Посмъртен образ

Каменская

Ранният есенен студ внезапно отстъпи на топло циганско лято с ярко слънце и приятно прохладни нощи. Настя не излъга Стасов, когато каза, че две недели в месеца рано сутрин излиза на разходка в Измайловския парк в компанията на генерал Заточни. И тази неделя се случи именно такава — за разходка. Напоследък към Настя и Иван Алексеевич се бе присъединил синът на генерала — Максим, който беше вече в последния клас на гимназията и бе решил да кандидатства в милиционерската школа, а за целта трябваше да бъде в добра физическа форма — нормативите на кандидатстудентските изпити по физическа подготовка бяха твърде високи. Настя и Иван Алексеевич се разхождаха бавно из алеите, а Максим тичаше, като отмерваше кросове ту по сто метра, ту по петстотин, ту по пет километра.

— Е, какво ще кажеш, тате? — спря до тях задъханият младеж.

Заточни погледна секундомера, който носеше в ръката си.

— Не е зле, бива — похвали го пестеливо. — Можеш да свършваш с бягането за днес и да се заемеш със силовите упражнения. Ето там има висилка, виждаш ли? Върви — пет серии по двайсет набирания.

— Какъв ужас! — изохка Настя. — Ама вие сте садист, Иван Алексеевич! Защо измъчвате детето? Как ще направи толкова набирания?

— Няма страшно — засмя се генералът. — Добре ще му дойдат.

— А колко изискват според нормативите?

— Дванайсет.

— Тогава защо вие искате сто? Не прекалявате ли?

— Ни най-малко. Знае ли се как ще се развие животът му до следващото лято? Ами ако в деня на изпита се разболее, ако не се чувства добре? Ако например пипне ангина или грип, ако се приземи несполучливо и получи травма? И заради това не изпълни норматива, не влезе и пропусне цяла година? Не, не бива да рискува. Ако сега тренира за дванайсет набирания, и най-дребната неприятност ще го изхвърли от класацията. А ако успее да направи пет серии по двайсет, дори при най-лоша физическа форма в деня на изпита всякак ще направи дванайсетте.

— Разумно е — съгласи се Настя. — Макар да е жестоко.

Те приседнаха на пейката край висилката. Заточни наблюдаваше сина си, а Настя отново потъна в своите размисли за убитата Алина Вазнис. И тъй: затворена, заключена, не е имала приятелки. Или е имала, но не в „Сириус“. Зле развита устна реч, но пък много добро перо. Склонна към задълбочено мислене, отбягва да следва шаблоните и утъпканите пътища, винаги със собствено мнение по въпросите, със собствена гледна точка. Емоционално студена. Вероятно още някои подробности щяха да се разкрият след разговора на Коротков с режисьора Смулов — засега всички представи на Настя бяха се оформили от информацията, получена в събота.

От жилището са изчезнали скъпите украшения на Вазнис. Парите, които е трябвало да й занесе Харитонов, също ги няма. А какво има? Има следи. Следи от самата Алина, следи от Смулов, който в продължение на четири години е бил в дома й поне три-четири пъти седмично, все едно че е живеел там. Има и повърхности с явни следи от унищожени отпечатъци. Изтрити, измити. В кухненския шкаф две от чашите са измити особено грижливо — със сода и абразивна паста, така поне твърди експертът Олег Зубов. От едната чаша очевидно е пил убиецът. А от другата? Самата домакиня? Тогава защо е трябвало да я мият толкова грижливо? Отговорът е очевиден: за да не се намерят по чашата следи от използвано вещество. Но дали Алина Вазнис е била отровена с нещо ще се разбере едва в понеделник, надали резултатите от аутопсията ще бъдат готови по-рано. Изтрити са били също дръжките на външната врата, копчето на звънеца, дръжките и вратите на хладилника и кухненския шкаф, полираната повърхност на малката масичка в хола, всички електрически ключове в апартамента. Убиецът очевидно не е бързал и си е позволил да бъде внимателен и предпазлив.

Така, какво друго? Записките, които й бе дал Леонид Сергеевич Дегтяр, съвършено очевидно говореха, че две неща особено силно са занимавали Алина Вазнис: проблемът за вината и проблемът за отмъщението. Не за любовта, за ревността, за предателството. Само за вината и за отмъщението. Може би трябва да се търси в тази посока?

