ДАЛ — Колкото и да е странно, най-известната част на този сектор е Билиботън — едно почти легендарно място, за което се носят безброй истории. Всъщност днес съществува цял дял от литературата, в който героите и авантюристите (както и жертвите) трябва се осмелят да се изправят срещу опасностите, съпровождащи прекосяването на Билиботън. С течение на времето тези истории са станали толкова преувеличени, че в сравнение с тях добре познатият и, както се предполага, автентичен разказ за едно подобно прекосяване — това на Хари Селдън и Дорс Венабили — е започнал да ни се струва фантастично елементарен…
Когато Хари Селдън и Дорс Венабили останаха сами, историчката замислено попита:
— Наистина ли смяташ да видиш тая… майка?
— Обмислям го, Дорс.
— Странен човек си. Като че ли непрекъснато се хвърляш от лошо към по-лошо. Когато беше в Стрилинг, се качи на Горната страна — на пръв поглед безобидна работа — със съвсем разумна цел. Сетне в Микоген нахълта в Гнездото на старейшините — а това бе далеч по-опасно — с определено по-глупава цел. И ето че сега, в Дал, искаш да идеш на онуй място, за което тоя младеж мисли, че си е чисто самоубийство, заради нещо съвършено безсмислено.
— Интересува ме това позоваване на Земята и трябва да разбера какво се крие зад него.
Дорс въздъхна.
— Явно е легенда, на всичко отгоре — безинтересна. Съвсем рутинен случай. На различните планети имената са различни, но съдържанието не е. Винаги все същата приказка за някакъв първоначален свят и златния му век. Хората, които живеят в едно сложно и коварно време, бленуват за предполагаемо простото и добродетелно минало. По един или друг начин това важи за всички общества, тъй като човек си въобразява, че неговото собствено е прекалено енигматично, независимо колко елементарно може да е то в действителност. Това си отбележи за своята психоистория.
— Така или иначе, трябва да имам предвид възможността единственият свят да е съществувал някога. Аврора, Земя — името няма значение. Всъщност…
Той млъкна и след известно време Дорс го подкани:
— Е?
Селдън поклати глава.
— Спомняш ли си оная случка за ръката върху бедрото, която ми разправи на Микоген? Тъкмо бях взел книгата от Дъждокапка Четиридесет и трета… Е, наскоро една вечер, когато разговаряхме с Тайсалвърови, ми дойде наум. Казах нещо, което за миг ми напомни…
— Напомни ти за какво?
— Не се сещам. Влезе ми в главата и пак щукна навън, но някак си всеки път, колчем се замисля за тая работа с единствения свят, ми се струва, че аха-аха и ще докосна Космоса с пръсти. Само дето после го изпускам.
Дорс изненадано го изгледа.
— Въобще не ми е ясно за какво става дума. Историята за ръката на бедрото няма нищо общо нито със Земята, нито с Аврора.
— Знам, само че това… това хрумване, дето витае нейде на границата на ума ми, изглежда е свързано по някакъв начин с единствения свят и аз имам усещането, че на всяка цена трябва да науча повече за него. Както и за роботите.
— За роботите? Предполагах, че Гнездото на старейшините е сложило край на тая идея.
— Ни най-малко. Все си мисля за тях — математикът продължително се вторачи в лицето й, а сетне рече: — Само че не съм сигурен.
— В какво не си сигурен, Хари?
Той обаче поклати глава и не обели нито дума повече.
Дорс се намръщи и пак подхвана:
— Слушай, нека ти обясня нещо. В трезвомислещата наука история — и повярвай, добре зная за какво говоря — никъде не се споменава единственият първоначален свят. Признавам, че това е разпространено вярване. Нямам предвид популярност само между неуките следовници на фолклора от типа на микогенците или далянските топляци, а че според някои сериозни биолози действително трябва да е съществувал един-единствен първоначален свят. Разсъжденията им обаче излизат извън областта, в която аз лично притежавам някакви знания. Освен тях има и по-мистично настроени историци, които са склонни да предлагат разни хипотези на тая тема. Доколкото разбирам, сред интелектуалците от класата с много свободно време13 подобни спекулации сега са на мода. И все пак академичната историческа наука не знае нищо за това.
— Ето още една причина да се отиде оттатък трезвата и академична историческа наука! Всичко, което искам, е някакво… лостче, способно да задвижи психоисторията, и хич не ме е еня що за лостче ще бъде: дали ще е математически трик, исторически парадокс или пък нещо съвършено въображаемо. Ако младежът, с когото току-що говорихме, имаше поне малко от необходимото образование, щях него да пусна по следите на тоя проблем. В начина му на мислене личеше забележителна изобретателност и оригиналност…
— Значи наистина смяташ да му помогнеш? — прекъсна го Дорс.
— Разбира се. Незабавно щом се окажа в състояние да го сторя.
— Само че налага ли се да даваш обещания, за които не знаеш дали ще можеш да спазиш?
— Това точно искам да го спазя. Ако си толкоз непреклонна спрямо неизпълнимите обещания, спомни си как Чувек втълпи на Слънцар Четиринадесети, че ще използвам психоисторията, за да върна на микогенците техния свят. Шансът за това е направо нулев. Дори и да разработя такава наука, никой не знае дали тя ще може да бъде използвана за толкова тясна и специфична цел. Ето ти пример да обещаеш нещо, което не можеш да изпълниш.
Дорс обаче се поразгорещи:
— Не забравяй, че Четър Чувек се опитваше да ни спаси живота, както и да попречи да попаднем в ръцете на Демерцел. Пък и аз мисля, че той наистина би желал да помогне на микогенците.
