Посмъртен образ

Коротков

Аска беше права — нещо трябва да се е случило предишната вечер, на 14 септември, щом Смулов е започнал на следващия ден да създава обществено мнение за Алина Вазнис, да извайва нейния посмъртен образ. Коля Селуянов се зае да прави връзка между Смулов и убийството на Виктор Волошин, а Юра наново започна да разпитва служителите на „Сириус“ и да възстановява час след час живота на Алина в четвъртък, 14 септември. От седем сутринта до един следобед правили снимки на територията на бившата студия „Горки“, както и през цялата онази седмица. После Алина и Смулов отишли да обядват някъде. След това тя очевидно си е отишла до вкъщи да се преоблече, защото присъствалата на работната прожекция асистент-режисьорка Албикова забелязала, че на прожекцията Алина дошла с красив канадски костюм, докато на сутрешните снимки била, както обикновено, с панталони и пуловер — нали и без това трябвало да се преоблича за ролята.

Работната прожекция започнала в пет часа следобед, завършила в седем. След това Алина се сбогувала и си тръгнала. Очевидно си е отишла вкъщи, защото се намериха хора, които я търсили по телефона между двайсет и двайсет и три часа. През това време си е била вкъщи. Докато на прожекцията Вазнис била в прекрасно настроение, онези, които говорили с нея по телефона вечерта, забелязали, че била малко нервна. Явно не й било до приказки и гледала по възможност по-бързо да приключи разговора, като обяснявала това със силно главоболие и умора.

И тъй, ако нещо се е случило, то е било в интервала между пет и осем вечерта. Този интервал трябваше да бъде изследван най-подробно, до минутата и секундата. Но се разбра, че няма какво особено да се изследва. От пет до седем, а още по-точно — до седем без десет, Алина и Смулов са били в прожекционната зала и веднага след това тя се е качила в колата си и е тръгнала за вкъщи. Смулов е останал в „Сириус“ и до осем и половина заедно с Елена Албикова се е подготвял за снимките на следващия ден. Коротков не се захвана да изследва по-нататъшните придвижвания на режисьора, тъй като в осем и половина Алина вече била демонстрирала по телефона своята нервност и явна напрегнатост. Значи до този момент нещо се е случило. Но къде? По пътя й към къщи? Сега вече бе невъзможно да се установи това. Само Алина би могла да даде отговора. Оставаше да търсят в интервала между пет и седем часа. Но какво да търсят там, щом тя е седяла в прожекционната зала и е гледала заедно с всички материала, подготвен по време на външните снимки!

Коротков тежко въздъхна и тръгна да търси Стасов. След двайсет минути двамата седяха в залата, а механикът Володя се готвеше да им извърти поред лентите с дублите. Коротков си спомни, че Каменская го бе помолила да обърне особено внимание на онзи дубъл, който бе предизвикал такова вълнение, разговори и искрено възторжени похвали.

— Знам ли, Юрик — замислено бе казала тя, — възможно е Вазнис да не е толкова велика актриса. Просто нещо ужасно я е уплашило. Разбираш ли? Уплашила се е в действителност, а не по сценарий. Оттук и това внезапно пребледняване, и посивелите устни, и хлътналите очи. Вгледай се по-внимателно, може да забележиш нещо в кадъра.

Затова Юра помоли да започнат веднага с този дубъл. Лицето на актрисата го омагьоса — по него така отчетливо се изписваше нейният нарастващ ужас, че в този момент Коротков съвсем забрави за молбата на Настя и не гледаше нищо освен самата Алина. Екранът угасна и той едва тогава се сепна.

— Покажете това още веднъж, ако обичате — виновно помоли той.

— Нещо не ти хареса ли? — учуди се Стасов. — Защо искаш да го гледаш пак?

— Ами изобщо забравих какво трябваше да гледам! — ядосано отвърна Коротков. — Втренчих се в Алина и всички мисли изхвърчаха от главата ми.

Епизодът се завъртя отново. Този път той се стараеше да не гледа актрисата и внимателно оглеждаше всичко, което попадаше в кадъра.

— Стоп! — извика внезапно. — Ето го!

Уплашеният механик изскочи от своята кабинка:

— Какво стана?

— Нищо — вече по-спокойно отвърна Коротков. — Спирай машината, прожекцията приключи. И ми приготви макарата с тази лента — вземам я.

Володя сви рамене и се прибра в кабинката си.

— Е, какво има там? — попита изгарящият от нетърпение Стасов.

— Тя е видяла Волошин. Да можех да разбера защо толкова се е страхувала от него!

Селуянов

Майката на убития Виктор Волошин не можа да съобщи нищо ново. Николай най-много се интересуваше защо преди две години Виктор толкова набързо е заминал за Сибир, но тя не знаеше.

— Господи, та аз толкова се зарадвах, че замина! — говореше през сълзи жената. — Тук, в Москва, почти нищо не правеше. Едва завърши средно образование, не му се учеше, нямаше никаква професия. Хамалин, общ работник — това работа за мъж ли е според вас? Понякога и изобщо не работеше. Не мога, викаше, мамо, не мога да работя, главата ме боли. Какво да го правя — в чудо се видях! А тогава набързо си събра багажа — ще ида, вика, да печеля пари, да си уреждам живота. И аз се зарадвах, рекох си: дошъл му е умът в главата най-сетне. Точно по ноемврийските празници замина. В почивните дни се събрахме цялото семейство, дойде дъщеря ми с мъжа си и децата, поседяхме, изпратихме Витя.

— А когато се върна, какво каза? Обясни ли ви защо си е дошъл?

— Ами — нищо не обясни. Дойдох да ви видя, рече, затъжих се. Имаше си пари, през тия три месеца не ми поиска нито копейка, та си помислих, че там, в Сибир, е започнал да печели добре.

— И с какво се занимаваше тук? Срещаше ли се с някого? Или спеше по цели дни?

