Пророчеството на Валхала

На Кат

ПРОЛОГ

Нова Земя¹, Северна Русия,

30 октомври 1961

Температурата беше под нулата, но доктор Серафим Волков се потеше.

От една страна, това се дължеше на чисто физическо натоварване. От друга - нервите му бяха опънати. Макар да беше оставил по-трудната част от мисията на своя млад сътруд­ник, когато излезе от дълбоката яма, застана нащрек. Всяка една грешка можеше да доведе до фатални последици.

Сурнин успя да вземе пробата без никакви усложнения, след което се заизкачва по стълбата към повърхността. Волков, чи­ито дебели дрехи бяха полепнали по тялото му въпреки смразя­ващия вятър, го чакаше.

Не от катеренето докторът беше плувнал в пот, а от страх.

Със самото си присъствие на това място Волков нарушава­ше заповедите на най-могъщия човек в Съветския съюз - самия Никита Хрушчов². Това беше достатъчно, за да бъде пратен в гулаг³, а истинската причина за тази негова неоторизирана ви­зита би му донесла сигурна смъртна присъда.

До слуха му достигнаха поредица металически звуци, които подсказваха, че Сурнин е започнал да изкачва последната стъл­ба. Волков разхлаби яката си и студен въздух облъхна врата му; мъжът заоглежда околността. Небето беше надвиснало като тъмносив покров над безплодната, покрита със сняг равнина.

На няколкостотин метра на запад се намираха овъглените ос­танки на редица сгради: те бяха неговото работно място за последните години, а сега представляваха грозни черни грама­ди. Споменът го накара да смръщи лице. Комплексът беше раз­рушен по заповед на Хрушчов - заедно с всичко в него. Про­учванията на Волков, експериментите му, откритията му... бяха отишли по дяволите.

Или поне онези, за които правителството знаеше. Тайният му експеримент все още имаше шанс да просъществува.

За целта трябваше да избяга от Съветския съюз... жив.

Волков беше сигурен, че ще успее да стори това. Самият факт, че се бе върнал при ямата незабелязано, доказваше, че забранената зона около островите на Нова Земя, до която се стигаше през Баренцово море, не беше непробиваема. Пило­тът на Серафим беше самоед, местен, принудително изселен от родното му място, когато дългият архипелаг бе избран за тест­ване на ядрени оръжия. Той чакаше доктора в малката си риболовна лодка в залив на няколко километра в северозападна по­сока; лукавият старец беше единствената надежда на учения да се завърне успешно на континента заедно с безценния си товар.

След това съдбата на Волков зависеше изцяло от ЦРУ. До­сега бяха спазили всяко едно свое обещание. Съпругата му, бременна в седмия месец, вече се намираше в Западен Берлин; веднъж да стигнеше при нея, щяха да са на един полет разстоя­ние от Съединените щати.

Там можеше да продължи с работата си. Щеше да разпола­га с нов спонсор, много, много по-щедър от предишния. Но не парите, които иначе бяха добре дошли, стояха в основата на решението му да смени предаността си. Стори го заради обеща­нието, че в Америка ще е способен да постигне много повече, че ще е освободен от всякакви ограничения. Светът щеше да се промени завинаги... по негов образ и подобие.

Погледна в ямата. Сурнин наближаваше повърхността, стома­неният цилиндър с пробата беше завързан за рамото му. Волков се отдръпна, за да му направи място да излезе. Наблизо кучетата стояха кротко до шейните си, кожените им поводи бяха завър­зани за една скала, подаваща се от земята като надгробна плоча.

Точно този каменен блок беше причината да са тук - причи­ната всички да се заинтересуват от това пусто парче земя. Пре­ди време целият архипелаг бил въздушно фотографиран, като част от подготовката за тестване на ядрено оръжие - търсело се място, откъдето резултатите от взривовете може да бъдат наблюдавани. Някой с набито око забелязал странния камък и черната дупка в земята; изпратили разузнавателен отряд да про­учи обстановката.

Това, което открили, било отвъд човешките представи.

Последвали седем години усърден труд; седем години от жи­вота на Волков изтекли в това проучване. В началото следвал стриктно заповедите. Макар Сталин да бил мъртъв, заветът му продължавал да живее: Съветският съюз се нуждаел от оръжия, толкова могъщи и страховити, че никой враг да не помисли да се изправи срещу него от страх, че репресивната мярка ще бъде пълно изтребление. Най-разрушителните - атомните и хидрогенните бомби - не били достатъчни, трябвало да се намерят други, по-страшни оръжия. Задачата на Волков била да превър­не онова, което се намирало на дъното на ямата, в един от тези кошмари.

Докторът успял в начинанието. В процеса на работата си обаче осъзнал, че трудът му има потенциала да създаде нещо повече от смърт. Точно обратното всъщност. Този, който кон­тролирал това, щял да притежава силата на Бог.

Или може би силата на боговете, помисли си Волков и се запъти към скалата. Не можеше да разчете древните руни, из­дълбани в нея, но нямаше и нужда да го прави; преводът беше направен преди години и той го знаеше наизуст.

Вие, велики воини, които сте отпътували надалеч от Валхала

през мост от дъга и езеро от мълния...

На лицето му се появи крива усмивка. Викингите, които дош­ли по тези земи преди хиляда години, били варвари, те не могли да осъзнаят същността на намереното в ямата. Включили го в своята митология... по-скоро изградили митологията си около него. Голяма загуба беше, че никой археолог никога нямаше да бъде допуснат до това място; там долу, където чакаха богове и чудовища.

Чудовища. Последва нова гримаса. Тази дума бе сложила края на всичко.

Докторът изруга при спомена за Айзенхов. Младият учен не знаеше нищо за тайния му експеримент - иначе веднага щеше да докладва, а последиците за Волков щяха да са арест и екзе­куция - вероятно обаче подозираше за него, след като Серафим се опита (глупава постъпка от негова страна) да го привлече за съюзник. Айзенхов ясно му показа, че е против, че е потресен от самата идея да работи задкулисно. Затова Волков продължи сам, правеше открития, които не смееше да разкрие на никого, преди да достигне целта си...

Тогава стана злополуката. Смъртните случаи. Чудовищата. Нещата бяха овладени бързо, но вредите бяха нанесени - цял град бе изтрит от картата, все едно никога не беше съществувал. Айзенхов с прочувствената си невестулска реч насъска Хруш­чов против проекта. Всички, които се намираха в комплекса на Нова Земя, бяха евакуирани на континента. Сградите и съдър­жанието им бяха опожарени.

Единственото, което остана от труда на Волков, беше него­вият последен, най-значим експеримент, както и познанията в главата му. Съветският съюз бе обърнал гръб на проучванията му, Америка обаче даваше мило и драго той да продължи с тях. Съдържанието в стоманения цилиндър щеше да му позволи да стори това.

Сурнин достигна върха на стълбата, дишаше учестено. Вол­ков го доближи.

- Завърти се - заповяда му той. - Искам да проверя пробата.

- Никъде не съм я удрял, другарю доктор - възрази Сурнин, но въпреки това послушно се обърна, за да предостави цилин­дъра на спътника си. Покорството беше една от причините Вол­ков да се довери на големия мъж, както и изумителната му липса на инициатива. Той бе готов да изпълни всяка заповед, дадена му от по-висшестоящ, без дори да си помисли да я оспори.

Ученият разгледа контейнера, като обърна специално вни­мание на уплътнението около капака. Нямаше следа от пробив.

- Всичко е наред. Прибери пробата в шейната. Внимателно.

- Слушам, другарю доктор. - Сурнин закрачи тежко по снега към камъка с руните, погали едно от кучетата, след което колеб­ливо постави цилиндъра в специален метален куфар.

Волков го наблюдаваше внимателно, отпусна се, когато про­бата беше прибрана.

- Хайде да се връщаме на лодката. - Тъкмо щеше да се качи на шейната, когато забеляза, че Сурнин се е втренчил в кучета­та. - Какво има?

- Те чуват нещо. - Животните бяха наострили уши, погледи­те им бяха насочени на северозапад.

Волков се заслуша. В началото чуваше само вятъра, но след малко долови вяло, далечно боботене.

- Това е самолет - изсъска презрително. - Един от нашите бомбардировачи. - Подобен звук беше нещо обичайно за ос­тровите с военно присъствие. - Не се безпокой, доста е далеч. Няма да ни види през тези облаци. Хайде да вървим. - Докторът зае своето място и направи нетърпелив знак на Сурнин да стори същото.

Младият мъж отвърза поводите от камъка с руните и скочи в шейната. Кучетата усетиха подръпването на ремъците и се втур­наха напред през снега, теглейки Волков и неговата награда.

* * *

Предположението на учения се оказа правилно. Източникът на звука наистина беше бомбардировач - туполевски⁴ Ту-95⁵; той летеше високо над облаците в посока Нова Земя, идваше от своята база на Колски полуостров⁶, която се намираше на шестстотин мили северозападно от тук.

Този съвсем не беше обикновен самолет.

Ту-95В бе единствен по рода си модел, модифициран за специални цели. Уникалният му товар беше толкова голям, че за да бъде побран, бяха премахнати стените на товарния отсек. Макар да беше лишен от всички ненужни тежести, с четири масивни двигателя, които работеха на пълна мощност, самолетът едва успяваше да носи своето ужасяващо съкро­вище.

Официалното обозначение на този товар беше АН602. По време на разработването и конструирането му обаче бе полу­чил псевдоним.

Цар Бомба. Императорът на разрушението.

Осем метра по дължина и близо два метра в диаметър, „Цар Бомба“ тежеше почти двайсет и седем тона. Това я правеше най-голямата бомба, създавана някога, три пъти по-тежка от английската Grand Slam, използвана през Втората световна война, но размерите ѝ въобще не бяха единствен индикатор за разрушителните ѝ способности.

„Царят“ беше водородна бомба, най-могъщата от всички.

Ядреното оръжие, с което беше унищожена Хирошима, раз­полагаше с шестнайсет килотона експлозивна сила - това се равняваше на 16 000 тона тротил. Бомбата, която дванайсет дни по-късно беше пусната над Нагасаки, имаше двайсет и един килотона заряд. Първата водородна бомба, детонирана от САЩ през 1952 година, разполагаше с експлозивна сила над десет мегатона - десет милиона тона тротил.

„Цар Бомба“ продължаваше да е най-мощната бомба, създа­вана някога.

Беше толкова мощна в действителност, че в последния мо­мент я бяха настроили да стовари само половината от макси­мума си, за да се сведе до минимум радиацията. Детонацията на „само“ петдесет мегатона пак си беше десет пъти повече от цялата комбинирана мощ на всички експлозиви, използвани по времето на Втората световна война - включително и тези за Хирошима и Нагасаки.

Това беше бомба, проектирана да унищожава цели градове. Настоящата ѝ цел обаче беше много по-специфична.

Тя беше мястото, на което се намираше древен скандинавски рунически камък.

* * *

Волков дръпна ръкава си, за да погледне колко е часът. Беше 11,25. Ако времето не се променеше, щеше да стигне до чака­щата ги лодка по пладне, а вече щеше да е нощ, когато се добере до сушата, но това не беше от значение. Неговият контакт в ЦРУ щеше да го очаква, откъдето щеше да започне пътуването му към Запада, където го очакваше съпругата му.

Възможността да не успее да осъществи плановете си също изникна в главата му. Затова той беше оставил писмо на Га­лина, което тя трябваше да отвори само при потвърждение от страна на ЦРУ, че е мъртъв, с изрични указания какво да прави оттук нататък. Имаше тайни, които пазеше даже и от нея. На­дяваше се съпругата му да го разбере защо беше сторил всичко това... но дори и да не можеше, заровете вече бяха хвърлени. Независимо дали успееше да отиде при нея, или не, тя щеше да научи за стореното от него. Писмото беше неговото разкритие, неговото прощаване.

Неговото извинение, провикна се една част от ума му, но той побърза да изгони мисълта. Беше сторил необходимото за своята работа.

Забеляза, че Сурнин отново се е загледал на северозапад - не, като че ли сега гледаше пò на запад. Това означаваше, че бомбардировачът идва от посоката на океана.

Бомбардировка? Изгони и тази идея. Ядрените тестове бяха постоянен бич за работата му в комплекса, целият персонал трябваше да се евакуира предния ден и можеше да се завърне не по-рано от една седмица, едва когато радиационните нива в района бъдеха обявени за безопасни. Висшите служители бива­ха уведомявани за предстоящите изпитания предварително; ако такова беше планирано, той щеше да знае за него.

Волков се надвеси над рамото на Сурнин. Облаците над гла­вите им продължаваха и над океана и представляваха непроби­ваем сив щит, който щеше да скрие рибарската лодка от очите на онези, които идваха със самолета. Нямаше да бъдат забеля­зани от летателния апарат.

* * *

В слушалките на пилота се разнесе глас:

- Една минута до изстрелване. Потвърдете готовността си.

- Потвърждавам - отговори майор Андрей Дърновцев, хлад­ният професионализъм в гласа му прикриваше безпокойството, което се криеше в него. Двата екипажа, на Ту-95 и на по-малкия Ту-16, който служеше за наблюдение и летеше близо до другия летателен апарат, бяха доброволци - много ясно им беше обяс­нено, че има голяма вероятност да не се завърнат по домовете си. На теория максималната скорост на самолетите „Туполев“ щеше да им позволи да се оттеглят на безопасно разстояние за много кратко време... но теорията и практиката бяха две много различни неща.

- Съобщението е получено - дойде отговорът. - Петдесет секунди до изстрелване. Скоростта на вятъра и пътят ви за из­тегляне остават непроменени. - Последва пауза, след което до­летя: - Успех.

Дърновцев не отговори, вместо това провери инструмен­тите и се приготви да действа. Същинското освобождаване на бомбата беше контролирано от земята; неговата работа бе да закара самолета над точно определена точка и да отчете преоб­ладаващите въздушни течения, за да може „Цар Бомба“ да се приземи възможно най-близо до целта си. Ядреното оръжие мо­жеше да унищожи град с размерите на Ню Йорк, така че мъжът недоумяваше защо господарите му в Кремъл държаха тяхното супероръжие да удари строго определено място. Навярно това беше демонстрация към Запада за прецизност и могъщество, предположи пилотът.

Мислите му бяха нарушени от ново радиосъобщение:

- Трийсет секунди до изстрелване. Пригответе се да освобо­дите устройството.

