Прелюдия за Фондацията

76

На следващата сутрин Селдън — облечен от кръста надолу, измит и избръснат — почука на вратата, която водеше към стаята на съквартирантката му, и каза немного високо:

— Дорс, моля те, отвори.

Тя отвори. Късите й златисточервеникави къдрици бяха все още влажни и тя също бе облечена само от кръста надолу.

Селдън направи крачка назад, притеснен до немай къде. Младата жена погледна с безразличие към гърдите си и уви една кърпа около рошавата си глава.

— Какво има?

Математикът се вторачи вдясно.

— Исках да те питам за Што.

— Защо… какво? И, моля те, не ме карай да шепна като на девица!

— Просто се опитвам да бъда вежлив — засегна се той.

— Ако имаш нещо против, няма да бъда. И не те питам защо какво, а за сектор Што.

— Защо ти е? Или ако предпочиташ, защо за Што?

— Слушай, Дорс, не се шегувам. Мине не мине време и току някой спомене за него или за кмета му. Чувек подметна нещо, ти — друго, Даван също. Само аз не зная нищичко нито за сектора, нито за кмета.

— Хари, аз също не съм родена на Трантор. Известно ми е съвсем малко, но с удоволствие ще го споделя с теб. Што е близо до Южния полюс, много голям, гъсто населен…

— Гъсто населен? На Южния полюс?

— Не сме на Хеликон, Хари. Нито пък на Сина. Това е Трантор. Всичко е натикано под земята, а там и на полюса, и на екватора е почти едно и също. Разбира се, предполагам, че поддържат съотношението ден-нощ максимално естествено — дълги дни през лятото, дълги нощи през зимата — почти както е на повърхността. И се гордеят, че са полярници…

— Но при тях на Горната страна наистина трябва да е студено.

— О, да. Горната страна на Што е цялата в сняг и лед, само че не толкова дебел, колкото сигурно си мислиш. Ако слоят е прекалено тежък, може да потроши купола, обаче той не е и точно тази е основната причина за мощта на сектора.

Тя се обърна към огледалото, разви кърпата от главата си и наметна върху косата сушилната мрежа, която за пет секунди й придаде приятна лъскавина. После добави:

— Нямаш си представа колко съм щастлива, че не ми се налага да нося шапчица. — И навлече горната част от облеклото си.

— Какво общо има леденият слой с мощта на Што?

— Помисли сам. Четиридесет милиарда души използват огромно количество енергия, като всяка калория в края на краищата дегенерира до топлина и човек трябва някак да се отърве от нея. Тя се прехвърля по тръби към полюсите и особено към Южния, който е по-развитият, и там се отделя в космоса. В процеса на отделяне топлината разтопява по-голямата част от леда и аз съм сигурна, че точно това е причината за транторските облаци и дъждове, колкото и метеорологичните шамани да настояват, че нещата са далеч по-сложни.

— А Што използва ли енергията, преди да се освободи от нея?

— Доколкото ми е известно, нищо не им пречи да го правят. Между другото, нямам и най-слаба представа каква е технологията на отделяне на топлината, понеже аз говорех за политическа мощ. Ако Дал спре да произвежда полезна енергия, това положително ще създаде неудобства на Трантор, обаче има и други сектори, които я произвеждат, и те могат да увеличат производството й, а освен това, разбира се, съществуват и запаси, натрупани под една или друга форма. Накрая сигурно ще трябва да се съобразят с Дал, но не преди да мине доста време. Докато Што…

— Да?

— Ами той отделя най-малко деветдесет процента от цялата създадена на Трантор топлинна енергия и няма никакъв заместник. Ако спре да изхвърля топлината, по цялата планета температурата ще започне да се повишава.

— А също и в самия сектор Што.

— Да, но тъй като се намира на Южния полюс, ще може да си уреди приток от студен въздух. Няма да му помогне кой знае колко, обаче ще издържи повече от всички останали сектори. Значи излиза, че Што е твърде деликатен проблем за императора и кметът му е или поне би могъл да бъде изключително могъщ.

— И какъв е сегашният?

— Не зная. От онова, което съм подочувала от време на време, си представям, че е много стар и саможив, но твърд като корпус на космически кораб и все още ловко вкопчен във властта.

— Чудя се защо му е? Ако е толкова стар, не би могъл да я задържи дълго време.

— Кой знае, Хари? Предполагам, че това е натрапчива идея, която той ще влачи до гроба. А може и да е тръпката от играта — домогването до нея, без всъщност истински да жадува за самата власт. Вероятно ако я имаше и заемеше мястото на Демерцел или дори императорския трон, щеше да се почувства разочарован, защото битката е свършила. Разбира се, докато продължава да живее, би могъл да започне друга игра — за нейното запазване, което сто на сто ще се окаже също тъй трудно и също тъй удовлетворително.

Селдън поклати глава.