— Все излизаше нанякъде — като излезе сутрин, чак вечер се прибираше. И от ден на ден ставаше все по-нервен. Отначало нищо — беше си весел, а после почна да се мръщи. След два месеца почти престана да говори с мен. После замина нанякъде, нямаше го цяла седмица. Или малко повече — може би десетина дни. Върна се един кротък, като че омиротворен, пак започна да ми говори. Няколко дни всичко беше наред, в петък сутринта излезе, както обикновено, прибра се към четири часа: очите му пламтят, ръцете му се тресат — сякаш друг човек! А пък аз се бях приготвила да замина с мотрисата в шест часа при дъщерята на вилата, поканих го да дойде с мен: Хайде ела, викам, Витюша, там е хубаво, чист въздух, ще се поразходиш, ще видиш племенниците си. Не дойде. Аз, вика, в тайгата се надишах на чист въздух за целия живот, дето ми остава. Тогава тръгнах сама. Повече не го видях жив…

— Кажете ми, Виктор някога споменавал ли е пред вас за човек, свързан с киното?

— За кого? — учуди се тя.

— Ами например за режисьора Смулов.

— Не. — Жената поклати глава. — Не съм чувала за такъв.

— А за Алина Вазнис?

— Не, какво говорите!

— А вие чували ли сте за нея?

— Да, разбира се, и по телевизията я показваха. Красиво момиче.

— А знаете ли, че тя двайсет години е живяла на съседната улица?

— Сериозно?! — Майката на Волошин плесна с ръце. — Гледай ти! А аз да не знам. А вие защо питате? Какво, Витюша познавал ли се е с нея?

— Не знам — въздъхна Селуянов. — Може би. Там е работата, че искам да разбера, а никой не знае.

Защо ли се чудя, мислеше си Николай на излизане от блока, където бе живял и бе убит Волошин, ние невинаги познаваме съседите си по етаж, камо ли хората от съседната улица. Това е то прословутата анонимност на живота в големия град с многоетажните блокове с безброй апартаменти, където всички са заети изключително със своите проблеми и никой от никого не се интересува.

Той реши да опита подход от друга посока и се запъти натам, където бе прекарал детството си известният режисьор Андрей Лвович Смулов. Може би щеше да успее да намери някои негови стари приятели, които, току-виж, разказали нещо интересно. По-късно Николай така и нямаше да си спомни защо изведнъж реши да се поразрови из детството на Смулов. Някакво прозрение ли го споходи, вътрешен глас ли му подсказа нещо такова или просто се задейства професионалният му нюх? Във всеки случай отиде там, защо — и той не знаеше. Но отиде. Именно това го отличаваше от Каменская. Анастасия, преди да хукне занякъде, дълго мислеше и пресмяташе откъде каква информация може да се събере, как трябва да се събира тя и какво да се прави после с нея. Николай обикновено изобщо не премисляше ситуацията дори и на половин крачка напред, оставяше се да го води интуицията, а понякога просто действаше напосоки — особено когато не знаеше какво да прави по-нататък.

Нормално беше да започне от милиционерския участък, защото заради продължителната си работа като криминалист почти във всеки участък можеше да намери познат. Намери такъв и тук, в Замоскворечието, в участъка, на чиято територия се намираше улицата, където някога бе живял Андрюша Смулов с майка си.

Късметът, който толкова дълго бе обръщал гръб на Коля Селуянов, най-сетне престана да капризничи и му показа своя светъл и прекрасен лик. Един приятел ненадейно се оказа тук, не бе забравил Коля, а пък беше и в добро настроение — във всеки случай с удоволствие заряза работата си и насочи цялото си внимание към госта, дори извади от касата бутилка. Казваше се Жирафа, тоест по паспорт и милиционерско удостоверение се водеше Рафик Жигаревски, но неговият дълъг и тънък врат, който плавно преминаваше в дълго и тънко туловище, пораждаше непреодолимата съблазън познатите му да използват не по предназначение първите букви на фамилното и на собственото му име.

— Смулов ли? — сбърчи чело той и гаврътна на екс една третина водна чаша водка. — Режисьорът? Неприятно същество. Но има мадама за милиони. Яде ме черна завист заради тази жена.

Селуянов отпи голяма глътка, но не допи чашата до дъно. В гърдите му се разля блажена топлина, както винаги когато след дълго, безплодно дирене усетеше, че най-сетне е зърнал някаква нишка. Да можеше сега да я хване и да не я изпусне…

— Познаваш ли го?

— Не че го познавам… — Жирафа смешно врътна дългия си врат. — Разпитвах го веднъж, преди две години. За един труп.

— Рафик, имаш една бутилка от мен, само да не объркаш нещо — примоли му се Селуянов.

Той знаеше, че Жирафа не обича прякора си и в отговорни моменти, когато трябваше да демонстрира уважение, се обръщаше към приятеля си по име.

— Че какво има да объркам тук, ама че го каза и ти! Намираме на нашата територия труп, някой си Татосов. Естествено търсим сред близкото му обкръжение. Нищо. Започваме да разширяваме кръга, нали знаеш? Вземаме по-широко и по-далечно обкръжение. Пак нищо. Човекът бил всеобщ любимец, женорята лудеели по него, макар че — ей богу! — абсолютно няма за какво. Грозничък, хилав… Но — лудеели, знам ли защо! Изобщо никой не продумва и една лоша дума за него. Е, какво да правим? Подхващаме следващия кръг — колегите от института. После съучениците. Разбра се, че съпругата на един от бившите му съученици навремето зарязала мъжа си и се събрала с този Татосов. Вярно, не останала дълго при него, доста бързо се разделили, пък и това се случило десетина години преди убийството, но както си му е редът, издирваме този съученик и го питаме: Къде, приятелю драги, си бил в този ден и час? Съученикът си има солидно алиби. Бях, вика, при любовницата си, можете да я попитате, тя ще потвърди. Отиваме при любовницата, тя казва: Да, цялата вечер беше при мен. Разбира се, ние питахме повече формално, беше ясно, че липсва мотив. Та това бе всичко.

— Как така всичко? — избухна Селуянов. — Ами Смулов? Той какво общо има?

