Последният валс на Матилда

Глава 13

Щом Брет и останалите мъже заминаха, Джени и Рипър се завъртяха в еднообразно ежедневие. В спокойствието и самотата на Чаринга Джени почувства, че оздравителният процес е започнал. Имаше нужда от точно такова усамотение и от време, за да открие вътрешното равновесие. Трябваше да направи преоценка на живота си и на трагедията, която никога нямаше да забрави, да се справи с гнева си. Откри, че вече е в състояние да изследва гнева, да се дистанцира от него, да приеме, че е бил необходима част от възстановяването й и да го остави зад гърба си. Щеше да помни Питър и Бен през целия си живот и въпреки че спомените все още й причиняваха болка, тя осъзна, че е време да ги освободи да си вървят.

Дните си приличаха един с друг, сливаха се в плавна последователност, която й носеше спокойствие и вътрешна сила, необходими й, за да посрещне бъдещето. Сутрините прекарваше в скитане по полето и езда до зимните пасища, където наблюдаваше стадата и мъжете, които се грижеха за тях. Конете бяха зли и полудиви, а мъжете, които ги яздеха — жилави и безмилостни. Джени трескаво пресъздаваше върху листа бледата трева и сините планини, като се опитваше да улови движенията и скритата сила в тези природни картини.

Рипър подтичваше до нея. Когато се умореше да тича, Джени го пъхваше в дисагите, където той доволно седеше, а хладният ветрец развяваше ушите му. През горещите следобеди се разполагаха на верандата на хлад и Джени пренасяше направените сутринта скици върху платното. Работеше с бързина, и умение, непознати за нея до този момент, сякаш не разполага с достатъчно време, а някаква вътрешна сила я кара да не губи и секунда.

Есента си отиваше. Наближаваше зима. Рано сутринта тревата блестеше, нощите захладняха и Джени палеше готварската печка, като се сгушваше в стола пред нея, а Рипър се свиваше в краката й. Тя за пореден път се пренесе в света на Матилда.

Това беше най-дебелият дневник, който обхващаше най-много години от живота й. Почеркът бе по-уверен, отколкото в предишните дневници, изреченията бяха по-къси, сякаш Матилда не бе имала време да записва всички събития от онова бурно време.

1930 година донесе Голямата депресия в пустошта. Тя беше преминала през градовете, оставяйки жените и децата да се борят за оцеляването си и да получават социални помощи, докато мъжете им бродеха из страната. Тези скитащи мъже обикаляха, нарамили багажа си от ферма на ферма в търсене на храна и работа. Те представляваха парцалива армия от номади, които се стремяха към нещо, което съществуваше единствено в умовете им. Някакво вътрешно безпокойство ги тласкаше към неизвестното и те никога не се задържаха на едно място. Сякаш девствената чистота и огромните самотни пространства отвъд Влак Стъмп ги караха да предпочетат скитането пред живота в Сидни и околностите му.

Матилда криеше парите под дъските на пода и държеше заредена пушка зад вратата. Въпреки че болшинството от скитниците бяха безобидни, не си струваше да рискува. Около Уолаби Флатс имаше много търсачи на опали, особено след като се разчу, че в една изоставена мина, са открити такива, слух, който привлече всякаква паплач от градовете. Мъже, които я гледаха с очите на Марвин. Мъже, които искаха нещо повече от топла храна и нощувка в плевнята.

Матилда се възхищаваше на жените, които придружаваха мъжете си и им влизаше в положението. Те бяха сурови като земята, която кръстосваха. Това ново поколение скитници обикаляше пустошта с каруци, натоварени с дрънчащи гърнета, тенджери и тигани. Някои от тях, също като Пег, бяха приветливи, други намръщени. Матилда разбираше защо не показваха мъката на самотното си съществуване. Тя знаеше, че в безграничната пустош имаше някое специално дърво или камък, който бележеше гроба на дете, съпруг или приятел. Места, които не значеха нищо за другите, но споменът за тях щеше да остане завинаги в техните смели сърца.

Мъжете й помагаха в ежедневната работа срещу брашно, захар и малко пари. Храната беше евтина, затова Матилда не се скъпеше и държеше да ги изпрати от Чаринга сити. Едни заминаваха, на тяхно място пристигаха други мъже, друго семейство, друга каруца.

Матилда знаеше какво е да се бориш, за да оцелееш. Благодарение на Том, който й позволяваше да ползва стригачницата му, чекът от вълната й даваше възможност да купува расови овни и овце за разплод и да наеме още помощник-овчари. Това беше лесно, трудно бе да намери работници, които биха работили за жена. Тукашните мъже имаха особени разбирания, в които не фигурираха жени началници и все пак тяхното мълчаливо неодобрение се превръщаше в уважение, когато останеха за по-дълго в Чаринга и откриеха, че Матилда не изисква от тях нищо повече от това, което тя самата не може да свърши. Тя нае Майк Престън и Уоли Пийбълс, които бяха дошли от провинция Мълга, след като техният шеф бе фалирал и беше доволна, че са около нея при всичките мъже, които идваха и си отиваха.

Етън Скуайърс се проявяваше като хитър неприятел. Макар че не се появи отново в Чаринга, тя усещаше злонамереното му присъствие върху земята си. Изтръгваше огради, за да може стадото й да премине в неговите пасища, заличаваше маркировката на овцете и на нейно място слагаше знака на Караджонг — зелен бор. Крадеше агнетата, когато се родяха на пасището; един от овните за разплод бе намерен с прекалено точен разрез на гърлото, за да е станал жертва на динго или глиган. Но нито тя, нито помощник-овчарите можеха да докажат намесата на Скуайърс. Въпреки безкрайното патрулиране по полетата и дългите нощи, прекарани на голата земя, не беше възможно да покрият всеки декар, а той сякаш винаги знаеше къде е най-уязвимото място.

