Посмъртен образ

Каменская

Леонид Сергеевич Дегтяр, основател и художествен ръководител на музикалната студия при киноконцерн „Сириус“, вече беше чул за трагедията, ето защо на драго сърце се отзова на молбата на Настя да се срещнат и да поговорят. От няколко дни го мъчел радикулит, затова с безкрайни извинения и оправдания й предложи тя да отиде в дома му. Режисьорът живееше в същата част на Москва, в която бе и домът на Настя, и към девет часа вечерта в събота, 16 септември, тя престъпи прага на неговото голямо и екстравагантно жилище.

Леонид Сергеевич, омотан от врата до бедрата в дебели пухкави шалове, приличаше на грохнал старец, макар че според предварителните справки, които Настя бе направила, бил само на петдесет и две години и в добро състояние прекрасно карал ски и с удоволствие играел волейбол. Още с влизането си тук Настя чу познатите й от детинство звуци на увертюрата на „Травиата“. Тя веднага си спомни, че когато бе проучвала програмите на телевизията, си бе отбелязала филма-спектакъл, който трябваше да дават по петербургския канал горе-долу по това време, и ужасно съжали, че се налага да го изпусне. А толкова й се искаше да го види! Впрочем може би не всичко беше загубено: щом домакинът също бе включил телевизора, значи спектакълът интересуваше и него. Може би пък щеше да успее с крайчеца на ухото…

— Влизайте, моля — с гостоприемен жест каза Дегтяр. — Ще ви помоля да ме извините: сега ще включа видеото, за да запиша „Травиата“, докато разговаряме с вас. После ще го изгледам.

— А ще бъде ли възможно да го запишете на две касети? — неволно и внезапно изтърси Настя. Дори не успя да съобрази какво прави — езикът й сам произнесе тези думи.

Леонид Сергеевич й хвърли изненадан поглед и потътри нозе към хола.

— Разбира се, може и на две. И вие ли сте любителка? Или се интересувате просто така, служебно?

— Не, не е служебно. Обичам опера, а „Травиата“ — особено много.

Дегтяр включи два видеомагнетофона, като им сложи касети, и се обърна към Настя:

— Защо именно „Травиата“, ако ми позволите да попитам? Защото музиката е хубава ли?

В неговия тон Настя долови леката насмешка на истинския меломан и познавач над една повърхностна дилетантка. Така де, днес съвсем малко хора оценяват истински операта, а пък милиционерите — къде ти! Но „Травиата“ — поне името й — е позната на всички. Ето защо да кажеш, че обичаш тази опера, е все едно да кажеш: Аз много обичам Пушкин, особено „Евгений Онегин“.

— Всъщност обичам „Травиата“ и „Дама пика“ — усмихна се Настя. — Защото представят живота, истински трагедии, любов и смърт. По-просто казано — представят обикновени хора, а не крале, принцеси, зли магьосници и предрешени герои. Колкото до музиката — в това отношение предпочитам „Трубадур“ и „Битката при Леняно“. Но това е въпрос на вкус, разбира се.

— Така ли? — внезапно се оживи Леонид Сергеевич. — Интересно, ама наистина много интересно…

— Кое ви се видя толкова интересно? — застана нащрек Настя.

— Именно заради „Трубадур“ се скараха Алина Вазнис и Зоя Семенцова…

Музикалната студия при киноконцерна „Сириус“, освен клиповете с хитове, започна да снима и видеофилми-опери. Тези филми бяха предназначени за тесен кръг истински меломани, които не се задоволяват с вземането на касета под наем, за да я видят веднъж, а биха си купували, за да слушат любимите си опери постоянно. Тези касети бяха много скъпи, но си струваха. За филма се подбираха добри актьори, правеха се прекрасни декори, имаше много външни снимки, а озвучаването се осъществяваше с официални или с пиратски записи на прочути певци и на най-добрите оркестри в света. Добре известно е колко трудно се намира млад, строен тенор или младо, прелестно сопрано, тъй че хем вокалното, хем драматичното им майсторство да украсят филма. Великият Карузо е бил нисичък и дебел. Най-доброто съвременно сопрано в света — Монсерат Кабайе — направо не се помества в екрана. Павароти е огромен, Карерас е строен, но нисък. Стройният и висок Доминго пък, какъвто и грим да му сложиш, не може да мине за млад. А един истински познавач може да бъде накаран да си купи касета само с вокал от висока класа. Затова в студията трябваше да комбинират.

Алина Вазнис започна да работи в музикалната студия отначало в епизоди, после й повериха второстепенни роли: Полина в „Дама пика“, Амнерис в „Аида“, Алиса в „Лучия де Ламермур“. След като успяха да запишат „Трубадур“ в постановката на Метрополитен опера с Лучано Павароти и Мирела Френи, Дегтяр реши да направят и този филм. За централната женска роля — на младата красавица Леонора — поканиха да се пробва Алина Вазнис, а за втората женска роля — на старата циганка Азучена — Зоя Семенцова. Зоя беше вече доста над четирийсетте, от прекалената употреба на алкохол външността й отдавна бе загубила своята свежест и в ролята на старата циганка се вписваше прекрасно. И не щеш ли, един ден като гръм от ясно небе при Дегтяр довтаса Алина Вазнис и му каза нещо, от което от очите на Леонид Сергеевич изригнаха искри.

— Искам аз да играя Азучена — заяви младата жена.

— Какво искаш да играеш? — не повярва на ушите си художественият ръководител, който беше и режисьор на „Трубадур“.

— Искам да играя Азучена — повтори Алина.

— Ти добре ли си? Май нещо си мръднала! Каква Азучена? Това е една стара циганка, прочети либретото, ако не знаеш. Ще я играе Зоя.

