Посмъртен образ

Каменская

В понеделник след сутрешната оперативка Настя Каменская и Юрий Коротков започнаха да съставят плана на действията си. Още сутринта Настя бе успяла да види заключението на съдебните лекари, които бяха извършили аутопсията на трупа на Алина Вазнис. Причина за смъртта — асфиксия, тоест Алина беше умряла от удушване. В кръвта й обаче са били открити следи от силни транквилизатори, и то в доста големи количества.

— Е, и с какво разполагаме в крайна сметка? — тъжно попита Коротков. — Транквилизатори е имала Ксения Мазуркевич, най-малко осемдесет таблетки, и остава абсолютно неизвестно къде ги е дянала. А ако не ги е имала, трябва да има рецептата. Или едното, или другото. Семенцова също е можела да удуши нещастната Вазнис, ако я е натъпкала предварително с тези транквилизатори. И около Харитонов нещата не са ясни. Едно е да докажеш, че не си бил еди-къде си, защото някой те е видял на друго място. Но как да докажеш, че си бил там, ако никой не те е видял? Той се кълне, че е занесъл на Алина парите, които й е дължал. Как да проверим това?

— Добре де, не хленчи, не е толкова страшно. Нека с Ксения се занимава следователят, той ще я разпита и за рецептата, и за таблетките. Впрочем добре ще е ние с теб да проверим дали Ксения и Зоя не са близки приятелки.

— Какво? — Коротков впери в Настя изумен поглед. — Мислиш, че може двете заедно да са убили Алина?

— Защо не? Всяка е имала своята причина. И двете са имали причини, а едната е разполагала и с таблетки. Забележи: нито едната, нито другата има алиби. Стасов е разпитал Ксения как е прекарала петъка и нищо не е открил. След девет вечерта — абсолютно никаква следа, никой не я е виждал или чувал. Вярно, самата нея още никой не я е разпитвал, може би тя щеше да каже къде е ходила, но ще оставим това на следователя. А какво ще кажеш за Семенцова?

— Нищо. Не е ходила на фризьор, и при масажистката не е ходила — всичко е лъжи. Нещо повече: Стасов е намерил хора от „Сириус“, които твърдят, че са търсили Зоя по телефона вечерта, между десет и единайсет. Нали знаеш, винаги когато ти се случи неприятност, се намират безброй хора, които искат да те попитат вярно ли е. Та вечерта са я търсили по телефона поне две нейни приятелки, за да научат наистина ли Смулов е искал да я вземе за епизодичната роля, а Зарубин му е забранил, и вярно ли е, че това се е случило по инициатива на самата Алина Вазнис. Едната от тях е звънила в десет и нещо, другата — към единайсет, а около единайсет и половина пак я е търсила първата. Види се, много й се е искало да поразнищи чуждото нещастие.

— И Семенцова, разбира се, не си е била вкъщи?

— Разбира се, не си е била. Във всеки случай никой не е вдигнал слушалката. А на Стасов е казала, че се е прибрала към десет. Ася, нещо май не си на себе си днес.

— Откъде ти хрумна? — искрено се учуди Настя. — Настроението ми е нормално, чувствам се прекрасно, нищо не ме боли, никой не ме е наскърбявал. Какви въобще си ги измисляш?

— Нищо не си измислям, просто седя при теб от половин час, а ти още нито веднъж не си пийнала кафе, а и на мен не предлагаш.

Настя избухна в смях. Юрка бе неин стар и близък приятел и колега и прекрасно знаеше, че тя не може да живее и два часа без чашка кафе. От дългогодишни наблюдения той се бе уверил, че след сутрешните оперативки Настя още с връщането в кабинета си първо включва бързовара и си прави огромна чаша силно кафе, без което не започва да работи.

— Доколкото разбирам, важната част от твоята фраза е последната. Учтиво ми намекваш, че не те черпя.

Тя взе бързовара, наля вода от каната в голяма керамична чаша, извади от шкафчето две чашки, буркан нес кафе и кутия със захар.

— Е, какво ще правим сега, изнудвач такъв? Ще дадем ли на следователя Ксения Мазуркевич?

— Ще я дадем — кимна в знак на съгласие Коротков.

— Ами Семенцова? Стасов е изстискал от нея всичко, което е могъл, има ли смисъл пак той да продължава да работи с нея?

— Добре, аз ще поема Семенцова. Разбира се, на Стасов му е неудобно да проявява твърдост — нали все пак са служители в една и съща фирма, а аз мога всичко — външен човек съм.

— Значи решаваме така. Следователят ще проверява алибито на Ксения Мазуркевич, ти — алибито на Зоя Семенцова, аз ще се заема с изясняването на въпроса дали тези мили дами не са близки приятелки. Обаче увисва Харитонов — замислено произнесе Настя. — Житената питка обеща да прегледа наличната работна ръка и да ни даде някого за помощник. Явно не е успял — мълчи си.

Житената питка бе гальовният прякор, с който всички наричаха зад гърба му началника на отдела — Виктор Алексеевич Гордеев: заради яката, набита фигура и облата плешива глава. Гордеев знаеше за този прякор, но не се обиждаше — бяха му го лепнали толкова отдавна, че Виктор Алексеевич го приемаше като свое второ име.