— Хрумна ми, че не би трябвало никой да иска да бъде император…

— Съгласна съм, че никой с всичкия си няма да го пожелае, обаче „имперското стремление“, както често го наричат, е като болест, която — щом те пипне веднъж — просто те лишава от здрав разум. И колкото по-близо си до поста, толкова по-лесно е да я прихванеш; с всяко издигане по стълбицата…

— Болестта се изостря все повече? Да, това ми се струва естествено. Но също така си мисля, че Трантор, като свръхогромен свят, толкова се е оплел в собствените си нужди и е тъй конфликтен в своите амбиции, че до голяма степен обуславя неспособността на императора да управлява. Защо той не го напусне и не се установи на някой по-простичък?

Дорс се разсмя.

— Ако познаваше историята, нямаше да питаш. Трантор е символ на империята по силата на хилядолетния навик. Един император, който не е в Двореца, не е император. Императорът е по-скоро място, отколкото човек.

Селдън потъна в мълчание и лицето му се напрегна. След малко събеседничката му попита:

— Хари, какво има?

— Мисля — рече той с приглушен глас. — Откакто ми разказа оная история за ръката на бедрото, ми се мяркат едни идеи, дето… Сега забележката ти, че императорът е по-скоро място, отколкото човек, като че ли закачи някаква струнка.

— Каква струнка?

Селдън поклати глава.

— Още не мога да ти кажа. Не е изключено изцяло да греша — погледът му се изостри и очите му сякаш дойдоха на фокус. — Във всеки случай трябва да слезем долу и да закусим. Закъсняваме, а не смятам, че госпожа Тайсалвър е в достатъчно добро настроение, та да ни донесе закуската тук.

— Ама че си оптимист — рече Дорс. — Аз пък мисля, че тя не е в достатъчно добро настроение, за да иска да останем — със или без закуска. Страхотно й се ще да ни разкара.

— Възможно е, но ние й плащаме.

— Подозирам, че тя вече ни мрази достатъчно, за да презре дори парите…

— Може би нейният съпруг ще се изяви като малко по-привързан, поне що се отнася до тях.

— Ако той изрече и една дума против волята на жена си, единственият човек, който ще бъде по-изненадан от мен да я чуе, сигурно ще е госпожа Тайсалвър. Добре, готова съм.

И те заслизаха по стълбата към останалата част от апартамента, за да установят, че въпросната лейди ги чака с нещо по-малко от закуска… И същевременно — с нещо далеч по-голямо.

77

Касилия Тайсалвър стоеше като глътнала бастун, с напрегната усмивка на кръглото си лице и особен блясък в очите. Съпругът й се бе облегнал унило на стената. В центъра на стаята имаше двама мъже, застанали изправени, сякаш бяха подминали с презрение възглавниците на пода.

И двамата имаха тъмната къдрава коса и гъстите черни мустаци, които човек очакваше да види у един истински далянин. И двамата бяха кльощави, облечени с черни дрехи, които дотолкова си приличаха, че сигурно бяха униформи. На раменете и отстрани на цилиндричните им панталони имаше тънки бели ширитчета. Всеки носеше на дясната страна на гърдите си доста избелелия знак, символизиращ империята на който и да е населен свят от Галактиката — космически кораб и слънце, като в този случай в центъра на слънцето се мъдреше едно тъмно D.

Селдън моментално разбра, че двамата са от далянската служба за сигурност.

— Какво значи всичко туй? — остро попита той.

Единият мъж пристъпи напред.

— Аз съм секторен офицер Лейнъл Рус. Това е моят партньор Геборе Астинуолд.

И двамата показаха блестящите си идентификационни холокарти. Математикът не си даде труда дори да ги погледне.

— Какво искате?

Рус спокойно отвърна с въпрос:

— Вие ли сте Хари Селдън от Хеликон?

— Аз.

— А вие ли, госпожо, сте Дорс Венабили от Сина?

— Аз — кимна историчката.

— Дошъл съм да направя разследване по оплакването, че някой си Хари Селдън вчера е предизвикал размирици.

— Нищо такова не съм правил — възрази ученият.

— Нашата информация — каза Рус, като се вгледа в екрана на една малка компютърна плочка — е, че вие сте обвинили един новинар, че е имперски агент, като по този начин сте подстрекавали към размирици срещу него.

— Господин офицер — намеси се Дорс — аз бях човекът, който каза, че той е имперски агент. Имах основания да мисля така. Да изразяваш собственото си мнение положително не е престъпление. В империята съществува свобода на словото.

— Това не се отнася за мнения, които преднамерено се изразяват с цел да предизвикат размирици.

— Как можете да твърдите това, господин офицер?

В тоя момент госпожа Тайсалвър се обади с писклив гласец:

— Аз мога да го потвърдя, гу’син офицер. Жената видя, че се е насъбрала тълпа, цяла тълпа помияри, дето само гледат каква беля да направят. Нарочно каза, че онзи бил имперски агент, без да знае нищо такова, за да ги разбуни. Ясно беше, че разбира какво върши.