— Четох либретото и именно затова искам да играя Азучена. Няма да играя Леонора — не ми е интересна. Обича един мъж и за да не се омъжи за друг, е готова да иде в манастир. А когато любимият й е пред прага на смъртта, тя взема отрова, за да не го надживее. Целеустремен характер, всичко е просто като фасул. Какво има да се играе тук?

— Ами точно това ще се играе — целеустременият характер. Не разбирам какво искаш — разпери ръце Леонид Сергеевич.

— Не ми е интересно да играя Леонора — упорито повтори Алина. — Дайте ми Азучена.

— Но недоумявам…

— Ами трудно ми е да ви обясня. По-добре да ви напиша моята трактовка на ролята и тогава сам ще се убедите, че съм права.

На другия ден тя донесе на Дегтяр няколко листа, изписани с едър, четлив почерк. След като ги прочете, режисьорът бе силно озадачен. Наистина Алина виждаше в образа на старата циганка онова, което обикновено режисьорите не забелязваха, или поне такава трактовка той не бе срещал никъде. И веднага си представи как може да се предаде това с помощта на изобразителните средства… Получаваше се примамлива картина и при подобен подход филмът обещаваше да стане необичаен, а не просто поредната картинка, илюстрираща най-добрите гласове на света — щеше да бъде изпълнен с драматизъм и истинска трагедия. Но ако даде ролята на Азучена на младата Вазнис, ще изникнат наведнъж два проблема. Кой ще играе Леонора? И какво ще прави със Зоя Семенцова, която вече бе направила пробите и бе утвърдена за ролята? Е, Алина може да бъде заменена с друга — млади и красиви актриси с лопата да ги ринеш. Още повече че Алина всъщност беше права — ролята на Леонора не бе никак сложна. Обаче Зоя…

Със Зоя Семенцова нещата стояха къде-къде по-сложно. Тя бе преживяла страшна трагедия — катастрофа с кола, в която пътуваха с мъжа си и дъщеря си. Само тя остана жива. След като излезе от болницата, се пропи и от стабилна професионална актриса бързо се свлече до епизодичка, а после започна да остава без каквато и да било работа. Режисьорите не искаха да се занимават с нея, понеже бяха наясно с алкохолната й зависимост и с честите й истерии. След време Зоя дълго се лекува и май се оправи. Азучена беше първата роля, която й бяха поверили след дълго прекъсване. Повериха й я с доста опасения — след нейните безкрайни молби и уверения, че сега е наред. Всички съжаляваха Зоя, а и тя беше добра актриса. И как сега да й отнемат ролята, която тя си бе извоювала с толкова усилия и с цената на куп унижения? Как да й кажат, че няма да играе Азучена? В „Трубадур“ има още само една женска роля, съвсем епизодична, но — за млада жена. Зоя изобщо не ставаше за тази роля.

С една дума — вдигна се страшен скандал. Зоя крещеше като обезумяла, заплашваше да удуши тази сополанка, плачеше, умоляваше, едва ли не падаше на колене. Защото това бе нейният шанс да докаже, че отново може да работи. И ето че й отнемаха този шанс. И то как й го отнемаха! Утвърдиха я за ролята, а после размислиха. Какви слухове щяха да плъзнат, какви приказки! След тази история вече нито един режисьор нямаше да й предложи роля. Щяха да си мислят: Какви ли ги е забъркала тази алкохоличка, щом са й отнели вече дадена роля? А, не, по-добре да си нямаме работа с нея.

В крайна сметка Алина Вазнис изигра Азучена и се получи наистина великолепно. Направиха солидна реклама на филма и всички касети се разграбиха, наложи се да издадат още два тиража.

След „Трубадур“ Дегтяр реши да постави „Риголето“, като използва известния запис с Марио дел Монако и Райна Кабаиванска. И естествено покани Алина да изиграе Джилда, като дълбоко в душата си очакваше, че тя пак ще му направи някой номер, например ще каже, че Джилда не й е интересна, обаче с удоволствие ще изиграе, да речем, малката роля на Мадалена. Но Алина и този път реагира неочаквано — дори не продума за Мадалена.

— С удоволствие ще играя Джилда — заяви тя. — Но само както аз я разбирам, а не както е било прието винаги досега.

— И как именно? — с подозрение попита Леонид Сергеевич.

— Ами… трудно ми е да ви обясня, по-добре да го напиша.

И го написа. Накратко: историята с „Риголето“ повтори историята с „Трубадур“. Касетите се разграбиха, наложиха се и три допълнителни тиража…

— Ами Семенцова? — върна се Настя към интересуващата я тема.

— Семенцова… нищо. Почти през цялото време е без работа. След онзи случай с Азучена пак се пропи, после пак се лекува… Неотдавна се яви на проби за някаква епизодична роля, ала неуспешно. Не я взеха. Но оттогава жестоко мрази Алина. Какво пък — не е трудно да я разбере човек.

— Леонид Сергеевич, а на вас не ви ли беше чудно, че Алина не можеше да ви обясни трактовките си, а ви ги носеше в писмен вид?

— Какво имате предвид? Че някой ги е съчинявал вместо нея? Не, уверявам ви, не беше така. Алина наистина беше, как да се изразя по-меко… гигант на мисълта, но не и речеви гигант. Нещо такова, ако разбирате какво искам да кажа. Тя говореше много зле, говорът й изобщо не беше развит. Имаше прекрасна памет, с лекота учеше ролите и произнасяше текстовете като по вода, но да изрази собствените си мисли — това винаги е било проблем за нея. Това момиче сякаш се вцепеняваше, мънкаше нещо, повтаряше едни и същи думи, не можеше да построи докрай фразата си — така че да не изгуби подлога… Обаче писмената й реч бе великолепна. Всъщност това се среща доста често, но като правило — в обратния вариант. Един човек може да има прекрасна, ярка, образна реч, но стигне ли се до писалка и лист — да се чудиш къде е изчезнало всичко това! Сухи, канцеларски фрази, става ти лошо, докато четеш. При Алина беше обратното. Но вие можете да се убедите лично, запазил съм записките й за Азучена и Джилда. Искате ли да ви ги дам да ги прочетете?

