Пророчеството на Валхала

- Господин Лок. Не съм очаквал да срещна заместник-дирек­тора на АБЗ лично.

- Не беше част от плана - отвърна Айвър.

Руснакът се усмихна накриво, хвърли недружелюбен поглед към Хойт и хората му, след което се обърна към Чейс.

- Не знам дали да ти благодаря, или да те застрелям.

- Предпочитам първата възможност - отвърна Еди, без да знае за какво говори мъжът, но винаги готов да се възползва от отворила се пред него възможност. - Кой си ти?

- Казвам се Григори Алексеевич Каган. Аз съм полеви ко­мандир на руски специален отряд. Сигурен съм, че вече имаш представа с какво се занимаваме.

- Да, така е - отговори неодобрително Чейс. - Защо искаш да ми благодариш?

- Защото не предаде Наталия на тези мъже. Като я държеше далеч от тях, направи услуга не само на Русия, но и на целия свят. Когато си я върнем, ще се уверим, че никога няма да се докопат до онова, което желаят. - Мъжът погледна отново към Лок. - Предполагам, че скоро ще си безработен, да?

За изненада на всички, Айвър започна да се смее.

- О, глупав кучи сине - каза американецът. - Все още не можеш да разбереш какво е сторил, нали?

- Какво искаш да кажеш?

Лок посочи към огъня.

- Виж сам.

Каган се приближи, озадачен... и се обърна рязко към Чейс, ужасен.

- Какво си сторил? Какво си сторил?

- Онова, за което тя ме помоли - отвърна Еди.

- Помолила те е да я убиеш?

- Да.

- Защо? - изкрещя руснакът.

- За да попречи на всички вас, задници, да възобновите ра­ботата на дядо ѝ. Накара ме да ѝ обещая, че няма да позволя това да се случи. Изпълних обещанието си.

- Ние не се опитвахме да възобновим експериментите! Опитвахме се да сложим край на всичко!

Самодоволното изражение на лицето на Лок подсказа на Чейс, че нещата не са точно така, както той си беше мислил.

- Чакай малко, какво имаш предвид? - попита той руснака.

Каган заговори бавно, като се опитваше да контролира емо­циите си:

- Доколко си запознат с работата на Серафим Волков - дя­дото на Наталия?

- Тя ми каза, че той е оставил писмо на баба ѝ, в което ѝ е обяснил за... онова нещо, наречено етер, и за експериментите си. Също така знам, че твоите хора са използвали най-голямата правена някога водородна бомба, за да запечатат ямата, в която субстанцията е открита.

- Разказала ти е достатъчно. - Мъжът поклати глава. - Но не ти е казала всичко. Цар Бомба разруши ямата с етер, но ние знаехме от викингския рунически камък, че някъде другаде съ­ществува още една яма. Отдел 201 беше създаден, за да намери начини да неутрализира тази отрова, ако тя бъде намерена от­ново. Няма как да знаем дали сме успели да създадем правилната противоотрова, ако нямаме проби, с които да експерименти­раме... докато не разбрахме за Наталия. Мутациите в нейното тяло щяха да ни разкрият същността на етера, а с това знание щяхме да бъдем способни да го унищожим.

- Затова ли я отвлякохте? Защо просто не я помолихте да ви помогне?

- Не смятахме, че ще повярва на нашите мотиви. - Каган размаха пръст към Лок и Хойт. - Тя си мислеше, че ние сме същите като АБЗ и се опитваме да превърнем етера в оръжие. Но не беше така. Виждали сме на какво е способен... и няма да позволим да бъде използван отново. Така че, когато научихме, че Наталия е във Виетнам, уредихме нещата тя да ни бъде дове­дена по начин, който щеше да ни гарантира пълна секретност. Тя и приятелите ѝ щяха да бъдат освободени напълно невреди- ми веднага след като завършехме тестовете си. - Руснакът пог­ледна към кладата, в погледа му личеше отчаяние. - Нямахме намерение да я нараним. Но ти... ти си я убил! За нищо!

- О, мамка му... - промълви Еди.

Сега беше ред на Хойт да се засмее.

- Мътните го взели, Чейс! Трябваше да я спасиш, а вместо това ти я утрепа! Наистина прееба нещата, не мислиш ли?

Англичанинът му се нахвърли разгневен:

- Мисля, че твоето убийство ще е услуга за света.

- Достатъчно! - излая Каган. Разтри челото си и се приближи до пленниците. - Наталия е мъртва, а всичките ни проучвания са унищожени. Това означава, че никой не притежава знанията. Никой не постигна предимство. Но... - руснакът погледна Лок право в очите - ...ако те убия, тук и сега, ще престанеш да бъ­деш заплаха.

Американецът вече не се усмихваше.

- Дори да ме премахнеш, някой друг ще заеме мястото ми. Това няма да приключи.

- Ще приключи за теб. Разполагам с информацията, че тво­ята агенция е - как му викате вие? - в изключително деликат­но положение, що се отнася до финансирането ви. Ако ти ум­реш и АБЗ е унижена, може би американското правителство ще реши да я затвори завинаги. Това ще е едно голямо добро за целия свят.

Изпотеният спътник на Каган заговори бързо на руски и кимна към Хойт и Лок. Отговорът на Григори беше рязък.

- Моят другар смята, че ако те убия, ще стане международен скандал, което не е желателно - обясни Каган. - Но вие се опи­тахте да ни убиете, без да ви трепне окото, така че...

Руснакът помисли за миг, след което издаде заповед на виет­намски. Хората, които съпровождаха руснаците, вдигнаха оръ­жията си.

За втори път през последните няколко минути Чейс беше из­правен пред дулото на автомат.

- И мен ли смятате да гръмнете?

- Съжалявам - отвърна Каган. Видимо беше, че не се радва на идеята. - Ти си мислеше, че правиш правилното нещо за На­талия и за света. Онова, което си решил да сториш... - Мъжът погледна англичанина право в очите. - Мисля, че не си искал да го правиш, да?

- Адски си прав, че не исках да го правя.

Каган кимна.

- Всичко това трябва да приключи. Ако Лок изчезне, амери­канците навярно ще преустановят работата си по етера.

- Те, така или иначе, ще го сторят, нали? - Чейс посочи към Айвър. - Той се провали! Планът му беше да отвлече Наталия и да открадне проучванията ви, но се издъни. Ще си тръгне с празни ръце, а вие не губите нищо.

- Двама от най-добрите ни учени са мъртви! - сопна се Ка­ган. - Той не унищожи Отдел 201, но му навреди достатъчно.

- Но ти оставаш в бизнеса. Лок - не! Ти си прав, той ще бъде изритан от поста си в момента, в който шефовете му научат, че е преебал всичко и е причинил международен скандал с дейст­вията си. Може и да е наел наемници, за да остане в сянка, но с присъствието си тук, точно сега, се издъни. - Еди кимна към Лок, който изглеждаше също толкова уплашен от вероятност­та да се озове в средата на дипломатическа буря, колкото и от насочените в него оръжия. - Никой не печели. Всички губим. Като ни убиеш, няма да получиш никакви бонус точки.

Каган не отговори веднага, първо погледна, замислен, Чейс, а след това и погребалната клада.

- Свършил си доста добра работа - каза накрая руснакът. - Не е възможно да се вземе ДНК от толкова изгорено тяло.

- Самият ти спомена преди малко, че всичко трябва да прик­лючи. Е, това слага край на нещата. Наталия не желаеше никой да вземе каквото и да било от нея - нито вие, нито те. - Англичанинът наведе глава. - Просто я оставете на мира. Нека почива в мир.

Другият руснак отново се обади, явно зададе въпрос. Каган го обмисля доста дълго време. Чейс се чувстваше неспокоен от виетнамците, които бяха насочили оръжия към тях, пръстите им бяха на спусъците на калашниците им...

- Нет - каза най-накрая Григори и поклати глава. - Не, ти си прав, както и англичанинът. Лок се провали, а това ще направи за смях Вашингтон, ако се възползваме добре от ситуацията.

- Кучи син! - излая Айвър.

Чейс изпръхтя:

- Да не би да предпочиташ да те убие?

Каган си размени няколко думи с един от виетнамците, след което се обърна отново към Лок:

- Моите сътрудници от виетнамската тайна полиция ще ви отведат в Дананг... за разпит. - От тона на мъжа стана ясно, че няма да бъдат задавани единствено въпроси. - Все още са бес­ни, че няколко от приятелите им са били убити, когато напад­нахте лагера. Мисля, че имат желание да разберат кой е отго­ворен за това. - Лицевите мускули на Хойт се обтегнаха. - Що се отнася до вас, господин Лок, сигурен съм, че ще ви пуснат да си вървите до няколко дни. След като направят официално оплакване до американския посланик и до ООН.

Изражението на Айвър наподоби това на сънародника му.

- Какво мислите да правите с мен? - попита Еди.

- С теб? Как ти беше името... Чейс? - Англичанинът ким­на. - Работата ти тук приключи, господин Чейс. Трябва да си вървиш у дома. Вече няма нищо за теб в тази страна.

Еди погледна покрай него към останките в кладата.

- Има едно нещо, което трябва да направя.

- Какво е то?

- Да я погреба. Няма да оставя тялото ѝ да гние в джунглата. Заслужава повече от това.

Каган кимна.

- Добре. Когато приключиш, трябва да си вървиш. Джунгла­та е опасно място, особено през нощта, да?

- Забелязах.

Руснакът издаде още заповеди, виетнамците събраха наемни­ците заедно и ги подкараха под прицела на оръжията си. Каган и помощникът му сториха същото с Лок и Хойт, двамата амери­канци продължаваха гневно да се оплакват. Командирът стигна до края на празното пространство, спря се и се обърна към Чейс.

- Понякога... понякога трябва да вършим лоши неща с добри намерения - каза той. - Но макар да знаеш, че си сторил правилното нещо, едва ли се чувстваш по-добре.

- Не - отговори Еди. - Не се чувствам.

- Тя намери своя мир - продължи Каган и кимна с глава към огъня. - Надявам се някой ден и ти да намериш твоя.

Англичанинът не каза нищо. Руснакът се обърна и последва останалите в недрата на джунглата.

Чейс не помръдна за около минута, изчакваше мъжете да се отдалечат. След това вдигна един голям клон и започна да копае дупка във влажната почва.

* * *

Слънцето почти беше залязло по времето, когато Чейс прик­лючи със задачата си. Ръцете му бяха мръсни от калта, той пог­ледна надолу към творението си, лицето му беше изключително сериозно. Плиткият гроб беше маркиран от неумел кръст - два клона, привързани с тънка лоза. Логичната част на ума му каз­ваше, че маркерът няма да издържи дълго време - условията в джунглата и насекомите щяха да се погрижат за това - но Еди се чувстваше много по-добре, че го беше направил. Това бе най-малкото, което можеше да стори за мъртвата жена, тя заслужа­ваше някаква форма на възпоменание.

Англичанинът вдигна глава, когато чу далечен, но познат вик.

- Едуард! Едуард, чуваш ли ме?

- Хюго! - провикна се в отговор Чейс. - Тук съм!

Кастил се появи няколко минути по-късно.

- Едуард! - Мъжът се ухили широко, когато видя приятеля си. - Забелязах пушека. Добре ли си?

- Да, добре съм - отвърна Еди и съумя да се усмихне. Два­мата мъже се прегърнаха. - Ти как си? В крайна сметка си успял да се измъкнеш, а?

Кастил стисна устни.

- На косъм бях! Хойт щеше да ме убие, ако не се беше поя­вила полицията.

- Дотук с приказките, че никога няма полицаи, когато ти трябват.

- Така е. Доста се изненадах! - Хюго пусна англичанина. - Къде е Наталия? Добре ли е?

Последва дълга пауза, преди Чейс да отговори:

- Не - промълви тихо той. - Тя... не успя.

Еди отстъпи настрани, за да разкрие гроба. Кастил не може­ше - или по-скоро не искаше - да повярва на очите си.

- Mon dieu!⁴⁴ Какво се случи?

- Не ми се говори за това.

- Но... но аз си мислех, че си се измъкнал... - Белгиецът пог­ледна земята и забеляза отпечатъците от стъпки. - Били са тук? Хванали са ви?

- Хойт и Лок... и руснаците. Малко се посчепкаха помежду си.

Кастил огледа празното пространство.

- Няма кръв, няма гилзи. Имало ли е въобще престрелка тук?

- Не.

- Тогава къде са те? Защо си тръгнаха?

- Защото не получиха онова, за което бяха дошли.

- Какво се случи на Наталия? Те ли я убиха? Хойт и Лок... или руснаците?

Чейс поклати глава.

- Както вече казах, не ми се говори за това. Онова, което искам да сторя, е да се разкарам от тази проклета джунгла. На какво разстояние е от тук джипът ти?

- На около километър, близо е до мястото за среща.

- Чудесно. Хайде да тръгваме.

Еди тръгна напред, но Кастил не се помръдна, беше се вто­рачил в гроба.

- Едуард - започна той. - Какво се случи всъщност? Аз съм ти приятел, можеш да ми кажеш... знаеш това.

