Прелюдия за Фондацията

6

Селдън вдигна очи. Пред него стоеше един младеж и го гледаше отвисоко с израз на учудено презрение. Леко встрани стоеше друг — може би малко по-млад. И двамата бяха едри и изглеждаха яки.

Математикът прецени, че са облечени по последна транторианска мода — смело контрастиращи цветове, широки пояси с ресни, заоблени шапки с широка периферия и две провиснали към задната част на врата яркорозови ленти.

В очите му това изглеждаше забавно и той се усмихна. Младежът пред него моментално се озъби:

— На какво се хилиш, бе, издънко?

Селдън пренебрегна обръщението и кротко каза:

— Моля да простите усмивката ми. Просто се наслаждавах на вашия костюм.

— На моя костюм? Тъй ли? А ти какво носиш? Какви са тия жалки вехтории, дето ги мислиш за дрехи?

Момъкът протегна ръка и пръстът му перна ревера на Селдъновото яке — безобразно монотонно и мрачно, както сам ученият си помисли, в сравнение с игривите цветове на модната одежда.

— Опасявам се, че това са дрехи от Външните светове — каза той. — Други нямам.

Успя да забележи, че онези неколцина души, които седяха в малкия парк, станаха и си тръгнаха. Изглежда надушиха, че се задават неприятности, и нямаха никакво желание да останат наблизо. Селдън се зачуди дали новият му приятел, Чувек, също е поел с тях, но чувстваше, че няма да е благоразумно да отвърне очи от младежа, който стоеше насреща му. Леко се люшна назад в стола си.

— Ти Външен ли си? — запита момъкът.

— Точно така. Прочие и дрехите ми са такива.

— Прочие? Туй пък що за дума е? Външна дума?

— Исках да кажа, че това е причината моите дрехи да ви се виждат странни. Тук съм на посещение.

— От коя планета си?

— Хеликон.

Веждите на младежа се придвижиха една към друга.

— Никога не съм я чувал.

— Тя не е голяма.

— Защо не се върнеш там?

— Така и възнамерявам. Утре заминавам.

— По-скоро! Сега!

Младежът погледна партньора си. Селдън проследи погледа му и за миг мерна Чувек. Не беше се махнал, ала паркът бе пуст, като се изключат той самият, журналистът и двамата младежи.

— Мислех днес да видя каквото мога… — подзе ученият.

— Не. Не го мислиш. Отиваш си вкъщи сега.

Селдън се усмихна.

— Съжалявам. Няма да си ида.

Младежът кимна към партньора си.

— Марби, харесват ли ти дрехите му?

Споменатият проговори за пръв път:

— Не. Гадни са. Ще си изповръщам червата.

— Не може да го оставим да се разхожда и да кара хората да си повръщат червата. Не е добре за здравето им.

— Не, Ейлем, в никакъв случай — потвърди Марби.

Ейлем се ухили.

— Е, добре. Чу какво рече моят приятел.

Сега обаче се обади Чувек:

— Слушайте, вие двамата, Ейлем, Марби или каквито са ви там имената. Позабавлявахте се достатъчно. Защо не си тръгнете?

Ейлем, който леко се бе наклонил към Селдън, се изправи и се обърна.

— Ти кой си?

— Не е твоя работа — отсече Чувек.

— Транторианец?

— И това не е твоя работа.

Ейлем се намръщи и каза:

— Облечен си по транторски. Ти не ни интересуваш, така че ни си търси белята.

— Смятам да остана. Това означава, че сме двама. Двама срещу двама май не отговаря на вашата представа за сбиване. Защо не доведете още няколко приятели, та да можете да се оправите с нас?

Селдън се намеси:

— Мисля, че ако можеш, наистина трябва да си тръгнеш, Чувек. Много мило, че се опитваш да ме защитиш, но не желая да пострадаш.

— Тия хора не са опасни, Селдън. Просто някакви безчестни лакеи.

— Лакеи! — Думата изглежда вбеси Ейлем и Селдън помисли, че на Трантор тя сигурно има по-обиден смисъл, отколкото на Хеликон.

— Хайде, Марби — изръмжа Ейлем — ти се заеми с баш лакея, а аз ще смъкна дрехите от тази отрепка. На нас той ни трябва. Давай…

Ръцете му рязко се спуснаха, за да сграбчат реверите на Селдън и да го изправят на крака. Математикът леко се отдръпна, наглед инстинктивно, и столът му се наклони назад. После хвана протегнатите към него ръце, кракът му се подпъхна под тялото на нападателя, а столът падна на земята. Ейлем излетя, превъртя се през глава и тежко строполи зад гърба му.

