Последният валс на Матилда

Глава 10

Бе неделя й мамчето сервираше закуската един час по-късно от обикновено. Джени полежа за момент, наслаждавайки се на утринната прохлада. После изведнъж си спомни плановете за деня и скочи от леглото. Веднага усети, че цялото й тяло се е схванало от вчерашната езда, а новите ботуши бяха разранили шестия й пръст.

Рипър показа муцунката си от гънките на чаршафите. Едното му ухо се бе обърнало. Джени го измъкна и се разсмя.

— Лошо куче — промърмори. — Нали ти направих легло в кухнята.

Мъмренето й не го впечатли и той я близна по лицето. Джени го пусна на задната веранда, той изприпка в тревата и вдигна крак.

Тя се върна с накуцване в кухнята, за да потърси лейкопласт за раната на крака. Погледна към часовника и простена. Часът бе едва пет и половина. Щеше ли изобщо да свикне някога с ранното ставане и със следобедната дрямка?

Направи стегната превръзка на пръста си и се зае със закуската. Седна на масата пред чашата чай, варените яйца и препечената филийка и усети, че нещо й липсва. Шумът от преминаващото колело и тупването на вестника върху верандата бяха толкова естествени за неделните утрини в Сидни, че тя дори не ги забелязваше тогава, но сега усети отсъствието им.

Сети се за безгрижните часове, прекарани на терасата в съзерцаване на морето и преглед на рецензиите на страниците, посветени на изкуството; приложенията с клюки и лъскави снимки; страниците за икономика и спорт, които Питър, когато си беше вкъщи, преглеждаше най-напред. Бен харесваше комиксите. Обичаше да сяда в скута й, докато тя му ги четеше.

Джени отряза горния край на яйцето с решителен замах.

— Трябва да свикна отново да бъда сама — промърмори тя на себе си. — Няма смисъл да се самоизмъчвам.

Рипър като че ли разбираше. Гледаше я с вирната муцунка, а опашката му метеше пода.

Поседяха в обляната от слънце кухня. Кученцето лапаше малки късчета препечена филийка от ръката й с целия финес на превзета стара мома. След закуската Джени си взе душ и се облече. В широките памучни панталони, памучната риза, старите ботуши и загубилата фасона си шапка щеше да се чувства удобно. Свали всичките си бижута и тъкмо търсеше ръкавиците за езда, когато външната врата издрънча от нечие почукване.

— Почакай, Брет. Ей сега идвам — провикна се Джени.

Ръкавиците бяха паднали под леглото и като застана на четири крака, тя се опита да ги достигне! Рипър не й помагаше много. Беше решил, че това е някаква игра.

— Аз съм Андрю Скуайърс, госпожо Сандърс. Надявам се, че не е прекалено рано за посещение?

Джени замръзна.

— Андрю Скуайърс? — Ставаше интересно.

Най-накрая успя да измъкне ръкавиците от устата на Рипър и въпреки че изгаряше от любопитство да се запознае с мъжа, който бе ухажвал Матилда, малко се забави, за да има време да се успокои. Скуайърс щеше да почака. Как можеше да идва в чужда къща в такъв безбожно ранен час?

Джени се огледа. Кожата й бе загоряла от слънцето. Събра косата си и я зави на кок. Реши да си сложи малко червило и пръсна парфюм на шията си. Чувстваше се по-уверена в себе си, когато знаеше, че изглежда добре.

Андрю Скуайърс бе с гръб към нея, облегнат на перилата гледаше сутрешното оживление по двора. До коневръза беше паркиран чисто нов „Холдън“, покрит с плътен слой червен прах, който засенчваше блясъка на хромираните му брони.

Рипър започна да ръмжи гърлено с опънато назад тяло.

— Господин Скуайърс?

Той се обърна и Джени се сепна от нелепата му външност. Беше висок, с масивно телосложение и все още привлекателен, въпреки че сигурно беше поне шейсет и пет годишен. Макар че беше пристигнал с кола, носеше дълъг брич, сако от туид и лъснати английски ботуши за езда. Безупречната му бяла риза беше отворена на врата и откриваше модерно копринено шалче. Мустаците и косата му все още имаха огненочервен цвят, а очите му бяха наситено сини. Той посрещна открития й поглед.

— Добро утро, госпожо Сандърс. — Произношението му бе по-скоро английско, отколкото австралийско. Напомняше й за Джон Уейнрайт. — Искрено се надявам, че не ви причинявам неудобство, но исках да ви заваря вкъщи, преди да е станало твърде горещо. — Той стори лек поклон. — Добре дошли в Чаринга. Андрю Скуайърс на вашите услуги.

Джени стисна ръката му и забеляза нервната извивка на устните му. Слънчевите лъчи проблясваха по червената му коса. Ръкуването му бе отпуснато и по-скоро неприятно.

— Добро утро — отвърна тя на поздрава и бързо издърпа ръката си. — Ще влезете ли да пием чай?

— След вас, скъпа госпожо.

Той отвори вратата и я последва в кухнята.