— Иван Алексеевич, вие злопаметен ли сте? — внезапно попита тя седналия до нея генерал.

— Как ви хрумна този въпрос? — учуди се той.

— Добре де, кажете — настоя Настя.

— Ами мисля, че не, неособено. Тоест не се оплаквам от паметта си, не забравям обидите, но настървението да си върна обидата ми минава лесно. Аз, Настенка, имам твърде много ежедневни проблеми и грижи, за да си губя времето за емоции. Главата ми постоянно е заета с въпроси.

— Ами ако се чувствате виновен за нещо, това дълго ли ви измъчва?

— Не знам, не съм опитвал — усмихна се Заточни.

— Имам си правило: ако си виновен, веднага си признай, извини се, изкупи вината си, ако можеш. А да съм направил нещо лошо и да живея после с него — не, не ми се е случвало. Вероятно за мен осъзнаването на собствената ми вина е абсолютно непоносимо, затова веднага вземам мерки. Да не би да сте се заели с изучаване на личността ми, Настенка? Или е нещо във връзка с работата ви?

— Във връзка с работата. Моята потърпевша е някак потайна, никой не знае нищо определено за нея, не е имала близки приятелки. Или е имала, но неизвестно защо грижливо ги е криела. Та се мъча да схвана едно-друго…

— Може би има престъпно минало? — предположи Заточни.

— Не, не мисля, че е имала. Гимназия, после ВГИК, актриса. Откъде да се вземе престъпление? Между другото, Иван Алексеевич, исках да ви попитам: да познавате случайно Стасов?

— Владислав ли? Дето неотдавна се пенсионира?

— Да, него.

— Познавам го. Свястно момче. Защо, сблъскахте ли се нещо?

— Аха — кимна тя. — Сега той е началник на службата по безопасност в киноконцерна „Сириус“, където е работила потърпевшата.

— Е, смятайте, че сте извадили късмет. Влад е умно момче и съвсем приличен във всяко отношение човек.

— А нещо по-подробно?

— Няма да стане — засмя се генералът. — Не се занимавам с клюки. Вие трябва да си съставите собствено мнение. Аз мога да го оценявам само като професионалист, а вие сама ще определите какъв човек е.

— Ама много сте лош!

— Принципен съм.

— Между другото вашият приличен във всяко отношение Влад се опита да научи от мен дали не съм ви любовница.

— И какво? Научи ли?

— Мисля, че не ми повярва. Въпреки честното ми обяснение.

— Я оставете тези глупости, Настенка! Вие сте стабилен човек, умеете да мислите логично, не може да не разбирате, че каквото и да правите, никой няма да ви повярва. Не се унижавайте, не обяснявайте нищо на никого — безсмислено е.

— Ами репутацията?

— Чия? Вашата ли?

— Е, моята — чудо голямо, на кого съм потрябвала! Говоря за вашата репутация.

— На мен това не ми вреди. — Заточни разцъфна в своята прочута слънчева усмивка, която мигом превърна жълтите му тигрови очи в две топли слънчица, огрели сухото скулесто лице и сякаш цялото пространство около него. — Откак работя в милицията, подире ми се влачи някакъв шлейф. Ту съпруги на заместник-министри, ту известни актриси, ту дами, занимаващи се с политика — какви ли не жени са ми приписвали като любовници. А аз, вместо да хвърлям къч и с пяна на уста да доказвам нравствената си чистота, просто не обръщам внимание, не споря, а после извличам полза от това. Съветвам ви да постъпвате по същия начин.

— Господи, но каква полза може да ви донесе слухът, че съм ваша любовница?

— Охо-о, и още каква! Например обстоятелството, че в неделя сутрин се разхождаме с вас в този парк, е известно на маса народ. Хем не само на хората, които работят в нашето министерство или при вас, на „Петровка“. И ако си определя конфиденциална среща с доверено лице някоя неделна сутрин нейде наблизо, хората, на които не са им безразлични моите придвижвания и контакти, гледат на това съвършено спокойно. Заточни излязъл от къщи рано сутринта в неделя и тръгнал за парка? Нищо интересно — отишъл е да се разхожда със своята мадама, няма защо да се плашим. А всъщност точно тогава става най-интересното. Разбирате ли?

— Значи ви служа за прикритие?

— Естествено. И вие се прикривайте с мен, кой ви пречи? Вашият съпруг например знае ли за нашите разходки?

