Проклета въртележка

18

Ах, когато бях на двадесет години обожавах да препускам през страната нощем, като някое зомби. Дори сега не ми се струваше лишено от чар, но можех да се задоволя и с триста-четиристотин километра, а имах да измина цели осемстотин. Толкова припирах да уредя въпроса, че не ми стигна търпението да изчакам полета в 10 часа вечерта. Преди да се кача на магистралата, ми провериха всички нива на мотора.

Гледах как се стъмваше наоколо, а кракът ми натискаше газта на две трети. От радиото звучеше концерт на Рам Нараян. Преди падането на нощта тук-таме срещах мъгли. Гмурвах се в тях.

По някое време се почувствах угнетен. Бях потеглил хей така, без дори да проверя дали Някой си е у дома си. Километри наред пътувах с прехапани устни, после се примирих с мисълта.

Спрях на един снекбар, за да си купя сандвич, а излязох оттам с една автостопаджийка. Беше с прическа алаброс. Качих я, за да не попадне на някой мръсник, твърде млада ми се стори. Надявах се да ми прави компания, но едва отворих уста и тя постави нещата по местата им.

— Спести си приказките, вече не вярвам на нищо.

— Много си яка — отвърнах аз, като разтресох глава.

След половин час заспа. Знаменитият писател зад волана на своя автомобил, с малко по-подпухнали черти, отколкото в младостта си. И едно момиче, почти дете, свито и прилепнало до вратата на колата. Скоростомерът светеше като Христова ясла по Коледа. Пътуват. Той имаше натрапчивото усещане, че вече няма спирачки. Само дето още си спомняше накъде пътува. Това му напомняше първите пътувания, мирисът на амфетамините, спирането в крайпътни заведения рано сутрин, пълната с карти жабка. На човек му се дощяваше да вземе една манерка от гнездото зад скоростния лост и да пие за миналите и бъдещите поколения, докато шофира с другата ръка.

Спирах многократно, за да се наливам с горещи кафета. Момичето ме караше да се прозявам. Удоволствието от шофирането се беше изпарило още преди часове, пътят беше ужасно дълъг и започвах да се уморявам. От самата мисъл за връщането ми призляваше. Размишлявах дали да не се върна с влака.

Качих се на околовръстното някъде към полунощ. Момичето ме поздрави с козируване, преди да скочи в едно такси. Запалих лампата на тавана, извадих адреса от джоба си и разгърнах картата на града. Започнах издирването.

Кварталът се оказа спокоен и пуст, с половинка луна в небето и няколко дървета, които зъзнеха на течението, което премиташе улицата. Преминах бавно пред къщата на Някой си и спрях малко по-нататък. Спрях радиото. Нощта беше студена, тук си беше Северният полюс в сравнение с мястото, откъдето идвах, температурата беше с шест-седем градуса надолу. Постоях известно време в колата, за да се окопитя, да тегля чертата, да се сетя за какво бях дошъл дотук. Впрочем бях наясно, но не съвсем убеден. Притоплих с дъх ръцете си и си ударих цяла серия шамари, като се оглеждах в ретро визьора, колкото да се напомпам малко.

Когато стъпих на тротоара, буквално пушех, а бузите ми бяха като пържени домати. Зарекъл се бях да му изтръгна думите от гърлото и да го удуша наполовина, след като си каже приказката. Мислех, че това беше верният подход. Не беше много сложно. Нелепо е да се мисли, че всеки път трябва да си блъскаме главите. Не и за юнаци като Някой си. Надигнах се е моите осемстотин километра в кръста и бутилчицата алкохол в краката. Изпуснах облаци пара насред улицата.

Сградата беше голяма, разделена на множество апартаменти. Открих името му на една пощенска кутия и се качих по червеното килимче до първия етаж. Направо щях да припадна, ако тоя мръсник не си беше вкъщи. Почуках с разтуптяно сърце.

Щом ми отвори, си поех въздух, а неговият дъх секна. Беше смаян. Само изражението му беше достатъчно да оправдае изминатия път. Ако му бях вкарал един десен прав от самото начало, нямаше да го пропусна, защото стоеше като истукан, но аз се отдадох на удоволствието от гледката и не можех да се наситя на погледа му на пържена моруна.

— Имаш ли една минута? — реших се да го попитам аз, след като бях загубил няколко ценни секунди. Опитах се да го хвана за брадичката, за да го придърпам към себе си. Само че животното се опомни, изплъзна ми се незнайно как и сега беше мой ред да гледам слисано и да не разбирам. В следващата секунда се озовах прострян на мокета с опряна в гърба щанга. Някой си ме сграбчи за косите и ми изправи главата.

— Жалък нещастник! Ти вече ме удари веднъж! — изсъска истерично той. — Никога не се опитвай да го повториш!

Други двама мъже седяха на гърба ми, но аз не ги виждах, а само чувах как се смеят.

— Ама вижте го само! — казваше им Някой си. — Вижте го как се е ошашавил!

Изглеждаше очарован от посещението ми и се чудеше откъде да ме подхване. Удари ме с юмрук по темето. Понесох го безмълвно, макар леко разрошен. Тогава се появи едно момиче, всъщност видях само краката й в найлонови чорапи и на високи токчета. Тя нададе радостен вик:

— Ох… не ми го казвайте! Мисля, че се досещам!

— Точно така, скъпа, точно той е! — изджавка Някой си.

Пак сграбчи косите ми. Наум си записвах всичко, както и начина, по който ме разтресе.

— Лично г-н Тъпанаров! — изкриви лицето си той. — Г-н Неандерталеца!

Сам се въодушевяваше. Натисна главата ми към пода, който нечия чудотворна ръка бе покрила с мокет. Отървах се с някакво усещане за топлина в челото.