— Касилия — умоляващо рече съпругът й, но тя му хвърли такъв поглед, че той повече не се обади. Рус се обърна към госпожа Тайсалвър.

— Вие ли предявихте това оплакване, госпожо?

— Да. Тия двамата живеят от няколко дни тук и не правят нищо друго освен да ми създават неприятности. Поканиха хора с ниска репутация в моя апартамент и ме унизиха в очите на съседите.

— Господин офицер, незаконно ли е — попита Селдън — човек да покани чисти, тихи граждани на Дал в своята стая? Двете помещения горе са наши. Ние ги наехме и си плащаме за тях. Престъпление ли е в Дал да разговаряш с даляни, господин офицер?

— Не, не е — отвърна Рус. — Това обаче не влиза в оплакването. Какво ви е дало основания, госпожо Венабили, да предположите, че човекът, когото сте обвинили по този начин, действително е имперски агент?

— Той имаше малки кафяви мустачки, по което заключих, че не е далянин. Предположих, че е имперски агент.

— Предположили сте? Вашият другар, господин Селдън, изобщо няма мустаци. Да предполагате, че и той е имперски агент?

— Във всеки случай — побърза да се намеси математикът — не е имало никакви размирици. Ние помолихме тълпата да не предприема насилствени действия срещу… новинара и аз съм сигурен, че те нищо не са му сторили.

— Сигурен сте, господин Селдън, тъй ли? — ехидно попита Рус. — Нашата информация е, че веднага след като сте отправили своето обвинение, вие сте се махнали оттам. Как бихте могли да свидетелствате за онова, което се е случило, след като сте напуснали мястото?

— Не бих могъл — съгласи се Селдън — тъй че вие ми отговорете мъртъв ли е този човек? Или може би е ранен?

— Мъжът беше разпитан. Отрича да е имперски агент, а и ние нямаме никаква информация, че е такъв. Освен това той твърди, че с него са се държали грубо.

— Спокойно може да лъже и за двете неща — каза Селдън. — Аз бих предложил психическа проба…

— Не може да се направи без разрешението на субекта — прекъсна го Рус. — Правителството на сектора много държи на това. То обаче не би имало нищо против вие двамата да минете през такава проба. Ще се съгласите ли?

За миг Селдън и Дорс се спогледаха, а сетне ученият каза:

— Не. Разбира, се, че не.

— Разбира се, че не — повтори Рус с оттенък на сарказъм в гласа — макар да нямате нищо против да я предложите за някого другиго!

При тия думи вторият офицер, Астинуолд, който досега изобщо не се бе обадил, се усмихна.

— Имаме информация — продължи Рус — че преди два дни вие сте участвали в сбиване с ножове в Билиботън и лошо сте наранили един далянски гражданин на име… — той чукна някакъв клавиш на компютърната си плочка и прегледа изписаното на екрана — …Елгин Марон.

— Вашата информация казва ли как е започнало сбиването? — запита Дорс.

— В този момент, госпожо, това няма отношение към въпроса. Отричате ли, че е имало сбиване?

— Естествено, че имаше — разгорещи се Селдън — но категорично отричаме, че сме го предизвикали ние. Бяхме нападнати. Тоя Марон хвана госпожа Венабилии бе съвсем ясно, че се опитва да я изнасили. Всичко, което се случи после, си беше чиста самоотбрана. Или може би Дал оправдава изнасилването?

— Твърдите, че са ви нападнали? — безизразно продължи с въпросите си Рус. — Колко души?

— Десетима мъже.

— И вие сам — заедно с една жена — сте се защитили срещу десет мъже?

— Госпожа Венабили и аз се защитихме. Да!

— Тогава как тъй нямате никакви наранявания? Да не би някой от вас двамата да е порязан или натъртен на място, което не се вижда?

— Не, господин офицер.

— Излиза, че при сбиване на един човек — плюс една жена — с десет души, вие изобщо не сте ранени, а оплакалият се Елгин Марон е бил хоспитализиран с наранявания и ще трябва да му се присажда горна устна?

— Бихме се добре — мрачно отвърна Селдън.

— Изключително добре. Какво бихте казали, ако ви съобщя, че трима мъже са свидетелствали, че вие и вашата приятелка сте нападнали Марон без никакъв повод?

— Това е невероятно! Сигурен съм, че този далянин има досие като скандалжия и побойник. Обяснихме ви, там бяха десет души. Очевидно шестима не са пожелали да излъжат под клетва. Другите трима обясняват ли защо не са се притекли на помощ на своя приятел, след като са видели как той е станал обект на непредизвикано нападение и животът му е бил изложен на опасност? Би трябвало да ви е ясно, че лъжат…

— Да не предлагате да ги подложим на психическа проба?

— Да. И преди да сте попитали, отказвам ние да се подложим!