— Разбира се. И дори ги поощрява. Той смята, че не дишам достатъчно чист въздух и е много доволен, че поне два пъти месечно се разхождам по два часа.

— Ето виждате ли! Затова ако решите да му изневерите, в неделя ще си имате абсолютно законни два часа. И никакви подозрения. Ще му кажете, че сме решили да се разхождаме всяка неделя.

— Ще си помисля — сериозно отвърна Настя. — Някак не ми беше хрумвало.

— Защото сте омъжена отскоро, нямате голям стаж. Вероятно сте свикнали да разпределяте времето си, както на вас ви е удобно, не сте имали нужда от такива дребни хитрости. След време ще оцените моите съвети — когато съпругът ви започне да ви досажда.

— Тате — чу се гласът на Максим. — Направих вече четири серии, дали не ми стига за днес?

— Не, синко. Не бива да те домързява, работи, както трябва.

— Уморих се.

— Ами почини си малко. Походи, разкърши се, поскачай. И след това — последната двайсетачка.

Настя погледна съчувствено Максим. Добре че навремето не приемаха момичета в милиционерската школа и тя учи в университета. Определено нямаше да може да покрие тези ужасни нормативи за физическата подготовка.

Стасов

Той познаваше по физиономия Зоя Семенцова, но за пръв път влизаше в дома й. Влезе — и се изненада до каква степен апартаментът й не отговаря на впечатлението, което създаваше у околните самата Зоя. Да се чудиш просто как тази рано състарена жена бе успяла да създаде в жилището си илюзията, че в него живее истинска кинозвезда. Няколко букета живи цветя, по стените — огромни снимки на самата Семенцова в различни роли от времената на младостта й и нейната активна актьорска работа. Наоколо — чистота и идеален ред, на масичката между три фотьойла — оригинален пепелник и две наченати бутилки с френски коняк и ирландски млечен ликьор. Трудно беше да повярва човек, че тук живее същата онази Зоя, която хората в студията виждаха разчорлена, с дълбоки бръчки, облечена в някакви безумно пъстри парцали с чудовищно съчетание на цветове и модели. Когато прие у дома си началника на службата по безопасност, тя беше самата любезност и светско възпитание.

— Зоя Игнатиевна — предпазливо започна Стасов, като се опитваше спешно да си изработи нова тактика на разговора, различна от онази, с която се бе въоръжил, смятайки, че ще трябва да разговаря със занемарена нещастна пияница, — бихте ли могли да си припомните с подробности деня петък, 15 септември?

— Защо? — високомерно попита Семенцова, седна във фотьойла насреща му и преметна крак връз крак.

Стасов изпита неудобство и остро съжаление към тази жена. Тежко гримираните клепки и щедро покритите със сенки клепачи не можеха да прикрият бръчките, на главата си — съвършено очевидно — носеше перука от разкошни руси къдрици. Фон дьо тенът още повече подчертаваше грубата кожа, а лъскавият чорапогащник привличаше вниманието към краката, с които тя отдавна би трябвало да е престанала да се гордее. Някога Зоя Семенцова бе стройна миниатюрна статуетка с изваяни крачета и изящни ръчички. Сега обаче тя цялата бе сякаш изсъхнала — алкохолът и безбройните лекарства, с които я бяха тъпкали нарколозите, като че ли я бяха изгорили отвътре и бяха оставили само празна, увиснала обвивка. И този жест, с който тя премяташе крак връз крак, преди петнайсет-двайсет години би могъл да изглежда предизвикателно сексуален, но днес беше смешен и жалък.

— Опитваме се да установим всичко, което е правила Алина през този ден. Ето защо за нас е толкова важно да разберем кой, къде и кога я е виждал или поне е разговарял с нея по телефона. Бихте ли могли да ми съобщите нещо по този въпрос?

— Не, не бих могла. Не съм виждала Алина в петък.

— Спомнете си, моля ви, Зоя Игнатиевна — може би някой ви е казал, че е виждал Алина? Или че е чувал Алина по телефона? За нас е важна всяка дреболия, дори намек за възможен източник на информация. Помислете добре.

— Искате ли да пийнете нещо? — внезапно попита Семенцова и посегна към бутилката с коняк.

— Не, благодаря.