— И още нещо, Юрочка. Трябва да разберем дали Алина Вазнис не е имала навик да взема транквилизатори. Защото сега с теб ще натрупаме версии, а после може да излезе, че тя сама редовно е вземала успокоителни. Обади се на Смулов веднага, та да си изясним този въпрос и да не се тормозим излишно.

Коротков покорно вдигна слушалката и набра номера на Смулов. За късмет той си беше вкъщи.

— Транквилизатори ли? Не, никога. Алина имаше рядко здрави нерви, изобщо никога не е вземала нещо подобно. И дори в петък, когато я посъветвах да полежи вкъщи и да се успокои, пиеше само успокоителен билков чай. Така ми каза самата тя. Единственото успокоително, което съм виждал у нея, беше валериан на таблетки. Алина много се страхуваше от зъболекари, толкова, че дори упойките не я хващаха. Затова лекарите я бяха посъветвали предварително да взема няколко таблетки, та обезболяването да бъде по-ефективно.

— И вие никога не сте виждали в дома й никакви препарати?

— Не — твърдо отговори Смулов. — Никога.

Коротков затвори телефона и отпи от кафето.

— Номерът не мина — коментира той. — Нашата потърпевша не е вземала психотропни препарати и изобщо нервната й система е била изключително здрава. Страхувала се е само от зъболекари и е пиела единствено валериан на таблетки. Много рядко — успокоителен билков чай. Това е.

— Жалко — огорчено въздъхна Настя. — Значи ще трябва да се занимаваме с Мазуркевич и Семенцова. А толкова не ми се искаше…

— Така ли? Защо?

— Просто не са ми приятни. — Тя вяло махна с ръка. — С жените винаги е трудно. Лъжат, лъжат, навързват лъжа след лъжа, после не можеш да ги разплетеш. Още повече че едната е алкохоличка, а другата — нимфоманка. Това е най-лъжливата пасмина, будалкат те, докато откачиш. Знаеш ли защо с мъжете е по-лесно? Ако притиснеш един мъж до стената и му докажеш, че е излъгал, той веднага престава да се съпротивлява. Да работиш с него след това си е направо удоволствие. А жените — те са устроени по-различно. Не ги е срам, когато ги уличиш в лъжа, у тях просто се пробужда някакво хазартно чувство — толкова им се иска да те излъжат, да те омотаят в лъжите си. Казваш й: Заблудихте ме, драга, а тя: Не, не съм и просто не знам кой ви е казал тази глупост, кой ме е хванал в лъжа. А има и по-сложен вариант: Да, излъгах ви, но го направих, защото… И по-нататък още повече те оплита в лъжи. А хванеш ли я втори път, избухва в плач и ти разправя една страшна история за някаква кошмарна тайна, която в никакъв случай не бивало да се разгласява, та затова през цялото това време тя лъжела. В името на запазването на тайната, разбираш ли? Ох, Юрочка, женорята са нещо страшно.

— Може да си помисля по въпроса — позасмя се Коротков. — Ами ти каква си?

— Аз, драги, не съм жена — усмихна се Настя. — Аз съм детектив от женски пол. Две големи разлики и една малка.

Настя веднага обра каймака, като се обади на Стасов и го помоли да разнищи дали Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова не са близки приятелки. На Стасов въпросът й се видя повече от странен.

— Че какво общо може да има помежду им? — учуди се той. — Съпругата на президента и една впиянчена актриса!

— И аз мисля така. Но все пак проучи този въпрос, бива ли? Може да са били съученички или състудентки, или на младини да са се движили в една компания. Може да са лежали заедно в болница… Нали знаеш — всичко се случва. Слава, разбери ме правилно, на този етап не ми трябва истината, трябва ми общественото мнение. Искам да разбера дали официално се смята, че са добри познати, или че нямат никакво отношение една към друга. А едва после ще продължа с моите издирвания.

— А, това ли било! — с облекчение въздъхна Стасов. — Това ще установя бързо. Обади ми се пак след десетина минути.

След десет минути Настя чу горе-долу това, което бе очаквала: когато преди девет години се създавал „Сириус“, заслужилата артистка Зоя Семенцова била една от първите поканени да подпишат договор. Тя имала добра репутация на добросъвестна и трудолюбива актриса, която не се занимавала с клюки и интриги. Поканили я по инициатива на Леонид Сергеевич Дегтяр, който познавал Зоя отдавна и комуто трябвала актриса на средна възраст за неговите филми-опери. В оперите за жени на тази възраст се пишат партиите за мецосопран и контраалт: Графинята в „Дама пика“, Флора в „Травиата“, Улрика в „Бал с маски“. Ксения не проявявала никакъв интерес към личността на Семенцова и дори когато с нея се случило онова нещастие, не сметнала за нужно да й изкаже съболезнованията си, макар че всички в „Сириус“ без изключение посещавали Зоя в болницата или й пращали цветя и картички. С една дума Ксения изобщо не се интересувала от Семенцова.

Колкото до самата Семенцова, тя никога никому не била казвала и дори не била намеквала, че е близка позната на съпругата на президента. Когато се срещали по банкети и купони, премиери и презентации, те учтиво си кимали — и нищо повече.

— Слушай, Слава, това не ти ли напомня стара вражда? — попита Настя, след като изслуша Стасов.