Джени бързо затвори ръмжащия Рипър в спалнята, после направи чай. Намери две прилични чаши с чинийки и сервира чая, заедно с няколко бисквити. По това време на деня не можеше да му предложи нищо по-силно, а със сигурност нямаше намерение да му приготвя закуска. Освен това нямаше доверие на мъже с рижа коса. Доказателство за това бе нахалният му поглед, с който оглеждаше стаята.

Той вдигна чашата с чай, като я погледна с нескрито любопитство, и кръстоса елегантно крак върху крак. Това типично женско движение не промени мнението й за него.

— Разбрах, че живеете в Караджонг — каза Джени, за да запълни неудобното мълчание. — Предполагам, че името е на езика на аборигените, също като Чаринга? — Той я караше да се чувства неловко. В очите му се четеше пресметливост, а лицето му излъчваше зле прикрита алчност.

— Да, така е — потвърди той. — Караджонг означава вечнозелен, госпожо Сандърс. Караджонг и Чаринга са съседи от почти един век — усмихна се той снизходително.

Джени отпи от чая си с надеждата, че Брет скоро ще се появи. Този мъж не беше дошъл за сладки приказки — той целеше нещо.

— Знам някои неща от историята на Чаринга, господин Скуайърс. Повечето от тях ми се струват само догадки. Спомняте ли си изобщо Матилда Томас?

Изражението му бе преднамерено непринудено.

Андрю Скуайърс внимателно разглеждаше грижливо оформените си нокти.

— Завърших образованието си в чужбина, госпожо Сандърс, и се върнах тук, за да получа адвокатски лиценз. Работя в Мелбърн. Караджонг за мен е само място за отдих от градския шум. — Погледна я със сините си очи, без да мига. — Никога не съм имал удоволствието да се запозная с дъщерята на семейство Томас, но знам, че баща ми я е познавал много добре.

„Какъв лъжец“ — помисли си Джени и на свой ред го погледна втренчено.

— В такъв случай бих могла да ви посетя някой ден. Ще ми бъде интересно да поговоря с баща ви за онези години.

Той погледна към пода с ледено изражение и каза провлачено:

— Съмнявам се, че той би могъл да ви разкаже много неща. Двамата не са общували помежду си.

„Освен, че е лъжец, той е и един надут самовлюбен сухар — реши Джени. — А сега седеше в нейната кухня и пиеше от чая й като че ли той беше собственикът тук. Крайно време беше да си върви.“

— Наистина трябваше да се обадите предварително, господин Скуайърс — подметна студено Джени. — Имам планове за деня и вече закъснявам.

Андрю прие опита й да го отпрати със самодоволно спокойствие. Извади луксозна цигара от една сребърна табакера и я постави в цигаре от слонова кост. Запали цигарата със сребърната си запалка и издуха дима към тавана, преди да й отговори.

— Мила госпожо, вашето посрещане не спомага гостът ви да се почувства добре дошъл. Особено ако е изминал толкова път, за да ви посети.

— Каква е целта на посещението ви? — Джени погледна към вратата. Къде, по дяволите, беше Брет?

— Боже, боже! Какъв делови подход! Колко свежо! Мисля, че ние двамата ще се разбираме много добре, госпожо Сандърс.

— Зависи какво ще обсъждаме — отговори рязко Джени.

Той я погледна през цигарения дим.

— Изглеждате ми разумна жена, а Господ знае, че такива вече рядко се срещат. С вашия талант на художник и нарастващата ви известност ще се чувствате по-добре в града, отколкото на това забравено от бога място.

— Говорете направо, господин Скуайърс. Нямам на разположение цял ден.

Той запази лицемерната си любезност и тръсна пепелта от цигарата в чинийката. Джени си помисли какво ли би било да се изправи срещу него в съда. Той беше от типа студени негодници, които човек избира да са на негова страна в съда, а не срещу него.

— Разбрах, че Уейнрайт ви е осведомил, че се интересуваме от Чаринга, госпожо Сандърс. Дошъл съм, за да ви направя предложение.

Джени понечи да заговори, но той вдигна ръката си, за да я спре.

— Имайте любезността поне да ме изслушате, госпожо Сандърс.

— Само, ако вие имате любезността да не забравяте, че сте в дома ми. Нямате никакво право да се разпореждате — язвително подметна Джени. — Не се намираме в съда и аз не седя на свидетелската скамейка.

— Хванахте ме натясно — усмихна се студено той и я огледа. — Харесвам искрените жени, госпожо Сандърс. Ще се съгласите с мен, че човек се изморява от непрекъснатото общуване с подлизурковци.

Джени го погледна с презрение.

— От къде бих могла да знам?

Грубостта й изглежда не го засегна.

— Както споменах, ще ви предложа цена, която е повече от прилична за този имот. Ако се съгласите да продадете фермата, то тогава съм сигурен, че ще стигнем до споразумение, което да удовлетворява и двете страни.

Джени се облегна на стола, без да показва раздразнението си. Семейство Скуайърс нямаше да се откажат просто така, думите на Брет се потвърждаваха. Етън беше изпратил тази стара лисица да му свърши черната работа отново, точно както бе постъпил навремето с Матилда.