— Аз пък ще пийна. — Тя предизвикателно вирна глава. После взе от долния плот на масичката една чашка, наля си коняк и го изпи на екс. — Какво ме гледате? Да, пия, и сутрин пия. Но пия само когато нямам работа. Когато имам снимки, съм трезва. Попитайте, когото искате. Никой не е виждал Зоя Семенцова пияна на снимачната площадка. А това, което правя вкъщи, не трябва да интересува никого.

Ефектът от чашката коняк пролича моментално и Стасов разбра, че Зоя наистина е болна. Хващаше я веднага. Впрочем не беше изключено да е започнала да се налива още преди идването му, а сега само да си доливаше. Страните й порозовяха под дебелия пласт пудра, очите й заблестяха.

— Ако не беше тази малка кучка, сега щях да работя с пълна пара — заяви тя със звънтящ от възбуда глас. — Кажете благодаря на нея, задето пия. Заради нея е това… Тя… — Зоя отново си наля коняк и го гаврътна. — Е, та какво искахте да научите, Славик?

Стасов се подразни от това фамилиарничене, но реши да не обръща внимание. Иска й се да го чувства като връстник? Добре де. Само да каже нещо полезно.

— Хайде да си припомним заедно петъка — целия, стъпка по стъпка. В колко часа станахте?

— Ставам много рано. Аз съм актриса, работар, а не някакво си там лекомислено създание с бохемско поведение, което се весели до сутринта, а после до вечерта спи.

— Разбрах това, Зоя Игнатиевна, но все пак — в колко часа станахте? — търпеливо повтори Стасов.

— Ами… сигурно към осем часа. Не, в седем и половина. В осем вече бях излязла.

— И къде ходихте?

— Има ли значение? Просто на разходка.

„Ясно — помисли си Стасов. — Хукнала е рано-рано да си купи пиене.“

— Колко време се разхождахте?

— Горе-долу половин час.

— После вкъщи ли се прибрахте?

— Да, вкъщи. Аз, разбирате ли…

Бавно, сякаш преодолявайки някакви невероятни препятствия, той проследяваше часовете и минутите, като постоянно се връщаше, уточняваше нещо, повтаряше въпросите си, пресмяташе интервалите от време. От седем и половина до един и половина следобед всичко се връзваше като в рекламата на банка „Империал“ — с точност до минутата. В един и половина Зоя Семенцова пристигнала в офиса на кино–концерна „Сириус“ — в уютна малка сграда на една от тихите московски улички в центъра на града. Дошла да вземе сценария на филма, в който Андрей Смулов щял да я снима в малък епизод. Седмица преди това тя се снимала за пробите и й казали, че е утвърдена за ролята. На стълбището срещнала гримьорката Катя, с която се познавали от дълги години.

— Ау, Зоенка, представи си каква гадина е все пак тази Алина! — веднага закудкудякала Катя и целунала приятелката си по бузата. — На Андрей Лвович му е толкова неудобно, просто не е на себе си.

— За какво говориш? — с подозрение попитала Семенцова и мигом усетила, че ще чуе нещо неприятно.

— Ама ти не знаеш ли! Смулов не е харесал твоите проби, но все пак е искал да те вземе, защото знае, че си добра актриса. А Алина започна да разправя под път и над път, че пробите били лоши и Андрей Лвович те бил приел за ролята от съжаление, защото всички знаели, че много пиеш, та искал да те подкрепи морално. Разбираш ли, той е споделил с нея като с близък човек, а тя веднага тръгнала да го разправя из всички студии. Спомнила си и за някаква кражба отпреди сто години. Че уж си била откраднала нещо от някого. Разбира се, всичко това стигнало до Зарубин, той извикал Смулов и му забранил да те снима.

Зарубин беше икономически директор на филма, той отговаряше сметката за разходите по филма да не надхвърли определен процент от очакваната печалба. Придирчиво пресмяташе всяка копейка, постоянно търсеше от какво може да се икономиса, та филмът да излезе колкото е възможно по-евтин. Но не можеше да му се отрече, че никога не се стискаше, ако допълнително вложените пари обещаваха увеличаване на печалбата. Според него нямаше никакво основание да снимат Семенцова. Преди много години тя бе получила званието „Заслужила артистка“, поради което трябваше да й се плаща по завишена тарифа дори за епизодична роля. Защо обаче, след като за тази роля можеха да вземат някоя съвсем неизвестна актриса и да й платят много по-малко? Освен това, щом Смулов не е харесал пробите, не е изключено тя и да играе лошо. Вярно, епизод е, но нали и едно фалшиво манисто може да развали цялата огърлица? Защо да поемат този риск?