Зимата дойде. Въздухът беше толкова студен, че от устата й излизаше пара, докато лежеше до Лейди в един овраг, който се намираше в най-далечния край на южното пасище. Другите патрулираха в близките пасища, където агненето беше в разгара си. Тя сама си избра да пази на това по-отдалечено пасище. Наоколо беше тихо, а тънкото одеяло не я предпазваше от нощния мраз. Дори овцете се гушеха една в друга в тъмното.

Звукът, който я разбуди от лекия сън, беше тих, крадлив и идваше съвсем отблизо. Беше прекалено предпазлив, за да е от някоя дива свиня, но можеше да е някое динго. Матилда освободи предпазителя на пушката и се сниши. Очите й бяха привикнали към тъмнината и скоро тя забеляза движещите се силуети край оградата. Нападателите бяха двукраки и целта им беше очевидна.

Матилда пропълзя безшумно надолу по дерето, като се криеше в сянката и ги заобиколи. Блу я последва с оголени зъби и настръхнала козина. Стойката му беше напрегната, едва се сдържаше да не скочи, но явно разбираше, че трябва да пази тишина и да чака нейния знак, за да нападне.

Тримата мъже започнаха да режат мрежата и да вадят коловете от оградата. Овцете се раздвижиха неспокойно. Кучетата започнаха да скимтят. Матилда не помръдваше.

— Накарай проклетите кучета да млъкнат — изсъска един познат глас.

Побиха я студени тръпки, които нямаха нищо общо със зимния студ, бяха по-скоро от омраза. Били, изтърсакът на Скуайърс, вършеше мръсната работа на баща си.

— Ще ми се да видя лицето й, когато открие, че стадото й го няма!

— И това ще стане, ако не побързаме — изръмжа един от ратаите на Скуайърс. — Накарай кучетата да си свършат работата. Бързо!

Матилда изчака до момента, когато стадото беше почти събрано и се изправи с насочена пушка срещу Били Скуайърс.

— Стига толкова! Още едно движение и ще стрелям.

Ръмженето на Блу потвърди заплахата й — чакаше сигнал, за да нападне.

Тримата замръзнаха, но кучетата им продължиха да прикарват овцете все по-близо до дупката в оградата.

Изстрелите й отекнаха и куршумите се забиха в земята до краката на Били, като вдигнаха във въздуха буци пръст и го накараха да подскочи. Както очакваше, овцете се подплашиха и се разпръснаха из полето. Матилда зареди в пушката още патрони и продължи да я държи насочена.

— Приберете си кучетата и се махайте от земята ми — извика тя.

Блу лежеше присвит на земята, наежен срещу една овчарка, която беше същински звяр — водачът на глутницата, с огромни зъби и дълга козина. Тримата мъже продължаваха да стоят, без да викат кучетата си.

— Няма да стреляш, Матилда. Няма да посмееш. — Тонът на Били не съответстваше на думите му.

— Почакай да видиш — мрачно отвърна тя. Пръстът й леко натисна спусъка, дулото сочеше право към Били.

Мъжете взеха притеснено да мърморят. Били пръв се втурна назад към Караджонг.

Двете кучета бяха наежени едно срещу друго, с оголени челюсти, зъл поглед и настръхнали гърбове и обикаляха в кръг с вдървени крака.

— Прибери си кучето или ще го застрелям! — викна Матилда.

Тропот на копита почти заглуши силното изсвирване. Нямаше нужда Матилда да отклонява погледа си от Били, за да разбере, че Уоли и Майк бяха чули изстрелите й и идваха.

— Хванете ги момчета. Трябва да поправят оградата и да върнат овцете.

Мъжете от Караджонг се втурнаха към конете си, но не успяха да сторят нищо срещу тежкия камшик, ласото и злобното куче. Матилда възседна Лейди и се присъедини към Майк и Уоли, чиито пушки бяха насочени право срещу тримата мъже. Веднага щом поправиха оградата, Матилда каза на Майк:

— Вържи ги, Майк. Време е момченцето на татко да си ходи вкъщи.

Майк се ухили и помогна на Уоли да хване и върже съпротивляващите се вбесени мъже за седлата на конете им. Потеглиха към Караджонг, а Блу ръмжеше и хапеше полюшващите се крака и ръце на вързаните мъже.

Слънцето изгряваше, когато преминаха последната порта на Караджонг и пред очите им се откри огромната къща. От всеки прозорец на внушителната каменна сграда струеше светлина и огряваше спретнатите градини, които се виеха покрай реката и разпръсваха сенките си над околните постройки.

Матилда дръпна юздите и тримата спряха, за да се полюбуват на великолепния изглед. Караджонг беше известен като една от най-богатите ферми в Нов Южен Уелс и когато човек я видеше за първи път, гледката винаги го поразяваше. Матилда зяпна към двуетажната къща с изящни балкони, с железни, изкусно изработени решетки на парапетите. Тя въздъхна, когато видя избуялата трева на ливадата, виещите се розови храсти и зелени върби. Колко красиво бе всичко тук.

Погледът й се плъзна към Били и възхищението й изчезна. Скуайърс притежаваше предостатъчно богатства. Как се осмеляваше да праща най-малкия си син да краде? Тя стисна още по-здраво юздите и смушка Лейди да върви напред. Крайно време беше да даде урок на този негодник.

Те представляваха странна процесия, докато яздеха надолу по изящната алея, но гневът на Матилда бе твърде силен, за да се разсейва от величествената обстановка наоколо. След като даде сигнал на другите да останат по местата си, тя скочи от седлото, изкачи решително стъпалата и удари няколко пъти силно по входната врата.

Скуайърс се показа и изпълни рамката на вратата, като почти напълно засенчи струящата отвътре светлина. Очевидно бе стреснат от нейната поява.

Матилда зърна разкошните килими и кристалните полилеи, но това не я впечатли особено.

— Хванах Били да краде стадото ми — каза с леден тон.

