебелата си жена. Двамата помощник-овчари се сбогуваха и потеглиха към Караджонг. Матилда постоя на верандата известно време, после се обърна, влезе вътре и затвори вратата зад себе си. Би могла да си тръгне, но вече нямаше защо да бяга. Свърши се. Беше свободна.

Дъждовете продължиха два месеца и Матилда имаше предостатъчно време да уреди документите за влизане във владение на имота. Оставаше с една съсипана ферма и силната воля да успее там, където Марвин се бе провалил. Единственото наследство от Марвин бе детето, което носеше в утробата си и което винаги щеше да й напомня за тези мрачни години.