Прелюдия за Фондацията

49

Двете Дъждокапки пристигнаха в средата на сутринта. Дъждокапка Четиридесет и пета изглеждаше приветлива както винаги, обаче Дъждокапка Четиридесет и трета застана току до вратата с измъчено и тревожно изражение. Беше се втренчила в краката си и дори за миг не погледна към Селдън.

Математикът се озърна неуверено и направи знак на Дорс, която с приветлив и делови глас заяви:

— Един момент, Сестри. Трябва да дам указания на мъжа ми, защото иначе няма да знае с какво да се занимава днес.

Влязоха в банята и тя прошепна:

— Нещо не е наред ли?

— Да. Дъждокапка Четиридесет и трета явно е разстроена. Моля те, кажи й, че ще й върна Книгата веднага, щом мога.

Дорс благоволи да го дари с дълъг изумен поглед.

— Хари — рече тя — ти си много мил и внимателен човек, но нямаш тактичност и колкото една амеба. Ако аз само спомена за Книгата, бедната жена ще реши, че ти си ми разказал всичко, което се е случило вчера, и тогава вече наистина ще се разстрои. Единствената възможност е да се държа с нея както обикновено.

Селдън кимна и обезсърчено призна:

— Предполагам, че си права.

Часове по-късно, когато Дорс се върна за вечеря, го откри в леглото му, все още зает с прелистване на Книгата, само че в състояние на изострена нетърпеливост.

Той начумерено вдигна очи към нея и заяви:

— Ако възнамеряваме да останем тук по-дълго, ще трябва да си измислим някакво средство за връзка помежду ни. Нямах никаква представа кога ще се върнеш и се обезпокоих.

— Е, тука съм — отвърна тя, като енергично свали шапчицата си и се загледа в нея с нещо повече от бегло отвращение. — Наистина съм поласкана от твоята загриженост. Мислех си, че като затънеш в Книгата, едва ли ще осъзнаеш, че съм излязла.

Селдън изпръхтя.

— А колкото до комуникационните устройства — продължи историчката — съмнявам се, че на Микоген те се намират под път и над път. Това би означавало да се улеснят връзките с туземците, а подозирам, че водачите на сектора са твърдо решени да прекъсват всяко възможно общуване с огромния свят отвъд границите на техния собствен.

— Да. — Селдън захвърли Книгата настрани. — Мога да го допусна от туй, което прочетох. Разбра ли нещо за онова, как се казваше… За храма?

— Да — отговори тя, докато сваляше ивичките за веждите. — Има такива. Доста на брой храмове, пръснати по цялата площ на сектора, но интересното е, че съществува една централна постройка, която изглежда е най-важната… Хари, можеш ли да повярваш, че докато обикаляхме, някаква жена забеляза ивичките върху веждите ми и ми каза, че не би трябвало да се появявам така пред хората? Имах чувството, че още малко и ще се развика, че съм в неприлично облекло!

— Да не ти пука — нетърпеливо махна с ръка Селдън. — Знаеш ли къде се намира централният храм?

— Получих указания за мястото му, но Дъждокапка Четиридесет и пета ме предупреди, че вътре не пускат жени, освен при специални случаи, каквито скоро не се очертават. Нарича се Сакраториум.

— Как?

— Сакраториум.

— Ама че грозна дума. Какво означава?

Дорс поклати глава.

— За мен е нещо ново. А и никоя от Дъждокапките не знаеше какво значи. Според тях това не е просто названието на сградата, а изразява същността й. Да ги питам защо са я кръстили така, сигурно би им прозвучало като въпрос защо стената се нарича стена.

— А има ли нещо свързано със сградата, което да им е известно?

— Разбира се, Хари. Знаят за какво служи. Това е място, посветено на нещо различно от живота тук, на Микоген. Посветено на друг — някогашен и по-добър свят.

— Имаш предвид света, на който някога са живели?

— Точно така. Дъждокапка Четиридесет и пета аха-аха и да ми го каже, но не можа да се насили да произнесе думата.

— Аврора?

— Да. Подозирам, че ако изречеш това име на висок глас пред група микогенци, те ще бъдат потресени и ужасени. Когато Дъждокапка Четиридесет и пета рече: „Сакраториумът е посветен на…“, спря и внимателно изписа буквите една по една с пръста си върху дланта на другата ръка. И се изчерви, сякаш правеше нещо неприлично.

— Странно — промълви Селдън. — Ако Книгата е точен пътеводител, Аврора е най-скъпоценният им спомен, основата на самоотъждествяването им, центърът, около който се върти всичко в Микоген. Защо споменаването й ще се смята за неприлично? Сигурна ли си, че не си я разбрала погрешно?

— Сигурна съм. И мисля, че няма никаква мистерия. Ако говорят прекалено много за този свят, ще стигне и до туземците. Най-добрият начин да го запазят в тайна е да направят табу самото му споменаване.

— Табу?

— Специализиран антропологически термин. Става дума за сериозен и ефективен обществен натиск, забраняващ някакъв вид действие, фактът, че в Сакраториума не се допускат жени, също има силата на табу. Сигурна съм, че която и да е Сестра ще се ужаси, ако й предложим да навлезе в територията му.

— Тези напътствия, които си получила, достатъчни ли са, за да се разходя самостоятелно из него?

— На първо място, Хари, няма да отидеш сам. Аз ще дойда с теб. Мисля, че вече обсъждахме това и ти обясних, че не мога да те защищавам от разстояние — нито от буря със суграшица, нито от фатални жени. На второ място, не е практично да обмисляш как да стигнеш пеша дотам. Секторът може и да е малък в сравнение с другите, но не е чак толкова малък.

— Значи с експреса…

— През територията на Микоген не минават експреси. Това би улеснило прекалено много контактите между местните обитатели и туземците. Все пак има някои удобства за широката публика — от ония, дето се срещат на по-слабо развитите планети. Всъщност Микоген представлява точно това — част от една недоразвита планета, забита като треска в тялото на Трантор, който иначе прилича на парцалена черга от развити общества. И, Хари, приключвай с Книгата колкото се може по-скоро. Очевидно докато тя е у теб, Дъждокапка Четиридесет и трета е в опасността ако разберат за постъпката й, и на нас нищо хубаво не ни се пише.