Джени се насили да се усмихне, но вътрешно изгаряше от желание да изтрие змийската усмивка от лицето му. Реши да продължи играта.

— За каква сума точно става въпрос?

Скуайърс се оживи, предвкусвайки постигането на целта, и приседна на ръба на стола.

— Седемстотин хиляди долара плюс цената на стоката.

Джени остана като гръмната, но не го показа. Беше виждала счетоводния баланс и оценката на фермата и знаеше, че цената, която й предлагаше, надвишаваше реалната стойност. Тази игра ставаше твърде опасна, за да я продължава. Можеше да поиска един милион и като познаваше силното му желание да притежава Чаринга, той може би щеше да се съгласи.

— Това със сигурност е много добра цена, господин Скуайърс — каза тя с привидно спокойствие. — Какво ви кара да смятате, че имам намерение да продам фермата?

Той запали с небрежен жест нова цигара. Цялото му поведение излъчваше преднамерено равнодушие, което целеше да я заблуди.

— Запознат съм с историята ви, госпожо Сандърс. Вие сте вдовица. Художник с нарастваща известност и съдружник в една галерия в Сидни. През по-голямата част от живота ви се е налагало да пестите и да се ограничавате. Сега имате възможност да станете по-богата, отколкото изобщо сте мечтали някога. За какво ви е овцевъдна ферма на края на света, когато можете да устроите живота си отлично в града.

Негодникът наистина я познаваше и тя употреби цялата си воля, за да не покаже колко е засегната.

— Всичко това е вярно. Забравяте само, че фермата е подарък от покойния ми съпруг за рождения ми ден. Подаръците не се продават.

Той се наведе с нескрито нетърпение напред.

— Точно тук грешите, госпожо Сандърс. Той е купил Чаринга за вас двамата и е планирал да се преместите тук за постоянно, заедно със сина ви. Не е имал предвид да се мъчите тук сама, без подкрепата на семейство и приятели.

Джени го погледна и се закле, че ако някога реши да продаде Чаринга, няма да е на тази студена змия.

Андрю продължаваше да излага аргументите си.

— Само си представете, госпожо Сандърс. Няма да имате никакви притеснения за пари до края на живота си. Ще можете да пътувате до Париж, Флоренция, Рим, Лондон. Можете да посетите Лувъра, Тейт, да рисувате просто за удоволствие, а не за пари.

— Обиколила съм вече доста места и не ме е грижа за Лондон — отбеляза спокойно Джени. — Чаринга не се продава.

В очите му за миг се появи изненада, после изчезна.

— Разбирам, че моето предложение идва твърде скоро след загубата, която сте преживели, госпожо Сандърс. Предполагам, че имате нужда да помислите, преди да вземете каквото и да е решение.

„Какъв лицемер — помисли си Джени. — Продължава да се усмихва, въпреки че отказът ми го шокира.“

— Нямам нужда от време, за да размислям. Чаринга не е и няма да бъде за продан в обозримото бъдеще. — Тя се изправи. — Днес имам доста работа, така че, ако не възразявате…

Скуайърс бръкна в джоба на изрядното сако от туид. Лицето му аленееше от гняв под маската на безупречното му възпитание.

— Това е визитката ми. В случай че промените решението си, госпожо Сандърс, моля да ми се обадите. Цената, разбира се, подлежи на обсъждане, но не за дълго.

Джени взе релефната визитка и плъзна погледа си от златните букви към ясносините му очи.

— Благодаря ви, но вече чухте отговора ми.

Джени тръгна към вратата. Стъпките му отекваха зад гърба й като удари от чук по дървения под. Когато излязоха на верандата, Джени си отдъхна. Къщата беше започнала да й се струва тясна и задушна.

Андрю Скуайърс нахлупи меката си шапка с тясна периферия и сложи ръкавиците си. Джени за малко не ахна от дръзкия му жест, когато той хвана ръката й, поклони се и целуна пръстите й.

— Довиждане, госпожо Сандърс. До следващата ни среща.

Джени остана като закована и проследи с поглед как Скуайърс се качи в колата, запали двигателя и потегли към Караджонг в облаци прах. Още чувстваше допира на устните му, затова избърса ръката си в крачола на панталона.

— За какво беше дошъл?

Джени се обърна и видя Брет в края на верандата. Държеше юздите на два оседлани коня, готови за езда. В очите му се четеше безпокойство.

Тя му разказа.

Брет пусна юздите и се приближи. Хвана я за ръцете, дръпна я към себе си, принуждавайки я да го погледне в очите.

— Той е чиста отрова, Джени, също като баща си. Не трябва да имаш нищо общо с тях, иначе всичко, което Матилда е постигнала тук, ще бъде унищожено.

— Брет, стискаш много силно ръката ми — запротестира Джени.

Той пусна ръката й и прокара пръсти през косата си.

— Извинявай, Джен. Казах мнението си.

— И преди съм срещала такива като него — студени, пресметливи и алчни, свикнали да си пробиват път в живота единствено с пари. Само че аз не съм глупачка, Брет. Мога да се оправям с подобни хора.

— Ти какво му каза? — Лицето му все още беше намръщено.