— Разбира се, Леонид Сергеевич. Много ви благодаря. А иначе вие добре ли познавахте Алина?

— Как да ви кажа… Снимал съм я в продължение на три години, докато не ми я отне Андрюша Смулов. Вече има четири години оттогава. През тези четири години я виждах често — все пак работехме в едно обединение, но малко сме общували. А да ви кажа откровено: с Андрюша тя много израсна като актриса. У нея се криеше огромен талант, но… Това е като с устната реч. Нещо постоянно й пречеше да се разкрие напълно. Чувствах, че е налице невероятен ресурс, но е заключен като в килер и тя самата не знае как да го отключи. Създаваше се впечатление, че се стеснява от публиката. Снимките в павилион винаги минаваха с лекота, но излезехме ли навън — край, точка. Алина бе като замразена. Защото в павилиона всички са й познати, а навън почти винаги се събира тълпа любопитни зяпачи. Андрей успя да се справи с тази й слабост — моите почитания за това. Дълго се мъчи с нея, но успя. Такава актриса загина! А тъкмо започваше истинският й разцвет… Ужасно ми е мъчно за Андрюша. Той не само я обичаше, тя бе неговата актриса. Сега без Алина няма да успее да заснеме нищо свястно — и то тъкмо сега, когато се прероди като режисьор… Жалко. — Побутна пепелника към Настя. — Запалете си, не се притеснявайте — виждам как се измъчвате, току поглеждате към пепелника. Цигареният дим не ме дразни.

Настя кимна благодарно и с наслада запали цигара. Харесваше й да седи тук, в този апартамент с премахнати стени между стаите, който беше превърнат в голям салон, елегантно украсен със снимки на прочути музиканти и певци. С крайчеца на ухото си тя долавяше безсмъртната музика на Верди и не й се тръгваше оттук, макар че приличието я подтикваше да приключва визитата си — минаваше десет.

— Бихте ли ми разказали за Зоя Семенцова — помоли тя Дегтяр.

— Какво да ви разкажа? Доколкото разбирам, вълнува ви въпросът дали тя е могла да убие Алина, нали?

— Много сте праволинеен, Леонид Сергеевич.

— Това плаши ли ви? Чуйте тогава отговора ми: да, могла е. Като се има предвид душевното й състояние, психиката й, ако тази дума ви харесва повече — да, могла е. Като нищо. Но като се вземат предвид физическите й данни — едва ли. Вярно, Алина не беше баскетболистка, но не беше и дребна, имаше нормален за жена среден ръст — приблизително метър и шейсет и девет. Това си го спомням още от времето, когато я снимах. И тежеше между шейсет и пет и шейсет и осем килограма. А Зоя е дребничка, мършава — като повечето алкохолици, крачетата й са като вейки, ръчичките й — като кибритени клечки. Да застреля — да, да отрови — също да. Но не и да удуши.

— Ами ако предположим, че Алина Вазнис е била в безсъзнание? Ако е спяла след напиване, ако е била припаднала?

— А, тогава — разбира се — разпери ръце Дегтяр.

— Защо, има ли данни, че е умряла, докато е била в безсъзнание?

— Засега не — призна Настя. — Резултатите от аутопсията ще излязат едва утре. Попитах просто така, за всеки случай. И какво, значи смятате, че Семенцова толкова време не е забравила онази обида? Та нали тогава, преди пет години, обидата и омразата й са били много по-остри, отколкото сега? Защо не го е направила тогава? Защо именно сега?

— Е-е, мило момиче, разбира се, че сега. Там е номерът я — именно сега, когато Алина е почти на върха, когато всеки момент ще я споходи световната слава. Когато от обикновена актриса с добри перспективи се превръща в звезда. Това именно е най-острият момент. Задрямалата ревност се съживява. Искате ли чай?

— О, неудобно ми е, Леонид Сергеевич, стана късно, вие не сте добре, а аз ви измъчвам. Май е време да ви оставя на мира, макар че имам още много въпроси към вас.

— Не се притеснявайте — усмихна се Дегтяр. — В момента съм сам, жена ми с внуците и кучето е на вилата, така че никого няма да обезпокоите. И после, ако сега си тръгнете, какво ще стане с „Травиата“, нали уж я обичахте? — Той лукаво й намигна и се разсмя. — Хайде да я запишем до края, ще си вземете касетата, после, когато ви е удобно, ще наминете да ми върнете празна.

— Тогава попитайте ме отново искам ли чай и аз честно ще ви призная, че искам кафе.

На Настя все повече й харесваше този изкривен от радикулита човек и тя прие с радост предложението му да остане още малко. Но как щеше да се прибере толкова късно? Анастасия Каменская далеч не беше храбра и дръзка, каквито са обичайните характеристики за детективите. И се страхуваше от тъмните улици също като всяка друга жена на трийсет и пет години, дори малко повече, защото четеше сведенията за произшествията всеки ден, а изобщо не умееше да бяга бързо и да стреля точно. Тогава й хрумна неочаквана мисъл:

— Леонид Сергеевич, имате ли телефонния номер на началника на вашата служба по безопасност?