Още докато столът падаше, Селдън се извъртя здраво стъпи на краката си, втренчен надолу към Ейлем. Сетне бързо погледна встрани, за да види какво става другите двама. Ейлем лежеше неподвижно, с изкривено от болка лице. Палците му бяха лошо изкълчени, слабините жестоко го боляха, а и гръбнакът му явно бе натъртен.

Лявата ръка на Чувек беше стиснала врата на Марби изотзад, а другата — извила дясната на нападателя под опасен ъгъл. Лицето на младежа бе почервеняло и той безуспешно се опитваше да диша. На земята между тях блестейки с малкия си вграден лазер, лежеше нож. Чувек леко отхлаби хвата си и каза с искрена загриженост:

— Лошо си го контузил.

— Боя се, че си прав — отвърна Селдън. — Ако беше паднал малко по-тромаво, щеше да си строши врата.

— Що за математик си ти? — учудено попита журналистът.

— Хеликонски. — Селдън се приведе, за да вдигне ножа и като го разгледа, констатира: — Отвратително… смъртоносно.

Чувек възрази:

— Едно обикновено острие би свършило същата работа и без да има нужда от енергиен източник. Хайде да пуснем тия хубавци да си вървят. Съмнявам се, че ще искат да продължат.

Той освободи Марби, който първо разтърка рамото, а сетне, и врата си. Все още запъхтян, момъкът извърна налетите си с омраза очи към двамата мъже.

— Омитайте се оттук — остро каза Чувек. — Иначе ще трябва да свидетелстваме срещу вас за нападение и опит за убийство. Следите върху този нож сигурно могат да отведат доста надалеч.

Двамата проследиха как Марби с мъка вдигна Ейлем на крака и сетне му помогна да се отдалечи — залитайки и все още превит на две от болка. Обърнаха се веднъж-дваж, но Селдън и Чувек ги наблюдаваха невъзмутимо.

Математикът протегна ръка.

— Как да ти благодаря, загдето се притече на помощ на един чужденец? Съмнявам се, че сам щях да успея да се справя с двамата.

Чувек неодобрително вдигна длан.

— Не се боя от такива. Те са просто едни улични хулигани. Трябваше само да ми паднат в ръцете… естествено и в твоите.

— Доста опасен хват имаш — умислено каза Селдън.

Чувек с усмивка сви рамене.

— И твоя си го бива. — И без да променя тона си, добави: — Хайде, по-добре да се махаме оттук. Губим си времето.

— Защо да трябва да се махаме? Да не се опасяваш, че тия двамата ще се върнат?

— Не и докато са живи. Само че някои от смелите люде, които бяха в парка, когато биячите дойдоха, и дето се изметоха толкоз бързо от желание да си спестят неприятната гледка, сигурно са алармирали полицията.

— Чудесно. Разполагаме с имената на хулиганите. И можем да ги опишем достатъчно добре.

— Да ги опишем? Защо й е на полицията да ги търси?

— Извършиха нападение…

— Я не ставай глупав. По нас няма и драскотина, а те направо плачат за болница, особено Ейлем. Ние сме тези, които ще бъдат обвинени.

— Но това е невъзможно. Тези хора бяха свидетели на факта, че…

— Никакви хора няма да бъдат разпитани. Селдън, вкарай си това в главата, тия двамата дойдоха, за да те открият — точно теб. Казано им е, че носиш хеликонски дрехи, и сигурно си бил доста точно описан. Може би дори са им подхвърлили холография. Подозирам, че са били изпратени от някого, който контролира полицията, така че нека не се бавим повече.

Журналистът бързо тръгна, а ръката му сграбчи, предмишницата на Селдън. Хари усети, че няма как да се освободи от този хват и го последва, чувствайки се като дете в ръцете на някоя буйна гувернантка.

Мушнаха се в един пасаж и преди още очите на Селдън да привикнат към по-слабото осветление, зад гърба им се чу скърцане на спирачки.

— Ето ги — измърмори Чувек. — По-бързо, приятелю!

Скочиха на една подвижна лента и се изгубиха в тълпата.

7

Селдън се бе опитал да убеди Чувек да го отведе в хотелската му стая, но журналистът не искаше и да чуе за това.

— Да не си луд? — бе рекъл той шепнешком. — Нали тъкмо там ще те чакат.

— Но всичките ми вещи също ме чакат там.

— Тогава и на едните, и на другите ще им се наложи да те почакат…

Намираха се в малка стаичка на приятна постройка апартаменти под наем. Ученият едва сега огледа по-внимателно едностайната квартира. Нямаше каквито и да е приспособления за готвене или миене, това обясняваше защо Чувек го бе завел преди малко до общата баня в края на коридора. Някой влезе точно когато Седдън привършваше с тоалета си. Непознатият беше хвърлил бърз и любопитен поглед — по-скоро към дрехите му, отколкото към самия него — и сетне извил очи встрани.