— Да не искаш да кажеш, че четенето на Книгата от туземец е табу?

— Сигурна съм.

— Е, няма да е голяма загуба, ако я върна. Деветдесет и пет процента от нея са невероятно скучни: безкрайни боричкания между политически групи; панегирици за политически решения, за чиято мъдрост едва ли мога да съдя; безкрайни проповеди на етически теми, които, дори когато отразяват просветени възгледи — а възгледите им обикновено не са никак просветени — са формулирани с толкова вбесяващо чувство за непогрешимост, че направо те предизвикват към насилие.

— Като те слушам, мога да си помисля, че ще ти направя голяма услуга, ако взема това томче от теб.

— Само дето винаги има още пет процента, в които се говори за забранената за споменаване Аврора… Все ми се струва, че там може да има нещо, което да ми свърши работа. Точно затуй исках да разбера за Сакраториума.

— Надяваш се в него да намериш потвърждение за концепцията от Книгата за Аврора?

— Донякъде. А и ужасно ме заинтересува това, което се говори там за автоматите или, нека използвам техния термин, за роботите. Тази идея много ме привлича.

— Да не би да я взимаш на сериозно?

— Почти. Ако приемеш буквално някои пасажи от Книгата, можеш да откриеш намек, че някои роботи са били човекоподобни.

— Естествено. Щом искаш да конструираш симулакрум11 на човешко същество, ще го направиш да изглежда като човешко същество.

— Да, симулакрум значи подобие, а подобието действително може и да е грубо. Един художник може да нарисува фигура само от чертички и пак да разбереш, че е изобразил човешко същество. Кръгче за главата, елипса за тялото, четири наклонени линийки за краката и ръцете, и готово. Само че аз имам предвид роботи, които наистина изглеждат като хора — до последната подробност.

— Хари, това е смешно. Представи си само колко време ще отнеме да се оформи металното тяло в идеални пропорции, с гладките извивки на лежащите под кожата мускули…

— Кой е казал „метално“, Дорс? Останах с впечатлението, че тези роботи са органични или псевдоорганични. Изглежда са покрити с кожа, така че по никакъв начин не можеш лесно да направиш разлика между тях и хората.

— Това ли разправя Книгата?

— Не чак тъй многословно. Може обаче да се заключи, че…

— Заключението си е твое, Хари. Не бива да го взимаш насериозно.

— Остави ме да опитам. Открих четири неща, които мога да извлека по логически път от онова, което Книгата говори за роботите — и проследих всички референции, които има в индекса. Първо, както обичам да се изразявам, те, или поне някои от тях, точно наподобяват хората; второ, имат много голяма продължителност на живота…

— По-добре говори за „ефективност“ — прекъсна го Дорс — защото иначе току-виж наистина започнеш да ги възприемаш като хора!

— Трето — без да й обърне внимание продължи Селдън — най-малко един от тях продължава да живее и сега.

— Хари, това е една от най-разпространените легенди. Древният герой не умира, а остава с намалени жизнени функции, винаги готов да се върне, за да спаси своите хора, когато те изпаднат в някаква беда. Наистина, Хари!

— Четвърто — отброи ученият, отново без да клъвне въдицата — открих пасажи, които намекват, че в централния Храм или Сакраториума, ако това е той — макар аз всъщност да не срещнах тази дума в Книгата — има робот.

Замълча за малко, а сетне попита:

— Разбираш ли?

— Не. Какво да разбирам? — рязко реагира историчката.

— Ако комбинираме и четирите точки, ще излезе, че е възможно един робот да изглежда досущ като човек; а също и да е жив, като е живял, да речем, през всичките последни двадесет хиляди години; и последно — че той сега е в Сакраториума.

— Хайде, Хари, ти просто не можеш да вярваш в това.

— И действително не вярвам, но пък и не мога да го зарежа просто ей така. Ами ако все пак е вярно? Ами ако, макар и шансът да е едно на милион, излезе вярно? Не разбираш ли колко полезен може да ми бъде — той? Сигурно помни Галактиката такава, каквато е била много по-отдавна, отколкото е описана в съществуващите достоверни исторически записи. Би могъл да ми помогне да направя от психоисторията нещо… възможно.

— Дори и да беше вярно, мислиш ли, че микогенците ще ти позволят да видиш и интервюираш робота?

— Нямам намерение да ги моля за разрешение. Ако не друго, мога да ида в Сакраториума и да видя дали там наистина има нещо за интервюиране.

— Не и сега. Най-рано утре. И ако до сутринта не си размислил, отиваме двамата.

— Ти ми каза, че не пускат жени… — Сигурна съм, че позволяват на жените да го гледат поне отвън, а и подозирам, че това е всичко, което ще можем да сторим.

Селдън разбра, че този път тя държи желязно на своето.

50

Беше съвсем склонен да остави Дорс да го води. Тя вече бе излизала по главните пътища на Микоген и много повече от него изглеждаше на „ти“ с тях.

Сбърчила вежди, Дорс Венабили обаче далеч не бе тъй въодушевена от подобна възможност.

— Виж какво — каза тя — предупреждавам те, че лесно можем да се изгубим.

— Не и с тази брошурка — отвърна Селдън.

Историчката нетърпеливо го погледна.

— Не си отвличай вниманието от Микоген, Хари. Бих искала да имам компюкарта, за да мога да й задавам въпроси. А тукашният вариант е просто парче сгъната пластмаса. Не мога да му кажа къде се намирам. Не мога нито да му го река на глас, нито като натисна нужните клавиши. Не мога да му го съобщя и по никакъв друг начин. Това нещо е отпечатано.

— Тогава прочети текста.

— Мъча се да го направя, само че той е писан за хора, запознати със системата. Ние ще трябва да питаме.

— Не, Дорс. Това ще е последното, до което ще прибегнем. Не искам да привличаме вниманието им. По-скоро съм готов да рискувам и да пробваме сами да намерим пътя, та ако ще и е цената на един-два грешни завоя.

Дорс запрелиства внимателно брошурата и след това недоволно каза:

— Добре де, тук явно се придава важно значение на Сакраториума. Мисля, че това си е съвсем естествено. Предполагам, че всеки микогенец по едно или друго време би поискал да иде там — и след като помисли няколко секунди, добави: — Слушай какво. Май няма никакъв начин да използваме превозно средство…

— Защо?