— Казах му, че не искам неговите седемстотин хиляди долара.

— Колко?

Джени се засмя.

— Трябва да видиш физиономията си! Знаех си, че много ще се изненадаш.

— По дяволите. Дори аз щях да се изкуша от такава голяма сума — продума с удивление Брет. — Не подозирах, че Чаринга струва толкова много.

— Не струва, можеш да ми вярваш — каза с лека ирония Джени. — Той беше готов да плати за Чаринга над реалната й стойност. Не мога да се преструвам, че не се изкуших, но ми се видя нечестно да я продам на Скуайърс, след всичките тези години. Освен това той знаеше твърде много неща за мен и за работата ми. Предполагам, че ме е проучвал.

— На твое място нямаше да го подценявам — промърмори Брет.

Джени вдиша с наслада свежия утринен въздух.

— Не мисли повече за него. Слънцето грее, конете са оседлани, а аз съм готова за нашата разходка. Да тръгваме.

— Андрю и семейството му не могат да бъдат пренебрегнати просто така, Джен. Те са богати и влиятелни, не трябва да им се вярва.

Джен го погледна и разбра — не може да се отърси от мисълта, че нещата се променяха твърде бързо.

— Знам, Брет — каза със сериозен тон. — Само че аз не съм бедна като Матилда. Имам с какво да се боря срещу тях. Освен това, аз съм собственичката на Чаринга, а не те. — Тя сложи ръка на рамото му, за да го успокои. — Никога няма да им продам фермата — усмихна се Джени. — Забрави за Скуайърс и ми покажи твоята Чаринга — подкани го бодро. Разговорът с Андрю остави горчив вкус в устата й, но нямаше да допусне това да провали деня й с Брет.

Двамата хванаха юздите и прекосиха с бавни крачки утъпканата земя на предния двор. Вървяха, без да разговарят и Джени се надяваше, че Брет нямаше да е дълго време навъсен. Искаше да заличи от мислите си Андрю и семейство Скуайърс, за да може да види Чаринга през неговите очи.

Нямаше защо да се притеснява. Скоро Брет вече й показваше различните постройки и й обясняваше ежедневните дейности.

— Местим овцете според времето, водата, тревата и състава на стадото. За да сме сигурни, че вълната ще бъде с най-добро качество, отглеждаме само мериносови овце.

Джени се спря до кошарите и се загледа в потрепващите пухкави гърбове.

— Защо са наблъскани толкова близо една до друга? Нима е нужно?

Брет се усмихна широко.

— Да, защото те са най-глупавите същества на земята. Мислят само как да избягат и когато една от тях тръгне, всички се втурват след нея. Ако не бяха кучетата, никога нямаше да успеем да острижем проклетниците. — Той погледна Джени със сериозно изражение. — Затваряме ги така само за кратко време. Стригачите работят много бързо. Така трябва. Повечето от тях имат точен срок кога да отидат в следващата ферма. Ако се забавят, губят премията за бърза работа.

— Струва ми се, че е жестоко да се стрижат точно преди настъпването на зимата. Нали руното ги предпазва от студа и дъжда?

Брет поклати глава и се подсмихна разбиращо.

— Това е обичайна заблуда за градските жители — промърмори. — Вълната тук е господар на всичко. Овцете са стока. За да получим по-гъста и по-качествена вълна, трябва да ги острижем.

Джени погледна към затворените животни с усещането, че съчувствието нямаше място тук, където оцеляваха само силните и полезните.

— През цялата година ли има толкова работа? Предполагам, че зимата е единственото време от годината, когато можете да си починете.

Брет запали цигара и продължи обиколката из лабиринта от кошари.

— Овцете изискват грижи през цялата година — местим ги от едно пасище на друго, разделяме ги на групи, развъждаме ги. След стригането ги дезинфекцираме, бележим ги, после ги инжектираме, за да ги предпазим от вътрешни паразити. Ако няма достатъчно дъжд и тревата е слаба, режем храсти и клони и ги храним изкуствено. — Той бутна назад шапката и забърса потта от челото си. — Овцете са най-безмозъчните същества на земята. Не искат нищо, което не е от техните пасища, и направо отказват да ядат храстите, които им даваме, докато техният водач не започне пръв.

Джени се усмихна.

— Чувала съм за това и преди. Спомням си, че Джон Кери говореше за така наречения „Юда“ — водача на стадото. Едновременно и дявол и спасител — страхотна напаст.

— Да. Ако не го изкараш пръв през портата, то останалите малоумници ще стоят вътре и ако има пожар, ще станат на въглен само защото не могат да проумеят, че изходът е на няколко сантиметра от тях.

Джени го погледна.

— Ти обичаш работата си, нали?

Брет кимна.

— През повечето време. Когато започнат да раждат, не е много забавно. Всяко агне трябва да се хване, да му се сложи пръстен на опашката, белег на ухото и ако не искаме да ражда, да се скопи. Не обичам да ги скопявам, нито да застрелвам агнетата, които се лутат по полето с изкълвани от гарваните очи.

Въпреки жегата Джени настръхна.

