Прелюдия за Фондацията

60

Императорът на цялата Галактика се чувстваше отпаднал — физически отпаднал. Устните му го боляха от милостивата усмивка, която на внимателно преценени интервали трябваше да си налага. Вратът му се бе вдървил да кима ту насам, ту натам, за да показва престорен интерес. Ушите го смъдяха от постоянното напъване да се вслушва. Цялото му тяло пулсираше от непрекъснатото ставане, сядане, извръщане, протягане на ръка и кимане.

Това бе просто една държавна церемония, където човек трябваше да се срещне с кметовете, вицекралете, министрите и техните съпруги или съпрузи от едно или друго място на Трантор, както и (още по-зле) от едно или друго място в Галактиката. Присъстваха почти хиляда човека, всичките в костюми, които варираха от попретруфени до направо чудати, и на него му се налагаше да се ориентира в брътвежа на най-различни акценти, които ставаха още по-непоносими от усилието да се говори на императорски галактически така, както го правеха в Имперския университет. А най-лошото бе, че трябваше ловко да избягва каквито и да са обещания, като същевременно не престава обилно да ръси лосион от думи без никакво значение…

Всичко се записваше в звук и образ — много дискретно — и Ето Демерцел щеше да го изучи, за да види дали Клеон (първият с това име) се е държал както трябва. Това, разбира се, бе само начинът, по който императорът си представяше нещата. Демерцел положително щеше да обясни, че просто събира данни за всяко непреднамерено откровение от страна на част от гостите. И може би наистина беше така.

Какъв късметлия бе Демерцел!

Императорът не можеше да напуска Двореца и огромния му парк, докато Демерцел можеше, стига да поиска, да прекоси цялата Галактика. Императорът бе винаги пред очите на хората, винаги достижим, винаги принуден да се занимава с посетители — от най-важните до обикновените навлеци. Демерцел си оставаше в анонимност и почти никога не се показваше открито извън територията на Двореца. Оставаше просто като едно плашещо име и невидимо (затуй още по-плашещо) присъствие.

Императорът беше Вътрешния човек — с обичайните клопки и облаги на властта. Демерцел беше Външния — с нищо видимо, дори без официална титла, но опипващ всичко с пръстите и ума си; без да иска никаква награда за неуморния си труд, освен една-единствена — същината на властта.

По някакъв зловещ начин Клеон Първи се забавляваше да мисли, че във всеки миг — без предупреждение, с едно измислено обвинение или дори без никакво — би могъл да накара да арестуват, затворят, подложат на мъчения или екзекутират Демерцел. В края на краищата през тези противни столетия на постоянни вълнения императорът би могъл да се сблъска с известни трудности при налагането на своята воля на различните планети в империята, та дори и из различните сектори на Трантор — с техния сбириток от местни властници и съдници, които му се налагаше да манипулира чрез плетеница от взаимно свързани декрети, пактове, протоколи, наредби и какви ли не още законови актове — ала поне на територията на Двореца и на прилежащите му земи неговата власт си оставаше абсолютна.

И въпреки това той знаеше, че тия му мечтания са безпочвени. Демерцел бе служил на баща му и Клеон не можеше да си припомни дори един случай, когато баща му да не се бе посъветвал с него, независимо за какво ставаше дума. Демерцел знаеше всичко, измисляше всичко, вършеше всичко. Нещо повече — именно на неговия гръб можеше да се стовари всичко, което не потръгнеше добре. Самият император оставаше над всяка критика и нямаше от какво да се бои — като се изключат, разбира се, дворцовите заговори и убийствата, организирани обикновено от най-близките и най-преданите му хора. Именно по отношение на предотвратяването им — преди всичко останало — той зависеше от Демерцел.

Император Клеон усещаше леко потръпване дори при самата мисъл, че може да му се наложи да се оправя без първия си министър. Беше имало властници, управлявали лично, сменили цяла редица лишени от талант шефове на протокола или държали на този пост съвършено некомпетентни служители — и някак си се бяха справяли сами.

Клеон обаче разбираше, че не е способен на подобно нещо. Той се нуждаеше от Демерцел. Всъщност сега, когато мисълта за възможно убийство го бе споходила — а от гледна точка на съвременната история на империята нямаше как тя да не го споходи — той виждаше, че бе съвършено невъзможно да се избави от Демерцел. Нямаше как да го стори. Независимо колко хитроумно той, Клеон, би се опитал да го уреди, Демерцел щеше някак си да предугади, да разбере какво му се готви и да организира — с далеч по-голямо хитроумие — поредния дворцов преврат. Клеон щеше да бъде мъртъв още преди Демерцел евентуално да бъде окован и тогава просто щеше да има нов император, комуто Ето Демерцел би служил… и на когото щеше да се налага.

Може би един ден щеше да се умори от играта и сам да пожелае да стане император?

Никога! Навикът за анонимност бе прекалено силен у него. Ако Демерцел се покажеше пред света, неговата власт, неговата мъдрост, неговият късмет (какъвто и да бе той) положително щяха да го напуснат. Клеон бе убеден в това. Усещаше, че то не подлежи на спорове.

Така че, докато се държеше както подобава, той, императорът, беше в безопасност. Лишеният от собствени амбиции негов първи министър щеше предано да му служи.

И ето ти го сега пред него Демерцел, облечен толкова строго и просто, че Клеон с неловкост осъзна безполезната украса на официалната си дреха, която преди малко с удоволствие бе съблякъл с помощта на двама пажове. Естествено министърът нямаше да му се мерне пред очите, докато той най-подир не останеше сам и неглиже.

— Демерцел — оплака се императорът на цялата Галактика — уморен съм!

— Държавните дела са изморителни, сир — измърмори влезлият.

— Тогава всяка вечер ли трябва да се занимавам с тях?

— Не всяка, но това е важно. Другите са благодарни, когато ви видят и вие също ги забележите. Това помага империята да бъде управлявана гладко.

— Империята беше навикнала да бъде управлявана гладко с власт — сухо заяви императорът. — Сега трябва да я управлявам с усмивка, с махване на ръката, с някоя промълвена дума, с медал или почетна значка…

— Ако всичко туй, сир, поддържа спокойствието, значи то си струва усилията и похвалата. И вашето царуване протича добре.

— Сам знаеш защо — защото ти си до мен. Единствената ми дарба е, че съзнавам твоето значение. — Клеон лукаво погледна първия си министър. — Моят син няма защо да бъде мой наследник. Той не е надарено момче. Какво ще кажеш да направя свой наследник теб?

— Сир, това е немислимо — ледено отрони Демерцел. — Никога не бих узурпирал трона. Не бих го откраднал от вашия законен наследник. Освен това, ако съм предизвикал недоволството ви, накажете ме справедливо. Но положително не съм сторил нищо такова, което да си заслужава наказанието да стана император.

Клеон се разсмя.