Селдън спомена това на Четър, който поклати глава и заяви:

— Ще трябва да се избавим от твоите дрехи. Много жалко, че Хеликон е толкова изостанал от модата…

Математикът нетърпеливо го прекъсна:

— Всичко туй не са ли твои фантазии, Чувек? Въпреки че звучи убедително, може би е просто някаква ъ-ъ-ъ…

— Да не се запъна на „параноя“?

— Добре де, запънах се. Но не е ли тъкмо така?

— Би ли поразмислил малко? — спокойно подзе другият. — Аз не мога да се аргументирам математически, но ти сто на сто си се срещнал с императора. Не отричай. Той е поискал нещо от теб и ти не си му го дал. Това също не го отричай. Предполагам, че е било свързано с идеята ти за предсказване на бъдещето и ти си му отказал. Може би Демерцел е решил, че се преструваш, че искаш да си вдигнеш цената или пък и някой друг също наддава. Кой знае? Казах ти, че ако първият министър поиска, ще те спипа където и да си. Казах ти го още преди ония двама плиткоумници да се появят на сцената. Аз съм журналист, а освен това съм транторианец. Зная как стават тия работи. По едно време Ейлем рече „Той ни трябва“. Това спомняш ли си го?

— Сега си спомням — кимна Селдън.

— За него аз бях само „баш лакея“, който трябваше бъде държан встрани, докато той свършеше истинската работа…

Чувек седна на стола и посочи леглото.

— Опъни се, приятелю. Настани се удобно. Който и да е изпратил онези двамината — а според мен това е Демерцел — може да прати и други, така че ще се наложи да се отървем от тия твои дрехи. Мисля, че всеки хеликонец в този сектор, когото уловят в одежди от неговия свят, ще си има неприятности, докато не докаже, че не е Хари Селдън…

— О, я стига!

— Говоря сериозно. Ще трябва да си свалиш дрехите и да ги атомизираме, когато успеем да се доберем достатъчно близо до някое устройство за отпадъци, без да ни видят. А преди да можем да направим това, ще се наложи да ти намеря един транторски костюм. Ти си по-дребен от мен, ще го имам предвид. Няма да е от голямо значение, ако не ти пасне съвсем точно…

Селдън поклати глава.

— Нямам пари да го платя. Каквито средства притежавам, а те не са много, са в сейфа ми в хотела.

— За това ще се безпокоим някой друг път. Просто трябва да останеш тук час-два, докато аз потърся навън необходимите дрехи.

Ученият разпери ръце и примирено въздъхна.

— Добре. Щом е толкова важно, ще остана.

— Нали няма да се опиташ да се върнеш в хотела си? Честна дума?

— Честна математическа. Само че наистина ми става неудобно от всички грижи, дето ти се отварят заради мен. А и заради разходите. В края на краищата, въпреки тези твои приказки за Демерцел, побойниците май не се канеха да ме наранят или отведа. Единственото, което ме заплашваше, беше да ми свалят дрехите.

— Нищо подобно. Канеха се да те отведат на космопорта и да те качат на първия кораб за Хеликон.

— Това беше глупава заплаха; няма защо да я взимаш насериозно.

— Защо да не я взимам насериозно?

— Ами нали и без туй заминавам за Хеликон. Аз им го казах. Утре заминавам.

— И все още ли смяташ да заминеш утре?

— Определено. Защо не?

— Има сума ти основания да не го правиш.

Селдън изведнъж се ядоса.

— Стига, Чувек, няма повече да играя тази игра. Свърших си работата тук и искам да си ида у дома. Ако билетите ми не бяха в хотела, щях да се опитам да ги презаверя за отпътуване още днес. Наистина!

— Не можеш да се върнеш на Хеликон.

Лицето на учения пламна.

— Защо да не мога? Да не би и там да ме чакат?

Чувек кимна.

— Не се пали излишно, приятелю. Би трябвало и там да те чакат. Ако отидеш на Хеликон, все едно че си в ръцете на Демерцел. Хеликон е добра, безопасна имперска територия. Случвало ли се е някога да е въставал или да е преминал под флага на някой противник на императора?

— Не, не се е случвало, и то по съвсем основателни причини. Заобиколен е от по-големи светове. Неговата сигурност зависи от мира в империята.

— Точно така! Ето защо имперските сили на Хеликон могат да разчитат на пълно съдействие от страна на местната власт. Ти ще бъдеш под непрекъснато наблюдение и винаги, когато потрябваш на Демерцел, той ще е в състояние да те получи. И като се изключи фактът, че сега те предупреждавам, дори няма да подозираш за всичко това и ще работиш, изпълнен с лъжливо усещане за сигурност.