— Никога не съм казвал, че всичко е идеално, Джени. Просто такъв е животът. Тук отглеждаме най-добрите мериносови овце. Всичко е подчинено на добива на качествена вълна. Не продаваме овце за месо. Когато вече не са продуктивни, от тях добиваме кожи, лой, ланолин и туткал. Използва се всичко — нищо не се изхвърля.

Джени погледна към кошарите и полето зад тях. Все още й бе трудно да повярва, че притежава всичко това.

— Колко овце точно има в Чаринга?

— На всеки четири декара се падат по две овце. Това прави около триста хиляди глави, но броят им рязко намалява, когато има суша, пожар или наводнение.

Отдалечиха се от кошарите, минаха покрай дърводелската работилница, откъдето се разнасяше упойващия мирис на свежа дървесина. Това й напомни за Валуна. Там имаше малка дъскорезница и като дете много й харесваше миризмата на дърво. Обичаше да събира стърготини и да ги слага в малка кутийка, която държеше под леглото.

Кокошарникът представляваше грубо скован, ограден с телена мрежа навес. Петлите се разхождаха вътре величествено и наперено. Мандрата блестеше от чистота, машините за обработка на млякото светеха на фона на белите плочки.

— Имаме само няколко крави. Те не са толкова доходоносни както овцете, но ни осигуряват мляко, масло и сирене и от време на време някоя пържола, за да разнообразим овчето меню.

Прекосиха ограденото място за конете, което се простираше на десетина декара зад бараките на помощник-овчарите. Брет се облегна на оградата.

— Повечето от тях са буйни и непокорни проклетници, но носят на работа. Сменяме ги, за да не се преуморяват. Нито един коняр не язди един и същ кон два дена подред, освен ако не е на някое отдалечено пасище и не може да се прибере.

— Тук ли ги развъждате?

Той поклати глава.

— Имаме само скопени коне и кобили. Жребците са трън в гащите, затова не се занимаваме с развъждане на коне. При нужда купуваме.

Джени погали потръпващата шия на дорестата кобила. Мухите бръмчаха около очите й, а опашката й не спираше да ги отпъжда.

— Изглежда ми доста кротка.

— Има още няколко като нея. Наистина е добра кобила. — Той хвана юздите и се качи на седлото. — Хайде, ще ти покажа кучкарниците, а после ще пояздим.

Кучкарниците бяха оградени, а колибките — постлани със слама. Сивкавите кучета ръмжаха с оголени челюсти и скачаха по телената ограда.

— Държим кучките отделно, за да контролираме развъждането. — Брет посочи към единия от кучкарниците, където малките кученца сучеха от майките си. — Имаме няколко от породата на Рипър, но няма по-добри овчарски кучета от куинсландските овчарки. Мисля, че те са всичко, което може да се иска от едно куче — интелигентни, зли, винаги нащрек. Нямат нищо общо с разглезените градски любимци. — Той погледна Джени подигравателно.

— Всичко тук ми се струва полудиво — отбеляза Джени, наблюдавайки вихрушката от две биещи се котки, които изфучаха от близката плевня и се търкулнаха в прахта.

Брет изплющя с тежкия камшик на няколко сантиметра от ушите на съскащото, ръмжащо кълбо. Котките подскочиха като попарени и двамата с Джени избухнаха в смях.

Джени се покатери на седлото, обърна кобилата и последва Брет през ливадата.

— Колко работници остават в Чаринга, след като свърши стригането?

— Обикновено десетина, понякога дванайсет. Имат пословичната слава, че не се задържат повече от няколко сезона на едно място. Непрекъснато се местят в по-голяма и по-хубава, според техните представи, ферма. Ако питаш мен, те са само едни самохвалковци — ние оставаме и трябва да се грижим за животните целогодишно.

Джени погледна към сухата сребриста трева, която блестеше силно под утринното слънце, и присви очи. Изсъхнали дървета стърчаха като самотни стражи насред обширното поле. Корите на дънерите им се белеха на ленти, а вятърът вдигаше прашни облаци и разнасяше сухите листа и трева от едно голо дърво към друго. Само една небрежно хвърлена клечка кибрит, метална кутия или парче стъкло и Чаринга щеше да бъде унищожена.

Докато яздеха през редицата от евкалиптови дървета и чемшир, рояк от вълнисти папагалчета прехвръкна над тях, съпроводен от облак сиво-розови папагали, които накрая накацаха по клоните на две пиперови дървета в другия край на горичката. Птичи песни се дочуваха от едно дърво, ято папагали кукабура накацаха по долните му клони, като изпърхаха с изпъстрените си с кафяви точици крила и предупредително се закискаха. Между листата на дърветата се простираха огромни като дантели мрежи, върху които блестяха капчици роса, а косматите им, дългокраки обитатели караха Джени да настръхва. В Сидни беше свикнала с паяците с червени гърбове, но тези тук бяха чудовищни и вероятно двойно по-отровни.

Тя се отпусна едва след като фермата остана зад гърбовете им. Въпреки жегата, мухите, паяците и змиите гледката бе великолепна. Но дали тя можеше да живее тук?