— Защо крещиш бе? — обиди се Жирафа. — Я си пийни още малко. Тъкмо Смулов беше тоя съученик, дето жена му го зарязала. Ние не го и подозирахме насериозно. А и ти поразмърдай плешивата си глава — жена му го зарязала преди десет години, а след няколко месеца зарязала и този Татосов. Значи не са съперници, а може да се каже — другари по нещастие. Това — първо. Второ — все пак десет години има оттогава. И трето — когато си имаш такава лъскава любовница, каквато тогава имаше Смулов, ще забравиш и за ревност, и за всичко. Още повече пък ревност отпреди десет години.

— Да си спомняш случайно името на любовницата? — с надежда попита Николай.

— Не ме загалвиквай, Колянич! — изхъмка Жирафа. — И ние трева не пасем. Всички четохме това име по седмичните сводки напоследък. Вазнис, актрисата. Заради нея си дошъл чак тук, нали?

— Всъщност дойдох чак тук не толкова заради нея, колкото заради една незначителна и странна личност. Да ти говори нещо името Виктор Волошин?

— Не. Кой е?

— Човек, който се е познавал с Вазнис и който е бил убит ден-два след нейната гибел.

— Виж ти! — поклати глава Жирафа, очевидно обзет от съчувствие. — Лошо ти се пише. Я какво кълбо се е оплело! Та какво искаше да научиш из нашите далечни краища?

— Какво да е. И аз не знам. Може би да поговоря с някого, който добре е познавал Смулов?

— Едва ли може да стане. Още от случая с Татосов знам — приятелите от детството им са се пръснали из цяла Москва, нали знаеш, нашият район е стар, та всички сега са по новите комплекси. Кой минал през съд, кой се оженил, кой заменил старото жилище… Ами че те сега са по на около четирийсет, завършили са училище преди четвърт век. Какво интересно може да ти кажат? Вярно, тук живее майката на Смулов. Да ти дам ли адресчето?

— Дай го. А какво излезе — кой в крайна сметка е убил твоя Татосов?

— Знам ли! — Жирафа отново завъртя врат и страшно заприлича на милото тропическо животно.

— Висящо остана, така ли?

— Така. Ти защо изобщо не пиеш, Колян? Ливнах ти съвсем мъничко, а ти и него не допи.

— Пия си аз, Рафик — тъжно каза Селуянов. — Това е лошото я, че пия. Но само вечер и вкъщи. Денем гледам да не си позволявам. Че отпусна ли му края — няма да мога и да работя.

Каменская

В картинката се подреждаха нови и нови подробности, но вместо яснота, получаваше се някаква бъркотия. Настя постоянно имаше чувството, че пелената всеки миг ще се разкъса, всяко нещо ще си намери мястото и истината ще се открои. Но мъглата все повече и повече се сгъстяваше, за да укрие солидно отговора на един толкова прост въпрос: защо му е потрябвало на режисьора Андрей Смулов да убива актрисата Алина Вазнис.

По стар навик Настя чертаеше схеми — така мислеше по-лесно. На 9 ноември 1993 година е бил убит някой си Михаил Татосов, който работел срещу жалка заплата като очен лекар в районна поликлиника. На 8 ноември, тоест един ден преди убийството на Татосов, Виктор Волошин се е качил на самолета и е отлетял за Красноярск. На 24 ноември служителите на милицията, които се занимавали с разкриването на убийството на Татосов, са разпитали неговия бивш съученик Андрей Смулов и са разбрали, че в деня на убийството Смулов е бил отначало на снимки, а после при любовницата си Алина Вазнис.

Виктор Волошин е прекарал почти две години в Сибир, при което веднъж на три месеца е получавал от Москва, от Смулов, пари — еквивалента на петстотин щатски долара. На 18 юни 1995 година Волошин се връща в Москва, от 31 август до 9 септември се намира в Сочи, където по това време се снима филмът „Безумие“ и където го вижда Алина. Неизвестно защо Алина ужасно се уплашва от него.

На 14 септември по време на работна прожекция Алина отново вижда на екрана лицето на Волошин и това рязко разваля настроението й. Странно! Та нали когато е отивала на прожекцията, тя е знаела, че ще го види, а очевидци твърдят, че е била в прекрасно настроение. Значи не е очаквала той да е попаднал в кадър? Е, попаднал е. И какво от това? Откъде тази нервозност и напрегнатост?

На 15 септември Смулов полага неимоверни усилия, за да предизвика у служителите на киноконцерна „Сириус“ негативно отношение към Алина. Късно вечерта същия ден някой — засега ще го наричаме така заради прецизността на експеримента — убива Алина. На 18 септември пак някой — същият или друг човек? — убива Виктор Волошин.

Умът не го побира. Не се подрежда никаква ясна картина. Засега не бива да закачат Смулов, няма основание за задържането му, а ако просто си поговорят с него, той ще се измъкне хитро и ще подреди друга загадка. Майстор на жанра, дявол да го вземе!

Настя седеше в кухнята у дома си, подвила крака на малкото диванче, поставено под прозореца, а пред нея на масата бяха подредени листовете със схемите, които само тя си разбираше. В хола Алексей гледаше телевизия при намален звук. Беше вече много късно, но той не си лягаше, чакаше я.

— Льошик! — извика тя. — Хайде да хапнем нещо.

Льоша дойде в кухнята — огромен, тромав, с непокорни рижави кичури на главата, които го правеха да изглежда някак несериозен, нищо общо с доктора на науките и професора, какъвто беше в действителност.

— Огладня ли?

— Не… просто мозъкът ми засече. Трябва да се поразсея. Остана ли ни нещо от вечерята?

— Кокошка с картофи. Искаш ли?

— Искам.

Тя събра бързо листовете от масата и започна да реже хляб и да подрежда приборите, докато Льоша затопляше остатъците от кокошата гозба. Никак не беше гладна, но топлата храна обикновено добре й помагаше — абстрахираше я от мисловната й дейност.

— Льоша, как мислиш, от какво най-много се страхуват нормалните хора?

— От смъртта — бързо отговори той. — Това е на първо място.

— А на второ?

— От призраци.

— Стига де, сериозно те питам.

— И аз сериозно ти отговарям. Ти например, когато си сама вкъщи и внезапно чуеш странен звук, чийто източник е някъде съвсем наблизо, не се ли плашиш?