— На Владислав Николаевич ли? Разбира се. Всеки служител на „Сириус“, включително чистачката, има номера, чрез който може да се свърже с него по всяко време на денонощието. Клетъчна връзка.

— Ако обичате, обадете му се — искам да поговоря с него.

Стасов

Той пътуваше към къщи, уморен и ядосан, след като бе изгубил няколко часа, за да разбере къде се е шляла късно снощи безпътната съпруга на шефа му. Научи съвсем малко и то не му харесваше. През деня Ксения си е била вкъщи приблизително до два часа, после е пила кафе в бара на Киноцентъра. Е, сигурно е пила не само кафе, но във всеки случай там са я виждали докъм пет. После — изчезва докъм осем без петнайсет, когато се среща с приятелка до станцията на метрото „Красние ворота“, за да вземе от нея поредната рецепта за транквилизатори. Приятелката работела в психоневрологичен институт и снабдявала Ксения с рецепти, които изписвал по нейна молба познат лекар. Срещата била уговорена за деветнайсет и трийсет, но Мазуркевич, както винаги, закъсняла с около петнайсет минути. И след това отново изчезва — чак до прибирането си вкъщи в три и пет сутринта.

Тялото на Алина Вазнис беше намерено със следи от удушване, но Стасов прекалено дълго бе работил в криминалната милиция, за да се хване за една версия и да не забелязва другите. Веднага след като получи информацията за срещата на Ксения с приятелката от диспансера, той се свърза с Мазуркевич и го помоли да провери чантата на съпругата си. Но там не се намериха нито рецептата, нито купените срещу нея лекарства. Не се намериха и нови опаковки на нощното шкафче в спалнята. Разбира се, това все още нищо не доказваше — Ксения би могла да държи рецептата и лекарствата къде ли не. Можеше да използва рецептата за отбелязване на страницата в някоя книга, а таблетките да е прибрала в джоба си. Но все пак, все пак… Ами ако се установи, че Алина Вазнис е била отровена? Вярно, за целта са били нужни страшно много таблетки, но кой е казал, че Ксения не ги е имала? Госпожата от диспансера дълго отрича, но накрая призна, че едната рецепта е била за 50 таблетки, а другата — за 30. А Ксения Мазуркевич имаше причина да убие Алина Вазнис, и то каква причина! Ах, лош късмет, по дяволите!

Стасов свърна от Садовое колцо по улица „Брестска“ и точно тогава зазвуча мелодията на телефона му.

— Владислав Николаевич, безпокои ви Дегтяр, от музикалната студия — чу той в слушалката колеблив глас. — Надявам се, че не е прекалено късно?

— Нищо, още не съм си вкъщи. Какво ви се е случило, Леонид Сергеевич?

— Ами при мен… с една дума — на гости ми е… една служителка от криминалния отдел, Каменская, Анастасия Павловна. Тя иска да говори с вас.

— Дайте я.

Каменская. Стасов бе слушал много за нея, когато работеше на „Петровка“. Беше чувал какво ли не — и възторжени отзиви, и откровени гадости. Че мозъкът й работел като компютър, че не знаела що е умора, а паметта й била феноменална. Освен това — че била любовница на началника на отдела по борба с тежките насилствени престъпления, че не работела наравно с всички, а най-вече си седяла в кабинетчето и си пийвала кафенце. И че имала много широк гръб в министерството, в главното управление — хем не кой да е, а самия генерал Заточни, човек влиятелен и могъщ. Дали спяла с него или не — не се знаело, обаче ги били виждали заедно рано сутрин, разхождали се едва ли не под ръка из парка. Каменская…

— Добър вечер — чу той приятен нисък глас. — Каменская се обажда.

— Добър вечер — мрачно отвърна Стасов. — На какво дължа…

— На убийството, на какво друго, Владислав Николаевич! Може ли да се видим с вас?

— Кога?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Може и веднага.

— А вие поглеждате ли понякога часовника или не обръщате внимание на такива дреболии? — ядосано попита той. — Детето ми е само вкъщи.

— Извинете — меко отвърна тя. — Не знаех. Щом е така, определете ми удобен за вас час.

— Утре в десет става ли?

— Благодаря. Утре в десет. Къде?

— В „Сириус“. Предпочитам официалната обстановка.

— Добре. Още веднъж моля да ме извините. Всичко хубаво.

Стасов зави по „Сушчевский вал“ и даде газ към Савьоловската гара. След разговора с Каменская изпитваше някаква тежест в душата си. Май не биваше да се държи така? Оправда се с Лиля — като някаква квачка-чиновничка, която никога не остава в службата си извън работно време, защото, видите ли, имала деца и нищо друго не я интересувало. Защо пък да не се види с Каменская? Какво ще му стане? Ама бил уморен! Нали и тя не си почива. Нима четирите месеца, изминали след пенсионирането му, са били достатъчни, за да забрави бившите си колеги? За да престане да им съчувства? Да стане равнодушен?

Той набра номера на домашния си телефон, понеже беше сигурен, че Лиля още не спи. Така и излезе — дъщеря му вдигна слушалката още след първия сигнал.

— Ти защо не спиш?

— Но нали утре е неделя…

— Добре, почети си, днес съм добър. Между другото — какво четеш?

— „Анжелика“.

— Рано ти е още за нея. По-добре чети Конан Дойл.

— Вече съм прочела всичко за Шерлок Холмс.

— Тогава почети нещо любовно, той и за любов е писал — например, „Откритието на Рафълз Хоу“.

— И „Анжелика“ е за любов — възрази Лиля.

— Рано е за теб! — категорично отсече Стасов. — Затвори я и я върни на мястото й.

— Их, тате…

— Край, котенце. Не подлежи на обсъждане. Вечеря ли?