Беше свикнала с големия град, наслаждаваше се на морето и на солените пръски по лицето си. Закопня да се потопи във ваната с кристално бистра вода, вместо да изтърпява душовете със зеленясала вода. Сети се за Даян и приятелите, които разбираха потребността й да рисува, ходеха с нея по изложби и театри и внасяха колорит в живота й. Щом Симон си заминеше, тя щеше да остане единствената жена в Чаринга. Сама сред мъже, които не говореха много, живееха за земята и животните, за които се грижеха — и вероятно негодуваха заради присъствието й тук.

— Как се чувстваш, Джени, сред жегата и прахта?

Тя направи гримаса.

— Имам чувството, че непрекъснато съм покрита с прах. Има го навсякъде и вече се отказах да чистя къщата. Мухите не ми пречат, а с жегата съм свикнала.

Известно време яздиха мълчаливо. Враните грачеха, папагалите кряскаха. Джени си помисли, че въпреки всичко Чаринга все повече започва да й харесва. Тук имаше нещо познато — нещо, което бе част от нея и независимо че идваше за пръв път, сякаш се бе прибрала у дома.

— Вече сме на територията на Уилга — каза Брет половин час по-късно. — Виждаш ли дърветата?

Джени заслони очи срещу слънцето. Дебели лимоненозелени клони висяха надолу в идеална симетрия и оформяха нещо като заслон от слънцето.

— Вятърът ли е причина за тази интересна форма? Имат вид като че ли някой ги е подрязвал?

Брет се разсмя и тя забеляза привлекателния начин, по който се присвиваха ъгълчетата на очите му, когато се смееше.

— Почти позна. Овцете бръстят клоните до височината, до която могат да достигнат. Ето защо дърветата уилга са с кръгла форма.

Конете препускаха през сухата пожълтяла трева.

— Собственикът на Уилга няма ли да има нещо против, да минаваме през земята му? Не трябваше ли първо да поискаме разрешение?

Брет дръпна юздите, конят му изпръхтя и започна да рови с копита в земята. Той обърна глава към Джени.

— Мислех, че знаеш. Уейнрайт не ти ли обясни?

— Какво да ми обясни?

— Всичко това ти принадлежи. То е част от Чаринга.

Джени прие новината с удивление.

— Стори ми се, каза, че не развъждаме добитък? Какво е станало със семейство Финли?

Брет погледна стадото крави, които пасяха наоколо.

— В Чаринга не, но Уилга се управлява самостоятелно от управител, който се занимава с това. След войната Финли са напуснали това място.

Кобилата отпусна глава и започна да пасе, хамутът й весело подрънкваше в застиналия топъл въздух.

— Защо тогава имат различни имена? Защо не носи името на Чаринга?

— Уилга е била самостоятелна ферма. Името й идва от дърветата. Предполагам, че на никого не му е хрумнало да го променя, след като фермата е станала част от Чаринга.

— Имената тук звучат толкова мелодично — въздъхна Джени. Миришеше силно на напечена от слънцето земя, птиците пееха, щурците свиреха в пълна хармония със заобикалящата ги природа.

— Езикът на аборигените е много музикален. Трябва да ги чуеш как бърборят, когато се събират по време на ритуалите си. Човечето от местата тук носят имената, дадени им от аборигените. Има само няколко места, кръстени от първите заселници с имена, които да им напомнят за родината.

— Така е из цяла Австралия — каза Джени с усмивка. — Тасмания също е залята с подобни имена.

Двамата пояздиха известно време през пасищата един до друг.

— Много ли си пътувала, Джени? — попита я Брет след малко.

— Доста. Когато напуснах дома на осиновителите ми във Валуна, постъпих в колеж по изкуствата. След завършването с Даян една година пътувахме из Европа и Африка, за да изучаваме история на изкуството. — Джени с обич се сети за свободните кафтани и необичайните бижута на Даян. — Откакто посетихме Маракеш, Даян е влюбена във всякакви екзотични неща, но на мен най-много ми хареса Монмартър, левия бряг на Сена и Лувъра.

Брет със сигурност бе доловил тъгата в гласа й.

— Иска ли ти се да се върнеш пак в Париж?

— Понякога. Може и да се върна там някой ден, но знам, че няма да е същото. Нещата никога не са същите. Хората, които познаваме може да са се преместили, а животът да се е променил. Освен това сега съм с повече опит и може би повече се страхувам от опасностите.

— Едва ли в Париж има нещо, което да е по-опасно от тигровата змия, срещаща се по тези места — каза замислено Брет.

Джени си спомни пълните с плъхове туристически спални, където нощуваха с Даян, а също и развратния французин, който смяташе, че всички млади момичета трябва да бъдат прелъстявани.

— Навсякъде има змии — отвърна бързо тя, — но не всички от тях пълзят по корем.

— Циничка — отбеляза подигравателно Брет.

Джени се засмя.

— Ето какво прави пътуването с хората. Може би ще опитам късмета си тук. По света има и нелоши места за живеене, но тук поне знаеш от какво да се пазиш.

