Прелюдия за Фондацията

55

Не ги забелязаха.

Хари Селдън и Дорс Венабили повториха пътуването от предния ден, като този път почти никой не ги погледна дори веднъж. На няколко пъти трябваше да отместват коленете си встрани, за да дадат възможност на пътник, седнал на вътрешно място, да мине покрай тях, за да излезе. Двамата бързо разбраха, че щом някой се качи, трябва да се изместят навътре, ако до тях има празно място.

Този път по-бързо се умориха от миризмата на непрани фусти, тъй като вниманието им не се отклоняваше толкоз лесно от онова, което ставаше отвън.

Накрая обаче все пак стигнаха.

— Ей това е Библиотеката — тихо каза Селдън.

— И на мен тъй ми се струва — потвърди Дорс. — Най-малкото, това е зданието, дето вчера ни го показа Мицелий Седемдесет и втори.

Двамата бавно поеха към сградата.

— Дишай дълбоко — рече Селдън. — Ето го първото препятствие.

Вратата пред тях бе отворена, светлината — приглушена. Пет широки каменни стъпала водеха нагоре. Застанаха на най-долното и изчакаха няколко мига, преди да осъзнаят, че тежестта им не е накарала стъпалата да се задвижат. Дорс направи лека гримаса и подкани с жест спътника си.

Изкачиха се заедно по стълбите, чувствайки се неловко заради Микоген и по-точно — загдето той е толкова изостанал. Минаха през вратата и там, зад бюрото непосредствено до нея, седеше един мъж, изгърбен над най-простия и тромав компютър, който Селдън някога бе виждал.

Мъжът не ги погледна. Няма нужда, помисли си математикът. Бяла фуста, лиса глава — всички микогенци изглеждаха дотолкова еднакви, че окото се плъзгаше по тях, а това в момента беше само от полза.

Мъжът зад бюрото попита, без дори да вдигне очи:

— Учени?

— Учени — отвърна Селдън.

Уредникът наклони глава към една врата.

— Влизайте. Добро прекарване.

Тръгнаха навътре и се оказа, че — доколкото можеха да видят — са единствените, ако се изключи мъжът на вратата. Или Библиотеката не беше от най-посещаваните заведения, или учените бяха кът, или, което бе най-вероятно, важаха и двете предположения.

Селдън прошепна:

— Мислех, че сигурно ще трябва да представим нещо като лиценз или разрешително и че ще ми се наложи да се оправдавам, задето съм го забравил.

— Той сигурно при всички случаи щеше да се зарадва, че сме дошли. Виждал ли си някога подобно мъртвило? Ако едно място може да бъде мъртво — както, да речем, някой човек — сега сякаш се намираме в труп…

Повечето от книгите бяха печатни, също като тази във вътрешния джоб на Селдън. Дорс бавно тръгна покрай рафтовете, за да ги проучи.

— Стари книги — отбеляза тя. — Или поне повечето от тях. Една част — класика, друга — без никаква стойност.

— Външни ли са? Имам предвид — немикогенски?

— О, да. Ако имат свои собствени, би трябвало да ги съхраняват някъде другаде. Това тук е, за да могат бедните самозвани ученчета като онзи, вчерашния, да правят безсмислени проучвания… Ха, ето реферативния отдел. Тук има една „Имперска енциклопедия“, която е най-малко отпреди петдесет години. И един компютър.

Тя протегна ръце към клавиатурата, но Селдън я спря:

— Чакай. Нещо може да тръгне на зле и да се забавим.

Той посочи към дискретния указател над един самостоятелен стелаж с книги, на който светеше „Към Сакр ториума“. Второто „а“ от думата бе угаснало, може би наскоро, а може би просто на никого не му пукаше. (Империята, помисли си Селдън, наистина е в упадък.) Всички нейни части, включително Микоген.

Огледа се. Бедната Библиотека, тъй нужна за тукашната гордост и вероятно тъй полезна на старейшините, които може би я използваха, за да откриват трохички, подкрепящи собствените им вярвания, и представящи ги като убеждения на учените — туземци, бе все още празна. Никой не бе влязъл след тях.

И тогава, на прага, внезапно осъзнал, че минат ли и второто препятствие, няма да има връщане назад, той помоли:

— Дорс, не идвай с мен.

Тя се навъси.

— Защо?

— Не е безопасно, а не искам да те излагам на риск.

— Тук съм, за да те защищавам — отвърна тя меко, но настойчиво.

— Че каква защита можеш да ми дадеш? Аз съм способен да се защищавам и сам, макар ти да не мислиш така. И само ще се затрудня, ако ще трябва да пазя и теб. Не ти ли е ясно?

— Недей да се безпокоиш за мен, Хари — отвърна Дорс. — Безпокойството е моя работа — и тя потупа шарфа си там, където той пресичаше пространството между забулените й гърди.

— Понеже Чувек те е помолил?

— Понеже съм получила такава заповед.

Историчката стисна ръката му току над лакътя и той отново се изненада от силния й хват.

— Знаеш, че съм против това, Хари — рече тя — но ако чувстваш, че трябва да влезеш, аз също ще го направя.

— Добре тогава. Но ако стане нещо и видиш, че можеш да се отскубнеш, бягай. Не се безпокой за мен.

— Хари, просто си хабиш думите. А освен това ме обиждаш.

Селдън докосна входния панел, вратата се плъзна настрани и двамата минаха почти едновременно.

56

Просторно помещение; още по-просторно, защото в него нямаше нищо, което да наподобява мебел. Нито столове, нито пейки, нито каквито и да било седалки. Нито подиум, нито завеса, нито украса. Никакви лампи, само меко, еднообразно, нефокусирано осветление. Стените обаче не бяха съвсем голи. Тук-там имаше и малки примитивни телевизионни екрани, подредени на различно разстояние един от друг и на различна височина по начин, който не бе лесен за запомняне. Всички до един светеха и явно бяха двумерни. От мястото, където се намираха, не се забелязваше дори намек за трето измерение, още по-малко пък полъх от истинска холовизия.