— Предполагам, че трябва да подготвиш катрана и перата! — рече презрително той.

Аз още не можех да осъзная как се бях озовал в това положение и не можех да си го простя. Но не казвах нито дума.

— Да, дайте да го изхвърлим чисто гол на улицата! — предложи момичето.

Двамината върху мен започнаха да се кискат.

— Хм! Не е лоша идея — отвърна Някой си. — Не избързвайте, деца. Не всеки ден човек се радва на посещението на велик писател. Всъщност надявам се да си разбрал, че ненавиждам всичко написано от теб!

Най-ужасното е, че не можех да помръдна нито на милиметър. Бях прикован към земята, принуден да слушам приказките им и да страдам от безсилието си. Бях отвратен, обърнах глава на другата страна. Колко пъти в живота си бях изпитвал безсилна ярост, колко пъти си бях давал сметка за границите на своите възможности?! Всъщност двамината на гърба ми не тежаха чак толкова, бях преживявал и по-тягостни моменти.

— Откровено си признавам, че ми се иска да му строша няколко пръста — рече Някой си.

— Или да го пуснем в канала за отпадъци! — наддаде онази другата.

И четиримата бяха върху ми. Бях като статуя, покрита с курешки. Вече бях изпитал същото сутринта, когато седях вкаменен пред белия лист, усещането беше пронизващо и сякаш се надигаше отново в мен. Но ръката ми беше твърде извита отзад, за да предприема каквото и да било. Вече не разполагах с тялото си. Можех само да гадая съдбата си. Някой си ме прескочи, за да застане отново пред очите ми, после приклекна до мен.

— Има нещо привлекателно в теб — рече ми той. — Та значи така, от дълбоката си провинция си въобрази, че светът е в краката ти, че ще дойдеш да ме проснеш с един удар и ще се върнеш при люцерната си? Ама, приятелю, ти си почти малоумен бе, даваш ли си сметка?

— В днешно време е трудно да разпознаеш писателя — отвърнах му аз.

Той се изправи рязко.

— Ех, скъпа! Чу ли го? — задави се той. — Тоя е мегаломан!

— Ако пропея, то ще е, за да стана Боб Дилан — добавих аз.

— Не е ли сладък? — попита той момичето.

— Смайващо! Направо е велик!

Един от седящите върху мен ми разроши косата, смеейки се.

— Мамка му! И дрехите му като на кравар! — изрече Някой си. — Сигурен съм, че си мисли, че е в пампасите. Така и не е разбрал, че да напишеш книга е различно от това да засадиш един ред репички!

— Ей, момчета, не се помайвайте! — изсмях се аз.

Някой си се нахвърли върху ми като звяр. Яростно ме раздърпа, като мачкаше дрехите ми в изстъпление.

— Съветвам те да си мълчиш! — изсъска в лицето ми той. — Ще правим каквото си искаме. Не забравяй, че ти влезе с взлом и по закон имам право на самоотбрана. Ако река, мога да те направя на кайма.

Зад гърба му момичето четеше някакво списание за изкуство.

— Опасявам се, че в деня, когато ми посегна, щеше да е по-добре за теб да си беше строшил крака. Не се отказвам лесно и мисля, че ти го доказах.

Внезапно се сетих какво ме бе довело дотук.

— Готов съм да забравя миналото — рекох аз. — Но искам да поговорим за следващата ти статия.

Той ме придърпа към себе си. Потръпвах от дъха му.

— Аха, това било значи! Ето какво те е откъснало от полето — озъби се той. — Много добре информиран си, да ти кажа, голям хитрец ще се окажеш!

Усмихвах му се, което той прие много зле.

— Мисля, че тази ще ти хареса — изскърца със зъби той. — Сигурно дълго ще си я спомняш!

— Точно това е, че бих предпочел да си я спестя.

— Какво ме интересува мен дали предпочиташ така, или предпочиташ иначе? — излая той. — Ти си онова, което най-много ненавиждам в литературата и напълно пасваш на ролята. Надявам се тая статия да те довърши, ако искаш мнението ми. Вложих цялото си сърце, уверявам те!

Достатъчно ми беше да го погледна, за да се уверя, че не лъжеше. За съжаление единственото, с което разполагах, бяха думите. Това беше много и малко едновременно. Бях писател, който се оплаква, че разполага само с думите. За миг се усмихнах.

— Когато някой като теб прозре що е писане — отговорих му аз със стоманени нотки в гласа, — когато ти самият подадеш глава от лайняната си дупка, дотогава аз ще съм се преродил седем пъти.

— Чуйте само! Чуйте го! — изкрещя той на другите. — Тоя тъпанар скоро ще ни заговори за стил!

— Ха, добър ден! — рекох аз.

— По дяволите, сменете диска — въздъхна момичето.

— Няма да стоим така седем години — нетърпеливо възропта един от топузите ми.

Някой си прокара ръка през лицето си, после поклати глава.

— Да, така е… Започна да доскучава.

Двамината ме изправиха като ме стискаха здраво.

— Мамка му! За капак отгоре вони на спирт! — отбеляза Някой си.

„Както и други преди мен, и то не от най-безличните“ — помислих си, когато ме притиснаха до стената. Някой си отново ме сграбчи за якето, но съм сигурен, че по-щеше да му хареса, ако имах ревери. Беше напълно лишен от чувство за хумор, а това е неизлечимо, все едно че си вече мъртвец.

— Чуй ме — рече ми той в лицето, — ще те изхвърлим навън, както си го заслужаваш. Нямаш сили да се разпореждаш тук, набий си го добре в мозъка, ако въобще имаш такъв!

— Зарежи тази статия и ще свършим дотук.

