Последният валс на Матилда

Глава 18

На небето започнаха да се събират буреносни облаци и следващите два дена бяха горещи и задушни. В небето трещяха гръмотевици и във въздуха се чуваше пращене на електричество, а Рипър трепереше и търсеше убежище под кухненската маса.

Даян се втренчи в надвисналото небе.

— Задава се страшна буря — отбеляза тя, докато подсушаваше измитата си коса с една хавлиена кърпа. — Така мразя тези сухи бури.

Джени погледна небето от люлеещия се стол на верандата.

— Аз също. Не се усеща дори и лек повей и скоро тази ужасна горещина ще ме изсуши съвсем.

Даян направи гримаса.

— В Сидни поне имаме климатик и макар че мразя начина, по който те изсушава, в моменти като този си е направо божи дар.

Джени прокара пръсти по кожената подвързия на дневника, който лежеше в скута й. Искаше й се да се върне към него — да избяга от неминуемата жестока буря и да се пренесе в света на Матилда. През последните два дни нещо я възпираше да продължи с четенето.

— Това последният дневник ли е?

Джени кимна.

— Това е последната глава — промърмори тя — и аз направо не искам да я прочета.

— Защо? — Даян разтърси черните си къдрици и се настани в стола до Джени. — Не ми ли каза, че върви към щастлив завършек?

Джени се замисли, преди да отговори.

— Не е заради това. Просто когато стигна до последната страница, ще трябва да си взема сбогом с много скъп приятел, когото няма да видя никога вече.

Тъмните очи на Даян се втренчиха в нея.

— Не можеш да оставиш нещата недовършени, Джен. Не и когато това очевидно има голямо значение за теб. Освен това — добави тя — винаги ще се чудиш как ли е приключило всичко.

— Знам. Разсъждавам много глупаво, нали?

Даян тръсна къдрици.

— Съвсем не. И аз винаги се натъжавам, когато стигна до края на някой хубав разказ — но скоро ще ти мине.

Джени разгърна корицата и прелисти страниците. Не й оставаше много за четене, защото тетрадката беше изписана само наполовина. Тя поглади първата страница и се сгуши в стола. Може би нежеланието й да дочете дневника беше свързано по-скоро със странния надпис в семейното гробище, отколкото със съжалението, че ще се раздели с Матилда. Странната епитафия трябваше със сигурност да има обяснение в тези няколко последни страници и Джени почти се страхуваше от това, което й предстоеше да научи.

Не бе прочела и няколко думи, когато телефонът звънна.

— Кой, по дяволите, звъни пък сега?

— От къде да знам, да не съм надарена с телепатия? — заядливо отвърна Даян. След малко се върна. — Хелън те търси.

Джени вдигна поглед от дневника и се намръщи, но Даян само сви рамене.

— Не знам нищо повече от теб.

— Здравей, Дженифър. — Обработеният глас се извиси над пращенето и гласовете от другите разговори, които се преплитаха. — Радвам се, че те намирам вкъщи.

Джени много добре знаеше, че Дорийн от централата и вероятно повечето от фермите в Нов Южен Уелс подслушваха разговора, затова подбра много внимателно думите си.

— При тази надвиснала буря не е много разумно човек да се разхожда навън.

Отсреща имаше момент на леко колебание, преди Хелън да заговори отново.

— Чудех се дали не мога да намина към вас за малко?

Джени се намръщи.

— Разбира се — каза бързо, — кога?

— Днес, ако е удобно.

Джени долови нотката на нетърпение и се зачуди дали и останалите, които слушаха разговора, не са я усетили.

— Няма проблем. Ще приготвя обяд.

Отсреща отново настъпи колебание й Джени се запита дали и Хелън не е въвлечена в продължителната борба за Чаринга — защото тя харесваше Хелън и мисълта, че ще обядват по женски я зарадва.

Хелън сякаш прочете мислите й.

— Мисля, че трябва да те предупредя — започна внимателно по-възрастната жена. — Наистина има определена причина за посещението ми, но тя няма нищо общо с онова, което сте обсъждали с Андрю.

— Тогава ми спестяваш едно ходене до Караджонг — каза Джени с облекчение. — Трябва да си поговорим за някои неща.

— Съгласна съм — отвърна решително Хелън. — Но не сега, когато половината страна ни слуша. Ще се видим след около три часа.