Вътре имаше хора. Не бяха много и нийде не се оформяха групички. Всички стояха сами и — също като телевизионните екрани — в ред, който не бе лесен за запомняне. Всички с бели фусти, всички с шарфове.

Почти пълна тишина. Никой не говореше в общоприетия смисъл на тази дума. Неколцина едва-едва местеха устни, тихо мърморейки. Тези, които вървяха, го правеха крадешком, вперили поглед в земята.

Атмосферата твърде много приличаше на погребална.

Селдън се приведе към Дорс, която незабавно сложи пръст пред устните си, а сетне му посочи един от телевизионните екрани. На него се виждаше идилична градина, обсипана с цветове; камерата бавно ги обхождаше.

Тръгнаха заедно натам, като имитираха походката на останалите — бавни стъпки, меко полагане на стъпалото на земята.

Когато стигнаха на половин метър от екрана, се чу приятен, убеждаващ глас:

— Градината на Антенин според репродукции от древни пътеводители и фотоси, разположена в подножието на Еос. Забележете, че…

Дорс зашепна така тихо, че Селдън с мъка долови гласа й заради звука от приемника:

— Включва се, когато някой го наближи, и ще се изключи, ако направим крачка назад. Щом сме достатъчно близо, ще можем да говорим под прикритие. Само не ме поглеждай и млъкни, ако ни наблюдават.

Привел глава и отпуснал ръце с преплетени пръсти (вече беше забелязал, че тук това е предпочитана поза), Селдън каза:

— Очаквам всеки миг някой да завие.

— Нищо чудно. Те оплакват своя изгубен свят — отвърна Дорс.

— Надявам се, че от време на време сменят програмите. Направо е убийствено да гледаш винаги едни и същи ленти.

— Сигурно са различни — предположи историчката, след като плъзна очи насам-натам. — Може би периодично ги сменят. Не зная.

— Чакай! — мъничко по-високо се обади Селдън. После снижи глас. — Ела насам.

Дорс се намръщи, тъй като не разбра съвсем точно думите му, но той си помогна с глава. Отново тръгнаха крадешком, ала сега неговите крачки станаха по-дълги, сякаш му се искаше да увеличи скоростта. Дамата го настигна и рязко, макар и само за миг, го дръпна за фустата. Той забави ход.

— Тук има роботи — обясни, щом към картината се прибави и говор.

На екрана се виждаше част от някакво имение с неравна морава и редица от жив плет на преден план, както и три странни предмета, които можеха да се опишат единствено като роботи. Бяха очевидно метални и смътно човекоподобни по форма.

Записът поясни:

— Това е наскоро конструиран изглед от изграждането на прочутото Уендъмско имение от трети век. Роботът, който виждате в центъра, се е наричал Бендар и според архивите е служил двадесет и две години, преди да бъде заменен.

— „Наскоро конструиран“ — повтори Дорс. — Значи би трябвало да сменят филмите. — Освен ако не казват „наскоро конструиран“ за нещо, направено преди хиляда години.

Към телевизионния екран бавно приближи един микогенец и с тих, макар и не като шепота на Селдън и Дорс глас каза:

— Поздрави, Братя.

Каза го, без да погледне към тях, и след един неволен и стреснат поглед, който му хвърли, Селдън бързо извъртя глава настрани. Дорс пък изобщо не вдигна очи.

Математикът се поколеба как да реагира. Мицелий Седемдесет и втори беше споменал, че в Сакраториума не се говори. Може би преувеличаваше? В края на краищата нали бе казал, че от дете не е влизал тук.

В безизходицата си реши, че трябва да прояви поне елементарна любезност и шепнешком отвърна:

— И на теб, Братко, поздрави.

Нямаше никаква представа дали това е правилната формула за отговор, нито пък дали изобщо има някаква формула, но другият като че ли не забеляза нищо нередно в нея.

— За вас в Аврора — каза оня.

— И за теб — рече Селдън и понеже му се стори, че мъжът очаква още нещо, добави „в Аврора“. Последва почти неуловимо смъкване на напрежението. Селдън почувства, че челото му се е овлажнило.

— Прекрасно е! — продължи микогенецът. — Не съм го виждал по-рано.

— Изкусна направа — потвърди Селдън. А сетне в пристъп на дързост добави: — Загуба, която не трябва да се забравя.

Другият като че ли се сепна, но после рече:

— Воистина, воистина — и се отдалечи.

Дорс изсъска:

— Не рискувай. Не говори неща, които не ти се налага да казваш.

— Стори ми се естествено. Във всеки случай това наистина е скорошно. Само че тия роботи ме разочароват. Очаквах, че така ще изглеждат автоматите. Искам да видя органичните модели… хуманоидите.

— Мисля, че ако са съществували — отбеляза след известно колебание Дорс — не ще да са ги използвали за градинска работа.

— Вярно — кимна Селдън. — Трябва да намерим Гнездото на старейшините.

— Ако и то изобщо съществува. Май в тази празна пещера няма нищо друго освен… празна пещера.

— Нека да погледнем все пак.

Тръгнаха покрай стената, отминавайки изглед след изглед, като се опитваха край всеки да изчакват различен интервал от време, докато историчката не сграбчи ръката на Селдън. Между два екрана се забелязваха линии, които очертаваха неясен правоъгълник.

— Врата — рече тя, а сетне понамали увереността си с едно: — Как мислиш?

Селдън се огледа крадешком. Ужасно удобно беше, че в съответствие с оплаквателната атмосфера всяко лице, което не се бе втренчило в някой телевизионен екран, бе сведено в тъжна концентрация към пода. (Ала микогенецът, който преди малко се бе обърнал към тях, очевидно беше забелязал съществуването им.)

— Как мислиш, че се отваря? — попита ученият.

— С входна плочка.

— Нищо такова не виждам.

— Просто не е отбелязана, но ей там е леко обезцветено. Откри ли мястото? Колко длани, колко пъти…

— Ще пробвам. Наблюдавай наоколо и ако някой погледне насам, ме сритай.

Притаи дъх, докосна безуспешно обезцветеното място, а сетне постави цялата си ръка върху него и натисна.