— Демерцел, дори само заради тази вярна преценка за стойността на императорския трон ще зарежа всяка мисъл да те наказвам. Хайде, дай да поговорим за една работа. Бих поспал, но все още не съм готов за церемонията, с която ме слагат в леглото. Дай да поприказваме.

— За какво, сир?

— За каквото и да е… За оня математик и неговата психоистория например. Знаеш ли, от време на време си мисля за него. Сега, на вечерята, пак се сетих. Чудя се дали психоисторическият анализ би могъл да подскаже някакъв начин човек да бъде император без безкрайни церемонии.

— Сир, понякога мисля, че и най-умният психоисторик не би съумял да се справи с това.

— Добре, разправи ми тогава последните новости. Той все още ли се крие сред тия странни плешивци от Микоген? Ти ми обеща, че ще го измъкнеш оттам.

— Обещах, сир, и дори предприех нещо, но със съжаление трябва да призная, че се провалих.

— Провали се? — Императорът си позволи да се намръщи. — Това не ми се нрави.

— Нито пък на мен, сир. Аз планирах да подтикна математика да извърши някое светотатствено деяние — в Микоген е лесно да го сториш, особено ако си чужденец — и то такова, че да изисква сурово наказание. В такъв случай той щеше да бъде принуден да апелира за милост към императора и в резултат на това щяхме да го пипнем. Правех си сметка да се отплатим с някоя незначителна отстъпка — важна за Микоген, но съвършено незначителна за нас — и не смятах да играя пряка роля в подготовката. Работата трябваше да се ръководи фино.

— И аз мисля тъй — рече Клеон — само че тя се е провалила. Нима кметът на Микоген…

— Той се титулува Върховен старейшина, сир.

— Не се хващай за някакви си титли. Нима този Върховен старейшина отказа?

— Напротив, сир, съгласи се и математикът Селдън хлътна право в клопката.

— Е, и?

— Позволили му да напусне здрав и читав.

— Защо? — с негодувание попита Клеон.

— Не съм напълно сигурен, сир, но подозирам, че някой е предложил по-висока цена.

— Кой? Кметът на Што?

— Възможно е, сир, макар да се съмнявам. Държа Што под непрекъснато наблюдение. Ако бяха докопали математика, досега щях да узная.

Императорът вече не просто се мръщеше, а се беше ядосал истински.

— Демерцел, това е много лошо. Ужасно съм недоволен. Подобен провал ме кара да мисля, че ти може би вече не си онзи човек, който беше навремето. Какви мерки ще предприемем против Микоген за такова явно пренебрегване на императорските желания?

Първият министър се поклони ниско, сякаш за да отбегне по този начин разразилата се буря, но в гласа му прозвучаха стоманени нотки.

— Сир, би било грешка да предприемем каквито и да са действия против Микоген точно сега. Разривът, който ще последва, ще бъде добре дошъл за Што.

— Но нещо трябва да направим!

— Може би не, сир. Нещата не са толкова лоши, колкото изглеждат.

— Как тъй да не са толкова лоши?

— Вие, сир, навярно помните, че този математик беше убеден, че психоисторията е непрактична.

— Разбира се, че помня, но нали това нямаше значение? Поне за нашите цели?

— Не е изключено и да няма. Само че, сир, ако психоисторията може да стане практична, тя ще бъде безкрайно по-полезна за целите ни. А от онова, което успях да установя, сега математикът се опитва да направи психоисторията практически приложима. Неговото богохулно деяние в Микоген било, така разбрах, част от опита му да реши тъкмо този проблем. В такъв случай, сир, за нас може да се окаже изгодно да го оставим на спокойствие. Ще ни свърши по-добра работа, ако го хванем, когато е по-близо до победата си или дори вече я е постигнал.

— Не и ако кметът на Што се добере пръв до него.

— Аз ще се погрижа това да не се случи.

— По същия начин, по който успя да го измъкнеш от Микоген?

— Следващия път няма да сбъркам, сир — хладно заяви Демерцел.

— И наистина по-добре недей — кимна императорът. — Не бих толерирал втора грешка в това отношение.

А после кисело добави:

— Струва ми се, че нощес няма да мога да мигна.

61

Джайрад Тайсалвър от сектор Дал беше нисък. Главата му едва стигаше до носа на Селдън. Той обаче, изглежда, не се притесняваше от това. Имаше хубави, правилни черти на лицето, лесно се усмихваше и с гордост носеше дебелите си черни мустаци и ситно къдрава коса.

Живееше заедно с жена си и малката си дъщеря в апартамент от седем миниатюрни стайчета, който се поддържаше педантично чист, но почти без никакво обзавеждане.

— Извинявам се, гу’син Селдън и гу’жа Венабили — рече Тайсалвър — че не мога да ви дам лукса, към който трябва да сте привикнали, но Дал е беден сектор, а аз дори не съм сред най-прокопсалите от нашите хора.

— Значи ние имаме още по-големи основания — отговори Селдън — да ви се извиним, загдето ви обременяваме със своето присъствие.

— Няма никакво бреме, гу’син Селдън. Гу’син Чувек уреди да ни се плаща щедро, задето ще използвате скромното ни жилище, и парите щяха да са добре дошли, дори и вие да не бяхте — а вие също сте — добре дошли.

Селдън се сети какво му каза на раздяла журналистът, когато най-накрая пристигнаха в Дал.

— Виж, приятелю — заяви тогава той — това е третото място, което ти уреждам като убежище. Всички знаят, че първите две са извън обсега на имперските власти, което само по себе си би могло да привлече вниманието им; в края на краищата за теб точно те са логичните. Това тук обаче е различно. То е бедно, незабележително и на практика в известно отношение несигурно. За беглец не е естествено убежище, така че императорът и неговият началник канцелария може и да не се сетят да погледнат насам. При това положение ще имаш ли нещо против този път да не се забъркваш в разни каши?

— Ще опитам, Четър — леко обиден отвърна Селдън. — Само те моля да разбереш, че аз не си търся белята. Просто се мъча да науча онова, за което спокойно могат да ми отидат и тридесет живота…

— Разбирам — кимна Чувек. — Твоите усилия в учението те отведоха на Горната страна в Стрилинг и в онуй Гнездо в Микоген, а в Дал ще те откарат кой знае къде. Що се отнася до теб, доктор Венабили, зная, че си се старала да се грижиш за Селдън, но ще трябва да го правиш по-настоятелно. Вкарай си в главата, че той е най-важният човек на Трантор, или дори в Галактиката, и че на всяка цена трябва да бъде в безопасност.

— Ще продължа да правя всичко, което е по силите ми — наежено заяви Дорс.

— Колкото до вашите домакини, те си имат своите особености, но определено са добри хора. Опитайте се да не ги въвличате в неприятности.

Във всеки случай поне Тайсалвър като че не предчувстваше никакви неприятности от страна на новите си наематели и удоволствието му от тяхната компания — като оставим настрана парите за наема, дето щеше да получава — изглеждаше напълно искрено.