— Не се вълнувай. Очевидно не би могло да стане с едно. Ще трябва да се прехвърлим от него на друго.

Селдън шумно въздъхна.

— Разбира се. Не можеш да вземеш експрес до половината места на Трантор, без да правиш прехвърляния.

Дорс го стрелна със снизходителен поглед.

— Това също ми е известно. Просто съм свикнала тези неща да ми ги казват. Когато разчитат самият ти да го откриеш, и най-простите работи могат да ти се изплъзнат… за малко.

— Добре, мила, недей да нервничиш! Ако сега си наясно с пътя, води. Аз кротко ще те следвам.

И тя го поведе, докато стигнаха до една пресечка, където спряха.

На същото кръстовище имаше трима мъже в бели фусти и чифт сивофусти жени. Математикът опита да им отправи неопределена усмивка, но те му отвърнаха с безизразни физиономии и погледнаха встрани.

Точно в тоя момент превозът пристигна. На родната планета на Селдън биха го нарекли бус. Вътре имаше двайсетина облицовани седалки, всяка от които побираше четирима души. За седалките имаше собствени врати от двете страни на буса. Щом той спреше, пасажерите изскачаха. (За миг Селдън изпита безпокойство за онези, които излизаха от външната, обърнатата към трафика, но сетне забеляза, че другите превозни средства изчакваха, щом доближат до буса. Нито едно не минаваше покрай него, докато той стоеше на спирките.)

Дорс нетърпеливо побутна Селдън и той се настани на една от седалките, където имаше две свободни съседни места. Спътничката му го последва. (Вече бе забелязал, че мъжете винаги влизат и излизат първи.)

— Престани да изучаваш човечеството — смъмри го шепнешком историчката. — По-добре гледай какво има наоколо.

— Ще опитам.

— Ето това например. — И тя посочи една отделена с гладка преграда зона на гърба на седалката пред всеки от тях. Щом превозното средство потеглеше, появяваше се надпис, съобщаващ следващата спирка и по-забележителните сгради или пресечки, които се намират наблизо.

— Вероятно то ще ни извести, когато наближим удобно за прехвърляне място. Е, този сектор поне не е напълно варварски.

— Хубаво — кимна Селдън. След малко се наклони към Дорс и прошепна: — Никой не ни гледа. Откривам го на всяко по-многолюдно сборище. Издигат изкуствени бариери, за да запазят личното си усамотение. Мислила ли си някога над това?

— Винаги съм го приемала като нещо естествено. Ако ще е едно от правилата в твоята психоистория, едва ли ще впечатли особено някого.

Точно както бе предположила Дорс, указателната плочка пред тях своевременно обяви мястото, където можеха да се прехвърлят на пряката линия към Сакраториума.

Излязоха и отново зачакаха.

Всъщност съвсем скоро към тях приближи друг бус. Намираха се на път с доста голямо движение, което съвсем не бе чудно, тъй като Сакраториумът просто бе обречен да бъде в самото сърце на сектора.

Когато пак се качиха, Селдън прошепна:

— Не си плащаме.

— Според картата общественият транспорт е безплатен.

Математикът издаде напред долната си устна.

— Колко цивилизовано! Изглежда никога нищо не е в чист вид — нито назадничавостта, нито варварството.

Дорс обаче го смушка и прошепна:

— Нарушават правилото ти. Наблюдават ни. Онзи мъж вдясно от теб.

51

Той леко отмести поглед. Човекът отдясно беше доста кльощав и изглеждаше много стар. Имаше тъмнокафяви очи и смугла кожа и Селдън бе сигурен, че ако не беше обезкосмен, косата му щеше да е черна.

Отново се втренчи напред и се замисли. Този Брат бе твърде нетипичен. Неколцината микогенци, на които досега бе обърнал някакво внимание, бяха сравнително високи, светлокожи и със сини или сиви очи. Разбира се, все още не бе видял достатъчно много от тях, за да може да изведе общо правило.

А след туй усети леко докосване по десния ръкав на фустата си. Колебливо се обърна и се озова пред една картичка, на която едва-едва личаха думите „Внимавай, туземецо!“.

Селдън се стресна и автоматично вдигна ръка към главата си. Мъжът до него беззвучно раздвижи устни: „Коса“.

Дланта на учения напипа мястото — няколко щръкнали косъмчета на слепоочието. Сигурно някъде бе поразместил шапчицата си. Бързо и колкото се може по-незабелязано той я придърпа, а после, преструвайки се, че поглажда темето си, се увери, че е плътно прилепнала.

Обърна се към съседа си отдясно, леко му кимна и оформи с устни едно „Благодаря“.

Другият се усмихна и с нормален разговорен тон попита:

— Към Сакраториума ли отивате?

Селдън потвърди.

— Не е трудно да се отгатне. Да слезем ли заедно? — усмивката му беше приятелска.

— Аз съм със своята…

— Със своята жена. Разбира се. Тогава и тримата, а?

Математикът не бе сигурен как трябва да реагира. Един бегъл поглед в другата посока му разкри, че очите на Дорс са насочени право напред. Не проявяваше никакъв интерес към мъжкия разговор — напълно подходящо за една Сестра държание. Само че след секунда почувства леко потупване по лявото си коляно, което прие (може би не съвсем оправдано) за: „Спокойно, всичко е наред.“

В края на краищата вроденото му чувство за вежливост надделя и той любезно заяви:

— Да, разбира се.

Разговорът се прекъсна, докато плочката отпред не им съобщи, че са пристигнали, и новият микогенски познат на Селдън се надигна да слезе.

Бусът направи широк завой около обширна паркова ивица и след като спря, всички се изсипаха навън, като мъжете ловко се шмугнаха пред жените, за да слязат първи.

От възрастта гласът на микогенеца бе леко дрезгав, но си оставаше приветлив.

— Малко е раничко за обяд, приятели — рече той — ала повярвайте, скоро всичко ще е претъпкано. Дали не искате да си купим нещо по-семпло сега и да го изядем отвън? Този район ми е познат, наблизо има едно добро място.