Вратата тихо се отвори — без изскърцване, без стържене. Селдън пристъпи вътре колкото се може по-бързо и Дорс го последва. Вратата се затвори след тях.

— Въпросът е — отбеляза спътничката му — дали някой не ни видя.

— Старейшините трябва често да минават оттук — предположи той.

— Да, но дали ще приемат, че и ние сме старейшини?

Селдън поизчака малко и каза:

— Ако ни бяха забелязали и ако някой си бе помислил, че нещо не е наред, вратата сигурно щеше да се разтвори още веднъж, петнайсет секунди след като влязохме.

— Възможно е — сухо вметна Дорс — а също така е възможно от тази й страна да няма нищо за гледане или вършене и никой да не го е еня, загдето влязохме.

— Тепърва ще разберем — измърмори математикът.

Доста тясното помещение, в което се озоваха, бе тъмноватичко, но щом пристъпиха по-напред, осветлението се усили. Наоколо имаше кресла — широки и удобни, малки масички, няколко кушетки, един дълбок и висок хладилник, шкафове.

— Ако това е Гнездото на старейшините — рече Селдън — значи са се обзавели направо разкошно, въпреки аскетизма на самия Сакраториум.

— Както и би могло да се очаква — кимна Дорс. — Аскетизмът сред управляващата класа е много рядко явление, освен ако не е само за пред хората; можеш да си запишеш това в бележника за психоисторически афоризми. — Тя се огледа. — Тук също няма никакъв робот.

— Спомни си, че на едно гнездо му прилича да е нависоко, а този таван е нисък — отбеляза ученият. — Трябва да има и горни етажи, а това сигурно води към тях. — И той посочи една щедро застлана с килими стълба.

Но не тръгна към нея, а объркано се огледа наоколо.

Дорс предположи какво търси.

— Забрави за асансьорите! На Микоген има култ към примитивизма. Тук няма да намериш никакви подобни машинарии. Нещо повече, аз съм съвсем сигурна, че ако стъпим върху долното стъпало, то няма да започне да се движи нагоре. Ще трябва да се изкатерим. Може би няколко етажа…

— Да се изкатерим?!

— Ако изобщо води нанякъде, би следвало да е към Гнездото. Искаш ли да го видиш, или не?

Тръгнаха заедно към стълбището и започнаха да се изкачват.

Отминаха цели три етажа, като междувременно светлината забележимо и постоянно намаляваше. Селдън дълбоко си пое въздух и прошепна:

— Смятам, че съм в добра форма, но мразя да се катеря.

— Не си навикнал на точно този вид физическо усилие. — Дорс не показваше никакви признаци на умора.

На върха на третата поредица от стъпала стълбището свърши и пред тях се появи друга врата.

— Ами ако е заключена? — рече Селдън по-скоро на себе си. — Ще се опитаме ли да я разбием?

— Защо да е заключена — възрази историчката — след като долната не беше? Ако това е Гнездото на старейшините, мисля, че трябва да има табу никой освен тях да не идва тук. А табуто е по-силно от всяка ключалка.

— Само що се отнася до онези, към които е насочено — възрази Селдън, но кой знае защо изобщо не помръдна към вратата.

— След като се колебаеш, все още има време да се върнем — подхвърли Дорс. — Всъщност аз бих те посъветвала да направим именно това.

— Колебая се единствено понеже не знам какво ще открием вътре. Ако е празно…

И изведнъж добави с доста по-висок глас:

— Тогава ще е празно! — След което натисна входния панел.

Вратата се отдръпна тихо и бързо и двамата неволно отстъпиха крачка назад, изненадани от светлината, която ги заля отвътре.

Там, обърната с лице към тях, с очи, оживени от светлинка, и полуповдигнати ръце, с единия крак леко по-напред от другия, проблясвайки с бледожълто метално сияние, стоеше човешка фигура. За няколко мига на Селдън му се стори, че тя носи плътно прилепнала туника, но при по-внимателно вглеждане ставаше явно, че туниката е просто част от конструкцията на предмета.

— Това е робот — с благоговение промълви той. — Само че метален.

— Още по-лошо — рече Дорс, като бързо пристъпи настрани в едната посока, а след това и в другата. — Очите му не ме следват. Ръцете му не потрепват. Той не е жив — ако изобщо може да се каже, че един робот е жив.

И точно в този момент някакъв мъж — несъмнено мъж — пристъпи иззад робота и рече:

— Сигурно не може. Аз обаче съм жив.

Почти механично Дорс пристъпи напред и зае мястото си между Селдън и мъжа, появил се така неочаквано.

57

Ученият я побутна настрани — може би малко по-грубо, отколкото бе възнамерявал.

— Нямам нужда от защита. Това е нашият стар приятел Слънцар Четиринадесети.

Възрастният мъж, който бе застанал пред тях, носеше двоен шарф, което може би бе негово право като върховен старейшина.

— А вие сте туземецът Селдън — каза той.

— Разбира се — отговори математикът. — Пък това, въпреки мъжките й одеяния, е туземката Венабили.

Дорс не каза нищо.

— Вие, туземецо, разбира се, сте прав — подхвана Слънцар Четиринадесети. — За вас от моя страна няма никаква физическа заплаха. Моля, седнете. И двамата. Тъй като вие не сте Сестра, туземко, няма защо да се оттегляте. Ето там място; ако цените подобна чест, ще ви съобщя, че вие ще бъдете първата жена, която е сядала на него.

— Не ценя подобна чест — отвърна Дорс дума по дума, за да ги подчертае.

Слънцар Четиринадесети кимна.

— Както искате. Аз също ще седна, защото трябва да ви задам няколко въпроса, а не ми се ще да го правя стоешком.

Настаниха се в един ъгъл на помещението. Очите на Селдън се отместиха към металната фигура.

— Това наистина е робот — каза върховният старейшина.

— Зная — кратко отвърна ученият.

— Зная, че знаете — със същата невъзмутима вежливост продължи Слънцар Четиринадесети. — Но след като вече уредихме този въпрос, обяснете защо сте тук.