— Не, напомня ми Лабрюйер — засмя се в отговор той. — Ако не греша, именно той е писал: Когато един мъж и една жена при среща пред хора се отдалечават в различни ъгли, не се поглеждат и не разменят и дума, всички веднага разбират какво означава това.

— Ами, общо взето, прав си — съгласи се Настя.

— Така или иначе, фактът за старото познанство ще трябва да се провери. Силно подозирам, че нашите дами старателно го крият. Всъщност как е моминското фамилно име на Ксения?

— Козирева. Нали ти казах, че е дъщеря на банкера Валентин Петрович Козирев? Забрави ли?

— Не, не съм забравила, но понякога децата носят фамилното име на майка си или на нейния втори съпруг, затова попитах.

— Слушай, Анастасия, ти си дяволски предвидлива! — в неволен изблик на уважение рече Стасов. — Духаш и кашата, както виждам!

— Аха. Знаеш ли колко пъти съм се парила? Веднъж си имах работа с такъв фокусник — да не ти се присънва и в най-страшния сън! Намирал жени, изпаднали в нужда, плащал им добри пари да сключат брак с него и след месец да се разведат. При регистрирането на брака вземал фамилното име на съпругата, по бързата процедура си вадел нов паспорт, след развода тичал в милицията, пишел заявление, че си е загубил паспорта или че са му го откраднали, или нещо друго, получавал нов — с фамилното име на съпругата, защото не си променял името при развода, после пак се оженвал — и цялата процедура от началото. В момента, когато го хванахме, разполагаше с четири валидни паспорта с различни фамилни имена. Валидни, истински паспорти! А какви ги бе вършил с тези паспорти — нямам думи да ти опиша! Между другото имаше си и съучастничка — щом се разведял, тутакси се женел за нея. И тя си променяла името, и тя тичала в милицията със заявления, а паспортите си ги складирала в нощното шкафче. Осем години ги издирвахме из цяла Русия — сигурно през това време поне двайсет пъти са минавали през ръцете на милиционерите. Нашите са издирвали Иванов и Сидорова, а те са представяли документи на Петров и Тюткина, или на Бубликов и Кругликова, нашите са пращали запитвания, проверката е показвала, че всичко им е наред, имат си истински паспорти, снимките съвпадат — и, извинете, госпожо и господине. Така че винаги си имам едно наум относно фамилните имена.

— Я виж ти! — възкликна Стасов. — Излиза, че си хванала Корягин? Дявол да го вземе, ами че аз я знам тази история, но не предполагах, че ти…

— Не преувеличавай, Слава, не съм го хванала. Аз не съм хващала нито един престъпник през живота си. Не ме бива за това. Само го изчислих. Сетих се, че всеки път си е сменял имената по законен път. Така де — толкова е просто! Само че се случва рядко, затова на никого не му хрумва, че съпругът ще вземе името на жена си. И той е разчитал тъкмо на това. Тогава изчислих всичките му съпруги, а когато получихме пълния списък на имената в неговите документи, работата лъсна от само себе си. А пък го хвана — за сведение — Юрка Коротков.

И тъй, към обяд Настя Каменская си състави следните версии за убийството на Алина Вазнис:

Първата. Алина е била убита от Николай Степанович Харитонов, който по този начин се е отървал от непосилно големия си дълг към нея.

Втората. Убийството е извършила Ксения Мазуркевич, като е сипала в чая или кафето на Алина огромна доза транквилизатори, а когато тя е започнала да задрямва, просто я е удушила с възглавницата. В жилището не е имало следи от борба, както и синини и подутини по шията на потърпевшата.

Третата. Била е убита по същия начин, но от Зоя Семенцова.

Четвъртата. Същото, но убийците са две: Ксения и Зоя.

Имаше и пета версия. Настя Каменская още не беше я измислила, но бе сигурна, че такава съществува. Тя притежаваше шесто чувство за тези дела — когато постоянно се появяват нови и нови заподозрени. И очакваше петата версия да се появи всеки момент.

И се оказа права.

Стасов

Той още не бе успял да направи нищо за проверката на биографиите на Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова, когато го извика Мазуркевич. Стасов се качи на третия етаж, където бе кабинетът на президента, и отвори тежката дъбова врата.

Мазуркевич седеше с разстроена физиономия зад бюрото си, а срещу него във фотьойлите Стасов видя Андрей Лвович Смулов и някакъв възрастен мъж с грубовато изсечено селско лице.

— Ето, Владислав Николаевич — някак притеснено каза Мазуркевич, — запознайте се: това е Валдис Гунарович, бащата на Алина.

— Аз по повод наследството — веднага каза Вазнис, без да извръща глава. — Той трябва да отключи апартамента на Алина, за да приберем нещата й. Той има ключове, знам.

Като казваше той, Вазнис имаше предвид Смулов, но не сметна за необходимо да го назове по име.

— Това е невъзможно, Валдис Гунарович — колкото можеше по-меко отвърна Стасов. — Докато не приключи разследването на обстоятелствата около смъртта й, в жилището могат да влизат само служители на милицията. Във всеки случай, ако искате да вземете нещо, трябва да получите разрешението на следователя. Нито Михаил Николаевич, нито аз, камо ли Андрей Лвович, имаме право да ви пуснем в жилището на Алина. Разберете това.