Изщракването в другия край отекна през пустошта. Джени остави слушалката и се замисли. Хелън ясно каза, че няма нищо общо с враждебното отношение на Етън, но дали предстоящото й идване тук щеше да хвърли светлина върху враждата между двете ферми, продължаваща толкова дълго време, или по-скоро ще размъти водата?

Джени прехапа устни и се върна на верандата. Небето предвещаваше буря — а може би времето беше поличба за нещо, което предстоеше да се случи?

Даян първо се изненада от новината за посещението на Хелън, а после се зарадва.

— Няма нищо по-добро за повдигане на настроението от един обяд по женски — отбеляза бодро тя.

Джени се засмя, но после, докато прибираше дневника в спалнята и се преобличаше, започна да се притеснява. Очевидно беше, че нещо безпокоеше Хелън и тъй като беше член на семейството, което от години враждуваше с Матилда и Чаринга, Джени се чудеше дали предстоящото посещение не е свързано по някакъв начин с тази вражда.

— Ще ядем салата — обяви Даян. — Твърде горещо е, за да се въртим около печката.

Джени извади пържолите от фризера и ги прибра далеч от любопитния нос на Рипър и неизбежните мухи. Докато Даян приготвяше в една кана лимонада и подреждаше масата, Джени разби ябълково пюре със сметана и започна да прави салата с пресни зеленчуци от градината. Оставаше само да подправи салатата с олио и чесън и обядът беше почти готов.

Къщата беше почистена и прахът забърсан, доколкото това бе възможно. Даян постави на няколко стратегически места в стаята вази с диви цветя, които привнесоха цвят и свежест на мрачното утро. Двете се отдръпнаха, за да се полюбуват на постигнатия резултат, но мисълта, че това навярно е последният път, когато посреща гости в тази къща, действаше потискащо на Джени.

— Ще изведа Рипър на разходка, докато се преобличаш — каза тя накрая.

Над пасищата беше надвиснала гнетяща горещина. Джени и Рипър тръгнаха покрай редицата дървета, които стояха като стражи край пресъхналия поток. Птичите песни звучаха вяло, черни космати паяци висяха сънливо на гигантските копринени мрежи, стадо кенгура лежеше под сянката на чаените дървета.

Рипър подплаши една припичаща се игуана и се втурна да я преследва. Джени го извика няколко пъти, но явно бе зает с бойната си задача и не желаеше да й обърне внимание.

Тя въздъхна и се облегна на едно дърво. Колония от термити изграждаха повредената си кула зрънце по зрънце. Приликата между техния живот и този на фермерите не й убягна. Мъчително бавно, сантиметър по сантиметър, се градеше животът в дивата пустош — един крехък живот, който можеше да бъде унищожен за секунди от пожар, наводнение или суша — и все пак волята за оцеляване им даваше сили да започнат отново.

Прокрадващо се прошумоляване я откъсна от мислите й. Змията лежеше неподвижно, на сантиметри от върха на ботуша й. Джени замръзна. От всички видове тази беше най-смъртоносната — едно ухапване и край. Пулсът й се ускори, сърцето й сякаш щеше да изскочи от гърдите. Това продължи сякаш до безкрайност, но накрая змията се махна и Джени можа да си поеме отново дъх.

Рипър излезе с подскоци от храсталаците, мерна змията и се хвърли в атака към нея. Преди да има време да помисли, Джени го хвана за козината на врата и го дръпна назад.

— Ти, глупав разбойнико — нахока го тя, докато се мъчеше да го върже на каишката. — Какви ги вършиш, можеше да умреш.

Джени го задържа, докато змията не се отдалечи със зигзагообразно пълзене. Тя въздъхна облекчено и тръгна обратно към къщата.

— За какво беше цялото това лаене? — Даян стоеше на верандата, сияеща в електриковосиния си кафтан.

— Тигрова змия. Рипър я взе за играчка — отвърна мрачно Джени. — По-добре този следобед да седи вътре затворен.

Хелън пристигна малко след това. Лъскавият Холдън вдигна прахоляка по двора, зави пред къщата и двигателят му замря. Тя изглеждаше изискана и елегантна в памучната рокля, платиненорусата й коса лъщеше на меката слънчева светлина.

— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем — каза, докато си стискаха ръцете и се настаняваха на верандата. — Не бях много сигурна, че ще искаш да ме видиш.