— А аз наистина бих желал да помогна на Юго Амарил, което при това е далеч по-вероятно. Така че ако оправдаваш второто обещание, недей да критикуваш първото. И още нещо, Дорс — очите му гневно заблестяха — наистина бих желал да открия майка Рита и съм готов да тръгна сам.
— Никога! — отсече историчката. — Ако ти тръгнеш, тръгвам и аз.
Госпожа Тайсалвър се върна, влачейки дъщеря си за ръка, час, след като Амарил беше излязъл, за да застъпи на смяна. Тя не каза нищо нито на Селдън, нито на Дорс, а когато я поздравиха, само им кимна леко и изпитателно огледа стаята, сякаш за да се увери, че от топляка няма и следа. Сетне рязко подуши във въздуха и обвинително стрелна с очи математика, преди да набие крак през общото помещение към семейната спалня.
Джайрад Тайсалвър пристигна още час по-късно и когато Селдън и Дорс приседнаха на масата за вечеря, той се възползва от факта, че жена му продължава да уточнява някои подробности около менюто, за да попита тихо:
— Оня човек дойде ли тук?
— И дори си отиде — напуши се Селдън. — Жена ви по това време беше навън.
Тайсалвър кимна и продължи да се интересува:
— Ще ви се наложи ли пак да го каните?
— Не мисля — рече ученият.
— Хубаво.
В по-голямата си част вечерята мина в мълчание, но след туй, когато дъщеричката отиде в стаята си, за да се отдаде на съмнителното удоволствие от общуването с компютъра, Селдън се облегна назад и рече:
— Разкажете ми за Билиботън.
Тайсалвър изумено го погледна и устните му се раздвижиха, без да издадат никакъв звук. Жена му обаче не губеше толкова лесно дар слово.
— Там ли живее вашият нов приятел? — попита тя. — Искате да му върнете посещението?
— Засега — спокойно отвърна Селдън — само питам за Билиботън.
— Това е бедняшки квартал — остро заяви Касилия. — Там е събран изметът на обществото. Никой не припарва в него, освен собствените му отрепки.
— Разбрах, че в него се намирала някоя си майка Рита.
— Въобще не съм я чувала — сви рамене хазяйката и здраво стисна устни. Беше съвсем ясно, че няма никакво намерение да познава по име когото и да било от обитателите на Билиботън.
Тайсалвър погледна с известна тревога към жена си и рече:
— Чувал съм за нея. Тя е една луда старица, за която разправят, че предсказвала какво ще ти се случи.
— В Билиботън ли живее?
— Не знам, гу’син Селдън. Никога не съм я виждал. Понякога я споменават в новините… когато е пророкувала нещо.
— И познава ли?
Тайсалвър изсумтя.
— Рядко се е случвало изобщо някое предсказание да излезе вярно. Нейните дори нямат смисъл.
— А случва ли се да говори за Земята?
— Не знам. Не бих се учудил.
— Споменаването на Земята не ви озадачи. Знаете ли нещо за нея?
Сега Тайсалвър наистина се изненада.
— Че как, гу’син Селдън? Това е светът, от който се смята, че са дошли всички хора.
— Смята се? Вие не вярвате ли в това?
— Аз? Аз съм образован човек. Мнозина невежи обаче вярват.
— Има ли някакви книги за Земята?
— Понякога се споменава в детските приказки. Когато бях момче, любимата ми приказка започваше така: „Едно време, много-много отдавна, на Земята, когато тя била единствената планета…“ Касилия, спомняш ли си я? Ти също я харесваше.
Жена му сви рамене, очевидно все още не желаейки да омекне.
— Бих искал някой път да я прочета — каза Селдън — само че аз имах предвид истински книги… ъ-ъ… за учени, или пък филми, или разпечатки…
— Никога не съм чувал, но в библиотеката…
— Ще проверя. А има ли някакво табу да се приказва за Земята?
— Какво значи табу?
— Строга забрана хората да говорят за нея, както и чужденците да разпитват.
Тайсалвър изглеждаше тъй откровено изумен, че явно нямаше защо да чакат отговора му.
Дорс подхвърли:
— Съществува ли правило или забрана чужденците да ходят в Билиботън?
Тайсалвър отвърна с цялата си откровеност:
— Правило няма, обаче идеята човек да иде там не е добра. Аз не бих отишъл.
— Защо? — попита историчката.
— Щото е опасно. Смъртно опасно! Всички там са въоръжени. Искам да кажа, че Дал и без друго си е въоръжено място, обаче в Билиботън оръжията ги използват. Стойте си в тоя квартал. Той е безопасен.
— Засега — обади се Касилия. — Най-добре ще е въобще да се махнем. В днешно време топляците се навират навсякъде. — Последва нов святкащ поглед, отправен към Селдън.
Той обаче невъзмутимо попита:
— Какво имате предвид като казвате, че Дал е въоръжено място? Нали и тук са в сила строгите имперски разпоредби против носенето на оръжия?
— Тъй е — рече Тайсалвър — и в оня квартал наистина няма шокови палки, взриватели, психични проби… нито нещо подобно. Само че има ножове. — Далянинът явно беше смутен.
— Вие носите ли нож, Тайсалвър? — поинтересува се Дорс.
— Аз? — Сега мъжът направо се ужаси. — Аз съм мирен човек, а този квартал е безопасен!
— У дома имаме няколко — подметна Касилия, като пак задуши въздуха. — Не сме сигурни чак толкоз, че кварталът е безопасен.
— Всички ли носят ножове? — продължи да любопитства Дорс.
