Посмъртен образ

Коротков

Той с учудване си припомняше как снощи бе нарекъл Настя садистка, задето заради нея трябваше пак да става призори. Днес лежеше в леглото и се молеше на Господ това призори да настъпи по-скоро.

Когато се прибра снощи вкъщи, пак се започна скандал. Юра нямаше сили да се сърди на жена си, защото прекрасно разбираше колко й е трудно и как се уморява не по-малко от него. Виждаше, че животът в тясното жилище, просмукано с миризмите на тежко болен, прикован към леглото човек, не вдъхва оптимизъм. Тъщата се парализира една година след като се роди синът им — беше още сравнително млада, сърцето й работеше прекрасно и всички знаеха какво означава това. Съпругата на Юра естествено не смяташе, че той има някаква вина. Освен една: бе убедена, че Коротков отдавна е трябвало да зареже работата в милицията и да започне частен бизнес. И колкото и да й обясняваше Юра, че животът и честта са по-скъпи, тя бе непреклонна, позоваваше се на примери с познати и непознати хора и настояваше мъжът й най-сетне да започне да печели прилични пари и да купи голям апартамент. Синът им растеше и с всеки изминал ден им ставаше все по-тясно в стаята от четиринайсет квадрата, защото по-малката, от осем квадрата, бе заета единствено и постоянно от майката на жена му.

Често след такива скандали Коротков излизаше и отиваше да пренощува у своя приятел и колега Коля Селуянов, който след развода си живееше сам. Но снощи се прибра много късно и беше толкова уморен… Успя да поспи съвсем малко. От четири сутринта лежеше тихичко, без да може да заспи, до жена си и чувстваше, че дори спяща, тя излъчва недоволство и враждебност.

Към шест часа търпението му изневери и той внимателно стана, прокрадна се на пръсти до кухнята, включи кафеварката и започна да се приготвя. Да излезе оттук по-скоро — по-добре да виси на улицата, отколкото отново, от ранно утро, да подхванат безплодните и безсмислени според него разговори.

Коротков стигна до блока на Алина Вазнис още преди седем. Паркира колата, включи отоплението, запали цигара и замислено се загледа в ръмящия на вън есенен дъжд. Щом се постопли, веднага му се доспа и за да не се поддаде на изкушението, той свали прозореца, протегна ръка под дъжда и щом тя се намокри, избърса лицето си. Олекна му.

В седем и двайсет забеляза бавно приближаващата Каменская. Вървеше без чадър, напъхала дълбоко ръце в джобовете си и с ниско нахлупена качулка, която напълно скриваше лицето й. Коротков отвори вратата откъм пътническото място и леко натисна клаксона.

— Здрасти! — учудено го поздрави Настя. — Аз пък си мислех, че ще бъда първа. Защо толкова си подранил? Не ти се спеше ли?

— „Не ми се спи, бавачке… — весело потвърди Коротков, — тъй тъжна съм, прозореца ти отвори и сядай тук, за стари времена да поговорим…“

— И-ха-а! — Настя отметна качулката и се качи в колата. — А някои — няма да ги сочим с пръст — искат да покажат колко са образовани. Хубаво е тук, при тебе — топло, пълно с цигарен дим. Рай! — Тя бръкна в чантата си, извади пакет ментолови цигари и с наслада запали. — Пак ли се сдърпа с твоята? — попита съчувствено и издуха дима.

— Сети се значи!

— Има си хас! Стасов те е търсил по телефона в шест и половина, а ти вече си бил хукнал.

— А какво е искал Стасов? Снощи се разделихме към единайсет и половина, уж всичко обсъдихме.

— И тримата снощи задружно сме страдали от безсъние. Стасов е изровил някакъв Павел Шалиско, който в продължение на дълги години е преследвал Алина, и то очевидно безуспешно. Балансът е минус две, плюс един.

— Тоест? — намръщи се Юрий.

— Отхвърлихме две дами, но пък се появи един мъж. Така че в крайна сметка имаме четирима заподозрени: Харитонов, Имант и Инга Вазнис и в перспектива — несполучилият обожател. Залагам си главата — и този Шалиско няма да има алиби, но ще се намерят и мотив, и възможности.

— Да, лошо…

Следователят Гмиря пристигна в осем без двайсет и дори през ум не му мина да се извини за закъснението.

— Да вървим! — процеди той през зъби, докато минаваше покрай колата на Коротков. Вече в асансьора, внезапно попита: — Ще викаме ли поемни лица?

— Ама защо, Борис Виталиевич? Та ние не търсим улики, а вещ, която е принадлежала на потърпевшата. Няма никакво значение къде ще намерим дневника, ако изобщо го намерим.

— Добре де, твоя си работа — неопределено промърмори Гмиря.

Следователят не беше маниак на тема спазване буквата на закона и ако беше възможно, съкращаваше процедурните тънкости до минимум.