- Потвърждавам, трийсет секунди до изстрелване - отвърна Дърновцев и превключи на вътрешния интерком на самолета. - Трийсет секунди! До целия екипаж, заемете позиция и потвър­дете готовността си!

Един по един всички потвърдиха, че са готови да действат, системните светлини светеха в зелено.

- Петнайсет секунди - съобщиха на Дърновцев от наземен контрол. Стомахът на мъжа се сви, но ръцете му стискаха здра­во управлението, беше готов да действа. Провери за последен път инструментите. Всичко беше както трябва.

- Десет секунди! - хвърли поглед на компаса. Самолетът летеше на изток, право към целта си; за да оцелее, Дърновцев трябваше да обърне тромавия бомбардировач възможно най-бързо и остро. - Изстрелване след пет секунди! Четири! Три! Две! Една... Пускай!.

Механизмът за освобождаване се задейства - летателният апарат се изстреля нагоре, когато двайсет и седем тона смърт се спуснаха от зеещото му бомбено отделение.

В момента, в който бомбата се отдели от фюзелажа на само­лета, се отвори голям парашут и веднага беше подхванат от въздушното течение. Барометричните сензори щяха да задействат детонаторите на височина четири километра от надморското равнище. Даже парашутът не можеше да попречи на „Цар Бом­ба“ да пори въздушното пространство с ужасяваща скорост, което даваше на бомбардировача и следващия го изтребител само три минути за изтегляне.

Ако въобще можеха да се измъкнат.

Дърновцев вече работеше усърдно по управлението - Ту-95 направи рязък завой. По-малкият Ту-16 продължи да поддър­жа същия курс още няколко секунди, за да могат камерите и проследяващите му устройства да потвърдят, че парашутът се е отворил успешно, след което също се плъзна в посока северо­запад. Пилотът му даде на пълна мощност и изтребителят бързо изпревари тромавия турбовитлов самолет.

- Товарът е освободен, парашутът се отвори - съобщи глас в слушалките на Дърновцев, предавайки онова, което беше док­ладвано от другия летателен апарат. - Очаквана детонация след две минути и четиресет секунди. Дайте на максимална скорост и започнете процедура за детониране. - Едва доловимо мъжът добави: - Дано Бог да е с вас.

Като лоялен комунист, Дърновцев не беше вярващ, но оп­ределено оцени сантимента. Пое по курс за изтегляне: изравни самолета и даде на пълна мощност. Ту-16 вече се губеше в да­лечината пред него.

Спидометърът показваше, че Ту-95 лети със скорост мал­ко над 510 възела, четирите му двигателя работеха на пълна мощност.

- Започнете процедура за детониране! - нареди Дърновцев.

На мястото до него помощник-пилотът му постави на очите си чифт големи тъмни очила. Мъжът изчака колегата си и нах­лузи своите - с тях приличаше на насекомо. Денят се превърна в нощ, едва виждаше инструментите през замъглените лещи.

Наясно беше, че съвсем скоро небето щеше да стане изклю­чително ярко.

* * *

Волков отново хвърли поглед към облаците. Тропотът на кучетата не му попречи да чуе прелетяващия бомбардировач. Звукът беше различен от очаквания. Летателният апарат се от­далечаваше.

Мъжът се отърси от безпокойството си. Каквото и да тър­сеше самолетът тук, то нямаше нищо общо с него - или с при­чината, поради която беше тук. Докосна куфара, в който се на­мираше металният цилиндър, за да се увери, че си е на мястото. Беше. Уверен в начинанието си, Волков погледна назад точно когато шейната преодоля едно възвишение. Черните останки на комплекса стояха уморено на фона на снега, а отворът на яма­та зееше като зловещо прозинала се уста. Руническият камък стърчеше като единствен счупен зъб на ръба ѝ.

Нямаше сантимент в погледа на Волков, когато изгледа доскорошното си работно място за последно. Това, което в крайна сметка имаше значение, беше самата работа, както и онова, кое­то беше открил и докъде можеше да го отведе то.

Обърна гръб на руините и на устните му заигра усмивка. С пробата, която имаше, и новия живот, който го очакваше в Съ­единените щати, работата му щеше да продължи.

* * *

- Трийсет секунди до детонация! - излая Дърновцев по интеркома. - До целия екипаж, подгответе се за ударната вълна!

Мъжът затегна коланите си, доколкото това беше възможно, и отново се зае с управлението на самолета. Компасът беше неразличима сянка през лещите, но да поддържа курса на лета­телния апарат беше най-малкият му проблем.

От наземен контрол продължиха с обратното отброяване. Двайсет секунди. Десет. Дърновцев хвърли последен поглед към екипажа в кокпита. Мрачните фигури се взираха с непроницаеми черни очи. Единият от мъжете в задните места държеше малка кинематографическа камера, която беше насочена през рамото на пилота към предния прозорец. Дърновцев му кимна вяло и се опита да изгони мисълта, че може би това беше последният път, в който някой виждаше лицето му, след което се огледа отново.

Пет секунди. Четири. Три...

Въпреки силно затъмнените му очила, изведнъж небето ста­на ярко колкото слънцето.

* * *

Волков отново погледна часовника си: 11,32. Кучетата се справяха доста по-добре по обратния път до лодката, навярно и те бяха нетърпеливи като него да се разкарат от мрачния остров...

Оловносивите облаци станаха чисто бели.

Лумна блясък, който озари околността отгоре, отражението му в снега беше ослепително. Около шейната се надигна пара, хапещият студ беше прогонен от изпепеляваща жега...

Последната мисъл на Волков беше ужасното разкритие: бом­бардировачът все пак имаше мисия. Всичко в радиус от някол­ко километра беше погълнато от невъобразими пламъци.

* * *

„Цар Бомба“ беше детонирана на около четири километра от земята. Дърновцев бе свършил работата си, показвайки за­видни умения; дори това, че не беше възможно да накараш па­рашута да падне на точно определено място, а оръжието беше стоварено на по-малко от километър от целта си.

За петдесет мегатонова водородна бомба точността не беше от значение.

Ядрената огнена топка с диаметър над три километра бе го­реща като ядрото на слънцето. Тя така и не достигна до земя­та, но бързо разпростиращата се ударна вълна срещна повърх­ността и беше отблъсната нагоре. Блясъкът, който се носеше със скоростта на светлината, бе достатъчен, за да разтопи ска­лите и да превърне в пара всички по-малки частици за секунда. След него дойде и взривът, образува се стена от изключително нагрят въздух, компресирана дотолкова, че на практика беше станала изключително твърда. Малкото останало след проблясъка беше унищожено мигове по-късно.

Ту-95 се намираше на почти петдесет километра от кота нула, когато бомбата експлодира. Екипажът в самолета усети жегата от високоенергийна радиация, рентгенови лъчи и гамалъчи, които преминаха през летателния апарат... и телата им. В кабината просветваха искри, електромагнитните импулси от ядрения взрив смущаваха окабеляването на бомбардировача. Дърновцев чу неземен писък, когато малките говорителчета в тях превръщаха електрическото претоварване в звук.

Ярката светлина навън започваше да отшумява, но пилотът знаеше, че опасността въобще не беше преминала. Ударната вълна бе тръгнала на поход. Макар мъжът да използваше ма­шината на максимум, тя щеше да ги достигне след секунди. Под­готви се за сблъсъка, ръцете му стискаха здраво управлението, беше готов да реагира светкавично...

Усещането беше подобно на това в задницата ти да се натресе засилен влак.

За момент Дърновцев беше зашеметен от силата на сблъ­съка, коланите се впиха в гърдите му и му изкараха въздуха. Мъжът съумя да се върне в пълно съзнание, задиша учестено в кислородната си маска и свали очилата. Небето беше оцветено в гневно оранжево-червено, огнената топка го осветяваше като някаква малка звезда. Колосален тътен достигна до ушите на пилота: звукът на горяща атмосфера.

Изкуственият хоризонт пропадаше, стрелката на висотомера рязко спадаше надолу. Ужасното чувство в стомаха му подсказ­ваше, че се намират в състояние на свободно падане. Ту-95 про­падаше през небесата като ранена оса. Изгуби един километър и продължаваше да губи още...

Пластовете облаци под самолета бяха изпарени от ударната вълна. Студеното море проблясваше през прозорците - лета­телният апарат се движеше с носа напред. Дърновцев стисна по-здраво управлението и се опита да изравни самолета. Дви­гателите продължаваха да работят на пълна мощност; той про­мени това, за да намали натоварването в крилата. Хоризонтът бавно се завърна пред очите му.

Гаденето му изчезна, тежестта в гърдите му се надигна.

- Всички добре ли сте? - провикна се Дърновцев, опитвай­ки се да надвика грохота. За негово успокоение всеки член на екипажа му даде положителен отговор. Последва проверка на системите. Имаше някои повреди, но въпреки тях самолетът продължаваше да лети и четирите му двигателя работеха. За мъжа това беше щастлив завършек на мисията.

Дърновцев пробва радиото. Както очакваше, от него не се разнесе нищо друго освен статичен шум. Експлозията беше йо­низирала атмосферата и комуникацията бе невъзможна. Няма­ше представа колко време щеше да е необходимо ефектът да отшуми - единственото, което можеше да стори, бе да следва заповедите и да се върне в базата.

Навигаторът беше осигурил на Дърновцев точните коорди­нати, но докато ги въвеждаше, той беше споходен от желанието да види какво бе сторил току-що. Пилотът обърна бомбардиро­вача, за да може да погледне назад към Нова Земя през странич­ните прозорци на кокпита.

Онова, което видя, смрази кръвта му. Ту-95 се беше издигнал до първоначалната си височина от около десет километра над морското равнище... но подобният на гъба облак се беше раз­прострял още повече, в него продължаваше да гори демонич­ният огън и да се издига към небесата. В основата му се беше образувал и нарастваше пръстен от пушек и прах.

Нищо на земята нямаше шанс да оцелее в този ад.

Дърновцев се взира в ужасната гледка още известно време, след което обърна самолета и пое към базата.

* * *

Пейзажът около кота нула нямаше нищо общо с онова, което представляваше само преди няколко минути. Снегът се беше превърнал в пара, замръзналата почва под него бе станала на сгурия, преди да бъде отнесена от необхватната сила на взрива. Дори самите скали се бяха стопили и приличаха на глазура вър­ху оформилия се кратер.

От комплекса не беше останало нищо. Той беше атомизиран, заедно с двамата мъже. Даже руническия камък, който беше ус­тоял на прищевките на суровия климат цели хиляда години, го нямаше.

Както и ямата.

Взривът я беше затворил завинаги, безброй тонове разтопе­на и натрошена скала я бяха запълнили. Мрачните тайни, които криеше, щяха да останат непокътнати до края на вечността.

Освен...

Руническия камък и думите, издълбани в него, вече ги няма­ше. Но те бяха записани, преведени и анализирани. Човекът, който беше възложил мисията на Дърновцев, знаеше какво пи­шеше на него.

Също така знаеше и каква опасност представляват тези думи. Опасност, която не можеха да си позволят да освободят.

Напътстващият камък те доведе тук,

за да участваш в последната битка Рагнарьок.

Ямата на змията лежи пред теб,

а другата те чака оттатък Западното море...

1.

Ню Йорк

Петдесет и три години по-късно

- Нина, Еди! - провикна се Лола Адамс, по баща Джианети, която стоеше срещу кафенето, където бяха седнали. - Отдавна не сме се виждали!

Нина Уайлд скочи на крака, за да поздрави приятелката си. Само допреди пет месеца Лола беше лична асистентка на Нина в Агенцията за световно наследство. Причината за нейното напускане надничаше любопитно към заобикалящия го свят от бебешкото кенгуру на гърдите на съпруга на Лола.

- Лола, Дон, здравейте! Много се радвам да ви видя! Както и да се запозная с това малко човече. Оу, такъв е красавец!

Съпругът на Нина също се изправи от мястото си.

- Аха, имате си един не особено зле изглеждащ бебешок - каза Еди Чейс и се ухили. - Макар че името му не е подходящо.

Лола се нацупи.

- Какво му има на Джино? Така се казваше дядо ми.

- Нищо му няма, просто не е толкова хубаво, колкото беше моето предложение. Казах ви, че Еди е добро име за едно бебче. - Мъжът се намръщи. - Чакай, това не прозвуча така, както исках.

Нина се засмя.

- Но пък беше много точно. - Оплешивяващият англичанин направи физиономия, на която малкият Джино се разсмя гърле­но. - О, я го виж! Толкова е сладък.

- Такъв е - съгласи се Лола и прегърна любимите си мъже, - когато не е окупирал всяка секунда от времето ми. А си мислех, че ти си взискателна, Нина!

Сега беше ред на Уайлд да изглежда оскърбена, а на Еди да се усмихне.

- Заповядайте, седнете при нас - покани ги англичанинът и придърпа стол за младата майка. - Значи, да си родител, е стресиращо, така ли?

- Нямаш си представа, човече - каза Дон, докато развързва­ше кенгуруто. - Смятах, че да си пожарникар е трудна работа, но да вадиш хора от горящи сгради е направо елементарно пред това, да гледаш бебе по цял ден.

- Дон е по-страхлив и от мен - каза Лола и седна на предло­жения ѝ стол. - Опасностите са навсякъде, нали, мили? За него всяка стая е смъртоносен капан като онези от филма „Последен изход“. Направо ме подлудява, сега дори не мога да си включа сешоара, без да махна джунджуриите, които е поставил на всич­ки контакти.

- Сигурността е сериозна работа, скъпа - отвърна Дон, зву­чеше така, все едно постоянно търпи подобни подигравки.

Дългокосата блондинка взе Джино от кенгуруто му и го пос­тави в скута си.

- Както и да е, вече навлизаме в нещата, така че скоро ще имаме време да излизаме с приятели. Какво пропуснах, докато ме нямаше? С какво се занимавахте вие двамата? Да сте нами­рали нови древни чудеса или да сте спасявали света отново?

- Имаш предвид от последния път ли? - изсумтя шеговито Еди. - Стига де, минаха само няколко месеца. Дай ни малко време.

- Аз се наслаждавам на факта, че не обикаляме света, не ни преследват, не стрелят по нас и не се опитват да ни вдигнат във въздуха - заяви Нина с видимо облекчение. - Това означава, че мога да върша онова, за което ме наеха в АСН. Като да бъда истински археолог, нали се сещате? Да наглеждам разкопки, да правя проучвания, да оформям документи...

Еди се прозина артистично.

- Аха, много е вълнуващо.