— Почти всички, гу’жа Венабили — отвърна Тайсалвър. — Такъв е обичаят. Само че това не значи, че ги използват.
— Твърдите обаче, че в Билиботън го правят — каза Дорс.
— Понякога. Когато се разгорещят, се бият.
— И правителството разрешава? Имам предвид имперското правителство?
— От време на време се опитват да ги прочистят, но ножовете са лесни за криене, а и навикът е прекалено силно нещо. Пък и убитите почти винаги са даляни; не мисля, че имперското правителство се разстройва кой знае колко от това.
— Ами ако убият някой Външен?
— Ако бъде докладвано, имперците може и да се поразвълнуват. Само че на практика винаги се получава тъй, че никой нищо не е видял и не е разбрал. Е, случва се имперците да арестуват хора заради единия принцип, обаче нищо не могат да докажат. Предполагам, решават, че чужденците сами са си били виновни, задето са се озовали там. Така че не отивайте в Билиботън, дори да имате нож.
Селдън раздразнено поклати глава.
— Няма да нося нож. Не зная как да го използвам, поне не достатъчно умело.
— Тогава работата е много проста, гу’син Селдън. Стойте настрани! — Тайсалвър заклати важно глава. — Просто стойте настрани.
— Сигурно и това няма да мога да направя — рече ученият.
Дорс го изгледа ядно и се обърна към домакина:
— Къде човек може да си купи нож? Или вие ще ни дадете някой от своите?
Касилия побърза да се намеси:
— Никой не взима чужд нож. Трябва да си купите собствен.
— Ножове се продават навсякъде — поясни Джайрад Тайсалвър — макар да се твърди, че не бива да е така. Теоретически те са незаконни, нали разбирате? Само че се продават във всеки магазин за съоръжения и уреди. Ако на витрината има перална машина, това вече е сигурен знак.
— А как можем да се доберем до Билиботън? — попита математикът.
— С експреса — Тайсалвър леко се поколеба, като забеляза смръщеното лице на Дорс.
— И след като стигнем до експреса?
— Хващате го в източна посока и следите надписите. Само че ако трябва да идете, гу’син Селдън — далянинът отново се подвоуми, но все пак продължи — не трябва да взимате гу’жа Венабили. Понякога към жените се отнасят… още по-лошо.
— Тя няма да дойде — рече Селдън.
— Опасявам се, че ще дойде — със спокойна решителност отсече историчката.
Мустаките на продавача в магазина очевидно бяха също тъй буйни, както в младежките му дни, но вече се бяха попрошарили, макар косата му да си оставаше все още черна. Той се вторачи в Дорс, опипа по навик символите на своята мъжественост и ги придърпа назад.
После заяви:
— Вие не сте далянка.
— Да, но въпреки това искам нож.
— Продажбата на ножове е незаконна.
— Не съм полицайка, нито пък някакъв правителствен агент. Ще отивам в Билиботън.
Продавачът замислено я изгледа.
— Сама?
— С приятеля си. — Тя посочи с палец през рамо към Селдън, който покорно чакаше отвън.
— За него ли го купувате? — Сега мъжът се вгледа в учения. Не му трябваше много време, за да прецени. — Той също е чужденец. Нека влезе и си купи сам.
— Той също не е правителствен агент. А аз купувам нож за себе си.
Продавачът поклати глава.
— Чужденците са си шашави. Е, щом искате да си похарчите парите, ще ви ги взема! — Той бръкна под тезгяха, измъкна едно чуканче, изви го с леко и опитно движение и от него изскочи острие.
— Това ли е най-доброто, което имате?
— Най-добрият женски нож.
— Покажете ми мъжки.
— Не ви трябва прекалено тежък. Знаете ли как да използвате тия неща?
— Ще се науча; и не ме е грижа колко са тежки. Покажете ми мъжки нож.
Продавачът се ухили.
— Е, понеже искате да видите… — Бръкна по-дълбоко под тезгяха и измъкна далеч по-дебел чукан. Едно завъртане и се появи нещо като касапски сатър.
Той й го подаде с дръжката напред, като не преставаше да се подхилва.
— Покажете ми как правите туй усукване — настоя Дорс.
Той й демонстрира с втори нож, като бавно го изви в едната посока, за да се покаже острието, а сетне и в другата, за да го скрие.
— Усуквате и стискате — обясни.
— Направете го пак, господине.
Продавачът се подчини.
— Добре, затворете го и ми го подхвърлете.
Той й го подхвърли — бавно и с висока дъга. Жената хвана ножа, върна му го и рече:
— По-бързо.
Продавачът вдигна вежди, а сетне без предупреждение хвърли чуканчето към лявата й страна. Дорс го улови и направи светкавично необходимите движения тъй, че острието се стрелна навън… и изчезна. Ченето на продавача увисна.
— Това ли е най-големият нож, който имате? — попита историчката.
— Да. Ако го употребявате по-продължително, сигурно ще се уморите.
— Ще дишам по-дълбоко. Взимам и втория.
— За вашия приятел?
— Не. За мен.
— Смятате да използвате два ножа?
— Имам две ръце.
Продавачът изпухтя.
— Гу’жа, моля ви, стойте настрани от Билиботън. Нямате си представа какво правят там с жените.
— Мога да се сетя. Как да затъкна тези чукани в колана си?
— С такъв колан няма как, гу’жа. Това не е колан за ножове. Ако желаете, ще ви продам.
— В него ще се съберат ли два ножа?
— Тук някъде трябва да имам двоен… Много-много не ги търсят.
— Аз обаче търся.
— Може и да няма с вашия размер.
— Тогава ще го срежем иди ще приспособим нещо.