— Аз имам право — сухо възропта Вазнис, сякаш не бе чул обясненията на Стасов. — Аз съм законен наследник на дъщеря си и имам право на цялото й имущество.

— Безспорно имате това право. Но малко по-късно, не сега.

— Но аз трябва да взема дрехи, с които да погребем Алина. Нали не мога да я сложа в ковчега с този…

Той презрително изкриви лице и Стасов си спомни, че мъртвата Алина бе намерена, просната на дивана, по почти прозрачен пеньоар, наметнат върху съблазнително къса нощничка с дантели и тънки презрамки.

— Това е друг въпрос. Но пак ще трябва да получите разрешение от следователя. С вас ще дойде някой от служителите на милицията и ще вземете всичко, което ви трябва за погребението.

— Но той да даде ключовете! — упорито повтори Вазнис, загледан някъде в пространството.

— Те обаче не са у мен — обади се Смулов. — Взеха ми ги от милицията. Така че при всяко положение трябва да се обърнете към тях, а не към мен.

Вазнис бавно се надигна от фотьойла и Стасов остана поразен от огромния му ръст. На него самия не му достигаха четири сантиметра до двата метра и отдавна, още от детството си, беше забравил как може да стоиш и да гледаш един човек в очите, без да навеждаш глава. Сега старият латвиец гледаше Стасов от упор с малките си сиви очички и той потрепери вътрешно от враждебността, която плисна и го обля през тези сиви цепнатинки. После Вазнис бавно се обърна към Мазуркевич, обгърна и него със студен поглед. Накрая изви очи към Смулов, който седеше неподвижно във фотьойла до бюрото.

— Ти я уби! — изрече той силно и отсечено. — Ако не беше я снимал в лайнените си филми с тези лайнени ужаси, тя щеше да бъде жива. Ти си виновен. Ти!

Всички се вцепениха от изненада и никой дори не забеляза как Валдис Вазнис напусна кабинета на Михаил Николаевич Мазуркевич.

— Какво искаше да каже Вазнис? — попита Стасов, след като седна по-удобно и запали цигара. — За какво смята, че сте виновен?

Двамата със Смулов бяха слезли на втория етаж, в кабинета на Стасов, и все още бяха под впечатлението на последната реплика на стария Вазнис.

— Как да ви обясня… той изобщо беше против Алина да се снима в руски филми. А в трилъри — още повече. Валдис е човек от старото поколение, той не разбираше този жанр. Смяташе, че човек не бива да създава ужаси със собствените си ръце, да ги сътворява, инак тези ужаси остават в реалния живот и погубват човека. Уверявам ви — той вярваше в това. През последните години почти не разговаряше с Алина.

— Не е разговарял, но бързо дотича за наследството — забеляза Стасов. — Защо, Алина имаше ли някакви ценности? Спестявания? Скъпи вещи?

— Нищо особено — сви рамене Смулов, — освен брилянтите на майка си. Но нали те са изчезнали, Валдис не може да не знае това. Мисля, че усещам тук ръката на по-големия й брат — Имант. Той беше много недоволен, че се оказа най-бедният в семейството.

— Така ли? — мигом наостри уши Стасов. — А защо е станало това?

— Валдис е дал на Алина от самото начало скъпите украшения на първата си жена. После средният, Алоиз, някак си е стъпил на краката си, оженил се сполучливо, започнал собствен бизнес. А Имант така си е останал със средно образование и професия стругар. От трите деца висше образование е получила само Алина. Но Алоиз е успял да се замогне, той изобщо е напористо и енергично момче, а Имант е някак… тъп ли да го кажа… Миналата година той събрал всичките си спестявания и купил акции от „МММ“, когато те още струваха по хиляда и четиристотин рубли. Ако си спомняте, цената на акциите растеше много бързо, обявяваха котировката им два пъти седмично и той два пъти седмично е чувствал как все повече забогатява. Имант е пестелив, бил си е скътал за черни дни един милион рубли, та за целия този милион си купил хиляда акции, дори взе назаем от Алина четиристотин хиляди — в мое присъствие. Когато цената на акциите се вдигна до сто хиляди, той вече се е чувствал милионер, започна да крои планове за собствен бизнес и така нататък. А после, когато те стигнаха до сто двайсет и пет рубли, всичко в един миг рухна. Представете си: до вчера е имал сто двайсет и пет милиона, а днес — нищо. Едва не откачил, горкият. А може и да е откачил — замислено добави Смулов. — Но чуждият успех мира не му даваше. Алина ми е казвала, че неведнъж е искал да си поделят украшенията на майка им. Общо взето, може да го разбере човек. Защо всичко е дадено на Алина, а на него — нищо? Защото баща им е решил така? Че защо е взел такова решение? С какво Алина е по-добра от него, от Имант?

— Значи казвате, че Имант е имал претенции към украшенията на майка им?

— Да. Алина често ми го казваше.

— Много любопитно. Ще имате ли нещо против да съобщя на Юрий Викторович това, което току-що ми разказахте?