Той никога не бе излизал извън Дал и апетитът му към разкази за далечни места беше огромен. Жена му също слушаше, кимайки и усмихвайки се, а дъщеря им, пъхнала пръст в устата си, току надзърташе иззад вратата.

Обикновено след вечеря, когато цялото семейство се събираше, Селдън и Дорс започваха да разправят за Външния свят. Храната бе достатъчно изобилна, но безвкусна и често пъти груба. Толкова скоро след пикантните ястия на Микоген тя почти не можеше да се яде. „Масата“ представляваше дълга лавица покрай едната стена и всички хапваха прави.

Внимателният разпит, на който ги подложи Селдън, му разкри факта, че сред даляните това като цяло е обичайно явление и не се дължи на необикновена бедност. Разбира се, обясни госпожа Тайсалвър, измежду хората на високи държавни длъжности в Дал има и такива, които са склонни да възприемат всевъзможни упадъчни обичаи като например столове — тя ги нарече полици за тела — но стабилната средна класа гледаше на това с лошо око.

Колкото и да не одобряваше ненужния лукс, семейство Тайсалвър все пак обичаше да слуша за него, като следеше разказа с истинска канонада от цъкания с език, когато станеше дума за матраци, поставени върху крака, за натруфени ракли и гардероби и за свръхизобилие от кухненска посуда.

Слушаха описанието на микогенските обичаи, а Джайрад Тайсалвър самодоволно потупваше косата си и даваше съвсем ясно да се разбере, че от негова гледна точка да се подложиш на обезкосмяване е все едно да се оставиш да те скопят. Госпожа Тайсалвър се вбесяваше при всяко споменаване на раболепието на жените и направо отказваше да повярва, че Сестрите го възприемат спокойно.

Най-много от всичко обаче ги вълнуваха небрежните подхвърляния на Селдън за императорския дворец. Когато при разговорите се разбра, че той действително е виждал и говорил с императора, истинско страхопочитание обзе семейството. Трябваше им известно време, преди отново да се осмелят да задават въпроси, и ученият скоро откри, че не е в състояние да задоволи любопитството им. В края на краищата не бе видял много от земите край Двореца и още по-малко от вътрешността му.

Това разочарова семейство Тайсалвър и породи неуморни опити за извличането на нещо повече. След като чуха за императорското приключение на Селдън, вече им беше трудно да приемат уверенията на Дорс, че що се отнася до нея, тя никога не е била дори в околностите на Двореца. С най-голямо недоверие посрещнаха обаче небрежната забележка на Селдън. че императорът говорел и се държал като обикновен човек. Това явно им се виждаше съвършено невъзможно.

След три подобни вечери математикът се почувства уморен. Първоначално беше приветствал с радост възможността известно време да не върши нищо (поне денем), освен да преглежда някои исторически книги, които Дорс му бе препоръчала. През деня домакините любезно оставяха холовизора на гостите си, макар момиченцето да изглеждаше нещастно — него пък го пращаха в апартамента на съседите.

— Не ми върши работа — нервно рече Селдън, застанал насред стаята, след като сума ти време бе пял кресливо, за да откаже евентуалните подслушвачи. — Виждам как се захласваш от историята, но тя е препълнена с безкрайни подробности. Цяла планина — какво ти! — цяла Галактика от данни, сред които не мога да видя никаква завършена организация.

— Осмелявам се да ти напомня — изрепчи се Дорс — че някога хората сигурно не са виждали организация и сред звездите по небето, но все пак са открили и изследвали галактическата структура.

— Аз пък съм напълно сигурен, че за това са им били нужни поколения, а не седмици. Трябва да е имало времена, когато физиката е изглеждала като маса от несвързани едно с друго наблюдения — преди основните естествени закони да бъдат открити — и това също е отнело поколения. А какво мислиш за Тайсалвър?

— За двамата ли? Мисля, че са много мили.

— Любопитни са.

— Разбира се. На тяхно място ти нямаше ли да си любопитен?

— Само че дали тяхното е просто любопитство? Струва ми се, че са адски заинтересовани от моята среща с императора.

Дорс стана нетърпелива.

— Хайде пак! То си е съвсем естествено. Ако ситуацията беше обърната наопаки, нима ти не би се заинтересувал?

— Това ме изнервя.

— Тук ни доведе Чувек, не забравяй.

— Да, но журналистът не е безпогрешен. Той ни заведе и в Университета, където ме подлъгаха да се кача на Горната страна. Заведе ни при Слънцар Четиринадесети и пак ни вкара в капан. Знаеш, че беше тъй. Парен каша духа. Писна ми да ме разпитват.

— Тогава си смени ролята, Хари. Не се ли интересуваш от Дал?

— Разбира се, че се интересувам. Като за начало, кажи ми ти какво знаеш за него.

— Нищо. Просто един от тия осемстотин и кусур сектора… но аз съм на Трантор само от две години.

— Точно така. Съществуват двадесет и пет милиона други светове, пък аз се занимавам с този проблем от малко повече от два месеца. Казвам ти: ще ми се да се върна на Хеликон, да се заема с изучаване на математиката на вихровото движение, което беше тема за докторската ми дисертация, и да забравя, че някога съм видял или съм решил, че съм видял, че чрез същите тези вихри може да се проникне в същността на обществото.

Вечерта обаче той каза на домакина:

— Знаете ли, гу’син Тайсалвър, вие никога не сте ми разказвали какво правите, каква е вашата работа.

— Аз ли? — мъжът положи пръсти върху гърдите си, прикрити само с една проста бяла тениска, която, изглежда, бе най-важната част от мъжката униформа тук. — Нищо особено не правя. Работя в местната холовизионна станция — в програмирането. Много е скучно, но се плаща добре.

— И освен това е почтена работа — обади се госпожа Тайсалвър. — А туй значи, че не му се налага да бъхти в топлинните резервоари.

— Топлинни резервоари ли? — подпита Дорс, като повдигна светлите, си вежди и се изхитри да си придаде очарован вид.

— Е, хайде де — рече Джайрад — че нали Дал точно с това е известен. Не е кой знае какво, но тия четирийсет милиарда души на Трантор имат нужда от енергия и ние доставяме голяма част от нея. Не ни обичат много-много, ама ми се ще да видя как някои префърцунени сектори ще минат без нас.

Селдън изглеждаше объркан.

— Трантор не получава ли енергията си от слънчевите електроцентрали в орбита?

— Само незначителна част — отвърна Тайсалвър — и още нещичко от термоядрените централи по островите, както и от микротермоядрените двигатели и вятърните електроцентрали на Горната страна, обаче половината — той вдигна пръст, за да подчертае тежестта на думите си, а лицето му стана необичайно сериозно — половината идва от топлинните резервоари. Има ги на много места, но никъде — никъде! — не са толкова богати, както нашите в Дал. Сериозно ли не знаете нищо за тях?

— Нали ви е известно, че сме Външни — бързо се обади Дорс. (Насмалко не каза „туземци“, но се усети навреме.) — Особено доктор Селдън. Той е на Трантор само от два месеца.