В жилището на Алина никой не бе разтребвал след милиционерския оглед в събота, затова то сега приличаше на разрушено гнездо. Особено неприятно изглеждаше диванът с очертаните с тебешир контури на трупа.

— Борис Виталиевич, бащата на покойната, потърси ли ви вчера за ключовете? — попита Коротков, докато грижливо изтриваше обувките си на килимчето в антрето. — Иска да прибере багажа й и да поеме собствеността върху апартамента.

— Не, не ме е търсил. Е, как ще започнем търсенето?

— Ще се разделим — предложи Настя. — Две стаи и кухня — тъкмо за трима души. После ще видим банята, тоалетната и антрето.

Търсиха дълго и внимателно, но за съжаление — безрезултатно. Не намериха никакви дневници. Освен дневниците, търсеха и бяла трикотажна фланелка с копченца и пъстра пола на зелен фон. Настя откри фланелката в пералната машина — сред купчина бельо за пране, а дългата широка пола от зелено-кафява коприна бе окачена на кукичка от вътрешната страна на вратата на банята, редом с дебела хавлия. Така подозренията по адрес на Харитонов почти изчезнаха. За да опише тези дрехи, трябваше да ги е видял върху Алина. Ако беше я убил, когато е била вече по пеньоар, и бе решил да скалъпи версия за свое по-ранно и предизвестено по телефона посещение, той най-вероятно би отворил гардероба и би избрал да опише нещо, окачено в него. Малко вероятно е да е ровил в пералната машина.

Но дневниците… Нима Настя бе сгрешила?

— Слушай, а ти попита ли Смулов? — тихичко я попита Коротков, като се стараеше следователят да не го чуе.

— Попитах го — въздъхна Настя. — Казва, че никога не е виждал Алина да си води дневник. Но веднага добави, че може и да не е знаел. Вазнис била толкова потайна, че дори пред него не се разкривала напълно.

— Горкият! — поклати глава Юра. — Сигурно му е било тежко с нея. И много я е обичал, а, от друга страна, постоянно е усещал, че тя е… чужда ли да го кажа… И мащехата й спомена същото за нея.

— Борис Виталиевич — високо извика Настя, — мога да взема касетите, нали?

— За какво са ти? — отвърна Гмиря, който оглеждаше полиците на вградения гардероб в антрето.

— На тях са записани филмите на Смулов, включително онези, в които е играла Алина. Ще ги изгледам — може нещо да ми хрумне.

— Че какво може да ти хрумне от гледането на такива филми! — присмехулно каза следователят. — Пълни глупости.

— Да ги взема значи?

— Вземай ги, вземай, само че после ги върни на Смулов или на роднините на Вазнис. Това семейство цепи косъма на две.

— И вие ли забелязахте? — обади се Коротков.

— Че как! Всичко е изписано на лицата им, само сляп човек не би забелязал. Когато разпитвах за пръв път стария Вазнис — това беше още в събота, — той ме питаше не за убитата си дъщеря, а кога можел да встъпи в правата на наследник. И дали при Алина не е регистриран още някой, който би му попречил да разполага напълно с апартамента. Впрочем грехота е да го осъждаме — с една заплата е отгледал три деца, сигурно много е мизерувал. Е, какво, приключваме ли? Факирът бил пиян и фокусът не станал, а?

Коротков облекчено си пое дъх. Следователят не се сърдеше, че го бяха вдигнали толкова рано, за да се окаже, че е било напразно. На своите четирийсет и шест години Борис Виталиевич си бе останал приветлив човек, имаше добро чувство за хумор и много добре помнеше годините, когато и той бе работил като криминалист. Общо взето, не блестеше с интелект, но детективите работеха с него без затруднения. В този смисъл Гмиря бе пълна противоположност на старши следователя от прокуратурата Олшански, с когото най-много обичаше да работи Настя. Характерът на Олшански бе непоносим, оперативните работници и експертите се страхуваха от него и мълком го ненавиждаха, макар да признаваха неговия висок професионализъм. За сметка на това обаче Олшански беше, първо, умен и, второ — мъжествен. Впрочем неспретнатата му външност на мъж, за когото няма кой да се погрижи, доста успешно скриваше тези му качества. Ех, ако сега на мястото на Гмиря беше Олшански, помисли си Коротков, той щеше да се вкопчи в идеята на Аска, че затворен човек като Алина Вазнис непременно трябва да е имал някакъв отдушник — дневник или грижливо укривана приятелка. Или не по-малко грижливо укриван любовник. Да, обаче Олшански, не и Гмиря. Гмиря не вярва в психологическите разсъждения, на него му трябват факти: свидетелски показания, предмети, документи, следи. Нещо, което може да се види и чуе, да се докосне и зафиксира. Ефимерните и недоказуеми неща са нула за него.