- Да, знам. - Чейс дари Хюго с измъчена, тъжна усмивка. - Дадох обещание на Наталия. И... в крайна сметка го спазих. - Англичанинът въздъхна. - Това е всичко, което ще ти разкрия. Може би по-късно, когато нещата са различни, ще ти разкажа всичко. Но не и сега. Сега имам нужда от душ.

Кастил реши да не притиска другаря си.

- Да, разбира се, че имаш - каза белгиецът с пресилена ве­селост. Тръгна към джунглата, Чейс вървеше до него. - Все пак си англичанин. Вие винаги имате нужда от душ.

- О, я си го начукай, Хюго. - Йоркширецът отново се усмих­на вяло, спря се, когато стигнаха до дърветата, и се обърна към гроба. - Сбогом, Наталия - прошепна той.

Кастил го погледна с искрено съчувствие, но запази мълча­ние, за да уважи чувствата на приятеля си. Чейс се обърна и заедно с другаря си навлязоха в джунглата.

- Сещаш се, че няма да ни платят за тази мисия, нали? - каза белгиецът.

- Да, знам. Мислиш ли, че можем да вземем нещо за джипа?

- Хмм. Сигурен съм, че Блуи познава някого, който да го купи, без да задава излишни въпроси. Какво смяташ да правиш, когато се прибереш вкъщи?

- Кой е казал, че ще се прибирам вкъщи? Там няма нищо, което да ме чака. Само голяма купчина с писма от адвокатите на София. Знаеш ли какво? Заеби я. Тя иска развод, ще си го получи. Има много по-важни неща в живота.

- Все пак какво смяташ да правиш? - попита отново Кастил.

- Онова, в което съм най-добър. Решаването на проблеми, както казва Мак. Юмрукът в ръкавицата. Мисля, че мога да правя това.

- Винаги можеш да разчиташ на моята помощ, Едуард. Ще се борим до края.

- Знам, че мога. - Чейс тупна приятеля си по гърба. - Бори се до края.

23.

Москва

- Е, това беше... забавно - каза Нина и направи фи­зиономия, докато оставяше телефона си.

- Сирици не остана доволен, нали? - попита Еди, който се беше опънал на леглото в апартамента на хотела.

- Не остана. Някой от Съвета за сигурност на ООН му е напукал канчето.

Чейс се изправи.

- Какво ще се случи? Имам предвид с нас?

Нина прокара ръка през косата си, чувстваше се изморена.

- Колкото и да му се иска да изрита задниците и на двама ни, не може да стори кой знае какво. Изглежда, шефовете на Каган в Кремъл са се постарали доста - все още желаят Отдел 201 да намери и да унищожи другия източник на етер, преди Хойт или някой друг да го открият, но се нуждаят от Тува и от нас, за да го сторят. Предполагам, разговорът на Сирици с руския пред­ставител е протекъл по следния начин: „Двама служители на АСН току-що опустошиха нашата ядрена авиобаза и нанесоха щети за милиарди рубли! Но не ги уволнявайте, защото все още работим с тях. Не можем да ви кажем защо, можем да споделим единствено че става въпрос за нещо много важно. Просто исках да ми олекне, затова ви се разкрещях“.

- Да, това е същото, като някой да ти се изпикае в портокаловия сок. Предполагам, че сега се налага да намерим проклетото нещо.

Нина погледна към вратата, която свързваше техния апарта­мент със съседния.

- Всичко, което можем да сторим, е да стоим и да чакаме Тува да намери местоположението на Рагнарьок. - Жената се намести до съпруга си. - Което ни дава възможност да погово­рим за нещо друго.

Еди заклати вежди.

- Искаш да се пробваме да си направим бебе?

- Много си забавен, но не. - Лицето ѝ стана много сери­озно. - Какво се случи във Виетнам, Еди? Какво наистина се случи? Хойт и Каган, и онзи тип Славин от бункера - срещнал си ги и тримата там. Знаеше за етера и за ямата, която руснаци­те са намерили. - Очите на жената се присвиха. - И ме излъга за всичко това.

- Знам, знам. И съжалявам. - Чейс се намести. - Но не мо­жех да ти кажа нищо, защото... защото дадох обещание.

- На кого?

Англичанинът не се чувстваше удобно дори и след осем го­дини, най-накрая отговори:

- Наталия. Момичето, което бях нает да спася във Виетнам.

Нина се приближи по-близо до съпруга си, беше искрено за­интригувана.

- Какво беше обещанието?

- Отдел 201 я отвлече, за да проведе тайни тестове с нея. Това чудо в буркана, „Чукът на Тор“ - точно него се опитваха да направят, като използват нейното ДНК. Моята работа беше да върна нея и приятелите ѝ. Хойт и шефът му бяха нагласили нещата така, че да примамят Отдел 201 навън от бункера им в Русия. Всичко е било много добре премислено. Славин им е казал къде се намира лагерът, така че планът им е бил да от­краднат всички проучвания, да изгорят останалото и да убият колкото се може повече учени... както и да отвлекат Наталия.

- Искали са да я използват като руснаците? - попита Уайлд. - Да разберат от ДНК-то ѝ състава на етера?

Еди кимна.

- Да. Само дето те искаха да създадат отровата, а не да я унищожат.

- Явно не са успели с начинанието си. Нито една от страните не е. Какво точно се случи?

- Стигнах до нея преди Хойт. Руснаците ни преследваха през джунглата, но не успяха да ни хванат. Имаше едно село, не много далеч от лагера, в което тя имаше приятели, така че отидохме в него. По пътя ми разказа всичко за етера, за дядо си и за неговите експерименти. Тогава ѝ дадох обещанието си.

- Какво беше то? - настоя да научи съпругата му.

Еди остана мълчалив за един дълъг момент, преди да отго­вори:

- Накара ме да ѝ обещая, че независимо от обстоятелствата няма да позволя някой да я използва, за да възобнови експе­риментите на дядо ѝ. Заради това изгорих проучванията, кои­то Хойт открадна от руснаците. Но... все още имаше нещо, до което те можеха да се докопат. Направих онова, за което тя ме помоли, за да се уверя, че никой няма да го залови.

- Какво си сторил?

Последва нова, по-дълга пауза.

- Не мога да ти кажа.

- Защо не?

- Заради обещанието, което дадох на Наталия.

- Даде обещание и на мен - напомни му Нина, не ѝ харес­ваше нехарактерното за него увъртане. - Когато се оженихме. Знаеш, че можеш да ми се довериш за каквото и да било.

- Знам, знам - отвърна Еди. - Но това е... различно. Не ис­кам... не мога да ти кажа. Не мога да кажа на никого.

Нина си направи някои изводи от бързата корекция, която съпругът ѝ направи. Според нея причините за мълчанието му бяха колкото професионални, толкова и лични. Криеше нещо повече от тайните на съветските проучвания.

Знаеше, че Еди няма да ѝ разкрие какво пази в тайна, поне не и днес. След шест години заедно, беше наясно кога защитните му стени са издигнати. Вместо това смени тактиката.

- Какво се случи с Наталия? Върна ли я у дома?

За нейна изненада това направи Чейс още по-дръпнат.

- Не искам да говоря за това - отвърна той грубо.

- Защо не? - учуди се Нина. Не получи отговор. - Еди, какво се случи с нея? - Отново последва мълчание. - Тя... тя умря ли?

Еди стана от леглото, отиде до прозореца и се загледа навън.

- Спасихме другите заложници, но Наталия... - Англичани­нът я погледна, изражението му беше мрачно. - Не успях да я изведа от страната.

- О... - Нина също стана и се присъедини към него. - Еди, съжалявам.

Мъжът кимна, но не каза нищо.

Моментът отмина, когато някой почука на свързващата вра­та. Каган я отвори и влезе при тях.

- Браво на нас, че не се пробвахме да си направим бебе - каза Чейс, част от обичайната му непочтителност се беше завърнала.

- Не са ли те учили на курсовете по английски какво означа­ва „Влез“? - попита Нина, раздразнена.

- Има моменти, в които етикетът трябва да се зачита - от­върна Григори. - Този не е един от тях.

- Какво откри? - попита Еди.

- Първо, „Чукът на Тор“ е на безопасно място. Всички про­учвания на Отдел 201 бяха преместени от „Енгелс“.

- Надявам се този път персоналът да е бил по-добре проу­чен, отколкото беше в бункера - заядливо вметна Нина.

Каган я погледна сърдито, но продължи:

- Нашето разузнаване се опитва да открие Хойт и доктор Бъркли. Засега няма доказателство да са напускали Скандинавия.

- Навярно Бъркли все още превежда руническия камък - вметна Чейс.

- Възможно е. Тъй като успя да заведе хората на Хойт до норвежкото езеро, трябва да приемем, че ще успее да преведе и руните. Стори ли го, ще разполага с маршрута до Валхала. Трябва да стигнем до там преди тях, но... - Мъжът погледна към съседния апартамент. - Доктор Скилфингър смята, че не разполага с достатъчно информация, за да я намери.

- Какво е научила до момента? - попита Нина.

- Най-добре е да зададеш въпроса си направо на нея - от­върна Каган, но погледът му беше достатъчно красноречив: не беше получил отговора, на който се надяваше.

Руснакът се върна в съседния апартамент, Еди и Нина го последваха.

Тува вдигна поглед от лаптопа си, когато влязоха при нея.

- Здравейте - посрещна ги тя с изморена усмивка.

- Здрасти - поздрави я Нина и посочи към листовете с бе­лежки, напечатани и ръчно изписани, разпръснати по цялото ѝ бюро, на което се намираха заедно с лаптопа: те представлява­ха всяка частичка информация, с която разполагаха за руничес­кия камък. - Намери ли нещо полезно?

- Страхувам се, че не, поне не много - призна си Тува и въз­дъхна. - Ако можех да прочета само малка част от текста върху втория камък, може да се окаже достатъчно, за да разбера име­то на реката, изписано върху него, но... - Жената вдигна безпо­мощно рамене. - Това, с което разполагаме, не е достатъчно.

- Кажи ни какво си намерила - прикани я Нина.

- Всяка нова информация може да ни бъде от полза - добави Каган.

Шведката отново вдигна рамене.

- Ще се опитам. - Тя събра няколко от бележките си и про­кара пръст по тях. - Така. Текстът, който видях върху руническия камък в Норвегия, беше почти същият като на другия, с изключение на една част. Смятам, че тя е точно онази, която разкрива на викингите коя река да следват, но аз не разполагах с достатъчно време, за да я прочета както трябва, преди Еди да ни накара да се махнем от мястото.

Скилфингър изгледа англичанина начумерено.

Беше ред на Чейс да вдигне рамене.

- Ако някой - той погледна съпругата си - не беше отишъл да огледа отблизо и не бях принуден да махна бомбата, Хойт и Бъркли нямаше да си тръгнат с камъка.

- Може ли да играем на кой е виновен някой друг път, бла­годаря? - оплака се Нина нетърпеливо. - Тува, какво успя да разбереш?

- Спомням си, че го нарекли Фярихейм - каза шведката. Тя отвори една карта на Швеция и посочи към точка, приблизително в средата на страната. - Това е стара археологическа местност. Казва се, че от там трябва да се поеме на север - не, да се „пре­одолее“ Севера, което според мен означава, че трябва да се пре­мине голямо разстояние, докато се стигне до някакви планини.

- Това не ни помага особено - каза Еди.

Цветните контури на картата изобразяваха планинския гръбнак на Скандинавия, планинските вериги на Швеция бяха разположени по границата ѝ с Норвегия.

- Така е, но има нещо, което може да ни е от полза. Не съм напълно сигурна, но мисля, че една от думите, които видях в руните, може да се преведе като „седло“. Навярно става въпрос за староскандинавско име на някоя планина.

- Има ли такава в Швеция, с подобно наименование? - по­пита Нина.

Тува поклати глава.

- Поне аз не знам да има. - Жената направи знак към лаптопа си. - Направих проучване, доколкото това ми беше възможно, проверих дори базата с данни на АСН, но няма никакво съвпа­дение.

- Навярно името е описание - предположи Каган. - Навярно става въпрос за планина, която прилича на седло.

Еди се разсмя саркастично.

- Ще е лесно да я намерим. Ще е точно до планината, която прилича на кон.

- Не мисля, че ще е толкова лесно - каза Тува с тънка усмив­ка на лице. - Вярно е, че викингите често са използвали опи­сателни имена за планините и езерата си. Само да имахме още няколко думи от руните! - Шведката се обърна към Григори. - Каза, че имало рунически камък до ямата на Нова Земя. Какво гласеше преводът?

- Освен превод имаше и снимки - отвърна руснакът, - но вече ги няма.

- Как така? - учуди се Нина.

- Бяха унищожени заедно с проучванията ни за етера по на­реждане на Хрушчов. Навярно Айзенхов щеше да си спомни отделни части от написаното върху артефакта, но вече е мъртъв и никой от Отдел 201 не е достатъчно стар, за да го е виждал.

- Не си прав, има още един човек - побърза да добави Еди, което веднага привлече вниманието на съпругата му. - Волков. Дядото на Наталия.

- Да, така е, но той също е мъртъв - отбеляза Каган с пренеб­режителен тон.