— Плаша се, разбира се.

— Ами ето на. А сега помисли: ти знаеш, че си сама вкъщи, че няма никой друг наоколо. От какво се страхуваш тогава?

— Всъщност да… — Тя замислено повъртя в ръце бутилката с кетчуп, като размисляше да сипе ли от него в гозбата или не е нужно. — Ако формулираме по-точно: хората се страхуват от необяснимото, от онова, което е извън рамките на техните разбирания. Включително и от призраци.

Алина познава Волошин от дълги години и се страхува от него. После Волошин заминава и е съвършено очевидно, че Алина знае за това, защото пише в дневника си, че вече може да не се страхува от него. Вероятно Смулов е платил на Волошин, за да замине и да остави Алина на мира. Дотук нещата се подреждат… Волошин се връща и попада пред очите на Алина. И то попада неслучайно. Той отива там, където в момента се снима филмът. Търси я. Защо? Добре, за това ще помислим после. Алина го вижда и… изплашва се, сякаш вижда призрак. Не човек, който й е неприятен и от когото се страхува, а призрак. По лицето й се изписва такъв неподправен ужас, че тя сякаш е на ръба на безумието. А какво представлява призракът? Образ на умрял човек. Алина е смятала, че Волошин е умрял, именно затова е била толкова сигурна, че може вече да не се страхува от него. Защото ако той просто е заминал, всеки момент е можел да се върне. А в дневника няма нито дума за това. Нито веднъж, докато описва съня, който я хвърля в ужас, тя не споменава, че човекът с бенката на бузата и тънките устни може да се появи отново. Не, тя всеки път уверено пише: „Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам.“

— Разбрах — каза тя и думите й увиснаха във въздуха.

— Какво разбра?

— Разбрах — повтори тя, глупаво усмихната. — Всичко разбрах, Льошка. Била съм една тъпа кокошка. Сипи ми още малко, ако обичаш.

Коротков

При Смулов отидоха тримата — Гмиря, Анастасия и той, Коротков. Подготвяха се за разговора цял ден, обмисляха последователността на въпросите и капаните, като отхвърляха вариант след вариант, изпадаха в отчаяние и отново се захващаха за работа. Гмиря беше привърженик на фронталната атака.

— Аз мисля, че трябва да го попитаме веднага, още с влизането. В първия момент той ще се издаде.

— Не, не сте прав, Борис Виталиевич, щом ни види, той, напротив, веднага ще застане нащрек и ще се подготви за неприятни изненади. Трябва да го накараме да се отпусне, да го успокоим, да го разсеем — палеше се Настя. — Смулов е човек изключително интелигентен, талантлив и оригинален. Ще ни поднесе още куп изненади, ако от първия път не улучим десетката.

— Но защо смяташ, че няма да я улучим? — чудеше се следователят. — Не сме ли майстори в работата си, не сме ли снайперисти?

— Смешно ви се вижда на вас, но на мен шестото чувство ми говори, че ще трябва да измислим нещо такова, което…

Но не можа да формулира какво точно такова.

Намериха Смулов в „Сириус“, просто го срещнаха в коридора и мило усмихнати, го попитаха къде биха могли да поговорят. Набързо, но непременно да има маса или бюро, за да може да се пише. Андрей Лвович сам облекчи задачата им, като предложи кабинета на Стасов. Както се бяха уговорили, Слава си беше в кабинета, чакаше ги.

— Аз да изляза ли? — попита учтиво той.

— Моля ви, няма нужда, Владислав Николаевич, трябват ни буквално пет минути и нямаме никакви тайни. Ако не ви пречим, разбира се — разцъфна Настя в най-очарователната си усмивка.

Всички се настаниха удобно. Гмиря седна зад бюрото и се приготви да води протокола, Смулов и Коротков приседнаха срещу него във фотьойлите за посетители, а Настя и Стасов — в ъгъла, където имаше още два удобни меки фотьойла. Следователят започна да попълва бланката, като преписваше паспортните данни на Смулов от предишни протоколи.

— Андрей Лвович, много ли се обидихте на майка си, когато я попитахте обича ли ви, а тя в отговор се разсмя?

Смулов силно трепна и рязко се извърна към Настя.

— Какво общо има това? — ядно попита той.

— Не, не че има нещо общо… — спокойно отговори тя. — Просто изгледах всички ваши филми и видях, че този мотив присъства във всяка от творбите ви. Включително и в онези, които сте снимали, преди да се запознаете с Алина. А после наш служител е разговарял с майка ви. Така че именно тя, а не Алина, ви е обидила толкова силно. Но защо ни излъгахте?

— Не съм ви лъгал. За съжаление, и Алина ми нанесе такава рана. А онзи епизод от детството отдавна бях забравил.

Той се усмихна и се постара да седне по-свободно, преметна крак връз крак. После Смулов скръсти ръце на гърдите си, а преди това те свободно лежаха на коленете му, и Коротков разбра, че той се е напрегнал, затворил се е, макар че до този момент не е усещал никаква опасност от разговора им.

— Паметта ви нещо куца — включи се и Гмиря, без да вдига глава от протокола. — Само преди два месеца сте били у майка си и отново сте подхванали подобен разговор — че тя никога не ви е обичала. И сте й припомнили този епизод.

— Но какво общо има тук майка ми? Какво целите с тези въпроси?

— Не, нищо не целим — съвсем миролюбиво се обади Настя от ъгъла. — Просто искаме да разберем защо постоянно ни лъжете. Ето какво: сега ще трябва да ви зададем няколко въпроса и е напълно естествено да се страхуваме, че отново няма да ни кажете истината.

— Къде виждате лъжа? Изразявайте се по-ясно, ако обичате.

— Боже мой, та вие непрекъснато лъжете! — кипна Коротков, както беше уговорено по сценарий. — Ту лъжете Алина, като й казвате, че сте убили Волошин, а всъщност сте го пуснали да върви, където ще, че и пари сте му пращали, за да не се връща по-дълго. Ту на нас разправяте, че нервите на Алина били от здрави по-здрави и никога не е пила нищо по-силно от валериан и успокоителен чай. Ами че вие непрекъснато ни лъжете!