Челюстта му увисна, когато съзря трите безпомощни вързопа, преметнати напряко на седлата, но се стегна, като забеляза насочените пушки на Майк и Уоли към най-малкия му син. Леденият му поглед се насочи към Матилда.

— Сигурно са навлезли в земята ти по погрешка — подхвърли с презрение.

— Глупости! — отвърна Матилда и се изплю. — Видях ги как направиха дупка в оградата. Даже водеха и кучетата си с тях. — Тя посочи към глутницата, която ръмжеше и обикаляше около краката на конете.

Изражението на Скуайърс беше непроницаемо, когато се обърна към нея.

— Имаш ли доказателства за тези обвинения, Матилда? Ако ми покажеш повредената ограда, с удоволствие ще ти помогна да намериш загубените овце.

Матилда си представи поправената ограда и овцете, които пасяха в пасището на Чаринга. С каква лекота бе пробил отбраната й. Колко бързо и хитро съобразяваше нещата. Нищо чудно, че бе така богат и влиятелен.

— Имам двама свидетели. Не ми трябват повече доказателства — прозвуча упорство в гласа й.

— Но за мен това не е достатъчно, Матилда.

Той излезе на верандата и мина покрай нея, като я бутна сякаш беше някакво нищожество.

— Предлагам ти и твоите работници да напуснете Караджонг, преди да съм ви арестувал и тримата за клевета и нахлуване в частна собственост.

Арогантното му поведение я смая.

— Ако още веднъж хвана теб или някой друг от Караджонг на моя земя, ще бъдете откарани направо в Броукън Хил. Време е властите да разберат за престъпленията ти, Скуайърс.

Той се отпусна, видимо облекчен, и запали една пура. Изпусна дима и вдигна пурата, за да я разгледа отблизо.

— Не мисля, че полицията ще ти помогне, Матилда. Действията ми не им влизат в работата — платено им е, за да не ме закачат. — Той я погледна отвисоко и се засмя тържествуващо. — Такъв е животът, Матилда — услуга за услуга.

— Ще ти услужа с пушката си, копеле — изсъска Матилда, завъртя се рязко и стъпките й разтресоха дървените стъпала. Възседна Лейди, хвана юздите и обърна кобилата към него.

— Следващия път ще стрелям направо. Дори полицията няма да може да отрече, че хората ти са нахлули в моята собственост.

— Върви си вкъщи, момиченце, и се заеми с бродиране — каза той със злобен сарказъм. — Или по-добре продай фермата. Тази работа не е за жени.

Той излезе на алеята, под сянката на дърветата, и въпреки че слънцето беше зад гърба му, Матилда знаеше, че погледът му е леденостуден.

— Доволна съм, че здравата те разтърсих, Скуайърс. Мисля, че най-сетне разбра, че не можеш да се пребориш с мен.

Тя се насочи към първата порта. Последните двайсет и четири часа не бяха от най-приятните, но това вероятно бе само началото. Войната между тях бе обявена и бе време да наеме повече мъже за охрана на Чаринга.

Ейприл бе родила още едно момченце. Джоузеф навършваше вече три годинки. Оказа се умно и будно дете и Матилда го обичаше сякаш бе нейно собствено. С годините, докато ги наблюдаваше с братята му как растат, тя не можа да притъпи силното си желание за собствено дете.

— Ще задушиш детето с толкова целувки — отбеляза една вечер Том, докато Матилда приготвяше Джоузеф да си ляга.

— Любовта към едно дете никога не може да е в повече — промърмори тя и вдъхна приятния аромат на детското телце.

Том замълча за миг и разгърна вестника си.

— Време ти е да си родиш собствени деца, Моли. Много мъже биха искали да се оженят за теб, дай им шанс.

Матилда гушна Джоузеф и закрачи с него из стаята.

— Нямам време да мисля за такива неща. Най-важното за мен е да опазя Чаринга от Скуайърс.

— Мол, та ти си само на двайсет. Жалко, че само аз и Ейприл те виждаме в новите ти рокли — промълви Том. — Само това исках да ти кажа.

Матилда погледна към щампираната памучна рокля, която си купи при единственото ходене до Броукън Хил. Бе леко набрана на раменете, прибрана на ханша с широка панделка, а плисетата стигаха до коленете й. Първоначално мислеше, че тези рокли са твърде дръзки в сравнение с дългите рокли с високи якички, които носеше майка й, но след като видя, че жените из цялата страна ги носят, реши да пробва и остана приятно изненадана от свободата, с която можеше да си движи в тях.

— Няма смисъл да се издокарвам, когато ходя след стадото — рязко отвърна тя. — Ако се появя облечена по този начин на разпродажбите на вълна, никой няма да ме приеме на сериозно.

Матилда излезе от стаята и отиде да помогне на Ейприл да сложи децата да спят. Време беше да включат радиото.

Радиото беше последното чудо, което завладя окръга, и сега почти всички се бяха снабдили с по един апарат. Матилда се чудеше дали да не си купи и тя, но нуждата от нови коне наклони везните в тяхна полза. Но винаги, когато идваше в Уилга, почти не се отделяше от него.

Радиото представляваше един огромен, грозен шкаф, който заемаше почти целия ъгъл до камината, но то бе единствената им връзка с външния свят. Матилда не можеше да устои на изкушението да чуе, че в Куинсланд има наводнение, в западна Австралия — суша или че на север има пресищане на пазара от тръстика. За първи път през живота си имаше възможността да опознае света извън Чаринга, но това не предизвика у нея желание да я напусне. Градовете бяха несигурни и опасни места за живот, ако се съдеше по бездомните мъже и жени, които се скитаха из цялата страна.

Докато чакаха радиото да загрее, Ейприл взе един чорап от винаги пълната кошница с неща за кърпене, а Том запуши доволно лулата си.

— Трябва да си родиш собствени деца, Моли, и да се ожениш за някой грижовен мъж. Толкова добре се оправяш с моите дечурлига.

Матилда погледна към Ейприл, после към Том.

— Вече говорихме за това. Вашите деца ми стигат, а за какво ми е мъж?