— Нима? — учуди се госпожа Тайсалвър. Тя беше малко по-ниска от съпруга си, пълничка, без да е дебела. Имаше красиви черни очи, а тъмната й коса стоеше опъната силно назад и прибрана в кок. Също като мъжа си изглеждаше нейде около тридесетте.

(След престоя в Микоген, който макар и не много продължителен, се бе оказал твърде наситен, на Дорс й се видя странно, че една жена може да се включи в разговора, когато си поиска. Колко бързо се налагат новите маниери и обичаи, помисли тя и си отбеляза наум да спомене това на Селдън — още едно парченце към неговата психоистория.)

— О, да — отговори историчката. — Доктор Селдън е от Хеликон.

Госпожа Тайсалвър демонстрира вежливо невежество.

— Къде ще да е това?

— Ами, намира се… — започна Дорс и се обърна към математика. — Къде се намира, Хари?

Селдън се сконфузи.

— Да ви кажа честно, не мисля, че ще го открия много лесно на някой модел на Галактиката, без предварително да погледна координатите. Всичко, което мога да кажа в момента, е, че спрямо Трантор е от другата страна на централната черна дупка и представлява доста досадна работа да се добереш дотам с хиперкораб.

— Едва ли Джайрад и аз някога ще се качим на хиперкораб — рече госпожа Тайсалвър.

— Касилия — приветливо каза съпругът й — може пък някой ден да се качим. Хайде, разкажете ни за Хеликон, гу’син Селдън.

Ученият поклати глава.

— Няма да ви е интересно. Просто свят като всеки друг. Само Трантор е различен от всички останали. На Хеликон няма топлинни резервоари, а може би те изобщо съществуват единствено тук, на Трантор. По-добре вие ми разправете за тях.

(„Само Трантор е различен от всички останали.“ Това изречение някак си отново се появи в ума на Селдън и за миг той направо зяпна, тъй като неочаквано си припомни онази история за ръката на бедрото, която Дорс му бе разказала. Тайсалвър обаче вече бе отворил уста и асоциацията изчезна от ума му тъй бързо, както се бе появила.)

— Ако наистина искате да научите за резервоарите — заяви Джайрад — мога да ви ги покажа — и се обърна към жена си. — Касилия, ще имаш ли нещо против утре вечер да заведа гу’син Селдън на топлинните резервоари?

— И мен — бързо се обади Дорс.

— И гу’жа Венабили?

Съпругата му се намръщи и малко остро отвърна:

— Не мисля, че идеята е добра. На нашите гости ще им се види скучно.

— Аз не смятам така, гу’жа Тайсалвър — възрази Селдън. — Много бихме искали да видим топлинните резервоари. Ще се радваме, ако и вие дойдете с нас… а и вашата дъщеричка, стига тя самата да го желае.

— При топляците?! — настръхна госпожа Тайсалвър. — Това не е място за една прилична жена.

Селдън се почувства неудобно заради гафа си,

— Не съм искал да ви засегна.

— Никой не се е и засегнал — намеси се Тайсалвър. — Касилия си мисли, че туй е под нашето достойнство, но доколкото аз не работя там, няма никакво неудобство просто да идем на посещение и да ви ги покажа като на гости. Само че мястото наистина не е уютно и аз никога не бих успял да накарам жена си да се облече подходящо за него.

Изправиха се от полуприклекналите си пози — далянските „столове“ представляваха просто лети седалки на мънички колелца, които се кривяха и при най-малкото движение и караха коленете на Селдън ужасно да се вдървяват. Двамата Тайсалвър обаче бяха усвоили изкуството да седят стабилно и да стават без проблеми, пък и без да им се налага да използват ръцете си, както правеше това Селдън. Дорс също се надигна без видимо усилие и той за сетен път се удиви на вродената й грациозност.

Преди да се разделят по стаите си за нощувка, математикът я попита:

— Сигурна ли си, че не знаеш нищо за тия резервоари? По думите на госпожа Тайсалвър не изглеждат приятно място.

— Не може да са чак толкова неприятни, иначе господин Тайсалвър нямаше да ни вземе на обиколка. Хайде да се задоволим с това и да се оставим да бъдем изненадани!

62

— Ще ви трябва подходящо облекло — каза Джайрад. (Нейде в другата стая госпожа Тайсалвър демонстративно изсумтя.)

Със смътно безпокойство Селдън си припомни за фустите и предпазливо попита:

— Какво имате предвид?

— Нещо леко, каквото нося аз. Една тениска с много къси ръкави, широки панталони, широки гащета, къси чорапи, открити сандали. Приготвил съм всичко.

— Хубаво. Не изглежда зле.

— За гу’жа Венабили също съм приготвил. Надявам се да й станат.

Дрехите, които Тайсалвър им даде (явно те бяха негови собствени), им легнаха добре, макар да се оказаха възтеснички. Щом се приготвиха, сбогуваха се с госпожа Тайсалвър и тя с примирено, но все пак неодобрително изражение застана на прага на вратата за да ги види как потеглят.

Беше равна вечер и над главите им се стелеше приятен сумрак. Ясно бе, че скоро ще замигат уличните лампи. Температурата бе умерена и на практика не се виждаха никакви возила; всичко живо ходеше пеша. Нейде отдалеч долиташе несекващия шум на експреса, а сегиз-тогиз се забелязваха и светлинките му.

Даляните, учудено установи Селдън, като че не вървяха в някаква определена посока. Изглеждаше, че по-скоро са излезли на стъргалото — да се поразтъпчат за удоволствие. Може би тъй като Дал беше пообеднял сектор, както бе намекнал и Тайсалвър, на почит бяха евтините развлечения, а какво би могло да е тъй приятно и тъй евтино, както едно вечерно пошляйване?

Той усети, че автоматично е нагодил крачката си за безцелната разходка и долови как топлината на дружелюбието го обгърна отвсякъде. Хората се поздравяваха при среща. И си разменяха някоя друга приказка. Навсякъде проблясваха черни мустаци с всевъзможни форми и гъстота — те комай бяха необходимост за всеки далянски мъжкар и не по-малко вездесъщи, отколкото лисите глави на микогенските Братя.

Беше си истински ритуал за да се увериш, че поредния ден е минал спокойно и приятелите ти продължават да се чувстват добре и да са щастливи. Скоро стана ясно, че Дорс привлича всички погледи. Червеникавата й коса изглеждаше по-тъмна в полумрака, но въпреки това се открояваше в морето от чернокоси глави (с изключение на по-рядко срещащите се сиви) като златна монета проблясваща сред купища въглища.

— Много е приятно — отбеляза Селдън.

— Да. Обикновено излизам с жена си и тук тя се чувства в своята стихия. На километър наоколо няма нито един човек, дето да не му знае името, с какво се занимава и кои са му приятелите. Мен не ме бива за тая работа. На половината народ дето ме поздравява не мога да кажа имената. Само че все пак не трябва да се влачим прекалено бавно, преди да сме се добрали до асансьора. На по-ниските нива обикновено има много хора.