— Ще ви струва сума ти пари…
— Картата ми ще покрие сметката.
Когато Дорс най-накрая излезе от магазина, Селдън кисело отбеляза:
— Много си смешна с тоя издут колан.
— Наистина ли, Хари? Прекалено ли съм смешна, за да дойда с теб в Билиботън? Тогава хайде да се връщаме в квартирата.
— Не. Ще ида сам. Така ще съм в по-голяма безопасност.
— Тия няма смисъл да ги приказваш. Или се връщаме и двамата, или продължаваме напред. Не се разделяме при никакви обстоятелства.
Твърдото изражение в очите й, стиснатите устни и жестът, с който бе отпуснала длани върху дръжките в пояса си, някак убедиха Селдън, че спътничката му говори сериозно.
— Много добре — съгласи се той — но ако оцелееш и ако някога изобщо видя пак Чувек, моето условие, за да продължа да работя над психоисторията — колкото и да си ми симпатична — ще бъде твоето отстраняване. Разбра ли?
Дорс внезапно се усмихна.
— Забрави го. Не практикувай кавалерството си с мен. Нищо няма да ме отстрани. Ти вече трябва да си го разбрал?
Слязоха от експреса там, където мигащият надпис във въздуха гласеше „Билиботън“14. Може би като знак за това, което биха могли да очакват, второто „и“ беше размазано — просто петънце от по-слаба светлина.
Минаха по лентите и излязоха на една улица. Беше ранен следобед и на пръв поглед Билиботън много приличаше на онази част на Дал, която бяха напуснали.
Въздухът обаче миришеше остро и тротоарът беше замърсен с отпадъци. Лесно можеше да се отгатне, че наоколо няма да откриеш механични метачи. И макар улицата да изглеждаше достатъчно обикновена, атмосферата беше някак неуютна, напрегната като прекалено силно навита пружина.
Може би се дължеше на хората. Пешеходците са колкото навсякъде другаде, помисли си Селдън, само дето не приличат на останалите. Обикновено, притиснати от ангажименти, те отправят взор навътре в себе си. А и в многолюдните тълпи по безкрайните оживени улици на Трантор хората могат да оцелеят психически само като не си обръщат внимание един на друг. Очите се плъзгат встрани. Мозъците са затворени. Цари някакво изкуствено уединение, сякаш всеки се е загърнал в създадена от самия него кадифена мъгла. Или пък витае ритуалната дружелюбност на вечерната разходка — в онези квартали, където изобщо се случват подобни неща…
Тук, в Билиботън, обаче нямаше нито дружелюбие, нито отдръпване в безразличието. Или поне не когато ставаше дума за чужденци. Всеки, който минаваше, независимо в коя посока се движеше, извръщаше глава и се зазяпваше в Селдън и Дорс. Всеки чифт очи сякаш бе привързан с невидими нишки към двамата непознати, следваше ги, и то определено със зла умисъл.
Дрехите на билиботънците обикновено бяха зацапани, а понякога и съдрани. По тях сякаш бе полепнала патина от зле отмита бедност и Селдън се усети неуютно заради издокараността на новите си одежди.
— Как мислиш — запита той — къде точно живее майка Рита?
— Нямам представа — отговори Дорс. — Ти ни домъкна тук, така че ти мисли. Аз смятам да се отдам изцяло на задачата да осигурявам защитата ни и ми се струва, че ще се наложи да правя именно това.
— Предполагах, че ще е достатъчно просто да попитам някой минувач, но сега някак си не съм готов да го сторя…
— Не те упреквам! Не мисля, че ще откриеш такъв, дето да рипне да ти помага.
— От друга страна, тук има и хлапета. — Той посочи към едно с кратък жест на ръката. Момчето, на вид около дванайсетгодишно — във всеки случай достатъчно младо, за да не притежава вездесъщите мустаци на възрастните мъже — бе спряло и вторачено ги гледаше.
— Допускаш, че едно момче на тази възраст все още няма да е развило изцяло билиботънската неприязън към Външните?
— Във всеки случай — отвърна математикът — допускам, че е достатъчно голямо, за да развие изцяло билиботънската склонност към насилие. Смятам, че ако го доближим, може да побегне и да започне да крещи обидни думи отдалече, но се съмнявам, че ще ни нападне.
Селдън повиши глас:
— Младежо!
Момчето пристъпи крачка напред и продължи да ги наблюдава втренчено.
— Ела тук — рече ученият и му направи знак.
— За чик, бе? — обади се момчето.
— За да мога да те попитам за нещо. Ела по-насам, та да не викам.
Хлапето направи две крачки. Лицето му беше омърляно, но очите — ясни и умни. Сандалите му май бяха от различни модели, а на единия си крачол имаше голяма кръпка.
— К’во нещо? — наежено изграчи то.
— Искаме да открием майка Рита.
Очите на момчето пробляснаха.
— За чик, бе?
— Аз съм учен. Знаеш ли какво значи учен?
— Ходиш на училище?
— Да. Ти не ходиш ли?
Билиботънецът презрително плюна встрани.
— Тц.
— Ще потърся съвет от майка Рита, ако ме заведеш при нея.
— Искаш си съдбата? Ей, образ, ти си дошъл в Билиботън с твоите тра-ла-ла дрехи, така че аз ще ти кажа съдбата. Нищо хубаво.
— Как ти е името, младежо?
— За чик ти е?
— За да си говорим по-приятелски. Значи можеш да ме заведеш при майка Рита. Знаеш ли къде живее?
— Може би да, може би не. Казвам се Рейч. К’во ще ми дадеш, ако те заведа?