— За да не си сама — каза деликатно Ейприл. — За да те закриля. — Иглата в ръката й ритмично се скриваше и показваше от скъсания чорап. — Сигурно си много самотна, Моли. Двамата с Том ще сме много по-спокойни, ако знаем, че около теб има някой, който да ти помага.

За момент Матилда изпита желание да им разкаже за Марвин и бебето, но от толкова дълго време пазеше тази тайна, че не можеше да проговори и да вдъхне живот на нещо, което предпочиташе да скрие дълбоко в душата си.

— И така съм добре, Ейприл. Опитах един път да отида на забава, но не се получи. По-добре да си стоя сама и да движа нещата в Чаринга.

Ейприл я погледна с приятелска загриженост.

— Никога не си споменавала. Кога беше това?

Матилда сви рамене.

— На забавата в Нула Нула в края на сезона, когато се роди Джоузеф.

Светлосините очи на Ейприл се разшириха от изненада.

— И си отишла там сама? О, Моли. Ако беше казала, Том щеше да те придружи.

— Той си имаше работа — каза спокойно Матилда.

— И какво стана? — Тя остави чорапа, а Том смъкна вестника надолу.

Матилда си спомни за онази вечер и потръпна.

— Бях решила да си купя някои свестни дрехи и когато поканата дойде, реших, че няма да е лошо да се разнообразя. Познавах повечето хора там — мъжете със сигурност, понеже всяка година сключвам сделки с тях по търговете и на пазара. Лонгхорн ме настани в бунгалото на управителя заедно с другите неомъжени жени. — Матилда замълча, лицето й се зачерви, когато си спомни, че трябваше да дели тясната стая с още пет непознати жени, с които нямаше нищо общо.

— Не ти хареса, нали, Моли?

Тя кимна.

— Гледаха ме, като че ли съм паднала от небето, разпитваха ме за неща, които са твърде лични, накрая просто престанаха да ми обръщат внимание. — Тя въздъхна дълбоко и започна да си свива цигара. — От една страна това ме облекчи. Не трябваше да обсъждам последния идол на жените от света на музиката или най-новия филм от пътуващото кино. Тези жени не правеха разлика между главата и опашката на една овца, затова продължих да се преобличам, докато слушах глупавото им дърдорене за гаджета и гримове, и когато стана време да вървим, просто тръгнах след тях.

Матилда си спомни как я оставиха да седи изолирана на тясното легло, докато се кикотеха, бърбореха и се гримираха. Искаше й се да е част от тази весела и жизнерадостна компания, но те не я искаха, затова нямаше намерение да се унижава и да се вре насила при тях. Остави ги да вървят към плевнята, където щяха да са танците и остана да се наслаждава на красивата вечер — топла и с много звезди по небето. Въздухът галеше откритите места на ръцете и краката й. Когато пробваше роклята в магазина се почувства красива, но сега, като я сравняваше с вечерните рокли на останалите, разбра, че нейната е безнадеждно старомодна и неподходяща за едно седемнайсетгодишно момиче.

— Чарли Скуайърс ме посрещна на вратата и ми донесе питие. Беше наистина мил, покани ме да танцуваме и…

Матилда се усмихна. Чарли й хареса и тя остана изненадана от това, колко добре се разбираха. Той беше само с две години по-голям от нея и толкова изискан и образован след годините, прекарани в интернат в Мелбърн, че се чудеше, защо й прави компания — там имаше толкова по-красиви от нея момичета. Той също обичаше земята, разбираше отношението й към Чаринга и те прекараха цялата вечер в приятни разговори и танци.

Ейприл повдигна въпросително вежди.

— Ти и Чарли Скуайърс? Боже. Басирам се, че старецът му е имал какво да каже по въпроса.

— Другите от семейството ги нямаше, затова, предполагам, се е чувствал свободен да танцува с мен. — Тя погледна към цигарата, която димеше забравена между пръстите й. — Както и да е, това беше само една вечер, а аз повече не отидох на забава.

— Защо, Моли? Ако Чарли те е харесал, защо не те е канил и на други забави?

Матилда погледна Ейприл и поклати глава.

— Между нас не е имало нищо сериозно. Всъщност в продължение на месец той се свързваше с мен по радиостанцията и дори един-два пъти дойде да ме види. — Тя загаси цигарата. — Бяхме започнали да се сприятеляваме, когато изведнъж спря да се обажда.

— Пълна си с изненади, Моли. Никога не си ни споменавала за това. — Том я изгледа втренчено. — Какво стана, че той престана да те търси? И защо си се отказала да ходиш на забави? Първия път е най-притеснително — следващия път нямаше да е така.

— Не знам какво стана с Чарли — отвърна замислено тя. — Мислех си, че старият Скуайърс ще подскочи до небето от радост и ще направи всичко възможно да заздрави връзката, като разбере, че Чарли ме ухажва, но той не направи нищо. Сега, като се видим с Чарли, той само се усмихва, поздравява ме и си продължава по пътя, сякаш се притеснява от мен.

Том се намръщи.

— Чудно. Все нещо трябва да го е накарало да промени отношението си, Моли. Все пак той е само на деветнайсет, а момчетата на тази възраст не се укротяват толкова лесно.

— Възможно е — каза равнодушно тя, като прикриваше болката от отхвърлянето. Чарли й харесваше, той я разсмиваше и в негово присъствие се чувстваше привлекателна и забавна. — Спрях да ходя по забави заради жените. Мога да се изправя срещу диво прасе или динго и да ги застрелям между очите, но не мога да се занимавам с клюки, мразя неискрените разговори и превзетия снобизъм на съпругите и дъщерите на другите фермери.

Ейприл сложи почервенялата си от ежедневната работа ръка върху нейната.

— Какво стана, Моли? С какво те обидиха?

Матилда си пое дълбоко дъх.