Предложението ми го вбеси. Момичето хвърли списанието си през стаята и включи телевизора. Някой си беше в отчаяние.

— Ама ти очевидно нищо не разбираш! — изстъпи се той. — Ти не можеш да искаш каквото и да било, ясно ли ти е, тъпанар такъв? Нямам намерение да сключвам сделки с теб. А от статията ще останеш доволен, уверявам те!

В този момент ме повлякоха безцеремонно към вратата. На прага започнах да оказвам лека съпротива.

— Не изчерпвай търпението ми — извиках аз. — Недей да публикуваш тази статия!

— Ха-ха! — изхили се той. — Интересно, кой ли ще ми попречи?

— Аз ще ти попреча!

От ярост си хапеше устните и се опита да ме изблъска навън. За късмет се намирахме в един къс и възтесничък коридор, тъй че те си пречеха взаимно. Успях да спра всички, като подпрях крак на отсрещната стена.

— Вън! — изкрещя някой си, като ме разпасваше. Беше хванал единия пеш на ризата ми. — Изчезвай от очите ми!

С помощта на Светия Дух издърпах ръката си и се стегнах целият с прибрана в раменете глава. Последва голяма блъсканица, при която бях поместен с няколко сантиметра насред стонове и хриптене. Най-подир се вкопчих в дръжката на бравата.

— Тоя негодник е побеснял! — изръмжа някой си.

Отнесох няколко шута, после ме задърпаха назад. Не знам какво точно исках, мисля, че не желаех да чуя как вратата се затваря зад мен. Пуснах се, когато един от тях старателно ми ожули подбедрицата с ръба на подметката си. След миг бяхме на площадката, но там аз се вкопчих в парапета.

— Пускай, пускай!

Блъскаха ме във всички посоки, дърпаха ме, нахвърляха се върху ми с впримчени ръце. Момичето, което стоеше в рамката на вратата, натисна ключа и запали угасналото входно осветление. Питах се къде ли бяха съседите, ако имаше такива, къде беше равенството, къде беше справедливостта? Когато ме сграбчиха за косата, се наложи да пусна парапета. Завлякоха ме до стълбището. Миг преди да ме натирят надолу се спряхме и Някой си ми отправи една последна гримаса.

— Не съжалявай — подметна ми той. — Вече нищо не можеш да направиш. Статията ми излиза утре сутринта!

Търколиха ме по стъпалата, премятах се до средата на стълбището в полусвяст.

— Всъщност казах утре сутринта — подхвърли Някой си, който усмихнато гледаше часовника си. — Но ние вече сме утре сутринта!

Изоставиха ме на произвола на съдбата и се оттеглиха сред смях и шегички. Изправих се с помощта на една летва на парапета и седнах на стълбите. Всичко ме болеше. По стълбището вееше леден въздух, но на мен не ми беше студено, лицето ми гореше, а на отделни места по тялото ми пулсираха горещи участъци. Бях се ударил къде ли не, а скалпът ми беше в пламъци. Въпреки всичко не бях ранен. Просто се чувствах много уморен. Случват се такива неща, когато си в средата на живота си и напрежението е прекалено силно. Гневът ми беше преминал, всичко беше тихо и безформено.

Хвърлих последен поглед към горната площадка, после се надигнах. Болеше ме рамото. Същото, което почти бях изкълчил нея сутрин. Добре де, предната сутрин. Слизах по последните стъпала, като разтривах клетото си раменце, стъпвах неуверено, като новородено жребче, което се изправя на крака, или пияндур на път за вкъщи. Когато отворих вратата, студът изостри усещането за парене. За миг спрях на тротоара, за да поема въздух. Улицата беше неугледна и бездушна, почти ужасяваща, с нейните малки, островърхи, мрачни къщички. Не пожелах да се уверя, че Някой си и аверите му ме гледат през прозореца, не взех да ги замерям с нищо, бях ги забравил. Беше ми писнало от всичко, от А до Я.

Към 4 часа сутринта се предадох пред един мотел. Дори с радиото до дупка не успявах да държа очите си отворени. Освен това имах нужда от един айсберг на главата, съзнанието ми беше размътено, толкова бях обръщал и преобръщал цялата тази история. Например обидните думи на Някой си относно стила ми. Нима не бях несравнимо строг и овладян, не бях ли аз най-покорният слуга на моя език, нима не коленичех пред него? Нима бях си измислил моите сто и петдесет хиляди читатели, не бях ли аз сред неколцината, които истински се стараеха? Майната им на всички тези с уличния жаргон, мен щяха да ме превеждат на японски, а книгите ми караха да припадат момичетата в Мексико. Какво удоволствие можеше да изпита тъпият Някой си от чукането на едно девойче, как въобще го правеше, след като бе лишен от вяра? На няколко пъти щях да забия нос в канавката. Вулгарен съм бил, аз, дето съм самата езикова непорочност. Какъв жалък, злобен задник! Невежа, непрокопсаник!

Мислех си и за по-малко весели, да не кажа ужасни неща. Които ме засягаха лично. От време на време се налагаше да разтривам врата си. После се опитвах да се върна към Някой си с неговите тъпотии, но вече не ме влечеше и образът му се разсейваше. Литературните дискусии никога не са задържали дълго вниманието ми.

Наех една стая. От прозореца си виждах прелитащите автомобили. На мен ми се привиждаха печатарски ротативки и натрупани едно върху друго списания. Реших да си изпуша една последна цигара в мрака, но не намерих сили да я довърша. И земята да се бе разтресла, не знам дали щях да мога да помръдна и малкия си пръст. Впрочем заспах с дрехите.