— Струва ми се нелепо. Ако иска аз да бъда на Хеликон, защо просто не ме остави да си ида? Утре щях да замина. Защо му е да изпраща тия двама хулигани, за да ускори цялата работа с няколко часа и да рискува да ме постави нащрек?

— Едва ли е смятал, че ще те постави нащрек! Той не е знаел, че аз ще бъда с теб и ще те въвлека в онова, което наричаш моя параноя.

— Добре, даже да пренебрегнем въпроса, че така ще бъда предупреден, защо да си дава толкоз труд, за да ме накара да избързам с няколко часа?

— Може би защото се бои, че можеш да промениш решението си.

— Къде ще отида, ако не вкъщи? Щом е в състояние да ме докопа на Хеликон, би могъл да ме докопа навсякъде. Би могъл да ме пипне и на… Анакреон — на десетина хиляди парсека от Хеликон, ако ми хрумне да отпътувам за там. Какво представлява разстоянието за хиперпространствените кораби? Дори и да намеря свят, който да не е толкова сервилен към имперските сили, колкото е Хеликон, не помня откога никой не е въставал! Империята е в мир. Макар отделни светове все още да негодуват заради някогашни несправедливости, никой от тях няма да се противопостави на имперските войски, за да ме зашити. Нещо повече, навсякъде освен на Хеликон аз няма да бъда местен жител и няма да съществува дори този принципен въпрос, който да накара империята да стои настрана.

Чувек слушаше внимателно, като от време на време леко кимаше с глава, но изглеждаше все тъй сериозен и невъзмутим.

— Дотук си прав — каза той — само че съществува един свят, който не се намира изцяло под императорския контрол. Струва ми се, че точно това е смутило Демерцел.

Селдън се замисли, прехвърляйки наум най-новата история и разбра, че не е способен да открие планета, на която имперските войски биха могли да се окажат безпомощни.

— И кой е този свят?

— Ти се намираш на него — отвърна Чувек. — Мисля, че точно това прави нещата така опасни в очите на Демерцел. Той е не толкова загрижен да те накара да идеш на Хеликон, колкото да те принуди да напуснеш Трантор, преди по някаква причина — пък била тя просто туристическа мания — ти хрумне да поостанеш.

Известно време двамата мъже седяха мълчаливо, докато най-накрая Селдън язвително възкликна:

— Трантор! Столицата на империята — с основната база на Флотата, разположена на космическа станция в орбита около нея; с най-добрите армейски части, разквартирувани тук. Ако смяташ, че не друг, а Трантор е опасният свят, значи си преминал от параноя към истинско фантазиране.

— Не! Ти си от Външните светове, Селдън. Не знаеш какво представлява Трантор. Тук живеят четиридесет милиарда души, а планетите, които имат дори една десета от това население, се броят на пръсти. Той е невъобразимо сложен от техническа и културна гледна точка. Сега ние сме в Имперския сектор — с най-високия жизнен стандарт в Галактиката и населен изцяло от повече или по-малко авторитетни функционери. Навсякъде другаде обаче са пръснати над осемстотин сектора, като някои от тях имат съвършено различна от тукашната субкултура а повечето са неприкосновени за имперските сили.

— Защо да са неприкосновени?

— Империята не може да упражни сериозен натиск срещу Трантор. Да го направи би означавало да разклатя някоя или друга фасетка от техниката, от която тя самата зависи. Технически всичко е толкова взаимно обвързано че нарушиш ли една от вътрешните връзки, ще рече да осакатиш цялото. Повярвай ми, Селдън, виждали сме какво става тук, когато се случи земетресение, което някак си се е изхитрило да не бъде потиснато; вулканично изригване, което не е било овладяно навреме; буря, която не е била разпръсната; или просто последиците от някоя човешка грешка, останала незабелязана. Цялата планета се разлюлява и трябва незабавно да се положат всички усилия за възстановяване на равновесието.

— Никога не съм чувал за нещо подобно.

Лека усмивка прелетя през лицето на Чувек.

— Разбира се, че не си. Нима искаш империята да признае подобна слабост в ядрото си? Само че ката журналист аз зная какво се случва дори когато хората от Външните светове не го знаят; когато повечето от самите транторианци не го знаят; и дори когато имперският натиск е заинтересован да прикрие случилото се. Повярвай ми! Ако ти не го разбираш, императорът — и Ето Демерцел — са наясно, че да обезпокоиш Трантор може да означава да унищожиш империята.

— Значи предлагаш аз да остана тук по тази причина?