— Разбира се, съобщете му, ако това може да помогне…

Коротков

Семейство Вазнис живееха в тази кооперация повече от трийсет години. Отначало, веднага след сватбата на Сонечка и Валдис, младите живееха с родителите на Соня, които веднага започнаха да строят апартамент за любимата си дъщеря и съпруга й. Първият им син, Имант, се роди, когато Соня и Валдис още живееха с тъста и тъщата, но втория, Алоиз, донесоха от родилния дом вече в новия голям, четиристаен апартамент. Родителите на Сонечка бяха заможни хора и нищо не им се свидеше, щом ставаше дума за дъщеря им.

Навремето тази кооперация вероятно е била обект на завист за множество бездомни московчани: с подобрено — за онези времена и стандарти — разпределение, балкони, големи квадратни антрета и вградени шкафове, които позволяваха да не се задръства пространството с огромни трикрили гардероби. По-хубави от тази скъпа кооперация бяха само блоковете на ЦК и Министерския съвет. Но всичко това беше отдавна и сега от миналото величие не бе останало почти нищо. На кооперацията очевидно отдавна не бе правен основен ремонт и в момента тя изглеждаше доста овехтяла. Въпреки това Коротков, който живееше в малка гарсониера с жена си, сина си и парализираната си тъща и не виждаше никакви перспективи за подобряване на жилищната си ситуация, би бил щастлив да живее в кооперация като тази на семейство Вазнис.

Отвори му младолика снажна жена с неизразително лице и все още стройна фигура. „Мащехата — веднага разбра Коротков. — Какво пък, още по-добре.“

— Заповядайте — покани го тя със силен акцент, сякаш не бе живяла в Москва почти двайсет години. — Вие ли ни се обадихте? Във връзка с Алина?

— Да. Вие вероятно сте Инга?

— Инга съм — потвърди жената, като гледаше Коротков от упор с немигащи очи, което някак го притесни. — Нали следователят вече ни разпита. Какво още искате?

— Бих желал да поговорим с вас за детството на Алина — излъга Коротков.

Нали не можеше да й обясни, че е дошъл да си говорят за нейния по-голям заварен син — Имант. Той щеше да измести разговора към Имант после, трябваше само да започнат. Но се налагаше да започнат с нещо безобидно.

— За детството й ли? Защо?

— За да разбера какъв е бил характерът й. Чух например, че не е имала нито една близка приятелка. Странно, нали? Как е възможно млада жена да няма приятелка, с която да си споделя? Друг е въпросът, че в работата й може да не са знаели, вие обаче сте нейното семейство, определено знаете повече.

Коротков искаше да поласкае Инга, но стана тъкмо обратното. Очите на жената гневно пламнаха:

— Семейство ли? Алина сама си беше семейството. Тя ни презираше, смяташе ни за необразовани и некултурни. Не бяхме на нейното ниво. Винаги ни е смятала за по-долни от себе си.

— Е, защо говорите така? — опита се да изглади неловката ситуация Коротков. — Алина винаги е говорила сърдечно за вас, обичала ви е. Недейте…

— Вие откъде знаете? — мнително го прекъсна Инга. — Да не би да сте я познавали?

— Не, не я познавах. Но Андрей Лвович ми каза…

— Андрей Лвович значи! — презрително възкликна Инга. — Този развратник! Режисьорчето! Много важно какво ви е казал той! Ако беше почтен човек, щеше да се ожени за Алина и нямаше да я снима в тези отвратителни филми, и то почти гола. Съвест няма той, че и тя нямаше, щом живееше с него и позволяваше да я събличат пред очите на толкова хора.

— Чуйте, Инга, та нали Алина умря, и то не просто умря, а беше убита. Нима никак не ви е мъчно за нея?

— Мъчно ли? Да, мъчно ми е. Може би. — Тя погледна някак странно Коротков. — Никога не ми е била близка. Имант — да. Алоиз — да. Те ми бяха като синове, обичаха ме, слушаха ме. Съветваха се с мен. А тя ми беше чужда. Така и не ме прие след смъртта на майка си. Мразеше ме.

— Но защо, Инга? Защо мислите така? Алина никога не е казвала лоша дума за вас.

— Да! — Тя тържествуващо вдигна пръст. — Да, именно. Изобщо не е казвала никаква дума — нито за мен, нито на мен самата. Тя изобщо не ме забелязваше. Дори когато беше малка, нито веднъж не дойде при мен да й вържа панделката или да й закопчея рокличката. Винаги се мъчеше сама, пъшкаше, но не идваше при мен. Веднъж предложих да й помогна — така ме изгледа, сякаш искаше да ме изпепели. Няма нужда, вика, благодаря, лельо Инга, аз сама. Учтива беше — дума да няма, но отвътре — лед. Празно. Душа нямаше тя. Беше чужда на всички ни.

— Е, добре, чужда — чужда! — предаде се Коротков. — Но нали съжаляваме и чуждия човек, когато загине толкова млад! Несправедливо е, съгласете се.

Неочаквано Инга се разплака. Плачеше така горчиво, както могат да плачат само децата — с клюмнала глава и ръце, захлупили лицето. Коротков търпеливо чакаше жената да се успокои.