— Да, бульон и кренвирши със салата.

— Браво. Липсвам ли ти?

— Не много.

— Страх ли те е?

— Не. А ти скоро ли ще се прибереш?

— Разбираш ли, имам да свърша още една работа, но ако ти много държиш, ще я отложа за утре и ще се прибера веднага.

— Не, недей, татко, не я отлагай. При мен всичко е наред.

— Добре, тогава можеш да почетеш още малко и после си лягай.

Стасов оцени по достойнство тактичността на дъщеря си, още повече че в тази тактичност имаше и голяма доза детска хитрост. Нека баща й си върши работата, тя пък ще може да чете за Анжелика не четирийсет минути, а цели два часа. Ако не заспи, разбира се.

Той въздъхна и отново занабира номер — този път на Дегтяр.

— Леонид Сергеевич, Каменская у вас ли е още?

— Да, давам ви я.

— Вижте какво — започна Стасов, щом чу нейното възглухо „Да, Владислав Николаевич“. — Ако не сте размислили, можем да се видим сега.

— Благодаря ви.

— Излезте от блока след двайсет минути, ще бъда отпред.

— Благодаря — повтори тя.

— Засега няма за какво — избъбри Стасов.

След двайсет минути той спря пред блока, където живееше ръководителят на музикалната студия, и веднага видя висока слаба фигура с тъмно яке и дънки. Напрегна паметта си, но така и не можа да си спомни как изглеждаше Каменская, която бе виждал по коридорите на „Петровка“ вероятно стотици пъти. Тя отвори вратата и седна до него. Стасов запали лампата в купето и веднага си я спомни. Да, разбира се, тя беше — белезникава, невзрачна, с дълга, прихваната на тила коса. Интересно, дали й върви с мъжете? „Сигурно е стара мома“ — помисли си той.

— Добър вечер, казвам се Анастасия — може просто Настя — и да си говорим на ти.

— Владислав. Може и Влад или Стас — както повече ви харесва.

— Ами Слава?

— И така може — усмихна се Стасов. — И то се знае: също съм за ти.

Изведнъж се почувства леко и спокойно. Веднага разбра, че тя не е никаква любовница на полковник Гордеев. И изобщо не е ничия любовница в смисъла, който е прието да се влага в тази дума, когато се говори за служебни отношения. И ако нещо я свързва със самия генерал Заточни, било то и интимно, зад това се крият съвсем други общи интереси. Не просто креватни удоволствия, а интелектуално партньорство и приятелска симпатия. Жени с такава външност и обноски никога не са просто любовници — точно това Стасов знаеше с абсолютна точност. А пък фактът, че за нея се разнасят разни гадости, говори само за нейните достойнства. Не се клюкарства единствено за хора, които нищо не представляват.

— Закъде сме? — попита той, потегляйки.

— За „Шчолковское шосе“.

— Какво има там?

— Там живея. Ако нямаш нищо против, ще се качим у нас, ще пийнем чай и ще поговорим.

— Слушай, днес вече те питах: поне от време на време поглеждаш ли часовника? А, поглеждаш ли го?

— Аха — кимна Настя. — Гледам го и виждам, че до сутринта остава все по-малко и по-малко време, а въпросите ми само се трупат ли, трупат. А до сутринта трябва да имам поне минимално ясна представа за ситуацията.

— Ти изобщо ли не спиш нощем?

— Спя, и още как! Но мога и да не спя, ако има за какво да мисля. Завий наляво, ще минем през дворовете, така е по-близо.

Вече минаваше единайсет и половина, когато те се качиха с асансьора на деветия етаж. Докато отключваше, Каменская изведнъж избухна в смях.

— Какво има? — слиса се Стасов.

— Знаеш ли, днес вече за втори път приемам вкъщи чужд мъж, докато съпруга ми го няма. Хубави свидетелски показания ще излязат от това, нали? Достатъчна ми е една бдителна съседка и — сбогом на репутацията. Хем съм чиста като детска сълза, затова ме е яд. Влизай, събличай се.

— Нима си омъжена? — машинално попита Стасов, преди да успее да удържи езика зад зъбите си.

— Защо? Не приличам ли на омъжена жена? Мислел си, че съм стара мома, нали?

— Мислите ли ми четеш? — позасмя се той, опитвайки се да прикрие смущението от собственото си неудобство.

— Само баналните. Не, не се смущавай, всички се улавят на външността ми като на въдица, и ти не си изключение. Скромна, невзрачна мишка — това ми е много удобно, никой не ме взема насериозно.

— А всъщност си зъбата щука, така ли?

— Всъщност съм злобен свиреп плъх. Хайде, не стой като истукан, влизай в кухнята. Какво пиеш — чай или кафе?

— Чай. Какво ти кафе посред нощ?

Той се огледа. Кухнята в жилището на Каменская бе мъничка, но набитото око на Стасов веднага му подсказа, че тя е обзаведена грижовно и с любов, за да се прекарват в нея дълги часове в уют. Над масата светеше аплик със силна крушка — веднага личеше, че тук не само се яде, но се и чете. Мебелите бяха така подредени, че да можеш, както си седиш, да стигнеш с ръка печката, масата и мивката. Всичко беше компактно, функционално, нямаше нищо излишно. Кухнята на самия Стасов бе обзаведена криво-ляво — все не намираше време да я направи удобна.

— Познаваш ли се със Заточни? — изведнъж ни в клин, ни в ръкав попита той.

— С Иван Алексеевич ли? Познаваме се — отговори Настя, докато режеше сръчно дълга бяла франзела и солидно парче кашкавал, от които щеше да направи пържени хлебчета.

— И как ти се струва той?