— Защо не? Ти беше изключително гостоприемна към мен, а тук има толкова малко жени, че е глупаво да не поддържаме връзка помежду си заради нещо, което се е случило преди години — отговори Джени и наля лимонада на всички.

Хелън вдигна чашата си.

— Наздраве! Да пием за здравия разум!

Джени погледна към Даян, после към Хелън. Озадачаваше я жарта, която по-възрастната жена влагаше в думите си.

— Не ми обръщайте внимание, момичета — засмя се тя. — Живяла съм прекалено дълго по тези места, за да не разбера, че мъжете са най-глупавите същества на този свят. Ходят наперени като петли, опитват се да докажат мъжествеността си, като се надпреварват помежду си в стрелбата, ездата и пиенето, докато жените са тези, които ги измъкват от кашите.

Тя се усмихна, когато забеляза озадачените им физиономии.

— Не се притеснявайте, не съм женският вариант на Троянския кон на Караджонг. Тук съм като приятелка, защото смятам, че е време да се сложи край на тези глупости между Чаринга и Караджонг.

Тя отпи една голяма глътка от домашната лимонада и остави чашата на масата.

— Хайде да оставим засега това и да обядваме. Отдавна не съм се отпускала с приятелки.

На верандата беше прохладно и с напредването на обеда, Джени се усети привлечена по някакъв странен начин от тази жена, която можеше да й бъде майка, но беше запазила младежкия си дух и с удоволствие обсъждаше съвременната поп музика, последните новини и модните течения в Лондон.

— И ние получаваме вестници — разсмя се Хелън, — а и аз гледам да ходя до Сидни, колкото се може по-често. Ако не бяха тези мои малки бягства в цивилизацията, щях да се съсухря като повечето жени тук.

— Значи ти не си родена тук? — Джени беше разчистила чивиите и трите седяха и отпиваха от виното, донесено от Хелън.

Тя поклати глава.

— Боже мой, не. С Джеймс се срещнахме на една от вечерите, които баща ми даваше за неговите бизнес партньори в Сидни. Той ръководи фирма за износ на месо и непрекъснато се налагаше да водим на вечери фермери и месопроизводители.

Тя се усмихна леко.

— Джеймс беше красив, чаровен и когато ми направи предложение, аз веднага приех. Тогава си мислех, че животът тук ще бъде едно приключение и в известен смисъл познах, но от време на време имам нужда да ходя до Сидни, за да си заредя батериите.

— Знам какво имаш предвид — каза Даян, като направи гримаса към надвисналото небе. — Да дойдеш за малко не е лошо, но аз със сигурност не бих могла да живея тук.

Хелън се усмихна.

— Не ме разбирайте погрешно, момичета. Аз съм много щастлива. С Джеймс се разбираме и водим охолен живот, но мисля, че човек трябва да е роден в пустошта, за да може да живее тук за постоянно. От братята, Андрю е единственият, който предпочита града, останалите никога не излизат от Караджонг, освен ако не е съвсем наложително. Той, както знаете, е адвокат и то доста добър.

Джени кимна.

— Сигурна съм, че е много внушителен в съда. Той определено не приляга на обстановката тук, прекалено е спретнат и не пасва на фермерската среда. — Тя млъкна изведнъж, като се усети със закъснение, че изказването й сигурно е прозвучало доста грубо.

Хелън се засмя на думите й и си допи виното.

— Знам точно какво искаш да кажеш. Понякога и аз изпитвам непреодолимото желание да го бутна в прахоляка или да поразроша косата му. Джеймс казва, че той винаги си е бил такъв и сега е твърде късно да се промени.

Трите замълчаха и се загледаха към Караджонг.

— Ти прояви голямо търпение, Дженифър — обади се накрая Хелън. — Аз не спрях да бърборя, но както ти казах и по телефона, идвам с определена цел.

— Това има ли нещо общо с настойчивото преследване на Чаринга? — попита Джени.

Хелън я погледна внимателно, после кимна.

— В известен смисъл, предполагам, че има. Основният проблем идва от отказа на един старец да разбере, че миналото няма да се върне и няма смисъл да се подклаждат старите вражди.

Джени се опита да прикрие нарастващото си вълнение, като сложи лакти на масата и подпря главата си с ръце. Най-сетне щеше да научи тайните, на които дневниците не даваха отговор, тайни, които и самата Матилда не е знаела.