- О, я млъквай - сопна се червенокоската. - Невероятно е колко по-продуктивен може да бъде човек, когато не е преслед­ван от стрелящи хеликоптери и свирепи убийци.

- И нинджи. Не забравяй нинджите.

Дон вдигна едната си вежда.

- Скъпа? Няма да се връщаш в АСН.

Лола целуна главичката на Джино.

- Не се безпокой, това малко човече ще е моят шеф през следващите няколко години. - Жената погледна към Нина. - Ако нещата в работата са толкова прекрасни и лесни, остава ли ви повече време да планирате семейния си живот?

- Какъв семеен живот? - учуди се Уайлд.

- Знаеш. - Лола повдигна Джино, който изцвърча от удо­волствие, и го целуна отново. - Семейните въпроси.

- Аха - добави Дон. - Женени сте от, колко, две или три го­дини? Изненадан съм, че все още нямате деца.

- Работата ми не беше особено предразполагаща към по­добни неща, какво остава с всичките... нинджи и спасявания на света. - Нина се учуди сама на себе си, че реагира толкова от­бранително.

Едрият пожарникар кимна.

- Но сега, след като всичко е спокойно, обмисляте възмож­ността, нали? Имам предвид, не желаете да стане прекалено късно, нали?

Еди се намуси.

- Не сме чак толкова стари - каза той и си преправи гласа на сърдит старец: - В час съм с всички модерни мелодии, на които се радват младите в днешно време, казвам ти, човече. - Лола се засмя.

- Все пак минаваш четиресетте, нали? Аз навърших трийсет, а Лола ги наближава и въпреки това се притеснявахме, че е ста­нало прекалено...

- Дониииии - скастри го съпругата му с монотонен глас и през зъби. Мъжът схвана намека и замълча. - Какво ново в АСН? Как се справя заместничката ми?

- Мелинда ли? - започна Нина. - Тя е страхотна, върши чу­десна работа. - Жената видя, че лицето на младата майка по­сърна, и побърза да добави: - Почти колкото теб. - Лола грей­на. - Хм, какво друго? Ал Литъл отиде да работи за „Апъл“ в Калифорния, Люси Демил се сгоди, Бил Скофийлд получи по­вишение... а, сетих се, ООН намериха заместник на Себастиан Пенроуз, който, хм, се пенсионира. - Причината за напускането на служителя на Обединените нации беше, меко казано, обгър­ната в мъгла, но за да се избегне медийният скандал, подробно­стите бяха покрити. Нина беше изумена от това решение, но то беше взето от най-горните политически етажи, на които тя не можеше да повлияе по никакъв начин. - Мъж, на име Освалд Сирици.

Лола се замисли за миг, след което кимна.

- Аха... баща му също е дипломат, нали? Срещнах ги веднъж в ООН, преди да се прехвърля в АСН.

- Да, така мисля. Както и да е, това е всичко интересно.

- Трябва да наминеш покрай офиса някой път - предложи Еди. - Има много хора, които ще се радват да видят теб и твоя малчуган.

- Може би ще дойда - каза Лола и погледна към сина си. - Искаш ли да видиш къде работеше мама, преди да се родиш ти? Искаш ли, мой малък уки-буки?

Джино не изглеждаше ентусиазиран от възможността.

- Първо се увери, че няма да има никакви шибани нинджи през този ден - каза Дон.

- Няма да има - увери го Еди. - Застрелях ги всичките.

Пожарникарят изглеждаше развеселен, но едновременно с това подозираше, че англичанинът въобще не се шегува.

- Всички ще се радват да те видят. Както и Джино - каза Нина.

Лола се усмихна.

- В такъв случай ще дойдем.

- Добре! Междувременно май се нуждаем от малко кофеин. Какво мислите?

Лола и Дон си казаха предпочитанията, след което Нина се обърна към Еди и го видя, че се е вторачил умислен в Джино.

- Еди?

- Хм? - отвърна отнесено той.

- Добре ли си?

- Аха, да. Просто се бях замислил за нещо, това е всичко. Какво?

- Кафе?

- Ще донеса. Какво да ви взема на всички?

Нина се изправи.

- Всичко е наред, аз ще отида. За теб обикновеното ли да бъде?

- Да, благодаря ти.

Жената се насочи към бара, но преди да направи поръчката, се обърна, за да види съпруга си отново отнесен в своите мисли и далеч от разговора на масата.

* * *

Същият поглед се беше наместил на лицето на Чейс и вечерта.

Нина се беше свила в един фотьойл и четеше книга, не об­ръщаше внимание на включения телевизор. Хвърли поглед на съпруга си, който се беше изпънал на дивана, той също не забе­лязваше случващото се на екрана.

- Земята вика Еди.

Мъжът премига и повдигна глава.

- Какво?

- Беше се отнесъл нанякъде. Давам едно пени, за да разбера за какво си мислиш?

- Звучи ми като добра сделка - отвърна Чейс. - Ако по­лучавах по едно пени всеки път когато ми идваше мисъл на ума, щях да имам около... охо, три паунда и седемнайсет пени досега.

- Толкова много? - И двамата се усмихнаха. - За какво мис­лиш? Погледът ти беше същият днес следобед, докато бяхме заедно с Лола и Дон.

Еди се подвоуми, преди да отговори:

- Мислех си за... онова, което каза Дон. Че е време да имаме деца. - Той се изправи на дивана и седна. - Чудех се дали не е прав. Искаме ли да имаме деца, и ако искаме, не отлагаме ли вече прекалено дълго?

- Разполагаме с достатъчно време, за да решим - увери го Нина. - Както ти му каза, все още не сме толкова стари.

Еди не изглеждаше убеден.

- Не знам. Аз минавам четиресетте, ти ще ставаш на трийсет и пет... Имам предвид, господи, майка ми и баща ми са били на двадесет и една, когато съм се родил аз.

- Времената се променят. Тогава хората са имали деца по-рано. Родителите ми са били в средата на двайсетте си, когато съм се пръкнала.

- Предполагам, че си права.

Нина осъзна, че темата продължава да тревожи съпруга ѝ, затова остави книгата си и се присъедини към него на дивана.

- Хей - започна тя и обви ръце около него, - ти искаш ли да имаме деца?

Последва нова пауза.

- Не знам. Наистина не знам - каза Чейс и сложи ръка вър­ху нейните. - Имам предвид, и преди сме говорили по темата, която е едно от онези неща, които очакваш да се случат, рано или късно, когато се ожениш. Но... има някои спънки, които се появяват на пътя. Като полудели култове и изгубени градове и психари, които се опитват да започнат Трета световна война.

Нина се ухили.

- Незначими пречки, бих казала.

- Да. Повечето хора трябва да мислят единствено за кари­ерите си. На нас ни се е паднала честта да носим тежестта на целия свят.

- Това не е нещо, което би искал да правиш с дете наоколо, нали? В крайна сметка май е по-добре, че нямаме.

Нина направи коментара по-скоро шеговито, но когато видя как мъжът пред нея посърна - нещо, което той се опита да прик­рие бързо - осъзна, че Еди го е приел на сериозно.

- Хей, хей - започна жената с извинителен тон, - просто се шегувах. Не съм изключила този вариант, никак даже. Но живо­тът ни досега е бил толкова... сложен.

- Да, знам. - Чейс сплете пръстите си с нейните и ги стисна здраво, след което се наведе и я целуна по бузата. - Въпреки че...

- Какво?

- Нещата не са чак толкова сложни в момента, нали? Всички операции на АСН си вървят по часовник, без никакви проблеми...

- Не предизвиквай съдбата!

Мъжът се засмя.

- Въпреки това съм прав, нали? Разкопките на Атлантида тръгнаха по план след случилото се миналата година, египтя­ните ни помолиха да им помогнем с гробницата на Александър Велики...

- Ако въобще е това, за което я мислят - прекъсна го Нина.

Дори и най-големите експерти в тази сфера не бяха сигурни, че новите разкопки в Александрия ще доведат до някакви поло­жителни резултати.

- Въпреки това важното е, че сме замесени. Също така ин­дийското правителство ни сътрудничи по работата върху Крип­тата на Шива, дори и перуанците допуснаха АСН да се намеси в случващото се с Ел Дорадо.

- Неохотно - отвърна Нина с нотка на професионално раз­дразнение.

- Важното е, че всички продължават да желаят помощта ни. Работим по редица разкопки едновременно и знаеш ли защо? Защото всичко върви чудесно.

- Толкова сериозно предизвикваш съдбата!

Еди се ухили.

- Всичко върви гладко - настоя той, - но знаеш ли защо? За­щото поставяш правилните хора на правилните места и те знаят какво правят. Това означава, че вече не ти се налага да наблю­даваш под лупа всичко, което се случва.

Съпругата му го дари с особено намръщена физиономия.

- Защо казваш „вече“?

- Защото ти никога не си надничала през рамото на хората си и не си им казвала да копаят петнайсет сантиметра по-вляво, нали? - каза Еди и я целуна отново. - АСН се намира в затишие в момента. Така или иначе, си говорихме да си вземем малко почивка от агенцията - може би правилното време е сега. Пък и ще имаш време за книгата.

- Да, книгата - повтори Нина. Неин ред беше да се умисли. - Продължавам да се чудя какво да правя с нея.

- Какво има да се чудиш? Мамка му, любима, предложиха ти шестцифрена сума, за да пишеш за всичко, което си открила! Знам, че не се нуждаем отчаяно от парите - Еди размаха ръка около техния апартамент в Горен Ийст Сайд, - но трябва да си признаеш, че ще ни дойдат много добре. Господи, ако искаш, аз ще напиша всичко вместо теб. Тъй като не мога да работя с пишеща машина, ще надраскам приключенията ни с химикалка.

- Просто се увери, че няма да пишеш за всички онези неща, които са строго секретни - напомни му Нина развеселена. - И за онази част, в която Интерпол те преследваха за убийство.

- И когато цялата беше в лайна, докато пълзеше в онази ка­нализация.

Жената се намръщи при спомена.

- Един известен археолог трябва да бъде бляскав и очарова­телен, нали?

Еди подуши бузата ѝ.

- Миризмата почти се е изгубила. Тази книга обаче... Навяр­но сега е перфектното време да си вземеш отпуск и да я напи­шеш, докато нещата в работата са спокойни. Също така можем да правим и... - на квадратното му лице се появи сладострастна усмивка - ...малко други неща.

Нина сложи най-невинната си физиономия.

- Какви неща, господин Чейс?

- Ами нали знаеш. Да се чукаме като зайци.

Съпругата му се засмя и изблъска ръката му от своите.

- Ето го и онова очарование, в което се влюбих.

- Неустоимо е, нали? Макар че съм сериозен за всичко, не само за непрестанния секс фест. - Нина се разкикоти. - Имам предвид за книгата и за отпуска. Можем да си направим една изключително дълга почивка, някъде, където не сме ходили до­сега - и където няма да има и помен от археология.

Жената се престори на ужасена.

- Хайде да не правим нищо шантаво...

- Грант ни покани в Холивуд, помниш ли? Можем да го включим в едно турне по Западното крайбрежие - ще започнем от Сиатъл, ще минем през Сан Франциско и Ел Ей, за да го гледаме как снима новия си филм. Който навярно ще е същият боклук като предния му.

- Мислех, че харесваш екшъни.

- Харесвам хубави екшъни. „Нитурос 2“ беше пълен ташак.

- Май имаш предвид „Ни2рос“ - поправи го Нина с усмив­ка на лице. Новият филм на техния приятел, филмовата звезда Грант Торн, се рекламираше под странното заглавие „Ни2рос“ по постерите, което представляваше едно безкрайно забавление за двойката - както и водещите на късните вечерни шоута.

- Когато никой не знае как да произнесе заглавието на фил­ма, това навярно е лош старт. Наистина беше пълен боклук. Особено онази част, където изскочи от колата, докато тя пре­литаше през скалата в пропастта, и се хвана за автомобила на приятеля си, който беше прелетял от другата страна. Тази сцена беше толкова нереална, че дори да му бяха поникнали крила, нямаше да се смея толкова много.

- Не беше по-невероятна от онова, което се случва в другите му филми, които ти харесваш.

- Които харесвах. Май остарявам.

Тя му се усмихна широко.

- Може би просто порастваш.

Еди изсумтя.

- Няма такава опасност, любима. Но трябва да си призная, че в последно време ми стига да гледам два часа как Мат Деймън ходи наперено. Въпреки всичко обаче ще ми е забавно да наблюдавам как Грант снима новия си филм. Преживяването ще е нещо, което ще разказваме на внуците си.

- Май първо трябва да имаме деца - каза Нина. - Мисля, че разговорът ни се върти в кръг.

Еди се обърна към нея.

- Та... какви са възгледите ти по темата? Ти си... - Той млък­на, за да избере правилно думите си. - Ти не си изцяло против, нали?

Нина също обмисли внимателно отговора си.

- Не - отговори най-накрая тя. - Не, не съм против. Просто имах предвид, както казах и по-рано, че животът ни дотук беше малко сложен. Щом нещата започват да се оправят, то тога­ва... - Жената отново се замисли. - То тогава не бих казала не.

От възторженото изражение на Еди, който даде всичко от себе си, за да го прикрие, ѝ стана ясно, че мъжът е много щаст­лив от отговора ѝ.

- Нито пък аз.

Целунаха се и прекараха известно време в прегръдките един на друг.

- Трудно е да се вземе подобно решение - каза Нина най-накрая.

- Права си - да си вземеш отпуск, за да изкараш половин милион долара и да се спукаш да правиш секс, е страшно трудно решение.

Нина го сръга в корема, Чейс се присви и се засмя.

- Нямах предвид това. По-скоро... говорех за онова, което изтърси Дон. - Съпругата му стана сериозна. - Ние наистина остаряваме, в чисто биологичен смисъл. Когато жената навър­ши трийсет, рисковете започват да се увеличават почти геомет­рично с всяка изминала година, а освен това колкото по-възрас­тен е един мъж, толкова шансът за усложнения е по-голям.

- Какви усложнения по-точно?

- Като за начало - доста по-трудно е да забременееш. След това има голяма вероятност от прееклампсия, високо кръвно налягане, гестационен диабет...

- Мислех, че си доктор по археология, а не гинеколог!

- Знаеш ли - призна си глуповато Нина, - когато Лола все още беше на работа, се тревожех за нейното здраве и за това на бебето, така че прочетох някои неща за потенциалните проб­леми, които можеха да се появят. Какво? - попита го тя, като видя подигравателното му изражение. - Тя е единствената ми близка приятелка, която е била бременна. Исках да съм готова, ако нещо се случеше с нея!