— Професионалист от най-висша класа. Сякаш не знаеш. Нали и ти си работил под негово ръководство?

Анастасия бе права, Стасов наистина бе работил в Управлението за борба с организираната престъпност, а Заточни бе един от ръководителите на това управление в министерството.

— Работил съм — съгласи се той. — Но ми е интересно твоето мнение.

— Я стига! — Тя се извърна с лице към него и застана, подпряла гръб на дългия тесен шкаф, абсолютно същия, какъвто имаше и в кухнята на Стасов, но друг цвят. — Какво толкова те заинтересува моето мнение? Аз да не съм Ванга? Или Джуна? Слушал си разни мръсотии за мен и Иван, затова ме питаш. Мислиш, че не знам, че ме смятат за негова любовница? Прекрасно знам. И ми се ще да те наругая, Стасов — доста конкретно и доста грубичко. Но тъй като неудовлетвореното любопитство е по-лошо от болен зъб, ще ти отговоря. Никога не съм спала с генерал Заточни. Ни-ко-га. А че той ми харесва — вярно е. Ще ти кажа нещо повече — точно един месец преди собствената си сватба се бях влюбила в него, само за няколко дни — това ми се случва понякога. Знаеш как е — като те притисне, чудиш се къде да се дяваш. Но минава бързо, най-много до две седмици. Нито един мъж не се е задържал повече от две седмици в моята влюбчива душа. Единственото изключение бе Чистяков — и в резултат на това се омъжих за него. Задоволи ли те отговорът ми?

— Извинявай — простичко каза Стасов. — Не съм искал да те обидя. Но наистина ми беше любопитно. Все пак Заточни е голяма фигура. Виждали са ви заедно…

— И още много пъти ще ни виждат. За всеки случай ще ти кажа предварително, че два пъти месечно в неделя рано сутрин се разхождаме в Измайловския парк. От седем до девет. Нещо като традиция, като ритуал.

— Господи, но за какво си говорите с Иван? Къде е той — къде си ти… Каква двойка можете да бъдете?

— Ти не можеш да разбереш това — сухо отвърна Настя, докато подреждаше на тигана филиите бял хляб с кашкавал. — Хората може и да не разговарят. Просто сама по себе си ситуацията ги въвежда в определено душевно състояние. За пръв път излязохме да се разхождаме една ранна сутрин, когато се занимавах с някакво убийство, а един служител на Заточни се оказа замесен. Разхождахме се из парка и преценявахме на глас от кого може да изтича информацията, а тайно всеки подозираше другия. Беше отвратително, тягостно — ужас! А после и двамата не издържахме и изповядахме подозренията си. Че, видите ли, аз не ви вярвам, защото така и така. И аз, от своя страна, не ви вярвам, защото… С една дума — поговорихме си хубавичко. И сякаш камък падна от плещите на всекиго. Почувствахме се стоплени и сигурни… Та и сега се срещаме рано сутрин и се разхождаме — мълчим, а душите ни се изпълват с благодат.

Стасов мълчеше и си спомняше как преди четири месеца се бе разхождал по улиците с Татяна, с която току-що се бе запознал, и бе примирал от възторг и някаква необяснима нежност.

— Тези ваши разходчици май струват повече от креватна история — обади се той. — Ако някой ми кажеше, че душата на любимата ми жена се изпълва с благодат, докато се разхожда из парка с друг мъж, щях да пукна от ревност. По-добре просто да спи с него — това поне не е толкова обидно. Да бъдеш лош любовник не е срамно — то е въпрос на дарба. Обаче да разбираш, че си скучен и безинтересен, е съвсем друго. Направо да се обесиш.

— Приятно ми е, че разбираш това — позасмя се Настя. Тя наля на Стасов чай, а на себе си — нес кафе, сложи на масата голяма плоска чиния с топли пържени хлебчета и седна срещу него. — А сега — каза, след като отпи малка глътка и остави чашата на чинийката — ще ме попиташ защо така се разкривам пред теб. Нали? Уж си говорим за пръв път, току-що сме се запознали, а аз се впускам в такива откровения. Сигурно ти се вижда подозрително?

— Ами общо взето… Вярно, подозрително е. Може би ме лъжеш? Проверяваш ли ме?

— Не, казвам ти истината. Но аз, Стасов, нямам избор. А когато човек няма избор, всичко е много просто. Има един път и ще вървиш по него — дали ти се иска или не — ще вървиш. Искам да разкрия това убийство, а за целта си ми нужен ти. И да те лъжа, да ти приказвам врели-некипели е опасно. Можеш да ме уличиш в неискреност и тогава нищо няма да излезе помежду ни. Трябва да бъдем приятели с теб.

Стасов изтръпна вътрешно. Да не би тя да го вижда като на рентген? Но пък е толкова простодушна, открита…

— Ще бъдем приятели — кимна той. — Разбери ме правилно: работя в „Сириус“ само от един месец. От една страна, заинтересован съм убийството на Алина да бъде разкрито, няма значение от кого — от вас, от мен, от всички заедно. Важното е убиецът да бъде разобличен. Защото ако това не стане, вие няма да пострадате, а на мен Мазуркевич ще ми откъсне главата. За какво му е да държи служба по безопасността, щом убиват безнаказано неговите водещи актриси? Схващаш ли мисълта ми?

— Опитвам се — отговори Настя, леко усмихната.

— От друга страна, през този месец не успях да навляза в нещата, слабо познавам хората и изобщо… С една дума — няма да струвам много като помощник. Но можеш да гледаш на мен като на допълнителна работна ръка. Смятай ме за още един оперативен работник от вашата група. И можеш напълно да разчиташ на мен.