Когато влязоха в асансьора, Дорс рече:

— Доколкото разбирам, господин Тайсалвър, топлинните резервоари са места, където вътрешната топлина на Трантор се използва за произвеждане на пара, която пък върти турбините и произвежда електричество.

— О, не. Електричеството се произвежда пряко от високоефективни и високомощностни термореактори. Само ви моля да не ме питате за подробности. Аз съм просто един холовизионен програмист. Всъщност по-добре да не питате когото и да било тук долу. Цялата работа е една голяма черна кутия. Че работи — работи, само дето никой не знае как точно.

— А ако нещо се повреди?

— Обикновено нищо не се поврежда, но когато се случи отнякъде пристига експерт. Такъв, дето разбира от компютри. Естествено цялото нещо е силно компютъризирано.

Асансьорът спря и те излязоха. Все едно, че ги лъхна пещ.

— Горещо е — съвсем ненужно констатира Селдън.

— Така си е — потвърди Тайсалвър. — Точно това прави Дал токова ценен като енергиен източник. Магменият слой тук е по-близо до повърхността, отколкото където и да било другаде на планетата. Така че им се налага да работят в жегата.

— Няма ли климатици? — попита Дорс.

— Има, но това са си разходи. Донякъде все пак вентилираме, отнемаме влагата и охлаждаме, но ако се увлечем, ще започнем да използваме прекалено много енергия и целят процес ще се оскъпи.

Тайсалвър спря пред една врата и даде знак. Вратата се отвори и вътре ги посрещна струя по-хладен въздух и той промърмори:

— Трябва да хванем някой да ни разведе и да възпира подмятанията; иначе гу’жа Венабили доста ще има да пати, особено от мъжете.

— Подмятанията не ме безпокоят — заяви Дорс.

— Ама мен сигурно ще ме безпокоят — каза сериозно Тайсалвър.

От канцеларията излезе един млад мъж и се престави като Хейно Линдор. Много приличаше на водача им, но Селдън реши, че докато не свикне с почти всеобщия нисък ръст, мургавостта, черните коси и пищните мустаци няма да бъде в състояние да различа с лекота индивидуалните особености.

— Ще се радвам да ви разведа и да разгледате каквото има за виждане — рече Линдор. — Само че, нали разбирате, туй не ви е някое от вашите зрелища. — Обръщаше се уж към всички, но очите му бяха втренчени в Дорс. — Няма да ви е много удобно. Предлагам да си свалим ризите.

— Тук е приятно и прохладно — възрази Селдън.

— Разбира се; но само защото сме шефове. Постът си има своите привилегии. Навън не можем да поддържаме климатизирането на същото равнище. Те затова получават и повече от мен. Всъщност това са най-добре платените служби в Дал и поради тази причина успяваме да накараме хората да работят там, долу. Но въпреки парите става все по-трудно да намираме топляци — той дълбоко пое въздух. — Добре, хайде да влизаме в супата.

Свали си ризата и я натика зад колана си. Тайсалвър стори същото, Селдън ги последва.

Линдор хвърли един поглед към Дорс и рече:

— Без нея, гу’жа, ще ви е по-удобно, но не е задължително.

— Няма проблеми — заяви Дорс и съблече ризата си. Сутиенът й беше бял, без подплънки и разкриваше доста голяма цепка между гърдите.

— Гу’жа — начена Линдор — това не е… — премисли за момент и сви рамене:

— Добре де. Все някак си ще се оправим.

Първоначално Селдън виждаше единствено компютри, машинарии, огромни тръби, мигащи лампи и проблясващи екрани.

Общото осветление бе сравнително слабо, при все че отделни секции правеха изключение. Математикът се взря в почти пълната тъмнина и запита:

— Защо не е осветено повече?

— Там, където се налага, е достатъчно светло — отвърна Линдор. Говореше бързо и малко остро. — А иначе осветлението се поддържа слабо по психологически съображения. Мозъкът тълкува голямата яркост като горещина. Щом усилим лампите, започват да валят оплаквания, дори и да сме смъкнали температурата.

— Изглежда, че е добре компютризирано — отбеляза Дорс. — Струва ми се, че всички операции биха могли да се прехвърлят изцяло на компютрите. Този вид околна среда явно е предназначен за изкуствен интелект.

— Абсолютно вярно — каза Линдор — обаче не можем да си позволим никакви издънки. Ако нещо се развали, трябва да имаме хора на място. Един неизправен компютър е в състояние да създаде проблеми на две хиляди километра оттук.

— Същото важи и за човешките грешки, не е ли тъй? — подхвърли Селдън.

— О, да, само че когато имаме и хора, и компютри, грешката на машината може да бъде проследена и поправена по-бързо от хора, и обратно — човешката грешка пък може да бъде по-бързо коригирана от компютри. Нещата се свеждат до това, че нищо сериозно не бива да се случи, освен ако хората и компютрите не сбъркат едновременно. А това става крайно рядко.

— Крайно рядко все пак не е никога, нали? — обади се отново Селдън.

— Почти никога. Компютрите не са като едно време… нито пък хората.

— Винаги ни се струва така — позасмя се математикът.

— Не, не, аз нито ви разправям спомени, нито въздишам за доброто старо време. Говоря за статистика.

При тия думи Селдън си спомни какво му бе казал Чувек за упадъка.

— Виждате ли — сниши глас Линдор — ей оная групичка хора от ниво С-3, дето пият? Никой от тях не си е на мястото.

— Какво пият? — заинтересува се Дорс.

— Специални течности за възстановяване на електролитните загуби. Нещо като плодов сок.

— Е, можете ли да ги упреквате за това? — възмути се историчката. — В тая суха горещина човек трябва да се налива едва ли не непрекъснато.

— А знаете ли колко дълго един опитен С-3 може да си пие питието? И нищо не можеш да му кажеш. Ако им дадем петминутки за пиене и разместим графика така, че да не могат да се съберат заедно, все едно сами да си подготвим бунта.

Наближаваха групата. В нея имаше както мъже, така и жени (Дал се очертаваше като повече или по-малко амфисексуално общество), като и двата пола бяха без ризи. Жените носеха някакви дрехи, които биха могли да се нарекат сутиени, само че много по-функционални. Служеха за повдигане на гърдите, така че да подобряват вентилацията и да ограничават потенето, но иначе неприкриваха нищо.

Дорс подхвърли към Селдън:

— Хари, това е съвсем разумно. Цялата съм потна.

— Че махни го — рече той. — И пръста си няма да мръдна да те спра.

— И аз предположих, че няма да ми попречиш — кимна тя и остави сутиена си на мястото му.

Сбралите се хора — може би дузина на брой — вече бяха съвсем близо.

— Ако някой от тях подхвърли нещо грубо, ще го преживея — прошепна историчката на двамата си спътници.