- Знам, но преди да умре, е написал писмо до съпругата си, в което ѝ е разказал какво е открил.

Лицето на руснака придоби изненадано изражение.

- Написал е писмо? Откъде знаеш това?

- Наталия ми разказа - както и какво е написано на камъка!

Това изказване предизвика наелектризиране на обстановка­та в стаята.

- Знаеш какво пише на руническия камък? Защо не ни каза това по-рано? - попита Каган.

- Защото си спомних току-що! Тува ме подсети, когато спо­мена за имената на викингските езера. Наталия ми разказа, че когато викингите напуснали Валхала, отишли до едно от тях.

- Кое е то? - попитаха едновременно Нина и Григори.

- За бога, успокойте се, опитвам се да мисля! Беше преди осем години, а и не бе единственото нещо, което ми беше на главата. Чакайте да си спомня, напуснали са Валхала и са мина­ли по моста от дъга...

- Биврьост - помогна му Тува. - Същото пишеше и на пър­вия камък, като ориентир за пътя към Валхала.

- В такъв случай трябва да сме на правилната следа. След това те минали през, хм... - Чейс се намръщи, опитваше се да извлече спомените от ума си, след което щракна с пръсти. - Мълния! Точно това беше. Езеро от мълния.

Нина погледна към шведката.

- Говори ли ти нещо? Езеро от мълния?

Очите на историчката се ококориха.

- Да, има едно място... нека само проверя! - Жената се обър­на към лаптопа си и започна да трака. Много скоро получи же­ланите резултати. - Ето, ето! Има едно езеро, което се казва Бликстрьо - буквално се превежда като „мълниеносното езе­ро“, името му идва от староскандинавски. Намира се на река, която във викингските легенди понякога е наричана Лейпт.

Името накара Нина да си спомни нещо.

- Според скандинавската митология това е една от първите създадени в света реки, нали?

- Да, права си. В началото са потекли единайсет от извора Хвергелмир и една от тях била Лейпт. Езерото получило подобно име, защото викингите са предполагали, че прилича на мълния. Винаги съм смятала, че става въпрос за мит, но след онова, което видяхме...

- Къде се намира то? - попита Еди.

- Чакай да видя... - Шведката отново затрака по клавиатура­та на лаптопа си, бързо прочете изписаните резултати и върна вниманието си върху картата. - Намира се... тук!

Тува посочи към тънко, виещо се езеро във високите части на Централна Швеция. Чейс се приближи, за да разгледа по-добре картата.

- Това е на север от Фярихейм.

- В планините - добави Нина. - Ако една от тях прилича на седло... - Американката взе лаптопа, влезе в базата данни на АСН, за да получи сателитно изображение на езерото и окол­ностите му. - Не мога да преценя от това.

- АСН похарчи толкова много пари за това чудо, а ти искаш да ми кажеш, че Гугъл Карти ще ти свърши по-добра работа - подразни я Еди.

- Ще се оплача на следващото гласуване на бюджета. Вижте, в северния край на езерото се влива река, която продължава нагоре в планините. Тува, какво казва Валхалският рунически камък за следването на пътя?

Шведката не се нуждаеше от бележките си, за да изрецитира нужната част от древните писания:

- Нагоре по реката трябва да поемете вие, докато не стигне­те до великия Биврьост. Отвъд него следвайте потока до водо­падите. На върха им е Залата на Один, Залата на убитите.

Нина стисна устни.

- Ако това е правилната река, то тогава Биврьост се намира някъде горе. Мостът от дъга. Но мост закъде?

Жената премести изгледа на картата и последва реката на север, но не видя нищо друго освен гори и планини около нея.

- Ако Валхала е някъде там, трябва да я открием - каза Каган. - Бъркли и Хойт разполагат със същата информация, с коя­то и ние. Възможно е вече да пътуват натам.

- Но как ще я намерим? - попита Тува.

- По старомодния начин - обясни Нина. - Ще отидем на мястото и ще разгледаме. Ще се обадя в АСН, за да уредят ня­кои неща с шведското правителство и да ни осигурят подходящ транспорт. Каган, какво е положението с твоите шефове в Кре­мъл? Ще ни създават ли проблеми заради онова, което сторих­ме на авиобазата?

Руснакът я изгледа мрачно.

- Президентът е много ядосан... Най-вече на теб, Чейс - до­бави мъжът и се обърна към Еди. - Унищожи много ценен во­енен самолет.

Англичанинът се намръщи.

- Чудесно, световен лидер, който разполага с ядрена сила, ми е ядосан...

- Няма да ти е за първи път - напомни му Нина и му се усмихна печално.

- Но... - продължи Каган - ...той е наясно с важността на Отдел 201 и неговата работа. Склонен е да приеме дипломати­ческите ви имунитети от ООН и да не ви наказва за онова, кое­то сторихте. Докато помагате на моята организация да намери другия източник на етер.

- Предложение, на което не можем да откажем, а? - попита Еди.

- Славин спомена нещо за гангстери - отбеляза американка­та, с което предизвика недоволството на руснака. - Но предвид обстоятелствата, ще приема офертата. Така, ако си се разбрал с шефовете си, можем да се заемем с работата. Тува, сигурна съм, че ще си отидеш в Швеция, така или иначе, но... решението е твое дали искаш да дойдеш с нас, или не. След всичко, което преживя, ще те разбера, ако не желаеш да го сториш.

Скилфингър обмисли думите на Уайлд за момент.

- Не, аз... ще дойда с вас - каза накрая тя. - Ако Валхала наистина съществува, ако реката наистина е пътят, който води до нея, искам да я видя с очите си.

- Благодаря ти. Наистина оценявам всичко, което направи, за да ни помогнеш. - Нина се изправи и погледна отново към карта­та. - Добре. Хайде да вървим да открием Залата на убитите.

В погледа на Еди се четеше черен хумор.

- Надявам се да не се превърнем в постоянни нейни обита­тели.

24.

Швеция

- Ето го езерото! - обяви развълнувана Тува, която надничаше над рамото на пилота на хеликоптера. Нина, която стоеше отпред в мястото за пътни­ци, разполагаше с по-добра видимост. Бликстрьо представляваше зигзагообразна ивица, прорязваща покритите с дървета хълмове. Приближаваха водоема от юг, пред тях се откриваше цялата му дължина - американката веднага разбра защо викингите, а по-късно и шведите му бяха дали подобно име. От този ъгъл наис­тина наподобяваше на мълния. Една от близките планини също отговаряше на описанието в руните и приличаше на седло.

Американката погледна оттатък езерото. Там ландшафтът се издигаше, докъдето ѝ стигаше погледът покрити със сняг вър­хове и хребети се подаваха от осеяни с гори долини. Гледката беше много красива, но възхищението ѝ бе по-скоро археологи­ческо, отколкото естетическо. Скрита някъде там, сред безкрая от дървета, чакаше Валхала.

Ако се окажеха прави. Следваха маршрут, който беше със­тавен от частици умишлено непълни писания върху древен рунически камък, няколко кратки откъса от друг, втора ръка знания от викингски писания върху артефакт, превърнал се в стъкло преди повече от половин век... и спомените на съпруга ѝ и онова, което Наталия Пьолтл му беше разказала, също от втора ръка, преди осем години. Частите на пъзела, изглежда, създаваха логична картина, но нямаше никакви гаранции, че ще се окаже правилната картина...

Нина изгони съмненията от ума си. Това беше всичко, с кое­то разполагаха, тъй като Бъркли и Хойт държаха двата камъка и на теория притежаваха всичко, от което имаха нужда, за да открият Валхала. Опозореният археолог беше доказал, че умее да разчита следите, оставени от викингите; Уайлд се надяваше, че Тува е също толкова, че даже и по-добра от бившия ѝ колега. Шведката беше единственият им шанс да открият Валхала пър­ви - а с нея и местоположението на втория източник на етер.

Хеликоптерът се снижи. На западния бряг на езерото се на­мираше малкото село Бликстхолм, където Нина забеляза, че ги очакват.

- Ето ги и снегоходите - каза тя. - Напомнете ми да благода­ря на Мелинда, че организира всичко толкова бързо.

Пилотът приземи хеликоптера върху езерото. Ледът изпука достатъчно силно, за да бъде чут дори и над грохота от ротори­те, когато пое тежестта на летателния апарат, но за успокоение на всички пътници, не показа следи, че няма да издържи. Въпре­ки това четиримата пасажери събраха вещите си и се запътиха към брега възможно най-бързо. Машината отлетя, съпроводена от виелица от искрящи ледени кристали.

Нина, с помощта на Тува като преводач, започна разговор с мъжа, който им беше доставил снегоходите, а Еди отиде напра­во до една кутия сред екипировката им.

- Напомни ми и на мен да благодаря на Мелинда - ухили се той.

- Какво е това? - попита Каган.

Чейс отвори кутията, която беше облепена със стикери, обя­вяващи, че това е дипломатически пакет на ООН. В него се на­мираше правоъгълна метална кутия с дължина около четиресет и пет сантиметра. Повдигна капака и под него се откри блестящ стоманен пистолет, дългото му и дебело дуло беше подсилено от здраво стоманено ребро по цялата му дължина.

- О, да - ухили се англичанинът, все едно беше сутринта на Коледа и току-що бе отворил подаръка си. - Крайно време беше.

Нина въздъхна неодобрително, когато забеляза оръжието.

- Боже. Кога си взе още едно от тези?

- Преди два месеца - отвърна Еди, извади автоматичния „Уайлди“ от кутията му и го огледа с възхищение на сутреш­ната светлина.

- И не си ми казал?

- Не съм, защото знам, че ще побеснееш. Имам предвид, че изгубих последните два още преди да имам възможност да ги пробвам.

- Не заради това побеснявам и честно казано, въобще не по­беснявам - оплака се съпругата му. - Причината, поради която не желая да си купуваш пистолети, е, че струват по две хиляди долара, а ти постоянно ги губиш...

- Виждаш ли? Побесняваш.

- ...и съвсем не е законно да притежаваш оръжия в Ню Йорк!

Еди издърпа назад затвора на уайлди.

- Точно заради това го държах на работата.

Нина запелтечи:

- Ти... ти си държал пистолет в ООН?

- Технически погледнато, не е част от града, нали?

Съпругата му сложи длан на едното си ухо.

- Чуваш ли този далечен пукот? Това е главата на Сирици, която експлодира. За бога, махни този пистолет, преди някой да се е обадил на ченгетата. - Пристигането на хеликоптера определено беше привлякло любопитните погледи на селяни­те. - Изгубиш ли това оръжие, никога повече няма да получиш друго, не и за два бона. Сериозно ти говоря.

Еди се ухили отново, след което постави единия от двата ма­газина в пистолета. Затворът се върна на мястото си с прищракване и зареди първия 45-милиметров патрон „Уинчестър Магнум“ в цевта.

- Писна ми постоянно да ме хващат без оръжие. Ако бях вкарал няколко куршума в Хойт, когато имах този шанс, всички щяхме да бъдем много по-добре.

Англичанинът извади от кутията кожен раменен кобур, по­стави втория магазин в клипса на един от ремъците му и събле­че палтото си, за да си го постави.

Каган разтвори връхната си дреха, за да покаже своят СР-1. Руското оръжие беше сравнително по-малко от уайлди.

- Явно обичаш мелетата, Чейс.

- Меле е второто ми име - отвърна йоркширецът.

- Не е вярно - намеси се Нина. - Второто ти име е Джеръми.

Еди изгрухтя недоволен.

- Благодаря, че ми напомни, Персефона⁴⁵.

Тува я изгледа изненадана.

- Второто ти име е Персефона?

Уайлд се изчерви.

- Родителите ми са били... обсебени от митологията. Щастливка съм, че не са ме нарекли Мелпомена⁴⁶ или Ерида⁴⁷, или някоя друга.

Шведката се разсмя.

- Щеше да е страхотно, ако знаех малко повече за гръцките богове - призна си Еди. Плъзна пистолета в кобура и си облече палтото. - Готов съм. Ще тръгваме ли?

Каган закопча своята връхна дреха.

- Да, но щях да съм много по-уверен, ако знаех какво точно търсим.

- Ще ми се да можех да ти кажа - рече Тува. - Всичко, което знам, е, че ако преводът ми на руните е правилен, някъде нагоре по реката от тук ще намерим Биврьост, моста от дъга към Асгард. Какво точно означава това, не знам.

- Надявам се да разберем, когато го видим - добави Нина.

Не им отне много време да натоварят оборудването си на снегоходите. Чейс включи GPS-а, закачен за дръжката на ма­шината, и запали двигателя.

- Всичко е точно! Хайде да попеем малко Джеймс Браун.

- Какво? - опули се насреща му Уайлд.

Чейс се опита да си направи гласа удебелен и дрезгав:

- Йо! Отведи ме до моста!⁴⁸

Тува и Каган бяха озадачени от действията на англичанина, Нина само завъртя очи.

- Това ли ти е най-добрият Джеймс Браун? Не се чувствам добре!⁴⁹

- Шах! Какъв е планът - насочваме се на север по реката, докато не видим нещо, което да наподобява на мост от дъга? След което се скитаме, докато не намерим Валхала?