Не бях спуснал пердетата. Отворих едно око в изгряващия ден. Зеленикаво, ментолово утро. Взех душ, изпих две кафета на почти пустия бар. Момичетата премитаха салона и обръщаха столовете. Нищо по-печално от изражението на келнера срещу мен, който забърсваше купчината чинийки със скоростта на светлината. В косата му личаха следи от преминаването на гребена, кожата му бе побеляла от съня, очите му гурелясали. Момичетата беряха душа под тежкия грим и се прозяваха между масите. Нищо по-отчайващо от тези хора, извадени от леглата им. Затова не ставам рано, за да си спестя тази гледка.

Напълних резервоара, а момчето още лъхаше на чаршафи, макар да бе мразовито, студеният въздух пощипваше мукавеното му лице. Изминах двеста километра от раз, без да ми мигне окото. На изгрев-слънце спрях да хапна яйца. Спуквах жълтъците, добавях кетчуп и американски, лют, червен пипер, после ги изяждах с лъжичка. Белтъкът го изяждах без церемонии. Този път персоналът изглеждаше малко по-съживен, от него не лъхаше мъчителното усещане, че е изпълзял от гроба. Барманът беше зачервил бузите, момичетата крачеха с циците напред, бензинджията ми изми стъклото и настояваше да провери нивата на мотора. Отказах му. Всички все това искат. Денят беше започнал.

Сглупих, като се отбих от магистралата. Скоро щях да си дам сметка. Днес знам, че това нямаше да промени кой знае какво, но ми се иска да бях там и да бях изрекъл тези ненужни думи, може би щях да спечеля време. Летях през полето към най-близкия град. Чувствах се напрегнат. Всичко все повече заприличваше на жалък, огромен фарс. Някакъв отвратителен смях ме преследваше, обгръщаше и се разливаше над полята.

Денят се оказа пазарен, сякаш бях попаднал в кофа с лепило. Сложих си слънчевите очила, за да скрия от домакините неистовия си поглед, и започнах да прекосявам стълпотворението с два километра в час, когато не се налагаше просто да спра. След три преки всичко беше пусто, а слънцето огряваше празните, тихи улички. Съвсем малък градец. Спрях на един площад, където две дървета стърчаха неохотно в компанията на една пейка, фонтанче и няколко гълъба. После се втурнах към продавача на вестници.

Някой си се беше разюздал. Никога не ме бе съсипвал дотам, а жестокостта му бе незапомнена. В известен смисъл това показваше, че съм на път да спечеля победата, беше почти като признание, че умея да пиша, в което сам се съмнявах на моменти. Статията беше дълга. Прескочих няколко злъчни пасажа, преди внезапно да се озова в светлината на последния щурм: навярно си спомняха, че бях отнел жената на най-близкия си приятел? Дали нямало да им е интересно да научат, за да е пълна информацията им, че чукам и дъщеря му?

За миг се заслушах в шума от водата, която падаше като дъжд. Седях неподвижен и един гълъб се приближи до пейката, за да ме огледа. Тръгнах си чак след известно време.

Оставаше ми малко повече от два часа път. Трябваше да прекося един планински участък, последван от дълга, права отсечка. Вече не ме беше грижа за ограниченията на скоростта. Сбърках. Мерцедесът вече нямаше достатъчно кръв във вените, за да понесе подобно усилие, особено когато започна изкачването. В купето замириса на горещо масло, но мислите ми бяха другаде. Когато си спомнях случилото се, се проклинах и пъшках, че сега не държа в ръцете си онзи изрод, онова ръмжащо добиче.

Тръпки ме побиха, когато забелязах, че колата пуши, а изпод капака на мотора се стеле бял дим. Усетих я да омеква под педала. Направо умря. Виждах върха пред мен, недалеч, можех почти да го докосна. Устата ми бързо пресъхна. Червени, честно казано ослепителни светлини, прилични на откъснати сърца, бликнаха от таблото.

Бях на триста, какво говоря, на по-малко от сто метра! Загинах насред поле от жълтуги. Бодлите дращеха по каросерията. Последно, окончателно спиране в този уединен крайчец на света. А беше въпрос на няколко секунди да започна спускането. Смехът продължаваше да ме преследва. Направих няколко дихателни упражнения в опит да възстановя душевния си покой, пък и мястото предразполагаше към медитация.

Отворих внимателно вратата и стъпих на килим от борови иглички. Сладникавият мирис на жълтугата прилепваше към гърлото. Наоколо цареше нечовешка тишина, прозрачна и ледена като извор. Небето беше по небесному синьо, два пръста зима, един пръст пролет. Стоварих двата си юмрука върху покрива. „Как можа да ми причиниш това?“ — изревах аз.

От сутринта не бях срещнал нито една кола, само милиони борове в стегнати редици и нито една жива душа. Този път бях сигурен, Боговете ме бяха изоставили. Чувствах се като корабокрушенец, който се рее над океанската шир с омагьосан от ужас поглед. Гледах пътя с прехапани устни.

Внезапно чух шум от мотор. Страхувах се да не е халюцинация. Но шумът продължаваше, крехък и едва доловим преди секунди, а сега все по-отчетлив! Не ме сдържаше на едно място, съжалявах, че не разполагам с осветителни ракети, без значение бели или червени. Запалих си цигара.

На върха се появи трактор. За миг се отчаях и пребледнях, но докато той бавно се приближаваше към мен, си рекох, че все е по-добре от нищо и се завтекох към него, размахвайки ръце.

Караше го млад мъж с таке и гащеризон, пръстите му бяха с размера на дръжка на лопата. Обясних му как я бях загазил, а той кимаше с глава.

— Бъдете добър! Ще ви отнеме само пет минути!