Разтреперана от ярост, Зоя стигнала до стаята, откъдето трябвало да вземе сценария. По коридорите срещала познати актьори, администратори, реквизитори — и по лицата на всички било изписано: „Да, това, което ти е казала Катя, е вярно.“ Физиономиите на едни изразявали съчувствие, на други — откровено злорадство, но всички те — Зоя била сигурна в това — знаели, че са я изритали. И то не кой да е, а тази мръсница Вазнис. За втори път.

Този разговор с гримьорката на стълбището и последвалият път по коридорите на сградата бяха последните неща, които Зоя Семенцова можа да разкаже що-годе разбираемо. По-нататъшният й разказ беше заплетен и неуверен. Тя не си спомняше с кого е говорила, къде е ходила, на кого се е обаждала по телефона. Изплуваха само откъслечни спомени. Например спомняше си, че решила да си поговори със Смулов и започнала да го търси. Казали й, че до един е снимал в наетия павилион и към три трябва да дойде в офиса, за да донесе заснетия материал.

— Изчакахте ли го? — попита Стасов, който вече се досещаше, че щом е чула неприятната новина, Зоя е започнала да пие. Очевидно тя постоянно носеше алкохол в чантата си. Това обясняваше белите петна в спомените й. Беше сигурна само в едно — че е била в офиса. Видяла се с много хора, разговаряла с тях, но не си спомняше подробности от тези разговори.

Но можеше да има и друго обяснение. В спомените на Зоя може и да нямаше бели петна. Просто тя да се опитваше да скрие нещо от Стасов. И той трябваше да бъде много предпазлив и внимателен с тази жена — от една страна, за да не я обиди, а, от друга — да не издаде подозренията си.

— Аз ли… Не, не го изчаках. Сигурно се е забавил някъде, а аз трябваше да бързам.

— Закъде?

— Имах си работа. — Семенцова му хвърли бърз поглед и веднага си наля нова порция алкохол.

— Добре, да продължим, Зоя Игнатиевна. Значи от офиса сте излезли приблизително… в пет? В шест?

— Към пет.

— И къде отидохте?

— Слушайте, Славик, там, закъдето тръгнах, не се водеха и не можеха да се водят разговори за Алина. Вече ви разказах всичко, което стана в офиса. Не видях там Алина, не съм й се обаждала и по телефона. А това, което чух за нея, говореше единствено, че е жестока, безжалостна и тъпа самка. Разбирам, че изобщо не й пука за мен, какво съм аз? Нищо. Бивша съперница. Ама кога беше това… Но как е могла да постъпи така с Андрей Лвович? Той е споделил с нея, изпаднал е в откровение, а тя да го изложи така. Ами мен сега ме е срам да го погледна в очите.

— И все пак, Зоя Игнатиевна, закъде тръгнахте към пет часа?

— За фризьорския салон.

— И колко време прекарахте там?

— Мисля — докъм седем. Знаете ли, сега в тези салони се чака дълго. Технологията на модерните прически е сложна — миене, боядисване, всичко иска време.

Колкото повече разказът приближаваше към вечерта в петък, толкова по-ясно се усещаше паниката, която обземаше Семенцова. Стасов си спомни снощния разговор с Каменская: според нея Дегтяр не изразил и най-малко съмнение, че според психическите си данни Зоя като нищо може да е убила Алина Вазнис.

Колкото до физическите възможности, разбира се, има съмнения, и то големи, но само ако Алина не е била в безсъзнание или в безпомощно състояние. Ами ако е била? Нещо прекалено много е развълнувана Зоя.

— След фризьорския салон отидох при масажистката…

Тя имаше готови отговори на всички въпроси относно местата, където е ходила до десет часа вечерта, когато според думите й се прибрала вкъщи и си легнала. И тези отговори бяха много по-гладки от объркания й разказ за трите и половина часа, прекарани в сградата на „Сириус“. Това никак не се хареса на Стасов.

— Зоя Игнатиевна, имам чувството, че не ми казвате всичко, че се опитвате да скриете нещо от мен. Прав ли съм?

Реакцията на Семенцова бе толкова бурна, че Стасов дори се поуплаши.