Математикът впери твърд поглед в микогенеца и отговори:

— За да видим робота.

— Известно ли ви беше, че никому освен на старейшините не е позволено да влиза в Гнездото?

— Не, но го подозирах.

— Не ви ли казаха, че никой туземец не може да влиза в Сакраториума?

— Казаха ни го.

— И вие пренебрегнахте този факт?

— Както ви заявих, искахме да видим робота.

— Знаете ли, че нито една жена, дори и да е Сестра, няма право да влиза в Сакраториума, освен при някои предварително определени и много редки случаи?

— Казаха ни и това.

— И на никоя жена не е разрешено по никое време и при никакви обстоятелства да се облича в мъжки дрехи? В границите на Микоген това се отнася за туземките със същата сила както за Сестрите.

— Не са ни информирали, но… не съм изненадан.

— Добре. Желаех да узнаете всичко туй. Сега моля да ми отговорите, защо искате да видите робота?

Селдън сви рамене.

— От любопитство. Никога не съм виждал робот и дори не знаех, че съществува такова нещо.

— И как в такъв случай узнахте, че съществува и, по-специално, че се намира тук?

Туземецът помълча, а сетне заяви:

— Не желая да отговарям на този въпрос.

— Затова ли бяхте докарани в Микоген от Четър Чувек? За да изследвате роботи?

— Не. Чувек ни докара тук, за да бъдем в безопасност. Ние обаче, доктор Венабили и аз, сме учени. Нашето царство е знанието и целта ни е придобиването на знания. Извън границите си Микоген е зле разбиран и ние искахме да узнаем повече за местните обичаи и методи на мислене. Това желание е естествено и на нас то ни се струва безобидно и дори похвално.

— Аха. Само че ние не искаме другите племена и светове да узнават за нас. Това пък е нашето естествено желание и ние сме съдниците какво е безвредно за нас и какво не е. Така че, туземецо, отново питам: откъде знаехте, че в Микоген има робот и че той е в това помещение?

— Общоизвестни слухове — след дълга пауза заяви Селдън.

— Държите ли на думите си?

— Че са общоизвестни слухове? Държа!

Проницателните сини очи на Слънцар Четиринадесети сякаш се превърнаха в остриета и той каза, без да повишава глас:

— Туземецо Селдън, ние отдавна си сътрудничим с Четър Чувек. За туземец ни се виждаше почтен и заслужаващ доверие индивид. За туземец! Когато той ви доведе вас двамата и поръчителства да ви защищаваме, ние му обещахме. Само че Чувек, каквито и добродетели да има, все пак си е туземец, и няма да крия, че таяхме лоши предчувствия. Изобщо не бяхме сигурни каква може да бъде вашата или неговата истинска цел.

— Нашата цел е знанието — настоя Селдън. — Академичното знание. Туземката Венабили е историк, а и аз изпитвам интерес към историята. Защо да не се интересуваме от микогенската история?

— На първо място, защото ние не искаме да се интересувате. Във всеки случай изпратихме при вас две от нашите доверени Сестри. Те трябваше да ви сътрудничат и да се опитат да открият какво търсите, но най-вече — какъв беше онзи израз, дето вие обичате да употребявате? — да ви водят за носа. И то по такъв начин, че да не сте съвсем сигурни в онова, което става — Слънцар Четиринадесети се усмихна, ала усмивката му бе мрачна. — Дъждокапка Четиридесет и пета — продължи той — тръгна да пазарува с туземката Венабили, но в случващото се при тези излизания нямаше нищо нередно. Естествено ние получавахме пълен отчет. Дъждокапка Четиридесет и трета ти показа, туземецо Селдън, нашите микроферми. Може би си я заподозрял за готовността й да те придружава сама — нещо, което е съвършено немислимо за нас, но сигурно си разсъдил, че онова, което се отнася за Братята, не се отнася за туземците, и си се поласкал, че това несериозно разсъжденийце я е накарало да отстъпи. Тя се е съгласила на твоето желание, макар и с цената на значителна част от душевното си равновесие. И най-накрая ти си помолил за Книгата. Ако ти я беше дала прекалено лесно, може би щеше да възбуди подозренията ти, така че Сестрата се е престорила, че изпитва, перверзно желание, което единствено ти би могъл да задоволиш. Нейната саможертва няма да бъде забравена… Доколкото разбирам, туземецо, все още разполагаш с Книгата, и предполагам, че тя и сега е у теб. Може ли да я получа?

Математикът седеше, потънал в горчиво мълчание.

Набръчканата ръка на Слънцар Четиринадесети остана все тъй ненатрапчиво протегната и той добави:

— Колко по-добре ще е така, отколкото да ти бъде отнета със сила…

И Селдън я подаде. Върховният старейшина прелисти страниците, сякаш да се увери, че нищо лошо не се е случило с нея.

— Ще ни се наложи да я унищожим внимателно по одобрения начин — леко въздъхна той. — Тъжно! Е, след като вече бе получил Книгата, туземецо Селдън, ние, разбира се, не се изненадахме, когато тръгна към Сакраториума. Непрекъснато бяхте наблюдавани, защото не мислете, че който и да било Брат или Сестра, дето не е съвсем отнесен, няма само с един поглед да разбере, че сте чужденци. Щом зърнем шапчица, веднага я разпознаваме, а на Микоген има не повече от седемдесет такива — почти всички са на туземци, пристигнали по официални дела, и докато са тук, те остават през цялото време в светските държавни сгради. Така че вас не само са ви забелязвали, но и безпогрешно са ви идентифицирали — отново и отново. Възрастният Брат, когото срещнахте, внимателно ви съобщи за Библиотеката и за Сакраториума, но освен това се погрижи да ви каже какво ви е забранено да вършите, тъй като ние не искахме да ви вкарваме в капан. Къснебе Втори също ви предупреди — и то съвсем убедително. И въпреки това вие не се отказахте. Магазинът, от който купихте двата шарфа — продължи след малка пауза Слънцар Четиридесети — незабавно ни изпрати съобщение и оттам ние разбрахме намеренията ви. Постарахме се Библиотеката да бъде празна; библиотекарят бе инструктиран да не ви поглежда; постарахме се в Сакраториума да няма много хора. Единственият Брат, който по погрешка ви заговори, едва не провали всичко, но бързо се отдръпна, когато осъзна с кого си има работа, а след това дойде тук. Както виждате, ние по никакъв начин не сме ви примамили насам. Дойдохте в резултат от собствените си действия и онова, което искам да ви запитам още веднъж е: защо?