Побързах да бутна три банкноти в джоба на гърдите му. Той слезе бавно, а аз го отведох да види мерцедеса, който стоеше неподвижен като труп. Сърцето ми се сви. Колко километра бях пропътувал с него, през рая и през ада? Гумите му бяха нови, амбреажът току-що ремонтиран, а аз се бях погрижил за одеждата му, всички драскотини и неравности бяха изчезнали, освен в предната дясна част, която съхранявах непроменена за спомен от изминалото време, една ръждива хризантема, с която не можех да се разделя, като диворасла теменужка. Държах на тази кола като на зеницата на очите си и дори да достигнех петстотин хиляди тираж, пак нямаше да я зарежа заради някоя друга. Последния път дълго размишлявахме с моя автомонтьор и бяхме решили да й сменим мотора. „И така ще изкара още десет години! — обеща ми той. — Идната зима пък ще понаместим скоростната кутия. И аз много я обичам, тази кола. Човек ще рече, че има душа, не намирате ли? А аз съм виждал много такива!“

— Умря ли? — попита ме младежът.

— Не, не мисля. Но отказва да се движи.

Легнах на тревата до него, а той ми показа къде ще закачим веригата. Но трябваше да побързаме, защото собственикът го чакал. Изглежда не само на мен ми беше припарило под задника. Засуетихме се покрай шосето, точно на границата на чистата и тиха гора, и след има-няма пет минути бяхме готови.

Той ме издърпа от раз, извлече ме от сянката на дърветата. Докато ме теглеше по нанагорнището за момент се замислих над жалката утеха да имаш късмет в несгодите, защото в края на краищата по-добре е да си в пълен мрак, вместо да драскаш последните клечки. Ако вярваме на някои теории, най-добре е да познаеш най-лошото, да се озовеш в празното между двете вълни. Човекът ме остави в равновесие на самия връх. Според него съм щял да стигна до бензиностанция в ниското, щял съм да я видя. Благодарих му и му казах, че нямам представа как щях да се оправям, ако не бях го срещнал.

Тогава започнах голямото спускане. Бях свалил прозореца, защото тази страна беше огряна от слънцето и въздухът беше приятен. Макар мислите ми да бяха обременени, не можех да не се радвам на тихото и самотно спускане под полите на дърветата, по-приятно и от планиращ полет, по-отпочиващо от пълния покой. На всеки завой гумите шушнеха нежно. Далеч от яростта и шума, далеч от калта, която валеше по главата ми.

Що се отнася до бензиностанцията, попаднах на нещо такова край пътя. Един мъж поправяше съдомиялна машина. Все пак му обясних ситуацията, като говорех на висок глас, защото той не пожела да намали радиото си. Оня се надигна, но не рачи да се приближи до колата, а се задоволи да я изгледа отдалече, сякаш беше крастава. Стана ми ясен. Докато се кривеше и почесваше главата си, го попитах къде е телефонът. Той ми посочи тоалетните.

Изоставих ги двамата, с надеждата, че ще се запознаят, докато ме няма, и влязох в кабинката. Взех слушалката, но не се чу нищо — нито звук, нищичко, само шума от разбитото казанче на тоалетната зад вратата. Опитах с други монети, но все така безуспешно, ударите, юмруците и ругатните също не подействаха. Върнах се при мъжа силно раздразнен.

— Вижте, телефонът ви не работи. Ако не ми вярвате, елате сам да се убедите.

Той погледна недоверчиво към тоалетните.

— Така ли? — рече. — Тук всичко е на път да сдаде багажа.

Тъй като не помръдваше, уточних, че обаждането е спешно и може би ще мога да ползвам апарата в бензиностанцията, съгласен ли е? Нямал нищо против, но жицата била изтръгната преди няколко дни и не му било останало време да я погледне.

— Не можете да си представите какво е. Просто не знам кое по-първо да подхвана.

— Искате да кажете, че няма никакъв начин да се обадя оттук? Че може да ми се случи нещо подобно?

Не толкова го питах, колкото търсех да се убедя, че още съм с всичкия си, че това не беше лош сън, а тъжна действителност.

— Мамка му! Мамка му!

Бях на по-малко от сто и петдесет километра от вкъщи, а беше почти 14 ч.

— Вие май бързате — рече ми онзи.

Прокарах ръка през косата си и пътем разтрих врата си.

— Да — въздъхнах аз.

Откровено казано, бях съсипан. Отидох да седна в мерцедеса с краката навън. Човекът поклати глава в израз на разбиране, като някой, който е в течение и никоя житейска несгода не може вече да го изненада. После пак се зае с машината си.

Наложи се да се разтърся, за да се откъсна от ступора, който навяваше тази тъжна гледка. Отидох пак да се разправям с телефона. За малко не побеснях в кабината. Дори намерих начин да прибера няколко чужди монети, но не и да изтръгна звук от слушалката. Пълно мълчание, абсолютен мрак, космическа тишина. След като загубих всякаква надежда, закачих смирено слушалката. За съжаление не ми отиваше на годините да унищожа апарата.

— Далеч ли е градът?

— О, на двадесетина километра.

— Да ви се намира велосипед?

— Не, но автобусът ще мине след половин час.

Направих няколко крачки до пустото шосе, погледнах с невярващо око в двете посоки, после се върнах при човека.

— Никога не съм виждал подобно нещо — рекох му аз. — Никога ли не минава поне една кола по този път?

— Ако минаваха, нямаше да си губя времето със съдомиялната машина!

— Направо да се побъркаш — казах аз.

— Така е, откакто пуснаха новия участък от автомагистралата. За мен това е равносилно на наводнение в долината. Бих могъл със същия успех да продавам риболовни такъми или сърфове.