- Да, нещо такова - отговори съпругата му и се почувства много абсурдно, когато нелепата им мисия беше облечена в думи.

Чейс сви рамене.

- Не е като Денят „Д“⁵⁰, но... в миналото сме намирали неща с доста по-оскъдна информация. - Англичанинът форсира дви­гателя и подкара снегохода по заледеното езеро, оставяйки зад себе си облак от сняг. - Ще се видим някъде над дъгата!

Еди се насочи на север и ускори към пролуката между дър­ветата, която маркираше устието на реката. Нина, Тува и Каган запалиха своите машини и последваха англичанина.

* * *

Пътуването нагоре по реката беше живописно... в началото. Не след дълго монотонността от километър след километър иг­лолистни дървета стана изморителна. Режещият рев на двутактовите двигатели на снегоходите и непрестанното вибриране на леда - който съвсем не беше равен, целият беше на бразди, като дъска за пране, образувани от замръзването на стичащата се по него вода - съвсем не улесняваха прехода.

Засега групата не можеше да види нищо, което да наподобя­ва на мост от дъга. Преминаваха покрай скали и камъни, които ставаха все по-големи колкото по-нагоре по хълмовете отиваха, но не и достатъчно големи, за да прекрачат реката. Еди огледа с надежда едно образувание, покрай което премина, но нямаше нищо интересно около него.

- Майната му на всичко - промърмори той, спря снегохода си и провери GPS-а.

- Какво има? - попита Нина и се изравни до съпруга си.

Каган и Тува я последваха.

- Просто искам да видя колко надалеч сме отишли. Господи! Само трийсет километра? Усещам ги така, все едно са били сто и трийсет.

- Онова, което търсим, не може да е много далеч - обясни Тува. - Руните казват, че пътешествието е траяло два дни от езерото пеша. Дори викингите не са можели да пътуват толкова бързо на подобен терен.

Еди извади една карта и използва координатите на GPS-а, за да определи позицията им. От тук реката течеше на северозапад към планините, които формираха гръбнака на Скандинавия.

- Така, след около десет километра реката се разклонява и става като вилица, за което руните не казват нищо, нали? - Тува поклати глава. - Ако онова, което търсим, наистина е тук, то не може да е много далеч.

- Има ли нещо на картата? - попита Каган.

- Само едно голямо нищо. Най-близкият град, който виждам, е поне на дванайсет километра от тук. Изглежда, теренът става стръмен, но няма достатъчно детайли. - Чейс сгъна картата. - Най-лошото тепърва предстои: можем да продължим, докато стигнем до вилицата, след което да се върнем тук и да видим дали не сме изпуснали нещо.

Тува изглеждаше обезсърчена.

- Бях толкова сигурна, че това е правилната река.

- Нищо не е приключило все още - напомни ѝ Нина. - Десет километра са си голямо разстояние.

Еди намести задните си части върху седалката на снегохода.

- Да, особено на тези гадни неравности. Все едно карам по най-дългата решетка за добитък⁵¹ в света.

- Щом викингите са можели да се справят, сигурна съм, че можеш и ти - ухили се насреща му Нина и продължи напред.

Пътят не се промени. Не след дълго изследователите установи­ха, че Еди беше разтълкувал картата напълно точно, ландшафтът стана много по-стръмен и по-скалист, а коритото на реката се сте­сняваше. Поеха нагоре по него и в един момент им се наложи да влагат много повече усилия от обикновено, за да преодолеят из­пречилия се пред тях остър завой, за да продължат на североза­пад. Изминаха още два километра и бреговете станаха по-високи, долината се превърна в дефиле. Нина се изравни със съпруга си.

- Ако страните станат прекалено високи, няма да виждаме нищо от тях - каза тя.

- Да, знам - отвърна Чейс и погледна към надвисналите над тях дървета, преди да върне погледа си на леда. - Уха, намале­те. В реката има някаква купчина камъни.

Мъжът отпусна газта, когато достигнаха до струпване на покрити със сняг форми, издигащи се от повърхността.

Тува също намали скоростта и смени посоката, за да избегне препятствието.

- Щом викингите са ходели пеша, навярно са минали от тук. Може би и ние трябва да сторим същото.

- Не е лоша идея - съгласи се Еди и изкриви врат, за да пог­ледне към върха на дефилето. Западната страна беше видимо по-голяма от източната. - Не знам дали ще успеем да минем със снегоходите от там.

Нина, за разлика от тях, гледаше напред.

- Хора! Мислите ли, че това може да е нашият мост?

Всички последваха погледа ѝ. От едната до другата страна на дефилето имаше огромна каменна плоча, която представля­ваше парче скала, откъсната и повлечена от глетчер преди еони време, докато най-накрая не се беше озовала тук, когато ледът се бе оттеглил. Цялата ѝ дължина беше осеяна с тъмни ивици, няколко пласта от камъка се бяха открили. Някои от тях блес­тяха на слънцето.

Снегоходите спряха.

- Да, това е мост - съгласи се Еди, - но не и от дъга. Този е тъмносив. Може би викингите, които са правили руническите камъни, са били далтонисти?

- Възможно е - отвърна разочарована Нина. - Макар че и този е доста красив. Навярно има голямо съдържание на кварц, щом създава този ефект със светлината.

- Проклятие, аз се надявах да е пълен с диаманти. - Чейс тъкмо щеше да потегли напред, когато забеляза изражението на шведката, жената се взираше в плочата и изглеждаше така, все едно се опитва да си спомни нечие име, но така и не може да го стори. - Тува? Какво има?

- Мостът от дъга - отвърна тя повече на себе си, отколкото на него. - Не, Еди е прав, не е от дъга. Той е... той е... - Скилфингър трепна от вълнение. - Не е мост от дъга! Преводът е неточен!

- Какво искаш да кажеш? - попита я Нина.

- Преводът на руническия камък - не само онзи, който беше откраднат от музея, но и на много други. Много често Биврьост е описван като „моста от дъга“, с което ние приемаме, че става въпрос за много цветове, да? Но има и друг възможен превод, който е... ох! Как беше думата на английски? - Шведката се намръщи, затвори очи и се замисли сериозно. - Думата, дума­та... - Изведнъж отвори очи. - Блестящ! Може също така да се преведе като „блестящия мост“! Светлината се променя, кога­то погледнеш към него!

Нина отново огледа внимателно плочата. Кварцовите крис­тали в нея наистина блестяха, отразяваха слънчевата светлина и я променяха с всяко поместване на главата ѝ.

- Подобно описание определено му приляга. Ако се окажеш права и това наистина е Биврьост, то в такъв случай...

- От другата му страна се намира Асгард. Както и Валхала! - Тува ликуваше. - Всичко е истина, тя е тук горе!

Каган се отнесе по-скептично.

- Не можем да сме сигурни. Навярно виждате онова, което искате да видите.

- Аз желая да видя един приятен пъб с горяща камина в него, но не се получава - намеси се Еди. - Поне трябва да проверим. Ако няма нищо там горе, можем да се върнем и да продължим напред.

- Да, задължително трябва да огледаме - съгласи се съпру­гата му.

Тя приближи снегохода си до Чейс.

Независимо че руснакът продължаваше да се съмнява, всич­ки продължиха по реката към подножието на дефилето. Еди пое водачеството, на моменти форсираше двигателя, за да преодо­лее стръмния склон. Нина, Тува и Каган го следваха между дър­ветата. Снегоходите се накланяха и подскачаха върху препят­ствията, скрити под снега.

- По дяволите! - оплака се англичанинът след трийсет мет­ра. - Тук наистина е доста каменисто. Навярно не е лоша идея да оставим машините и да преминем останалата част от пътя пеша. Ако нещо се счупи, ще е истинска мъка да се поправи на това място.

На Нина ѝ се замая главата при мисълта за някаква повреда.

- Да, определено - съгласи се тя, спря снегохода и въздъхна облекчено.

Обърна се, за да разгледа пътя, по който дойдоха, докато ос­таналите също изключваха двигателите си. Замръзналата река се виеше в далечината, докато не беше погълната изцяло от гората, слънцето се отразяваше хипнотизиращо върху леда. Неподвиж­ността и настъпилата тишина накараха изключително красивата гледка да изглежда като картина. Определено имаше нещо митично в покрития със сняг ландшафт, Уайлд лесно можеше да си представи как старите викинги преминават оттук.

Дали те бяха ходили наистина до Валхала - до реално, физи­ческо място, а не просто мираж от някаква легенда? Погледна нагоре по склона. Нищо не се виждаше, само дивата природа: дървета, скали, сняг. Ако Великата зала беше някъде тук, то тя беше добре скрита.

- Готови ли сте? - попита американката, но въпросът ѝ беше насочен предимно към Тува.

Шведката кимна.

- Да. Нямам търпение да видя какво ще открием! Ако този каменен мост наистина е Биврьост...

- Хайде да видим дали не е, става ли? - каза Еди, взе раница­та от снегохода и си я сложи. - Какво ще кажеш, Каган? Не ми изглеждаш много въодушевен.

- Боли ме кракът, надявах се да не вървим много - оплака се руснакът, докато вземаше собствения си багаж.

Продължиха нагоре по хълма. Преходът не беше лек, дъл­бокият сняг и неравната земя правеха всяка стъпка истинско изпитание. Не след дълго достигнаха върха на склона и блестя­щата кварцова плоча се озова пред погледите им. Още няколко минути ходене и стигнаха до нея.

Еди прецени моста.

- Не мисля, че ще е трудно да го прекосим - заяви той и раз­чисти снега, за да огледа каменната повърхност под него. По дължината си приличаше бегло на връх на копие, тесният му край се намираше от другата страна на дефилето. - Изглежда ми доста гладък под снега. А също така и стабилен.

- Нямам нищо против да провериш дали си прав - каза Каган с ехидна усмивка.

Чейс извади навито на руло въже от раницата си.

- Вържи го за онова дърво - нареди англичанинът, опаса се с единия му край и подаде другия на руснака. - Да не си посмял да направиш бабешки възел⁵²!

Въжето бързо беше обезопасено. Еди тръгна по моста. Нина наблюдаваше внимателно всяка негова стъпка - от тук до долу бяха поне десет метра - но с изключение на няколко спиращи дъха моменти, в които съпругът ѝ едва не се прекатури, стигна бързо до другата страна.

- Лесно е, като да се изпикаеш! - провикна се Чейс. - Ще опъна въжето, за да можете да преминете.

Останалите бързо го последваха и се озоваха при него. Нина, която мина последна по моста, огледа внимателно околността.

- Ако това, което току-що прекосихме, наистина е бил Биврьост, то технически... вече се намираме в Асгард - дома на скандинавските богове.

- Точно така - съгласи се Тува, беше развълнувана от този факт. - Ако старите митове са евхемериски, то тогава Тор, Один, Локи⁵³, Фрейя⁵⁴... всички те са дошли от тук. Това е земята, от която са управлявали.

- Няма много за управляване, така като гледам - каза Еди. - Освен борове.

- Може би невинаги тук е имало гора - отвърна Скилфингър малко отбранително. - Имало е по-топли периоди в миналото. Навярно тази земя е ставала за фермерство.

- Тува, накъде трябва да поемем? - попита Нина, искаше да продължат, без да губят повече време.

Шведката провери бележките си.

- Руническият камък казва: „Отвъд него следвайте потока до водопадите“. Наблизо трябва да има поток. - Жената посочи напред. - Мисля, че трябва да продължим в тази посока.

- Досега се оказа права за всичко - каза ѝ Уайлд окуражи­телно.

- Какво всъщност търсим? - попита Еди, когато започнаха своя преход в гората. - Смята се, че Валхала е зала, но се съм­нявам да намерим някаква сграда, изпънала се в средата на тази пустош.

- Не знам - призна си Тува. - Това зависи доколко двете Еди са базирани на факти и колко от съдържанието им Снуре си е из­мислил или е заимствал от други източници, които също са доба­вили свои щрихи към митологията. В „Поетичната Еда“ Валхала е описана като пространство с петстотин и четиресет стаи.

- Голямо местенце. Сметките за ток сигурно са убийствени.

Шведката се усмихна.

- В „Прозаичната Еда“ обаче огромната златна зала, която крал Гилфи вижда, когато пристига в Асгард, може да е илюзия, създадена, за да го впечатли. Така че няма начин да знам кое е истина и кое не.

- Докато не я намерим - добави Нина. - Ако руническият камък описва реално място, едва ли се намираме далеч от него. Има ли нещо друго, споменато в Едите или в други източници, което може да ни е от полза? Някакъв ориентир?

- Има едно дърво или малка горичка, наречена Гласир - от­говори Тува. - Зависи от превода дали дървото е едно, или са много. Но Гласир бележи входа на Валхала. Има спекулации, че е свързан с Игдрасил⁵⁵, световното дърво, което е ясен.

- Значи, просто трябва да се оглеждаме за такова - каза Еди. - Не че знам как изглежда ясенът. Някой наясно ли е?

Нина и Каган вдигнаха рамене.

- Аз знам - отговори Тува, но побърза да добави: - Поне така мисля.

Чейс се усмихна сардонично.

- Бих го проверил на телефона си, но едва ли имам интернет тук.