— Открихме още един фигурант, Борис Виталиевич — каза Настя, докато обличаше якето си и напъхваше в сака си поне десетина видеокасети. — Ако не бързате много, бих…

— Много бързам. — Гмиря погледна часовника си.

— Извикал съм хора за десет и трийсет. А ти какво искаше?

— Мислех си дали не бихте дошли с нас при него, разбира се, ако не е избягал.

— Изобщо не ме моли — времето ми е кът. Хайде идете сами, аз ще се включа после, ако трябва.

— Тогава почакайте още две минутки, ще се обадя на едно място. — Тя вдигна слушалката на телефона, окачен на стената. — Коля? Аз съм. Какво ще ми кажеш за Шалиско? Казвай, ще запомня… Така… Така… Къде е това? На „Сретенка“?… Далеч ли е от метрото?… Аха, добре, благодаря. Коротков да ти трябва случайно? Защото е тук, до мен… Давам ти го. — Тя подаде слушалката на Коротков. — Хайде, помоли се за покрив над главата, докато Коля още не си е планирал нещо романтично за вечерта.

Юра изхъмка и намигна на Настя:

— Грижовна моя! Какво щях да правя без теб!

Всички заедно слязоха долу. Гмиря, размахвайки куфарчето си, хукна към метрото, а Настя и Коротков се качиха в колата.

— Нашият Шалиско живее в Чертаново, а работи в редакцията на списание „Кино“, това е някъде на „Сретенка“. На домашния му телефон никой не отговарял, от службата му казали, че всеки момент ще дойде. Тръгваме ли?

— Тръгваме — въздъхна Коротков. — Но нека първо да хапнем, а? Защото аз изхвръкнах от къщи към шест и половина, само едно голо кафе съм пил.

— Добре — съгласи се Настя. — Оглеждай се: ако видиш нещо подходящо, ще хапнем.

Спряха до някакъв павилион, взеха си по парче топла пица и пак се скриха от дъжда в колата.

— Слушай — внезапно подзе Настя, — защо не се обадим на Смулов и не го питаме за този Шалиско? Ами ако ни каже нещо интересно?

Коротков тъжно погледна през прозореца. Дъждът се бе усилил — вече не ръмеше, а плющеше по тротоарите. Ама че кучешка работа, помисли си той незлобливо, никой не се интересува кога си ял за последен път, колко часа си спал през последния месец и помагат ли ти таблетките против главоболие. И ако имаш язва, а от постоянното напрежение и недоспиване главата те боли непрекъснато и вече не ти помагат никакви налични в аптеките лекарства, тези проблеми са си твои и само твои. Както и поскъпващият бензин, и вечно подгизналите обуща, и вмирисаната на урина и болест кучешка колибка, претенциозно наричана двустаен панелен апартамент със санитарен възел и без асансьор. Това са си твои проблеми и никой — нито държавата, нито собственото ти началство — няма намерение да ги решава.

Явно физиономията на Юра бе твърде красноречива, защото Настя добави:

— Ти поседи тук, аз ще се обадя. Ето я там кабината, имам жетон.

Юра се усмихна благодарно. Настя отиде да се обади и явно успя да намери Смулов, защото говори дълго. Коротков дори успя да задреме в топлото купе, отпуснал глава на високата облегалка. Събуди се едва когато Настя затръшна вратата.

— Интересна работа излезе, Юрик. Смулов познава този Шалиско. Оказа се, че той е работил някога в „Сириус“ като помощник-осветител и е учел във ВГИК вечерно. Бил безнадеждно влюбен в Алина. По едно време тя дори се сприятелила с него, а после, когато се появил Смулов, го разкарала. А горкият Шалиско просто не можел да проумее, че е отхвърлен, носел й цветя, пишел й писма, правел й някакви подаръци. Не я оставял на мира. Постоянно й се обаждал по телефона, дори когато била извън Москва. А понякога даже отивал там, където тя била командирована. Смулов знае, че Алина винаги е подавала в службата по безопасност бележка с името на Шалиско — да не му съобщават телефонния й номер. Наричала го натрапчив почитател. Смулов във всеки случай не го приемал насериозно, тъй че тук не може и дума да става за ревност. Между другото безнадеждно влюбеният вече от три години работел в редакцията на списание „Кино“, но не бил се отказал да ухажва Алина. Каква любов, а?

— Този Шалиско ще да е някой смешен очилатко — предположи Коротков и зави по Садовое колцо. — Нали се сещаш: типичен безнадеждно влюбен, мършав, прегърбен, грозноват интелектуалец. Глупаво е да го подозираме в убийство, не мислиш ли?