Еди се ухили.

- Виждаш ли? Ето за такова „гледане изкъсо“ на подчинени­те ти говорех. Сигурен съм, че ООН разполага с няколко док­тори на щат.

- О, я млъкни - скастри го Нина и го сръга отново. - Искам да кажа, че това ме накара да осъзная, че шансовете нещо да се случи с Лола бяха ниски... но те започват да се увеличават, когато става въпрос за жена на моята възраст.

- Тези шансове би трябвало още да са ниски - каза Еди. - Имам предвид, че си в добро здраве - тренираш, не си дебелогъза, не ядеш вредни храни, дори не пиеш толкова много вече. А аз съм в абсолютно същата форма, в която напуснах САС.

Нина погледна скептично корема му.

- Аха!

Еди изръмжа.

- Добре де, може би съм качил някое и друго килце за девет години. Но не прекарвам вече дните си, бягайки трийсет кило­метра в пълно бойно снаряжение, така че какво очакваш? Както и да е, и двамата сме в цветущо здраве, това навярно ни поставя в изгодна позиция спрямо другите двойки на нашата възраст?

- Не става въпрос само за здравето. Има някои неща, които си остават опасни, независимо от здравословното състояние на хората. Не искам да съм черногледа и депресивна, но шансо­вете за недоносване нарастват значително след навършването на трийсет години. Увеличават се и рисковете при раждането, възможността от родилни дефекти...

- Родилни дефекти? - прекъсна я остро Еди и се изправи.

- Страхувам се, че да. Аутизмът се среща често при деца с възрастни родители, както и синдромът на Даун и други ге­нетични заболявания. - Нина забеляза изплашеното му изра­жение. - Какво има? Съжалявам, не исках да те разстройвам толкова много.

Чейс поклати глава.

- Не, всичко е наред.

- Подобни неща притесняват ли те? - Имаше нещо много по-сериозно в реакцията и изражението му. - Може би нещо, което си видял в миналото?

Отговорът му не дойде веднага.

- Да.

- Къде?

- По време на работа - отвърна Еди с много по-груб тон. - Не мога да говоря за това.

След шест години, прекарани заедно, Нина познаваше достатъчно добре съпруга си и улавяше всички нюанси в държанието му, когато заговореше за професионалното си минало - първо като британски войник в специалните части, а после и като на­емник.

- По време на работа, а не на мисия? - Разликата беше мал­ка, но важна. При мисия всичко се покриваше от държавните органи, а тайните, които Еди пазеше от втората половина на своята кариера, бяха по лични причини.

- Няма значение. Нека просто кажем, че съм виждал подоб­ни неща. И наистина не искам да говоря за тях.

Нина реши да не го притиска.

- Добре, няма проблем. Ти и тайните ти - продължи тя, като се пошегува умишлено, с надеждата да смени темата. - Мисля, че те познавам достатъчно добре. След всичко, което сме пре­живели заедно, не съм убедена, че може да има нещо от мина­лото ти, което да ме шокира.

Еди се усмихна.

- Да, навярно си права.

Нямаше как Нина да не забележи, че съпругът ѝ се подвоу­ми, преди да отговори.

2.

Лондон

Осем години по-рано

Еди Чейс се взираше безутешно в олющения таван и се чу­деше има ли смисъл въобще да става от леглото.

И да го стореше, почти нямаше какво да прави. Време­то беше нехарактерно горещо за този сезон и неприятно влажно, температурата в малкия студио апартамент бе непоносима още от сутринта, а навън едва ли щеше да е по-добре. Нямаше работа, нямаше много пари... и се намираше по средата на гор­чива раздяла със съпругата си.

Какво, по дяволите, се беше объркало? Той и София се бяха оженили преди по-малко от година и половина, в безумен ура­ган от страст, който смяташе, че ще продължи вечно. Изведнъж всичко се беше сринало за един ужасен миг, оставяйки го смаян и объркан в тази бърлога.

Сватбата - на която не присъстваха близки - беше само ме­сец след като се запознаха, така че първият път, когато Чейс се срещна с бащата на булката си, беше след медения месец. Лорд Блекууд даде ясно да се разбере с всяка извивка на аристокра­тичните си устни, че бракът на дъщеря му с войник - дори не офицер, а обикновен командос! - е нещо, което той въобще не одобрява. Съвсем скоро София беше отрязана от парите на баща си за пръв път през живота си - и не след дълго Чейс бе принуден буквално да я търси, докато тя подновяваше стари приятелства. Приятелства предимно с мъже, млади, от горните класи и богати.

Така се беше озовал тук, сам в този калпав апартамент под наем, с изглед към претоварения с движение главен път в един от западналите квартали на Лондон. Дори не можеше да отвори прозореца, за да проветри, без да се опуши с дизелови пари и да му се надуе главата от шумотевицата.

Да остане в леглото, също не беше добър вариант. Годините му, прекарани като военен, го караха да мисли за бездействието като за подсъдно пилеене на време. Отви се и се изправи.

Гледката накара настроението му още повече да се влоши. Една стая - до това беше редуциран животът му. Даже се нала­гаше да дели банята с един от другите наематели.

Мухлясалото студио въобще не беше най-отчайващото нещо пред погледа му, в сравнение с онова, което стоеше на сгъва­емата масичка до вратата. Чейс се загледа в документите, които се подаваха от скъсания плик като вътрешностите на малко жи­вотно. Бяха от София - или по-точно от нейните адвокати - и подписът му беше последното нещо, което бившата му съпруга искаше от него.

Ако въобще се съгласеше да подпише.

Еди издиша - получи се нещо средно между въздишка и изръмжаване. София искаше развод, за да може да се отърве от него колкото се може по-скоро и да се закачи за първия богат мухльо от града, който попаднеше пред погледа ѝ. Според бри­танските закони, за да се позволи развод, мъжът и жената тряб­ваше да живеят поне две години разделени или да съществува много сериозна причина за раздялата.

Прелюбодейството беше една от тези причини и определено се вземаше много на сериозно; София на практика навираше в лицето му изневерите си, преди Еди да се изнесе от жилището им, неспособен да търпи повече подигравките ѝ. Съществува­ха обаче два проблема. Първият, в който виждаше намесата на бащата на съпругата си: София искаше самият Чейс да си приз­нае, че има извънбрачна връзка. Милото татенце пазеше репу­тацията на дъщеря си - или най-вероятно името Блекууд. Една наследница от аристократичен род, която си развяваше байрака наоколо и изневеряваше на своя съпруг - военен герой, щеше да е много сериозна хапка за медиите и злите езици, докато ня­какъв нехранимайко от Йоркшир, който е предал своята краси­ва аристократична съпруга, нямаше да роди нищо друго, освен съчувствие за нея.

Вторият проблем беше по-прост: Еди не желаеше да прик­лючва брака си.

Въпреки всичко, което София му бе сторила, въпреки всич­ките кавги и викове, и изневери... той все още я обичаше. Беше ѝ се врекъл във вярност, беше ѝ дал обещание, а мисълта да наруши това обещание му носеше нещо повече и от физическа болка. Макар вече да не беше член на Военните сили, Еди про­дължаваше да отдава голямо значение на дълга, честта и лоял­ността - дори София да не го правеше.

Ако приемеше развода, това означаваше, че се е предал, че се е провалил. Като бивш член на Специалната авиодесантна служба не можеше да приеме нито едно от двете.

Чейс въздъхна. Изправи се на крака и се протегна, за да раз­движи вдървените си мускули. Матракът беше непреклонен като съпругата му. Прекоси стаята до барплота, който играеше ролята на кухня, и напълни чайника, за да се подготви - макар и неохотно - за началото на деня.

* * *

Половин час по-късно Еди беше закусил, бе си взел душ и се беше облякъл. За негово разочарование документите не бяха изчезнали по магически начин.

- Гръм и мълнии! - промърмори той и се загледа в тях.

Беше разбрал от личен опит, че адвокатите на София нямаше да се поколебаят да му звънят по телефона или дори да дойдат лично, ако не получеха отговор от него на мига. На плика се упоменаваше, че офисът им се намира в Лондонското Сити⁷, и вероятно начисляваха по хиляда паунда на лорд Блекууд за вре­мето си, докато финансовото състояние на Еди му налагаше да прекосява два големи квартала, за да получи безплатна помощ в най-близкото Гражданско съветническо бюро.

Чейс се опита да потисне надигналото се в него чувство на отвращение. Пари. В крайна сметка всичко се свеждаше до тях. София беше свикнала с тях, не можеше да живее без тях, иска­ше още от тях - и сега, когато отново имаше достъп до тях, ги използваше срещу него.

Жената знаеше, че чувството му за достойнство няма да му позволи да моли приятелите си за помощ. Имаше такива по цялото земно кълбо, но докато винаги можеше да разчита на тях за услуга, както и те можеха да са сигурни, че той ще им помогне, единственото нещо, за което не можеше да ги моли, бяха парите.

Еди беше попаднал в капана на собствената си гордост. Не­зависимо дали се съгласеше с исканията на София, или помоле­ше някого за финансова помощ в борбата срещу нея, и в двата случая щеше да се чувства като пораженец. По време на битка винаги имаше вероятност да стигнеш до победа, но в този слу­чай Чейс не виждаше подобен шанс, освен ако не се случеше някакво чудо...

Телефонът му изчурулика. Еди знаеше, че не е София - беше настроил на нейния номер песента на Клиф Ричард „Дя­волска жена“, а сега звънът бе заложената в апарата „Нокия“ заводска мелодия. Взе мобилния, отвори го и видя, че номерът е лондонски.

- Ти ли си, Исус?

- Чувал съм много странни неща да излизат от устата ти, Еди, но това определено ще заеме челни позиции в списъка ми. - Не беше чудото, на което Чейс се надяваше, но познатият глас също беше приятна изненада.

- Мак! - провикна се англичанинът и се усмихна за първи път от няколко дни насам. - Да си го начукам, въобще не очак­вах да чуя точно теб. Мислех, че си извън страната?

- Върнах се, за момента съм тук - обясни шотландецът. - Ще ти разкажа всичко - е, поне онова, което ми е позволено според Закона за държавната тайна - ако желаеш да го чуеш, разбира се. Зает ли си?

- Нека си проверя графика - отвърна саркастично Чейс. - Не, свободен съм. Къде искаш да се срещнем?

- Ела в моето местенце - спомняш ли си къде е?

- Да.

- Добре. Единайсет и половина или някъде там? Пропуснах да ти кажа, че ще присъства и още един човек, когото, сигурен съм, ще се радваш да видиш отново. - Дори през слушалката на телефона Еди можеше да усети веселата нотка в гласа на другия мъж. - Стар наш приятел.

* * *

- Да ме вземат мътните - провикна се Чейс, неспособен да прикрие усмивката си. - Я виж ти кой е тук. Хюго Кастил, бел­гийският дрънкалник.

Дългунестият мъж подсмръкна с клюнестия си нос.

- Едуард Чейс, учтив и очарователен както винаги. - Белги­ецът се вторачи в главата на по-ниския си събеседник. - Косата ти... Поотъняла е, да? Особено на върха.

- О, ходи се шибай, Хюго. - Все още ухиленият Чейс се ръкува с мустакатия мъж, след което двамата се прегърнаха и започнаха да се тупат по гърбовете. - Господи, колко време мина? Година?

- Повече - отвърна Кастил. - Не съм те виждал от сватба­та. - Изражението на Хюго стана печално. - Мак ми разказа какво се е случило между теб и София. Много съжалявам.

- Всичко е наред - каза Чейс, макар и малко по-грубо, откол­кото трябваше, след което смени темата: - Значи, всичко при теб е наред? Справяш се с цивилния живот?

- Развивам се в нов сектор. Не особено различен от предиш­ния - добави Кастил с тънка усмивка на лице. - Ще ти разкажа за него. Може да ти се стори интересен.

- Горя от нетърпение. - Чейс се обърна към бившия си ко­мандващ офицер: - Ами ти, Мак? Как е кракът?

Джим „Мак“ Маккримън се помести, за да изпъне левия си крак напред, подкрепяше се с метален бастун. От глезенната става се разнесе слабо скърцане - произведено не от кокал, а от алуминий и пластмаса.

- Ядва се. Смятат, че след още две-три години трябва да ста­на напълно подвижен. Аз мисля да постигна това за една.

- Ако мога да помогна с нещо, само ми кажи.

Високият брадат шотландец се усмихна.

- Вече стори достатъчно, Еди. Ако не беше ти щях да изгубя нещо повече от крака си от тези талибански копелета. - Мъжът направи жест на Чейс да седне на едно от дълбоките червени кресла в дневната му. - В интерес на истината, може би ние ще можем да ти помогнем.

Йоркширецът не се помръдна, лицето му помръкна.

- Не съм тук, за да прося милостиня.

- А аз не те повиках, за да ти предлагам такава. Не забравяй, че те познавам много добре, Еди. Хайде, сядай. Така или иначе, аз ще го сторя. - Шотландецът почука левия си пищял с басту­на. - Да стоя на това проклето чудо, не е едно от най-приятните неща на света.

Чейс неохотно седна, Мак и Кастил сториха същото.

- Така - започна той, - значи, си станал призрак, а? Продал си се.

Мак се ухили.

- Да, спомням си какво мислиш за мъжете и жените в наши­те разузнавателни организации. Но не всички са толкова лоши. По-скоро само няколко не са. Даже в момента работя с някого, когото познаваш.

Чейс направи отвратена гримаса.

- О, не ми казвай, че е онова шибано тъпо копеле Олдърли!

- Точно той.

- Как е носът му?

- Все още крив на мястото, където го счупи. - Мъжът се ухи­ли широко. - Забавното е, че той също те помни доста добре.

- Супер. Не мога да повярвам, че работиш с този женчо! Поне на мен вече никога няма да ми се налага да имам вземане-даване с него. Шибаняк.

- Значи, си бил в Африка, Мак - започна Кастил. - Какво си правил там?

Усмивката на възрастния мъж стана още по-широка.

- Нищо, за което имам намерение да ти кажа, Хюго. Знам, че не го правиш нарочно, но дори да ти намекна за причината, до края на деня ще я споделяш с първия непознат в някой бар.

- Това не е вярно! - възпротиви се Кастил. - Никога не из­давам тайни.

- Само защото някой от нас те сваля на шибания под, преди още да си си отворил шибаната уста - каза му Чейс, смеейки се.