Сега според замисъла трябваше да последва поредица въпроси на съвсем различна тема. И докато отговаря на тях, Смулов да се тормози от споменаването на Волошин. Той ще трябва бързо да реши да реагира ли на примамката или да се престори, че не е обърнал внимание, не е чул, не е разбрал. А те още дълго няма да се върнат към това, докато той не узрее. Не бива да го успокояват и разсейват, защото в спокойно състояние той ще посрещне достойно неочаквания удар, ще успее бързо да се овладее, да не се обърка. Мисълта за Волошин пък, обратно — няма да го остави да се успокои, режисьорът ще е нервен, защото ще трябва да размишлява едновременно върху опасната, макар и уж случайно подхвърлена от Коротков фраза, и върху въпросите, с които ще го бомбардира Гмиря. И едва тогава, когато се умори и психиката му отслабне, вече ще могат да нанесат удара. И то далеч не от посоката, от която ще го очаква Андрей Лвович.

— Кажете, ако обичате, с какви пари бе закупен апартаментът, в който живееше Алина Вазнис?…

— С какви пари бе закупена колата?…

— Гаражът?…

— Алина Вазнис продаде ли скъпите украшения на майка си?…

— Кои по-точно? Кога? На кого? На каква цена?

— Какви хонорари получаваше Вазнис за участието си във вашите филми?

— Кой съставяше договорите? Какви суми фигурираха в договорите? Върху какви суми Вазнис плащаше данъци?

— В коя банка Вазнис държеше спестяванията си? Защо именно в тази банка? Кой я посъветва да направи точно този вид депозит?

— Защо убихте Татосов?

Андрей Смулов и Алина Вазнис

Откак се помнеше, той мразеше Мишка Татосов.

През всичките десет години, които прекара в училище, Андрюша Смулов бе отличникът на класа. Беше много способно, талантливо момче и уроците му се отдаваха с лекота. Учителите постоянно го даваха за пример, той беше редовен победител на районните и градските олимпиади по литература и по история.

Мишка Татосов едва креташе с тройки и четворки по предметите, които не го интересуваха, получаваше отлични бележки само по химия и биология, както и по физика, но само през краткия период, когато изучаваха оптика. Не знаеше и не искаше да знае нищо за останалите раздели на физиката. Учителите хвалеха Андрюша Смулов, а Мишка обожаваха, глезеха и всичко му прощаваха, дори откровеното му нежелание да учи техния предмет.

Андрюша Смулов бе най-красивото момче от трите паралелки, момичетата се заглеждаха по него, пишеха му бележчици и тръпнеха в очакване на отговора му. Той винаги имаше широки възможности за избор, но когато придирчивият му поглед се спреше на някоя от претендентките, всичко свършваше неочаквано и необяснимо бързо. Андрей милостиво поканваше момичето на кино, а когато станаха по-големи — на дискотека, а след ден-два то преставаше да го забелязва и дори сякаш започваше да страни от него.

Мишка Татосов бе най-дребничкият в класа, грозноват, луничав. Естествено никой не се заглеждаше по него и не му подхвърляше бележчици. Но когато Мишка харесаше някое момиче, той започваше да действа. Как действаше — това никой не знаеше, но само след няколко дни момичето се лепваше за Мишка и това продължаваше, докато той не го изоставеше, избрал нов обект за ухажване.

На рождения ден на Мишка ходеше целият клас. Веднъж и Андрей реши да отпразнува рождения си ден със съучениците си, на всеослушание покани всички, помоли майка си да приготви повечко сандвичи. А после дълго не можа да заспи и се въртя в леглото, стискайки юмруци и облян в сълзи. На рождения му ден дойдоха само две момичета, едното, от които в момента бе безмълвно влюбено в него, а другото току-що бе дошло в техния клас.

През всичките тези години един-единствен въпрос измъчваше Андрей: Защо? Защо всички обожават грозния, неугледен тройкаджия Мишка Татосов, а от него, красивия и безспорно даровит Андрей, направо странят? Защо? Андрей му завиждаше и заради тази завист го мразеше. Защо ставаше така — той, ярката, необикновена личност, беше принуден да завижда на някакво примитивно същество?

В девети клас Андрей си счупи ръката и докато не му свалиха гипса, не ходеше на училище. Идваше да го види само един човек — Мишка Татосов. Противоречиви чувства разкъсваха душата на Андрей — омразата към Миша и благодарността, задето той го посещаваше. Веднъж Миша дойде вечерта, когато майка му си беше вкъщи. От приличие тя влезе при момчетата, донесе им чай с пирожки, размени две-три незначителни фрази с госта и… остана при тях. Седя в стаята на Андрюша цели два часа и весело си бъбри с Миша, смя се на шегите му, и тя разказа няколко вица, като при това гледаше не към сина си, а към Миша.

Когато гостът си тръгна, майка му го изпрати, затвори вратата след него и се върна при сина си.

— Какво приятно момче! — каза тя. — Защо идва толкова рядко у нас? Кажи му да се отбива по-често.

Гняв избухна в душата на Андрей.

— Ти никога не седиш при мен два часа — упрекна я той. — И никога нищо не ми разказваш. С какво Миша е по-добър от мен?

— Топъл е. По човешки топъл и много добър. С него човек се чувства добре.

— А с мен хората зле ли се чувстват?

— Синко, та ти никого не слушаш. Никой не ти е интересен — освен самия ти.

Оттогава омразата му стократно се усили. Андрей реши, че Мишка Татосов му е отнел обичта на майка му. Баща му ги бе изоставил отдавна, майка му беше красива млада жена и естествено се виждаше с разни мъже. Някои им идваха на гости, но Андрей никога не ревнуваше от тях. Една голяма жена трябва да си има голям мъж — това не будеше никакви съмнения у него. Но похвалата й за Мишка бе съвсем друго нещо. За майка му на този свят трябваше да съществува само едно момче — самият той. А не Мишка Татосов.