— Не мисля — рязко отвърна Настя. — Първо, не забравяй, че Алина отначало е другарувала с него, тоест дала му е надежда, и то напълно обоснована. Той не е безнадеждно влюбен, а отхвърлен влюбен — това е съвсем друго нещо. И второ, именно такива мършави очилатички интелектуалци много често се оказват най-изкусните престъпници. Да не изтървем завоя! На „Сретенка“ движението е еднопосочно, трябва да свърнем при светофара, а по-нататък ще се движим по малките улички.

— Селуянов ли те инструктира? — засмя се Юра и намали пред светофара.

Лесно намериха редакцията, Коля Селуянов наистина й беше обяснил всичко много точно и й бе дал добри ориентири. Долу седеше едно кротко бабче, което ги пусна, без да зададе нито един въпрос и без да им поиска документи. На втория етаж те бързо намериха стая 203, в която — по сведения пак от Селуянов — било работното място на Павел Шалиско. Стаята бе пълна с народ, вдигаше се глъчка до бога, а в цигарения дим — лисици да ловиш! Настя докосна по лакътя едно младо момиче, което беше близо до вратата.

— Извинете, търсим Шалиско — тихо каза тя.

— Паша! — изведнъж викна момичето толкова силно, че Настя изтръпна. — Павлик! Търсят те!

От облаците дим изплува човек и дойде при тях:

— Вие ли ме търсите?

Коротков потрепери от някакво лошо предчувствие. Май нещата се обръщаха далеч не според очакванията им с Настя. Шалиско се оказа широкоплещест красавец с мъжествена челюст и засмени очи. Никаква мършавост. Никакво прегърбване. Никакви очила. Ако това бе отхвърленият любовник, той спокойно можеше да е удушил Алина. Но защо? Такива красавци рядко се влюбват до полуда в една-единствена жена — те лесно си намират друга и се утешават с нея.

— Къде можем да поговорим в спокойна обстановка? — сухо каза Коротков, след като се представиха.

— Ако сте съгласни да почакате десетина минути, ще можем да поговорим и тук. Оперативката току-що приключи, сега всички ще изпушат по цигара и ще се разотидат по задачите си и стаята ще се освободи.

Никакви — и най-малки — признаци на вълнение, уплаха, напрежение. Всичко това никак не харесваше на Коротков. Но Шалиско не ги подведе — след няколко минути хората започнаха да се разотиват и скоро останаха само тримата. Павел веднага отвори широко прозорците.

— Ще проветря малко, че ми щипе на очите — толкова е задимено — поясни той. — Та така, слушам ви. Сигурно ме търсите по повод на Алина?

Коротков приседна до нечие бюро до фотьойла, в който се настани Павел. Настя остана някъде зад гърба му. Той разбра, че Селуянов очевидно бе успял да научи дори такава подробност като кое от осемте бюра принадлежи на Шалиско, тъй че Настя гледа да е по-близо до това бюро. Навярно очите й шарят по него, помисли си Юра.

— Кога за последен път видяхте Алина Вазнис?

— Отдавна.

— А по-точно?

— Много отдавна. Може би има половин година.

— А по телефона разговаряли ли сте напоследък?

— Сега ще ви кажа точно. — Шалиско се замисли.

— Тя щеше да пътува за външни снимки в средата на юли, два дни преди да замине ми се обади, каза ми в кой хотел ще бъде настанена.

— Защо?

— Как защо? — не разбра Шалиско.

— Защо ви го съобщи?

— За да й звънна.

— Защо е трябвало да й се обаждате в хотела?

— А, ето ти! — Шалиско се позасмя. — Но всичко това е игра, създаване на имидж. Нима не го разбрахте сами?

— Представете си, не го разбрах — хладно отвърна Коротков. — Чакам вашите разяснения, за предпочитане — правдиви.

Очите на Шалиско моментално се превърнаха в късчета лед, лицето му се вкамени.

— Нямате основания да ме подозирате в каквото и да било. И мисля, че още за нищо не съм ви излъгал. Във всеки случай — не сте ме хванали в лъжа. Така че, ако обичате, подбирайте си изразите.

Коротков разбра, че непростимо се е отпуснал, избрал е неверен тон и е подплашил събеседника си. Или го е накарал да бъде нащрек? Но беше толкова уморен и толкова го болеше главата…

— Моля да ме извините — примирително каза той. — Но вашите разяснения все пак са ми нужни.