- Смятам, че е достатъчно да се оглеждаме за някое дърво, което „не е едно от тези“ - пошегува се Уайлд и посочи към боровете, които ги заобикаляха.

Чейс се ухили и продължи напред. След няколко минути за­беляза нещо пред тях.

- Хей хо!

- Да не видя ясен? - попита съпругата му.

- Не, но това се връзва с онова, което Тува каза, не мислиш ли? - На около деветдесет метра от тях гората беше разсечена от замръзнало корито на поток, врязано дълбоко в земята. - Ка­къв беше преводът? Да следваме някакъв поток до водопада?

Шведката кимна.

- Водата е замръзнала - отбеляза Каган, когато се доближи­ха до водоема. - В коя посока да тръгнем?

- Не съм експерт - започна Нина с лек сарказъм в гласа си, - но съм напълно сигурна, че водата не тече нагоре. - Тя вдигна поглед към склона, където се намираше източникът на потока. - Ето там.

В далечината между дърветата видяха скалистата стена на урва.

Последваха замръзналия път.

- О, каква красота - каза Тува, когато достигнаха до подно­жието на урвата.

Наистина имаше водопад тук, но също както и потокът, беше замръзнал, спускащата се вода се бе превърнала в прескачащи се една друга огромни ледени висулки.

Еди беше по-впечатлен от заобикалящите ги скали. Водопа­дът се бе врязал надълбоко в урвата, образувайки стъпкоподобни слоеве от всяка страна.

- Няма да е много трудно да се покатерим - каза той и се качи на най-ниското ниво. - Ще потърся добър маршрут, след което можете да ме последвате.

Англичанинът започна да се изкачва. Както предвиди, зада­чата не се оказа особено трудна; имаше няколко места, на които се наложи да се набере, за да стигне до следващото стъпало, често пъшкаше и ругаеше, но не след дълго се озова на върха.

- Така, пътят е сравнително лесен - обяви той. - Внимавайте на онова стъпало, което се намира на половината разстояние до горе. Насъбрал се е доста лед по него.

- Разбрано - каза Нина и започна да се катери. - Какво виж­даш от там?

- Безброй бъдещи рафтове за книги. Накъде се предполага, че трябва да вървим?

- Руните казват да отидем на върха - провикна се Тува към него. - Навярно си близо.

- Добре. Ще огледам наоколо.

- Да не се изгубиш - предупреди го съпругата му.

Еди се усмихна, след което изчезна от поглед. Жената про­дължи да се катери. Отне ѝ повече, отколкото на Чейс, за да достигне върха; подходи изключително внимателно към стъ­палото, за което я предупреди съпругът ѝ, но в крайна сметка стъпи на твърда земя без особени проблеми.

Погледна надолу, за да види как се справят Тува и Каган. Рус­накът следваше археоложката, раненият му крак почти не го за­бавяше. От другата им страна потокът си проправяше път през гората, видя и замръзналата река под различен ъгъл. Гледката беше още по-завладяваща от тук, отколкото от каменния мост.

Нина се обърна и установи, че съпругът ѝ се е изгубил от поглед.

- Еди? Къде си?

Приглушената от дърветата светлина правеше проследява­нето на дирята му доста трудно занимание.

- Тук съм - дойде отговорът от една падина на около петде­сет метра от нея. Жената се насочи натам. Чейс се появи, когато достигна до ръба ѝ. - Трябва да хвърлиш едно око на това.

- На кое? - попита съпругата му.

Нямаше нищо необикновено: просторна, подобна на купа падина, с голяма могила в центъра ѝ, а над нея покрити със сняг дървета. Самодоволната усмивка на Еди ѝ подсказваше, че е пропуснала нещо. Тя последва пътеката надолу по склона, като се оглеждаше във всички посоки. Може би имаше отвор в земя­та или струпани камъни, които някога са били част от сграда? Не можеше да види нищо подобно...

Отговорът се яви пред нея толкова внезапно, че Уайлд не успя да повярва, че го е забелязала толкова късно.

- Разбра ли сега? - попита Еди.

- Да, разбрах - отвърна съпругата му и се разсмя. - От дър­ветата не можем да видим леса.

Гората, която ги заобикаляше, беше изцяло съставена от вечнозелени дървета - но онези на върха на могилата бяха ли­шени от листа под завивката от сняг и лед. Жилави клони се протягаха така, че да образуват сравнително сферични форми, които контрастираха на характерните конуси на иглолистните.

- Мислиш ли, че това е ясеново дърво? - попита Еди.

- Да, така смятам - обади се задъханата Тува, която се зада­де зад Нина.

- Това е горичка от ясени - поправи го Уайлд. Преброи поне дванайсет от различния вид. Няколко малки вечнозелени бяха успели да се наместят в тяхната групичка, но с изключение на тях, ясените се бяха установили на могилата от доста дълго вре­ме. - Това ли е? Намерихме ли Валхала?

- Не знам. Елате, нека проверим!

Тува се стрелна покрай Нина надолу по склона.

- Ако е имало някакви сгради тук, то отдавна вече ги няма - обяви Чейс.

Съпругата му последва шведката.

- Не мисля, че трябва да търсим някаква постройка - отвър­на историчката. - Май търсим точно това.

Тя посочи към могилата.

Еди въобще не беше впечатлен.

- Смяташ, че това е Валхала?

- Не, тя е под нея! - обясни Тува. - Викингите често са пос­тавяли мъртвите си в погребални могили. Най-голямата в Шве­ция се нарича Анундшьог във Вестманланд. Доста е голяма, над девет метра е висока. - Шведката ги поведе към малкото хълмче. - Навярно името идва точно от тук: „Валхала“ означа­ва „Залата на убитите“, но ако са искали да скрият или предпа­зят нещо, то те са щели да построят именно погребална могила.

- Това съвпада и с руните - отбеляза Нина. - Те казват, че Залата на Один сега е Залата на убитите.

- Смяташ, че „Валхала“ е просто прякор? - колебливо по­пита Еди.

Нина се усмихна.

- Някога чувал ли си за император Калигула?

- Онзи луд перверзник ли? Разбира се, че съм.

- „Калигула“ било само прякор, означавало някакъв вид бо­туши. Истинското му име било Гай Германик.

- Не се учудвам, че го е сменил. Но ако това място е било толкова важно за викингите, тогава защо са го заровили? Какво са се опитали да защитят?

- Етера - каза Каган, който също се присъедини към тях. - Страхували са се от него, защото са знаели колко е смъртоно­сен. Но също така са били наясно, че ще има достатъчно луди хора, които да го търсят.

- Навярно митът за Локи произлиза от тук - каза Нина, за­мислена. - Бил е скандинавски бог като Тор и Один, но ги пре­дал и се съюзил със Змията и Вълка за Рагнарьок. Навярно е бил като Хойт, искал е да използва етера като оръжие.

- Затова са скрили картата за ямите, в които се намира суб­станцията, и са сторили така, че само викинги, на които имат доверие, да могат да я открият? - предположи Еди.

Тува кимна.

- Те ще имат нужда от нея единствено по време на Рагнарьок.

- Един вид „отвори, в случай че настъпи краят на света“?

- Това би обяснило защо са пропътували такива огромни разстояния, за да я скрият - каза Нина. - Не са искали някой от хората им да се направи на мъж и да отиде при ямите. Само когато Змията на Мидгард тръгне да излиза на повърхността, чак тогава събираш воините си и тръгваш по тайната пътека за Валхала. Това е мобилизационна точка. Стигнеш ли веднъж до тук, следващата спирка е ямата на Змията - източникът на етер.

- Нова Земя - каза Каган. - Или... другото място. Трябва да го открием... преди Хойт и Бъркли да го сторят.

- Първо трябва да влезем вътре - отбеляза Чейс и погледна към могилата. - Може да се наложи доста да покопаем. Това чудо е много голямо, сигурно е високо дванайсет метра. Трябва да намерим врата.

Тува се спря на място.

- Компас! Някой от вас има ли компас? - Всички извадиха едновременно телефоните си. - Ах, разбира се, че имате. Тряб­ва да отидем при западната страна на могилата. Накъде е това?

Еди провери приложението си.

- Трябва да вървим от тук. Не е далече.

- Защо западната страна? - попита Нина.

Шведката тръгна да върви, този път още по-бързо от преди.

- Предполага се, че входът към Валхала се намира от запад­ната страна, където се охранява от вълк.

- Вълк, значи, а? - учуди се Чейс и заоглежда гората, обез­покоен. - Добре, че донесох уайлди.

- Не мисля, че още е на пост след хиляда години - каза аме­риканката. Наложи ѝ се едва ли не да тича, за да следва Тува, която беше взела една пръчка и ровеше с нея в снега, докато заобикаляше могилата. - Какво търсиш?

- Навярно са оставили някакъв маркер, дори рунически ка­мък, както беше на Северния полюс - отвърна Скилфингър. - Стигнахме ли западната страна?

- Почти - отговори Еди.

- Трябва да има нещо, което да сочи пътя за навътре. Помог­нете ми да го намерим, моля.

Останалите се присъединиха към шведката в нейното търсе­не. Съвсем скоро Нина откри нещо в снега, което изглеждаше обещаващо, но едно подритване с ботуша ѝ подсказа, че не е нищо повече от парче дърво. Разочарована, тя продължи да се оглежда около могилата. Ако Валхала наистина беше заровена под нея, навярно представляваше изключително огромна струк­тура: предположи, че дължината на хълмчето беше около девет­десет метра. Не намереха ли маркер, то тогава Еди щеше да се окаже прав - трябваше доста да копаят, за да я отворят...

Американката се доближи до едно дърво, беше иглолистно, а не ясен. Стволът му бе изкривен под ъгъл. Когато стигна до него, разбра защо: земята пропадаше от другата му страна, все едно някой беше изкопал окоп. Нина отиде до ръба му и поглед­на в него. Някои от коренищата на дървото се бяха подали на местата, където нестабилната почва беше отнесена, но самото дърво го пазеше от по-голямата част от снега.

Макар окопът да беше покрит със замръзнали мъртви листа и частично скрит от бодливи храсти, Уайлд не се заблуждаваше, че с равния си под и гладките си страни се е образувал естествено.

Тъмен отвор с височина около метър и половина и ограден от чепати ясенови корени се спотайваше в края му. Сърцето на Нина препусна.

- Тува! Насам... Мисля, че го открих!

Групата се насочи към нея.

- Това трябва да е! - въодушеви се шведката, скочи на зам­ръзналия детрит⁵⁶ и надникна в отвора. - Има нещо тук... възможно е да е врата!

- Хей, хей! - развика се Еди, когато жената се запъти да влиза. - Чакай малко!

Скилфингър се спря и го изгледа учудена.

- Какво има?

- Не помниш ли? В зависимост от преводите, има различни имена. Едно от тях е врата... а другото беше смъртоносна ба­риера! Недей така да връхлиташ вътре.

- Бих го послушала - добави Нина. - Уверили сме се в това по трудния начин. Еди, носиш фенерче, нали?

Чейс слезе в окопа, извади голям фенер от раницата си и го насочи към отвора. Светлината разкри мръсен, потъмнял метал.

- Прилича ми на олово - каза той и разходи лъча по цялата повърхност.

Появиха се още детайли. Препятствието представляваше едната от двойка врати. В оловото беше издълбано грубо изо­бражение на вълк, главата му беше наведена агресивно. Линии от малки отвори преминаваха на височината на главата, корема и коленете върху бариерата.

- Какви са тези? - попита Каган.

- Не знам, но не бих пъхнал пръст в някой от тях, за да раз­бера. - Еди вкара фенера в една от по-големите вдлъбнатини във вратата и го надигна, за да освети вътрешността ѝ. - Мисля, че са направени от дърво - оловото е само броня. Не мога да видя нищо от другата страна. Блокирано е.

Нина се приближи до него.

- Знаеш ли какво ще пасне на това? Слънчевият компас, кой­то беше инкрустиран в руническия камък, ако го пъхнеш нас­трани.

- „Когато двете части станат една, те ще отворят смъртоносната порта към Валхала“ - каза Тува.

- Навярно компасът е някакъв ключ. Едва ли е съвпадение, че е със същите размери. Еди, подай ми фенера.

- Внимавай - предупреди я съпругът ѝ, когато ѝ го даде и тя пристъпи по-близо, за да освети отвора. - Може да задействаш нещо.

- Няма да го пипам - увери го Нина и се наведе доколкото ѝ стигаше смелостта, за да надникне през него. Както Еди споме­на, бариерата беше направена от огнеупорно дърво, покрито с олово. Но във вътрешността имаше още олово - някакви плоч­ки от всяка страна на пролуката. Изкушението да бутне една от тях, за да види дали се местят, беше голямо, но тя успя да устои. - Мисля, че има някакъв механизъм, но не знам...

Тя беше прекъсната от Каган, който излая „Тихо!“. Руснакът се обърна, изражението на лицето му беше напрегнато.

- Чувам нещо. Мисля, че е самолет!

Останалите застинаха и се заслушаха. Снежната тишина на гората беше навсякъде около тях... но изведнъж бе прекъсната от груб механичен грохот.

Идваше отдалече, но приближаваше.