Този път заговори Дорс. Гласът й беше твърд, погледът — стоманен.

— Ще ти кажем още веднъж, микогенецо. Ние сме учени, за нас знанието е свещено, и то е единственото, което ни интересува. Вие не ни примамихте тук, но не ни и спряхте, както можехте да сторите, преди изобщо да доближим тази сграда. Вие отстранихте пречките от пътя ни и ни улеснихте да поемем по него, а дори и само това може да се смята като подмамване. Нанесохме ли някаква вреда? Мисля, че по никакъв начин не обезпокоихме сградата, тази стая или това. — Тя посочи робота. — Пред нас е един мъртъв къс метал, който криете тук; сега ние знаем, че той е мъртъв, и това бе всичкото знание, което дирехме. Предполагахме, че то ще има много по-голямо значение, и сме разочаровани, но сега, когато знаем какво е в действителност, ще се махнем — и, ако желаете, ще напуснем и самия Микоген.

Слънцар Четиринадесети слушаше със съвършено безизразно лице, а когато историчката привърши, той се обърна към Селдън:

— Този робот — такъв, какъвто го виждате, е символ; символ на онова, което ние сме загубили и което вече не притежаваме; на всичко, което хилядолетия наред не сме забравили и което възнамеряваме някой ден да си върнем. Тъй като той е единственото материално и автентично нещо, което ни е останало оттогава, ни е много скъп — и все пак за твоята жена представлява просто „мъртъв къс метал“. Присъединяваш ли се към тази преценка, туземецо Селдън?

— Ние сме членове на общества — отвърна внимателно запитаният — несвързани от общо минало. Живеем в настоящето, което смятаме за продукт на цялото минало, а не само на един отдавна отлетял момент от време, който да притискаме към гръдта си. Осъзнаваме какво може да означава за вас роботът и бихме желали той да продължи да означава същото. Само че ние можем да го видим единствено със собствените си очи — така, както вие можете да го видите единствено със своите. За нас той е един мъртъв къс метал.

— А сега — обади се Дорс — ще си тръгнем.

— Няма — рече Слънцар Четиринадесети. — С идването си тук вие извършихте престъпление. То е престъпление единствено в нашите очи, както ще побързате да ни посочите — устните му се изкривиха в смразяваща усмивка — но това все пак е микогенска територия и на нея ние определяме дефинициите. Подобно престъпление, както ние го дефинираме, се наказва със смърт.

— И се каните да ни застреляте? — високомерно попита историчката.

Изражението на Върховния старейшина стана презрително и той продължи да говори на мъжа.

— Какво си мислите, че сме, туземецо Селдън? Нашата култура е също тъй стара като вашата, също тъй сложна, цивилизована и хуманна. Аз не съм въоръжен. Вие ще бъдете съдени и доколкото сте доказано виновни, ще бъдете екзекутирани съгласно закона — бързо и безболезнено. Ако се опитате да напуснете сега, аз не ще ви спра, но долу има мнозина Братя — много повече, отколкото се виждаха, когато влязохте в Сакраториума, и разгневени от вашите действия, те сигурно ще ви посегнат грубо и насилствено. В нашата история има случаи, когато туземците са умирали по този начин, а това не е приятна смърт и определено не е безболезнена.

— Къснебе Втори вече ни предупреди за подобна възможност — невъзмутимо рече Дорс. — Тя очевидно е част от вашата сложна, цивилизована и хуманна култура.

— Туземецо Селдън — спокойно каза микогенецът — в моменти на бурна емоция хората могат да бъдат подтикнати към насилие, независимо каква е тяхната човечност, когато са спокойни. Това е валидно за всяка култура, както твоята жена, която твърди, че е историк, положително би трябвало да знае.

— Нека бъдем разумни, Слънцар Четиринадесети — предложи ученият. — Ти може да представляваш закона в Микоген по отношение на местните дела, но не и спрямо нас. Ние двамата сме немикогенски граждани на империята, а именно императорът и назначените от него правни служители са онези, които трябва да имат последната дума при всяко крупно престъпление.

— Това може и да е тъй по закон и на хартия, както и на холоекраните, но сега не говорим за теорията, туземецо Селдън. Върховният старейшина отдавна притежава властта да наказва светотатствените престъпления, без императорският трон да е длъжен да се намесва.

— Когато престъпниците са ваши хора, да — възрази Селдън. — Съвсем различно е обаче, когато те са Външни.

— Съмнявам се, специално в конкретния случай. Туземецът Чувек ви доведе тук като бегълци, а ние в Микоген нямаме мая в главите, за да не разберем, че сте избягали от законите на императора. Защо той ще възразява, ако свършим вместо него неговата работа?

— Защото — рече Селдън — определено грешиш. Дори и да бягахме от имперската власт и Клеон Първи да ни търсеше единствено за да ни накаже, той все пак ще иска да го стори лично. Да ти позволи да убиеш немикогенци — независимо по какъв начин и поради какви съображения — без надлежен имперски съд, би означавало да се противопоставиш на неговата власт, а никой император няма да позволи такъв прецедент. Без значение колко ще му е неприятно да прекъсне търговията с микрохрана, той все пак ще чувства, че е нужно да възстанови императорските си прерогативи. Желаеш ли, заради твоето намерение да ни убиеш, тук да бъде стоварена една дивизия имперски войници, които да плячкосат вашите ферми и жилища, да осквернят вашия Сакраториум и да си позволят волности със Сестрите? Помисли!

Слънцар Четиринадесети се усмихна отново, но не показа никаква отстъпчивост.