— Благодаря — отговори Линдор. — Не мога да ви обещая, че няма да го направят… Само че ще се наложи да ви представя. Ако им хрумне, че сте инспектори и както сте заедно с мен, сигурно е, че няма да се държат много дисциплинирано. Смята се, че инспекторите се пъхат тук и там на собствен риск, без някой от управлението да ги контролира.

Той вдигна ръце.

— Хей, топляци, трябва да ви представя двама души. Имаме посетители отвън, от Външните светове. Двама учени. На техните планети енергията е кът и са дошли тук да видят как се оправяме в Дал. Мислят, че могат да научат нещичко.

— Ще научат — как да се потят! — ревна един топляк и групата избухна в груб смях.

— Тя вече здравата се е изпотила — изкрещя една жена. — Както се е навлякла.

Дорс също изкрещя в отговор:

— Ще го смъкна, само че моите не могат да се сравняват с твоите — и смехът стана по-добродушен.

Един млад мъж обаче пристъпи няколко крачки, вперил дълбоко разположените си очи в Селдън. Лицето му бе застинало в лишена от чувство за хумор маска.

— Аз ви познавам — заяви той. — Вие сте математикът.

Втурна се напред и нетърпеливо и сериозно заизучава всяка особеност у хеликонеца. Дорс автоматично пристъпи към Селдън, а Линдор мина пред нея и изкрещя:

— Назад, топляк! Внимавай как се държиш.

Ученият се намеси:

— Чакайте! Нека поговори с мен. Защо се пъхате отпреде ми?

Линдор прошепна:

— Ако някой от тях се доближи, ще откриете, че не миришат на парникови цветя.

— Ще го изтърпя — безцеремонно заяви Селдън. — Какво искаш, младежо?

— Казвам се Амарил. Юго Амарил. Виждал съм ви по холовизията.

— И да си ме виждал, какво от това?

— Не си спомням как се наричахте.

— Не ти и трябва.

— Говорихте за нещо, наречено психоистория.

— Ех, ако знаеш, колко бих искал да не съм говорил…

— Моля?

— Няма значение. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Искам да поприказвам с вас. Само за малко. Сега.

Селдън погледна към Линдор, който решително поклати глава.

— Докато е на смяна — не.

— Кога започва вашата смяна, господин Амарил? — запита Селдън.

— Шестнайсет нула нула.

— Можете ли да ми се обадите днес в четиринадесет нула нула?

— Разбира се. Къде? Математикът се обърна към Тайсалвър.

— Ще ми позволите ли да се срещна с него във вашия апартамент?

Тайсалвър придоби нещастен вид.

— Не е нужно. Той е просто един топляк.

— Но разпозна лицето ми — възрази Селдън. — Знае нещо за мен. Не може да бъде просто… еди какъв си. Ще го посрещна в моята стая. — И тъй като физиономията на Тайсалвър не омекна, добави: — Моята стая, за която се плаща наем. А и вие ще бъдете на работа, няма да сте в апартамента.

— Не е до мен, гу’син Селдън, а до жена ми, Касилия — тихо обясни Тайсалвър. — Тя няма да се съгласи.

— Ще поговоря с нея — мрачно заяви Селдън. — Мисля, че ще й се наложи.

63

Касилия Тайсалвър се облещи.

— Някакъв си топляк? Не и в моя апартамент!

— Защо не? Освен това той ще дойде в моята стая — рече Селдън. — В четиринайсет нула нула.

— Не разрешавам — отсече госпожата. — Ето какво се получава от разходки из резервоарите. Джайрад излезе голям глупак.

— Ни най-малко, гу’жа Тайсалвър. Ние отидохме по моя молба и аз бях впечатлен. Налага се да видя този младеж, тъй като ми е нужно за научната работа.

— Съжалявам, ако е тъй, но не разрешавам.

Дорс Венабили вдигна ръка.

— Хари, нека аз да се погрижа за това. Госпожо Тайсалвър, ако доктор Селдън трябва да се срещне с някого в своята стая днес следобед, допълнителният човек естествено означава допълнителен наем. Ние го разбираме. За днес наемът за стаята на доктор Селдън ще бъде удвоен.

Госпожа Тайсалвър се замисли.

— Ами-и… много почтено от ваша страна, обаче не всичко опира до парите. Работата е там какво ще си кажат съседите. Някакъв потен, смрадлив топляк…

— Съмнявам се, че в 14.00 той ще бъде потен и смрадлив, госпожо Тайсалвър, но нека да продължа. Тъй като доктор Селдън трябва да го види, ако не може да го посрещне тук, ще се наложи да го стори някъде другаде. Само че ние не искаме да търчим насам-натам — това е твърде неудобно. Затова ще предпочетем да си наемем друга квартира. Няма да е лесно и не желаем да го правим, но сме принудени. Така че плащаме си наема до днес и напускаме, а и, разбира се, ще трябва да обясним на гу’син Чувек защо се е наложило да променим уговорката, която той е бил така добър да направи от наше име.

— Чакайте — лицето на госпожа Тайсалвър се превърна в изображение на пресметливостта. — Ние също не бихме искали да бъдем неучтиви към гу’син Чувек или към вас двамата. Колко дълго ще остане туй създание?

— Ще дойде в 14.00, а в 16.00 трябва да е на работа. Ще престои тук по-малко от два часа; може би дори значително по-малко. Ние двамата ще го посрещнем отвън и ще го отведем в стаята на доктор Селдън. Всеки съсед, който го види, ще си помисли, че е някой наш приятел от Външните светове.

Госпожа Тайсалвър кимна.

— Тогава нека бъде, както вие казвате. Двоен наем за стаята на гу’син Селдън за днес и топлякът ще ви посети само този път.

— Само този път — потвърди Дорс. По-късно обаче, когато бяха приседнали в нейната стая, тя подхвърли:

— Хари, защо всъщност се налага да го видиш? Дали разговорът с един топляк може да бъде важен за психоисторията?

Селдън реши, че е доловил лек оттенък на сарказъм в гласа й и кисело отвърна:

— Няма защо да свързваме всичко с тоя мой проект, в който, между другото, хич нямам вяра. Аз съм също човек и съм по човешки любопитен. Прекарахме няколко часа долу в топлинните резервоари и ти сама видя как изглеждат тамошните работници. Очевидно са необразовани. Те са личности на ниско ниво — не си правя каламбур — и все пак между тях се оказа един, който ме познава. Трябва да ме е видял по холовизията във връзка с Конгреса и е запомнил думата „психоистория“. Това ми се стори необичайно, някак си съвсем не на място; ето защо бих искал да поразговарям с него.

— Понеже суетността ти се ласкае от мисълта, че си известен дори сред топляците в Дал?

— Ами-и… възможно е. Но освен това събуди любопитството ми.

— А откъде знаеш, че не са го подучили и той не възнамерява да те въвлече в някоя беля?

Селдън примигна.

— Няма да му позволя да прекара пръсти през косата ми. Във всеки случай, сега сме по-добре подготвени. Пък и ти ще бъдеш с мен. Остави ме да се кача сам на Горната страна и да ида в микрофермите с Дъждокапка Четиридесет и трета; нали сега не се каниш пак да го направиш?