— Освен това — добави Рус — получихме информация, че вчера, след като сте напуснали сцената на размириците, сте се съветвали с някой си Даван — известен с подривната си дейност и търсен от полицията човек. Вярно ли е?

— Ще трябва да го докажете без наша помощ — отговори Селдън. — Ние няма да участваме в по-нататъшния разпит.

Офицерът прибра плочката си.

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да дойдете с нас в управлението именно за по-нататъшен разпит.

— Не мисля, че това е необходимо, господин офицер — възрази математикът. — Ние сме Външни, които не са извършили нищо престъпно. Опитахме се да избегнем един новинар, който ненужно ни дразнеше; опитахме се да се защитим от изнасилване и евентуално убийство в една част от вашия сектор, прочута с криминалното поведение на обитателите си; и освен това говорихме с различни даляни. Не виждаме в това нищо, което да изисква по-нататъшните ви въпроси. Те биха могли да се квалифицират като нарушаване на собственото ни спокойствие.

— Тези решения ги взимаме ние — поясни Рус. — Ще бъдете ли така добри да дойдете с нас?

— Не, няма да дойдем — отсече Дорс.

— Внимавайте — изкрещя госпожа Тайсалвър. — Тя има два ножа.

Офицерът въздъхна и каза:

— Благодаря, госпожо, известно ми е. — След това се обърна към историчката. — Знаете ли, че носенето на нож без разрешение по улиците на сектора е сериозно престъпление? Имате ли разрешително?

— Не, господин офицер, нямам.

— Значи е ясно, че вие сте нападнали Марон с незаконно носен нож. Съзнавате ли, че това силно утежнява сериозността на престъплението?

— Не беше никакво престъпление, господин офицер — каза Дорс. — Разберете. Марон също имаше нож и аз съм сигурна, че го е носил без разрешително.

— Що се отнася до това, нямаме никакви доказателства, а и докато той има рани от хладно оръжие, вие нямате…

— Разбира се, че носеше нож! Господин офицер, ако не знаете, че всеки мъж в Билиботън и повечето даляни носят ножове, без да имат разрешителни, значи сте единственият човек в Дал, комуто това не е известно. Навсякъде има магазини, които открито продават ножове. Наистина ли не го знаете?

— Какво зная или не зная в момента няма никакво значение — отвърна Рус. — Нито пък има значение дали други хора нарушават закона и колко са те. Всичко, което сега ме интересува, е, че вие, госпожа Венабили, нарушавате закона. Трябва да ви помоля веднага да ми дадете тези ножове, а след това и двамата да ме придружите до управлението.

— В такъв случай — вземете ми ги! — запъна се младата жена.

Офицерът въздъхна.

— Не си мислете, госпожо, че в Дал нямаме други оръжия или пък че ми е притрябвало да се бия с вас. Двамата с моя партньор имаме бластери, които ще ви унищожат за миг, преди още да успеете да си свалите ръцете до дръжката на своя нож — независимо колко сте бърза. Ние, разбира се, няма да използваме бластери, защото не сме дошли тук да ви убиваме. Само че всеки от нас има и невронен камшик, който свободно можем да използваме. Надявам се, че не бихте искали да ви го демонстрираме. Той няма да ви убие, нито да ви причини трайни увреждания, обаче болката е кошмарна. В този момент моят партньор е насочил невронния си камшик към вас. А ето го и моя… Хайде сега, госпожо Венабили, нека получим ножовете.

Последва кратка пауза, а сетне Селдън промълви:

— Няма смисъл, Дорс. Дай му ги.

И в този момент по вратата започна бясно тропане, а отвън се дочу един висок глас.

78

След като ги отведе до дома, Рейч не напусна веднага района.

Докато чакаше да свърши разговорът с Даван, той си хапна добре, а сетне поспа малко и откри тоалетна, която криво-ляво работеше. След като бе свършил всичките тези неща, сега не виждаше причина да ходи някъде. Е, имаше си нещо като дом и майка, която обаче едва ли щеше да се обезпокои, ако синът й изчезне за известно време. Всъщност тя май никога не се тревожеше особено.

Рейч не знаеше кой е баща му; понякога се чудеше дали наистина бе имал такъв. Бяха му казали, че е имал, и основанията му бяха обяснени доста грубо. От време на време се питаше дали е нужно да вярва на толкова странна история, но пък подробностите му се виждаха приятно възбуждащи.

Сети се за това във връзка с мадамата. Разбира се, тя беше една възстара лейди, но бе хубава и можеше да се бие като мъж — къде ти, много по-добре от мъж! Това го изпълваше със смътни идеи.

И после, тя му беше предложила да вземе баня. Понякога плуваше в билиботънския басейн — когато имаше малко пари, дето не му трябваха за друго, или пък успееше да се промъкне гратис. Това бяха единствените случаи, когато се наквасваше целият, само че после беше студено и му се налагаше да чака, докато изсъхне.