— Ти какво би искал, Рейч?
Очите на момчето се спряха на колана на Дорс и то моментално заяви:
— Дамата има два ножа. Дай ми единия и ще те заведа при майка Рита.
— Това са ножове за възрастни хора. Ти си прекалено млад.
— Тогава май ще съм прекалено млад да знам къде живее майка Рита… — Хлапакът погледна лукаво през чорлавата коса, която почти скриваше очите му.
Селдън взе да става неспокоен. Напълно възможно бе да се събере тълпа. Неколцина мъже дори поспряха, но пак продължиха пътя си, тъй като не личеше да се случва нещо интересно. Ако обаче момчето се ядосаше и се нахвърлеше върху им с думи или действия, несъмнено щяха да се скупчат хора.
Той се усмихна и попита:
— Можеш ли да четеш, Рейч?
Хлапето пак плюна.
— Тц. За к’во ми е?
— А да използваш компютър?
— Говорещ компютър? Аха. И баба може!
— Тогава слушай какво ще ти кажа. Завеждаш ме до най-близкия магазин за компютри и аз ти купувам един малък все за теб и софтуер, дето ще те научи да четеш. Няколко седмици — и ще можеш.
На Селдън му се стори, че от това предложение очите на момчето заискриха, но дори и да беше тъй, почти веднага отново станаха твърди.
— Тц. Нож или нищо.
— Виж каква е работата, Рейч! Научаваш се, без да кажеш никому, и можеш да изненадваш хората. След някое време се хващаш на бас с тях, че умееш да четеш. Ловиш бас за пет кредита. Така ще спечелиш пари сам да си купиш нож.
Момчето се поколеба.
— Тц! Никой няма да се хване на бас. Никой няма мангизи.
— Ако можеш да четеш, сигурно ще успееш да си намериш работа в магазин за ножове, да пестиш от надниците и да си вземеш нож на намалена цена… Какво ще речеш за това?
— Кога ще купиш говорещия компютър?
— Веднага, но ще ти го дам, когато се срещна с майка Рита.
— Имаш ли пари?
— Имам карта.
— Дай да видя как ще го купиш.
Сделката бе осъществена, но когато момчето протегна ръка, ученият поклати глава и пъхна компютъра в джоба си.
— Първо ще ме заведеш при майка Рита. Сигурен ли си, че знаеш къде да я намериш?
По лицето на Рейч се изписа презрение.
— Че как? Ще те заведа там, само че като идем, по-добре да ми дадеш компютъра, щото ще пусна след теб и мадамата някои познати образи, така че внимавай.
— Няма защо да ни заплашваш — каза Селдън. — Нашата част от договора си е наша грижа.
Рейч бързо ги поведе по улицата под любопитните погледи на околните. Математикът вървеше без да приказва, Дорс също. Тя обаче бе далеч по-малко потънала в мисли от него, защото през цялото време си даваше сметка за хората наоколо. Не преставаше да отвръща със спокоен поглед на минувачите, които врътваха глави към тях. Когато от време на време се случеше да чуят стъпки зад гърба си, внезапно се обръщаше и мрачно оглеждаше обстановката.
Най-после Рейч каза:
— Тук вътре. Тя не живее на улицата.
Последваха го в един квартирен комплекс и Селдън, който бе имал намерение да запомни завоите, за да може после да се върне по собствените си стъпки, бързо се обърка.
— Как намираш пътя по тия коридори? — запита той с леко притеснение водача им.
Момчето вдигна рамене.
— От дете се шляя из тях. Освен дет’ апартаментите са номерирани, ако табелите не са потрошени, има стрелки и разни други неща. Знаеш ли номерата, не мож’ се изгуби.
Рейч очевидно знаеше номерата и те навлизаха все по-навътре в комплекса. Над всичко бе надвиснала атмосфера на пълно разложение. Никой не обръщаше внимание на отпадъците, а обитателите се промъкваха край тях явно недоволни от нахлуването на външни хора. Буйни младоци търчаха из коридорите, играейки една или друга игра, и когато веднъж летящата им топка едва не уцели Дорс, изкрещяха: „Хей, мадамата, чупи се!“
Изведнъж Рейч спря пред една тъмна, изподраскана врата, над която слабо светеха четири цифри: 2782.
— Тука е — рече момчето и протегна ръка.
— Първо да проверя — меко каза Селдън. Натисна сигналния бутон, но не последва нищо.
Тогава задъни с юмрук по вратата и бе възнаграден със звук, подсказващ за някакво движение отвътре. Писклив глас извика:
— Кой търси майка Рита?
Селдън не остана по-назад с децибелите:
— Двама учени!
Подхвърли малкия компютър заедно с прикрепения към него пакет софтуер на Рейч, който го сграбчи, ухили се и бързо офейка. Сетне двамата се обърнаха към отварящата се врата и майка Рита.
Жената вероятно беше в средата на седемдесетте, но лицето й бе такова, че на пръв поглед сякаш отричаше годините. Пухкави бузи, малка уста, заоблена, почти двойна брадичка. Беше много ниска — под метър и петдесет — и с плътно телосложение.
Около очите си обаче имаше фини гъши лапки и когато се усмихнеше, както направи, щом ги видя, по цялото й лице плъзваха още бръчици. А и се движеше с мъка.
— Влизайте, влизайте — рече тя с напевен висок глас и се вгледа в посетителите си така, сякаш зрението й бе започнало да отслабва. — Чужденци… дори Външни. Права ли съм? Нямате транторски мирис.