— Да. Мога да те отведа на такова място, където ще бъдеш в абсолютна безопасност от Демерцел. Няма да ти се наложи да смениш името си и ще си в състояние да действаш открито, без той да може да те докосне. Ето защо е искал да те принуди незабавно да напуснеш Трантор и ако не беше онази прищявка на съдбата, която ни събра заедно, както и твоята удивителна способност да се защищаваш, щеше вече да е успял.

— Само че… колко време ще трябва да остана?

— Толкова, колкото изисква твоята безопасност, приятелю. Може би дори за цял живот.

8

Хари Селдън погледна собствената си холография, излъчена от проектора на Чувек. Беше по-впечатляваща и полезна, отколкото би било което и да е огледало. Всъщност изглеждаше тъй, сякаш в стаята има двама Селдъновци.

Той внимателно заизследва ръкава на новата си туника. Хеликонската му настройка го караше да желае цветовете да не са толкова агресивни, но беше благодарен, че все пак Чувек е избрал по-меки от обичайните за този свят. (Внезапно се сети за дрехите на двамата нападатели и вътрешно потръпна.)

— Предполагам, че ще трябва да нося и шапката — запита той.

— В Имперския сектор — да. Да ходиш гологлав тук означава, че си от долен произход. Навсякъде другаде обичаите вероятно са различни.

Селдън въздъхна. Шапката бе заоблена, от мека материя и когато я сложи на главата си, тя като че сама се нагласи по нея. Околовръст периферията бе еднакво широка, но по-тясна от тази на капелите, които носеха нападателите им.

— Няма ремъчка за под брадата.

— Разбира се, че няма. Това е най-новата мода за млади лунгури.

— За млади какво?

— Лунгур е човек, който се кичи с разни неща, за да шокира другите. Сигурен съм, че и на Хеликон имате такива.

Селдън изсумтя.

— Виждал съм хора, дето от едната страна си пускат косите до рамото, а от другата си бръснат главата — и се разсмя, щом се сети за това.

Чувек леко изкриви устни.

— Сигурно изглежда ужасно грозно.

— Де да бяха само те. Естествено има левичари и десничари и всяка разновидност смята другата за крайно предизвикателна. Току вдигнат някоя кавга по улиците.

— В такъв случай мисля, че ще можеш да изтърпиш шапката, макар да няма ремъчка.

— Ще трябва да привикна — кимна Селдън.

— Все пак, може би, ще привлечеш известно внимание. От една страна цветът е убит и изглежда като че си в траур. А и не ти приляга съвсем добре. Освен това е явно, че не си й свикнал. Както и да е, няма да останем дълго в Имперския сектор. Разгледа ли се вече?

Холографът угасна.

— Колко ти струва всичко туй? — попита Селдън.

— Какво значение има?

— Не ми се ще да задлъжнявам прекалено.

— Не се тревожи. Решението си е мое. Само че стига сме стояли тук. Абсолютно сигурен съм, че вече са описали как изглеждам. Ще тръгнат по следите ми и ще довтасат…

— В такъв случай — каза Селдън — парите, които харчиш, наистина са дребна работа. Заради мен самият ти се излагаш на опасност. Ти си застрашен!

— Знам. Обаче сам съм го решил, а и мога да се погрижа за себе си.

— Но защо…

— Философската страна ще обсъдим по-късно. Между другото, атомизирах дрехите ти и не мисля, че са ме забелязали. Разбира се, получил се е приток на енергия и той ще бъде регистриран. Оттук някой би могъл да отгатне какво е станало — не е лесно да потулиш никое действие, ако те следят достатъчно проницателни очи и умове. Както и да е, нека се надяваме, че ще се измъкнем на безопасно място, преди да са сглобили цялата картинка.

9

Вървяха по пешеходни пътеки, където светлината бе мека и жълтеникава. Очите на Чувек бдително се стрелкаха насам-натам и той крачеше с темпото на тълпата, като нито изпреварваше някого, нито се оставяше да го задминат.

Междувременно поддържаше лек, но непреставащ разговор на неутрални теми.

Селдън, който бе твърде напрегнат, за да е в състояние да прави същото, рече:

— Тук изглежда здравата се ходи. И на кръстовищата, и в двете посоки има безкрайни ленти.

— Защо пък не? — сви рамене Чувек. — Ходенето си остава най-добрата форма за транспорт на къси разстояния. Най-удобно, най-евтино и най-здравословно. Безбройните години технически напредък не са променили това. Слушай, да не би да страдаш от акрофобия?

Математикът хвърли поглед над парапета отдясно към дълбоката пропаст, която разделяше пешеходните ленти — всяка насочена обратно на другата и равномерно разделени от кръстовища. Почувства, че леко потръпва.

— Ако имаш предвид страх от височини, по принцип не. Все пак не ми е особено приятно да гледам надолу. Докъде се спуска това?