— Всичко е започнало през средата на миналия век, когато двете семейства са дошли в Нов Южен Уелс заедно с първите заселници. Скуайърс са дошли от Англия, а О’Конърс от Ирландия, само че О’Конърс са пристигнали първи и са се заселили на земята, която сега знаем като Чаринга. Земята била добра, най-добрата в околността, с изобилие от артезиански кладенци и планински реки. — Хелън замълча, загледана с насълзени очи към ливадите. — Въпреки че англичаните и ирландците са враждували по онова време, пустошта си има своите начини да изглажда различията между хората и двете семейства се погаждали доста добре. О’Конърс имали дъщеря, Мери. Тя била единственото им дете. Животът в онези времена бил още по-суров и смъртността при децата била голяма. Джеремая Скуайърс имал трима сина — Етън, Якоб и Илая.

Хелън се усмихна.

— Семейство Скуайърс били много религиозни и макар че сега имената звучат много странно, тогава са били често срещани.

Даян си извади цигара и предложи и на Хелън. Тя я пъхна в едно цигаре от слонова кост, преди да я запали. Мислите на Джени бяха в миналото. Опитваше се да си представи хората, живели и работили някога по тези места.

— Етън бил на седемнайсет години, когато започнал да ухажва петнайсетгодишната Мери. Според мнението на всички тя била темпераментна красавица и доста развита за възрастта си. Освен това била заможна, очевидно това било задължително условие, за да се омъжи за Етън.

— Но не се е омъжила — каза тихо Джени. — Какво им е попречило?

— Нещо, което никой не е очаквал, но то е част от историята, пазена в тайна от двете семейства. — Хелън се загледа в дима, който излизаше на колелца, преди да се разпръсне в топлия въздух. — Тази тайна е пазена така ревностно, че аз вероятно съм единствената, която я знае.

На верандата настана тежка и угнетителна тишина.

— Как… — започна Джени.

— Ще стигна и дотам, но трябва да разберете, че това което ще ви кажа, е поверително и не трябва да излиза навън. — Тя ги погледна със сериозно изражение и продължи: — Преди няколко години Етън получи удар и всички мислехме, че ще умре. Аз бях при него в онзи мъчителен период и той ми се довери. — Тя въздъхна и погледна към двора. — Той ме закле да не казвам на никого, като мислеше, че не му остава много, но, разбира се, се възстанови и сега ме мрази, защото знам прекалено много и той не може да се оправя без мен. — Усмивката й беше тъжна. — Поне по този начин имам някаква власт над него, ако не друго. Той е почти идеалният пациент — и понеже мрази всички — аз не се обиждам от грубостите му.

— Не разбирам как се примиряваш с това — измърмори Даян. — Ако имах възможност, бих му сложила нещо в чая.

Хелън се изкикоти.

— Не си мисли, че не ми е минавало през ума, но все пак той е баща на Джеймс и аз не го мразя чак дотам, че да го уморя.

Чашите бяха напълнени отново и трите жени се облегнаха на плетените столове. Жегата беше нетърпима, а небето имаше оловен цвят. Сякаш цялата пустош, също като Джени, беше затаила дъх.

— Етън и Мери били сгодени в продължение на две години, когато той решил, че не може да чака до първата брачна нощ. Бил много убедителен и понеже Мери го обичала, нарушила обичая и му се отдала. Два месеца по-късно Мери отишла до Караджонг, за да намери баща си. Той помагал за стригането на овцете, а майка й я пратила да го доведе, защото имало някакъв проблем в къщата. Когато минавала покрай салона за гости, тя чула нещо, което не е трябвало да чува и оттам започнали неприятностите.

Хелън въздъхна и се загледа в блестящите пръстени по ръцете си.

— Джеремая Скуайърс и Патрик О’Конър се карали жестоко. Джеремая го заплашвал, че ще отмени сватбата, ако Патрик не даде като зестра на Мери няколко хиляди декара от най-добрата земя на Чаринга. Патрик го обвинявал, че го изнудва, наред с много други неща. Дъщеря му била дала дума и сватбата трябвало да се състои след една седмица, а преди две години, когато годежът бил обявен, не било ставало дума за никаква зестра. Така той бил изправен пред ужасна дилема. Ако Етън зарежел дъщеря му, тя щяла да бъде опозорена, но загубата на толкова много от най-добрата му земя щяла да обезкърви Чаринга. Той отхвърлил исканията на Джеремая. — Очите на Хелън блестяха, когато тя погледна към Джени и Даян. — Тогава Джеремая се надсмял над Патрик и му казал, че синът му никога не е искал да се жени за Мери и дори никога не е бил влюбен в нея. Етън просто се подчинявал на волята на баща си и ако Патрик не даде земята, то тогава той ще ожени сина си за Абигейл Хармър, вдовица, чийто баща имал голяма ферма на север от Караджонг и с готовност щял да даде голяма част от земята си като зестра, за да ожени дъщеря си за втори път.