На Селдън му се прииска да не бе споменавала за мирис. Апартаментът, който бе претъпкан и осеян с разни дребни предмети, всички до един избелели и прашни, вонеше на храна, намираща се в начален стадий на гранясване. Въздухът бе толкова тежък и лепнещ, че ясно си представи как след като излезнат, дрехите му здравата ще миришат.
— Права си, майко Рита — отвърна той. — Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята приятелка е Дорс Венабили от Сина.
— Така-а — проточи жената, докато се оглеждаше за някое незаето местенце на пода, където да ги покани да седнат. Не можа обаче да намери нищо подходящо.
— Ние предпочитаме да стоим, майко — обади се историчката.
— Какво? — тя се втренчи в Дорс. — Трябва да говориш по-енергично, чедо. Слухът ми вече не е както когато бях на твоите години.
— Защо не използваш слухов апарат? — повиши глас Селдън.
— Няма да помогне, гу’син Селдън. Изглежда нещо нервът не е наред, а нямам толкова пари, че да го ремонтират. Дошли сте да научите бъдещето от старата майка Рита, нали?
— Не съвсем — каза ученият. — Дойдохме да научим миналото.
— Отлично. Толкова е изморително да решиш какво искат да чуят хората.
— Сигурно си е истинско изкуство — подсмихна се Дорс.
— Изглежда лесно, но човек трябва да е много убедителен. Аз си заработвам платата.
— Ако имаш кредитна комуникация — предложи Селдън — ще ти платим разумна цена, стига да ни разправиш за Земята, без изобщо да се напъваш да се нагодиш към онова, което ни се ще да чуем. Ние искаме просто истината.
Старата жена, която влачеше крака из стаята, като донагласяше нещата тук и там, сякаш за да направи всичко по-привлекателно за важните посетители, спря на място.
— Какво искате да знаете за Земята?
— Ами, като начало — какво представлява.
Старицата се обърна и сякаш се загледа в далечината. Когато заговори, гласът й беше нисък и уверен.
— Един свят, една много стара планета… Тя е забравена и изгубена.
— Това не е част от историята — обади се Дорс. — Туй и ние го знаем.
— Тя идва отпреди историята, чедо — важно наблегна майка Рита. — Земята е съществувала в зората на Галактиката, че и преди зората. Била е единственият свят. Няма друг с човечество. — И убедено закима.
— Знаеш ли някое друго име за нея — Аврора например? — попита математикът.
Лицето на майка Рита се смръщи.
— Къде си чул това?
— По време на своите странствания. Веднъж ми разправяха за един стар, забравен свят, наречен Аврора, на който хората живеели в първобитен мир.
— Това е лъжа. — И тя избърса уста, сякаш за да премахне вкуса на току-що изреченото. — Туй име, дето го каза, не трябва никога да се споменава освен като обиталище на Злото. То е било началото му. Земята била сама, докато не дошло Злото заедно със своите сестрински светове. Злото едва не я унищожило, но тя го нападнала и разбила с помощта на герои.
— Сигурна ли си, че Земята е била преди това Зло?
— Много преди него! Земята е била сама в Галактиката хиляди години… милиони години.
— Милиони? Човечеството е съществувало на нея милиони години, без на никой друг свят да има хора?
— Вярно е. Вярно е! Вярно.
— Но откъде знаеш всичко туй? Има ли го в компютърна програма? Или на разпечатка? Покажи ми нещо, което да мога да прочета.
Старата жена завъртя отрицаващо глава.
— Слушала съм старите истории от свойта майка, която ги е слушала от своята и така все по-назад и по-назад. Аз нямам деца, затова разказвам чутото на другите, обаче един ден това може да се прекъсне. Днешното време е невярно.
— Не съвсем, майко — възрази Дорс. — Има хора, които размишляват над праисторическите епохи и изучават някои от разказите за изгубени светове.
Майка Рита махна с ръка, сякаш забърса думите й.
— Те ги наблюдават със студени очи. По ученому. Опитват се да ги нанижат на техните си идеи. Бих могла да ви разкажа историята за една година от живота на великия герой Бей-лий, но вие няма да имате време да слушате, а и аз съм позагубила силата си…
— Чувала ли си някога за роботи? — внезапно попита Селдън.
Старата жена потрепери и гласът й се извиси почти до писък.
— Защо питаш все за такива неща? Това са били изкуствени човеци, сами по себе си зли и дело на зли светове. Унищожили ги и никой вече не трябва да споменава за тях.
— Но не е ли имало един специален робот, когото злите светове са ненавиждали?
Майка Рита бързо изкуцука до него и надникна в очите му. Усети топлия й дъх върху лицето си.
— Да не си дошъл да ми се присмиваш? Знаеш и пак питаш! Защо?
— Защото искам да се уверя, че зная.
— Имало е един изкуствен човек, дето помогнал на Земята. Казвал се Дей-ний, приятел на Бей-лий. Той никога не умрял и сега живее някъде и чака времето да се завърне. Не е известно кога ще настъпи това време, но някой ден той ще дойде и ще възстанови великата старина, отстранявайки всичката жестокост, несправедливост и беднотия. Такова е обещанието — след като каза това, тя притвори очи и се усмихна, сякаш си припомняше нещо…
Селдън изчака мълчаливо няколко минути, после въздъхна и рече:
— Благодаря ти, майко Рита. Много ми помогна. Каква е платата ти?
— Толкова е приятно да се срещнеш с Външни! — възкликна старицата. — Десет кредита. Може ли да ви предложа нещо освежително?
— Не, благодаря — бързо отвърна Селдън. — Моля те, приеми двадесет. Само ни кажи как да отидем до експреса оттук. И, майко Рита, ако можеш да уредиш да получим някои от твоите истории за Земята на компютърен диск, ще ти платя добре.