— Струва ми се, че тук е на около четиридесет или петдесет нива. В Имперския сектор и в няколко други елитни района такива неща се срещат често. На повечето места обаче може да се каже, че хората вървят на равнището на земята.

— Предполагам, този факт би следвало да насърчи опитите за самоубийство.

— Не съвсем. Има далеч по-лесни методи. Освен това на Трантор самоубийството не се третира като позорно действие. Ако има желание първо да мине през определена психотерапия, човек може да сложи край на живота си по най-различни законни методи в специално създадени за тази цел центрове. Е, от време на време стават инциденти, само че аз не те попитах за акрофобията по такава причина. Отиваме да наемем такси от едно място, където ме знаят като журналист. Случвало се е да им правя услуги и те ми дължат нещичко в замяна. Ще забравят да ме регистрират и няма да забележат, че имам компаньон. Естествено ще се наложи да платя повече, и, също тъй естествено, ако хората на Демерцел ги натиснат достатъчно яко, ще трябва да кажат истината и да я припишат на мърлявото счетоводство. Това обаче може да отнеме доста време.

— Че къде тук се вписва акрофобията?

— Можем да стигнем доста по-бързо, ако използваме гравитационна шахта. Малко хора ги предпочитат и трябва да ти призная, че и аз самият не им се радвам особено, но ако си в състояние да я изтърпиш, ще е по-добре.

— Какво значи гравитационна шахта?

— Засега са експериментални. Сигурно обаче ще дойде време, когато ще се разпространят из целия Трантор, стига да се окажат психологически приемливи за достатъчен брой хора. В такъв случай може би ще се появят и на други светове. Това си е асансьорна шахта, само че така да се каже, без асансьор. Просто стъпваме в празното пространство И бавно се спускаме или издигаме под влияние на антигравитацията. Единственото й приложение в наши дни, може би защото е най-простото…

— А какво ще се случи, ако токът спре, когато се придвижваме.

— Точно онова, което си мислиш. Ще паднем и, освен ако не сме съвсем близо до дъното, ще умрем. Не съм чувал да е ставало досега, а, повярвай ми, ако се беше случило, щях да науча. Може и да не сме в състояние да излъчваме новините по съображения за сигурност вечното оправдание, когато се крият лоши вести — но аз щях да го знам. Съвсем наблизо е. Ако не можеш да се справиш, няма защо да те насилвам, но пък автоматичните вити ленти между нивата са толкова бавни досадни, че на мнозина им прилошава от тях!

Чувек сви надолу в един подлез и влезе в обширно помещение, където имаше опашка от мъже и жени, някои от тях дори с деца.

— У дома нищо не съм чувал за това — тихо промълви Селдън. — Разбира се, нашите собствени новинарски медии са ужасяващо провинциални, но все си мисля, че би трябвало да споменат за подобно нещо.

— Шахтите са съвсем експериментални — напомни му Чувек — и са разпространени само в Имперския сектор. Използват повече енергия, отколкото е икономически изгодно, така че правителството не гори от желание именно сега да настоява да им се даде гласност. Старият император, онзи преди Клеон, дето учуди всички, като си умря мирно и тихо в леглото, държеше да инсталират няколко на разни места. Разправят, че искал антигравитацията да е свързана с неговото име, защото бил загрижен за мястото си в историята, както често става възрастните хора, които не са постигнали кой знае колко. Нали ти казах, идеята може и да се разрасне, но, от друга страна, напълно е възможно от нея да не излезе нищо повече от… гравитационната шахта.

— А какво искат да излезе от нея? — запита Селдън.

— Антигравен космически полет. За това обаче ще са нужни много големи технически пробиви, а, доколкото ми е известно, физиците са твърдо убедени, че и дума и може да става за такова нещо. Само че и за гравитационните шахти повечето бяха убедени в същото…

Опашката пред тях бързо се стопи и Селдън се озова заедно с Чувек на края на плочата, а току пред нозете му зина широк отвор. Въздухът отпред леко блестеше. Ученият инстинктивно протегна ръка и усети слаб удар. Не го заболя, но все пак бързо дръпна ръката си.

Чувек измърмори:

— Елементарна предпазна мярка, за да попречи на някого да премине през ръба, преди да е задействал управлението. — Той набра няколко цифри на контролния панел и блясъкът изчезна.

Селдън надникна към дъното на дълбоката шахта.

— Може би за теб ще е по-добре — предложи Чувек — ако си хванем ръцете и затвориш очи. Няма да отнеме повече от няколко секунди.

Всъщност журналистът не даде на Селдън никаква възможност за избор. Грабна ръката му и математикът отново изпита усещането, че не може да се отскубне от силните пръсти. Чувек пристъпи в празнотата, а той самият (за голямо свое разочарование се чу леко да изпищява) провлече крак и залитна.