— Можеш да си абсолютно сигурен, че няма да го направя — заяви Дорс.

— Тогава аз ще говоря с младежа, а ти през това време ще следиш за някакви капани. Вярвам ти напълно.

64

Амарил пристигна няколко минути преди 14.00, като неспокойно се оглеждаше. Косата му бе чиста, мустаците — вчесани, с леко завити нагоре краища. Тениската му беше изненадващо бяла. Наистина миришеше, но на някаква плодова миризма, която несъмнено се дължеше на свръхентусиазираното използване на одеколон. Носеше пластмасова чанта.

Селдън, който го чакаше на улицата, леко го подхвана за лакътя, Дорс — за другия, и тримата бързо влязоха в асансьора. Щом се изкачиха на нужната височина, минаха през апартамента към стаята на Селдън.

С тих и гузен глас Амарил запита:

— Няма никой, а?

— Всички са заети — неопределено каза математикът и посочи единственото подобие на стол в стаята — възглавничка, сложена направо на пода.

— Не — рече Амарил. — Нямам нужда от нея. Някой от вас двамата да я използва — и седна с грациозно движение.

Дорс също тъй грациозно приседна на края на проснатия на пода дюшек на Селдън. Самият той се настани долу доста тромаво, като се наложи да си помогне с ръце, а и след това не успя да намери съвсем удобно място за краката си.

— Е, младежо, защо искаше да ме видиш? — подхвана ученият.

— Защото сте математик. Вие сте първият математик, когото виждам отблизо… тъй че да мога да го докосна, нали разбирате.

— Математиците са като всички останали.

— Не и за мен, доктор… Селдън?

— Да, така се казвам.

Топлякът доби доволен вид.

— Най-подир си спомних. Виждате ли, аз също искам да бъда математик.

— Много добре. Какво те спира?

Амарил внезапно се начумери.

— Шегувате ли се?

— Предполагам, че нещо те спира. Напълно сериозен съм.

— Това, което ме спира, е, че съм просто един топляк от Дал. Нямам пари, за да получа образование; не съм в състояние да събера пари за него. Имам предвид истинско образование. Всичко, на което ме научиха, беше да чета, да смятам и да използвам компютъра — така усвоих достатъчно, за да мога да работя в топлинните резервоари. Само че аз исках повече и затуй се научих самичък.

— В известен смисъл това е най-добрият начин за учене. Как го направи?

— Познавах една библиотекарка, дето имаше желание да ми помогне. Беше много добра жена и ми показа как да използвам компютъра, за да уча математика. И още — монтира ми една софтуерна система, която да ме свързва с други библиотеки. Можех да ходя в почивните си дни, сутрин и след като смяната ми свърши. Понякога ме заключваше в нейната си стая, така че хората да не влизат и да не ме безпокоят; друг път, когато библиотеката беше затворена, ме пускаше. Тя самата не разбираше от математика, но доколкото можеше, ми помагаше. Беше възрастна дама, вдовица. Сигурно ме приемаше като свой син или нещо от тоя род. Нямаше си деца.

(Може би е мъждукало и още някакво чувство, за миг си помисли Селдън, но бързо отхвърли настрани тази мисъл. Не беше негова работа.)

— Най ми хареса теорията на числата — продължи Амарил. — Извлякох някои неща от онова, което научих от компютъра и от книгите. И получих нови, дето ги нямаше в книгите.

Селдън вдигна вежди.

— Това е интересно. Какво например?

— Донесох ви своите записки. Никому не съм ги показвал. Хората около мен… — той сви рамене. — Те или ще ми се изсмеят, или ще се раздразнят. Един-единствен път се опитах да го споделя с едно познато момиче, но то рече, че съм бил странен и не пожела да се видим повторно. Дали е редно да ви ги показвам?

— Повярвай, в това няма нищо нередно.

Селдън протегна ръка и след кратко колебание Амарил му подаде чантата, която носеше.

Ученият дълго разглежда записките на далянина. Бяха крайно наивни, но той не си позволи на лицето му да се появи усмивка. Прегледа примерите, нито един от които, разбира се, не беше нов или дори сравнително нов, нито пък имаше някакво особено значение.

Само че не това беше важното.

Селдън вдигна очи.

— Сам ли направи всичко?

Амарил, за когото бе слабо да се каже, че изглеждаше поуплашен, кимна.

Математикът извади няколко листа.

— Откъде ти хрумна туй? — и пръстът му пробяга по един ред от някакво доказателство.

Топлякът го погледна, намръщи се и потъна в кратък размисъл. После обясни.

Селдън го изслуша и попита:

— Чел ли си нещо от Ейнът Вайджъл?

— За теорията на числата?

— Имам предвид книгата му „Математическа дедукция“. Тя не е специално за теорията на числата.

Амарил поклати глава.

— Никога не съм чувал за него. Съжалявам.

— Той е доказал тази твоя теорема преди триста години.

Далянинът бе поразен.

— Не знаех.

— Сигурен съм, че не си знаел. Ти обаче си го направил по-умно. Не съвсем прецизно, но…

— Какво искате да кажете с „прецизно“?

— Няма значение. — Селдън прибра обратно листата в купа, пъхна го в чантата и рече: — Направи няколко копия. После вземи едно, поискай да ти го датират на официален компютър и го завери с компютризиран печат. Моята приятелка, доктор Венабили, може да те уреди без учебна такса за някоя специалност в Стрилингския университет. Ще се наложи да започнеш от самото начало и да учиш и други предмети освен математика, но…

Амарил явно беше останал без дъх.

— В Стрилингския университет? Няма да ме приемат.

— Защо да не те приемат? Дорс, нали можеш да го уредиш?

— Сигурна съм, че мога.

— Не, не можете! — разгорещи се гостът. — Няма да ме приемат. Аз съм от Дал.

— Е, и?

— Там не приемат хора от Дал.

Селдън погледна към историчката.

— Какви ги приказва?

Тя завъртя глава.

— Наистина не зная.

— Гу’жа, вие сте Външна — рече топлякът. — Колко време сте била в Стрилинг?

— Малко повече от две години, господин Амарил.

— Виждала ли сте там някога даляни: ниски, с къдрава черна коса и големи мустаци?

— Има студенти с най-различен външен вид.

— Само не и даляни. Поогледайте се следващия път, когато отидете.

— Защо да няма? — запита Селдън.

— Не ни харесват. Ние изглеждаме по-различно. Не им допадат нашите мустаци.

— Можеш да ги обръснеш… — гласът на Селдън замря под яростния поглед на другия.

— Никога! Защо да го правя? Моите мустаци са моята мъжественост.

— Нали си бръснеш брадата. Тя също е твоя мъжественост.

— За тукашните хора са важни мустаците.

Селдън пак погледна към Дорс и промърмори:

— Плешиви кратуни, мустаци… Откачена работа!

— Какво? — гневно запита Амарил.