Селдън се зачуди дали поканата не беше някакъв трик за въвличане на наивни туземци в нещо безнравствено или пък скъпоструващо, но все пак реши да рискува.

— Много сте мил — каза той. — Ние изобщо не познаваме района и ще се радваме да ни разведете из него.

Купиха си обяд — някакви сандвичи и напитка, която приличаше на мляко — от един щанд на открито. Тъй като денят беше чудесен и имаше много посетители, старият микогенец предложи да идат в парка и едновременно с похапването да се запознаят с обстановката.

Докато вървяха, Селдън забеляза, че Сакраториумът възпроизвежда в силно умален вид императорския дворец, а теренът наоколо наподобява, също в силно умален вид, дворцовия парк. Не му се вярваше, че микогенците се възхищават особено от имперската институция и че отношението им към нея включва нещо друго освен омраза и презрение, обаче явно дори те не можеха да устоят на културното привличане.

— Прекрасно е, нали? — с нескрита гордост отбеляза микогенецът.

— Наистина — потвърди Селдън. — Как само блести на светлината!

— Всичко наоколо — продължи водачът им — е оформено по подобие на правителствената територия на нашия Свят на Зората — е, наистина в направо миниатюрен вид.

— Виждали ли сте някога парка на императорския дворец? — внимателно подпита Селдън.

Микогенецът схвана намека, но ни най-малко не се засегна.

— И те са копирали Света на Зората… доколкото са могли.

Макар силно да се съмняваше в това, математикът предпочете да премълчи.

— Чудесно! — възкликна другият с блеснали от удоволствие очи. — Никой не ми е взел мястото. Наричам го свое само защото ми е любимото за сядане. Има прекрасен изглед към страничната стена на Сакраториума ей там, оттатък дърветата. Моля, настанете се. Не е студено, уверявам ви. И вашата компаньонка също може спокойно, да седне. Тя е туземка, знам, и има други обичаи. Тя… тя може да говори, ако желае.

Дорс сурово го изгледа и седна.

Като отчете факта, че сигурно ще поостанат за известно време с този стар микогенец, Селдън протегна ръка и се представи:

— Аз съм Хари, а моята компаньонка е Дорс. Опасявам се, че ние не използваме номера.

— Всекиму неговото… или нейното — сърдечно заяви другият. — Аз съм Мицелий Седемдесет и втори. Ние пък сме голяма кохорта.

— Мицелий? — повтори Селдън с леко объркване.

— Виждате ми се изненадан — рече микогенецът. — Доколкото разбирам, досега сте общували само с членове от нашите старейшински родове. Имена от типа на Облак, Слънчевлъч и Звездосвет — все астрономически.

— Да си призная… — започна ученият.

— Е, сега пък се запознахте с един от по-нисшите класи. Взимаме имената си от почвата и микроорганизмите, които отглеждаме. Напълно почтени имена.

— В това съм сигурен — отвърна Селдън — и отново ви благодаря, загдето ми помогнахте да… да реша моя проблем в транспорта.

— Вижте какво — назидателно рече Мицелий Седемдесет и втори — аз наистина ви спестих много неприятности. Ако някоя Сестра ви беше видяла преди мен, несъмнено щеше да писне и най-близкоседящите Братя щяха да ви изхвърлят от буса — може би дори без да го изчакат да спре.

Дорс се приведе напред, за да може да го погледне.

— А защо вие самият не реагирахте по този начин?

— Аз ли? Аз не изпитвам никаква вражда към туземците, защото съм учен.

— Учен?

— Първият от моята кохорта. Ходих на училище в Корпуса към Сакраториума и имах отлични бележки. Изучавал съм всички древни изкуства и притежавам разрешително да влизам в Туземната библиотека, където се пазят книгите, написани от туземци. Мога да чета която си ща! Имам право да боравя дори с компютризирани… Тези занимания разширяват кръгозора. Хич не се трогвам, че се е подала малко растителност. Много пъти съм виждал снимки на мъже с коса. И на жени също — той бързо погледна към Дорс.

Известно време ядоха мълчешком, а сетне Селдън каза:

— Забелязах, че всеки Брат, който влиза или излиза от Сакраториума, носи червен шарф.

— О, да — отвърна Мицелий Седемдесет и втори. — През лявото рамо и дясната страна на талията; обикновено много фантазе избродирани.

— Защо ги носят?

— Наричат се „обия“12. Символизират радостта, която човек изпитва, когато влезе вътре, и кръвта, която трябва да пролее, за да запази святостта му.

— Кръвта ли? — смръщи се Дорс.

— Просто символ. Никога не съм чувал някой наистина да е пролял кръв заради Сакраториума. Ако е там въпросът, и радостта не е чак толкоз голяма. Най-вече вайкане, оплакване и самоунижаваме пред Загубения свят — гласът му стана приглушен и много мек. — Колко глупаво!

— Вие не сте ли… вярващ? — внимателно го запита историчката.

— Аз съм учен — отвърна микогенецът с явна гордост. Щом се усмихна, лицето му се набръчка и следите на възрастта се очертаха още по-ясно. Селдън се позачуди колко ли стар всъщност е мъжът насреща му. Няколко столетия?… Не, това вече го отхвърлиха. Не беше възможно и все пак…

— На колко години сте? — изведнъж, без да иска, изтърси той.

Мицелий Седемдесет и втори с нищо не показа, че е засегнат от въпроса; не прояви и никакво колебание да отговори:

— Шестдесет и седем.

Математикът обаче искаше да узнае повече.

— Казаха ми, че вашите хора вярват как много, много отдавна всички са живеели по няколко столетия…

Другият озадачено го погледна.

— Откъде научихте? Някой трябва да си е отворил устата, без да му е дошъл редът; но иначе е истина. Действително има такова вярване. Само простите хора го споделят, но пък старейшините охотно го подклаждат, защото това показва нашето превъзходство. Всъщност средната ни продължителност на живота е по-висока, тъй като ядем рационално, макар че рядко се случва някой да доживее един век.

— Доколкото разбирам, вие не мислите, че микогенците превъзхождат останалите — отбеляза Селдън.