— Нищо не крия от вас! Чувате ли? Нищо! Какво да крия? И без това всички поголовно знаят за моя позор. Всички знаят! Всички! Тази Вазнис е просто ненаситна отрепка. Не й стигаше унижението, което преживях преди пет години, когато тя ме лиши от ролята на Азучена. Та аз ходих при нея в дома й, плаках, умолявах я да се откаже от Азучена, да изиграе Леонора, както беше планирано от самото начало. Та нали всичко й обясних, всичко! И колко важно беше за мен да получа тази роля. И какво преживях, когато семейството ми загина! И колко мъчително ме лекуваха! Всичко, всичко й казах! А тя? Изслуша ме, нищо не отговори и направи каквото си беше решила. Само да знаехте какво ми струваше да надвия гордостта си и да отида да я моля — нея, тази сополанка, още студентка! А аз, заслужилата артистка, падах в краката й, унижавах се, плаках, молих. Нима може да се прости такова нещо? Тя заслужаваше смъртта си — това ще ви кажа. Който и да я е убил, трябва приживе да му се издигне паметник.

Зоя се тресеше цялата, пръскаше слюнки и Стасов се уплаши, че след миг тя ще припадне.

— Зоя Игнатиевна, успокойте се. — Той ласкаво хвана ръката й и леко я стисна. — Не се вълнувайте толкова. Разбирам: Алина много ви е обидила, но нали са минали толкова години, всички вече са забравили за тази история, време е и вие да я забравите. Хайде успокойте се, моля ви…

Той си тръгна от Семенцова с тягостно чувство, което винаги го спохождаше при вида на нещастни, наскърбени хора. Зоя не разпръсна съмненията му, но поне му даде отправна точка за по-нататъшната работа. Сега трябваше да провери разказа й, беше си записал адресите и имената на фризьорката, масажистката и всички останали, които тя бе споменала. Дай боже думите й да се потвърдят. Ако ли не…

Алина Вазнис десет години преди смъртта си

През тези години тя се примири. Той продължаваше да се появява, изникваше неочаквано на пътя й, когато наоколо бе тъмно и безлюдно. Алина гледаше да не излиза вечер сама, но все пак понякога й се налагаше да мине по тъмната и пуста улица — и тогава, сякаш я бе причаквал, той мигом изскачаше пред нея. Сега тя вече знаеше смисъла и значението на всичките тези думи, които й нашепваше, вперил поглед право в очите й. С едната ръка я държеше за ръката, с другата докосваше гъстата й кестенява коса, гладка като коприна. И говореше, говореше, говореше… Тя изпитваше страх и отвращение, но търпеше. И през ум не й минаваше да закрещи, да извика за помощ или поне да се опита да се изтръгне. Та нали той живееше някъде наблизо и тя не се съмняваше — веднага ще изпълни заканата си, която повтаряше винаги, преди да си тръгне.

Беше свикнала да смята себе си за омърсена. Още от деня, когато приятелката й от детската градина й каза, че е развалена и заразна. Тогава край Алина не се намери човек, който да й обясни, че тя няма никаква вина, че е също като останалите деца. Не се намери до нея и възрастен, който да отиде в милицията и да съобщи, че наблизо живее някакъв младеж, който закача децата. Тя носеше страха у себе си и в детската й душа растеше и укрепваше чувството за собствена вина и горчива самота.

След време успя да забележи, че в появяванията на страшния човек — за себе си тя го наричаше Лудия — има някаква периодичност. Във всеки случай той идваше при нея не по-често от веднъж на два-три месеца. Затова след всяка среща с него Алина въздъхваше по-свободно, знаеше: сега пет-шест седмици може да ходи по улиците спокойно, без да трепери и да се озърта. Минаваха около два месеца и тя започваше да чака. Дано е по-скоро, тъжно си мислеше, да го преживее, да го изтърпи, а после отново ще дойдат почти два месеца спокоен живот. Стигаше се дотам, че когато очакването на ужаса станеше непоносимо, тя нарочно излизаше от къщи вечер и сядаше в близката градинка. Това почти винаги даваше резултат. Лудия се появяваше някъде иззад гърба й, сядаше до нея и отвратително ухилен, заравяше ръка в дългата й копринена коса и започваше да нашепва обичайните си гадости — как щял да й свали гащичките, да я гали и опипва с пръсти… Тя се стараеше да не слуша, да мисли за нещо друго, например за училището, за уроците, за мащехата и за братята си. Алина знаеше: трябва вътрешно да замижи и да изтърпи. Затова пък после щяха да дойдат два месеца относително спокойствие. Или три ако има късмет.