— Виновна съм, сега разбирам, че съм виновна. — Инга махна ръцете си от своето подпухнало, разплакано лице — личеше си, че изобщо не се притеснява от чуждия човек до нея. — Мислех си, че щом носи отлични бележки, не боледува, не бяга от училище — значи всичко е наред. Мен ме взеха да гледам домакинството тук, Валдис не искаше повече деца — и без това вече имаше три. Макар че се ожени за мен, аз пак си бях една домашна помощница. А когато ми се разкрещя да не съм посмяла да пипам брилянтите на Соня, че те принадлежали само на Алина, разбрах какво е мястото ми в това семейство. Соня — да, тя е била съпруга. А аз — домашна помощница с регистрация. Само Имант ме обичаше в това семейство, единствено той. Алоиз рано се откъсна от нас — вечно нещо вършеше, рано започна да печели, стана самостоятелен. А Алина… тя не ме забелязваше. Тя никого не забелязваше. Беше мълчалива, затворена, никога нищо не споделяше. А аз бях само на деветнайсет, когато ме доведоха тук и ме определиха за жена на Валдис. И веднага ме натовариха с всичко — огромния апартамент, четирима души, да храниш и переш всички, да поддържаш жилището чисто. Мислите ли, че ми беше лесно? Не че не бях свикнала на работа, на село съм ставала в четири сутринта, за първото доене — имахме крави, прасета. Стопанството ни беше голямо, не се страхувах от работа. Но това тук беше по цял ден… Докато свършиш всичко, гледаш — мръкнало се. А да надникна в душата на всяко дете — за това не ми оставаше време. Само Имант. Той беше домошар, кротко дете, помагаше ми. Алоиз се прибираше от училище, хапваше нещо, преобличаше се и тръгваше по своите си работи, да печели пари — миеше коли. Валдис се връщаше от работа нервен, уморен, мръсен — измиваше се, вечеряше и сядаше пред телевизора с вестника в ръце, добра дума не чувах от него. Алина се затваряше в стаята си да учи, дори не питаше за ядене, ако не я поканех да се нахрани. А Имант седеше в кухнята с мен, заедно ходехме да пазаруваме, той носеше чантите, защото нали ни трябваха много продукти: месо, картофи, зеле — всичко беше тежко, а и в прането ми помагаше. Разговаряше с мен. Ако не беше той, аз щях да забравя да говоря във вашата Москва. А сега какво излезе? Алоиз е във Финландия, цъфти, Алина — милионерка. А Имант остана без нищо.

Смътно подозрение се мерна в главата на Коротков, докато слушаше пресекливите обяснения на Инга и оглеждаше големия, уютен хол. Стените бяха облепени с тапети в светли, студени цветове. И точно срещу Коротков висеше единствената украса — голяма семейна снимка, на която бяха петимата: мрачният, навъсен Валдис, Алина с непроницаемо спокойно лице, обаятелно усмихнат светлокос младеж — очевидно Алоиз, и Имант с Инга. Точно така: всеки поотделно, а Имант — с Инга. Макар че всички гледаха в обектива, трийсет и пет годишната жена и високият трийсетинагодишен брюнет се гледаха един друг. Не, очите им бяха устремени напред, но въпреки това те се гледаха. Бяха заедно. Дали и сега бяха заедно?

— А Имант женен ли е? — попита Коротков и разбра какъв е отговорът, преди да го чуе.

— Не. Така си и живеем — тримата — вече съвсем спокойно отговори Инга. — Валдис, Имант и аз.

Тя каза истината, външно абсолютно обикновена — какво толкова, живеят баща, неженен син и мащеха като едно семейство, няма нищо необичайно, дори мащехата да е само шест години по-възрастна от този неженен заварен син. Но тя каза и друга истина. Те действително живеят тримата, но Валдис не знае за това.

— Кажете, Инга, Имант никога ли не се е сърдил, че Алина е получила брилянтите на майка им?

— Не знам — сухо отвърна Инга. — Не е говорил за това пред мен.

— Помислете си, Инга, спомнете си. Нали винаги сте били близки с по-големия си син. — Коротков умишлено нарече Имант неин син, за да не й подскаже, че се е досетил. — Нима не споделя с вас проблемите си?

— Не знам — повтори тя още по-сухо. — Не сме обсъждали това.

— А вие не се ли опитахте да поговорите с мъжа си, да го убедите да промени решението си? Защото наистина е несправедливо: на Алина всичко, а на синовете — нищо.

— Той обичаше повече Алина. Тя беше изтърсакът. Валдис казваше, че много приличала на жена му. Казваше още, че на мъжете не е нужно да се помага, затова са мъже — сами да постигат всичко. А Алина е момиче, ако родителите й не се погрижат за нея, кой друг?

— Добре, така е смятал Валдис. А вие? Лично вие как смятахте? Съгласна ли бяхте?

Инга наведе очи и започна да разглежда орнаментите на килима.

— Моето мнение не засяга никого. Във всеки случай аз не съм имала претенции към тези брилянти. За какво са ми? Каквото реши Валдис — това е правилното.

Интересна работа! Само преди половин час тя разпалено говореше, че решението на мъжа й е било неправилно, несправедливо. Че Алина била милионерка, а Имант останал без нищо. Това бяха нейни думи. Схванала е, че е казала нещо излишно, и сега се опитва да си вземе думите назад?

— Инга, къде е Имант сега?

В очите й припламна страх и тя не успя да го прикрие:

— Вероятно е на работа.

— Кога ще се прибере?