— Те са си съвсем наред — каза местният учен. — Във всеки случай със сигурност не са по-нисши. Аз обаче все пак смятам, че всички хора са равни. Дори жените — добави той и отново погледна Дорс.

— Не смятам — заяви Селдън — че мнозина от вашите хора ще се съгласят с това.

— Нито пък мнозина от вашите — отвърна Мицелий Седемдесет и втори с леко възмущение. — Аз обаче тъй мисля. Един учен трябва да мисли така. Разгледал съм и съм изчел цялата велика литература на туземците. Разбирам вашата култура. Писал съм дори статии за нея. Мога да седя тук също тъй непринудено, както ако вие бяхте… като нас.

Леко амбицирана, историчката реши да се включи в разговора.

— Изглежда се гордеете, че разбирате мисленето на туземците. Пътували ли сте някога извън Микоген?

Мицелий Седемдесет и втори сякаш леко се смути.

— Не.

— Защо? Щяхте да ни опознаете още по-добре.

— Нямаше да се чувствам спокойно. Сигурно щеше да се наложи да нося перука. Бих изпитвал срам…

— Защо перука? — продължи атаката Дорс. — Можехте да си останете плешив.

— Не — възрази Мицелий Седемдесет и втори — едва ли ме мислите за чак такъв глупак. Всички космати щяха да се държат зле с мен.

— Да се държат зле? Но защо? — удивено възкликна Дорс. — Навсякъде по Трантор, а и на всеки друг свят има сума ти естествено плешиви хора.

— Баща ми е съвсем плешив — додаде Селдън — и предполагам, че ще дойде време, когато и аз ще оплешивея. Косата ми и сега не е много гъста.

— Това не е плешивост — настоя Мицелий Седемдесет и втори. — Вие запазвате по малко растителност отстрани и над очите си. Имам предвид лис, без никаква коса.

— Никъде по тялото? — заинтересува се Дорс.

Сега вече микогенецът като че сериозно се засегна и не продума нищо.

Обзет от желание да върне разговора в първоначалното му русло, Селдън попита:

— Кажете ми, Мицелий Седемдесет и втори, могат ли туземците да влизат като зрители в Сакраториума?

Другият енергично поклати глава.

— Никога. Той е само за синовете на Зората.

— Само за синовете ли? — натърти историчката.

За миг местният философ изглеждаше потресен, но после с опрощаващ тон обясни:

— Май забравих, че все пак вие сте туземци… Дъщерите на Зората влизат само в определени дни и часове. Просто такъв е обичаят. Не твърдя, че аз го одобрявам. Ако зависеше от мен, щях да кажа: „Влизайте. Радвайте се, ако можете.“ Всъщност по-скоро другите биха го сторили, а не аз.

— Никога ли не сте влизали там?

— Когато бях малък, родителите ми ме заведоха, обаче — той поклати глава — вътре имаше само хора, които се блещеха в Книгата, четяха от нея и въздишаха, и плачеха за някогашното време. Много е потискащо. Не можеш да разговаряш с никого. Не можеш да се смееш. Не можеш дори да поглеждаш към останалите. Умът ти трябва да е изцяло насочен към Изгубения свят. Изцяло! — Той махна с ръка. — Не е за мен. Аз съм учен и искам целият свят да е открит…

— Чудесно — бързо каза Селдън. — И ние така се чувстваме. Ние също сме учени — Дорс и аз.

— Зная — кимна Мицелий Седемдесет и втори.

— Тъй ли? Откъде?

— Просто трябваше да сте такива. Единствените туземци, които се допускат в Микоген, са имперски чиновници, дипломати, важни търговци и учени, а на мен вие не ми приличахте на нито една от първите три групи. Точно това ме заинтересува у вас — съвсем неочаквано той се усмихна.

— Е, такива сме. Аз съм математик. Дорс е историчка. А вие?

— Специализирал съм се в… културата. Прочел съм всички велики литературни творби на туземците: Лисауер, Ментон, Новигор…

— И ние сме чели великите творби на вашите хора. Аз например съм чел Книгата… За Изгубения свят.

От изненада Мицелий Седемдесет и втори широко отвори очи. Маслиновата му кожа като че леко избледня.

— Чели сте я? Как? Къде?

— В нашия Университет имаме копия, които можем да ползваме, ако получим разрешение за това.

— Копия от Книгата?

— Да.

— Чудя се дали старейшините знаят…

— И за роботите съм чел — подхвърли уж случайно Селдън.

— Роботите?

— Да. Точно затова бих искал да вляза в Сакраториума. За да видя робота. (Дорс леко го срита в кокалчето, но той не й обърна внимание.)

— Аз не вярвам на тези неща — смутолеви Мицелий Седемдесет и втори. — Учените хора не вярват… — И се озърна, сякаш се боеше да не го чуят.

— Чел съм, че в Сакраториума все още съществува един робот — допълни Селдън.

Микогенецът сякаш се заключи в себе си:

— Не искам дори да приказвам за такива глупости…

— Къде по-точно щеше, да бъде, ако се намираше в Сакраториума? — не престана с въпросите си математикът.

— Дори и да има робот вътре, не бих могъл да ви кажа. Не съм бил там от дете.

— А щяхте ли да знаете, ако вътре съществува някакво специално място или, да речем, някакво скривалище?

— Трябва да е Гнездото на старейшините. Там влизат единствено те, обаче… в него няма нищо.

— Вие влизал ли сте някога?

— Не, разбира се, че не съм влизал.

— Тогава откъде знаете?

— Не зная дали няма и нарово дърво. Не зная дали няма лазерен орган. Не зная дали няма още един милион други неща… Нима моето незнание за тяхната липса означава, че те са там?

За миг Селдън почувства, че няма какво да каже.

Разтревоженото лице на Мицелий Седемдесет и втори се озари от сянка на усмивка. Той обясни:

— Така разсъждават учените. Виждате ли, аз не съм цвете за мирисане. Само че въпреки това не ви съветвам да се опитвате да влезете в Гнездото на старейшините. Не мисля, че би ви харесало онова, което ще ви се случи, ако открият вътре туземци. Е, нека ви споходи най-доброто от Зората — и той внезапно, без предупреждение стана и забързано се отдалечи.

Изненадан, Селдън се ококори подире му.

— Какво го накара да хукне така?