— Добре — омекна Шалиско. — С Алина имахме връзка, но много отдавна, тя още играеше в музикалната студия. Една такава връзка, разбирате ли… С две думи — не твърде страстна. Алина беше доста хладна, за да влага страст в една връзка. Разделихме се като приятели. И ето че веднъж Алина ми казва: „Паша, оказа се, че много съм загубила, като се разделих с теб.“ Някой й бил казал, че една истинска звезда трябвало да има постоянни поклонници, които упорито търсят вниманието й и я засипват с цветя. А пък начинаещата, тъй да се каже, изгряващата звезда трябвало да има поне един. Разбирате ли, аз много красиво я ухажвах — е, знаете как се прави: цветя, разни подаръци, срещи, причаквания и тем подобни. Та значи посмяхме се ние и аз й предложих в памет на нашите нежни отношения да й помогна за имиджа й на звезда. Периодично ходех в студията, където се снимаше филм с нея, с букет. Непременно поднасях подаръци за рождения й ден и за всички празници. А когато пътуваше занякъде, задължително се обаждах в хотела и исках телефонния й номер. Разбира се, не ми го даваха — нали затова тя ме вкарваше в черните списъци, но за сметка на това всички знаеха, че Павел Шалиско страда от несподелена любов, а Алина Вазнис вече изнемогва от неговите ухажвания. Ето истината.

— Можете ли по някакъв начин да потвърдите разказа си?

— Но как? — разпери ръце Шалиско. — Освен, да речем, с факта, че жена ми знае за това. Те се познаваха с Алина. Нали разбирате — в наше време нищо не се прави просто така. Като помощ за Алина аз играех ролята на натрапчив поклонник, а като отплата за това Алина подхвърляше на жена ми материал за нейните журналистически изяви: светски клюки, новини от снимачните площадки и така нататък. Жена ми работи във вестник „Вечерен клуб“.

„Значи бил и женен“ — оклюмано си помисли Коротков. Не, за ролята на нещастен отхвърлен любовник, убил невярната си любима, Павел изобщо не подхождаше. Както би казала Аска — не става и туйто. А каква хубава версия беше!

— Юра — чу той зад гърба си гласа на Каменская, — ела за малко, ако обичаш.

Коротков тежко се надигна от стола и отиде при нея. Едно от чекмеджетата на бюрото, до което бе застанала Настя, беше леко издърпано и Юра видя дебела тетрадка с карирани листове и кафява обложка от изкуствена кожа. Шалиско светкавично се озова до тях.

— Какво търсите в бюрото ми? — ядосано попита той.

— Тази тетрадка ваша ли е? — попита Настя.

— Не. — Той смутено замълча. — За пръв път я виждам. Откъде се е взела?

Без да вади тетрадката от чекмеджето, Настя подхвана и повдигна с нокът корицата. Страницата беше изписана с едър, заоблен почерк, най-отгоре стоеше датата 17 ноември.

— Познат ли ви е почеркът?

— Това е почеркът на Алина. Нищо не разбирам… За пръв път виждам това нещо!

Настя с рязко движение затвори чекмеджето и ужасена погледна Коротков. Каква беля! Идиоти! Та нали бяха дошли при Шалиско, понеже го подозираха в убийство, и съвсем бяха забравили за тези проклети дневници! Какво да правят сега? Нито следовател, нито поемни лица… После Шалиско ще каже, че самата Каменская му е подхвърлила дневника, и ще бъде прав. Хиляди пъти прав! Как можаха толкова непрофесионално да си причинят неприятности!

— Викай следователя, Юра! — тихо каза Настя. — Ще оформим изземането. А вас — обърна се към Шалиско — ще помоля да седнете и да напишете подробно всичко, което току-що ни разказахте. Освен това напишете как беше намерена тази тетрадка. Нали седяхте с лице към мен?

— Да, виждах ви — потвърди Шалиско.

— Именно, сега напишете всичко, което видяхте.

— Не ви разбрах…

— Ами например видяхте ли как аз извадих тази тетрадка от чантата си и я пъхнах в чекмеджето ви?

— Нищо подобно! Чантата ви е ето там, в другия край на стаята, защо ме правите на идиот! — възмути се Павел.

— Прекрасно! — усмихна се Настя. — Напишете точно това. А между другото имате ли представа как може тетрадката да е попаднала в чекмеджето ви?

— Нали ви казах — за пръв път я виждам!

— И това напишете.

Коротков отиде до телефона да се обади на Гмиря, като същевременно тъжно си мислеше, че днешният ден тръгна зле не просто от сутринта, ами направо от снощи. Едно беше хубаво: Гмиря, като бивш оперативен работник, няма да вдига пушилка. Но ако подозренията по адрес на Шалиско се потвърдят, адвокатът му ще ги изяде с парцалите заради самодейността на Аска! О, господи, дано им се размине!

Каменская

След като хапна набързо вечерта, Настя започна да гледа касетите с филмите на Смулов. Очевидно Алина Вазнис бе пазила в дома си всички творби на своя възлюбен и това говореше за несъмненото й уважение към таланта му. Впрочем филмите, в които Алина бе играла главни роли, преди да срещне Андрей Лвович, също до един бяха налице. Касетите бяха всичко дванайсет: пет филма на Смулов, в които Алина още не бе играла, четири филма-опери и три криминални трилъра, които Смулов бе правил вече с Алина.