- Не е самолет - прошепна Нина, опитваше се да установи произхода на летателния апарат. - Прекалено ниско лети.

- Задава се откъм реката - мрачно констатира Чейс. Годи­ните, прекарани сред престрелки и експлозии, бяха направили слуха му не особено чувствителен към високочестотните звуци, но монотонните шумове чуваше добре. Той изскочи от окопа и хукна да бяга по склона обратно към водопада. - Хайде!

Нина и Тува го последваха, Каган подскачаше след тях възможно най-бързо. Групата стигна до върха на урвата и поглед­на отново към замръзналата река.

Няколко превозни средства прииждаха по нея.

На Нина не ѝ беше необходим бинокъл, за да знае кой е в тях.

- Това са Бъркли и Хойт - каза тя. - Намериха ни.

25.

Тува наблюдаваше ужасена конвоя.

- Може би... може би не са те - каза тя, без сама да си вярва.

- Не, те са - изръмжа Еди. Преброи седем превозни сред­ства: два снегохода, които водеха групата, следваха ги трио големи джипове и една двойка, която му отне време, за да я оп­редели като ледоходи - двуместни машини, наподобяващи боб­слей на стероиди, задвижвани от мощни тласкащи витла, които се намираха на опашките им. - Никой друг не би дошъл тук с такава сила.

- Проклет да си, Лоугън - излая Нина.

Дори тези офроудъри да имаха по четирима пътници, това означаваше, че превозваха поне осемнайсет души.

Наблюдаваха как превозните средства пътуват към дефиле­то. Вместо да спрат, за да могат пътниците им да стигнат пеша до каменния мост, те продължиха в тясната долина, ревът на двигателите ехтеше от всичките ѝ страни.

- Навярно нямат намерение да спират - каза Тува, без да е сигурна в предположението си.

Уайлд поклати глава.

- Те, също като нас, имат достъп до сателитни карти. Може би са сметнали, че ще е по-лесно да стигнат до Валхала, като отидат нагоре по реката и после се върнат. - Американката се обърна към съпруга си: - Какво ще правим?

- Навярно не са видели снегоходите ни - каза той, - така че не знаят, че ние сме тук. А щом не знаят... - Чейс обмисли нещо за момент, прибяга до близкото дърво и скочи, за да се хване за един голям клон, вложи цялата си тежест, докато той не се отчупи от ствола. - Има едни скали, които гледат към входа - англичанинът посочи едно място, което се намираше на стотина метра западно от могилата. - Отидете при тях и се скрийте.

- Какво смяташ да правиш? - попита Каган.

- Мисля да прикрия следите ни. Ще дойда при вас, когато приключа. - Еди преметна клона на едното си рамо и се върна при входа, а Нина и останалите се насочиха към скалите.

Не след дълго грохотът от двигателите секна. Уайлд провери картата си; по звука от превозните средства предположи, че са стигнали равна земя и се намират на около осемстотин метра на север. Ако приемеше, че Бъркли правилно е определил мес­тоположението на Валхала, то Хойт и хората му бяха само на петнайсет минути път пеша от нея.

Нина погледна от прикритието си към могилата. Съпругът ѝ използваше клона от иглолистното дърво като прахосмукачка, въртеше го наляво-надясно, докато отстъпваше назад и прик­риваше следите, които бяха оставили. За съжаление, не бяха необходими много наблюдения, за да се забележи, че нещо е стъпвало върху снега, дори отпечатъците от ботушите им да не личаха. Ако екипът на Хойт претърсеше района, играта щеше да загрубее.

Най-накрая Еди стигна до върха на падината. Изтри следите по края на склона, след което се присъедини към останалите.

- Направих най-доброто, на което съм способен, но не е пер­фектно - каза той. - Някакъв знак от тях?

Каган беше извадил малък и компактен бинокъл и оглежда­ше дърветата на север.

- Не, но не мисля, че се намират далеч.

- Да, знам. Освен ако не ги е изял някой трол.

Тува съумя да се усмихне на шегата на Чейс.

Отново настана тишина. Минутите минаваха. Напрежението растеше сред Еди и спътниците му. Пристигането на наруши­телите беше неизбежно - бе въпрос на време и откъде щяха да дойдат...

- Виждам ги - изсъска руснакът и задържа бинокъла на едно място. - На около сто и петдесет метра са.

Нина забеляза други цветове освен бялото, кафявото и зе­леното. Мъже в дебело зимно облекло и с качулки на главите, които да ги пазят от студа, прекосяваха гората.

Идваха право към тях. Изчисленията на Бъркли бяха пра­вилни.

Каган продължи да гледа.

- Преброявам... деветнайсет, може би двайсет.

- Дай да погледна - каза Еди. Руснакът му подаде бинокъ­ла. - Виждам Хойт... и Бъркли. Държи GPS или нещо такова, проверява го... току-що посочи към могилата. - Англичанинът върна уреда на Григори и разтвори палтото си, за да извади своя уайлди. - Трябва да съм готов - обясни на притеснените жени. - Няма да почна да стрелям. Все още.

До тях достигнаха гласове, когато екипът на Хойт ги добли­жи. Бъркли водеше групата, беше облечен с подплатено ярко­жълто яке, което контрастираше на облеклото в убити цветове на спътниците му. Зад него вървеше наемникът, качулката му беше спусната, а от устата му се подаваше цигара. От рамото му висеше автомат FN Р90. Повечето от останалите мъже бяха въоръжени по подобен начин.

- Жалко, че не си донесе снайпера - обърна се Еди към Каган.

Наблюдаваше как групата следва Бъркли през снега. Архе­ологът беше зает да гледа GPS-a си и околностите - свали ус­тройството, посочи към ясените и побягна тромаво към тях.

- Това е! - провикна се той. - Вижте дърветата! - Стигна до могилата и се огледа наоколо, след което забеляза окопа до наклоненото дърво. - Ето тук!

Еди си пое дълбоко въздух и стисна по-силно пистолета си.

- Видят ли отпечатъците ни, ще загазим яко. Ще трябва да бягаме до водопада и да се опитаме да стигнем до снегоходите.

Нина усети хлад, какъвто никоя дебела дреха не би успяла да прогони, когато Бъркли стигна до окопа и скочи в него. Хойт стори същото, изчака един невъоръжен мъж, чието лице беше скрито от качулка, да се присъедини към него, и двамата се на­сочиха към мрачния вход.

Доближиха се до снега, който Еди заглади с пръчката, и...

Минаха покрай него. Онова, което се криеше в мрака, беше много по-примамливо от всичко останало. Още двама наемни­ци ги последваха, а останалите се разпръснаха около ниската част на могилата. Запалиха цигари, извадиха храна и напитки от джобовете си.

- Не знаят, че сме тук - отбеляза Нина, в гласа ѝ личеше об­лекчение. - Не очакват никакви неприятности.

- Може и така да е, но все пак са готови за такива - отвърна Еди и зае отново бинокъла. Видя отблясъци светлина, когато Лоугън насочи фенера си към оловната бариера. - В момента оглеждат вратите... Бъркли проверява онзи отвор.

- Дай да видя - настоя Нина и изтръгна бинокъла от ръцете на съпруга си. Чейс издаде недоволен звук, но тя не му обър­на внимание, искаше да разбере на всяка цена какво се случва долу. Бъркли продължи да изучава малкия отвор, след което си размени няколко думи с Хойт и другия мъж, обърна се и нап­рави знак на един от въоръжените наемници зад тях. - Какво прави сега... О, по дяволите!

- Какво има? - попита Тува.

- В него са слънчевите компаси! - Наемникът извади една кутия от раницата си, в нея се намираха двата черни диска. Ло­угън ги взе и изключително внимателно ги съедини един с друг. Премига, когато внезапно изщракаха, звукът достигна до тях.

- Те са магнитни. Просто трябва да ги постави заедно. Бях права, размерът им е същият като този на отвора. Проклятие, те наистина представляват ключ!

Нина наблюдаваше безпомощно как Хойт освети отвора във вратата, а Бъркли, който изглеждаше изключително доволен от себе си, внимателно постави компасите така, все едно пуска мо­нета във вендор машина.

- Слага ги вътре и...

- И? - подкани я Еди след няколко секунди.

- И нищо! - заяви съпругата му.

Изражението на Бъркли бързо се смени, на него първо се изписа раздразнение, а след това и объркване. Извади диска с краищата на пръстите си, след което се пробва да го вкара от­ново с повече сила.

- Нищо не става.

Последва нов опит, но резултатът беше същият. Раздразнен, Лоугън махна компасите и поведе оживена дискусия с Хойт и спътника му. Тя продължи известно време, археологът на ня­колко пъти посочваше към вратите и се изнервяше повече с все­ки пореден жест.

- Въобще не е щастлив - докладва Нина. - Мисля, че Хойт иска да взриви бариерата.

- Но това... това ще унищожи всичко - възпротиви се Тува.

- Май не му пука особено - каза Еди.

Наблюдаваха от скривалището си как Бъркли неохотно се съгласи с Хойт и спътника му и се провикна към наемниците.

Някакъв мъж, който Уайлд разпозна като един от екипа, напад­нал ги на норвежкото езеро, хвърли цигарата си, вдигна голе­мия куфар, който носеше със себе си, и слезе в окопа.

- Кучи с... - изсъска жената, когато видя какво има в него.

- Какво е? - попита Каган.

- Резачка! Смятат да отворят вратата с шибана резачка!

Еди се ухили, без да му е особено весело.

- Ето на това викам аз археология. - Двете жени го изгледа­ха мрачно. - Явно е, че се шегувам. Донякъде.

Нина се намръщи, след което отново погледна през бинокъла. Бъркли насочи лъча на фенера си към вратата в точно определена точка. Мъжът с резачката кимна и дръпна връвта, за да я запали. Машината разкъса тишината със своя вой, няколко птички, които бяха кацнали наблизо, излетяха в паническо бягство.

Другите в окопа се отдръпнаха, когато мъжът пристъпи с електрическия трион.

- Мамка му, Лоугън - изръмжа Уайлд и потръпна, когато чу стърженето на метал в метал. - Не трябва...

Един писък накара всички, наемниците и техните скрити наблюдатели, да подскочат. Резачката изрева зловещо, когато операторът ѝ се залюля назад към светлината и сряза крака си с нея, кръв опръска едната страна на окопа.

- Какво, да го вземат мътните, се случи току-що? - попита Еди изумен.

Нина видя всичко с помощта на бинокъла. Ужасният срез в бедрото не беше единствената рана, която наемникът бе полу­чил. В предната част на връхната му дреха също имаше кръв - от стомаха му стърчеше около трийсет сантиметра дълга стре­ла. Мъжът изпищя отново и падна по гръб.

- Господи! - възмути се Уайлд, а в същото време Хойт при­бяга до ранения и взе от ръцете му резачката. - Еди, ти беше прав, наистина има капани. Явно от един от отворите е излетяла стрела.

Още наемници се спуснаха да помагат на пищящия мъж.

- Всички да се отдръпнат от вратите! - провикна се Бъркли и се отдалечи от тях.

Раненият наемник беше извлечен извън окопа, след него ос­таваше кървава диря в снега.

- У кого е шибаната аптечка? - попита Хойт. Един от хората му извади нещо от раницата си. - Не, това няма да е достатъчно! Ще му е нужен морфин! Някой да се върне при автомоби­лите и да вземе шибаното нещо! - Двама от мъжете се спуснаха обратно по собствените им следи. - Опънете палатка, трябва да извадим това от него!

Заповедта беше бързо изпълнена, няколко наемници вни­мателно пренесоха все още виещия си другар вътре. Остана­лата част от мъжете просто стояха и наблюдаваха случващото се - по-скоро от любопитство, отколкото от притеснение. Хойт връхлетя като буря върху Бъркли и започна да му крещи. От­говорът на археолога: „Казах ти да не го правиш!“, се изгуби в недрата на гората.

Спътникът на Хойт също се присъедини към спора, явно вземаше страната на бившия войник. Лоугън вдигна слънчеви­те компаси.

- Пробвах ги, какво друго да ви кажа? - отвърна разгневен той. - Руническите камъни съвсем ясно казват, че трябва да се съединят, за да отворят вратите. Точно това направих, но не сработиха. Мястото е на около хиляда години - може ключалка­та да се е повредила, знам ли! - Археологът изслуша с нежела­ние лекцията на третия мъж, който го ръгаше с показалеца си. - Добре, добре, щом смяташ, че е необходимо! Но аз направих всичко по силите си.

Бъркли се отдалечи, все още държеше компасите в ръката си.

- Сигурна съм, че отива някъде, където да се разплаче - по­дигра се Нина, развеселена.

Еди наблюдаваше внимателно как Лоугън се отдалечава от групата.

- Знаеш ли...

- Какво?

- Всички са се съсредоточили върху ранения мъж - но виж, някои от тях просто си седят и си пушат цигарите. Ако бяха нормални войници, щяха да са обезпокоени за своя другар, но ми се струва, че тази шайка едва се познава.

- Убихме доста от хората на Хойт в Норвегия - отбеляза Каган. - Трябвало е да наеме нови, и то бързо.