— Мамка му, имам чувството, че земята е плоска и съм стигнал до края й.

— И още как! Вечер, когато се прибирам вкъщи, направо тръпки ме побиват!

Бях склонен да му повярвам, впрочем всичко ме дразнеше, тревата, която никнеше между бетонните плочи, мръсните прозорци, остарелите с десет години реклами, които се поклащаха леко над бензиновите колонки, малките, прокъсани флагчета. По негова молба му подадох клещите.

— С малко късмет тъпият автобус може и да не мине — пошегувах се аз.

— А, не, не се безпокойте.

— По дяволите, вече очаквам всичко!

Хвърлих едно камъче в малка, мътна и засъхнала локва масло.

— А вие? Вечер някой идва да ви прибира ли?

— Ааа, не, аз се прибирам с аварийната кола.

Облегнах се на коленете си и загледах небето. Устните ми имаха вкус на никотин, коленете ме боляха.

— Та значи намеквате — рекох аз, — че оттук минава аварийна кола?

— Да, тя си стои на гараж там, отзад.

Прехапах горчивите си устни. От новината направо скочих на краката си.

— Нали не ме будалкате? — рекох умолително.

— Не, това си е самата истина, но не мога да напускам гаража, нали разбирате, принуден съм да се занимавам с тази съдомиялна машина. Приятелю, ако познаваше жена ми!

— Ох, слава тебе, Господи! — отдъхнах си аз. — О, небеса!

— Ама не, почакайте, казвам ви, че наистина не мога…

— По дяволите! Не ми говорете глупости, а по-добре ме чуйте — натиснах го аз.

След разгорещена препирня най-сетне надделях, но при две условия: най-напред да минем да се обадим на жена му, а после да отскочим до някоя банка, защото не искал и да чува за чекове. Склоних неохотно, макар че бях готов на всичко, само и само да изляза от тази дупка. Ясно беше, че пътуването щеше да е малко по-дълго, но от друга страна щеше да ми е много неприятно да зарежа мерцедеса на това тъжно място, макар и само за няколко дни, което никак не ме успокояваше. Освен това ще бъде малко по-бързо, рекох си аз, отколкото ако се влачех на колене.

В ранния следобед потеглихме с мерцедеса на платформата, изправен на задните си колела. Наподобяваше защипан от куфар шал. Слънцето грееше, но не ми беше топло, вратата ми не се затваряше добре и виждах асфалта под краката си, а в процепа вееше студен въздух. Макар да не надхвърляхме 70 километра в час, човекът се беше изгърбил над волана и си тананикаше меланхолична мелодия, която ме изпълваше с радост. По мои сметки имахме два, най-много три часа път. Бях едновременно спокоен и угнетен. Спокоен, защото нещата не бяха чак толкова страшни, а имах склонност да преувеличавам. Виках, преди да ме бяха ударили, така беше от смъртта на Бети насам, но понякога се опомнях. Само че това не беше достатъчно. Затова и тази угнетеност, това необяснимо чувство за мрак и усещането, че ме преследва блатното чудовище.

След някое време прословутият автобус ни задмина, ревейки като сирената на някой трансокеански лайнер. Опитах се да се разположа удобно, със скръстени ръце и опрян на облегалката врат, когато аварийната кола пое по един черен път. Обърнах се и видях мерцедесът да подрипва по дупките като агонизираща риба на въдицата.

— Ама защо поехме по този път? — попитах аз.

— Ъъъ, ако не я предупредя, направо ще ме убие! Всъщност насмалко не уби мен. Беше едра, червенобуза жена, която нещо подравняваше в градината. Разговаряха кратко, преди да се скрият в къщата. Извадих една дъвка от джоба си. Когато се появиха, тя бе загубила вкуса си и аз предъвквах някаква горчиво-сладка каталепсия. Жената се появи на прозореца ми.

— Ей — подхвана ме тя, — много мило от ваша страна, ама няма да стане!

Всъщност бях много по-мил, отколкото тя можеше да предположи, и успяхме да постигнем съгласие около новата цена. За същите пари можех да наема хора, които да ме пренесат на ръце, но единственото ми желание беше да продължа пътя си и да отрежа незабавно всички пипала, които ме дърпаха назад. Мъжът се качи до мен, усмихнат до уши.

— Мамка му, ще можем да си купим цветен телевизор! — призна ми той.

— Ако пристигнем, преди да се е стъмнило, ще ти подаря малка масичка на колелца.

Беше малко по-млад от мен и сега, когато всички подробности бяха уредени, пътуването му доставяше удоволствие, твърдеше, че така щял да си пораздвижи краката. Моите пък бяха на път да замръзнат от течението.

— За съжаление радиото не работи — каза ми той, сякаш това беше най-смешното нещо на света. — Така по обратния път няма да ми е много весело!

Спряхме пред една банка. Пратих го за бири и сандвичи, имах чувството, че съм глътнал някакво желязо и си мислех, че нещо за хапване ще ми дойде добре. Служителят зад гишето ме изгледа подозрително. Но това си е тяхно заболяване и аз гледам да не ги докосвам. Накара ме да натискам три-четири пъти бутона, преди да ме остави да изляза. Накрая се обърнах и му изкрещях:

— Ей, ти, кажи ми само името си и ще си имаш неприятности!

От изражението му разбрах, че бях успял да му отровя остатъка от деня.

— Запомних те, да знаеш. Не го забравяй! — озъбих му се аз, докато отстъпвах по тротоара.

Когато се върнах в аварийната кола, се разделих с пачката банкноти и взех сандвича си.

— Хайде! — рекох аз. — Повече няма да спираме!