- Нека просто кажем, че съм вършил консултантска дейност от името на Нейно Величество, и да оставим нещата така - зая­ви Мак. - Важното е, че това ме върна на крака - на един крак - и същевременно свърших доста полезна работа. След три месе­ца, прекарани в болницата, и по-голямата част от годината във възстановителни процедури, това си беше голямо облекчение. Или казано по друг начин, бе за предпочитане пред безкрайните разговори с психолозите. Накара ме да осъзная колко много се нуждая да правя нещо, да допринасям за страната си. Да имам някаква цел.

- Мисля, че всички мислим като теб, да? - добави Кастил.

Чейс го изгледа изпод вежди.

- За това ставаше въпрос, нали? Причината, поради която ме повикахте тук?

- Отчасти - призна Мак. - Но Хюго е прав - мисля, че ще се заинтересуваш от онова, което има да ти казва. - В погледа му се появи нотка на загриженост. - Може би то е точно това, от което имаш нужда сега, като се има предвид какво преживяваш заради София.

- Изглежда, знаеш доста за човек, който е бил извън стра­ната. - Чейс го дари с подозрителен поглед. - И докато сме на темата, откъде намери номера ми? Имам го едва откакто се из­несох.

- Работя за МИ6, а не за 118⁸. Те могат да намерят всичко в своите директории. Но това не е особено важно сега. - Мъжът кимна към белгиеца: - Хюго, защо не му разкажеш за работата?

Кастил се поизправи в мястото си.

- Работя за частен клиент - обясни той на Чейс. - Тъкмо изскочи една задача... и искам да се присъединиш към мен за изпълнението ѝ.

Еди поклати глава.

- Напуснах армията едва миналата година, не ми се иска да се връщам към нея, па макар и под друга форма. Наясно съм, че в момента това е голям бизнес, но наистина не желая да се ски­там из някоя забравена от Бога дупка и да служа като човешки щит за група задници от поредната петролна компания.

- Не, не - възрази Кастил, като жестикулираше енергично, - тук не става въпрос за такива неща. Помниш ли Хал Съливан?

Чейс погледна към Мак.

- Онзи твой приятел от новозеландската САС?

- Той не ми е просто приятел, Еди - каза му Маккримън и кимна. - Той ме научи на всичко, което трябва да знае един войник. Той е добър човек.

- Работя за него - продължи Кастил. - Но не като охранител. По-скоро като... как да го опиша? Оказваме помощ и органи­зираме спасителни акции - на места, където съществуват лич­ности, които не желаят хората да получават помощ и да бъдат спасявани.

- Отстраняване на проблеми - добави Мак. – Хуманитарна работа, при която понякога се налага да се пипа с твърда ръка. Хал ми се обади с предложение да му стана партньор и със си­гурност щях да се съглася, ако не беше това. - Мъжът изпъна изкуствения си крак на килима. - Но всичко това е точно като за теб. Ще използваш способностите си, за да помагаш на хората. Знам колко важно е това за теб.

Чейс обмисли внимателно думите на приятеля си, преди предпазливо да попита белгиеца:

- Каква е работата?

- Спасителна мисия - отвърна Хюго. - Няколко хуманитар­ни работници са отвлечени от бандити във Виетнам. Бащата на една от тях се е обадил на Хал, за да ги спаси; той събира екип в момента. - Мъжът го дари с умолителен поглед. - Ще си ни от голяма полза, Едуард. Имаш опит в такива мисии.

- Да, и виж какво се случи накрая - отвърна Чейс, гласът му беше напоен със сарказъм. - Ожених се за заложничката. И защо виетнамското правителство не се занимава с проблема, а се е наложило някой да ангажира наемници?

- Умишлено бавят разследването - обясни Мак. - Според мен тези бандити държат в малкия си джоб местните власти. Ако се действа по нормалните канали в Ханой, ще минат дни, с които заложниците навярно не разполагат.

- Тази нощ летя от „Хийтроу“ - каза Кастил. - Имаш ли виза?

Чейс кимна.

- Всичките ми документи от времето ми в САС са още ва­лидни, поне доколкото ми е известно. - Като част от подготов­ката му за мисията в Камбоджа - точно онази, в която срещна София - му бяха издадени визи за всички съседни страни, в случай че на екипа му се наложеше да напусне държавата по алтернативен маршрут.

- Самолетът отлита в девет часа. - Кастил го погледна и в очите му се четеше надежда. - Ще е чудесно, ако се качиш на него заедно с мен. Помощта ти ще ми е от голяма полза.

Чейс не отвърна нищо, в главата му се гонеха противоречи­ви мисли. Практическата му същност беше наясно, че трябва да поиска повече подробности: точното местонахождение на операцията, кой друг щеше да е замесен в нея, заплащане и ус­ловия, път за изтегляне. Но всички тези въпроси бяха ненужни, преди да се даде отговор на най-важния:

- Защо дойде при мен? - попита Еди най-накрая. - Напус­нах частите преди година и оттогава не съм в най-добрата си форма. Семейният живот води до залежаване - единственото упражнение, което съм правил, беше избягване на чиниите, с които София ме замеряше. - Всъщност леко преувеличи, съп­ругата му стори това само веднъж, но то се оказа решаващ фактор за решението му да се изнесе. - И не ми казвай, че си тук, за да ми помогнеш да изляза от батака. Казах ти, няма да приема подаяния.

Кастил вдигна ръцете си.

- Не съм дошъл, за да ти предлагам такива. Едуард, обърнах се към теб, защото си ми приятел и знам колко добър си в оно­ва, което правиш.

- Само дето не го правя вече.

- Няма нищо по-лошо от мъж, който похабява потенциала си - тихо вметна Мак.

- О, я се разкарайте и двамата - излая Чейс, беше искрено подразнен. - Намирам се по средата на шибан развод! Адвока­тите на съпругата ми ми дишат във врата, за да сложа подписа си на нещо, което не желая да подписвам. Ако летя до шибания Виетнам, навярно ще използват това ми действие срещу мен, ще го обявят за неразумно поведение.

- Еди, предполагам, че не искаш да чуеш мнението ми, но това е най-доброто, което може да ти се случи, предвид обстоя­телствата - заяви шотландецът.

- Може и така да е - контрира го Чейс, в гласа му се усеща­ше горчивина, - но може и да не искам най-доброто за себе си. Може би искам онова, което искам - което въобще не е шибан развод!

Мак поклати глава.

- Много добре знам как се чувстваш. Бил съм на твое място. Понякога се случват и такива неща - трябва да се случат. На­ясно съм, че боли, но с времето болката отминава.

Чейс дари бившия си командир с пронизващ поглед.

- Така ли се чувстваше, когато се разделихте с Анджела?

Погледът на Мак не потрепна.

- Сторих онова, което трябваше да се стори. Фактът, че то ме направи нещастен, не означава, че не е правилното нещо.

Настъпи мълчание, този път за по-дълго време, след което Еди се обърна към Кастил:

- Хюго, съжалявам, но... отговорът ми е „не“. Не мога да го направя. Благодаря ти за предложението, но... нещата са прека­лено прецакани и сложни в момента. - Изражението на белги­еца разкриваше пределно ясно разочарованието му. - Трябва да си намериш някой друг.

- Ти си най-добрият, за когото се сещам - заяви Кастил.

- Какво ще кажеш за Джейсън Старкман? - предложи Мак.

- Старкман? Заеби го! - излая Чейс с такава жлъч, че два­мата мъже се изненадаха. Като видя изумените им изражения, обясни: - Той е един от мъжете, с които София е спала зад гър­ба ми.

Маккримън искрено се изненада.

- Джейсън ти е причинил подобно нещо? Дори не бих си и помислил, че... - Шотландецът поклати глава поразен. - Копеле.

- Да - каза Чейс, все още накипял. - Ето заради това не ис­кам да го препоръчвам.

- Така или иначе, не беше в списъка ми - извинително обясни Кастил, - но ще го сложа, за да мога да се срещна отново с него!

- Защо не си го взел под внимание? - попита Мак.

- Не знаех къде се намира. Последно чух, че работи за ня­каква организация, но оттогава... - Мъжът сви рамене. - Прос­то се е изпарил. Никой не знае с какво се занимава.

- Ако му е останал малко ум в главата, ще стои надалеч от мен - изръмжа Еди. - Но не мога да ти помогна, Хюго. Съжа­лявам.

Белгиецът въздъхна.

- Аз също съжалявам... но те разбирам.

Последва неловка пауза, която Чейс наруши, като се облегна назад в креслото си е преувеличено нехайство.

- Така. С какво друго се занимавате вие, задници, откакто ви видях последния път?

* * *

Предложението на Кастил не беше споменато през двата часа, които Еди прекара с бившите си военни другари, макар че сянката му не се надигна от разговора им през цялото време. Най-накрая йоркширецът някак си неохотно каза довиждане и тримата си обещаха да поддържат връзка.

- Ако си промениш решението... - каза Кастил с надежда.

Чейс се ръкува с него.

- Успех във Виетнам, Хюго. Пази си главата, става ли?

- Става. - Изражението на белгиеца продължаваше да из­лъчва разочарование, но този път мъжът преглътна поражение­то. - Ти също се пази, да? Предпочитам да се крия от куршуми, отколкото от адвокати!

- Така е. Поне докато се криеш от куршумите, имаш въз­можност да отвърнеш на огъня. - Последва ново ръкостискане, двамата мъже се бяха ухилили, след което Чейс се обърна към Мак. - Пак ще се видим.

- Бори се до края, Еди - отвърна шотландецът.

- Винаги така правя. - Двамата се ръкуваха, след което Чейс си тръгна, завръщайки се в тежката градска жега.

Едва беше стигнал до ъгъла на къщата на Мак и унинието се намести отново отгоре му като черен облак. Предложението на Кастил се беше появило от нищото, но - Еди продължаваше да си повтаря - сега не беше най-подходящият момент, за да го приеме, макар че то му даваше възможност да се занимава с нещо. Дали една спасителна мисия в джунглата щеше да е по- лоша от това, да стои самотен в мизерния си апартамент?

Тази мисъл се завръщаше през цялото време на двете му автобусни пътешествия, които трябваше да направи, за да се върне в резиденцията си. На прага го чакаше поща, но всяка надежда, че сред нея може да има покана за интервю за работа, бързо беше попарена; всичко бе боклук. Еди потъна в самотния си фотьойл. Апартаментът беше по-задушен от всякога, но шу­мотевицата от трафика навън му подсказа, че ако отвори прозо­реца, ще се сблъска с други неприятни последици.

- Мамка му - промърмори англичанинът.

Няколко минути се взира с празен поглед в стаята. Не очак­ваше животът му да се преобърне така, след като напусна САС. Тогава беше младоженец и лудо влюбен; сега имаше цяла маса, пълна с бракоразводни документи, и чувства към София, на които тя не отвръщаше...

Клиф Ричард се разнесе тихичко от телефона му. Като стана въпрос за дявола.

Еди отвори апарата.

- Здрасти, Соф. - Някъде там в дъното на душата си се надя­ваше да чуе гласа ѝ отново. Може би тонът й щеше да е проме­нен, може би тя щеше да иска да се помирят...

Тази надежда бързо беше набучена на кол.

- Еди - започна София, кристалният ѝ акцент беше изпълнен с нетърпение и презрение. - Къде, да те вземат мътните, беше? Цяла сутрин се опитвам да се свържа с теб.

- Бях си изключил телефона - отвърна Чейс. - Получих... предложение за работа.

Жената показа незаинтересуваността си.

- Искам да поговорим. Можеш ли да дойдеш до къщата ми?

- Не знам адреса, Соф - отвърна Еди. - Дали е някъде близо до нашата къща?

Очакваше саркастичен отговор, но получи единствено гнев­но изпръхтяване.

- Много добре знаеш къде се намирам. Ела възможно най- бързо.

- Това може да отнеме известно време, тъй като вече нямам кола.

- Вземи си такси.

Еди не успя да потисне раздразнението си.

- Да не е станал пожар, София! Предполагам, забрави вре­мената, когато татенцето те отряза. Помниш ли, когато нямаше никакви пари? Когато кредитните ти карти не служеха за нищо друго, освен да си правиш вятър с тях? Не мога просто да скоча в някое такси и да се возя до Челси. Не. Мога. Да. Си. Го. Поз­воля. Чаткаш ли?

Последва ново изпръхтяване, този път изпълнено с неприк­рита неприязън.

- Добре. Ако това ще помогне, аз ще дойда при теб. Къде се намираш?

Еди ѝ продиктува адреса си, след което затвори телефона с гневен жест.

- Мааааамка му - изръмжа той и разтри челото си.

София пристигна двайсет минути по-късно; като се има­ше предвид лондонският трафик, Чейс предположи, че жената е карала през градските плетеници със скорост, подходяща за Формула 1. Не искаше да ѝ дава допълнително амуниции, за­това я посрещна на улицата, вместо да я покани в мрачния си апартамент.

- Готина кола - изсумтя Еди, когато видя какво беше парки­рано на двойните жълти линии, аварийните светлини на автомо­била бяха пуснати. - Кой Чичко Паричко ти я купи?

- Не го познаваш - отвърна му София и хвърли бегъл поглед през слънчевите си очила на чисто новото мазерати купе, преди да присвие начервисаните си устни, когато огледа околността. - Значи, тук живееш? Не съм впечатлена.

- Не мога да кажа, че аз съм, но нуждата повелява. Какво искаш?

Жената свали слънчевите си очила и развя дългата си черна коса.

- Моите адвокати ми казаха, че все още не си отговорил на последното им писмо. Помислих си, че ако разговаряме лично, това ще ти помогне да забързаш нещата.

- Не съм отговорил на писмото им, защото не съм съгласен с него. Искаш от мен да заявя нещо, което не е истина. Не аз спя с който ми падне.

София оголи зъби.

- Вече минахме през това, Еди. Ще е много по-лесно за всич­ки ни, ако просто склониш и най-накрая приключим с развода.

- Имаш предвид ти да запазиш името си чисто, а аз да опера пешкира.

- Доста груб начин да се изразиш, което досега не трябва да ме изненадва, но да. Трябва да признаеш, че финансовото ни предложение е повече от адекватно.

- Финансовото... - Чейс поклати глава. - Имам чувството, че това е някаква шибана сделка за теб. Става въпрос за брака ни, София! Може би той не значи нищо за теб, но не и за мен. Направих обещание.

- Понякога обещанията трябва да се нарушават.

- Не и от мен. Ако съм дал думата си на някого, ще преместя небесата и земята, за да я спазя.