— Ще запомня това. — Брет хвана юздите. — Хайде, да вървим да ти покажа любимото ми място. Прилича на онова, където ходихме онзи ден, но се намира от другата страна на планината. Не е далеч и съм сигурен, че ще ти хареса.

Продължиха да яздят през безкрайната равнина, през малки горички, покрай изсъхнали дървета, в посока към потрепващата синева на далечните планини. Тревата бе нашарена с отровнозелени паяковидни нишки — доказателство за водата, която извираше някъде горе в планината.

Джени усещаше тъпа болка по цялото си тяло, крайниците й трепереха и колкото и да бе приятна ездата, тя чакаше с нетърпение да стигнат до мястото, за да си почине.

— Почти стигнахме — извика Брет половин час по-късно.

Джени забеляза, че сочните листа на дърветата и избуялата зелена трева контрастират на фона на заобикалящия ги сребрист цвят на сухата растителност. Мисълта за близката вода я накара да пришпори кобилата. Скоро навлязоха в сянката на крайните дървета. Джени скочи от седлото, свали шапката и забърса потта от лицето си. Мухите бръмчаха около нея, устремяваха се и кацаха по влажната кожа на ръцете и лицето й.

Брет пое юздите на двата коня и мина отпред, за да показва пътя през гъстия храсталак. Жегата под короните на дърветата напомни на Джени за влагата, задуха и жужащите насекоми в Куинсланд. Дрехите й бяха подгизнали от пот. Пот се стичаше и от лицето й, докато вървеше след Брет. Чудеше се дали това ходене някога щеше да има край.

После изведнъж се озоваха на голо, окъпано в златна светлина място, а шумът от падаща отвисоко вода създаваше усещане за хлад. Брет се дръпна настрани. Джени ахна от изненада — оазис, скрит в гънките на планината. Под висящите клони на зелените дървета се простираше голямо спокойно езеро. Сред хаотично разположените полегати скали се виеха цветя и пълзящи растения, които рисуваха цветна картина в пукнатините и дупките на камъка. Птиците, изплашени от човешкото присъствие, излетяха шумно над главите им. Папагалите розела, изпъстрени с яркочервени и яркосини пера, се спуснаха от клоните на дърветата, последвани от жълто-зелените дългоопашати папагали. Малките сипки, врабчета и скорци пърхаха и цвърчаха, докато прелитаха от клон на клон. Светът сякаш се състоеше единствено от птици. Стотици от тях се спускаха, прелитаха, кацаха и наблюдаваха със светнали очи натрапниците.

Джени се разсмя от сърце и смехът й накара ято папагали да излети шумно над главите им.

— Нали ти казах, че мястото е много специално — каза Брет с доволна усмивка.

— Никога не съм предполагала, че тук може да има подобно кътче. Не и в тази пустош.

— Не е нужно да шепнеш — усмихна се Брет. — Птиците скоро ще свикнат с присъствието ни. Виж — той хвана ръката й, — там има кално езеро.

Джени погледна натам, накъдето сочеше Брет. В тинестата сивкава кал мърдаха с щипци дузина сладководни раци.

— Раци! — възкликна изумена Джени. — Трябва да хванем няколко за вечеря.

— По-късно — каза Брет. — Това, от което се нуждаем в момента е да поплуваме.

Джени помръкна. Бистрата вода в езерото я примамваше, но нямаше да й бъде приятно да плува с дрехите.

— Трябваше да ме предупредиш. Нямам какво да облека — упрекна го Джени.

Брет се усмихна и с жест на завоевател извади нещо от дисагите и го хвърли към нея. Беше яркооранжев бански костюм с щампирани пурпурни цветя.

— На мамчето е. Знаех, че ще ти е малко голям, но това е единственото, което можах да направя.

Джени погледна банския костюм. Беше огромен и безнадеждно демодиран, но ако превържеше презрамките на гърба си и сложеше кожения колан, щеше да й стане. За всеки случай реши да не съблича бельото си.

Когато най-сетне нагласи огромния бански върху себе си, Джени се поколеба, преди да излезе от храстите. Краката й бяха боси и въпреки че шестият й пръст беше покрит с лепенка, той все пак се виждаше. Винаги се притесняваше много, когато хората коментираха и й задаваха въпроси. Монахините вярваха, че това е дяволски знак и макар да знаеше, че това е измислица, тя продължаваше да се срамува от него.

Шумът от водата бе твърде изкусителен, затова Джени свали медальона си и надникна иззад храстите. Брет беше във водата. Носеше черен бански, който разкриваше мускулестите крака, плоския корем и широкия му гръден кош. Той плуваше по гръб. Черната му коса изглеждаше почти синкава под слънчевите лъчи.

Джени дръпна презрамките на банския назад. Мама Бейкър беше надарена с пищен бюст и никакво връзване и опъване на презрамките не можеше да скрие факта, че Джени нямаше много за прикриване. Тя се гмурна и светкавично изплува на повърхността. Водата бе толкова ледена, че спираше дъха й. Джени излезе от чистите зелени дълбини на слънце. Банският на Симон бе пълен с вода и се издуваше около тялото й като спасителна жилетка.