— Без да искам подслушах един техен разговор, докато си оправях косата в банята на сутринта след забавата. Подиграваха ми се за роклята, за това как ходя и говоря, за вида на ръцете ми и за бельото ми…, но това не ме засегна кой знае колко. Това, от което ме заболя най-много, бяха приказките за мен и Чарли.

Тя замълча при спомена за обидното им кикотене. Те знаеха, че е вътре в банята и ги чува.

— Казаха, че Чарли ме ухажва, защото старият Скуайърс искал земята ми. Казаха, че нито един нормален мъж не би се оженил за мен и че накрая ще народя сюрия аборигенчета, защото само чернокож мъж би ме харесал. Започнаха да подмятат разни неща за мен и Гейб, ужасни неща, които ме вбесиха, така че излязох от банята и им дадох да разберат, а после си тръгнах. Докато оседлавах Лейди, ги чувах как продължават да се заливат от смях. Този смях още ме преследва и ми напомня, че трябва да си знам мястото и да не ходя на подобни места.

— Това е отвратително — възропта Том. — Лонгхорн щеше да се възмути, ако знаеше за това, както и жена му. Защо не си им казала?

— И да предизвикам още коментари? — Матилда се усмихна. — Нищо нямаше да се получи, Том. Те нямаше да променят отношението си към мен, нито пък аз моето към тях. Що се отнася до Чарли… Хубаво беше да бъда ухажвана за известно време, но осъзнах, че няма да излезе нищо, защото винаги щях да се съмнявам в него заради баща му и Чаринга.

— Жалко, че е станало така, Моли — промърмори Ейприл.

Матилда лекичко се засмя, очевидно не отдаваше значение на случилото се.

— Достатъчно проблеми си имам с работниците във фермата. Само това ми липсваше — да се съобразявам със съпруг, който не се отделя от полата ми. Обичам вашите деца като свои, но предпочитам да се занимавам с фермата и овцете, вместо да се движа в обществото. При животните поне няма лицемерие и фалш.

Тримата замълчаха и се заслушаха във вечерните новини по радиото, след които пуснаха някакъв концерт от Мелбърн. Спомените на Матилда за онази ужасна вечер и последвалата история с Чарли останаха далеч в миналото. Там им бе мястото — животът й бе подреден и тя се чувстваше щастлива в сегашното си положение. Нямаше нужда от нищо повече.

Тя си затананика припева на една валсова мелодия, която й харесваше, и излезе на верандата, за да изпуши последната цигара преди лягане. Том дойде да й прави компания и седна на един от проскърцващите столове. Блу легна на пода между тях и захърка в синхрон със свиренето на щурците.

— Твоето куче се навърташе около една от моите кучки и мисля, че скоро ще си имаме малки кученца. Ако излязат хубави, ще си ги поделим. Какво ще кажеш?

— Браво на теб, Блу. Не знаех, че още се интересуваш от тези работи — засмя се Матилда. — Естествено, че ще си ги разделим, Том Финли! Ако са добри поне наполовина колкото стария Блу, то тогава ще им намерим работа.

Том се люлееше на стола.

— Не обръщай внимание на Ейприл. Тя просто иска да си уредиш живота, нищо повече. Дано не сме те разстроили, като те накарахме да говориш за онази случка в Нула Нула. Сигурно ти е било много тежко, Моли?

Матилда въздъхна. Том беше съвсем добронамерен, но на нея й се искаше да приключат с тази тема.

— Мисля, че съм доволна от живота си. Имам своите приятели, имам Чаринга и малко пари в банката. Какво друго може да иска едно момиче?

— Дъжд — отвърна той мигновено.

Матилда погледна обсипаното със звезди небе и кимна. От четири години не бе валяло както трябва и въпреки че стадото й не бе голямо, тревата в Чаринга застрашително намаляваше.

Когато четвъртата сушава година премина в пета, Матилда започна да забелязва намаляването на приходите в счетоводните книги, но знаеше, че сушата не може да продължава вечно. Кученцата на Блу бяха разкошни — осем на брой, две от тях бяха женски и с Том си ги разделиха по равно. Палетата бяха умни и послушни и скоро Матилда започна да ги извежда със стадото и впрегна в работа вродените им умения на овчарски кучета.

Тя местеше стадото от пасище в пасище. Тревата съвсем изсъхна и накрая беше принудена да ги докара в ливадите до къщата, където тревата покрай кладенеца се бе запазила сочна и зелена. Продаде някои от овцете и внесе парите в банката. Тези животни не можеха да бъдат хранени изкуствено, а и беше по-евтино да се грижи за по-малък брой овце, отколкото да купува скъпия фураж от магазина.

Всички бяха засегнати от сушата: Уилга, Била Била, дори Караджонг. Лошокачествената вълна беше продадена на най-ниските цени в историята на фермерството и Матилда се чудеше дали това не е краят на всичко, за което беше работила. Тревата оредя, придоби сребрист цвят и шумолеше под краката и, когато ходеше по полето. Овцете станаха апатични и стояха с отпуснати глави под жаркото слънце.

После започнаха сухите бури — силни, заредени с много електричество — те раздираха небето, но не облекчаваха жегата и обтягаха нервите на вече отчаяните фермери. Въздухът бе наситен с дъждовни облаци, които закриваха слънцето, затова се налагаше да палят лампите дори през деня. Матилда и помощник-овчарите в Чаринга бяха с устремени нагоре погледи, изпълнени с молба за дъжд, но когато заваля, количеството не бе достатъчно, за да напои пресъхналата земя. За няколко секунди паднаха няколко едри капки и вятърът бързо ги издуха нанякъде.

Матилда лежеше в леглото, копнееше за сън след дългия ден, прекаран в местене на стадото от едно пасище в друго, където тревата беше едва забележимо по-добра от предишното.

Тя едва понасяше жегата и се въртеше неспокойно върху завивките, а Блу се бе свил под леглото и трепереше от ужас. Гръмотевиците заглушаваха всеки шум в къщата, тътнеха над покрива и отекваха в самите й основи. Сякаш целият свят бе подпален и чакаше последния камшичен удар на светкавицата, който щеше да нанесе Армагедон.