Нина осъзна, че съпругът ѝ имаше нещо наум... което щеше да съдържа огромна доза риск.

- Какво мислиш, Еди?

- Мисля - започна той, квадратното му лице се изкриви в усмивка, - че повечето от тези момчета не се познават много добре... и всички са облечени доста сходно, а и са със спуснати качулки. - Мъжът постави своята. - Ето така.

Нина се опули насреща му.

- Не си сериозен.

- Защо не? Ще мога да се промъкна незабелязано, докато всички наблюдават Харолд Пронизания-от-стрела в палатката. Палтото ми е почти същото като на останалите, така че, ако никой не огледа добре лицето ми, мога спокойно да стигна до Бъркли и... - Чейс вдигна тежкия уайлди - ...да го убедя да ми даде слънчевите компаси.

Тува изглеждаше ужасена.

- Но ако осъзнаят, че не си един от тях, ще те убият!

- Ако не сторим нищо, просто ще взривят шибаните врати и ще плячкосат всичко, което намерят вътре.

- Не можем да им позволим да сторят това - твърдо заяви Каган. - Това ще ги заведе при другия източник на етер.

- Компасите няма да ни помогнат да стигнем до Валхала - отбеляза Нина. - Те не отвориха вратите дори когато ги съеди­ни... - Американката млъкна, беше я осенила нова мисъл. - Той ги съедини по грешен начин. Затова не направиха нищо. Клю­чалката не е развалена, просто ключът не я докосна!

- Какво имаш предвид? - попита шведката.

- Компасите са магнитни - но има два начина, по които мо­жеш да свържеш магнити. В единия случай се привличат... а в другия се отблъскват. Бъркли ги съедини така, че да се прив­личат, което е логичното решение. Механизмът в ключалката обаче е от двете страни на отвора. Единственият начин частите на ключа да докоснат двете му страни едновременно е, когато магнитите се отблъснат!

- Като израза, че противоположностите се отблъскват - ким­на Еди. - Или май беше обратното? Никога не мога да го запом­ня. Но това няма значение, просто трябва да знаеш кои страни се отблъскват.

- Подобно предположение съвпада с онова, което казва руническият камък. Точно така трябва да работи ключалката. - Нина погледна отново към могилата. Бъркли стоеше сам под едно дърво и натискаше с една ръка - онази, на която нямаше ръкавица - екрана на таблета си. Хойт беше отишъл до палат­ката, а третият човек гледаше към входа на могилата, но след малко се обърна, за да се присъедини към американеца. Ос­таналите стояха на позиция и притеснени, наблюдаваха какво се случва с ранения им колега или просто очакваха развоя на събитията.

Уайлд премести поглед към окопа. Всички бяха послушали предупреждението на Бъркли и се бяха отдалечили от него.

- Ако успеем да вземем ключа от Лоугън, можем да влезем вътре, без никой да ни забележи.

Тува не беше впечатлена от идеята.

- Как ще стигнем до вратите? Дори да не забележат, че Еди не е един от тях, със сигурност ще обърнат внимание на допъл­нителните трима души, особено щом сред тях има две жени!

- Покрай дърветата - отговори Каган и посочи към ясените на могилата. - Ще заобиколим хълма, докато не сме извън ви­димост, изкачваме върха му и се спускаме към вратите. Ако сме достатъчно внимателни, няма да ни забележат.

- Можем ли да се справим? - обърна се Нина към Еди.

Англичанинът огледа района с добре тренираното си око на войник.

- Да. Мисля, че можем. Има достатъчно укрития горе, за да стигнем до входа, стига да не им привличаме вниманието.

- Това е лудост - заяви Скилфингър, нещастна.

- Не се налага да идваш с нас - увери я Уайлд. - Можеш да ни изчакаш тук, ако желаеш.

Тази възможност беше също толкова неприятна за нея.

- Съвсем сама? Ами ако нещо ви се случи?

- Хукваш към снегоходите и се омиташ от тук колкото се може по-бързо - отговори й Еди.

- Можеш да тръгнеш и сега, ако се страхуваш - добави Ка­ган. - Ще е много по-безопасно.

Имаше нещо в тона на мъжа, което привлече вниманието на Нина, но жената не знаеше какво се крие зад него.

- Тува, нуждаем се от теб - заяви от своя страна американ­ката. - Това тук е Валхала, или поне трябва да бъде. Мястото е точно онова, което посочват руническите камъни. Вътре се съдържа информация как да бъде открита втората яма с етер и ние се нуждаем от теб, за да преведеш руните. Все пак - про­дължи Уайлд с все по-нарастващо професионално въодушевле­ние - това е Валхала! Тя ще е най-великото староскандинавско откритие, правено някога. И то ще бъде твоето откритие. Залата е била запечатана за стотици, дори хиляди години. Не искаш ли да разбереш какво се крие вътре?

Шведката проведе кратка вътрешна борба между инстинкти­те и интелекта си. В крайна сметка второто спечели, макар по­бедата да беше съпътствана от огромна доза безпокойство.

- Да, добре... но какво ще стане, ако ни видят, преди да вле­зем вътре?

Еди вдигна уайлди.

- Ще се молят да не са го сторили.

Скилфингър не изглеждаше успокоена.

- Ще дойдеш ли с нас? - попита Нина и получи положително кимане. - Хайде да вървим тогава.

Приведени ниско, те се отдалечиха от скалите и заобиколиха падината. Скоро групата наемници се изгубиха от поглед зад иглолистните дървета.

- Чуйте ме - започна Еди, когато се увери, че са скрити от чужди погледи, - всички се изкачвате на могилата и чакате над входа ѝ. Не правете нищо, докато не взема компасите. Ако нещо се обърка, дим да ви няма.

- Няма да те изоставим - възпротиви се Нина.

- Вариантите са два: или ще съм точно зад вас, или ще съм мъртъв.

- Наистина се надявам да не се случи второто.

- Да, аз също! - Англичанинът се ухили насреща ѝ. - Отивам да си поговоря с Бъркли.

Еди се насочи към по-долната част на падината, заобикаляй­ки подножието на могилата. Съпругата му и останалите се изкатериха по нея и се насочиха към ясеновите дървета.

Чейс забави крачка, когато доближи до входа. Виковете на ранения мъж бяха затихнали до стонове, но той все още беше в съзнание и изпитваше огромна болка. Това означаваше, че хо­рата изпратени за морфин, все още не се бяха върнали. Когато го стореха, цялото внимание щеше да се съсредоточи в тях...

Еди запази тази мисъл в главата си, докато се придвижва­ше между вечнозелените дървета, които заобикаляха острова от ясени. Забеляза някакво раздвижване пред себе си, спря и се скри зад ствола на едно дърво, за да огледа. Видя яркожълто сред горските цветове. Бъркли.

Археологът продължаваше да е увлечен в работата си на таблета. Чейс се приближи още малко към него. Двама от наем­ниците можеха да го забележат от местата си, но тяхното вни­мание беше насочено към палатката. Нищо в стойките им не показваше, че са нащрек.

Еди тръгна отново, качулката му беше вдигната, а главата при­ведена. Погледна в двете посоки и видя още от хората на Хойт, докато заобикаляше могилата. Държеше пистолета си така, че да не могат да го видят; приближи се още повече до Бъркли. Онзи се намираше само на девет метра от него, достатъчно, за да го чуе, че си мърмори нещо под носа, докато натиска екрана на таблета. Отново се обърна, за да провери наемниците...

Единият от мъжете до палатката гледаше право в него...

Студен адреналин се разбушува в тялото на Чейс, ръката му се стегна около пистолета... но тогава наемникът се обърна на другата страна. За него англичанинът беше поредната непозна­та фигура, облечена в дебело палто. Еди почувства облекчение и надежда. Планът му можеше и да проработи...

Приближи се до Бъркли. Ученият набираше някакви бележ­ки на таблета, видимо беше, че е бесен, чукаше непрекъснато по екрана на устройството като кълвач, студът влияеше на чувст­вителността на машинката. Археологът въздъхна в облак от пара, когато натисна един виртуален бутон и нищо не се проме­ни, след което се обърна - отражението в дисплея му подсказа, че не е сам.

- Да, какво?

- К’во ста’а, Лоугьн? - подхвана го Еди и заби уайлди в гър­дите му. - Как вървят нещата?

Бъркли потрепери от изненада и страх.

- Чейс!

Очите му се стрелнаха към Хойт и хората му.

- Само да си промълвил и дума, ще те гръмна - каза англича­нинът, изражението му беше смъртоносно сериозно. - Въобще не блъфирам, ще ти тегля един куршум в сърцето, ако се опи­таш да ги предупредиш. Чатна ли? - Лоугън имаше намерение да каже нещо, но размисли и реши просто да кимне. - Така те искам. Къде е компасът? - Археологът посочи с глава надолу. Тъмните дискове се намираха в сгъвката на ръката му. - Чудес­но, хайде да се разходим до входа, тихо и кротко, за да отвориш вратата за нас.

- Тя... тя не работи! - изсъска Бъркли. - Имам предвид, че ключът не работи. Сложих го в ключалката и нищо не се случи!

- Знаеш ли, хубаво е, че Нина е по-умна от теб.

- Тя тук ли е?

Мъжът се огледа нервно наоколо, все едно съпругата на Чейс щеше да се материализира всеки момент зад някое дърво и да дойде да го удари.

- Не, пристигнах тук съвсем сам, защото ми харесва да ко­лекционирам борови шишарки. Разбира се, че е тук, шибано лайно такова. Сега се размърдай.

Еди вървеше зад Лоугън, пистолетът му беше скрит и не се виждаше. Наемниците все още стояха надалеч от входа, но двойката трябваше да мине на по-малко от шест метра от един от тях, за да стигне до окопа. Англичанинът се напрегна, когато приближиха. Наемникът се огледа наоколо...

Но бързо извърна поглед от Бъркли и го върна на палатката. Чейс навря пистолета си в ребрата на археолога.

- Продължавай да вървиш - прошепна му той.

Еди вдигна глава, за да провери върха на могилата. На пръв поглед не забеляза нищо освен ясеновите дървета, но когато се съсредоточи, видя Каган, който почти не се различаваше от покрития със сняг храст, зад който се криеше. Руснакът беше добре трениран да се възползва от всяко възможно укритие.

Англичанинът се обърна назад към наемниците. Никой не изглеждаше заинтересуван от тях. Поведе археолога пред себе си към окопа. Над главите им Каган започна да излиза от скри­валището си...

- Бъркли!

Руснакът замръзна... както и ученият при вика на Хойт. Чейс спря до него. Обърна главата си точно толкова, колкото да види високия американец, който ги гледаше гневно от палатката.

- Отговори му - нареди Еди, пистолетът му беше опрян в тялото на археолога.

Лоугън неохотно се обърна към водача на наемниците.

- К-какво? Какво има?

- Какво, по дяволите, правиш?

- Измисли нещо добро или ще те гръмна - изръмжа Чейс, когато пленникът му не отвърна нищо.

Бъркли запелтечи, но накрая съумя да отговори на Хойт.

- Щях... щях да проверя щетите, които резачката е нанесла. Ако е счупила механизма, може би ще успеем да отворим вра­тите, без да се натъкваме на повече капани.

- Какво ти пука? - отвърна наемникът нетърпеливо. - Така или иначе, ще ги взривим. - Еди се напрегна отново, притесни се, че американецът ще им нареди да се махнат от там, но тогава някакъв вик в гората привлече вниманието на всички. Мъжете, които бяха изпратени за морфин, се завръщаха. - Просто гле­дай да не се гръмнеш - каза Хойт, сви рамене и се обърна.

- Съветът е много добър - каза Чейс на Бъркли. - Прави каквото ти казвам и няма да се случи. Така, раздвижи се. - Ан­гличанинът бутна напред учения отново. Над тях Каган излезе от скривалището си зад дърветата и запълзя надолу по склона към входа на могилата. Нина и Тува сториха същото, втората жена с известна доза страх. Никой не гледаше към тях, всички наемници се бяха обърнали към пристигащите мъже.

- Здрасти отново, Лоугън - каза студено Уайлд, когато Еди закара Бъркли в сенките. - Я ми дай тези. - Тя грабна слънчевите компаси от него.

- Нина! - възпротиви се ученият. - Какво е това, какво ста­ва? Защо твоят съпруг маниак е насочил оръжие в мен?

- Щастливец си, че аз не съм насочила оръжие в теб, кучи сине! - Жената свали ръкавиците си и с известно усилие разде­ли магнитните дискове. - Твоите приятелчета щяха да ни убият в Норвегия, когато ти си тръгна.

Бъркли поклати глава.

- Не, това е абсурдно. Защо им е да правят това?

Нина обърна компасите и ги притисна един към друг. Как­то се надяваше, те се отблъснаха, изглеждаха така, все едно се гърчат в ръцете ѝ, докато ги свързваше.

- Може би фактът, че всички са въоръжени с автомати, не ти е бил достатъчен, за да разбереш, че тези момчета не са от добрите? Задник такъв! - Американката го погледна с отвратен поглед, след което се обърна към вратите. - Добре. Да се надя­ваме, че това ще проработи...

Еди посочи към линиите с отвори, които бяха разположени върху бариерата.