— Всъщност аз вече размислих и наистина има една алтернатива. След като ви осъдим, можем да отложим вашата екзекуция, за да ви дадем възможност да апелирате към императора за преразглеждане на случая. Император Клеон Първи ще ни бъде благодарен за нашата готовност да се подчиним на неговата власт, а може би и загдето вие двамата ще му попаднете в ръцете — и Микоген ще спечели от цялата работа. Това ли искате? Да апелирате към императора, както си му е редът, и да му бъдете предадени?

Селдън и Дорс се спогледаха за миг и нищо не казаха.

Върховният старейшина продължи:

— Чувствам, че по-скоро ще предпочетете втората възможност, отколкото да умрете, но защо оставам с впечатлението, че подобно предпочитание надделява у вас едва-едва?

— Всъщност — обади се един друг глас — аз мисля, че и двете алтернативи са неприемливи и трябва да потърсим трета.

58

Пръв идентифицира новодошлия Дорс — може би понеже именно тя го очакваше повече.

— Чувек! — възкликна историчката. — Добре, че ни откри. Свързах се с теб в мига, в който разбрах, че няма да успея да разубедя Хари. — Младата жена описа почти пълен кръг с двете си ръце.

Четър се поусмихна, но това не наруши вродената мрачноватост на лицето му. По него определено се забелязваше лека умора.

— Скъпа моя — рече той — имах да върша много други неща. Не мога винаги да се откъсна на секундата. А когато дойдох тук, ми се наложи — също като на вас двамата — да се снабдя с фуста и шарф, да не говорим за шапчицата, и да стигна до Сакраториума. Ако бях дошъл по-рано, може би щях да успея да предотвратя всичко това, но вярвам, че не съм закъснял прекалено.

Слънцар Четиринадесети вече се възстановяваше от болезнения потрес. С глас, в който липсваше обичайната спокойна дълбочина, той запита:

— Как се добра дотук, туземецо Чувек?

— Не беше лесно, Върховни старейшино, но както туземката Венабили обича да повтаря, аз съм много убедителен човек. Някои хора помнят кой съм и какво съм направил в миналото за Микоген. Помнят дори, че съм почетен Брат. Ти забравил ли си, Слънцар Четиринадесети?

— Не съм забравил — отговори споменатият — но дори най-благосклонната памет не може да оправдае подобни деяния. Тук, на това свещено място да дойде туземец… И туземка! Няма по-голямо престъпление. Всичко, което си направил, едва ли е достатъчно, за да балансира стореното кощунство. Моите хора не са безумци. Ще ти се отплатим по някакъв друг начин. Тези двамата обаче трябва да умрат или да бъдат предадени на императора.

— Аз също съм дошъл тук — спокойно възрази Чувек — Това не е ли престъпление?

— За теб — рече Слънцар Четиринадесети — лично за теб като за един вид почетен Брат. аз мога… да си затворя очите. Но не и за тези двамата.

— Защото очакваш награда от императора? Някаква милост? Някаква отстъпка? Свързал ли си се вече с него. или което е по-вероятно — с неговия първи министър, Демерцел?

— Това не е тема за обсъждане.

— Което само по себе си е признание. Хайде, не питам какво ти е обещал императорът, но то не може да е кой знае колко голямо. В тези упадъчни дни дори той не разполага с много за даване. Нека аз ти направя едно предложение. Тези двамината казаха ли ти, че са учени?

— Казаха.

— И наистина са. Не те лъжат. Туземката е историчка, туземецът — математик. Опитват се да съчетаят своите способности, за да създадат математика на историята, и са нарекли комбинирания предмет „психоистория“.

— Нито знам нещо за тази психоистория — заяви Слънцар Четиринадесети — нито ме интересува. Изобщо не ме вълнува която и да е страна от вашата туземска ученост.

— Въпреки това — настоя Чувек — предлагам ти да ме изслушаш.

На журналиста му трябваха петнадесет минути сбити обяснения, за да опише възможността естествените закони на обществото (нещо, което той винаги споменаваше с ясно различими кавички в гласа) да се организират по такъв начин, че да направят възможно предсказването на бъдещето — със значителна степен на достоверност.

Когато привърши, Слънцар Четиринадесети, който бе слушал безизразно, отбеляза:

— Бих казал, че хипотезата е доста несигурна.

С обезсърчена физиономия Селдън се накани да се обади, несъмнено за да се съгласи с него, но ръката на Чувек, която леко лежеше на коляното му, го стисна съвсем недвусмислено.

— Възможно е, Върховни старейшино — заяви той — но императорът не мисли така. А когато споменавам Клеон Първи, който сам по себе си е доста дружелюбен човек, аз всъщност имам предвид Демерцел, чиито амбиции няма защо да ти обяснявам. Те двамата твърде много биха искали да се доберат до тези учени, така че именно затова аз ги доведох тук — за да бъдат в безопасност. Изобщо не очаквах, че ти ще свършиш работата на Демерцел вместо самия него, като му ги предадеш.

— Извършиха едно престъпление, което…

— Да, знам, Върховни старейшино, но то е престъпление единствено защото ти си решил да го наречеш така. Не е причинена никаква вреда.

— Беше накърнена нашата вяра, нашите най-дълбоки чувства…

— Представи си колко по-лошо би било, ако психоисторията попадне в ръцете на Демерцел. Да, признавам, че от нея може и нищо да не излезе, но допусни за миг, че все пак се получи нещичко и че имперското правителство го използва — да предсказва какво се задава, да предприема мерки, въоръжено с предвиждания, с които никой друг не разполага — фактически да ръководи създаването на едно алтернативно бъдеще, което повече ще устройва империята.

— Е?

— Съмняваш ли се, Върховни старейшино, че това алтернативно бъдеще ще се отличава със засилена централизация? В момента, както ти много добре знаеш, империята от столетия е подложена на центробежни влияния. Сега много светове й се подчиняват само на думи, а на практика се самоуправляват. Дори тук, на Трантор, има децентрализация. Да вземем за пример Микоген — той до голяма степен е независим от имперското влияние. Ти управляваш като Върховен старейшина и до теб не стои никакъв имперски офицер, за да надзирава твоите действия и решения. Колко време, мислиш, ще продължи това, когато хора от типа на Демерцел започнат да нагаждат бъдещето по свой вкус?