„Какво пък толкова — помисли си тя. — Няма от какво да се срамувам, а и водата е чудесна.“

Брет доплува до другия край на езерото с уверени, отсечени движения и застана под струята на малкия водопад, който се стичаше по наклона на скалата. Поплува малко, после се изправи на плиткото, застана под струята и закрещя от удоволствие. Птиците излетяха уплашено от клоните.

Двамата се разсмяха. Банският й се пълнеше с вода и я дърпаше все по-надолу. Джени реши, че е по-добре да плува по бельо, отколкото да се удави. Разкопча колана, смъкна банския, метна го на камъните и заплува свободно. Преплува няколко пъти езерото, после се гмурна под вода и излезе на повърхността чак при каменните плочи под дърветата в другия край на езерото. Излегна се на камъните, като дишаше тежко от умора и студ, наслаждавайки се на ласките на слънцето. Пляскането на Брет във водата и бърборенето на птиците се чуваха приглушено. Клепачите й натежаха и тя се отдаде на съня.

— Джени… Джени.

Гласът на Брет идваше някъде отдалече. Звучеше почти като приспивна песен заедно с птичия хор и шума на водата.

— Джени, събуди се. Време е да хапнем.

Тя неохотно отвори очи и видя отражението си в две светлосиви огледала, изпъстрени със сини и златни точици. Също като опалите, те искряха с вътрешен огън. Джени седна, объркана от това, което се четеше в тях, и разтърси мократа си коса, за да прикрие неудобството си.

— Дълго ли съм спала? — попита бързо.

— Подремна малко. Толкова сладко спеше, че ми стана жал да те събудя.

Гласът му звучеше по-различно, сякаш не можеше да си поеме дъх, но преди да има време да разбере причината, тонът му стана припрян.

— Хайде, мамчето ни е приготвила още храна и много ще се разсърди, ако не изядем тази.

Той протегна ръка към Джени и й помогна да се изправи. За миг двамата застанаха много близо един до друг. Джени забеляза, че очите му бяха потъмнели, усети треперенето на пръстите и задъханото му дишане.

— Внимавай къде стъпваш — предупреди я Брет с прегракнал глас, когато тя пусна ръката му. — Хлъзгаво е.

Джени се отърси от обзелата я омая и го последва през храсталаците. Здравият разум й казваше, че е разбрала погрешно сигналите му. Той просто проявяваше любезност — показваше й Чаринга и беше доволен от реакцията й, но един настойчив гласец в подсъзнанието й нашепваше друго. Стори й се, че се кани да я целуне и се почувства разочарована, когато това не се случи.

Изведнъж се спъна и с ужас забеляза, че мокрото й бельо прозира. Грабна ризата си и се мушна в храстите, за да се прикрие. Зачервена от срам, тя се ядосваше на себе си заради глупостта си. Нищо чудно, че имаше промяна в него, след като я е видял така — почти гола, изтегната на онази проклета скала. Със сигурност е имало какво да види.

Джени закопча копчетата на ризата, пъхна я в панталоните и си обу чорапите, за да не се вижда пръста й. Когато се поуспокои, си помисли, че поне се държа като джентълмен. Повечето от мъжете биха й се нахвърлили, но като се има предвид, че му беше шеф, вероятно е сметнал, че е по-добре да се държи благоразумно.

Само че как да го погледне отново в очите и да се прави, че нищо не се е случило? Джени пое дълбоко дъх и излезе от храстите. Нищо не беше се случило и ако той не го споменеше, тя също щеше да си мълчи.

Брет подреждаше храната върху камъните, обърнат с гръб към нея. Имаше пиле, шунка, печен на жар хляб, сирене, домати и бутилка домашно приготвена лимонада, а също бира и манерка с чай.

Джени избягваше да гледа към него и се хранеше мълчаливо. Не знаеше, че е толкова гладна. Пилето бе много вкусно. Брет като че ли не забелязваше притеснението й или просто бе решил, че не се е случило нищо, което заслужава да се коментира. Той разказваше за Чаринга.

Джени го слушаше как говори за търговете на вълна и овце, за затрудненията при транспортирането и намирането на съвестни работници. След като не стана дума за плуването, тя се отпусна и се наслади на компанията му.

Слънцето бавно се снижаваше зад короните на дърветата и те наловиха дузина раци за вечеря, преди да потеглят обратно. Джени беше напълно изтощена, но доволна от себе си след приятно прекарания ден и физическите усилия. Когато наближиха ливадата до къщата, тя вече нямаше търпение да си легне.

Брет разседла конете, изтри потта от гърбовете им и ги нахрани. Двамата се облегнаха на оградата. Животът наоколо бавно се отпускаше в прегръдките на нощта. На небосвода светеха безброй звезди — толкова ярки и големи, та Джени изпита усещането, че може да докосне с ръка Южния кръст и да го подържи в дланта си.

— Денят беше чудесен, Брет. Благодаря ти. Видях наистина красиви неща.

Той погледна към нея и се усмихна леко, в очите му проблясваха закачливи искрици.

— Аз също — каза и се отдалечи с широки крачки към бараката на работниците, преди Джени да може да му отвърне подобаващо.