Виж, да вземе баня бе нещо по-различно. Щеше да има гореща вода и сапун, и кърпи, и приятно топъл въздух. Не бе много сигурен как ще се почувства, но си мислеше, че ще му е гот, ако и тя е там.

Беше бродил достатъчно из коридорите, за да знае, че би могъл да се настани на някоя алея, водеща към улицата, така че хем да бъде в близост до квартирата на двамата му познати, хем да не могат да го спипат и принудят да избяга.

Прекара нощта, обзет от странни мисли. Ами ако наистина се научи да чете и пише? Дали може да постигне нещо с това? Не разбираше какво точно, ала сигурно тя щеше да го открехне. Имаше смътни предположения, че ще му плащат да върши някакви работи, дето сега не знаеше как стават… Сигурно щеше да се наложи да му ги обяснят, само че как човек да се уреди за туй? Ако останеше с мъжа и мадамата, те биха могли да му помогнат. Да, ама за чик им е да искат той да остане с тях?

Рейч задряма и се събуди след неизвестно колко време — не защото светлината се усилваше, а защото острият му слух бе доловил как към звуците от булеварда се прибавиха по-особени тонове.

Беше се научил да идентифицира почти всеки звук, тъй като за да оцелее в коридорите, човек трябваше да долавя нещата, преди да ги е видял. А и в звука на мотора, който чуваше в момента, имаше нещо, което за него означаваше: „Опасност!“ Звукът беше официален, враждебен…

Отърси се от съня и тихо се прокрадна към булеварда. Изобщо не му беше необходимо да види емблемата с космическия кораб и слънцето на вратата на автомобила. Самите негови очертания му бяха достатъчни. Съобрази, че сигурно са дошли заради двамата, тъй като се бяха срещнали с Даван. Не спря, за да подреди и анализира мислите си. Хукна с все сила, пробивайки си път през засилващата се суматоха на деня.

Върна се след по-малко от петнадесет минути. Колата все още стоеше там и от всички страни, застанали на почтително разстояние, я гледаха любопитни и предпазливи кибици. Скоро щяха да се съберат още повече. Затропали нагоре по стълбите, като се опитваше да си спомни на коя врата трябва да почука. Нямаше време да чака асансьора.

Откри вратата — или поне така реши — и потропа, като в същото време закрещя пронизително:

— Лейди! Лейди!

Беше прекалено възбуден, за да си спомни как се казва, но се сети за първото име на мъжа.

— Хари! — викна той. — Пусни ме!

Вратата се открехна и Рейч се втурна вътре… или поне опита да се втурне. Грубата ръка на секторния офицер стисна мишницата му.

— Я стой, момче. Къде си въобразяваш, че отиваш?

— Пусни ме! Нищо не съм сторил! — Той се огледа. — Хей, лейди, к’во правят тия?

— Арестуват ни — мрачно отвърна Дорс.

— За к’во? — попита Рейч, като пъхтеше и се боричкаше. — Ей, пусни ме, пагон16 такъв. Не отивай с него, лейди. Няма защо да го правиш.

— Я се омитай — каза Рус и ядно разтърси момчето.

— Няма да изляза. И ти няма да излезеш, бе, пагон! Цялата ми банда идва. Няма да излезеш оттук, ако не пуснеш тия авери да си ходят…

— Каква цяла банда? — намръщи се офицерът.

— Сега са отвън. Сигур ти развинтват колата. После теб ще развинтят.

Рус се обърна към партньора си.

— Обади се в управлението. Кажи им да изпратят два камиона с макроси.

— Не! — писна Рейч, като в същия миг се отскубна и се втурна към Астинуолд. — Не се обаждай!

Рус насочи невронния си камшик и стреля.

Рейч изпищя, сграбчи дясното си рамо и падна на земята, като диво се гърчеше.

Офицерът още не се бе обърнал към Селдън, когато той хвана неговата китка, бутна невронния камшик нагоре във въздуха, а след това го извъртя настрани и назад, като същевременно се тръшна върху стъпалото му, за да го задържи относително неподвижен. Усети как рамото излезе от ставата и в същия миг Рус нададе хриплив, агонизиращ вик.

Астинуолд бързо вдигна своя бластер, но лявата ръка на Дорс се уви около раменете му, а ножът в дясната спря на милиметър пред гръкляна.

— Не мърдай! — рече тя. — А си шавнал, и ще ти резна гърлото чак до гръбнака. Пусни бластера. Пусни го! И невронния камшик!

Селдън вдигна все още стенещия Рейч и го притисна до себе си. Обърна се към Джайрад Тайсалвър и рече:

— Навън има хора. Побеснели хора. Ще ги извикам тук и те ще потрошат всичко, което притежаваш. И стените ще потрошат. Ако не искаш да ти се случи такава случка, вдигни оръжията и ги хвърли в съседната стая. Бързо! Накарай жена ти да ти помогне. Следващия път ще си помисли, преди да се оплаква от невинни хора. Дорс, този на пода някое време няма да е в състояние да направи нищо. Обезвреди другия, но без да го убиваш.