- Ах, рицарят в лъскави доспехи надига глава. - София из­върна поглед и си пое дълбоко въздух, преди да се обърне отно­во към него. - Еди, съжалявам, че трябва да бъда толкова груба, но просто се налага да съм такава, за да пробия тази броня. Нямам нерви да се занимавам повече с теб. - Чейс се почувства така, все едно някой го беше сритал в гърдите. Съпругата му продължи: - Някога се обичахме, но това вече е в миналото. Нещата се променят. Аз се промених.

- А аз не.

- Може би точно това е проблемът. Имаш всички онези бла­городни и романтични представи за истинската любов и как бракът трябва да продължава цял живот... Но тук е истинският свят. Нещата между нас не вървят, това е краят. Най-добрият начин да престанеш да си причиняваш болка е да подпишеш до­кументите и да се свършва, бързо и чисто. Очаквам да се оба­диш скоро на адвокатите ми. - София се върна при мазератито си и отвори вратата му, но преди да влезе в него дари Чейс с малко по-нежен поглед. - Съжалявам, Еди, но просто не сме един за друг. Може би някой ден ще срещнеш своята половин­ка. Надявам се да го сториш.

Чейс искаше да ѝ отговори, но гърлото му беше стиснато от порой от емоции. Когато се окопити, София вече се беше качила в спортната си кола и я беше запалила. Мазератито си проправи път в трафика, двигателят V8 ревеше под капака на колата, докато Чейс стоеше ненужен на тротоара. Гледаше след нея и се надяваше, че ще обърне и ще дойде да му се извини, но вместо това бързо я изгуби от поглед.

Йоркширецът излезе от вцепенението си и се насочи към апартамента, където се стовари за пореден път във фотьойла си. Писмото от адвокатите все още беше на масата и му се по­диграваше. Просто подпиши и всичко ще приключи...

Еди стовари стиснатата си в юмрук ръка върху облегалката на фотьойла.

- Заеби това! - изръмжа той.

Думите на Мак прозвучаха в главата му: бори се до края. Това беше неофициалното мото на САС екипа му, онзи, е който беше живял толкова дълго време. Вече беше напълно сигурен, че никога няма да си върне София, но въобще нямаше намере­ние да се предава без борба и да склони пред онова, което тя искаше.

Също така нямаше намерение да бездейства и да се откаже от живота си. Щеше да направи нещо.

Чейс взе телефона и прегледа последните обаждания, преди да се спре на онова, което търсеше.

- Мак - каза той, когато получи отговор от другата страна на линията. - Какъв е номерът на Хюго?

3.

Ню Йорк

- Ставай, Еди - каза Нина, като влезе отново в спал­нята и намери съпруга си още в леглото, завивки­те се бяха отметнали на една страна и разкриваха мускулестото му, па макар и покрито с белези, тяло от кръста нагоре. - Време е за работа.

Чейс не се помръдна.

- Ти си шефът - кажи на всички, че днес ще си вземем по­чивен ден. Планетата няма да експлодира, ако не се появим в офиса.

- Отново предизвикваш съдбата! - Нина го сръга в корема. - Хайде, размърдай си...

Бърз като змия, Еди хвана китката ѝ и я издърпа на леглото върху себе си.

- Да си размърдам кое? - попита той, хилейки се самодоволно.

- Задника.

- Дупето.

- Задника.

- Дупето.

- Врат, шия, все тая, трябва да се размърдаш.

Самодоволната усмивка на Чейс стана по-широка.

- Просто се бях замислил. За нещото, което се прави в две посоки - напред-назад. След онова, което каза вчера, ако ще имаме деца, то трябва да се спукваме да го практикуваме.

Нина се засмя.

- Така е, но не предполагах, че трябва да го правим във всеки възможен момент.

- А аз да!

- Едуард Джей Чейс, ти си един ограничен тип. - Жената го целуна, след което се изправи. - Напълно съм сериозна, че е време да се размърдаш. Имам среща в девет и трийсет. Сигурна съм, че и ти имаш някаква работа за вършене. - Нина килна главата си на една страна и дари съпруга си с подигравателна усмивка. - Какво всъщност работиш в АСН?

- Спасявам света и чукам шефката, предимно.

- Не мога да оспоря това. Хайде, ставай. - Нина дръпна за­вивките от него и се вторачи в онова, което беше разкрито. - Аха, виждам, че ти вече си станал.

Еди се разкикоти.

- Нямам време да те ухажвам. Хвърляй парцалките и се кач­вай на борда...

Жената перна игриво надигналия се член.

- Ще трябва да почакаш до довечера, съжалявам. Но си за­пази мисълта.

- Ако го сторя, няма да мога да вървя цял ден!

Нина се засмя отново, отдръпна се от него, изправи се и пог­ледна часовника си.

- Тръгвам след петнайсет минути. А ти ще бъдеш с мен. За предпочитане напълно облечен.

- О, да не би да имам право на избор?

- Ха! Ти си женен мъж, нямаш право на избор за нищо.

- Да, разбрах това по време на първия си брак. - Еди из­пръхтя, след което се търкулна от леглото. - В случай че светът отново се нуждае от спасяване, по-добре да ставам.

- Надявам се да не се нуждае от услугите ни точно днес - вметна Нина. Сега беше неин ред да се ухили самодоволно. - Защото имам планове за довечера.

Еди се ухили на свой ред и се насочи към банята.

* * *

- Не мога да повярвам, че още ти е студено - каза Еди, кога­то влязоха в офиса на Нина.

- Защо? - оплака се тя и разкопча палтото си. - Имам чув­ството, че е средата на зимата! - Жената посочи към градския пейзаж през прозореца на сградата на Секретариата на ООН. Гледката към родния й Манхатън беше изпъстрена със сняг, до­несен от неочакван снеговалеж преди няколко дни, студеният вятър навън ги бе пообрулил, докато пресичаха Първо Авеню и площада пред комплекса на Обединените нации.

- Точно ти държеше да хванем метрото, а не такси. - Еди свали старото си кожено яке, изглеждаше незасегнат от лошото време.

- А ти трябваше да се постараеш да ме убедиш, че това е лоша идея!

- Кога съм успявал да сторя това? - Мъжът закачи връхната си дреха и е наслаждение гледаше как съпругата му сваля пласт след пласт дрехи. - Какво имаме за днес?

- Господи, поне ме остави да стигна до бюрото си. - Най-накрая Нина беше свалила всичката вълна от себе си, седна на работното си място и отвори лаптопа. - Така, ето я срещата за международните отношения в девет и трийсет, счетоводния брифинг в единайсет...

- Брой ме и мен! Звучи ми вълнуващо.

- Срещата с Ай Ти специалистите в два и онази в четири за междуведомствената комуникация. - Нина се наведе напред и заклати глава. - Знаеш ли какво липсва тук? Истинска архео­логия.

- Виждаш ли? Сега му е времето да си вземем една дълга почивка. Нищо не се случва в момента.

- Признавам, че офертата е примамлива. Много примамли­ва. - Нина започна да чете имейлите си, но беше прекъсната от интеркома. - Да?

- Доктор Уайлд? - започна Мелинда, французойката, която беше заместила Лола. - Един господин, на име Трули, желае да ви види. Той няма запазена среща, но...

- Мат? - учуди се Нина. - Всичко е наред, пусни го да влезе.

Еди повдигна едната си вежда.

- Мат е тук?

- Сигурно се е прибрал по-рано от разкопките. - Не след дълго някой почука на вратата. - Влез!

В стаята влезе Мат Трули.

- Добро утро, приятели! - поздрави бодро австралиецът. Двойката не го беше виждала от няколко месеца, през това вре­ме главният инженер на Организацията за океански изследва­ния беше подобрил тена си, бе си пуснал опърлена от слънцето брада и беше качил няколко килца около и бездруго закръглена­та си талия. - Радвам се да ви видя и двамата.

- Ние също - отвърна Нина и се изправи да го посрещне.

Еди се ръкува с него.

- Добре дошъл обратно! Как беше пътуването ти?

- Брилянтно, друже! Точно от подобно нещо имах нужда, за да се отпусна след случилото се в Атлантида. - Миналата годи­на Мат едва не загина в повредената си подводница насред ру­ините на изгубения град. - Прекарах времето си в проектиране на нова подводница - този път с освобождаване на свързващите скоби от двете страни! - и в конструиране на няколко дистанционно управляеми машинки.

- Твоята представа за почивка се различава от моята - каза англичанинът. - На това не му казвам релаксация.

- Не беше точно почивка, друже. Технически погледнато, беше кратко оттегляне от служебните задължения. Работен от­пуск може би.

- Не бих се изразила по-добре - каза Нина и прегърна Мат. - Май се омъжих за неправилния човек...

- Ох! - възпротиви се Еди.

Трули се засмя.

- Никога не бих си и помислил да ви разделя, друже. Като за начало, сигурен съм, че тя ще ми спре тока!

- Значи, си се върнал в Организацията за океански изследва­ния? - попита Нина.

Мат кимна.

- Официално се връщам на работа следващата седмица, но ми хрумна да дойда по-рано, за да си почистя бюрото. Не съм стъпвал в офиса от месеци, така че не ми се мисли на какво ще прилича входящата ми поща! А и исках да се появя, за да ви кажа „здрасти“.

- Благодаря, Мат - усмихна се на мъжа Нина. - Радвам се, че се върна.

- Аз също се радвам. Макар че времето навън е малко лошо! Та какви ги вършите вие двамата? Нещо интересно около вас?

- Не и в момента - отвърна Уайлд. - Купища срещи, бюро­крация, бюджети...

- Няма угода - подигра се Еди. - Когато нещата са спокойни, тя се оплаква. Когато някой стреля по нея или ѝ се налага да скача от дирижабъл, пак се оплаква!

Мат изглеждаше изумен.

- Скачали сте от дирижабъл?

- Не - увери го Нина. - Макар че това е единственото нещо, от което не сме били изхвърляни.

- Все още - добави съпругът ѝ.

Уайлд го сръга с пръст.

- Какво ти казах за предизвикването на съдбата?

- Радвам се, че не сте се променили - усмихна им се Мат. - Ще ми е приятно да си наваксаме скоро. Ако тази седмица сте свободни, ще е чудесно да хапнем някъде.

- Звучи ми добре - каза Еди. - Вчера се видяхме с Лола, днес с теб, а и обсъждахме да посетим Грант Торн в Ел Ей - май бандата се събира отново.

- Ако се видим с Грант, навярно ще видим и Мейси - двама­та са заедно - добави Нина. - Чудя се дали няма да се срещнем и с някой друг?

- Като си знам късмета, навярно ще попаднем на шибания Питър Олдърли.

Уайлд се усмихна и тъкмо щеше да казва нещо, когато ин- геркомът се обади отново.

- Да?

- Доктор Уайлд, господин Сирици е тук - съобщи Мелинда. Нина и Еди си размениха изненадани погледи; служителят на ООН не присъстваше в графика им за деня. - Казва, че става въпрос за нещо изключително важно.

- Благодаря ти, Мелинда. Пусни го да влезе - каза Уайлд. - Чудя се какво ли иска?

- Каквото и да е, едва ли ще касае мен - констатира Мат. - По-добре да тръгвам.

- Ще се видим по-късно - каза му Еди и го потупа по рамото.

- Разбира се, друже. Ще се видим скоро, Нина.

Тя целуна Трули по бузата.

- Чао, Мат. - Мъжът се усмихна и напусна, вратата едва се беше затворила, когато отново се отвори и през нея влезе вто­рият неочакван посетител за тази сутрин.

Освалд Сирици беше млад и привлекателен чернокож, в края на четиресетте, с изправена стойка и аристократична осанка. Носеше тънко и скъпо куфарче.

- Добро утро, доктор Уайлд, господин Чейс - поздрави той, гамбийският му акцент беше умело прикрит под патрицианското му произношение, придобито по време на следването му в „Оксфорд“.

- Моля те - започна жената, докато разтърсваше предложе­ната ѝ ръка, - наричай ме Нина. - Сирици определено се държе­ше много по-формално, отколкото неговият предшественик. - Ние, в АСН, не държим особено на официалностите.

- Добре... Нина. - Мъжът не се чувстваше комфортно с подобно фамилиарничене. - Еди.

- Освалд - каза Чейс, ръкува се с представителя на ООН и му се ухили насреща. - Или мога да те наричам Ози?

Сирици го изгледа изпод вежди.

- Предпочитам да не го правиш.

- Какво можем да направим за теб? - попита го Нина и му направи жест да седне на едно от канапетата в ъгъла. - Не очак­вах да те видя до края на седмицата.

- Нещо изникна. - Сирици седна, изглади внимателно гън­ките на панталона на своя елегантен костюм, преди да постави куфарчето на ниската масичка за кафе и да го отвори. - Предпо­лагам, ще се съгласите с мен, че то засяга точно АСН.

Еди се намести на съседното канапе до Нина.

- Нещо свързано със сигурността?

- Тъй като това е областта на АСН, бих казал да. - Освалд извади хартиена папка. - Докт... Нина, доколко си запозната със скандинавската митология?

- Знам основните неща - отвърна му Уайлд, беше искрено заинтригувана. - Чела съм „Беоулф“ в гимназията, а викингската история беше част от курсовата ми работа при завърш­ването на бакалавърската ми степен. До известна степен съм се натъквала на скандинавската митология, когато съм правила проучвания на най-различни легенди, като тази за Атлантида, тъй като викингите са свързани с някои от тях - честно казано, всяка древна цивилизация е била свързана с Атлантида по едно или друго време, макар, както разбрахме по-късно, викингската намеса да е била минимална и по никакъв начин не е повлияла на основните занимания на атлантите. Като цяло не бих се на­рекла експерт по скандинавска митология.

Сирици кимна.

- Разбирам. Но си чувала за викингските рунически камъни, нали?

- Естествено. В интерес на истината, познавам специалист в областта - Дейвид Колуей. Не е на щат в АСН, но е работил с нас и преди. Ако желаеш, мога да му се обадя.

Дипломатът енергично заклати глава.

- Както вече казах, това е въпрос, свързан със сигурността. Цялата информация по случая е поверителна. - Мъжът отвори папката и ѝ подаде някаква снимка. - На фотографията е онова, което стана известно като Валхалския рунически камък.

Нина разпозна артефакта веднага.

- Намериха го миналата година в Швеция. Дейвид отиде в Стокхолм, за да може да го изследва няколко дни. Сигурен ли си, че не желаеш да му се обадя?

- Абсолютно.