— Патрик умолявал Джеремая да се вразуми, но старият мъж бил непреклонен. Мери била смутена и объркана и отишла при Етън. Казала му направо какво е чула и след дълъг и разгорещен спор му хвърлила пръстена и се върнала с баща си в Чаринга. Само след няколко седмици се омъжила за Марвин Томас, който работел в Чаринга и заминала с него.

Джени потрепери, въпреки че навън беше горещо.

— Това не е бил най-добрият изход за нея — промърмори Джени.

Хелън вдигна глава и я погледна с любопитство.

— Ще ти обясня по-късно — каза тя. — Моля те, продължавай да разказваш.

— Етън бил разочарован. Открил, че Мери означава за него нещо много повече от средство да се добере до земята на Чаринга и мисълта, че тя е съпруга на друг, не му давала покой.

— Типично за мъжете — изсумтя Даян. — Никога не знаят какво искат, докато някой друг не им го отнеме.

Хелън кимна.

— Точно така, но това не била единствената причина. Месеци по-късно Мери и Марвин се върнали в Чаринга. Патрик бил починал от треска и те трябвало да помагат на майка й да се грижи за фермата. Само че те не се върнали сами. Мери била родила момиченце — Матилда. Макар че детето би могло и да е на Марвин, Етън бил убеден, че е негово. Той решил да си ги върне, заедно със земята, която Мери била наследила от майка си.

— Значи Матилда Томас е била дъщеря на Етън? — каза Джени със сподавен глас.

Хелън кимна.

— Мери категорично отричала и не давала и дума да се продума до момента, в който разбрала, че умира. Етън бил бесен. Той не бил от мъжете, които могат да приемат поражението. И още е такъв, нещастният стар негодник — добави тя с мрачна усмивка.

Джени отвори още една бутилка с вино.

— И какво е направил Етън след това? Това ли е било началото на борбата за завземането на Чаринга?

— До известна степен. Разбирате ли, той се е почувствал измамен не само заради земята, но и заради жената, която обичал и детето, което било негово. Накрая се оженил за Абигейл, осиновил сина й Андрю и Караджонг придобил още сто и двайсет хиляди декара, като по този начин станал най-голямата ферма в тази част на Нов Южен Уелс. — Хелън отпи от виното и продължи: — Двамата му братя нямали търпение да продадат техния дял от фермата и с получените пари основали в Мелбърн фирма за превоз на вълна с кораби. Ето, че бил богат и влиятелен, мъж с големи възможности. Въпреки това никога не могъл да забрави единственото нещо, което му било отказано. — Гласът й бе изпълнен с горчивина. — Когато избухнала Първата световна война, той използвал цялото си влияние на офицер, за да прати Марвин на фронтовата линия. Надявал се врагът да го отърве от неговия съперник. Без мъж, който да се грижи за нея и за земята, Мери щяла да продаде Чаринга.

— Само че планът му се обърнал срещу него, Марвин се върнал.

Хелън кимна.

— Не само това, Мери успяла да се справи с фермата дори по-добре от Марвин. През годините, непосредствено след войната, техните пътища често се пресичали и двамата успели да се помирят, дори поддържали почти приятелски отношения. Големият удар дошъл, когато наел частен детектив да провери нотариалния акт на Чаринга и разбрал, че Мери е прехвърлила земята на Матилда в попечителски фонд. Никой друг не би могъл да пипне земята. Нито той, нито Марвин. Малко, след като Мери починала, Марвин се появил в Караджонг и предложил на Етън да му продаде Чаринга. Това било една малка победа над човека, отнел му някога всичко, за което е копнял, но Етън не можел да не забележи иронията на положението, в което се намирал.

— Като знаем какъв е бил Марвин, сигурно е побеснял — промълви Джени.