Завършиха училище и продължиха в различни институти. Андрей — във ВГИК, Михаил — в медицинския. Продължаваха да живеят в един и същи район и често се срещаха по улиците или в магазините. На двайсет и шест години Смулов се ожени за момиче, в което беше безумно влюбен, и при една такава случайна среща запозна жена си с Татосов. Мишка, негов връстник, по това време вече беше започнал да оплешивява и със своя дребен ръст и дълбоките си бръчки приличаше на някакъв чичко. Но очите му грееха все така весело, а гласът му бе кадифен и привлекателен.

Година и половина след сватбата съпругата на Андрей му съобщи, че го напуска, за да заживее с Татосов.

— Ама защо? — крещеше Смулов и с усилие сдържаше яростните си сълзи. — Какво толкова не ти харесах? С какво Мишка е по-добър от мен?

— С всичко — уморено отвръщаше Галина. — Ти си студен егоист, искаш от хората само едно: да ти се възхищават, да изпадат във възторг пред твоята красота и талант. Хората са ти нужни само за това. Използваш ги, за да се оглеждаш в тях като в огледало и да се любуваш на своето превъзходство. Искаш да те гледат в устата, а ти да ги подритваш. Искаш да те обичат, да те обожават, но не искаш да даваш нищо в замяна на това.

— А той какво дава в замяна?

— Всичко. Отдава се целият. Готов е да слуша хората, да им съчувства, да ги утешава, да им помага — дори да са му съвсем чужди. Топъл е, душевно топъл, разбираш ли? С него е леко и хубаво. А с теб — студено и неуютно. Аз измръзнах, докато живях с теб. Способен ли си да разбереш това?

Не беше способен. Той страстно желаеше около него да има хора, които да го обичат, за които да бъде привлекателен. Искаше да бъде в центъра на вниманието им. А наоколо му бе пусто.

Галина се събра с Татосов, а след няколко месеца Михаил я изостави. Намерил си ново гадже, още по-красиво от Галина. Смулов очакваше, че Галина ще се върне, готвеше се отначало да я унижи, хубавичко да й натрие носа, а после да прояви благородство и да я приеме в прегръдките си. За щастие, мислеше си, не сме разведени. Но кой знае защо, тя не се върна.

Смулов сам отиде при родителите й, занесе цветя и бонбони и предложи на жена си да се върне.

— Не — поклати глава тя.

— Но защо?

— Ще чакам. Може той да ме повика обратно.

— Няма да те повика! Има си нова мадама, а след нея ще има друга и така нататък…

— Нищо. При него ще се върна, ако ме повика. А при тебе — не.

Любовта му към Галина се изпари доста бързо. Омразата му към Татосов бе още жива, пускаше корени все по-дълбоко и по-дълбоко в душата му, разцъфтяваше и укрепваше. Смулов започна да снима първия си филм, вложи в него цялата си болка. Двамата главни герои страшно приличаха на него самия и на Миша Татосов. Мрачен красавец, когото никой не разбира и всички подозират, че е извършил убийството, и весел, добродушен, грозноват симпатяга, когото всички обожават и който в края на краищата се оказва истинският убиец — жесток и дълбоко безнравствен. Филмът стана хубав и донесе на Смулов популярност. Но в душата на Андрей нищо не се промени. Той все още не разбираше защо никой не го обича, защо жените толкова бързо и с такава лекота се разделят с него, защо наоколо му цари такава пустота. А той толкова силно искаше да го обичат…

На трийсет и шест години срещна Алина. Отначало бе влюбен в нея, защото беше красива жена, а пък с вътрешния й свят започна да се занимава само защото искаше да я накара да играе пред камерата така, както му бе нужно на него като режисьор. Но съвсем неочаквано срещна у нея възхищение и благодарност. Срещна именно онова, което все не успяваше да намери у жените. Беше щастлив.

Макар и не веднага, Алина му разказа за страховете си, за човека, който я преследвал от ранното й детство и от когото се страхувала толкова много, че губела способността си да живее и работи. Андрей вече разбираше, че Алина Вазнис е негова актриса и направи всичко, което беше по силите му, за да й помогне да намери душевен покой. Обичаше я, защото тя го обичаше. Обожаваше го. Гледаше го в устата, попиваше всяка негова дума. Смяташе, че е най-талантливият. Най-добрият. Но страхът й така и не отмина окончателно. И Смулов започна да се отчайва.

Веднъж Алина с горчивина му призна:

— Ти правиш за мен толкова много, а мен ме боли, че всичко е напразно. Нищо няма да излезе.

— Не говори така, мила — успокояваше я Смулов.

— Нали през цялото време съм до теб, а докато съм до теб, той няма да смее да те доближи.

— Ти не можеш постоянно да бъдеш до мен. А докато той съществува на този свят, няма да имам покой.

Смулов дълго не можа да забрави този разговор. И в края на краищата реши, че докато на този свят съществува Мишка Татосов, за него, за Андрей Смулов, няма да има покой. Омразата и завистта го гризат непрестанно, изгарят го отвътре, не му дават дъх да си поеме, да погледне света с нормални очи. Всички казват, че се е изчерпал, че Смулов е режисьор на един филм. Така е, защото омразата към Михаил го кара отново и отново да излива във филмите си онова, което носи в душата си, а именно въпроса: Защо? И безплодното търсене на отговор. Ще задиша свободно само когато Татосов изчезне. Когато няма да има на кого да завижда и кого да мрази.

На няколко пъти Алина му бе показвала човека, който я преследвал:

— Ето го, виж. Пак ме причаква.

— Хайде да се оплачем в милицията — предлагаше Андрей. — Сега ще го хвана и ще го заведа в участъка. Ще напишеш оплакване и ще го тикнат в затвора.

— За какво? В кодекса няма такъв член.

— Глупости, винаги можем да го обвиним в хулиганство. А той ще получи добър урок.

— И какво ще трябва да напиша в оплакването?

— Как какво? Всичко, както си е било.

— Не — страхуваше се Алина. — Няма да мога да им разкажа всичко. Срам ме е.

Смулов добре запомни физиономията на онзи човек. Понеже знаеше, че той живее някъде близо до родителите на Алина, без много усилия го проследи.