От изминалия ден у Настя се бе загнездило усещане за горчивина и за нейната собствена вина. Е, как можа да не се въздържи! Направо непростимо. Разбира се, Гмиря нищо не каза — явно и той бе попадал в такива ужасни ситуации, и то неведнъж. Само укорително поклати глава. Иззеха тетрадката и я изпратиха на експертите, а самия Шалиско откараха на „Петровка“. Настя естествено веднага хукна при експерта Олег Зубов и в пристъп на ужасно разкаяние начаса всичко си призна.

— Олежка, направих такава глупост! Можеш да ме стъпчеш в калта, но го направи по-бързичко, а? Докато колегите късат на парченца тоя Шалиско. Ако по тетрадката има отпечатъци от неговите пръсти — слава богу, да го задържат тогава. Но ако няма, трябва бързо да мислим какво означава това. Тогава Гмиря може и да го пусне само под домашен арест. Разбираш ли, ако се окаже, че не е пипал тази тетрадка, нямаме основание да го тикнем в килия.

— Какво толкова си се разтреперила? — мрачно мърмореше Зубов, докато обработваше дневника. — Нищо работа, хайде сега! Малко ли хора задържате, а после ги пускате. Дреболия, обикновено нещо, както би казал Карлсон. Не си ти първата, няма да си и последната. Ще поседи в килията ден-два, ще си помисли колко тленно е земното съществуване — това дори е полезно. Какво бе, Настася? Да не си се уплашила от прокурора?

— И от него ме е страх — призна Настя. — Но, разбира се, повече ме е страх от Житената питка. Срам ме е, пред него ще се изложа.

— О! Това вече е правилно! — одобрително възкликна експертът. — Да се страхуваш е срамота. Да се срамуваш е полезно. Пречиства душата. Хайде не ми стой над главата, Каменская, върви си в кабинета!

— Как не! Щом прекрача прага ти, ще започнеш да се разсейваш по други работи, знам те аз. Олеженка, всяка минута ми е скъпа!

— Не ме притискай! Нали ти казах — ще го направя. Върви си, не ставай нахална.

Тогава Настя си тръгна, отиде в кабинета си и остана там, като постоянно с тревога се вслушваше в стъпките по коридора и подскачаше всеки път, щом тропнеше вратата на съседната стая, където Гмиря и Коротков изтръгваха показания от Павел Шалиско. Най-сетне към седем вечерта при нея дойде измъченият Юра.

— Край! — въздъхна той и седна на стола до прозореца, стиснал с длани слепоочията си. — Пуснахме го под домашен арест. Няма негови отпечатъци. Корицата е грижливо избърсана, а по листовете вътре има само отпечатъци от пръстите на Вазнис. Странни работи!

— Но щом корицата е избърсана, това не доказва, че той не е пипал дневника. Според мен дори е обратното — предпазливо изрече Настя.

— Според теб, та според теб! — имитира я Коротков. — А според мен, ако един човек краде дневник, той го прави само защото вътре е написано нещо неприятно лично за него. И за да научи дали е така, трябва да го прочете поне веднъж. Ако Шалиско го е чел, щял е да остави отпечатъците си вътре. А такива няма.

— Да, така е — замислено потвърди Настя. — Но ако той, дори докато го е чел, е бил крайно предпазлив и се е старал да не остави отпечатъци, тогава нямаше да пипа и корицата с голи ръце. Добре де, това са само предположения. Трябва просто да прочетем този дневник и всичко ще стане ясно. Къде е той между другото?

— Гмиря го взе. Каза, че щял да го прочете довечера вместо приказка за лека нощ. Но знаеш ли, Аска, този Шалиско не ми прилича на убиец. Ядосан е, раздразнен, негодува, но не е уплашен. Или е изключителен актьор, или искрено смята, че е станало недоразумение.

— Какво пък, може и актьор да е! — въздъхна Настя. — Дори може би изключителен…

И ето че сега, седнала вкъщи да гледа екранната Алина Вазнис, Настя постоянно мислено се връщаше към нейния дневник и към Павел Шалиско.

На първата касета, която тя избра да гледа, беше записан онзи прословут „Трубадур“. Настя добре си спомняше записките на Алина за ролята на старата циганка Азучена и любопитно наблюдаваше как мислите на Алина се въплъщаваха в сценичния образ. Да, Вазнис е била настойчива, не е отстъпила нито на йота от онова, което е написала в съчинението си, предназначено за Дегтяр. Всеки път, когато старата циганка си спомняше как е смятала да отмъсти за смъртта на майка си, по лицето на актрисата се изписваше мечтателен израз, граничещ със сладострастие. А когато Азучена разказваше за фаталната си грешка, в очите й се четеше не ужас и отчаяние, а откровена злоба. Настя превърташе сцените, в които Алина не участваше, затова доста бързо приключи с „Трубадур“.