— Не мога — въздъхна Настя. — Има едно „но“. И сега ще дойде твоят ред да се разкриеш. И ти, Слава, няма да имаш избор, също като мен. Много настоятелно те е канил на работа президентът на киноконцерна РУНИКО Борис Рудин. Предлагал ти е заплата, поне два пъти по-висока от тази, която получаваш в „Сириус“ от Мазуркевич. Но въпреки това ти работиш именно в „Сириус“. И това ме навежда на мисълта, че с Мазуркевич те свързва нещо лично, или обратното — нещо финансово, делово. Ето защо, ако в процеса на разследването бъдат засегнати интересите на Мазуркевич или жена му, ти няма да ми помагаш. Нещо повече: ще започнеш да ми пречиш. Ако обичаш, освободи ме от тези съмнения. И недей да ми разправяш, че Рудин е любовник на бившата ти съпруга, та затова не искаш да работиш за него. Това не е аргумент за мен, още повече че разликата в парите е твърде значителна и заради нея човек може да не обръща внимание на съпругата си, и особено на бившата си съпруга.

Какъв номер! Излиза, че Каменская добре се е подготвила за запознанството си с него, със Стасов. Удря, без да гледа, но уцелва точно. Ха опитай при това положение да излъжеш — знаеш ли колко дълбоко се е ровила, а не ти се иска да те улавят в лъжа, пък и би било глупаво. Той й е нужен. Но и тя му е нужна. Ала тя греши — той има избор и ще трябва да го направи, и то веднага, тук, в тази кухня. Трябва да реши да прикрива ли Ксения Мазуркевич. Ако тя е извършила убийството на Алина Вазнис и началникът на службата по безопасност изобличи своя шеф, тогава този началник ще остане без работа до края на живота си. Тук всичко е ясно. На кого му е потрябвало да топли змия в пазвата си и да живее върху буре с барут? А пък ако я прикрива, като дава на милицията лъжлива информация? Той може да измами бившите си колеги — не е толкова трудно, може да спаси Ксения, но после какво? Мазуркевич ще знае, че той, началникът на неговата служба по безопасност Владислав Стасов, напълно професионално води за носа криминалистите от милицията и укрива убийци от правосъдието. Утре ще сподели с някого тази информация, вдругиден тя ще се разчуе сред най-широки кръгове, а след още два дни при него, при Стасов, ще довтасат лошите чичковци и ще пожелаят той да работи за тях. Отиде ли — това значи да затъне в такъв бандитизъм, от който измъкване няма, само след половин година ще е зад решетките, хем не просто зад решетките, ами и с най-строгата присъда. Не отиде ли — ще живее най-много два часа, е, може и три. Не, излиза, че Каменская все пак е права, трябва да й стане приятел и двамата да търсят убиеца на Алина, който и да се окаже той. По-добре да остане без работа, но жив, отколкото с работа, но покойник.

— Ще ти кажа защо не обичам Боря Рудин и защо не искам да работя за него. Освен това ще ти кажа как днес ме извика Мазуркевич и поиска да проверя алибито на жена му Ксения…

Алина Вазнис пет години преди смъртта си

„Леонид Сергеевич! Вие сигурно добре познавате сюжета на «Трубадур» и неговата музика, но никога не сте слушали тази опера на руски език. Защото ако бяхте я слушали, щяхте да обърнете внимание на думите на Азучена на финала. Всъщност с тях завършва и цялата опера. Докато гледа през прозореца как екзекутират нейния осиновен син Манрико, тя възкликва: «Отмъстена е родната ми майка!» И тези думи преобръщат всички представи за образа на старата циганка.

Какво представлява Азучена? Циганка от табор. Някога, преди много години, майка й е била заловена в замъка на граф Ди Луна и изгорена на клада по обвинение в магьосничество. Защото са я сварили край леглото на един от синовете на графа, след което детето започнало да вехне и да боледува. Можем ли да смятаме, че майката на Азучена е била абсолютно невинна? Можем ли да сме сигурни, че болестта на детето е била случайна и не е била провокирана от злонамерени действия на циганката? Защото ако не е възнамерявала да стори зло, защо се е промъкнала в замъка, защо е стояла до креватчето на детето? Аз все пак съм склонна да мисля, че майката на Азучена е била виновна — може би в отравяне, може би в някакво екстрасензорно въздействие, но безспорно е била виновна. И е била наказана напълно заслужено, макар и неоправдано жестоко.

Какво става по-нататък? В желанието си да отмъсти за смъртта на майка си Азучена се промъква в замъка на графа и отвлича един от синовете му, още съвсем мъничък. Отвлича го, за да го изгори на клада като отмъщение за смъртта на майка си. Да убие дете? Невинно дете? Дори и за отмъщение, но съгласете се, Леонид Сергеевич, това все пак не е по християнски. Това е против Бог. И праведният гняв никак не украсява и не оправдава Азучена.

По-нататък. Азучена, която също наскоро е станала майка — а това между другото подчертава нейната абсолютна жестокост: да люлееш дете в ръцете си и да не пожалиш чуждото дете! — занася отвлеченото момченце при кладата, на която току-що са изгорили майка й, за да го изгори. Но тъй като е силно развълнувана, хвърля в огъня собствения си син, вместо сина на омразния граф Ди Луна. И след дълги плачове и ридания взема отвлеченото дете и започва да го отглежда като свое собствено. Защо, пита се тук? Щом толкова силно мразиш графа, захвърли сина му в гората — да го изядат вълците. Или го изгори на същата клада, която сигурно още не е догоряла. Ала не, Азучена изпитва съжаление към детето и очевидно — разкаяние. Едва след като се е лишила от собствения си син, тя проумява целия ужас на онова, което е смятала да стори на графа, а го е сторила на самата себе си. Логично би било след всичко това тя да върне детето в замъка, за да не причинява на графа страданията, които току–що и тя е изпитала. Но не го прави! Значи не съжалението и не състраданието са я ръководили в този момент. Какво тогава?