— Мисля — рече Дорс — че е защото идва някой друг.

Наистина идваше някой друг. Към тях величествено се плъзгаше висок мъж с изпипана бяла фуста, пресечена от още по-изпипан и леко блестящ червен шарф. Имаше невъзможния да бъде изтълкуван погрешно вид на човек с власт и още по-трудния за сбъркване вид на властник, който не е доволен.

52

Щом микогенецът наближи, Селдън стана. Нямаше и най-слабата представа дали това е подходящото учтиво държание, но пък ясно съзнаваше, че едва ли ще му навреди. Дорс Венабили стана заедно с него и внимателно сведе очи.

Другият мъж спря пред тях. Той също бе стар, но възрастта му личеше много по-слабо, отколкото на Мицелий Седемдесет и втори. Старостта бе придала елегантност на все още хубавото му лице. Голата му глава бе приятно закръглена, а очите му — изненадващо сини, в остър контраст с яркото, почти пламтящо червено на шарфа…

— Виждам, че сте туземци — заяви новодошлият.

Гласът му бе по-остър, отколкото Селдън очакваше, но говореше бавно, сякаш съзнаваше тежестта на всяка дума, която произнася.

— Така е — вежливо, но твърдо отвърна Селдън. Не намираше никаква причина да не се съобрази с достойнството на другия, но и не възнамеряваше да изостави своето собствено.

— Вашите имена?

— Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята компаньонка е Дорс Венабили от Сина. А вашите, микогенецо?

Очите на мъжа се присвиха недоволно, но той очевидно също можеше да уважава аурата на властта, когато се сблъска с нея.

— Аз съм Къснебе Втори — отвърна, като леко повдигна глава — и съм старейшина на Храма. А вашият пост, туземецо?

— Ние — подчерта местоимението Селдън — сме учени от Стрилингския университет. Аз съм математик, а моята компаньонка е историчка, и сме дошли тук да изучим микогенските обичаи.

— С чие разрешение?

— С разрешението на Слънцар Четиринадесети, който ни приветства, когато пристигнахме.

За миг Къснебе Втори сякаш загуби дар слово, а сетне на лицето му се появи лека усмивка и изражението му стана почти благо.

— Върховният старейшина. Познавам го добре.

— Така и би трябвало — любезно кимна Селдън. — Има ли още нещо, господине?

— Да — старейшината положи усилия да си върне превъзхождащата позиция. — Кой беше мъжът с вас, дето бързо се махна, когато наближих?

Математикът поклати глава.

— Никога по-рано не сме го виждали, старейшина Къснебе Втори, и нищо не знаем за него. Срещнахме го съвсем случайно и го попитахме за Сакраториума.

— Какво го попитахте?

— Зададохме му два въпроса. Първият беше дали тази сграда е Сакраториумът и дали е разрешено вътре да влизат туземци. Той отговори утвърдително на първия въпрос и отрицателно на втория.

— Съвсем правилно. А защо се интересувате от Сакраториума?

— Господине, ние сме дошли тук да изучаваме микогенските обичаи. Нима Сакраториумът не е сърцето и мозъкът на Микоген?

— Той е изцяло наш и е запазен само за нас.

— Дори ако един старейшина, дори ако Върховният старейшина ни е издействал разрешение предвид нашата дейност на учени?

— Имате ли наистина разрешението на Върховния старейшина?

Селдън се поколеба за миг, докато Дорс не му хвърли бегъл кос поглед. Реши, че не би могъл да защити толкова грандиозна лъжа.

— Не — отговори той. И добави: — Засега.

— Или завинаги — рече старейшината. — Вие имате основание да сте тук, в Микоген, но навярно съзнавате, че дори и най-големият авторитет не е в състояние да упражнява тотален контрол над тълпата. Ние много ценим своя сектор и хората лесно могат да се възмутят от присъствието на някой туземец където и да било в Микоген, а особено пък в околността на Сакраториума. Достатъчно е един по-раздразнителен човек да викне „Нахълтване!“ и мирната тълпа моментално ще се превърне в жадуваща да ви разкъса. Имам предвид съвсем буквалния смисъл на тази дума… За ваше собствено добро, дори и Върховният старейшина да ви е оказал милост, напуснете. Веднага!

— Но Сакраториумът… — заупорства Селдън, макар да чувстваше как Дорс леко го дърпа за фустата.

— Какво толкова в него би те заинтересувало? — попита Къснебе Втори. — Нали го виждаш. Вътре няма нищо повече за гледане.

— Има — възрази Селдън. — Робота.

Старейшината се облещи потресен срещу него, а сетне се приведе, за да доближи устни до ухото му и с остър глас изсъска:

— Махайте се веднага, иначе аз самият ще викна „Нахълтване!“. Ако не беше Върховният старейшина, нямаше да ви дам и този шанс да се спасите!

С изненадваща сила Дорс почти отлепи краката на Селдън от земята. Трябваше му известно време, за да възстанови равновесието си и бързо да закрачи след нея.

53

Въпросът бе повдигнат едва следващата сутрин на закуска — и то по начин, който Селдън сметна за изключително оскърбителен.

— Е, вчера си беше истинско фиаско — подметна Дорс.

Математикът, който искрено се надяваше, че е успял да се измъкне без коментар, се намуси.

— Защо да е било фиаско?

— Прогониха ни. И за какво? Нищо не постигнахме.

— Освен увереността, че там има робот.

— Мицелий Седемдесет и втори каза, че няма.

— Разбира се, че така ще каже. Той е учен или си въобразява, че е учен, и онова, което не му е известно за Сакраториума, вероятно може да напълни библиотеката, където отиваше. Сама видя реакцията на старейшината.

— И още как!

— Нима щеше да реагира така, ако вътре нямаше робот? Беше ужасен, че сме научили.

— Хари, това си е просто твое предположение. А и дори да е имало нещо подобно, ние с теб не можем, да влезем…

— Но поне бихме могли да опитаме! След като закусим, ще се поразходим и ще купим едно от тези обия за мен. Слагам го, забивам предано очи надолу и направо се мушвам вътре.

— С шапчицата и всичко останало? Ще те забележат за една микросекунда.