— Сигурно в седем, както обикновено. Не ме е предупреждавал, че ще закъснее.

— Не ви ли се струва странно, че той продължава да ходи на работа, сякаш нищо не се е случило, когато сестра му е починала? Нали вдругиден е погребението, винаги има много грижи около едно погребение.

— С това се занимава Валдис. Днес той има почивен ден. Там, където Имант работи, държат строго на работното време, дават само неплатени отпуски. И без това едва свързваме двата края, Валдис се пенсионира и продължава да работи, но това са жалки грошове.

— Ами Алоиз? Той знае ли за нещастието? Ще дойде ли за погребението?

— Не знам.

— Как така не знаете?

— Той е във Финландия. Телефонът е скъп, не можем да си го позволим. Освен ако той се обади…

Коротков си тръгна от жилището на семейство Вазнис с натежало сърце. Това семейство не приличаше на нито едно от онези, които познаваше. Алчни? Стиснати? Или просто са свикнали да пестят, защото никога не са били особено заможни? От Инга научи, че докато роднините на първата съпруга на Валдис са били още в Москва, те постоянно са помагали с пари за децата на Сонечка. Бързата втора женитба на Валдис ги оскърбила и те престанали да общуват с него, пращали парите по пощата. Но тези роднини отдавна вече били в чужбина, заминали още през осемдесет и втора година. Добре де, бедността си е бедност, но нали трябва да има някакви човешки чувства! Да не кажат на родния брат, че по-малката му сестра е починала при трагични обстоятелства, само защото международните телефонни разговори са скъпи? Това не се побираше в ума му. Какво представляват тези Вазнис? Избягват да показват чувствата си? Или просто са студени и бездушни? Във всеки случай за Алина всички казваха точно това. И мащехата й, и колегите й от „Сириус“ бяха единодушни: учтива и студена. Външно доброжелателна, но равнодушна, потайна и жестока.

Несъмнено Инга е смятала, че е несправедливо Имант да не получи нищо. Той е бил единственият й отдушник в този чужд град, сред чуждата култура, в чуждата страна. Безправна домашна помощница, лишена от възможността да роди собствено дете, но принудена редовно да изпълнява съпружеския си дълг, намерила утеха в младото момче, само няколко години по-малко от нея. Близките отношения между мащеха и заварен син — също както и между втори баща и доведена дъщеря — не са рядкост, тъкмо обратното. Просто не е прието да се говори за това, а и малко се пише. Тоест това е нещо обичайно. Възможно ли е Имант да е убил собствената си сестра заради брилянтите? Възможно е. А ако Харитонов наистина е занесъл парите, тогава на убиеца са му паднали от небето и тези шест и повече хиляди долара. Ами Инга? Възможно ли е да го е направила тя заради единствения си близък човек? Напълно възможно е.

Коротков твърде отдавна работеше в криминалната милиция, за да се доверява на заключения от типа: той не може да го е направил, не е такъв човек. На въпроса може или не може той винаги отговаряше от гледна точка на физическите възможности на заподозрения. Дебел човек не би могъл да влезе през малко прозорче. Нисък човек не би могъл да удари висок човек по главата отгоре, освен ако не е стоял върху табуретка. Не може някой да е прегазил с колата си другиго, ако дори не знае как се пали кола. Той отхвърляше всички останали разсъждения, които се опираха на оценки на характера и психиката. Юрий добре знаеше, че човекът може всичко — в най-общия смисъл на думата. И най-добрият и кротък човек може да освирепее. И най-жестокият и агресивен — да прояви жалост и сантименталност. Какво ли не се случва на този свят!

Колкото до алибитата, през нощта на 15 срещу 16 септември, когато е била убита дъщеря му Алина, Валдис Вазнис бил на работа. След като се пенсионирал, той припечелвал и като нощен пазач — през две нощи на третата: застъпил на пост в шест часа вечерта в петък, докато го сменили в шест часа вечерта в събота. Инга и Имант са си били вкъщи. Прекрасно алиби, мечтата на детектива! Класиката на криминалния жанр, дявол да го вземе!

От телефонна кабина до метрото Коротков се обади на Настя:

— Аска, само не ме убивай веднага, нося ти още двама заподозрени.

— С мотиви ли?

— И с мотиви, и с възможности, и без стабилно алиби. Взаимно си създават алибито, но и двамата са заинтересовани. Да се връщам ли в службата или да се заема със Семенцова?

— Ако можеш, ела си тук, ще ми разкажеш подробно всичко. После ще се заемеш със Семенцова, а аз през това време ще помисля малко.

Коротков излезе от кабината и едва сега усети колко е огладнял. Огледа се и забеляза наблизо павилион, където продаваха топли кренвирши. Взе си три кренвирша със съмнителна наглед салата от домати и краставици, към това гастрономическо великолепие добави бутилка „Пепси“, качи се в колата и пое към „Петровка“.

Алина Вазнис три години преди смъртта си

Най-сетне животът й се усмихна. Най-сетне се намери човек, комуто не бе безразлична, комуто бе интересно не само каква е отвън, но и какво има отвътре. Андрей Смулов.