Следващият филм, който изгледа, бе направен от Смулов, без Алина. Представляваше умело скроена криминална история с елементи на мистика — вярно, към края мистиката намираше своето напълно земно обяснение. Според нея филмът никак не беше лош и тя дори се учуди защо Смулов е смятал, че вече издиша. Следната сцена привлече вниманието й. „Обичаш ли ме?“ — пита един от героите на филма своята годеница, а тя в отговор се кикоти: „Не можа ли да ме попиташ нещо по-остроумно? По-добре ми дай пари, нямам палто за зимата.“ Настя няколко пъти бе изслушала магнетофонния запис на разговора на Коротков с Андрей Лвович и добре си спомняше как той бе говорил за липсата на такт у Алина и за нейната емоционална студенина. Явно тази история толкова силно го бе засегнала, че обидата се бе изляла в сценария и Смулов неволно, както се изразяват психолозите, се бе проектирал в него.

Когато обаче започна да гледа следващия филм на Смулов, Настя разбра какво е ставало. Филмът много приличаше на онзи, който бе гледала преди малко. Същото разпределяне на акцентите, същите персонажи — мрачен и странен красавец, върху когото веднага пада подозрението и който накрая се оказва страхотно положителен, и млад лекомислен веселяк, когото всички обичат, който активно помага на следствието, а в резултат се оказва убиец. И отново — онзи мотив на несподелен душевен порив: „Кажи ми нещо нежно.“ „Абе я ми се махай… Какво си се разкиснал, лигльо!“ Настя се намръщи. Ясно, Андрей Лвович се е повтарял — филм след филм.

В момента, когато вече мислеше да извади касетата и да пусне следващата — с филма „Първичен страх“, й хрумна неочаквана мисъл. Превъртя лентата назад и отново я пусна — улучи точно титрите. Филмът беше направен през 1990 година. Любопитно! През 1990 година Смулов не се е познавал с Алина Вазнис и следователно още не е бил участвал в такъв болезнен за него разговор. А и в двата филма този мотив звучи много изразително. Какво означава това? Интуиция, подсказваща на талантливия човек, че дори и да се намери жена, която ще го обикне, тя ще бъде именно такава — хладна и нечувствителна? Гениално прозрение? Или…

Или! Настя трескаво извади касетата от видеото и постави следващата. Да, именно. Отново същите герои, отново същата ситуация: „Мъчно ли ти беше за мен?“ „Ха, нямам ли си други грижи, та ще ми е мъчно за теб!“ И постоянно появяващи се нови и нови заподозрени, неочаквани обрати в сюжета и също такава неочаквана развръзка. Да, всичко това вече сме го гледали, всичко това преминава от филм във филм и неслучайно критиците се гневят. Но такова нещо имаше не само във филмите. Имаше го и някъде другаде. Къде обаче?

Към два часа през нощта Настя ясно проумя, че всичко, което бе видяла току-що в петте филма на Андрей Смулов, заснети преди запознанството му с Алина Вазнис, и в другите два, направени вече с Алина в главната роля — да, всичко това тя бе преживяла лично. Буквално сега, през четирите последни дни. Всичко се повтаряше до последните подробности.

Не можеше да става и дума за гениално прозрение. Цялата ситуация около убийството на Алина и разследването беше измислена и режисирана от една и съща ръка. От един и същи майстор. От Андрей Лвович Смулов. Но защо? Боже мой, защо?!

Да погубиш актрисата, когато до завършването на един великолепен филм остават само няколко крачки? На филм, който със сигурност би ти донесъл нова, още по-голяма слава и престижни награди. Да погубиш актриса, без която никога вече не ще можеш да направиш нищо истинско? Да зачеркнеш себе си като режисьор? Това умът не го побира.

Трябва да има причина, много солидна причина. А Настя Каменская и понятие си нямаше къде да търси тази причина.

Алина Вазнис десет дни преди смъртта си

Началото на септември край морето беше топло и слънчево, започваше най-приятният сезон тук. Работата над филма бе на привършване, той се получаваше необикновено сполучлив, всички казваха, че ще бъде дори по-добър от „Първичен страх“, и Алина всеки ден излизаше на снимачната площадка в приповдигнато настроение, изпълнена с желание за работа.

Този ден снимаха една сцена на плажа, плътна тълпа любопитни курортисти бе наобиколила снимачната площадка. Андрей работеше бързо, той винаги отделяше голямо внимание на репетициите, та после да прави минимален брой дубли. Първият дубъл бе заснет напълно прилично.

— Десет минути почивка и ще повторим — весело каза Смулов, отвори бутилка „Фанта“ и наля в пластмасова чашка от пенливата оранжева течност.

Алина отиде при него, седна на пясъка и блажено изпружи нозе.

— Е, какво? Добре ли стана?