— Не, няма да ме забележат. Ще влезем в библиотеката, където се пазят всички данни за туземците. Между другото, бих искал да им хвърля едно око, а от библиотеката, която, доколкото разбирам, е пристроена към Сакраториума, вероятно също има вход за него…

— Където моментално ще те пипнат.

— Да, да! Нали чу какво рече Мицелий Седемдесет и втори? Всички гледат надолу и медитират върху своята велика загубена Аврора. Никой не забелязва другите. Това сигурно ще е страхотно нарушение на дисциплината. Сетне намирам Гнездото на старейшините…

— Просто ей така?

— По едно време микогенският учен каза, че ме съветва да не се опитвам да се кача в Гнездото. Да се кача. Значи то ще да е някъде в кулата на Сакраториума.

Дорс поклати глава.

— Не си спомням какво точно каза, а не мисля, че и ти си го спомняш. Това е ужасно несигурна основа за… Чакай! — тя изведнъж млъкна и се намръщи.

— Какво? — запита Селдън.

— В древни времена са използвали думата „гнездо“, за да обозначат жилище, разположено нависоко.

— А, загря ли? Виждаш, че в резултат от онова, което ти наричаш фиаско, сме научили някои изключително важни неща. И ако успея да намеря робот, който е на двадесет хиляди години, и ако той може да ми каже…

— Да предположим, макар че не е за вярване, че такова чудо съществува и, което е още по-малко вероятно, че ти го намериш. Колко време мислиш, че ще можеш да си приказваш с него, преди да открият присъствието ти?

— Не знам, но ако докажа, че той съществува, и ако го открия, ще намеря някакъв начин да поразговарям с него. Сега е прекалено късно да спра — каквито и да са обстоятелствата. Чувек трябваше да ме остави на мира, когато си мислех, че няма начин психоисторията да се разработи. В момента изглежда, че начин има и нищо не може да ме спре, освен ако ме убият.

— Микогенците сигурно биха ти направили тази услуга, Хари, и ти не трябва да поемаш такъв риск.

— Трябва и още как. Ще опитам.

— Не, Хари. Аз имам задача да те защищавам и не мога да те пусна.

— Трябва да ме пуснеш! Откриването на начин за разработване на психоисторията е по-важно от моята безопасност. Всъщност безопасността ми е от значение само доколкото бих могъл да разработя психоисторията. Да ми попречиш да го направя, означава задачата ти да загуби смисъла си. Помисли сама.

Почувства се наново изпълнен с чувство за собственото си предназначение. Психоисторията — неговата мъглява теория, за която толкова доскоро не таеше никаква надежда, се мержелееше по-наблизо — и по-реална. Сега той просто трябваше да вярва, че тя е възможна; и с всичките си вътрешности усещаше, че е така. Шарките на мозайката бяха започнали да идват по местата си. Макар че все още не виждаше цялостната картина, бе сигурен, че Сакраториумът ще му даде късче от пъзъла.

— Тогава, Хари, и аз идвам с теб, така че да мога да те измъкна, идиот такъв, когато му дойде времето.

— Там жени не бива да влизат.

— А какво ме прави да съм жена? Само тази сива фуста. Нима можеш да забележиш гърдите ми под нея? С шапчицата пък нямам не само женска, ами каквато и да било прическа. Притежавам същото измито, лишено от отличителни белези лице като на всеки мъж. Тукашните дори не могат да се похвалят с набола брада. Всичко, което ми е нужно, за да вляза, е бяла фуста и шарф. Която и да е Сестра би могла да го стори, ако не й пречеше табуто. На мен обаче то не ми пречи.

— Аз ще ти попреча. Няма да те пусна. Прекалено опасно е.

— За мен не е по-опасно, отколкото за теб.

— Само че аз трябва да рискувам.

— Тогава и аз трябва. Защо твоят императив да е по-значим от моя?

— Защото… — Селдън се замисли и не довърши.

— Просто имай предвид — заяви Дорс с глас, твърд като скала — че няма да те оставя да идеш без мен. Ако опиташ, така ще те цапна, че ще загубиш съзнание, и през това време ще те завържа. Щом туй не ти се нрави, откажи се от всякаква мисъл да отидеш сам.

Математикът се поколеба и промърмори нещо неясно. Поне за момента се беше отказал да спори.

54

Небето беше почти безоблачно, но синевата му бе бледа, сякаш забулена от висока, тънка мъглица. Това, помисли Селдън, е добро метеорологично хрумване, но в същия миг усети, че му липсва самото слънце. Никой на Трантор не виждаше слънцето, освен ако се качеше на Горната страна, а дори и тогава то можеше да бъде забелязано само когато се разкъсаше естественият облачен слой.

Дали родените тук чувстваха липсата на слънце? Дали изобщо се сещаха за това? Дали когато някой от тях отидеше на друг свят, където истинското слънце се виждаше, той се втренчваше в него полузаслепен и изпълнен с благоговение?

Защо, зачуди се той, толкова много хора прекарват дните си, без да се опитат да открият отговори на вечните въпроси (какво ти!, дори без да се замислят над тях?). Нима в живота има нещо по-вълнуващо от търсенето на отговори?

Погледът му се отмести на равнището на земята. Улицата бе обрамчена от ниски постройки, повечето от тях магазини. По широките пътища се движеха в двете посоки множество индивидуални коли, като всяка се придържаше към дясната страна. Изглеждаха като колекция от антики, но бяха с електрически двигатели и съвършено безшумни. Селдън се запита дали „античен“ е дума, която винаги би трябвало да предизвиква насмешка. Дали тихоходността не компенсираше ниската скорост? В края на краищата има ли в живота някаква особена причина за бързане?

По улиците забеляза доста деца и раздразнено сви устни. Очевидно не бе възможно микогенците да са с увеличена жизнена продължителност, освен ако не бяха затънали в детеубийства. Децата и от двата пола (макар да бе трудно момчетата да се различат от момичетата) носеха фусти, стигащи само на няколко сантиметра под коляното. Това улесняваше двигателната им активност и голите им прасци прелестно и често-често проблясваха.