— Правилно — съгласи се спътничката му и като обърна ножа си, цапардоса здравата Астинуолд с дръжката по черепа. Онзи се свлече на колене.

— Мразя да правя такива неща — с гримаса на отвращение каза тя.

— Те стреляха по Рейч — припомни й Селдън, опитвайки се да прикрие собственото си неприятно усещане от случилото се.

Бързо напуснаха апартамента и когато се озоваха на улицата, откриха, че тя е пълна с хора — кажи-речи само мъже — които нададоха рев, щом ги видяха да се появяват. Тълпата ги обгради, заливайки ги с мирис на недотам добре измити човешки тела.

— Къде са пагоните? — викна някой.

— Вътре — също тъй пронизително изкрещя Дорс. — Оставете ги на мира! Сега са безпомощни, но ще получат подкрепление, така че бързо се измъквайте оттук.

— Ами вие? — обадиха се една дузина гърла.

— Ние също се измъкваме. Няма да се върнем.

— Аз ще се погрижа за тях — изпищя Рейч, като се освободи от ръцете на Селдън и се изправи на крака, търкайки енергично рамото си. — Мога да вървя. Пуснете ме да мина!

Тълпата му направи път и той ги подкани:

— Гу’сине, ’спожо, елате с мен. Бързо!

Няколко дузини мъже придружиха групичката по булеварда, а сетне Рейч изведнъж кривна встрани и измърмори:

— Влизайте тук, авери. Ще ви закарам на едно място, дет’ никой никогиш няма да ви намери. И Даван сигур не го знае. Единствената беля е, че ще трябва да минем през каналните нива. Там дори дяволът не мож’ ни видя, но понамирисва — чактисвате ли?

— Предполагам, че ще го преживеем — промърмори Селдън.

Заслизаха по една тясна спираловидна рампа. Отдолу, сякаш за да ги приветстват, се надигнаха тежки миазми.

79

Рейч наистина им намери скривалище. За целта трябваше да се изкатерят по металните пръстени на една стълба, след което се озоваха в голямо, прилично на плевник помещение, чието предназначение така и не успяха да отгатнат. Беше пълно с оборудване — обемисто и нефункциониращо, а ролята му си оставаше загадка. Помещението бе относително чисто. Прах нямаше — във въздуха се усещаше постоянно течение, което явно пречеше тя да се слегне и, много по-важно, като че ли поотслабваше миризмата.

Момчето изглеждаше доволно.

— Не е ли гот? — попита. Сегиз-тогиз все още потриваше рамото си и колчем натиснеше по-силно, примигваше.

— Можеше и да е по-зле — призна Селдън. — Знаеш ли за какво се използва това място?

Рейч повдигна рамене или, по-скоро, накани се да го стори, но пак присви очи.

— Не знам — отвърна той, а сетне добави с известна доза перчене: — К’во ме е еня?

Дорс, която бе седнала на пода, след като го бе позабърсала с ръка и после с подозрение се бе вгледала в дланта си, каза:

— Ако ти е нужно някакво предположение, мисля, че това е част от комплекс за детоксификация и рециклиране на отпадъците. Сигурно накрая ги превръщат в торове.

— Следователно — унило заяви математикът — хората, които управляват комплекса, трябва периодично да слизат тук, така че могат да дойдат всеки момент.

— Бил съм и по-рано — обади се момчето. — И никога никого не съм виждал.

— Предполагам, че Трантор е силно автоматизиран навсякъде, където това е възможно, а ако още нещо плаче за автоматизиране, то е точно обработката на отпадъците — изтъкна историчката. — Може наистина да сме в безопасност… за известно време.

— Няма обаче да е за дълго, Дорс. Ще огладнеем и ожаднеем.

— Аз мога да намеря храна и вода — каза Рейч. — Ако бродиш по коридорите от хлапе, трябва да знаеш как да се оправяш.

— Благодаря — разсеяно промълви Селдън — но точно сега не съм гладен. — И подуши въздуха. — Може би никога вече няма да огладнея.

— Ще огладнееш — заяви Дорс — а дори и за някое време да си изгубиш апетита, ще ожаднееш. Поне отделянето тук не е проблем. На практика се намираме над нещо, което си е направо открита клоака.

Известно време цареше пълна тишина. Светлината бе приглушена и Селдън се зачуди защо въобще я има. После обаче се сети, че никога не е попадал на истинска тъмнина на обществено място. Вероятно такива бяха обичаите в едно богато на енергия общество. Странно, че свят с четиридесет милиарда население можеше да е богат на енергия. Само че при тая вътрешна топлина на планетата, без да броим слънчевото греене и централите за ядрен синтез в космоса, това бе факт. Всъщност като се поразмислиш, в империята нямаше бедна на енергия планета. Дали е имало времена, когато техниката е била толкова примитивна, че да е съществувала енергийна бедност?