Хелън я погледна с любопитство.

— От къде знаеш толкова много за Марвин Томас?

— Знам само, че е бил пияница и побойник — отвърна Джени. Нямаше смисъл да се разпростира и да вади наяве кирливите ризи на семейството.

— Известно ми е. Етън също го е знаел, но Мери не искала да го напусне, дори и след като започнал да бие нея и детето. Разводите били рядкост и след скандала с разваления годеж тя не искала да влиза отново в устата на хората. — Хелън въздъхна. — Етън е знаел какво става, но не е могъл да направи нищо. Сърцето му било разбито след смъртта на Мери. Аз искрено вярвам, че той наистина я е обичал. След смъртта й обаче, бил обсебен от стремежа да си получи обратно всичко, което смятал, че му се полага. Започнал да мрази Чаринга и онова, което тя символизирала. След като Марвин загинал при наводнение, той се опитал да се помири с Матилда, но тя била същата като майка си и не искала да има нищо общо с него.

— Значи никога не й е казал, че тя е негова дъщеря?

Хелън поклати глава.

— Бил е прекалено горд или прекалено голям инат, за да й каже истината. Може би, ако бе имал куража да й каже, нещата биха били по-различни.

Тишината стана потискаща, всяка от тях се бе вглъбила в собствените си мисли.

— Тъжно е, когато мъжете са прекалено горди, за да покажат чувствата си и ги заменят с омраза и отмъстителност, нали? — каза Даян замислено.

— Става ти дори още по-тъжно, когато си помислиш, че Джеремая е бил този, който с алчността си е дал тласък на цялата история. Колко по-различно щеше да протече животът им, ако поне единият от тях бе имал смелостта да приеме истината и да си го признае.

Джени си помисли за ужасния живот, който Матилда е водила и й се доплака. Животът не беше справедлив — особено когато е бил отровен от злобата и алчността на мъж като Джеремая Скуайърс.

— Тогава нещата излезли извън контрол. Етън започнал да краде от овцете й и да прегражда потоците. Използвал Андрю като примамка, опитвал се да го ожени за Матилда в замяна на собствеността над Чаринга, накарал Били, най-малкият от братята, да му върши мръсната работа по пасищата на Чаринга. — Тя се усмихна тъжно. — Нещата взели обратен ход за Етън, когато Чарли открито показал, че се интересува от Матилда. Етън направил от това голям въпрос и без да обяснява на момчето истинската причина, го заплашил, че ще го лиши от наследство, ако я погледне дори още веднъж.

— Това обяснява нещата — промърмори Джени. — Чудех се защо е станало така, след като Етън е горял от желание да сложи ръка на Чаринга.

Хелън се намръщи.

— Знаеш прекалено много за човек, дошъл съвсем наскоро тук?

Джени избегна погледа й.

— Хората говорят. Знаеш как е, Хелън.

По-възрастната жена замълча за момент, после продължи разказа си.

— Матилда побеждавала всеки негов ход и мисля, че накрая Етън, макар и неохотно, започнал да я уважава. Като че ли и двамата започнали да се наслаждават по някакъв начин на битката помежду си. Когато Абигейл починала и Били бил убит през Втората световна война, горчивината, която изпитвал, се задълбочила. За него било по-лесно да обвинява за всичко Мери, Матилда и Чаринга. — Хелън запали още една цигара и погледна замислено през дима. — Нямам претенции, че разбирам начина му на мислене. Може би е смятал, че ако Мери е била негова съпруга, той не би попаднал в капана на един брак без любов или пък не би загубил сина си. Щял е да притежава земята и дъщерята, която никога не е могъл да подържи в ръце. Разочарованието и горчивината разяждат човека, това е всичко, което знам, и сега той отново гледа към Чаринга с надежда, че ще получи своето отмъщение.

— И тук се появявам аз — каза Джени с горчивина. — Само че аз нямам нищо общо с тази дългогодишна вражда. Хората, живели тук, са мъртви отдавна.

Хелън я изгледа с втренчен поглед, цигарата между пръстите й потрепваше. После вдигна чашата и отпи една голяма глътка от виното.

— Права си — промърмори тя — никой от тях не е останал.

Джени се зачуди какво не й казваше Хелън, но реши да не любопитства. Тя дойде тук по собствено желание и й каза много повече, отколкото се бе надявала — това беше предостатъчно.