— Ох, трябват ми толкова много сили… Колко добре ще е?
— Зависи колко дълга е историята и как е разказана. Бих могъл да заплатя хиляда кредита.
Майка Рита облиза устни.
— Хиляда кредита? А как ще те открия, когато я разкажа?
— Ще ти дам компютърния кодов номер, на който можеш да ме намериш.
Тръгнаха, като с облекчение поеха относително чистия лъх на коридора навън. Бързо закрачиха в посоката, в която ги бе упътила старата жена.
— Хари, интервюто не беше особено дълго — отбеляза Дорс.
— Знам. Обстановката ми се видя ужасно неприятна и имам чувството, че не научих достатъчно. Удивително е колко преувеличават тия народни приказки.
— Какво имаш предвид под „преувеличават“?
— Микогенците населват своята Аврора с хора, които живеят с векове, а даляните — своята Земя с човечество, което е живяло милиони години. И едните, и другите говорят за робот, който пък живее вечно. Все пак това кара човек да се позамисли.
— След като става дума за милиони години, значи има място за… Чакай! Къде отиваме?
— Майка Рита каза да вървим в тази посока, докато стигнем зоната за отдих, сетне при знака „Булевард“ да тръгнем наляво и да продължим все по знаците. Минахме ли някаква зона за отдих на идване?
— Може би се движим по друг маршрут. Не си спомням такава зона, но пък и не следих пътя. Държах под око хората, край които минавахме и…
Гласът й замря. Коридорът пред тях се разширяваше и от двете страни.
Селдън си спомни. Бяха минали оттук. Ей там, край двете стени на коридора, на самия под се въргаляха чифт пълни с мишки матраци.
Само дето нямаше никаква нужда на влизане Дорс да наблюдава минувачите. Минувачи просто нямаше. Затова пък пред себе си, в зоната за отдих, видяха група доста едри за даляни мъже с щръкнали мустаци и голи мускулести ръце, които лъщяха на жълтеникавото вътрешно осветление.
Ясно бе, че чакаха Външните. Почти автоматично двамата се заковаха на място. За миг-два живата картина се задържа неподвижна. После Селдън бързо погледна назад. Бяха се появили още няколко души.
— Пипнаха ни — процеди той през зъби. — Не трябваше да ти позволявам да дойдеш, Дорс.
— Напротив. Точно затова съм тук… само че дали си струваше да се срещнеш с майка Рита?
— Ако се измъкнем, значи си е струвало.
Бавно тръгна напред и с твърд глас каза:
— Може ли да минем?
Един от мъжете пристъпи на свой ред. И той като Селдън беше метър и седемдесет и пет, но с по-широки рамене и далеч по-мускулест. Все пак е малко шишкав в кръста, отчете ученият.
— Аз съм Марон15 — рече онзи със самодоволно подчертаване на думата, сякаш името му трябваше да означава нещо, — и съм дошъл да ви кажа, че в нашия район не обичаме Външни. Искаш да влезеш — добре, само че ако искаш да излезеш, ще трябва да платиш.
— Хубаво. Колко?
— Всичко, което имаш. Вие, богатите Външни, нали сте с кредитни плочки? Просто ми ги дайте.
— Не.
— Няма смисъл да казваш „не“. Ще ги вземем.
— Не можете да ги вземете, без да ме убиете или нараните, а те няма да действат без моя гласов отпечатък. Нормалния ми гласов отпечатък.
— Не е така, гу’сине — виждаш ли колко съм вежлив — можем да ви ги вземем, без да ви нараним кой знае колко.
— И колцина от вас, едрите здравеняци, ще са нужни за това? Девет? Не! — Селдън бързо ги преброи. — Десет.
— Само един. Аз.
— Без чужда помощ?
— Само аз.
— Ако останалите се поразстъпят и ни освободят място, бих искал да видя как ще се справиш.
— Ти нямаш нож, гу’сине. Искаш ли да ти дадем?
— Не, използвай своите, та боят да е равностоен. Аз ще се бия без нож.
Марон изгледа другите и рече:
— Хей, тоя хърбел си го бива. Дори не мяза на изплашен. Туй поне е хубаво. Щеше да е срамота да го нараня. Виж какво, гу’сине. Аз ще взема момичето и ако искаш да ме спреш, подай ми свойта карта и нейната и използвайте хубавите си гласове, за да ги задействате. Ако кажеш „не“, след като приключа с компаньонката ти, а това може би ще ми отнеме някое време — и той се изкиска — просто ще трябва да те нараня.
— Не — каза Селдън. — Пусни жената да си ходи. Предизвиквам те на бой един срещу един: ти — с нож, аз — без. Ако искаш да имаш по-голям шанс, ще се бия с двама от вас, само пусни момичето.
— Млъкни, Хари! — извика Дорс. — Щом ме иска, остави го да дойде и да ме вземе. Ти само стой, където си, и не мърдай.
— Чу ли? — ухили се широко Марон. — Ти само стой, където си, Хари, и не мърдай. Мисля, че и малката дама ме иска. Вие двамата, дръжте го да не шава!
Двете ръце на Селдън попаднаха в железен хват и той усети острия връх на един нож в гърба си.
— Не ставай глупак — разнесе се хрипкав шепот в ухото му. — На мадамата сигурно ще й хареса. Марон много го бива.
Дорс извика още веднъж „Не мърдай, Хари!“ и се обърна, за да може внимателно да следи далянина, отпуснала полуразтворени длани близо до колана си.