— Продължаваш с най-произволни разсъждения — каза Слънцар Четиринадесети — но признавам, че те са твърде смущаващи.

— От друга страна, ако тези учени успеят да доведат докрай задачата си — би могъл да кажеш, че това „ако“ е твърде малко вероятно, но то все пак си остава — тогава те положително ще си спомнят, че си им спестил всичко онова, което би могъл да не им спестиш. И ще е напълно възможно да уредят такова бъдеще, което ще позволи на Микоген да бъде даден собствен свят; свят, дето ще може да бъде тераформиран в близко подобие на Изгубения. А дори и те двамата да забравят твоята доброта, аз ще бъда до тях, за да им я припомня.

— Хубаво, но… — започна Слънцар Четиринадесети.

— Хайде — рече Чувек — не е трудно да се отгатне какво ти минава през ума. Че от всички туземци най-малко трябва да вярваш на Демерцел, нали? Ала макар шансът за психоисторията да е малък (ако не бях честен с теб, не бих го признал), той все пак не е нулев; и ако донесе възстановяване на Изгубения свят, какво повече би могъл да искаш? Какво не би рискувал ти срещу дори и най-нищожната вероятност това да стане? Хайде, аз ти обещавам, а знаеш, че не давам лесно обещания. Освободи ги и избери мъждукащия шанс за съкровената си мечта пред липсата на каквато и да било надежда.

Последва мълчание, прекъснато от въздишката на Върховния старейшина.

— Не зная как се получава така, туземецо Чувек, но всеки път, когато се срещнем, ти ме убеждаваш в нещо, което аз всъщност не искам да направя.

— Подвел ли съм те някога?

— Не, но никога не си ми предлагал толкоз малък избор.

— Нито пък толкоз висока възможна отплата. Едното уравновесява другото.

Слънцар Четиринадесети кимна с глава.

— Прав си. Вземи тия двамата и ги отведи от Микоген, та никога повече да не ги виждам, освен ако дойде време, когато… Това обаче сигурно няма да стане, докато съм жив.

— Може би не, Върховни старейшино. Твоите хора обаче чакат търпеливо от двадесет хиляди години, така че би ли възразил да го правят още… двеста?

— Не ми се ще да чакам и миг, но моите хора ще изтърпят толкова, колкото трябва. — Той се изправи и каза: — Аз ще прочистя пътя. Вземи ги и върви!

59

Най-после отново се намираха в тунел. Когато бягаха от Имперския сектор в Стрилингския университет, Чувек и Селдън бяха пътували през един тунел. Сега се намираха във втори — от Микоген за… — Математикът не знаеше за къде. Колебаеше се дали да попита. Лицето на журналиста изглеждаше като издялано от гранит и съвсем ясно личеше, че той не желае никакви разговори.

Чувек седна на предната седалка на четириместната кола, а мястото до него остана празно. Селдън и Дорс си поделиха задната седалка.

Ученият пое риска да се усмихне на спътничката си, която не преставаше да се чумери.

— Нали е приятно отново да си в истински дрехи?

— Никога повече — възкликна Дорс с разтърсваща искреност — няма да нося или да поглеждам каквото и да било, дето наподобява фуста! И никога, при никакви обстоятелства няма да нося шапчица. Всъщност сигурно ще ми стане чоглаво, ако дори само зърна някой естествено плешив човек.

И все пак именно тя зададе въпроса, който Селдън се колебаеше да подхвърли.

— Четър — рече доста нервно историчката — защо не ни кажеш къде отиваме?

Чувек се извърна настрани и погледна мрачно назад към двамата.

— Някъде — отвърна той — където може би ще ви бъде трудно да се наврете между шамарите, макар да не съм сигурен, че такова място съществува.

Дорс моментално оклюма.

— Наистина, Четър, грешката е моя. В Стрилинг оставих Хари да иде на Горната страна, без да го придружа. В Микоген го придружих, но изобщо не трябваше да му позволя да влезе в Сакраториума.

— Аз категорично го бях решил — възрази Селдън. — Ти в никакъв случай не си виновна.

Чувек не направи каквото и да е усилие да разпределя вината.

— Доколкото разбрах — рече той — искал си да видиш робота. Имаше ли някаква причина за това? Можеш ли да ми я кажеш?

Математикът усети, че се изчервява.

— Сбърках, Четър. Не ми е ясно какво точно съм очаквал или съм се надявал да видя. Ако знаех какво има в Гнездото, никога не бих си дал труда да отида там. Можеш спокойно да го наречеш пълно фиаско.

— Но, Селдън, все пак нещо си се надявал да видиш! Моля те, кажи ми. Ако желаеш, помисли. Пътуването ще трае дълго…

— Работата, Чувек, е, че подозирах за съществуването на роботи с човешка форма; говори се, че са били дълговечни, че поне един от тях може още да е жив и да се намира в Гнездото. Там наистина имаше робот, ала той беше метален, най-вероятно мъртъв и служеше единствено като символ. Само да знаех…

— Да! Само да знаехме и нямаше да има нужда от каквито и да било изследвания. Откъде взе информация за човекоподобните роботи? Тъй като никой местен жител не би обсъждал с теб този въпрос, в момента аз мога да се сетя само за един източник. Микогенската Книга — едно печатно томче със собствено захранване на древен аврорски и съвременен галактически. Прав ли съм?

— Да.

— И как се сдоби с екземпляр от нея?

Селдън помълча, сетне измърмори:

— Малко е притеснително…

— Аз не се притеснявам лесно, човече.

Ученият му разправи и Чувек си позволи по лицето му да премине съвсем бегла усмивка. После каза:

— Не ти ли хрумна, че това е било представление? Никоя Сестра не би направила подобно нещо, освен ако не са я инструктирали, а и в такъв случай ще трябва да са я убеждавали доста време.