— Почти ми е жал за Етън. Горкият старец. Сигурно много е обичал Мери. Един живот пропилян на вятъра — и всичко само заради алчността на Джеремая.

Фините пръсти на Хелън докоснаха ръката на Джени.

— На твое място не бих си губила времето да съжалявам този стар глупак, Джени. Ако е обичал достатъчно силно Мери, тогава щеше да се противопостави на баща си и щеше да се ожени за нея. Той е един стиснат и изпълнен с омраза човек. Ако някога сложи ръка на Чаринга, вероятно ще я срине със земята.

— Благодаря ти, че дойде тук и ми разказа всичко това. Сега съм наясно и знам, че ако реша да продавам, никога няма да продам Чаринга на Етън.

— Всички търпим стареца, но никой друг от семейството няма нещо общо с тази вражда. На Андрю му е дошло до гуша от поръчките на баща му и само подкупът от триста хиляди долара го накара да дойде тук и да преговаря за Чаринга. Що се отнася до Чарли…

Тя сви рамене и на устните й заигра лека усмивка.

— Той няма да се промени никога. Обича Караджонг и жените, не непременно в този ред, и въпреки двата си брака, никога няма да миряса. Наслаждавай се на флиртуването с него, но не го приемай на сериозно.

Джени се разсмя.

— Никога не съм имала подобно намерение! Чарли е прозрачен като стъкло.

Хелън си играеше с ленената салфетка в скута си.

— Караджонг ще премине в ръцете на дъщеря ми и нейния съпруг, когато дойде време ние да се оттеглим, и ако решиш да останеш, ти гарантирам, че тази история ще приключи. Съпругът ми изпитва уважение и възхищение към теб. Приятно му е, че в Чаринга отново има млад човек. Случилото се преди години е лошо, но миналото е погребано, както и повечето от хората, засегнати от тази история. От нас зависи дали ще използваме по най-добрия начин това, което имаме.

Джени се усмихна.

— Преди няколко седмици някой ми каза същото. — Тя си спомни разговора с Брет и усмивката й помръкна. — Какво ще кажеш за по едно истинско питие, преди да си тръгнеш? Някъде трябва да имам една бутилка джин.

Хелън я последва в кухнята.

— Дали случайно този човек не е бил възхитителният Брет Уилсън?

Както сипваше джина, Джени трепна.

— Защо мислиш така?

Хелън се усмихна.

— Заради начина, по който се гледахте, докато танцувахте. И двамата очевидно сте хлътнали.

Джени не каза нищо и продължи да се занимава с питиетата.

— Извинявай, Дженифър. Надявам се, че не съм казала нещо не на място. Тук в пустошта се случват толкова малко неща, че без да искаме ставаме много наблюдателни. Клюките по телефона и радиостанцията са едно, но само когато се събираме на подобни празници можем да надушим нещо по-пикантно. Ще се изненадаш колко много можеш да разбереш за един човек само като стоиш и го наблюдаваш.

— Е, този път си сгрешила, Хелън. — Джени се засмя, но смехът й прозвуча високо и фалшиво.

— В морето има много риба — промърмори тя с намръщена физиономия, но после се разведри. — Да пием за бъдещето — каквото и да е то.

Трите жени си бъбриха, докато небето не потъмня, а наоколо ежедневната работа в Чаринга следваше своя ход. Накрая Хелън стана.

— Време е да си ходя.

Джени и Даян седяха и гледаха как тя изрита изящните сандали от краката си.

— Не чувствам проклетите педали с тези токчета — обясни тя, като хълцаше.

— Мислиш ли, че си в състояние да караш? Доста си пийнала. — Даян се обърна към Джени. — Може би е по-добре да остане да преспи тук.

— Не се притеснявайте, момичета — засмя се Хелън. — В какво бих могла да се блъсна по тези пътища? — Тя погали Джени по ръката. — Беше ми хубаво да си поговоря с теб, Джен. Чувствам се много по-добре сега, когато всичко се знае — усмихна се тя. — Обаждай ми се и ако решиш да се върнеш в Сидни, потърси ме там. Това е адресът ми в Парамата.

Джени и Даян останаха да гледат как колата се отдалечава сред облаци от прах. Когато тя почти изчезна на хоризонта, те се прибраха вътре. Навън нощта настъпваше бързо, в далечината отекваха гръмотевици и мухите летяха на черни рояци около конете в ливадата.