Сигурно накрая се бе унесла, защото когато отвори очи, навън беше все така тъмно и гърмеше, но се усещаше промяна. Матилда се облегна на лакът и помириса въздуха. Температурата бе паднала с няколко градуса и от прозореца повяваше свеж ветрец.

— Дъжд! — изкрещя тя и скочи от леглото. — Скоро ще завали.

Изтича на верандата и Блу я последва. Първите едри капки забарабаниха по покрива и земята наоколо потъмня. Капките се сгъстиха, падаха една след друга в строен ритъм и поройният дъжд прерасна в потоп.

Матилда забрави, че е по нощница. Забрави, че е боса. Сълзите от радост се смесиха с прекрасния, скъп, толкова дълго чакан дъжд и тя излезе на двора и разпери длани към небето.

— Най-после, най-после — вдъхна с пълни гърди свежия въздух.

Гейбриъл и семейството му изпълзяха от колибите и започнаха да се смеят и танцуват под хладните дъждовни струи. Уоли и Майк се показаха от бунгалото си, голи до кръста и разрошени от спането. Дори и отдалеч се виждаше, че са усмихнати.

— Вали — обяви ненужно тя.

— Точно така — засмя се Уоли, по-младият от двамата.

Матилда усети прилив на енергия, силно желание да празнува и като погледа лудешките подскоци на Гейбриъл и жена му в калта, грабна ръката на Уоли и го завъртя във вихрен, изтощителен танц по двора. Майк хвана най-малката дъщеря на Гейбриъл и ги последва. Само след секунди всички бяха целите омазани в кал и едва си поемаха дъх.

Когато накрая се отпуснаха изтощени върху стъпалата на верандата, не можеха да продумат от умора и само гледаха как дъждът напоява с живителната си сила спечената земя сантиметър по сантиметър. Чудото бе дошло точно навреме.

Майк пръв изрази опасенията им.

— Мисля, че е най-добре да откараме стадото на по-високите пасища, Моли, преди да е станало твърде късно. Твърде близо е до реката и ако тя прелее коритото си, ще загубим всички овце.

Той й хвърли преценяващ поглед и Матилда изведнъж осъзна, че мократа й памучна нощница дава плод на въображението. Изчерви се силно и опита да се загърне.

— Чакай само да се облека — заекна тя. — Ти приготви нещо за хапване, Майк.

Матилда изтича вътре и свали мръсния, мокър парцал от гърба си, изми се и се подсуши с една от новите кърпи, купени от Чолки при последното му посещение.

Чолки Уайт, също както баща му преди това, обикаляше пустошта от години. Никой не знаеше истинското му име и възраст, но жените очакваха с нетърпение посещенията му, защото той винаги донасяше най-новите модели рокли, както и обувки, гримове, плочи, книги и всички онези неща, които превръщаха къщата в дом. Навремето той пътуваше с каруца, но сега разнасяше стоките си с товарен камион и идваше по-често от два пъти годишно.

Тя погледна новите кожени панталони и новите ботуши и реши да не ги обува, защото само щеше да ги съсипе в калта. Новият дъждобран обаче беше божи дар в това време.

Всички закусиха набързо със сандвичи с овче месо и изпиха по чаша силен чай. Почти не говореха — силните гръмотевици правеха разговора невъзможен. След закуската излязоха навън и оседлаха конете като по команда. Гейб остана, за да наглежда свинете и кравите да не се удавят и да закове с летви дупките на хамбара и плевнята със сеното, така че дъждът да не съсипе безценните запаси, съхранявани вътре.

Дъждът беше проливен и бръснещ. Матилда се сгуши в дъждобрана и нахлупи шапката си още по-ниско, докато чакаше Блу и трите кученца да съберат стадото. Шумът от пороя заглушаваше подсвиркванията на помощник-овчарите, но кучетата бяха добре обучени и нямаха нужда от команди.

Лейди тъпчеше нервно с копита на едно място, въртеше уплашено очи и мяташе грива. Матилда хвана здраво юздите и я подкара напред. Денят се очертаваше доста дълъг и тежък, но тя благодареше на Бога, че им го изпрати.

Овцете мразеха да са мокри. Наскоро остригани, те трепереха, скупчени една до друга, и представляваха жалка гледка в опитите си да избягат от кучетата и ездачите. Винаги се намираше някой човек или животно, който да ги върне обратно и да ги подкара напред. Това забавяше хода на стадото, но постепенно овцете и ездачите набраха скорост и се придвижиха напред към дъждовната пелена, която закриваше хоризонта.

Матилда вдишваше с пълни гърди чудесния свеж аромат на мокра пръст и трева. Два-три сантиметра дъжд по тези места не бяха достатъчни, но двайсет и пет сантиметра означаваха зелена трева, а тревата беше синоним на живот за фермерите.

Най-после стигнаха до по-високите пасища, които се простираха на изток от планината Тжаринга. Тук тревата беше оскъдна, но скоро щеше да избуи покрай многобройните потоци, които се спускаха от планината. След като провериха оградите, те пуснаха стадото вътре и потеглиха обратно.

Часът беше три следобед, но този ден слънцето така и не се показа. Черни и тежки облаци преминаваха по оловносивото небе, а острият вятър запращаше дъжда към лицата им. Конете едва си проправяха път през реките и вадите от вода, течащи по сбитата земя. Гривите им се вееха и пръскаха водни струи по вратовете и по краката им.

Дъждобранът върху раменете на Матилда натежа, във врата й се стичаха студени вадички вода, но тя не им обръщаше внимание. Не можеше да е нещастна и да изпитва студ от този дългоочакван дъжд. Да се измокри беше най-малката цена, която можеше да плати за оцеляването си.