Силно стисна юмруци, но не усети нито че пада, нито пък че въздухът се движи. Минаха няколко секунди, преди да почувства дръпване напред. Залитна, но бързо възстанови равновесието си и разбра, че е стъпил на твърда земя.

Стъписано отвори очи.

— Успяхме ли?

— Не сме умрели — сухо отвърна Чувек и отривисто потегли, а силният му хват принуди Селдън да го последва.

— Имам предвид, стигнахме ли до нужното ниво?

— Разбира се.

— А какво щеше да стане, ако ние се спускахме, пък някой друг се движеше нагоре?

— Има две отделни писти. По едната всички се спускат с еднаква скорост; по другата се издигат със същата. Шахтата се освобождава само когато няма никакви хора на по-малко от десет метра един от друг. Ако инсталацията работи както трябва, не съществува никакъв шанс за сблъскване.

— Аз нищо не усетих.

— Защо трябва да усещаш нещо? Нямаше никакво ускорение. След първата десета от секундата ти вече се движеше с постоянна скорост, напълно еднаква с тази на въздуха около теб.

— Изумително.

— Абсолютно си прав. Само че не е икономично. А и изглежда няма голям натиск да се увеличи ефикасността на процедурата и да се направи тъй, че да си струва парите. Отвсякъде чуваш един и същ рефрен: „Ние не можем да го направим. Това не може да се направи.“ И така е за всичко!" — Чувек ядно сви рамене и добави: Както и да е, ето ги такситата под наем. Да вървим!

10

На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.

Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.

Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.

Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.

— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.

— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.

— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.

— Какво ли мислят, че правиш?

— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.

— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.

Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.

Таксито си проби път, провирайки се и заобикаляйки другите автомобили, и щом накрая попадна на една гладка, леко издигаща се рампа, набра скорост. Сетне се издигна нагоре с лек тласък.

Ученият, който бе автоматично привързан с предпазна мрежа, усети, че нещо го натиска в седалката, а сетне го хвърля напред към мрежата.

— Това не приличаше на антигравитация — констатира той.

— И не беше — потвърди Чувек. — Това си е малка реактивна тяга. Точно колкото да ни вдигне до тунелите.

Пред тях се появи нещо като отвесна канара, изпъстрена с отвори на пещери също като дъска за игра на дама. Чувек изманеврира към отвора, означен като D-7, избягвайки останалите таксита, които се отправяха към другите тунели.

— Лесно можеше да се блъснеш — констатира Селдън, след като се прокашля.

— И вероятно щях да го сторя, ако всичко зависеше от моите сетива и реакции, само че таксито е електронизирано и компютърът може да ми отнеме управлението, без дори да го усетя. Същото важи и за другите возила. Ето ни в дупката!

Те се плъзнаха в D-7, все едно че бяха засмукани навътре, а ярката светлина на открития площад отвън омекна, пожълтя и стана по-топла.

Чувек остави управлението на умната машина и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Е, единия етап го минахме успешно. Можеха и да ни спрат на станцията. Тук сме в относителна безопасност.

Пътуването протичаше гладко и стените на тунела бързо се плъзгаха назад. Почти не се чуваше шум, само постоянно кадифено бръмчене, докато колата продължа-ваше да се носи по пътя си.

— Колко бързо се движим? — запита Селдън.

Чувек хвърли поглед към контролния панел.

— Триста и петдесет километра в час.

— Магнитна тяга?

— Да. Сигурно имате нещо подобно и на Хеликон.

— Само на едно трасе. Аз обаче никога не съм бил на него, макар да съм искал да го сторя. Не предполагах, че ще изглежда така.

— Сто на сто в действителност не изглежда точно така. Из Трантор има много хиляди километри от тези тунели, които правят подземната му част да прилича на пчелна пита, и доста голям брой, дето се вият под по-плитките части на океана. Това е основният начин за пътуване на дълги разстояния.

— Колко време ще ни отнеме?

— За да стигнем до непосредствената си цел ли? Малко над пет часа.

— Пет часа! — ужаси се Селдън.

— Не се притеснявай. Горе-долу на всеки двадесет минути минаваме покрай зони за отдих, където можем да спрем, да излезем от тунела, да изпънем крака, да хапнем, да се облекчим, ако се налага… Разбира се, бих предпочел да го направим толкова малко пъти, колкото е възможно.

Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.

— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.

— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.

— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.

Математикът явно се смути.

— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?

— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.

Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.

— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?

Чувек замислено отвърна:

— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.

Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.

— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не си… особено разтревожен.