Мъжагата целеустремено тръгна към нея, а тя изчака, докато я наближи на една ръка разстояние, след което собствените й ръце проблеснаха и Марон видя пред себе си два големи ножа.
За момент той изви тяло назад, а после се разсмя.
— Мацката има два ханджара — каквито имат големите момчета — и аз за малко да опитам единия. Е, това вече е достатъчно честно.
Той ловко извади собствения си нож и добави:
— Ще ми е криво да те нараня, щото щеше да е по-забавно, ако не трябваше да го правя. Може би пък просто да ги избия от ръцете ти, а?
— Аз не искам да те убивам — отвърна Дорс. — Ще сторя каквото мога, за да не се стигне дотам. Все пак призовавам всички тук за свидетели, че ако те убия, то ще е, за да защитя своя приятел, тъй като честта ми го изисква.
— О, моля те, не ме убивай, малка лейди! — престори се на уплашен Марон и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите.
После изведнъж атакува с ножа си, но доста встрани от целта. Опита пак, сетне трети път, ала жената изобщо не помръдна. Не направи никакъв опит да парира движенията, които не бяха насочени към нея.
Лицето на мъжа помрачня. Беше се опитал да я накара да реагира панически, но вместо това само се бе показал неефективен. Следващото нападение беше вече премерено точно. Острието в лявата длан на противничката му проблесна като светкавица и се сблъска с неговото с такава сила, че отхвърли ръката му встрани. Другото — в дясната й ръка — се стрелна нагоре и направи диагонален разрез във фланелката му. Тънка кървяща ивица, зацапа тъмноокосмената кожа под нея.
Потресен, Марон погледна към гърдите си, а кибиците ахнаха от изненада. Селдън усети как двамата, които го държаха, отслабиха хвата си, увлечени от дуела, който явно не се развиваше според очакванията им. Той самият се напрегна.
Далянинът атакува повторно, като сега лявата му ръка също се метна напред, за да сграбчи дясната китка на Дорс. Чуждото острие обаче отново улови ножа му и го задържа неподвижно, а другата ръка ловко се изви надолу, докато пръстите на Марон се сключваха около нея. Оказаха се сключени единствено върху острието и когато мъжът разтвори юмрук, по дланта му имаше червена ивица.
Дорс отскочи назад. Сякаш все още изненадан от кръвта по гърдите и ръката си, Марон задавено избуча:
— Някой да ми хвърли друг нож.
Кратко колебание, после един от зяпачите подметна изотдолу собственото си оръжие. Далянинът се пресегна да го улови, но Дорс беше по-бърза. Дясното й острие удари хвърления нож и го запокити назад, придавайки му силно въртеливо движение.
Селдън усети, че хватът върху ръцете му отслабна още повече. Той внезапно ги повдигна, бутайки нагоре и напред, и се освободи. Двамата, които го бяха уловили, се извърнаха към него с рязък вик, но хеликонецът ритна с коляно единия в слабините, а другия натресе с лакът в слънчевия сплит. Вардияните му рухнаха на земята.
Той бързо коленичи, за да им вземе ножовете, и се изправи също тъй двойно въоръжен, както Дорс. За разлика от нея обаче не знаеше как да си служи с чуканите; надяваше се единствено нападателите да не го разберат веднага.
— Просто ги дръж на разстояние, Хари — извика Дорс. — Не се опитвай да атакуваш… Човече, следващият ми удар няма да бъде драскотина!
Марон, вече напълно вбесен, изръмжа нечленоразделно и се втурна слепешката напред, опитвайки се да надвие просто с по-голямата си маса. Дорс се приведе, отстъпи встрани и мина под дясната му ръка, като същевременно ритна по-близкия му глезен. Мъжът се строполи, а ножът му излетя встрани.
Тя коленичи, намести едното острие зад врата му, а другото на гърлото и рече:
— Предай се!
С нов крясък Марон замахна към нея, бутна я и понечи да се надигне.
Все още не се бе изправил напълно, когато тя го пресрещна, ножът й изсвистя надолу и отсече част от мустака му.
Този път далянинът изрева като агонизиращ звяр и захлупи с ръка лицето си. Когато я махна, от нея капеше кръв.
— Няма повече да израсне, Марон! — подвикна му Дорс. — Част от устната ти замина заедно с него. Нападнеш ли още веднъж, ще умреш.
После зачака, но на противника й изглежда това му стигаше. Той се запрепъва назад стенейки, като оставяше капки кръв след себе си.
Жената се обърна към другите. Двамината, които Селдън бе трупясал долу, все още лежаха там — без оръжие и без особен мерак да се надигнат. Тя се приведе и с единия нож преряза коланите им, а сетне и панталоните.
— Ще трябва да си държите гащите, като вървите!
Вторачи се в седмината мъже, които все още бяха на крак и я гледаха като омагьосани.
— Кой от вас хвърли ножа?
Мълчание.
— Всъщност не ме интересува! Идвайте един по един или всички заедно, но всеки път, когато замахна, някой ще умре.
Седмината дружно се обърнаха и мигом изчезнаха. Дорс вдигна очи към Селдън:
— Този път ако не друго, поне Чувек няма да ме обвинява, че не съм те защитила.
— Още не мога да повярвам на очите си — отвърна математикът — Нямах представа, че си способна на подобно нещо.
Историчката бегло се усмихна
— И ти си имаш дарби, Хари. Правим добра двойка. Хайде, прибери остриетата и ги пъхни в джоба си. Мисля, че вестите ще се разпространят със страхотна скорост и и ще можем да излезем от Билиботън без повече опити да ни спрат.
Оказа се абсолютно права.