Селдън се навъси и рязко отвърна:

— Изобщо не е толкова очевидно. От време на време хората наистина се държат перверзно. Много ти е лесно да се усмихваш сега. Но нито аз разполагах с информацията, която ти имаш, нито Дорс. Ако не искаше да попадам в капани, можеше да ме предупредиш за онези, които съществуват.

— Съгласен съм. Оттеглям забележката си. Във всеки случай сигурен съм, че Книгата вече не е у теб.

— Не е. Слънцар Четиринадесети ми я взе.

— Колко прочете от нея?

— Само малка част; нямах време. Това всъщност е огромна книга, Чувек, и трябва да ти кажа, че е ужасно скучна.

— Да, зная, понеже ми се струва, че съм изчел доста повече от нея, отколкото ти. Не само е скучна, но е и съвършено недостоверна. Излага едностранчив, официален микогенски възглед за историята, като набляга много настойчиво на него, а не на разумната обективност. На места дори е написана съзнателно неясно, така че ако Външни вземат да я четат, никога да не разберат напълно онова, което разкрива. Какво например си мислиш, че си прочел за роботите, за да се заинтересуваш от тях?

— Вече ти казах. Говорят за човекоподобни роботи — такива, които не могат да бъдат различени по външния им вид от хората.

— И колко са били те според тях?

— Не казват. Най-малкото аз не попаднах на пасаж, където да дават някаква бройка. Може би са били само шепа, обаче за един Книгата споменава като за „Ренегата“. Изглежда тази дума има някакво скверно значение, само че не можах да разбера какво точно.

— Нищо не си ми разправил за това — намеси се Дорс. — Ако ми беше казал, щях да ти обясня, че то не е собствено име. Това е поредният архаизъм и, грубо казано, означава същото, което на галактически значи „предател“. По-старата дума подсилва аурата на страх около деянието. Един предател се промъква някак си крадешком към своето предателство, докато ренегатът парадира с него.

— Ще оставя тънкостите на архаичния език на теб, Дорс — кимна Чувек — но във всеки случай, ако Ренегата наистина е съществувал и ако е бил човекоподобен робот, не биха го запазили и почитали точно в Гнездото на старейшините.

— Не зная какво е значението на Ренегата — обади се Селдън — но, както казах, останах с впечатлението, че той е бил техен враг. Мислех си, че е възможно да са го сразили и запазили като спомен за микогенския триумф.

— Има ли в Книгата някакъв намек, че Ренегата е бил сразен?

— Не, но е възможно да съм пропуснал тази част…

— Малко вероятно. Всяка микогенска победа би била обявена там така, че да не може да се изтълкува другояче. Пък и щяха непрекъснато да се позовават на нея.

— В Книгата има и още нещо, което се изтъква за Ренегата — след кратко колебание съобщи математикът — но изобщо не съм сигурен, че съм успял да го разбера.

Чувек бързо го подкрепи:

— Нали ти казах, понякога преднамерено замъгляват нещата.

— И въпреки това от прочетеното излиза, че той е можел някак си да подслушва човешките емоции… да им влияе…

— Всеки политик го може — сви рамене Чувек. — Когато успява, наричат това харизматичност.

Селдън въздъхна.

— Е, иска ми се да вярвам, че е било точно така. Бих дал много, за да намеря някой древен човекоподобен робот, който е все още жив и с когото бих могъл да поразговарям.

— С каква цел? — запита журналистът.

— За да науча подробности за примитивното галактическо общество, когато то се е състояло все още само от шепа светове. Психоисторията може да се извлече по-лесно от една такава относително малка Галактика.

— Сигурен ли си, че можеш да вярваш на онова, което си чул? — контрира Чувек. — След толкова хиляди години наистина ли ще поискаш да се обосновеш с ранните спомени на робота? Колко ли изкривявания ще са се вмъкнали в тях?

— Вярно е — внезапно се обади Дорс. — Хари, това ще бъде както с компютъризираните архиви, за които ти разправях. Малко по малко тези роботски спомени би трябвало да се подменят, да се изгубят, изтрият, изкривят… Единственото, което можеш да правиш, е да се връщаш назад, а колкото по-назад се връщаш, толкова по-недостоверна ще става информацията.

Четър кимна.

— Чувал съм, че говорят за това като за принцип на несигурността в информатиката.

— Но няма ли да е възможно — замислено промълви Селдън — част от информацията да бъде твърде грижливо запазена по специални съображения? Откъси от микогенската Книга могат спокойно да се отнасят за събития отпреди двадесет хиляди години и пак са достатъчно точни и подробни. Колкото по-ценна и по-внимателно съхранявана е дадена специфична информация, толкова по-дълготрайна и надеждна може да се окаже.

— Тук ключовата дума е „специфична“. Онова, което Книгата би държала да запази, едва ли съвпада с туй, което ти би желал да бъде запазено. Нищо чудно събитието, което един робот помни най-добре, да е онова, което ти би искал той да помни най-слабо.

Селдън съвсем се отчая.

— В каквато и посока да поема, търсейки начин да разработя психоисторията, нещата се нареждат така, че да я направят невъзможна. Защо ли да се мъча изобщо?

— Сега може и да ти изглежда безнадеждно — сухо рече Чувек — но не е изключено да открием някакъв път към нея, който никой от нас в този миг не очаква да намери. Не бързай толкова. А, ето че стигнахме едно място за отдих. Дайте да се отбием и да вечеряме.

Дъвчейки агнешките пирожки, направени от доста безвкусно тесто (още по-неприятно за небцето след микогенската храна), Селдън каза на другия мъж:

— Изглежда приемаш, че аз съм „нужният гений“ за разработването на психоисторията. Нали знаеш обаче, че може и да не съм аз?

— Така е — отвърна Чувек. — Може и да не си ти. Но не познавам нито един алтернативен кандидат за тая работа, така че се налага да държа на теб.

За кой ли път математикът въздъхна и рече:

— Добре, ще опитам, но нямам и искрица надежда. В началото твърдях, че е възможно, но не е практично; сега съм още по-убеден в това.