Еди разгледа снимката отблизо. Руническият камък представ­ляваше дълга, назъбена, покрита с мъх гранитна плоча, положе­на върху покрита с плат маса, която позволяваше детайлното му изследване. Линията до него даваше представа за размерите му: беше малко повече от два метра в дължина, шейсет санти­метра широк в основата си и се стесняваше до половината на този размер на върха. Камъкът беше дебел около трийсет сан­тиметра. Ред след ред тънички, ъгловати знаци бяха изсечени в лицевата му част, заедно с мотиви и символи, заобикалящи едно кръгло парче доста по-тъмен камък, разположено на две-трети от разстоянието до върха в малка вдлъбнатина.

- Кое му е специалното? Камъкът не казва как се стига до Валхала⁹, нали?

Еди изрече последното под формата на шега, но Нина му от­говори сериозно:

- Всъщност... до някаква степен го показва.

- Какво? Шегуваш се.

- Не, не се шегувам. Ако си спомням добре, предполага се, че показва пътя, който викингите трябва да поемат, за да я от­крият. Навремето доста се шумеше около темата; хората се питаха дали Валхала не е нещо повече от обикновена легенда, както се оказа Атлантида. Затова помолих Дейвид да провери камъка за нас.

- Какво откри?

- Нищо конкретно. Написаното в руните беше много мъгля­во. Шведите продължават да работят над него, но всички оста­нали като че ли позагубиха интерес.

- Не всички - каза Сирици. - Някой е доста заинтересуван от руническия камък. Толкова много, че го е откраднал - и е убивал, за да го стори.

Нина зяпна.

- Какво?

Сирици извади друга снимка. Тази обхващаше по-голяма площ от помещението - масата от предишната фотография се намираше в някаква лаборатория.

На нея нямаше нищо.

- В Националния музей на антиките в Стокхолм са проник­нали крадци миналата нощ и са откраднали руническия камък - обясни им представителят на ООН високопарно. - Също така са простреляли и убили охранителя.

- Откраднали са камъка? - учуди се Еди и се върна на пър­вата снимка. - Господи, ако това чудо е направено от солиден гранит, сигурно тежи цял тон!

- Почти. Нула-точка-девет метрични тона, ако трябва да бъ­дем точни.

- Необходими са доста хора, за да го помръднат.

- Разполагали са с тях. Хакнали са охранителните камери и са ги изключили, преди да влязат в музея, но камерата на една от другите сгради ги е заснела. Били са поне осем души, навяр­но и повече.

- Защо им е трябвало да го крадат? - учуди се Нина. - Всеки сантиметър от камъка е бил фотографиран и всяка една руна е била преведена. Защо да поемаш такъв риск, за да откраднеш артефакта, когато просто можеш да го намериш в Гугъл?

- Точно това иска да разбере и ООН - отговори Сирици и се изправи. - Запазихме ви полет до Стокхолм тази вечер, утре сутринта ще пристигнете.

- Какво? - изненада се Нина.

- Май трябва да се обадя на Мат да отложим вечерята - про­мърмори Еди.

- Чакай малко, не разбирам едно нещо - каза Уайлд. - Това е работа за стокхолмската полиция, а не за АСН. Какво общо имаме ние?

Сирици извади трета снимка и я постави пред тях. Тя беше тъмна и зърнеста, тъй като бе направена през нощта. Няколко фигури в черни дрехи се бяха скупчили около някакъв ван, ли­цата им бяха прикрити от шапки и качулки.

С едно изключение. Лицето на единия от обирджиите невол­но се беше разкрило, па макар и само за секунда. Качулката му беше паднала, докато се качваше във вана, разкривайки физио­номията му на светлината на една от уличните лампи.

Нина и Еди веднага го разпознаха.

- Това е връзката с АСН - обясни Сирици, като видя, че и двамата са познали крадеца. - Обирджиите са били предвожда­ни от един от вашите хора.

4.

Виетнам

Осем години по-рано

Чейс се взираше в бавно въртящия се вентилатор на тавана.

- Сайгон. Мамка му.

- Какво? - Кастил му хвърли учуден поглед от близкия стол. - Не сме в Сайгон. Това е Дананг.

- Знам, но винаги съм искал да кажа това. - Еди видя смая­ния поглед на приятеля си и продължи: - Стига де, Хюго! Не си ли гледал „Апокалипсис сега“?

- От него ли е репликата?

Чейс изсумтя и поклати глава.

- Трябва да гледаш повече филми.

- Или може би ти трябва да гледаш по-малко.

И двамата мъже се обърнаха, когато телефонът в хотелската стая иззвъня. Кастил беше по-близо до апарата и го вдигна.

- Ало? Да, тук сме... Добре. - Постави слушалката на място­то ѝ. - Това беше Хал. Той е с клиента в стая 503. Готови са да се срещнат с нас.

- Крайно време беше - изръмжа Чейс, изправи се и се раз­тъпка.

Полетът от Лондон до Хошимин беше отнел повече от дванай­сет часа, след което той и партньорът му се качиха на чартърен са­молет до крайбрежния град Дананг, който се намираше на повече от осемстотин километра на север. Макар да се беше възползвал от всяка подходяща възможност да поспи, все още беше изморен.

Вентилаторът не ги заливаше с леденостудени вълни, но пра­веше достатъчно течение, за да раздвижи тропическата жега - която се завърна с пълна сила, когато Чейс и Кастил напуснаха стаята. Не за първи път Еди беше подложен на подобни условия, но тежката, влажна атмосфера бе далеч от приятна. Белгиецът също се мръщеше и попиваше врата си с носна кърпичка.

- Нямам нищо против малко жега - оплака се той, - но това? Ъгх!

- А аз си мислех, че Лондон е задушен - съгласи се Чейс, когато стигнаха до асансьора. Изчакаха древното устройство да достигне етажа им с голяма порция ръмжене, качиха се в каби­ната му и се насочиха към петия етаж. Поеха по друг задушен коридор. От разстоянието между вратите Чейс си направи из­вода, че на това ниво се намират апартаменти, а не обикновени стаи. Спряха се на третата врата, Кастил почука. Един глас от вътре им каза да влязат.

Хладният въздух, който посрещна Еди, когато пристъпи пра­га на помещението, беше добре дошъл. Оказа се прав, че това е апартамент, а с допълнителното място вървеше и климатик. Англичанинът веднага огледа стаята: тя разполагаше с още два изхода и няколко френски прозореца на балкона, които гледа­ха към пристанището. Имаше петима мъже в нея. Оръжия не се виждаха, но от преценяващите го погледи можеше да си направи извода, че поне четирима от присъстващите са били в армията.

Чейс разпозна единия от мъжете, беше го срещал за кратко преди няколко години: Хал Съливан, бивш полковник от ново­зеландския САС (НЗСАС). Макар да беше преминал шейсетте си години, Съливан продължаваше да бъде внушителна и запла­шителна фигура. Беше висок над метър и осемдесет, с едрото телосложение на човек, който спортува всеки ден, и напълно плешив - което караше посивелия му във формата на кормило за велосипед мустак да изпъква още повече. Загорялата му кожа беше с цвят и вид на орех.

- Хюго, друже - посрещна ги той. - Радвам се да те видя. Заповядайте. - Мъжът разтърси ръката на Кастил, след което се обърна към спътника му. - А ти трябва да си Еди Чейс.

- Трябва - отвърна англичанинът и подаде ръка на Съливан. Мъжът я пое, хватката му беше толкова силна, че Еди си помис­ли, че може да му счупи ръката, ако пожелаеше да стори това.

- Мак ми е разказвал много добри неща за теб, което за мен е повече дори и от кралска препоръка. Радвам се, че се присъ­едини към нас. - Съливан пусна ръката на Чейс и посочи към другите мъже в помещението: - Това е останалата част от еки­па. Джон Ломакс - късо подстриган, брадат човек, Фернандо Риос - индивид с гъсти черни вежди, който лочеше кока-кола от кутийка, и Карл Хойт.

Хойт беше най-високият мъж в стаята, бе по-скоро жилав, отколкото мускулест, с кокалести, силно хлътнали бузи. От стиснатите му устни се подаваше ръчно сгъната цигара.

- Добре дошли в бандата - каза той, акцентът му беше аме­рикански.

Чейс и Кастил поздравиха групичката, след което Съливан им направи знак да седнат, а самият той застана до последния мъж в помещението.

- Това е нашият клиент: Айвър Лок. Господин Лок, бихте ли ни запознали със ситуацията?

Лок имаше добре оформена козя брадичка, носеше шити по поръчка костюм и риза и единственият му отговор към жегата беше едно разкопчано копче. Чейс предположи, че е на около четиресет, от гладката му кожа и зализаната му назад кестенява коса можеше да си направи изводът, че е адвокат или бизнес­мен. Също като при Ломакс и Хойт, акцентът му подсказваше, че е американец.

- Добър ден, господа - започна той. - Нека ви запозная с малко история: съществува благотворителна организация, на име „Ейд Сон Лимит“, която обикаля страните от Третия свят и осигурява безплатна медицинска помощ за бедните. Един от екипите им работи във Виетнам. Преди два дни - мъжът се при­веде напред, изражението му се напрегна - членовете на гру­пата са били взети за заложници от бандити, които оперират в джунглата до границата на Лаос, на около осемдесет километ­ра западно от тук. Местните власти са... безполезни. Затова се свързах с господин Съливан, с молба той да организира бързо­то им освобождаване.

- Знам, че казвайки това, действам против собствените си ико­номически интереси, тъй като нямаше да сме ви нужни - започна Ломакс, - но защо не отидохте в американското посолство и не ги накарахте да окажат натиск на виетнамското правителство?

- В екипа няма американци - отговори на въпроса Лок. - Повечето от заложниците са европейци, но от различни нацио­налности, което означава, че трябва да премина през редица по­солства и безкрайна бюрократщина. Виетнамците ще се опитат да потулят цялата афера през това време. Туризмът е проспериращ бизнес за тях, така че последното нещо, което желаят, е да плашат хората с истории за бандити и отвличания.

Риос, испанецът, проговори:

- Така или иначе, ще се разчуе за случилото се.

- Не и достатъчно бързо, за да може това да помогне по ня­какъв начин на заложниците.

- Каква ви е връзката с тях? - попита Чейс.

Док си пое дълбоко дъх.

- Дъщеря ми е една от доброволките.

- Май казахте, че няма никакви американци?

- Тя е германка по народност. - Кремъчните очи на Лок се присвиха; явно не му се нравеше да го разпитват. - Наталия Пьолтл, дъщеря ми от първия ми брак. - Мъжът извади порт­фейла си и го отвори, за да покаже малка снимка на млада ру- сокоса жена. - Сега вече разбрахте защо съм замесен, господин Чейс, и защо желая да решим този проблем колкото се може по-бързо. Искам дъщеря ми да бъде спасена от тези... животни. Преди да ѝ се случи нещо.

- Знаем в кои райони действат бандитите - започна Съливан - и стеснихме предполагаемото им местонахождение до ня­колко квадратни километра. - Мъжът отиде до голяма карта, закачена на една от стените, и посочи в точно определена зона. - Намира се на около осемдесет километра западно от Дананг, така че ще поемем по магистрала 49 до една точка северно от целта ни, след което ще поемем на юг. Ще ни се наложи да ги търсим, но ми се струва, че тези палячовци са си вяли байрака на свобода за известно време. Ако не се безпокоят, че някой ще ги погне, едва ли се крият чак толкова усърдно.

- Какво ще правим с тях, когато ги открием? - попита Кастил.

Хойт се ухили хладно.

- Идват ми няколко идеи на ума.

Съливан вдигна предупредителен пръст.

- Ще използваме смъртоносна сила само като последна мяр­ка, ясно ли е? На първо място сред приоритетите ни е да спасим заложниците. Като се има предвид миналото на Виетнам, тези хора въобще не толерират някакви западняци да се скитат из джунглите им и да стрелят по сънародниците им, дори те да са бандити. Ако решат да се заяждат, могат да ни стъжнят живота, докато напуснем страната. Повярвайте ми, извървял съм труд­ния път през 73-та и въобще не беше забавно.

Чейс погледна отблизо картата. Съдейки от контурните ли­нии, районът, който Съливан беше отбелязал, бе хълмист и наб­лизо имаше следи от цивилизация.

- Само джунгла ли е това?

Хал кимна.

- Има няколко малки села в долините по поречието на река­та, но след тях пътят до границата и отвъд нея е стабилен. Няма да сме много далеч на юг от старата демилитаризирана зона, а както знаем, тази част от страната беше разкъсана по времето на войната. Оттогава е оставена да се възстановява.

- Добро място за криене - печално вметна Кастил.

- Ще ги намерим - увери го Съливан. - Та ето какъв е пла­нът. Един мой местен приятел, Тък, ще ни вкара и ще ни изка­ра. Започваме претърсването от отправна точка. Намерим ли заложниците, спасяваме ги - с минимална сила, и то само ако се наложи, запомнете това - и ги завеждаме до точката за из­тегляне на тази река - мъжът посочи една тънка синя линия на картата, - където Тък ще ни чака с лодка. Това е най-бързият начин да стигнем до магистралата. От там се връщаме в Дананг и работата е бомба.

- Какво ще кажеш за оборудването? - попита Ломакс.

- Разполагам с човек, който има достъп до оръжия и екипи­ровка. В момента пътува насам. Междувременно - Хал посочи към няколко карти с по-голям мащаб, на които бяха отбелязани отправната точка и точката за изтегляне - се запознайте с тере­на. Господин Лок, няма нужда да оставате, ако не желаете.

- Благодаря ви - отвърна мъжът, - но предпочитам да съм тук. Дъщеря ми е някъде там, не забравяйте това.

Съливан кимна и започна доста по-подробен брифинг. Чейс внимаваше в картинката, мъжът беше служил във Виетнам като млад офицер на НЗСАС и информацията от първа ръка за джунглата щеше да му е изключително полезна. За разлика от него, Хойт беше зает със свиването на нова цигара.

След двайсет минути бяха прекъснати от почукване на вра­тата. Съливан я отвори. За голяма изненада на Чейс, човекът, който влезе, беше друго познато лице за него.

- Господи, и ако това не е Еди Чейс! - каза мъжът, след като поздрави Съливан. - И Хюго Кастил. Още малко и ще съберем целия екип от Афганистан.

- Блуи! - изрева Чейс. - Да ме вземат мътните, ти си последният човек, когото очаквах да видя. Какво търсиш тук, старо пърдящо копеле?