Според мен Азучена е оставила малкия граф при себе си с една-единствена цел — да запълни внезапно зейналата празнота в живота й. От момента, когато е родила собственото си дете, цялото й същество се е подготвило да живее в режим на грижи, закрила, нежност и безгранична любов към малкото създание. Механизмът е задействан и изведнъж се оказва, че трябва да работи нахалост. Душата й, подобно на жлезите, изработва вещество, което се състои от нежност, обич, стремеж да защитиш — и това вещество е предназначено да обгърне едно дете. А дете няма. И това вещество разяжда душата й, унищожава я, като й нанася страшни рани. Азучена механично подменя обекта. Щом вече няма свое дете — ще вземе чуждото. Какво значение има? Само и само да не се побърка.

Тя взема детето в табора, дава му името Манрико и то расте сред циганите, без нищо да подозира. Но какво е ставало с Азучена през всичките тези години? Дали се е привързала към Манрико, свикнала ли е да го смята за свой син? И да, и не. Да, защото тя се тревожи за съдбата му и му помага в неговата борба, доколкото е по силите й. И не, защото дори когато го губи, дори когато вижда, че му отнемат живота, тя не забравя, че е трябвало да отмъсти за своята изгорена на кладата майка. И не си скубе косите, а тържествува и разтърсва сбръчканите си старчески ръце. Ето защо ми се струва, Леонид Сергеевич, че по време на цялата опера у Азучена постоянно пламти една вътрешна борба между привързаността към младежа, когото е отгледала, и жаждата за мъст.

Можем ли да смятаме, че с годините Азучена е по-мъдряла и все по-рядко се е сещала за отмъщението? Едва ли. Ако беше помъдряла, тя преди всичко щеше да се сети, че майка й е била наказана справедливо и тогава въпросът за отмъщението е изобщо неправомерен. Тъй като тя така и не е разбрала това до старини, можем да смятаме, че с годините жаждата й за мъст е останала все така остра. Докато отношението към Манрико — обратното, с годините би трябвало да става все по-нежно: та нали дори между врагове се поражда навик и изглаждане на противоречията, ако те живеят дълги години заедно! А те изобщо не са били врагове. Тъй че с годините душата й е била все по-жестоко раздирана от страшното противоречие между стремежа да отмъсти за майка си и обичта към осиновеното момче. Вероятно кулминацията на тази душевна борба се случва именно по време на събитията, за които разказва операта. Манрико води своята борба срещу по-големия син на граф Ди Луна, тоест срещу родния си брат, за което естествено дори не подозира. Азучена обаче знае, прекрасно знае, че Манрико е вдигнал ръка срещу своя роден брат, което впрочем също е в разрез с Божия закон. И старата циганка наблюдава това безобразие съвсем равнодушно, ни най-малко не я плаши фактът, че Манрико поради незнание постъпва, меко казано, не съвсем правилно. Поощрявайки войната, която Манрико води срещу родния си брат, Азучена косвено отмъщава на семейство Ди Луна, радва се на неговите поражения и загуби. Нещо повече: тя поощрява любовта на Манрико към Леонора, за която иска да се ожени по-големият му брат. Какво желае Азучена на Леонора, която между другото според либретото е херцогиня, момиче от макар и обедняло, но дворянско семейство? Живот в цигански табор? Леонора не е подходяща за съпруга на нейния осиновен син — това е очевидно. Освен това тя ще бъде чужд човек в табора и това ще предизвика недоволството на останалите цигани. Но — нека! Стига да има още една загуба в лагера на Ди Луна, стига и с това да му причини зло. Не, мисълта за възмездието изобщо не е напуснала старата циганка — вече не можем да се съмняваме в това.

Обърнете внимание на още един момент. Според действието Азучена има възможност да контактува с графа — брата на Манрико. Възползва ли се тя от възможността да предотврати братоубийството, като му отвори очите за произхода на неговия заклет враг? Не. Тя изчаква да екзекутират Манрико и едва тогава злорадо съобщава на графа: «Видя ли какво направи? Та това е родният ти брат!» Ето момента на нейното тържествуване.

И последното. Когато Азучена е пленена от граф Ди Луна, един от неговите военни командири — Ферандо — разпознава в нея дъщерята на старата циганка, изгорена преди двайсет години на кладата. Разпознава я след двайсет години! Това не ви ли говори нещо, Леонид Сергеевич? Аз нарочно изгледах няколко постановки на «Трубадур» — и в опери, и на записи — и навсякъде Азучена е сбръчкана и чорлава старица. На колко години е тя в действителност? Най-много на петдесет, а вероятно и на по-малко — около четирийсет. Това — първо. Второ, щом Ферандо я е познал след двайсет години, значи тя не се е променила много, във всеки случай определено не се е превърнала от млада, цъфтяща жена, току-що родила първото си дете, в ужасна, костелива и гърбава старица. Инак никакъв Ферандо не би могъл да я познае, да си спомни лицето й двайсет години по-късно.

Като заключение на всичко, което написах тук, искам да кажа: Азучена е безспорно отрицателен персонаж, ако се съди по логиката на постъпките й, но авторът на операта явно й симпатизира — музиката недвусмислено говори за това. И аз, ако ми позволите, ще играя именно тази двойственост, нееднозначност на нейния образ. А външността на Азучена трябва да отговаря на нейната реална възраст — това е ярка, силна жена, която още не е загубила красотата си…“