Веднага, още в първия момент тя разбра, че режисьорът се е влюбил в нея, но в това нямаше нищо необичайно. И по-рано се бяха влюбвали в нея точно така, от пръв поглед. Необичайното беше друго — той разговаряше с нея дълго, внимателно я изслушваше, а после отново и отново задаваше въпроси и отново я слушаше…

— Какво мислиш за?… А защо ти харесва?… А защо не ти харесва?… Става ли ти тъжно, когато?… Сънуваш ли цветни сънища?…

И така до безкрай.

Алина изпитваше признателност към Смулов. Той беше търпелив и когато на снимачната площадка нещо не ставаше както трябва, никога не й се караше, не се ядосваше, а даваше почивка, отвеждаше я настрана и като се взираше изпитателно в очите й, питаше: Защо? Защо не можеш да го направиш така, както трябва? Какво ти пречи? Напомня ли ти нещо? Нещо неприятно ли? Кажи ми, подканяше я той, и хайде заедно да опитаме да го преодолеем. Не го дръж в себе си, не го крий — скритото страдание разяжда душата ти и ти пречи да играеш, изплискай го навън, разкрий се!

Тя беше вече на двайсет и две години и се бе превърнала в истинска неврастеничка. Лудия се появяваше в живота й ужасяващо редовно ето вече шестнайсет години. Беше станал част от живота й, а животът се бе превърнал в кошмар. Понякога се опитваше да убеди себе си да отиде в милицията и да подаде оплакване срещу него, но мисълта, че ще трябва да разказва пред чужди, не твърде тактични мъже всичко от самото начало, да повтаря отвратителните думи, които Лудия й бе говорил, я хвърляше в ужас. Алина бе сигурна, че сама си е виновна за всичко — и именно това ще й кажат в милицията. Тя е омърсена. Тя е порочна и развалена. Търпяла е това шестнайсет години? Заслужила си го е. Да им разкаже как, неиздържала напрегнатото очакване, сама е излизала в градинката, та това да се случи по-бързо? Нима ще разберат? Те ще я изложат на позор и ще я направят посмешище.

Впрочем напоследък всичко стана по-различно. Лудия се появяваше, но не приближаваше. Тя вече беше голяма и бе станало опасно да се приближава до нея и да я хваща за ръката. Вървеше срещу нея и я гледаше в очите. Щом приближеше достатъчно, ухилваше се, заголвайки прогнилите си зъби, прошепваше няколко думи и подминаваше. Но на Алина и това й стигаше, за да изпита отново страх и отвращение. Понякога той я причакваше в тъмния вход на блока, където тя живееше. Ако беше сама и във входа нямаше никого, протягаше ръка, докосваше косата й и провлечено стенеше:

— Сладката ми, сладичката ми…

Алина се втурваше към асансьора, като се стараеше да не поглежда Лудия, но успяваше да види познатата картина: неговата ръка между краката му.

Всеки път след такава среща тя облекчено въздъхваше: още два месеца спокойствие. Но минаваха шест-седем седмици и тя отново бе в очакване. Изгубваше съня си, не можеше да работи, представяше се лошо на изпитите в института, скована от очакването на предстоящия страх, от очакването на срещата, която можеше да се състои всеки момент. От деветнайсетгодишна започна да взема транквилизатори. Колкото повече се протакаше очакването, толкова по-големи дози й трябваха. Под влияние на препаратите тя ставаше вяла, равнодушна и от играта й изчезваха страстта, жизнеността, истинските чувства. Амитриптилинът промиваше мозъка й и й беше трудно да учи ролите.

Да, Андрей Смулов бе търпелив. Той дълго и трудно се бори за доверието й, но все пак проби стената на мълчанието. Алина му разказа всичко. И колко беше щастлива, когато той не й заговори за нейната вина и развала, а изпаднал в ужас, плесна с ръце:

— Горкичката, горкото ми момиченце, и ти си живяла с този кошмар толкова години? Но как си издържала? Как ти стигнаха силите? Сега разбирам какво ти пречи. Ти си свикнала да криеш всичко, свикнала си да мълчиш. Затова и на площадката не можеш да се разкриеш докрай. Но нищо, мила, нищо, ние ще го преодолеем. Най-важното е, че сега знаем причината.

Тя изпита огромно облекчение. Всичко стана именно така, както й бе обещал Андрей. От ден на ден тя започна да играе все по-добре — всички го забелязваха. Смулов не я пускаше нито на крачка от себе си, вечер я закарваше до вкъщи и ако не оставаше за през нощта, отиваше при нея сутрин.

— Не бива да се страхуваш вече — казваше той. — Нали съм постоянно с теб! Никой няма да се приближи, когато съм до теб. А аз винаги ще бъда наблизо.

За нея Смулов бе нещо като божество, висше създание, единственото способно да я разбере, изслуша и съжали. Гледаше го смирено и тихо го обожаваше.

Но въпреки всичко се страхуваше. Страхът й бе станал навик, бе отровил цялото й същество. И тя продължаваше да взема лекарства.

А после Андрей замина за три месеца за снимки в планината. Не взеха Алина — нейната героиня не участваше в планинските епизоди. След три месеца Смулов се върна и разбра, че трябва да започне всичко отначало. Алина бе на ръба на нервна криза. През това време Лудия се бе появявал почти ежедневно. Тя вече живееше отделно от семейството си, в собствен апартамент, но той я беше намерил и тук. Смулов изпадна в отчаяние…