Потокът, който се спускаше от планината, беше прелял. Там, където преди няколко часа водата едва църцореше, сега бушуваше вихър, който помиташе всичко по пътя си. Матилда стисна силно хлъзгавите юзди и пришпори Лейди надолу по склона към водата.

Старата кобила се стресна, когато се хлъзна в калта и загуби почва под краката си. Тя започна да мята гривата си и очите й придобиха безумно изражение от ужаса, който изпитваше при усещането на бързо течащата вода около нея. Матилда се опита да я успокои и да я подкара напред, но кобилата се подплаши и тръгна да се връща назад.

Черният кон на Майк беше на твърде късо разстояние зад тях. Едва овладяваха конете.

— Трябва да минем от другата страна, Моли. — Гласът на Майк се извиси над шума от пороя. — Няма откъде другаде да прекосим потока, а ако не го минем сега, ще останем откъснати от фермата.

— Знам — извика в отговор Матилда. — Проблемът е, че Лейди се е паникьосала и не съм сигурна, че ще успее да мине оттатък.

— Не можем да чакаме да спре дъжда, предполагам, че ще продължи да вали с дни. — Кафявият кон на Уоли стоеше спокойно на ръба на бушуващата вода и изглежда не се влияеше от уплахата на другите два коня. — Аз ще мина пръв и след това ще ви изтегля.

Той размота въжето, което носеше, и го метна през ствола на едно дърво, което при нормални обстоятелства се издигаше на около метър над водата в коритото, но сега беше наполовина скрит. Омота другия край на въжето около кръста си и го завърза здраво, после взе две от кученцата и ги мушна под дъждобрана си. Кафявият кон навлезе в бързотечащата вода и скоро след това вече плуваше уверено срещу течението.

Майк и Матилда стискаха въжето, готови веднага да издърпат Уоли, в случай че конят се изплъзнеше изпод него. Дъждът ги заливаше и влизаше в очите им, ръцете им замръзваха, но те нито за миг не отпускаха края на въжето. Течението на водата беше много силно, а подводните течения бяха твърде опасни, защото образуваха водовъртежи по каменистото дъно, така че животът на Уоли зависеше от Майк и Матилда.

Най-после конят се добра до плиткото. Плъзгаше се в калта, докато се мъчеше да изкачи стръмния бряг, напрягаше се и отново и отново опитваше да се измъкне от водата. Уоли скочи от гърба му, нави въжето и започна да го дърпа за юздите, като му подвикваше окуражително.

Изкачването беше мъчително бавно, но накрая конят стъпи на твърда земя и Уоли нави въжето около един пън. Матилда и Майк си отдъхнаха с облекчение, когато той свали шапката си и я размаха. Всичко беше наред. Преминаването беше успешно.

— Ти си наред, Моли — извика Майк. — Ако почувстваш, че конят ти се изплъзва, не се дръж за него. Хвани се за въжето.

Тя кимна, но нямаше никакво намерение да позволи на Лейди да й се изплъзне. Това значеше сигурна смърт за кобилата. От толкова време бяха заедно, толкова неща бяха преживели, че Матилда не можеше сега да я изостави. Тя взе последното кученце и го пъхна в пазвата си под дъждобрана; то замърда и мократа му козина навлажни ризата й. Матилда изчака кученцето да се намести, после нежно окуражи Лейди да влезе във водата. С една ръка държеше юздите, а с другата въжето, докато стискаше с бедра и колене кобилата под себе си и се опитваше да я направлява сред бързо течащата вода и въртопите.

Лейди се хлъзгаше и спъваше, като държеше главата си над водата, почти обезумяла от ужас. Матилда се наведе към шията й и започна да й шепне успокоително, да я увещава, докато тя не стъпи на краката си и не доби кураж да тръгне срещу течението.

Водата се носеше с бясна скорост около краката им и Матилда усети как течението ги дърпа назад, докато Лейди плува към брега. Тя се бе хванала като удавник за нея, лицето й почти докосваше гривата, но продължаваше да стиска силно въжето и юздите, а кученцето мърдаше помежду им.

— Добро момиче — нареждаше тя напевно. — Добро момиче. Спокойно, Лейди. Давай напред, момичето ми, продължавай напред.

Дъждът падаше на талази, заслепяваше ги, покачваше нивото на водата и правеше коритото на потока хлъзгаво и опасно. Застанал от другата страна, Уоли ги окуражаваше, но Матилда не виждаше и не чуваше нищо, защото усещаше, че старата кобила губи сили.

— Хайде, момичето ми. Напъни се още малко. Само издръж още малко и сме си у дома — увещаваше я тя.

Лейди стъпи на плитко и енергично заора с копита по склона. Там обаче липсваше твърда земя, имаше само хлъзгава лепкава кал, която се плъзгаше под копитата й и я дърпаше назад към водата.

Матилда чуваше хрипкавото й дишане, усещаше как мускулите й се напрягат и скочи от гърба й. Тя стисна с все сили сбруята, заби пети в калта и се опита да я издърпа от водата нагоре към брега.

Лейди започна да пръхти и да се бори, мъчейки се да стъпи на твърда земя. Зъбите й се оголиха в усилието да се изкачи, докато Матилда навиваше въжето и я дърпаше нагоре. Щом излязоха от водата, Уоли се плъзна надолу, хвана юздите и се включи в тегленето.

Времето спря своя ход. Кобилата мъчително напредваше нагоре. Най-сетне тя стъпи на твърда земя и като се задъхваше и залиташе, се изкачи на брега. За момент застана на едно място, тялото й се олюля от усилието й да си поеме въздух, после краката й се подкосиха и тя се свлече на земята. Дългите й жълти зъби изтракаха, очите й побеляха и тя престана да мърда.

Матилда падна на колене, кученцето се измъкна незабелязано от пазвата й и отърча при събратята си. Матилда започна да гали шията на Лейди, като следваше познатите очертания на някога силното й тяло, а сълзите, се стичаха по лицето й и се смесваха с дъждовните струи. Лейди беше истински приятел — единственият й приятел през тези години — и прояви истинска смелост в последните минути от живота си.