Той се облегна на плетеницата от тръби, през които, доколкото му бе известно, течаха отпадните води. Щом се сети за това, дръпна се от тръбите и седна до Дорс.

— Има ли някакъв начин да се свържем с Четър Чувек? — попита.

— Аз вече му изпратих съобщение, въпреки че адски не ми се искаше — отвърна тя.

— Не ти се искаше?

— Наредено ми е да те защищавам. Всеки път когато ми се наложи да се свържа с него, означава, че съм се провалила.

Селдън я изгледа с присвити очи.

— Трябва ли това да ти става идея-фикс? Не можеш да ме защитиш от всички служители на сигурността в цял един сектор.

— Предполагам, че не. Но да обезвредим неколцина…

— Знам. Вече го сторихме. Само че ония ще изпратят подкрепления, бронирани коли, невронно оръдие, сънлив газ… Не съм сигурен с какво разполагат, но положително ще се появят във всеоръжие. За това поне съм сигурен.

— Май си прав — рече спътничката му и тънката линия на устните й сякаш се вкамени.

— Няма да те намерят, лейди — изневиделица се обади Рейч. Докато двамата разговаряха, зорките му очи непрекъснато се стрелкаха от единия към другия. — Никога не са намирали Даван.

Дорс нерадостно се усмихна и разроши косата на момчето, а сетне с лека погнуса погледна дланта си и рече:

— Не съм сигурна, че трябва да останеш с нас, Рейч. Не ми се иска и теб да открият.

— Те мен не могат ме откри, а ако ви оставя, кой ще ви намира храна и вода, и нови места, та пагоните никога да не разберат къде сте?

— Не, Рейч, ще ни открият. Даван просто не са го търсили както трябва. Той ги дразни, но подозирам, че не го взимат съвсем насериозно. Разбираш ли какво имам предвид?

— Искаш да кажеш, че им е просто като трън във… врата и мислят, че не си струва чак толкоз да го гонят?

— Да, точно това имах предвид. Нали разбираш, ние ранихме доста зле двама полицаи и другите няма да оставят да ни се размине току-така. Ако потрябва, ще използват всички свои хора, ще преровят всеки скрит или неизползван коридор в района и ще ни пипнат.

— Това ме кара да се чувствам като… като нищо — промълви хлапето. — Ако се не бях затърчал вътре и ако ме не бяха шибнали, нямаше да очушкате тия полицаи и да попаднете в такава беля.

— Не, рано или късно щяхме пак… а-а-а… да ги очушкаме. Кой знае? Може да ни се наложи да очушкаме още няколко.

— Ух, чудно го направихте! — възкликна Рейч. — Ако тогава не ме болеше всичко, щях да видя повече и здравата да се накефя.

— Няма никаква полза да обявяваме война на цялата система за сигурност — подхвърли Селдън. — Въпросът е какво ще ни сторят, щом ни заловят? Положително ще ни осъдят на затвор.

— О, не! Ако е необходимо, ще се обърнем към императора — възрази Дорс.

— Императора? — ококори се Рейч. — Ти познаваш императора?

Математикът му махна с ръка.

— Всеки галактически гражданин може да се обърне към императора. Дорс, струва ми се обаче, че ще сбъркаме, ако го направим. Откакто напуснахме Имперския сектор, ние през цялото време се изплъзваме на императора.

— Но не чак дотам, че да ни тикнат в някой далянски затвор. Във всеки случай молбата към императора ще ни осигури отсрочка и по време на тази отсрочка може и да успеем да измислим нещо.

— Ами Чувек?

— Да, разбира се, Чувек — неловко потвърди Дорс — само че не бива да го товарим с всичко. От една страна, дори и да получи моето съобщение и да има възможност да хукне към Дал, как ще ни открие тук? А даже и да ни открие, какво може да стори срещу цялата служба за сигурност на сектора?

— В такъв случай — каза Селдън — ще трябва да предприемем нещо, преди още да са ни намерили.

— Ако дойдете с мен — предложи Рейч — ще ги водим за носа! Тук знам всички места.

— Можем да изпреварим един-двама, обаче сигурно ще се появят страшно много и ще плъзнат едновременно по колкото си щат коридори. Ще избягаме от някоя група, но ще се натъкнем на друга…

Доста време седяха в неловка тишина, блъскайки си главите над наглед безнадеждното положение. Сетне Дорс Венабили се размърда и с напрегнат нисък шепот каза:

— Тук са. Чувам ги.

Всички се заослушваха напрегнато. Рейч скочи на крака и изсъска:

— Идват; ние ще минем ей оттам!

Обърканият Селдън не долавяше нищо, така че бе склонен да се довери на по-добрия слух на другите, но още щом момчето потегли бързо и безшумно в посока, противоположна на приближаващата заплаха, един глас отекна в стените на клоаката:

— Не мърдайте.

— Това е Даван! — възкликна Рейч. — Той пък откъде знае, че сме тук?