— Нищо. Кажи ми има ли друго, дето не харесват у даляните.

— Измислят си разни неща, само и само за да не ни харесват. Казват, че смърдим. Казват, че сме мръсни. Казват, че крадем. Казват, че сме избухливи. Казват, че сме тъпи…

— Защо говорят всички тия работи?

— Защото е лесно да го направят и понеже от това те самите се чувстват по-добре. Естествено, че като работим в топлинните резервоари, ще се цапаме и ще сърдим. След като сме бедни и потиснати, някои от нас крадат и стават избухливи. Само че това не важи за всички ни. Ами онези високи жълтокосковци от Имперския сектор, които си мислят, че притежават Галактиката — не, те наистина я притежават! Никога ли не избухват, никога ли не им се е случвало да откраднат? Ако вършеха моята работа, щяха да смърдят също като мен; и ако трябва да живеят така, както на мен ми се налага, също ще са мръсни.

— Кой отрича, че навсякъде има всякакви хора? — попита Селдън.

— Там е работата, че никой не го отрича! Те просто смятат, че са прави. Гу’син Селдън, аз трябва да се измъкна от Трантор. Тук нямам никакви шансове — няма начин да спечеля пари, няма начин да получа образование, няма начин да стана математик, няма начин да бъда нищо друго, освен онова, което те казват, че съм — един топляк без никаква стойност… — Последните думи бяха изречени с чувство за безизходица и отчаяние.

Селдън се опита да разсъждава логично.

— Човекът, от когото съм наел тази стая, е далянин. Неговата работа е чиста. Той е образован.

— О, разбира се! — възкликна Амарил. — Някои са такива. Оставят неколцина да успеят, за да разправят после, че това може да бъде постигнато от всеки. А и тези неколцина живеят добре само докато са в Дал. Нека да излязат навън и ще видят как ще се отнесат към тях. А докато са тук, си правят кефа да се държат с всички останали като с боклуци. Това ги кара да изглеждат жълтокоси в собствените им очи. Какво ви рече този хубав човек, от когото сте наели стая, когато му казахте, че ще доведете един топляк? Рече ли ви на какво ще приличам? Сега ги няма, него и жена му… те не биха останали на едно и също място с мен.

Селдън овлажни устни.

— Аз няма да те забравя, Амарил. Ще се погрижа да се измъкнеш от Трантор и да дойдеш в университета на Хеликон — нека само се върна там.

— Обещавате ли? Честна дума? Въпреки че съм далянин?

— За мен фактът, че си далянин, е без значение. Важен е фактът, че си математик! Само че все още не мога да проумея това, което ми говориш. Не мога да повярвам, че съществува такова неразумно отношение към безобидни хора…

Амарил горчиво отрони:

— Защото никога не сте имали случай да се заинтересувате от тия неща. Всичко това би могло да мине току под носа ви, без изобщо да надушите каквото и да било, просто защото то не засяга вас.

— Господин Амарил — намеси се Дорс — също като вас и доктор Селдън е математик и умът му витае из облаците. Трябва да го разберете. Аз обаче съм историчка. Зная, че не е необичайно една група хора да гледа с презрение друга група хора. Съществуват странни и почти ритуални видове омраза, които нямат никакво рационално оправдание, но могат да предизвикат сериозни исторически последици. И това е много лошо.

— Лесно е да кажеш, че нещо е „много лошо“ — тръсна глава Амарил. — Заявявате, че не го одобрявате, от което автоматично ставате добър човек и сетне можете да се захванете пак с вашата си работа и повече да не се сетите за него. Само че това е още по-лошо от „много лошо“. Това противоречи на всичко, дето е порядъчно и естествено. В края на краищата ние сме едни и същи — жълтокоси и чернокоси, високи и ниски, северняци, източняци, южняци. Външни… Всички ние — вие, аз и дори императорът — сме произлезли от хората на Земята, нали така?

— Произлезли от какво? — Селдън се обърна към Дорс, ококорил очи.

— От хората на Земята! — изкрещя Амарил. — Единствената планета, откъдето са произлезли хората.

— Единствената планета? Една-единствена?

— Разбира се, че единствената. Земята.

— Когато казваш Земята, имаш предвид Аврора, нали?

— Аврора? Какво е това?… Не, имам предвид Земята. Никога ли не сте чували за нея?

— На практика не съм — отвърна Селдън.

— Това е един митичен свят — започна Дорс — който…

— Не е митичен! Била си е истинска планета.

Математикът въздъхна.

— Всичко това съм го слушал и по-рано. Добре, хайде пак да го преговорим. Има ли някаква далянска книга, която да разказва за Земята?

— Книга? Не, мисля, че не.

— Тогава компютърен софтуер?

— Не знам за какво говорите.

— Млади момко, къде си чувал за Земята?

— Баща ми ми е разправял. Всеки знае за нея.

— Има ли някой, който да знае повече? Учите ли за Земята в училище например?

— Там никога не казват и дума…

— Тогава откъде знаят хората?

Далянинът сви рамене с израза на човек, когото тормозят за тоя, що духа.

— Просто всеки знае и толкова. Ако искате да научите разни истории, потърсете майка Рита. Още не съм разбрал да е умряла.

— Твойта майка ли? Нима…

— Тя не ми е майка! Така я наричат. Една стара жена, дето живее в Билиботън. Или поне — живееше.

— Къде е това?

— Надолу в тая посока. — Амарил направи неопределен жест.

— Как да стигна там?

— Да стигнете там? Не можете да искате това. Никога няма да се върнете.

— Защо да не се върна?

— Повярвайте. Не можете да искате да идете там.

— Да, но ми се ще да видя майка Рита.

Амарил поклати глава.

— Можете ли да си служите с нож?

— С каква цел? Какъв… нож?

— Режещ нож. Като този. — Далянинът се пресегна към колана, който здраво притягаше панталоните му около кръста. Едно парче от каиша се извъртя встрани и в края му просветна острие — тънко, блестящо и смъртоносно.

Дланта на Дорс мигом се стовари върху дясната китка на Амарил.

Той се разсмя.

— Не се каня да го използвам. Само ви го показвам. Ще ви трябва за самозащита. Ако нямате нож или пък ако имате, но не знаете как да си служите с него, никога няма да излезете живи от Билиботън. Както и да е — той изведнъж стана мрачен и напрегнат — гу’син Селдън, наистина ли ще ми помогнете да ида на Хеликон?

— Да, вече ти обещах. Напиши си името и как можеш да бъдеш открит с хиперкомпютър. Предполагам, че имаш код.

— Код има смяната ми в резервоара. Той ще свърши ли работа?

— Да.

— Е, в такъв случай — Амарил отправи един много сериозен поглед към математика — цялото ми бъдеще зависи от вас, гу’син Селдън. Така че, моля ви, не отивайте в Билиботън. Не искам да ви загубя — той извърна умоляващо очи към Дорс и меко каза: — Гу’жа Венабили, ако ще ви послуша, не го пускайте. Моля ви.