— Слушай, животно! — каза му тихо и яростно. — Ще ти дам пари, но ще се махнеш оттук веднъж завинаги. Разбра ли ме? Мога за нула време да те тикна в затвора, но ми е жал за Алина. Скъсал си й нервите, омърсил си душата й. Колко искаш, за да не те видим повече — нито тя, нито аз?

Не разговаряха дълго. Волошин каза една сума, която Смулов спокойно можеше да си позволи.

— Ето ти пари за билет — извади той портфейла си. — Тръгвай веднага, вземи си билет за по-далечно място. Утре ще се срещнем пак тук, за да ми го покажеш.

Волошин си купи билет за Красноярск за 8 ноември. И Смулов започна да обмисля своя план. Беше 31 октомври.

На 8 ноември Смулов отиде на летището, убеди се, че Волошин е отлетял, и на другия ден започна да обикаля района на Замоскворечието, където беше минало детството му и където още живееше Михаил Татосов. Беше се подготвил, че ще трябва да направи няколко опита, докато обстоятелствата не се подредят по най-сполучливия начин. Но му провървя. Обстоятелствата се подредиха сполучливо още първия ден. Смулов стоеше във входа, притиснал гръб към стената в дълбоката, неосветена ниша между външната и вътрешната входна врата, и чакаше Татосов да се прибере от работа. Михаил беше сам, в момента във входа нямаше други хора и с един удар с тежко паве Смулов строши черепа му. Михаил бе много по-нисък от него и не бе трудно да го удари.

Той веднага отиде при Алина.

— Убих го — каза, рухна на дивана и закри лицето си с ръце. — Тази отрепка няма да те плаши повече. Сега можеш да живееш спокойно. Само за едно те моля, мила: ако дойде милиция и те попитат къде съм бил днес, кажи, че направо от снимки съм дошъл тук и съм бил при теб до утре сутринта. Ще го направиш, нали?

— Разбира се — прошепна с треперещи устни Алина. — Господи, Андрюша, какъв грях си стоварил на душата си! Та ти си убил човек!

— Не човек, а животно, което ти е отровило живота. Бог ще ми прости — нали го направих заради теб, заради жената, която обичам.

Предаността на Алина нямаше граници. Андрей се бе решил на такова нещо заради нея! И сега тя му бе длъжница до края на дните си.

След около две седмици наистина дойде човек от милицията, смешен един, с дълъг мършав врат.

— Спомнете си, моля, Андрей Лвович споменавал ли е пред вас за някакъв конфликт между него и един човек на име Михаил Татосов?

— Не — твърдо отговори Алина. — Никога не съм чувала това име.

— А къде беше Смулов на 9 ноември?

— Прекарахме заедно целия ден. Отначало на снимачната площадка, после дойдохме тук. Той остана при мен до сутринта, когато отново отидохме на работа.

Тя направи всичко така, както я бе помолил Андрей. И си помисли, че това е само нищожна част от онова, което би трябвало да направи за него като благодарност, че я бе избавил от старите й страхове.

И животът се промени. Любовта им разцъфтя, укрепена от тайната за чуждия живот и смърт. Алина, освободена от веригите, които я бяха сковавали, най-сетне започна да изявява целия си талант. Смулов направи филм, който ги прослави, и веднага започна нов, който обещаваше да стане още по-сполучлив…

И всичко рухна в един миг. На 14 септември 1995 година късно вечерта по телефона му се обади Алина.

— Искам да знам кого всъщност си убил — каза тя през зъби, сякаш едва сдържаше напиращ към гърлото й истеричен вик.

— За какво говориш? — смая се Смулов, като същевременно почувства как по гърба му пробягват студени тръпки.

— Той е жив. Не си го убил. Но нали милицията дойде да ме пита къде си бил? Трябвало ти е алиби. Значи все пак си убил някого. Искам да знам кого си убил.

— Чакай малко, чакай… — Той губеше почва под краката си по-бързо, отколкото успяваше да осъзнае случващото се. — Алина, грешиш. Не може да е жив. Аз го убих. Ще обсъдим всичко, обещавам ти, само не по телефона. Не дай си боже да ни чуе някой. Легни си и не мисли за нищо, това са нерви, ще видиш. На сутринта ще се успокоиш.

На сутринта тя дойде в павилиона бледа, с изнурено лице и зачервени очи. Игра крайно лошо. На площадката постоянно имаше много хора и това го избавяше от обяснения с нея. В почивките бягаше — обаждаше се по телефона, разговаряше с членове на снимачната група. Беше взел решението си още снощи: трябваше да се отърве от Алина. Убийството на Татосов така си и остана неразкрито и сега Алина бе единствената освен Смулов, която знаеше истината. Достатъчно му бе да чуе гласа й снощи по телефона, за да разбере: тя няма да се примири, няма да го прикрива. Той беше божество за нея само защото пое върху себе си страшен грях, за да я спаси. И щом излиза, че не е така, ще настъпи и краят на нейната любов и възхищение. Тя ще го предаде, без да се замисли.

Когато снимките приключиха, той, придружен от няколко души — умишлено, за да не се окаже принуден да й дава обяснения, — отиде при Алина.

— Днес нещо не си във форма. Останаха ни само два дни в този павилион и не можем да си позволим безкрайни дубли. Прибери се вкъщи, мила, изпий нещо успокоително и си легни. Трябва много добре да се наспиш. — Наведе се до бузата й, целуна я и тихичко й прошепна: — Довечера ще намина и ще си поговорим. За нищо не се тревожи, всичко е наред, уверявам те. Просто ти се е сторило.

Вечерта към единайсет отиде у Алина. Но работата се оказа по-лоша, отколкото бе предполагал.

— Да не си посмял да ме уверяваш, че съм луда! — крещеше Алина. — Да не си посмял да ми говориш, че ми се е сторило. Днес отидох там, видях го, говорих с него. Той ми каза как си го придумал да замине, как си му пращал пари. А в действителност си убил друг човек — някакъв Татосов. Та аз дори не знаех името на онзи луд човек. Милиционерите ме питаха за Татосов, а аз, глупачката, си мислех, че ме питат за него. Прикрих те! Ти ме превърна в съучастница! Гад, студен, равнодушен гад! Ти просто си ме използвал, използвал си моята благодарност и преданост!