— Майк идва насам — извика Уоли до ухото й. — Ела да ни помогнеш.

Матилда преглътна сълзите си и хвана въжето. Майк вече бе стигнал до средата. Блу беше закрепен на седлото зад гърба му. Водата се завихряше около задницата на коня, кучето почти загуби опора и Матилда затаи дъх.

Блу нямаше никакво намерение да плува. Той се сниши зад Майк, излая силно и навири опашката си.

— Малкият негодник се радва на всичко това — извика Уоли, докато теглеха въжето. — Бас държа, че се е ухилил.

Матилда не можеше да продума от страх и скръб. Вече бе загубила един приятел днес. Нямаше да понесе да загуби още един.

Конят на Майк се бореше да се изкачи и скоро стъпи на брега. Блу скочи от гърба му, изтръска се от водата, втурна се към Матилда като кална хала и започна да я ближе. Всички седнаха изтощени на земята, без да ги е грижа за студа и водата. И този път бяха успели да се преборят с природната стихия.

След като се успокоиха, те поеха дългия път към дома. Матилда се качи на коня зад Майк, кучетата тичаха отстрани, нетърпеливи да стигнат до топлия кучкарник и паничките с храна. Матилда не можеше да мисли за нищо друго, освен за Лейди. Трябваше да я оставят на брега на потока — незаслужен край за такъв неустрашим кон. Матилда притисна към себе си седлото й. Лейди щеше много да й липсва.

Дъждовете напоиха земята и по полето избуя висока до кръста трева. За първи път от пет години насам фермерите дишаха с пълни гърди. Овцете, които бяха оцелели по време на сушата, щяха да дадат качествена вълна, да родят агнета и животът щеше да продължи нормалния си ход.

Само че животът в пустошта беше жесток, природните сили — измамни и облекчението им трая твърде кратко. Дъждът, който се изля над спечената земя се изпари, слънцето се издигна високо в небето и огря земята по-силно от всякога. Влагата в почвата изчезна и скоро сочната трева доби отново сребрист цвят, а пасищата се покриха с прах и мараня.

Том загуби доста овце на едно от по-ниските пасища, но неговото стадо беше много по-голямо от това на Матилда и той се смяташе за късметлия, че се е отървал само с тази загуба. Матилда купи един от неговите коне, за да замести Лейди и животът започна неизбежния си цикъл от събиране на стадата, размножаване, стригане и продажба на вълната.

Матилда свикна да ходи на гости на Том и Ейприл поне няколко пъти месечно. Новините от Европа не бяха добри. Министър-председателят Мензес предупреждаваше, че Австралия може да бъде въвлечена във войната, ако Хитлер продължи настъплението си в Европа.

— Том, как ще се отрази у нас нападението на Хитлер над Полша? — Тримата седяха напрегнато в кухнята в една септемврийска вечер на 1938 година. — Защо войната в Европа трябва да засяга Австралия?

— Ние също ще бъдем въвлечени в нея — отговори той замислен, — предполагам, защото сме част от Британската общност. Чембърлейн трябва бързо да направи нещо по този въпрос.

В кухнята настъпи тишина, Ейприл спря да плете и пребледня.

— Том, нали няма да се наложи да ходиш? Ти си необходим тук във фермата. Ако избухне война, страната ще има огромна нужда от вълна, катран, овче месо и лепило.

Гласът й звучеше тревожно. Тя погледна с надежда към съпруга си, но той не отвърна на погледа й и изключи радиото.

— Зависи как ще се развият нещата, мила. Един истински мъж не може да си седи спокойно, докато другарите му се излагат на куршумите. Ако ме мобилизират, ще отида.

Матилда и Ейприл се спогледаха ужасени.

— Ами Уилга? Не можеш да заминеш ей така — каза рязко Матилда. — И какво ще стане с Ейприл и децата? Как мислиш, че ще се справят без теб?

Том се усмихна.

— Не съм казал, че със сигурност ще замина. Просто казах, че ще отида, ако се налага. Възможно е изобщо да не започне война.

Матилда забеляза искриците на вълнение в очите му и разбра, че думите му не значеха нищо. Той се палеше само при мисълта за предстоящата война и нямаше търпение да дочака мобилизацията. Тя погледна към Ейприл и разбра, че и тя бе забелязала същото, защото лицето й бе по-бледо от всякога, а ръцете й, като никога, лежаха бездейни в скута й.

Матилда прехапа устни и си помисли, че сега е моментът да им върне жеста за всичките години, през които й бяха помагали. Някога се бе заклела да го направи, бе дошло време да изпълни обещанието си.

— Том, ако заминеш, аз ще се грижа за Уилга. Овцете могат да се съберат в едно стадо и ще ги стрижем в твоята стригачница. Да се надяваме, че ще останат мъже във фермата. Ще се оправим някак до завръщането ти.

Ейприл избухна в сълзи и Том я прегърна, за да я утеши. Матилда излезе от стаята и отиде на ливадата. Имаха нужда да останат сами — а на нея й бе необходимо спокойствие, за да обмисли положението.

Тя се спря за момент и се загледа в конете, а после погледна към небето. То изглеждаше така, сякаш беше безкрайно, и почти обгръщаше тази шепа земя в звездната си прегръдка. Трудно беше да повярваш, че същото небе е надвиснало и над разкъсваната от война Европа. Там някъде мъжете се биеха и умираха. Жените оставаха сами със селскостопанската работа, а момчетата бяха твърде малки, за да им помагат. Старците пък вече нямаха сили да се борят със земята. За първи път от много години насам бе доволна, че не е мъж и че не трябва да напусне Чаринга, за да се бие на чужда земя.

Тя потрепери. Беше решена да направи всичко по силите си за Ейприл и момчетата, но още помнеше колко труден бе животът на майка й по време на Първата световна война и нека Бог да им е на помощ, ако този ужас се повтореше отново.