Децата имаха и коса — орязана най-много до един пръст дължина, но това не пречеше по-големите да носят качулки, прикрепени към фустите така, че напълно да прикриват горната част на главите. Като че ли вече бяха достатъчно възрастни, та кефалическата растителност да изглежда неприлична… а може би наистина бяха дотолкова големи, та да искат да я скрият, мечтаейки за деня на ритуала, когато щяха да бъдат обезкосмени. На Селдън му хрумна нещо и той запита:

— Дорс, кой плащаше, когато пазарувахте — ти или Дъждокапките?

— Аз, разбира се. Дъждокапките нито веднъж не извадиха кредитна карта. Пък и защо да вадят? Купувахме за нас, не за тях.

— Но твоята карта е транторска; карта на туземка.

— Разбира се, Хари, обаче това не е проблем. Щом искат, хората от Микоген могат да пазят собствената си култура, начина на мислене и навиците си. Могат да унищожават косата си и да носят фусти. Е, въпреки това им се налага да използват парите на тукашния свят. Ако не го правят, ще задушат търговията, а никой разумен човек не би пожелал такова нещо. Парите са сила, Хари. — И тя протегна ръка, като че държеше в нея някакво невидимо доказателство за думите си.

— И микогенците приемаха картата ти?

— Изобщо не са изцвърчали за нея. Нито пък са обелили и дума за моята шапчица. Парите пречистват всичко.

— Е, това е хубаво. Значи мога да купя…

— Не, пазаруването е моя работа. Парите пречистват всичко, но е по-лесно да пречистят една туземка. Толкова са навикнали да не обръщат никакво или почти никакво внимание на жените, че автоматично пренебрегват и мен… А, ето магазина, откъдето си избрах дрехи.

— Ще те почакам отвън. Вземи ми един хубав червен шарф, да прави впечатление!

— Не се преструвай, че си забравил какво решихме. Ще купя два шарфа. И още една бяла фуста — по моите мерки.

— Няма ли да си помислят, че е странно една жена да купува бяла фуста?

— Разбира се, че не. Ще сметнат, че я купувам за някой компаньон, който е с подобен ръст. Всъщност мисля, че изобщо няма да се затруднят с каквито и да било предположения, стига картата ми да е наред.

Селдън застана отвън, почти очаквайки някой да дойде и да го поздрави или по-скоро да го изобличи като туземец, но не се появи никой. Онези, които минаваха покрай него, обикновено не го поглеждаха, а дори и малцината, които му хвърляха бегъл взор, продължаваха пътя си явно невпечатлени. Той се притесняваше особено много от сивите фусти — женските — които минаваха по двойки или, още по-лошо, заедно с някой мъж. Жените бяха потиснати, незабележими, презирани, така че твърде добре би им дошло да спечелят мимолетна известност, като изпищят при вида на някой туземец. Само че дори и те го подминаваха.

Очевидно не очакват да видят туземец, помисли Селдън, затова не го и виждат.

Това, реши той, е добро предзнаменование за предстоящото им нахлуване в Сакраториума. Колкото по-неочаквано би било някой да види туземци там, толкова по-вероятно е да пропуснат да ги забележат!

Когато Дорс се показа, той вече бе в доста добро настроение.

— Всичко ли взе?

— Абсолютно.

— Хайде тогава да се върнем в стаята, за да се преоблечеш.

Бялата фуста не й прилягаше тъй добре като сивата. Естествено не би могла да я изпробва на място, защото и най-тъпият продавач щеше да се обезпокои.

— Как изглеждам, Хари? — запита историчката.

— Също като момче — отвърна Селдън. — Сега да пробваме шарфа… обиято, де. Хубаво ще е да свикна да го наричам така.

Освободила косата си от шапчицата, Дорс с удоволствие я тръсна.

— Не го слагай сега — предупреди го. — Не можем да маршируваме из цял Микоген с шарфове на раменете. Последното, което ни трябва, е да привлечем вниманието.

— Не, не! Просто искам да видя как ми стои.

— Според мен добре, но другият е по-качествен и по-изпипан.

— Права си, Дорс. Аз трябва да привличам погледите, ако изобщо някой ни обърне внимание. Не искам да усетят, че си жена.

— Нямах това предвид, Хари. Държа да изглеждаш добре.

— Хиляди благодарности, но подозирам, че то просто не е възможно. Дай сега да видим как става тази работа…

Двамата се заеха отново и отново да слагат и свалят своите обия, докато накрая можеха да го вършат с едно-единствено плавно движение. Дорс водеше упражненията, тъй като предишния ден бе видяла — пред Сакраториума — как го прави един мъж.

Когато Хари я похвали за наблюдателността й, тя леко се изчерви и рече:

— Това не е нищо особено, просто го мярнах с женското си око.

— Значи си истински гений в мяркането — отвърна той.

Удовлетворени от постигнатото, двамата застанаха на разстояние и започнаха да се изучават един друг. На обиято на Хари блестеше яркочервена драконоподобна фигура, откроявайки се на по-светъл фон от същия цвят. А по-незабележимото обия на Дорс имаше само една контрастираща ивица, минаваща през централната му част.

— Напълно достатъчно — изкоментира тя — за да покаже добър вкус. — И изхлузи шарфа през главата си.

— Сега — рече Селдън — ги сгъваме и прибираме в някой от вътрешните джобове. Моята кредитна плочка — всъщност Четъровата — и ключът от стаята са в този, а от другата страна съм пъхнал Книгата.

— Книгата? Защо ти е да я разнасяш насам-натам?

— Налага се. Мисля, че всеки, който влиза в Сакраториума, е длъжен да има у себе си екземпляр от нея. Ако е нужно, двамата ще караме с една и сигурно никой няма да забележи. Готова ли си?

— Едва ли някога ще съм съвсем готова, но идвам с теб.

— Пътуването ще е дълго, имай предвид. Би ли проверила моята шапчица… да не би някои косъмчета пак да стърчат? И не си чеши главата.

— Няма. Изглеждаш съвсем наред.

— И ти.

— А освен това нервничиш.

Селдън се усмихна накриво.

— Познай защо!

Дорс импулсивно се пресегна и стисна ръката му, а сетне, сякаш изненадана от самата себе си, отдръпна пръсти. Погледна надолу и заоправя бялата си фуста. Математикът, сам учуден и някак си странно доволен, се прокашля и рече:

— Добре, хайде да вървим.