— Даван? — повтори ученият. — Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Ще ни помогне…

80

— Какво е станало? — попита Даван.

Селдън почувства известно облекчение. Присъединяването на конспиратора едва ли можеше да повлияе срещу цялата далянска полиция, но в края на краищата той командваше хора, които бяха способни да създадат достатъчно бъркотия…

— Би трябвало да знаете — отвърна математикът. — Подозирам, че мнозина от тълпата, която тази сутрин беше пред Тайсалвърови, са ваши хора.

— Да, имаше доста. Говорят, че са искали да ви арестуват и че вие сте се справили с цяла рота пагони. Само че защо са искали да ви арестуват?

— С двама — уточни Селдън, като вдигна два пръста. — Два пагона. Но и това е достатъчно лошо. Причината да ни арестуват донякъде беше, че сме дошли на среща с вас.

— Не е достатъчно. Пагоните не се интересуват много-много от мен — и с горчивина добави: — Подценяват ме.

— Може би — сви рамене Селдън — но жената, от която наехме стаята, е докладвала, че сме предизвикали безредици срещу новинаря, с когото се сблъскахме по пътя ни към същата тази среща. Знаете за това. След като вашите хора вчера се появиха на сцената и особено с тия двама лошо ранени полицаи днес, спокойно могат да решат да прочистят коридорите, а то означава, че и вие ще пострадате. Наистина съжалявам. Нито имах намерение, нито очаквах, че ще предизвикам всичко…

Даван поклати глава.

— Не, не познавате пагоните. И това също не им е достатъчно. Те просто не искат да ни пометат. Ако ни изчистят, секторът ще трябва да направи нещо за нас. На тях така им е много удобно — да ни оставят да гнием в Билиботън и в разни други бордеи. Не, всички преследват вас. Какво толкова сте направили?

— Нищо не сме направили — нетърпеливо, се обади Дорс — пък и в края на краищата това сега няма значение. Ако не търсят теб, а нас, ще трябва да дойдат тук долу, за да ни измъкнат, и попаднеш ли им на пътя, здравата ще загазиш.

— Не и аз. Имам доста могъщи приятели — възрази Даван. — Снощи ви го казах. И те могат да ви помогнат също както на мен. Когато не се съгласихте да ни подкрепите открито, аз се свързах с тях. Те знаят кой сте, доктор Селдън. Вие сте известен човек. Имат възможност да говорят с кмета и да се погрижат копоите да ви оставят на мира, каквото и да сте направили. Само че ще трябва да бъдете отведени… извън Дал.

Селдън се усмихна. Заля го вълна от облекчение и той каза:

— Даван, явно познавате някоя важна клечка, нали? Някой, който да реагира моментално, който е в състояние да убеди правителството на Дал да не предприема драстични мерки и който може да ни отведе? Добре. Не съм изненадан — и се обърна усмихнат към Дорс. — Същата работа като с Микоген. Как го прави това Чувек?

Дорс обаче поклати глава.

— Прекалено бързо е… Не разбирам.

— Вярвам, че той всичко може да уреди — настоя ученият.

— Аз пък го познавам по-добре и по-отдавна от теб и не вярвам в това.

Селдън отново се усмихна.

— Не го подценявай! — И сетне, сякаш обзет от нежелание да обсъжда повече тази тема, се обърна към Даван:

— А вие как ни открихте? Рейч каза, че не знаете нищо за това място.

— Не знае! — възмутено викна хлапето. — Това място си е само мое. Аз го открих.

— Никога не съм идвал тук — кимна мъжът, като се оглеждаше. — Интересно място, наистина. Нали си е коридорен плъх, Рейч се чувства като у дома си в тоя лабиринт,

— Да, това го разбрахме. Вие обаче как ни открихте?

— Като топлинен източник. Имам си едно устройство, което регистрира инфрачервените лъчения, и то точно онзи характерен техен нюанс, който се излъчва при тридесет и седем градуса по Целзий. Реагира само на човешко присъствие — никакви други източници. То ме доведе при вас тримата.

Дорс се начумери.

— Каква полза от него на Трантор, където навсякъде щъкат хора? На други светове също имат такива, обаче…

— Не и на Трантор — прекъсна я далянинът. — Знам. Като се изключи фактът, че са много полезни в бордеите, в забравените и разкапани коридори.

— Откъде го взехте? — поинтересува се математикът.

Даван махна с ръка.

— Достатъчно е, че го имам. Само че наистина ще трябва да ви отведем оттук, гу’син Селдън. Прекалено много хора ви търсят, а аз пък искам да бъдете с моя могъщ приятел.

— И къде е този ваш могъщ приятел?

— Идва. Най-малкото, засякох нов тридесет и седем градусов източник на топлина и просто не виждам кой друг може да е…

Новодошлият прекрачи през вратата и радостното възклицание на Селдън замря на устните му. Не беше Четър Чувек.