На петнайсет години вече разбираше всеки негов жест, знаеше защо към края на своя тих, сладострастен разказ той отдръпваше ръка от косата й и я слагаше между краката си. Знаеше защо внезапно млъкваше насред думата, мълчеше две-три секунди, а после дълбоко и някак дрезгаво въздъхваше. Даваше си сметка какво става с този човек, седнал на пейката до нея, и не изпитваше нищо друго, освен ужас и отвращение. Но беше свикнала с ужаса, и с отвращението бе свикнала. И с чувството за вина. И със самотата.

Тя нямаше приятелки и така и не се научи да общува с хората. Алина произнасяше мислено дълги пламенни монолози, разговаряйки с въображаеми събеседници, разказваше им за прочетени книги и гледани филми, спореше, нещо доказваше, обясняваше. Оплакваше им се и ги утешаваше в отговор на техните оплаквания. В главичката й съществуваше цял един свят, населен с добри, умни хора, на които беше интересна и които не бяха безразлични към нея, грижеха се за нея и се вълнуваха заедно с нея в дните, когато държеше изпити. Ала отвореше ли уста, веднага я сковаваше някакъв мъртвешки студ. Струваше й се, че никой не се интересува от нея, на никого не е потрябвала със своите мисли и преживявания. И освен това се страхуваше. Детският й опит се бе оказал твърде горчив и оттогава Алина Вазнис ужасно се страхуваше, че всяка изречена дума ще навреди на самата нея.

Учителите нищо не забелязваха. Понеже притежаваше прекрасна памет, тя свободно разказваше уроците, научени от учебника, а нормално развитият интелект й позволяваше без усилия да решава задачите по физика, математика и химия. Единствено изключение беше учителката по литература, която имаше навик да задава въпроси не според учебника. След като изслушваше отговора на ученика на тема: Образът на Наполеон в романа на Толстой „Война и мир“, тя например питаше:

— А ти как мислиш, бил ли е Наполеон жесток човек? Нали си чел романа, какво е твоето собствено впечатление?

Ако зададеше такъв въпрос на Алина, тя започваше да мънка, да изстисква от себе си думи, които и в най-малка степен не можеха да предадат онова, което мислеше. Да, тя имаше собствено мнение, но панически се страхуваше да го изрази на глас. Ами ако отново сбърка нещо? И всички отново й обърнат гръб?

— Това направо ме смайва — казваше в такива случаи учителката. — Алина, та ти пишеш такива блестящи съчинения, защо говориш толкова лошо?

„Защото само вие четете съчиненията ми — мислено й отговаряше Алина. — А устния ми отговор ще чуе целият клас. Защото на вас ви имам доверие, вие никога няма да ме опозорите пред всички, дори нещо в съчинението ми да не е както трябва. А ако изрека нещо смешно или невярно, съучениците ми ще ми се подиграват и ще ме презират.“

И всичко това — защото брат й Имант й беше внушил панически страх пред произнесената дума. На петнайсет години тя вече знаеше и разбираше всичко, което трябва да знае и разбира момиче на нейната възраст. И естествено знаеше, че няма думи, от които в устата израстват лишеи. Но детските й страхове живееха у нея, бяха пуснали разклонени корени и растяха все по-надълбоко и по-надълбоко. Тя продължаваше да се страхува от хората и да страни от тях, следователно почти не говореше на глас, но пък много мислеше и разговаряше със себе си.

Беше твърдо решила, че ще стане актриса. И това решение бе предопределено далеч не от подбудите, които ръководят огромното болшинство момичета, подаващи документи във ВГИК или ГИТИС2. Най-малко мислеше за слава, известност, красив живот и гастроли в чужбина. Искаше й се да говори и да бъде чута, искаше й се да предаде на хората онзи океан от мисли, чувства, преживявания, оценки, които се бяха трупали у нея дълги години. Но да го направи не от свое име, не от името на Алина Вазнис, а сякаш от името на героините, които ще играе. Този океан напираше да излезе от бреговете си, разкъсваше на парчета неукрепналата психика на момичето, но беше заключен у нея от вкоренения страх, че ще бъде неправилно разбрана и отхвърлена. А кой може да направи това с един измислен персонаж?