Още с влизането си в апартамента беше разбрал, че Алина е взела лекарства. Движенията й бяха вяли, някак забавени, говорът й често ставаше несвързан. Смулов все по-ясно разбираше, че няма път за отстъпление. Налагаше се да я убие.

— Мразя те — ломотеше тя, уморена от толкова продължителното говорене. — Господи, колко те мразя! Отвращаваш ме. Ти беше прекрасен за мен, докато си мислех какво направи, за да ме спасиш. А ти… През всичките тези години те търпях, защото ти връщах дълг. А се оказа, че нищо не ти дължа. Ти ме въвлече в убийство…

Това вече той не можеше да понесе. Не отдръпна възглавницата от лицето й, докато тя не замря след сетната конвулсия.

После си пое дъх, постара се да се овладее. Огледа се наоколо. Първо намери дневниците — много добре знаеше къде са. Сложи си ръкавиците, които бе донесъл, внимателно прелисти двете тетрадки, бързо прегледа текста, написан с едрия, заоблен почерк — търсеше нещо във връзка със смъртта на Лудия. Едната тетрадка беше стара, записките в нея завършваха през март и Смулов реши, че не представлява опасност за него. Втората тетрадка беше започната в средата на април, Алина беше писала в нея снощи и днес. Е, това вече беше опасно. В записките всичко бе налице. Какво пък, щеше да унищожи последната тетрадка, а предишната щеше да вземе със себе си — можеше да му потрябва.

Смулов внимателно огледа местата, където Алина държеше лекарства, прибра оттам всички транквилизатори, сложи ги в джоба си. Лесно намери плика с парите, донесени от Харитонов. Алина никога не криеше украшенията си — не се страхуваше от крадци. Изобщо от нищо не се страхуваше — освен от онова, което по един или друг начин беше свързано с Волошин. Избърса някои повърхности, включително дръжките на вратите и копчето на звънеца. Грижливо изми две чаши, взети напосоки от полицата в кухнята. Е, май това беше достатъчно. Пълна илюзия, че в жилището е идвал външен човек, който после е унищожил следите от пребиваването си. Външен, а не Смулов, който редовно идваше при Алина — все едно че живееше тук. Тъй че негови следи имаше из целия апартамент — напълно естествено.

Всички знаят, че Ксения Мазуркевич злоупотребява с огромни дози препарати. Нека подозрението падне и върху нея. И върху Харитонов. И още кой знае върху кого… Само да не е върху него, Андрей Смулов.

Прибра се вкъщи, изгори новия дневник на Алина, а пепелта изхвърли в тоалетната чиния. В понеделник щеше да подхвърли старата тетрадка в чекмеджето на Павел Шалиско. Ако детективите не изровят Пашка сами, винаги можеше да им подаде неговата кандидатура. По-късно щеше да реши какво да прави с парите и брилянтите, засега можеха да постоят на едно хитро място. Щеше да види как върви разследването, може би щеше да се наложи да ги пробута на някого. Скъпоценностите не бяха много, Алина беше продала значителна част от тях, когато бе купувала апартамента, а и после, когато бе правила ремонта. Но защо криминалистите трябваше да знаят това? Той ще даде пълното им описание, ако го попитат — нека си мислят, че убиецът се е полакомил за голям брой ценни украшения.

В събота и неделя пред очите на всички той играеше ролята на смазан от мъка любовник. И наистина му беше мъчно — та нали бе обичал Алина, а думите й, че само го е търпяла, защото му е била задължена, му причиняваха остра болка. Всичко се оказа безсмислено, всичко беше напразно. Мишка Татосов не беше между живите, а той, Смулов, така и не разбра каква е била тайната на способността му да пробужда любов към себе си. Така и не разбра защо него, Смулов, никой не го обича. Дори Алина… А той толкова й бе вярвал.

Оставаше Волошин. Кой знае какво му бе наговорила тази луда жена! Трябваше да ликвидира и него.

При Волошин отиде в понеделник, след като се отби в редакцията на списание „Кино“ и остави в бюрото на Шалиско дневника на Алина.

— Защо се върна, а? Кой ти разреши да се появяваш тук? Какво, по дяволите, търсеше тук?

— Не мога — шепнеше в отговор Волошин. — Мислех, че ще издържа. Това ме преследва цял живот. Търпях колкото можах, дори исках да се оженя, намерих си жена там, в Сибир. А после видях в едно списание портрета на Алина и разбрах, че трябва пак… Това е кошмар, упорит кошмар. Търсих я, обикалях нейния блок, но никъде я нямаше. Мислех, че ще полудея…

— Ами че ти отдавна си полудял! Та ти си сексуален психопат, започнал си с развращаване на малолетни! Тя е била само на шест години, когато си започнал да я тормозиш. Ти трябва да се лекуваш! Ще те тикна в най-отвратителната лудница, животно такова!

— Не мога — жално повтори Волошин.

— Какво ти каза тя? За какво се е срещала с теб в петък?

— Тя е мислела, че съм умрял. Мислела е, че ти си ме убил. Попита ме как се казвам… Каза, че си убил някакъв Татосов… Нищо не разбрах. Само я гледах…

Какво пък, с някакво странно безразличие си помисли Смулов, тя е подписала и твоята присъда. Тя е виновна.

Излезе от жилището на Волошин, като остави след себе си мъртвото му тяло, качи се на тавана, скри там украшенията на Алина и плика с парите от Харитонов. Да стоят там за всеки случай. На него и без това не му трябват, а ако детективите ги намерят тук, съвсем ще се оплетат. Може пък, дай боже, да припишат убийството на Алина на този луд нещастник. И едва когато излезе от входа, си свали ръкавиците.

Ето, това беше — мислеше си тъжно, докато крачеше бавно по облените в слънце есенни улици. — Край на любовта, която преди четири години ме направи щастлив. Край на творчеството, защото повече нищо няма да мога да създам. Алина вече я няма. Няма го Мишка Татосов, когото бих могъл да мразя и поне благодарение на тази изгаряща омраза бих могъл да се чувствам жив. Нищо няма. Наоколо е пусто. Всичко беше напразно.