Трябва да беше към 3 и половина, най-много 4 часа. По това време трябваше вече да съм се прибрал, да лежа в разпенената вода с една чаша на ръба на ваната и дипляната за островите в ръка. Удавях мъката си с хладка бира. Кръстосах крака върху жабката.

Никога не се бях влачил толкова дълго по пътищата, никога километрите не са ми се стрували по-дълги. Само дето не ме заболя сърцето. Сякаш някакъв магнит ме отблъскваше и натискаше спирачките. Или пък се борех с течението.

— Така е винаги, когато бързаш — увери ме мъжът. — Няма какво да се прави!

На половината път небето се смрачи, а аз вече знаех целият му живот. Когато му казах, че съм писател, за малко не ни натресе в едно дърво.

— Мамка му! Не съм и помислял! — рече той, след като овладя автомобила.

— Да, не е често срещано.

— И в кой жанр пишете?

— Хм, не знам как да се изразя.

Всъщност не знам. Междувременно малкото коли, които пътуваха по това шосе, ни задминаваха всичките, дори и най-старите, дори онези, за които не бихте дали пет пари. Очевидно ми беше писано да изпия горчивата чаша до дъно и всичко щеше да способства за това. Тъй като повече си мълчах, онзи пък пееше. Аз го слушах, загледан в пътя, като се взирах в някой жалон, после чаках да го отминем, за да извадя още един километър от сметката, стисках зъби. Изпитанието беше толкова мъчително, че почти ми доставяше удоволствие. От подобни приключения не бива да очакваш нищо друго, освен да ти наврат носа в лайната. Бях си получил заслуженото. Плесенясвах на шосето, ама сам си бях виновен. Ха-ха, казвах си аз, скоро и някой велосипедист ще ни задмине. Ако и това ми се случи, направо ще умра, заклевам се! Ах, призля ми! Въпреки това напредвахме метър по метър.

Онзи настоя да ме черпи с кафе на една бензиностанция. Краката ми бяха изстинали от разбитата врата. Застанахме прави край бара. Попита ме защо не се възползвам от случая да се обадя по телефона. Признах си, че бях напълно забравил и слязох на бегом на подземния етаж. За съжаление телефонът беше зает. Трима други чакаха за него покрай стената. Погледите им бяха празни. Наведох глава и се обърнах.

— Лоши новини?

— Не, но понякога борбата е безсмислена.

— На вас си ви личи, че сте писател! — пошегува се той.

Качихме се отново в аварийната кола. При първия контакт моторът не запали. Онзи ме погледна втрещен.

— Нима се изненадваш? — попитах го със задгробен глас.

При втория опит обаче злата съдба се разсея и поехме по пътя си. Денят догаряше и бавно се превръщаше в сияние.

Бях уморен. А пътят все не свършваше. Като си помисля, че на двадесет години тъкмо към това се стремях, а никога не го намерих, за да го постигна чак на четиридесет, когато вече нямах желание. Насилих се да се усмихна. Бях готов да се лиша от един от пръстите си, ако можех да заспя и да се събудя на прага на къщата, но никой не ми отправи такова предложение и аз стоях с отворени очи, в хипнотично вцепенение, докато момчето си тананикаше, а краката ми сякаш бяха нагазили в ледена вода.

Той считаше, че за човек, който пише книги, не съм бил от най-разговорливите, другояче си ни представял. Помолих го да не ми придиря, но той настояваше.

— О — рече той, — има такива дни, когато човек няма желание да говори. На всекиго се случва. Всички си приличаме, даааа.

Черепът ми беше разтрошен. Вместо финалната права, пътят се нагърчи на серия от завои, а в селищата обрахме всички червени светофари, хората излизаха незнайно откъде и се включваха в движението от тротоарите, улиците се изпълваха. Не бях го предвидил, когато си мислех, че ни остават два-три часа път. Вероятно си се представях на автомагистралата, със стрелката на скоростомера, която нито се качва, нито слиза, а само трепти около 70 километра в час. С нарастването на трафика и небето започна да почервенява.

Умрях сто пъти. Докато изминавахме последните километри, започна да се стъмва. В известен смисъл бях на път да издъхна. Пристигнахме, когато на другия край на града лумтеше заревото. Време беше да свърши този кошмар, бях на границата на изтощението, мигах на парцали.

Откарахме мерцедеса право в гаража. Най-сетне стъпих на земята. Наложи се да благодаря на спътника си и да му платя масичката на колелца. Да обясня на автомеханика, че може направо да поръчва мотора. Да проверя дали не съм забравил нещо в жабката. После поех дълбоко въздух и с вестника подръка, поех с решителна крачка към къщата, като постепенно се връщах към живота.

Още от улицата забелязах, че партерът и стаята на Анри светеха. Погледнах бързо часовника си. По това време Марлен все още не се беше прибрала. Навярно всички се питаха къде ли се бях дянал. Стисках вестника в ръцете си и спрях на тротоара. След три дни ще сме на островите, не е ли прекрасно? Няма ли някакъв начин да прелетя над това кално свлачище? Не беше изключено. Можех да запазя цялата преживелица в тайна. По-сетне все щях да намеря начин да хвана Анри на четири очи на плажа или на някоя слънчева пътека, с големи колкото главата ми цветя от двете страни, и щях да му обясня на спокойствие. Защо ми трябваше да си почерням живота, като му разкажа всичко още сега? Впрочем бях ли въобще в състояние да разговарям, можех ли да понеса втори прочит на статията на Някой си още същия ден? Затова реших да изчакам. Скрих вестника под якето и се възползвах от последните крачки, за да си измисля някаква смътна история, да речем, прилив на мирова скръб при мисълта, че заминавам за тропика.