— Прекрасно, ти си ми умно момиче! В най-напрегнатия момент стисни ръката си в юмрук, ще кажа на Женя да хване в едър план как я разтваряш и на дланта ти се виждат следи от ноктите. Ще бъде хубаво.

— Добре, ще го направя.

След десет минути Алина отново застана в центъра на кръга, епизодът започна. Според сценария тя трябваше бавно да обхожда с поглед хората от масовката. И изведнъж видя него. Лудия. Не беше възможно да е сгрешила — беше същото лице с голямата грозна бенка на бузата, със същите страшни очи, със същите тънки мокри устни. Но това не беше възможно! Не беше! Той не се бе появявал почти две години. Беше умрял.

В част от мига Алина забрави, че я снимат. Отново беше подвластна на страха, който се бе върнал при нея след две години…

— Гениално! — чу гласа на Андрей.

Към него тутакси се присъединиха други гласове:

— Невероятно!

— Великолепно!

— Алина, гениална си!

Тя с голямо усилие се отърси от вцепенението. Рано се бе зарадвала, болестта явно бе отишла твърде далеч. Не може с години безнаказано да вземаш психотропни препарати. Само си е въобразявала, че е оздравяла — кошмарът отново се върна, този път като халюцинации. Какво ще стане с нея сега? Господи, какво ще стане? До края на живота си ще бъде в лудница? Инвалидност? Съжалението на околните? Всички я поздравяват, като си мислят, че тя гениално е изиграла уплаха, но какво ще стане, когато научат, че тя не е никаква талантлива актриса, а обикновена луда, тормозена от халюцинации, обзета от остра психоза?

Постара се да се овладее и да не издаде отчаянието си. Най-много й се искаше Андрей да не е забелязал нищо. Той толкова дълго се бе мъчил с нея, за да я отърве от страха, бе хвърлил за нея толкова сили и време — не бива да разбере, че всичко е било напразно. Той няма да го преживее. За него ще бъде такъв удар!

Алина си наложи да се държи нормално, докато пътуваха към хотела с Андрей и асистент-режисьорката Лена Албикова. Със сетни сили се крепи по време на обяда, но после се оплака, че е уморена, и се заключи в стаята си. Не можеше да плаче. Тресеше я като от болест, ръцете й трепереха, зъбите й тракаха. Оставаше последното средство — таблетките, които продължаваше да си носи. Не го правеше съзнателно — просто те си бяха в пътната й аптечка още от времето, когато ги пиеше редовно. Бяха до аспирина, лекарствата против главоболие и простуда, до кислородната вода, бинта и лепенките.

Пъхна под езика си три таблетки феназепам и след двайсет минути започна да я отпуска. Алина полегна на кревата, зави се с две одеяла, макар че навън беше двайсет и пет градуса, и успя да се отпусне и да заспи. Вечерта дори бе в състояние да слезе за вечеря и да се разходи със Смулов по крайбрежната улица. Той не обърна особено внимание на нейната мълчаливост — беше нещо нормално за нея. На другия ден от сутринта отново им предстояха снимки и Андрей не остана при нея за през нощта. На сутринта Алина отново взе лекарство и излезе на площадката. Успя да работи така, че никой нищо да не забележи, макар че един господ знаеше какви усилия й струваше това. Добре че беше последният снимачен ден. Прибираха се в Москва.

В Москва тя лека-полека започна да се успокоява. Пристъпът не се повтори повече, халюцинациите не се връщаха и Алина се почувства по-уверена. А после дойде работната прожекция на заснетия материал. Пуснаха лентата с епизода на плажа — отначало първия дубъл, после втория. И на екрана отново се появи това зловещо лице с бенката и страшните очи. Алина стисна зъби, за да сдържи стона си. Отново! Случи се отново!

Но тя беше твърде силна и здравомислеща, за да се предаде без бой. Огледа бавно залата. Да, всичко в нея беше така, както трябваше да бъде, всички си седяха на същите места, на никого не бяха израсли по две глави или по пет ръце. Значи не е болна, не е било халюцинация. Лудия наистина е бил там, на плажа. И е попаднал в кадъра.

Реши да провери себе си — открай време не бе паникьорка и винаги се бореше до последно. Помоли механика да пусне отново втория дубъл. Андрей я погледна изненадано, но подкрепи молбата й. За щастие към него се присъединиха и останалите присъстващи в залата.

— Разбира се, хайде да го видим пак! Това е безподобно! Този кадър ще влезе в аналите на световната кинематография!

Екранът отново светна. Този път Алина се стараеше да се контролира, да не губи самообладание. И отново видя Лудия. Той само се мерна в поредицата лица, мерна се за кратък миг, но тя го позна безпогрешно. Прекалено добре познаваше това лице, та можеше да го различи и след хиляда години.

Когато се прибра вкъщи, Алина се опита да обмисли спокойно ситуацията. И късно вечерта се обади на Смулов.