- Снабдявам този овцетъпкач и останалите от вас идиоти с оръжия и оборудване - отвърна Боб „Блуи“ Джаксън и кимна весело на Съливан. - Съли, взел си Еди и Хюго на борда? Те ще ти свършат работата, макар да са големи чекиджии.

- Както би казал Едуард, „да ти го начукам, вомбатоеблив женчо“! - Кастил се беше ухилил, произнесе последното в ужа­сен опит за имитация на йоркширски акцент. Австралиецът заклати гъстите си вежди от смях. - С нас ли идваш? - попита белгиецът.

Блуи поклати глава.

- За бога, не, друже. От известно време живея тук, послед­ното нещо, което искам, е да вляза в конфликт с местните палячовци. А и гаджето ще ме убие!

- Изумен съм, че някой те е взел - вметна Чейс.

- Понякога и аз съм изумен! Тя е чудесно момиче - малко е гръмогласна, но ме държи в правилния път. Имаме планове да се преместим в страната на Оз в скоро време. Имиграционните документи може да се окажат проблем, но тя разполага с няколко трика в ръкава си. - На лицето на Джаксън се появи добре познатата усмивка, но той забеляза, че Съливан започва да губи търпение, и продължи: - Както и да е. Съли, донесох ти оборудването. Пистолетите са четиресет и седмици - малко са поостарели, но ги проверих, всичките са в прилично състояние.

Съливан кимна.

- Носиш ли радиостанции?

- Взел съм ти няколко уоки-токита „Моторола“ и няколко комплекта слушалки. От едно време са, но работят перфектно. Сменил съм батериите на всички.

- Добре. Благодаря ти за това, Блуи. Къде се намира стоката?

- Във вана ми - отвърна австралиецът. - Всичко е опаковано в кутии, така че няма да ви се налага да се криете от околните, докато разтоварвате. Кога тръгвате?

- Веднага след като Тък пристигне с буса. - Съливан се обърна към екипа си: - Всички готови ли сте за действие?

- Само да се изпикая, и тръгваме - отвърна Чейс.

Съливан го дари с изморен поглед.

- Мак ме предупреди, че се държиш странно... Всички други готови ли сте?

Останалите наемници потвърдиха, че са.

- Да действаме - каза Хойт.

- Успех - каза Лок на Съливан. - Ще чакам обаждането ви. Върнете дъщеря ми жива и здрава.

- Ще я намерим - отвърна новозеландецът. Мъжът отмести поглед от Лок към френските прозорци и към небето над океана през тях. - Горе главите - обърна се към екипа си Хал. - Прог­нозата за времето казва, че тази вечер трябва да има тропическа буря, с вероятност да се превърне в тайфун. Макар че по това време ще сме далеч от океана, така или иначе, ще се намокрим. Надявам се Блуи да ни е приготвил малко екипировка за дъжд.

- Я виж - рече Чейс. - Все едно съм си в Англия!

Това предизвика мълчаливи усмивки в групата, които бързо бяха попарени от телефона. Съливан отговори на обаждането.

- Превозът ни е тук - каза мъжът и остави слушалката на мястото ѝ.

Наемниците напуснаха стаята и се завърнаха в задушната жега на виетнамския ден.

- Купонът започва - каза Чейс на белгиеца. - Отново съм в играта.

- Готов ли си за нея? - попита го тихичко Кастил.

- Да - отвърна Еди.

Надяваше се да казва истината.

5.

Швеция

Нина се беше вторачила в лаптопа си и колкото и дълго да гледаше екрана, не можеше да повярва на онова, което вижда.

В офиса ѝ в Ню Йорк Сирици ѝ беше показал само снимка, но сега Уайлд разполагаше с целия запис от охранителната ка­мера. Тъй като устройството наблюдаваше съседната сграда, а не самия музей, крадците се бяха озовали в полезрението ѝ - в един от ъглите ѝ - почти случайно. Ако ванът им беше паркиран три метра по-надясно беше малко вероятно някое от лицата на обирджиите да бъде уловено от камерата.

В крайна сметка един от мъжете беше записан. Нина го поз­наваше добре.

- Лоугън Бъркли - каза на себе си тя и поклати глава. - Как­во, по дяволите, правиш?

Еди се беше излегнал на мястото си в първа класа и надига­ше глава единствено, за да гледа към екрана.

- Никога не съм харесвал този чекиджия, дори и преди оно­ва, което стори в Египет. Трябваше да го удариш по-силно. Как­вото и да говори Сирици, той вече не е част от АСН. Уволнихме го, когато го арестуваха.

- По-скоро, когато го осъдиха - поправи го Нина и се за­чуди защо отдава такова голямо значение на своя бивш колега и съперник за поста ѝ. Доктор Лоугън Бъркли беше начело на разкопките в Кайро, които целяха да отворят отдавна изгубе­ната Зала на записите, която се намираше под Великия сфинкс в Гиза. След като Нина го направи за смях на живо по телеви­зията, разяреният и унижен Бъркли стигна дотам, че взе пари от някакъв култ, за да открие много по-голям залък, отколкото можеше да поеме - легендарната Пирамида на Озирис. Не след дълго пирамидата беше плячкосана, а лидерът на сектата беше убит от собствения си психично болен брат; Бъркли усети, че се е замесил с неправилните хора, но вече беше станало прека­лено късно за покаяние. Според Сирици докторът е бил пуснат от египетски затвор само преди няколко месеца.

- Както и да е. Все още е пълен тъпак. А сега е замесен в грабеж и убийство.

- Така изглежда - въздъхна Нина. - Само дето не мога да си обясня защо.

- Навярно цяла година в египетски затвор е достатъчна, за да накара човек да превърти.

- Не, нямах предвид това. Исках да кажа, защо му е да краде руническия камък? - Жената почука по екрана на монитора си, където се появи снимка на монолита. - Целият текст е преведен от експерти, така че няма нужда да се проверява лично, нищо ново няма да изникне. Като се изключи инкрустацията - Нина посочи към кръга от по-тъмен камък, вграден в лицевата част на монолита, - няма нищо необикновено относно руническия камък. Той е просто един гранитен блок.

- Тогава има нещо специално относно това чудо. - Еди също посочи към инкрустирания камък. - Има някакви знаци на него. Може би е карта.

- Надявам се да научим повече от доктор Скилфингър.

- Ха! Ще се срещаме със злодеите на Бонд ли¹⁰?

- Сигурна съм, че тя е от добрите. Поне се надявам да е! - И двамата се ухилиха. - Всъщност точно доктор Скилфингър откри руническия камък и оттогава го изучава. Ако някой знае тайните му, то това е точно тя.

Еди се надвеси над малкия илюминатор. Прелитаха над пок­рит със сняг горист район.

- Значи, това е Швеция, а? Никога не съм бил в тази страна.

- Малко съм изненадана - каза Нина. - Смятах, че си ходил навсякъде.

- В Норвегия, Финландия и Дания, да, но някак си съм про­пуснал тази. Макар че знам всичко нужно за нея. ИКЕА, „Волво“, висококачествено порно, АББА, девойки с драконови та­туировки. - Последва още една развратна усмивка. - Всичко, което се иска от мен, е да пия тонове кафе, да ям отворени сан­двичи, да съм равнодушно героичен, и ще мога да правя секс без обвързване с всяка една жена, която срещна.

- Няма да правиш - твърдо заяви Нина, след което и двамата се засмяха. - Сигурна съм, че страната може да ни покаже доста повече от тези неща.

- Така е, права си. Също така има кюфтета, Шведския гот­вач¹¹...

- Добре, добре - прекъсна го съпругата му с усмивка. Пило­тът съобщи, че самолетът приближава летище „Стокхолм Арланда“. - Ако някой швед те попита какво мислиш за страната му, няма да е лошо да отговориш „Много е хубава“. В противен случай може да си навлечем неприятности.

* * *

Деветдесет минути по-късно, след като техните дипломати­чески визи им осигуриха бързо преминаване на митницата и след кратко отбиване в хотела, за да оставят багажа си, Нина и Еди пристигнаха в шведския Национален музей на антиките в Стокхолм. Цялата страна беше покрита от снежна покривка, но улиците на столицата бяха забележително чисти, което позво­ляваше на трафика да е много оживен.

- Трябва да наемем тези момчета да чистят улиците на Ман­хатън - отбеляза Нина.

- Трябва да ги вземем да оправят цяла Англия, ако питаш мен - отвърна Еди и излезе от таксито. - Една снежинка да пад­не и цялата страна се сгромолясва.

Уайлд плати на шофьора и се присъедини към него. Музеят представляваше огромна бледобежова сграда, която се намира­ше близо до триъгълен площад на изпълнен с дървета булевард, огромни банери, закачени за лицевата ѝ част, обявяваха какви са настоящите изложения. Върху тях бяха изобразени викинги. Нина посочи към брадатите воини.

- Виждам, че знаят какво се продава...

Чейс и Уайлд се затътриха по студения площад към главния вход, намериха един служител и го попитаха за доктор Скилфингър. Очакваха ги; забързаното тракане на токчета по пода само минута по-късно им подсказа за приближаването на дома­кинята им.

- Доктор Уайлд, здравейте! - поздрави я висока, слаба блон­динка, беше задъхана, което говореше, че жената е бързала да ги посрещне, прекосявайки целия музей. - Аз съм Тува, Тува Скилфингър. За мен е голяма чест и удоволствие да се запозная с вас. - Макар домакинята им да имаше остър акцент, английс­кият ѝ беше перфектен.

- Аз също се радвам да се запознаем, доктор Скилфингър - отвърна Нина и двете се ръкуваха.

- Моля ви, доктор Уайлд, наричайте ме Тува.

- А ти ме наричай Нина.

- Съгласна. - Скилфингър грейна насреща ѝ. Американката предположи, че жената е в края на четиресетте или началото на петдесетте си години, но възрастта не беше помрачила по ни­какъв начин поразителната ѝ красота. Косата ѝ беше вързана в хлабав кок, облеклото ѝ беше изцяло в черно.

- Следя работата ти от години. Може да се каже, че съм ти нещо като фен. - Тува се изчерви.

Нина също.

- Благодаря ти. Това е съпругът ми, Еди Чейс.

- Приятно ми е да се запознаем - каза мъжът.

Тува се ръкува с него.

- На мен също. Направо от летището ли идвате?

- Долу-горе - отвърна Нина. - Исках да разговаряме за руническия камък колкото се може по-скоро.

- Можем да сторим това в офиса ми. Подготвила съм всич­ките си записки. Моля, оттук. - Тръгнаха по един коридор. - Причината, поради която ти казах, че съм ти фен, е, че твоята работа ме накара да преосмисля моята собствена и да я поглед­на от нова перспектива.

- По какъв начин? - попита Нина.

- Въпреки че съм предимно историчка, проявявам огромен интерес към староскандинавската митология, както и почти всички хора в Швеция! - Жената се усмихна. - Откриването ти на Атлантида в частност, а също и на други легендарни обекти, като гробницата на крал Артур и Ел Дорадо, предизвикаха въз­раждането на евхемериската теория.

- Фехе-мехе кой? - учуди се Еди.

- Евхемер е бил древен философ - обясни му Нина. - Той е смятал, че митовете и легендите са произлезли от действителни исторически събития, които с времето са били преувеличени и изкривени. Ранните християни използват тази теория, за да отрекат езическите богове.

- Това е важна част от „Прозаичната Еда“ - добави Тува. Като видя учудения поглед на англичанина, тя продължи: - Произведението е едно от най-важните в скандинавската ми­тология. Написано е през тринайсети век от исландския поет и историк Снуре Стурласон. Той е бил християнин, така че е използвал „Еда“, за да популяризира вярванията си, че сканди­навските божества - като Один¹² и Тор¹³ - някога са били крале, които са си спечелили такава отдаденост от поданиците си, че след смъртта им са се сформирали култове в тяхна чест. Смятал е, че с времето историите за тях са ги превърнали в богове.

- Мъдро - заяви Нина. - Искал е да запази прехристиянската митология за поколенията, но в същото време я е развенчавал.

- Хора като него всъщност са били прави, не е ли така? - на­меси се Еди. - В крайна сметка открихме Атлантида, а голяма част от митовете се оказаха истина. Научихме, че Херкулес е бил реална личност, а не бог, тъй като открихме гробницата му.

- Точно това ме накара да променя възгледите си в ра­ботата ми - обясни Тува. Влязоха в нов участък от музея, в който се помещаваше викингска изложба. Витрини със скандинавски артефакти и възстановки от живота на племето бяха осеяли цялата дължина на осветената в приятна свет­лина зала. - Приложих евхемеристичните принципи към по-ранните ми проучвания и взех под внимание теорията, че в тях се съдържа някакво количество истина, а не са просто мит, и по този начин съумях да открия местонахождението на Валхалския рунически камък. - Жената се спря пред няка­къв експонат. - Един рунически камък, точно като този, ми помогна да сторя това.

Нина разгледа витрината. Камъкът в нея беше сравнително по-малък от онзи, който беше видяла на снимката, висок бе око­ло шейсет сантиметра. Сложна резба във формата на змия за­обикаляше външните страни на триъгълоподобната му форма, руните в нея приличаха на змийски люспи. Уголемената глава на змията посягаше към мъж с брадва, който се намираше в цен­търа на изображението.

- Това, предполагам, е илюстрация на Тор на Рагнарьок.

Скилфингър кимна и продължи:

- Камъкът, върху който работех, описваше мястото, на кое­то скандинавските богове си организирали срещи, за да разре­шават конфликтите между племената. Разбира се, всичко това се смяташе за мит, но аз се запитах: ами ако е истина? Руни­те назоваваха имена на хора и места, повечето от които бяха по-скоро исторически, отколкото митични, така че ги потърсих всички. Когато събрах частите на пъзела, те ме насочиха към Гамла Упсала¹⁴, наречена Ярлста - район, който е бил разкопа­ван в миналото, но който не е считан за особено важен. Успях да назнача нови разкопки и като разкопахме по-надълбоко, стиг­нахме до останките на доста по-старо селище. В него открихме Валхалския рунически камък.

- Голяма находка - поздрави я Нина.

Тува кимна доволна.

- Благодаря ти... макар да не е толкова голяма, колкото Ат­лантида! Но поне доказа, че прилагането на евхемериските принципи към староскандинавските артефакти може да доведе до още по-големи открития. Когато преведох руните на камъка, осъзнах къде могат да ни отведат те.

- От името на този артефакт си правя извода, че говориш за Валхала? - предположи Еди.