Помещението на партера беше пусто. Чух крачките му над главата си, после се свлякох на един фотьойл. Бях напълно скапан и щастлив, защото бях готов да оценя и най-малкото, имах чувството, че бях отсъствал десет години. Взех бутилката зад фотьойла.

— Ей, зарежи ги тези четки! — извиках му аз. — Ела да ми кажеш добър ден!

Съблякох якето, мушнах списанието под купчината стари списания и свалих обувките си. Марлен трябваше да се прибере всеки момент, затова извадих три чаши.

Отидох до кухнята да донеса лед. Излязох оттам с една метла и заудрях с нея по тавана.

— Ей, няма да се качвам, скапан съм. Освен това знаеш, че най мразя да пия сам!

С всяка изминала минута все повече омеквах, освобождавах се от цялото нервно напрежение, натрупано по време на пътуването. Строях мислено висящ мост между фотьойла и леглото си.

Ударих една глътка сам, затворил очи, усетих успокояващото парене, което се разнесе чак до мозъка ми. Дори не бях гладен. Стисках бутилката за гърлото. Усмихвах се, защото нещо ми подсказваше, че нямаше скоро да я пусна.

— Ееей! Какви ги вършиш?

Изведнъж се изправих на фотьойла си и замръзнах. Какви ги вършеше горе? И на секундата си казах, по дяволите, той е в стаята си с шибания вестник и отказва да слезе! Господи, тъкмо от това се страхувах! Бях сигурен, че не бъркам. Цяла минута останах неподвижен. Сякаш къщата бе пълна с духове. Задникът ми беше като каменен блок.

Мъчително се надигнах. Зърнах се в огледалото и се изплаших. Това бях аз след десет години, а от зелените ми очи, от усмихнатия им блясък не бе останало нищо! За какво ми бяха всекидневните гимнастически упражнения и въобще беше ли жив този човек? Качих стълбите съвършено отвратен, с превит гръбнак. Трябваше ли да му казвам, че не чукам дъщеря му, трябваше ли да се стигне дотам да водим този отвратителен разговор, той и аз? Само при мисълта се поболявах. Малко се успокоих, когато забелязах, че съм взел бутилката със себе си. На площадката събрах последните си сили. Мушнах бутилката под мишница, за да си разтрия очите.

— Точно така, приятелче — рекох си аз. — Заслужи си го!

Когато застанах пред стаята му, попаднах в студено течение. Усещането се стовари върху ми толкова разтърсващо, че почти подвих крака. Трябваше да направя чудовищно усилие, за да открия дръжката на бравата и да се хвана за нея. Стисках я като прокълнат камък. Ръката ме заболя. Въпреки болката, отворих.

— Той си тръгна! Вече не е тук! — подметна ми Глория.

Седеше на леглото с изправен гръб. Веднага разбрах, че не лъжеше, усетих физически празнотата на стаята, едно невидимо присъствие я беше напуснало. Гледах Глория, гримасничейки, защото болката в ръката ми ставаше все по-силна. Знам какво беше това, такива неща не се забравят. Тя се надигна. Видях устните й да се движат, но не чувах нищо. Отстъпих до стената, за да се подпра. За нещастие минах под касата на вратата, загубих равновесие и рухнах тежко в коридора. Сгърчих се на земята, а очите ми бяха втренчени в светлината на тавана. За втори път чувствах, че умирам. Гърдите ми бяха стиснати в менгеме. Изведнъж светлината изчезна. Бях успял да се обърна по корем. Беше похвално усилие, но на какво се надявах сега, когато косата беше изсвистяла, а аз слизах в царството на мъртвите? Внезапно изпитах страстна привързаност към това тяло, което хвърляше последните си сили в лазене по мокета към някаква абсурдна, както ми се струваше, цел, предвид времето, което му оставаше да живее. Не беше стара, износена трошка със сбръчкана кожа, а клонче, което изглеждаше по-скоро здраво и заслужаващо още много хубави години живот. А стенеше и пъшкаше.

Със сигурност това беше последното му пътуване. Коридорът беше дълъг само няколко метра, но можех да се обзаложа, че за него това бе краят на света, всеки сантиметър се равняваше на един час път под жаркото слънце, без вода, без патъци, без шапка. Момичето не му беше много от полза, поведението й беше странно, защото ту го хващаше и стискаше в обятията си, ту се отдръпваше и си прехапваше устните.

Повече от минута му беше необходима, за да достигне вратата на стаята си. Лицето му беше отчайващо бледо, устните сини, а гримасата отблъскваща. Обърна се към момичето в момент, когато всяка секунда беше от значение, а най-малката песъчинка тежеше… Момичето нададе болезнено стенание и се смръзна за цяла вечност. После се реши да отвори вратата.

Той вече протягаше ръка към масата си, на която се бе разположила голяма, електрическа пишеща машина. Може би му се искаше да напише един последен ред, защото все пак беше писател и това беше начин да си отиде красиво. Момичето крещеше над него, цивреше, надаваше бесни викове, призиви за помощ, дърпаше го за ръкава, отблъскваше го, вкопчваше се в ризата му. Не беше някаква кротка кончина, а хамалска разправия, две пияндета се търкаляха до масата, двама влюбени разчистваха сметките си.

Той насочи последната капка сила в дясната си ръка и тя се надигна във въздуха. Щеше да е чудно, ако го направеше още веднъж. Пръстите му се заключиха около дръжката на чекмеджето и цялата маса се разтресе. Издърпа рязко чекмеджето, което падна на главата му. Разлетяха се листа, бели и раирани, цял дъжд от писалки, пакети с дъвки. Нож, ключове, кабари, фактури, тютюн, огледало и кутийка с таблетки, която се търкулна в светлината на коридора със звук като от верига, а после се спря със зловещ кикот.