— Аз съм стар транторианец. Познавам планетата не по-зле от всеки друг; знам и доста хора, които по някакъв начин са ми задължени. Лаская се да мисля, че съм отракан и не е лесно да ме докопат. Накъсо казано, приятелю, напълно уверен съм, че мога да се погрижа за себе си.

— Радвам се, че мислиш тъй, и се надявам да имаш основания, Чувек, само че не мога да проумея защо изобщо поемаш такива рискове. Какво съм аз за теб? Защо ти е да залагаш живота си заради някого, който ти е непознат?

Водачът на таксито много съсредоточено провери контролните уреди и сетне извърна лице право към Селдън. Очите му бяха спокойни и сериозни.

— Искам да те спася по същата причина, поради която императорът желаеше да те използва — заради твоите способности на предсказател.

Селдън усети болезнено разочарование. Значи в края на краищата не ставаше дума за неговото спасяване. Беше просто безпомощна и оспорвана плячка на борещи се помежду си хищници.

— Няма да оцелея след този доклад на Десетилетната конференция! — гневно възкликна той. — Съсипах си живота.

— Не. Не бързай със заключенията, математико. Императорът и неговите офицери те желаят по една-единствена причина — да направят собствената си власт още по-сигурна. Интересуват се от твоите способности само доколкото те могат да бъдат използвани за запазване на могъщество на Клеон Първи, за прехвърлянето на това могъщество към малкия му син, за поддържане на йерархията, чиновете и привилегиите на неговите чиновници. Докато аз искам твоите способности за доброто на Галактиката.

— Че има ли някаква разлика? — ядовито избълва Селдън.

И Чувек отново го изгледа продължително, като веждите му наченаха сурово да се сбърчват:

— Ако не виждаш разликата, толкова по-зле за теб. Хората, които обитават Галактиката, съществуват отпреди управляващия сега император, отпреди династия която той представлява, отпреди самата империя. Човечеството е далеч по-старо от империята. То е може би по-старо и от двадесет и петте милиона светове в Галктиката. Защото има легенди за времето, когато е обитавало един-единствен свят.

— Легенди! — изсумтя Селдън, свивайки рамене.

— Да, легенди, само че аз не виждам никаква причина да не е било наистина така — преди двадесет или дори повече хиляди години. Предполагам, че човечеството не се е появило окомплектувано с познанията, нужни за хиперпространствено пътуване. Положително трябва да е имало времена, когато хората не биха могли да пътуват с надгранични скорости и затова са били затворени в рамките на само една планетна система. А ако погледнем напред, обитателите на Галактиката положително ще продължат да съществуват, след като ти и императорът умрете и след като целият му род свърши, и след като се разпаднат институциите и на самата Галактика. В такъв случай не е важно човек да се тревожи прекалено много за отделните индивиди, за властелина или за младия имперски принц. Не е важно да се безпокои дори и за механизмите на империята. Какво ще стане с квадрилионите хора, които съществуват из Галактиката? Какво ще стане с тях, ето въпроса!

— Предполагам, че световете и хората ще продължат да съществуват — каза Селдън.

— Но не изпитваш ли поне що-годе сериозна нужда да изследваш възможните условия, при които те ще продължат да съществуват?

— Може да се приеме, че ще продължат да съществуват както сега.

— Да се приеме може. Но дали може да се узнае — чрез онова изкуство на предсказването, за което говориш?

— Аз го наричам психоистория. Теоретически е възможно.

— И не чувстваш никакво желание да превърнеш тази теория в практика.

— Бих искал, Чувек, но желанието ми не поражда автоматично способността да го направя. Казах на императора, че нищо чудно да се окаже невъзможно психоисторията да бъде превърната в практически метод… и ми се налага и на теб да кажа същото.

— И ти самият нямаш никакво намерение дори да се опиташ да откриеш метода?

— Не, нямам. Не изпитвам нищо повече от усещането, че би трябвало да преровя куп камъчета, голям колкото Трантор, да ги преброя едно по едно и да ги подредя според намаляването на масата им. Аз зная, че това не е нещо, което ще мога да постигна в рамките на един живот, и не съм чак толкоз глупав, че да се подлъгвам да опитам.

— А би ли опитал, ако знаеше истината за положението на човечеството?

— Този въпрос е невъзможен. Каква е всъщност истината за положението на човечеството? Да не би ти да претендираш, че я знаеш?

— Да, знам я. И мога да я изкажа само с три думи — очите на Чувек отново се втренчиха в нещо невидимо, като преди това за миг пробягаха по безизразната неизменност на тунела, който се носеше към колата, разширяваше се, докато отминеха, и отново се свиваше, щом се изхлузеше назад. Сетне мрачно произнесе трите думи.

— Галактическата империя умира.