— Историята си я биваше — промълви Даян.

Джени кимна.

— Това обяснява много неща. Марвин сигурно е подозирал, че Матилда не е негова дъщеря — ето затова е сторил, каквото е сторил. От чиста злоба.

Даян се прозя.

— Не знам за теб, Джен, но мен ме заболя главата. Време е да си лягаме.

Джени се съгласи. Бурята и джина имаха същото въздействие и върху нея. Последният дневник щеше да почака до сутринта.

Брет не се учуди, че Хелън е дошла в Чаринга. „Все пак — разсъждаваше той, — ако ще има сватба, тя ще бъде главният организатор на подготовката.“ Изненада го това, че тя пристигна сама. Етън беше стар и прикован на инвалидната количка, но тази сватба бе кулминацията на дългогодишните му кроежи и беше странно, че не присъстваше. Сега сигурно потриваше ръце при мисълта, че най-сетне Чаринга ще бъде собственост на Скуайърс.

Денят напредна, работата във фермата изискваше Брет да е в близост до къщата. Той наблюдаваше отдалече как те обядваха на верандата и макар че чуваше смеха и гласовете им, никога не беше толкова близо, че да подслуша какво обсъждаха с подобно оживление. Подозираше, че замисленият заговор е успял и сватбата предстои. Веднага щом Хелън си тръгнеше, щеше да отиде при Джени и да й връчи молбата си за напускане. Щом Скуайърс щяха да са собственици на Чаринга, нямаше смисъл да остава тук.

Беше му почти непоносимо да работи в близост до къщата и накрая успя да се измъкне към ливадите, но умът му не беше в работата, която вършеше. Дженифър не приличаше на нито едно от момичетата, които познаваше, и Брет си призна с тъга, че дори след тези три месеца тя оставаше загадка за него. Отначало се спречкваха често, но с течение на времето той усети постепенна промяна и у себе си, и у нея. През нощта на танцовата забава имаше възможност да й каже какво изпитва към нея.

Той обаче пропиля този шанс, защото не му достигна смелост да й разкрие чувствата си. Страхуваше се да не бъде отхвърлен. Страхуваше се, че подигравките и закачките на приятелите му за това, че се подмазва на шефа, са достигнали до нея и тя си мисли същото.

Обърна коня си към фермата и се усмихна горчиво. Тя го отхвърли, а за него това бе твърде болезнено и заради преградата, която издигна помежду им. Лорейн също допринесе за случилото се. Поведението й напоследък допълнително натовари съвестта му. Прояви се като евтина уличница, след като прекара нощта с надзирателя, с когото деляха едно бунгало в Караджонг. Не беше възможно до се спи при целия шум, който идваше от съседната стая, а на сутринта Брет разбра, че е постъпила така от чиста злоба.

Сети се как си взе завивките и отиде да спи при конете, как тя рано сутринта се промъкна в конюшнята да му се похвали колко страхотно си е прекарала, как го обвини за всичко и как след куп ругатни си тръгна, клатушкайки се.

От гърдите му се отрони дълбока въздишка. Време беше да си тръгне от тук. Скоро Джени щеше да се омъжи и Скуайърс щяха да доведат техни хора в Чаринга. Малката овцевъдна ферма в Куинсланд започна да му се струва все по-привлекателна.

Той се загледа в надвисналото небе и търкалящите се тежки облаци. Там горе, в огромен казан, вреше и се готвеше страховита буря и щеше да е добре да провери дали стадото е на сигурно място и да се увери, че животните са добре затворени в кошарите. Само една светкавица и глупавите рунтави добичета щяха да се пръснат навсякъде.

Когато накрая приключи с работата и се върна във фермата, колата на Хелън я нямаше и лампите в къщата не светеха. Тормозеше се от мисълта, че трябва да връчи предизвестието си за напускане.

— Господи, Брет — каза си той, — станал си един стар мърморко. За бога, вземи и се стегни — ядосваше се той сам на себе си, докато изтриваше потта от коня.

Затвори с трясък вратата на бунгалото, отпусна се тежко на леглото и остана загледан в тавана. Ако бурята се разразеше тази нощ, никой нямаше да може да спи, но той се съмняваше, че изобщо бе в състояние да заспи. Виждаше единствено лицето на Джени и колкото и да се мяташе и въртеше, образът й не изчезваше.