- Да, нека се надяваме! Тува, стой зад мен. Аз ще застана зад този бърк⁵⁷.

Бъркли въобще не подозираше, че това съкращение на името му също така беше и британска обида.

- Какво... ти... ти смяташ да ме използваш като жив щит? - възпротиви се мъжът.

- Най-накрая намерихме нещо... в което си добър - отговори му Еди. - Стой си на мястото и мълчи.

- Ами ако задействате още някой капан?

- Тогава и двамата ще се превърнем в игленици - отвърна Нина. - А сега млъквай! - Жената вдигна двата компаса, които бяха един до друг, и внимателно ги пъхна в отвора. Те се отър­каха в стените му, когато магнитните им сили се опитаха да ги разделят. - Така, почти успяхме...

Всички затаиха дъх, наблюдаваха, без да мигнат - Бъркли най-вече - когато Уайлд успя да пъхне компасите изцяло в дуп­ката...

Метален звън!

Звук от удара на камък в метал проехтя пред входа, когато дисковете получиха достатъчно място, за да се отблъснат - и да избутат оловните планки, които стояха от двете страни на отво­ра. От вътрешността на вратата се разнесе приглушено тупване, механизмът се освободи...

С пронизващо ушите стъргане бариерата започна да се раз­тваря за първи път от хилядолетие насам.

- Господи! - каза Еди и потръпна. - Слухът ми може и да е зле, но чух това!

- Както и хората на Хойт! - осъзна обезпокоена Нина. - Влизайте вътре, бързо! - Тя се насочи към отворилата се про­лука между двете дебели по шейсет сантиметра врати, които се движеха с агонизиращо бавна скорост.

- Нямаме представа какво ни чака оттатък! - отбеляза Тува.

- Но знаем какво ни чака тук - пичове с оръжия! - отвърна Еди. Той избута Бъркли напред и се огледа наоколо. Един мъж се появи на ръба на окопа и се разкрещя, когато видя наруши­телите.

Вратите най-накрая се отвориха достатъчно, за да може Нина да мине през тях. Тя се промуши и се озова в някакво мрачно помещение, единственото нещо, което можеше да раз­личи от малкото навлизаща дневна светлина, беше мръсният каменен под.

- Хайде! - провикна се археоложката и отстъпи назад, за да направи място за останалите.

Еди дръпна Лоугън назад, за да може Тува да мине първа, след което бутна американеца вътре, преди да го последва. Каган беше най-отзад и държеше пистолета си вдигнат.

Вратите се отвориха по-широко. Появиха се още наемници, всички се бяха насочили към окопа.

- Да затворим шибаната бариера! - изкрещя Еди, блъсна Бъркли на пода и опря гръб в една от вратите. Тя забави своя ход, но не спря да се движи. - Каган, заеми се с другата!

Руснакът изпълни нареждането. Двамата мъже започнаха да натискат, ботушите им търсеха опора в пода. С дълбоко ехтящо скърцане бариерите спряха да се движат, но макар да влагаха всичката сила, на която бяха способни, не можеха да ги върнат обратно.

- Мамка му! - излая Чейс. - Нина, Тува, помогнете ни!

Шведката застана от страната на Каган и започна да бута с всичка сила. Това се оказа достатъчно, за да наклони везните... но само малко, вратите се помръднаха едва. Прекалено бавно. Мъжете отвън приближаваха бързо, всичките приготвяха оръ­жията си за битка.

Нина отиде да помогне на съпруга си, макар да знаеше, че това ще е безполезно...

Очите ѝ бяха привикнали достатъчно с мрака, за да може да различи повече неща във вътрешността на могилата... едно от тях беше механизмът, който отваряше покритите с олово врати.

- Еди! - провикна се тя. - Дай ми пистолета си!

- Няма как да ги убиеш всичките! - възпротиви се той.

- Нямам подобно намерение! Бързо, дай ми го!

Убедителността в гласа на съпругата му изгони всичките му съмнения. С гръб, опрян във вратата, той ѝ подаде уайлди. Нина се завъртя светкавично към големия цилиндър от грубо изсечен камък, който висеше от дебело въже.

Уайлд насочи дулото към него... и дръпна спусъка.

Задвиженият механизъм и оглушителният трясък накараха жената да се отдръпне назад. Куршумът 45 калибър беше раз­късал въжето... Големият каменен блок се строполи на пода и размести плочите му, Нина падна по гръб, запратена от силата на удара.

Без тази противотежест вратите можеха да се затворят.

- Бутай, бутай! - провикна се Еди и започна да натиска по-силно бариерата. Каган и Тува сториха същото. Разстоянието между двете врати започна да се смалява...

- Застреляйте ги, застреляйте ги! - викаше Хойт някъде от­вън. - Не ги оставяйте да ги затворят!

Излаяха оръжия, куршуми се врязаха в оловното покритие и направиха дървото под него на трески. Еди потръпна, когато няколко от тях се забиха в лицето му. Той не обърна внимание на болката и продължи да натиска, докато още изстрели разкъс­ваха бариерата.

Двете страни се срещнаха със звучно туп... Механизмът из­щрака, когато отново се заключи. Някои от наемниците се спус­наха към вратите в опит да ги отворят. Чейс се отдръпна назад...

Нещо във вътрешността на бариерата се задейства... отвън долетяха писъци, капаните се бяха активирали отново и бяха пратили залп от стрели от изключително близко разстояние. Панираните наемници се отдалечиха от опасността.

- Мисля, че си взеха бележка. Така де, взеха си стреличка.

- Сигурна съм, че си използвал тази шега и преди - отбеляза Нина, извади фенера и го включи.

- Ще поговоря със сценаристите ми. - Чейс се увери, че вра­тите са обезопасени, но забеляза, че шведката още стои до тях, свита на топка. - Тува, добре ли си? - попита я той и се притес­ни, че може да е ранена.

Нина се присъедини към тях.

- Тува? - Тя клекна до по-възрастната жена, която трепере­ше цялата. - Всичко е наред, вече сме в безопасност.

Скилфингър неохотно повдигна глава. Лицето ѝ изглеждаше много измъчено, шведката се опитваше да не заплаче.

- Аз... аз съжалявам, но... - Тува преглътна в опит да навлажни пресъхналото си от страх гърло. - Уплашена съм! Всички се опитват да ни убият, но вие въобще не изглеждате обезпокоени!

- О, повярвай ми, доста съм обезпокоена - увери я Нина.

- Не ти личи!

- След известно време свикваш.

Еди се приближи до нея, за да ѝ помогне да се изправи.

Тува стана.

- Не искам да свиквам с това - промълви тихичко тя. - Не искам да правя това.

Чейс и Уайлд си размениха притеснени погледи, но после американката видя нещо на светлината на фенера. В задната част на вратата имаше два отвора на височината на коленете - в тях се намираха слънчевите компаси. След освобождаването на резето, те бяха паднали през вътрешностите на бариерата, за да може да бъдат взети отново.

- Явно ще имаме нужда от тях - каза Нина, вдигна ги и ги остави да залепнат един за друг.

Каган се изправи и погледна към една дупка от куршум бли­зо до главата му.

- Добре ли си? - попита го Еди.

- Да, но... това беше на косъм - отвърна той. - Трябва да вървим. Съвсем скоро ще взривят вратите.

- Така е. - Англичанинът отиде до Бъркли, който все още лежеше на пода. - Стига почива, задник - каза той и изправи археолога на крака, - време е да се раздвижим.

- Те стреляха по нас! - отбеляза разгневен Бъркли. - Може­ха да ме уцелят!

- Оу, забелязал си? - отвърна Нина подигравателно. - Това са хората, за които работиш, Лоугън. Наистина знаеш как да си ги избираш. - Археологът отвори уста да се възпротиви, но бившата му колежка вдигна предупредително пръста си. - Млъквай. Не разполагаме е много време.

Жената насочи лъча от фенера към тунела пред тях. Подът и стените бяха от камък, подсилени от дебели дървени подпори. Още по-дебели греди подкрепяха тавана, но от количеството пръст, което беше паднало върху плочите на пода, и кривите ко­рени, които посягаха като нокти над главите им, ставаше ясно, че самата тежест на почвата и дърветата, които прикриваха викингската зала, бяха взели своята дан през вековете.

Самият факт, че това място съществуваше, беше достатъчно невероятен. Въпреки адреналина и страха, които се надигаха в нея, Нина почувства неоспоримата тръпка на откритието, кога­то поведе групичката надълбоко в недрата на Валхала.

26.

- Така - започна Еди, докато вървеше надолу по ту­нела, - какво точно търсим?

Въпреки опасенията си Тува беше професионалистка.

- Според митологията съществува огромна главна зала с та­ван от златни щитове. Смятам, че тя е най-вероятното място, в което можем да открием нещо.

Пред тях тунелът се разклоняваше на два нови прохода: ляв и десен.

- По кой да тръгнем? - попита Каган.

Шведката поклати глава.

- Не знам.

- Нито пък аз - призна си Бъркли.

Нина го изгледа намръщена.

- Хич не съм изненадана.

Еди извади фенера и освети десния тунел.

- Трябваше да вземем резачката с нас. - Чворести корени се протягаха надолу към пода като завеса, едно от ясеновите дър­вета отгоре беше пробило през гредите на тавана. - Нека дадем шанс на другия път.

Групата пое наляво. Нисък вход водеше до някаква странична стая, но светлината от фенера на Нина разкри единствено изгнили чували, покрити с мръсотия. Каквито и запаси да бяха складирали викингите тук, те отдавна се бяха развалили или бяха нападнати от подземни животни и насекоми. Малко по-на­татък тунелът правеше остър завой надясно и Еди, който отно­во беше поел водачеството, спря веднага след като зави по него.

- По дяволите! Не мисля, че ще можем да стигнем до където и да било по този път.

Таванът беше пропаднал, счупени греди стърчаха от тонове изсипала се пръст. Още ясенови корени се опитваха да си про­бият път към празните пространства.

- Има нещо там горе - каза Каган и посочи към мястото. Еди премести лъча на фенера си и откри останките от голяма птица, които се намираха близо до върха на купчината пръст.

- Това е орел - отбеляза Тува, шокирана. - Навярно е минал през някоя дупка в търсене на храна и е попаднал в капан.

Нина изпита моментно съжаление към величествения хищ­ник, но той съвсем не беше единственото нещо, приклещено в тунела.

- Трябва да се върнем обратно. Хайде.

Бързо стигнаха до началната си позиция. Чейс погледна към входа. Наемниците бяха постъпили умно, като не се опитваха да отворят вратите, но въпреки това знаеше, че следващото дело на Хойт ще включва експлозиви.

- Ще се наложи да окастрим някои от корените, за да можем да преминем - заяви той и продължи по десния тунел. - Каган, помогни ми. Бъркли, ти също можеш да свършиш малко работа.

- Защо да го правя? - изхленчи американецът.

- Защото, ако не го сториш, ще ти спукам задника от бой.

Лоугън пребледня.

- Щом поставяш нещата по този начин...

Тува взе фенера на Еди, когато тримата мъже стигнаха до ко­рените. Бъркли счупи няколко от по-малките, докато Чейс и Каган се съсредоточиха върху един от по-големите израстъци. Двама­та вложиха всичко от себе си и с общите си усилия успяха да го пречупят. Пролуката, която отвориха, не беше голяма, но бе достатъчна за англичанина да се промъкне и да разчисти по-малките препятствия пред тях. Той хвърляше откъснатите корени настрани и се привеждаше все по-ниско. Безброй сухи нокти дращеха тяло­то му, докато си проправяше път, но скоро мина от другата страна.

- Има още един завой - обяви Еди и освети прохода пред него, докато Нина се промушваше зад гърба му. Отиде наляво и каза: - Този път е чист.

- Виждаш ли нещо? - попита съпругата му.

- Струва ми се, че има още стаи и тунели встрани. Надявам се това място да не се окаже някакъв лабиринт.

Тува се чувстваше неудобно - не само защото се промушва­ше след Нина - и това пролича в гласа ѝ:

- Някои от описанията на Валхала казват, че е заобиколена от лабиринт.

- Надявам се да не е евхемериски - отбеляза Уайлд и се присъедини към съпруга си. Тува също се появи, следваше я Бъркли, а най-отзад беше Каган. Руснакът имаше намерение да продължи надолу в тунела, но американката вдигна ръка и го спря. - Не ми харесва този звук.

От входа се разнесоха далечни викове, от тона им стана ясно, че не са причинени от болка, нито пък бяха някакви предупреж­дения - бяха заповеди.

- В такъв случай май е по-добре да се раздвижим - каза Еди и тръгна напред. - Тува, според теб къде можем да открием ука­занията за местоположението на ямите с етер?

- В центъра - отвърна шведката. - Ако Валхала е била пос­троена като традиционна викингска зала, то таванът ѝ ще е най-висок там. Главната зала изпълнява церемониална функция; точно там трябва да бъде.

- Значи, би трябвало да ни се падне отляво - каза Нина. Ля­вата стена на дългия тунел изглеждаше здрава, за разлика от няколкото изхода отдясно. В края му имаше Т-образно разкло­нение. - Знаем колко е голяма могилата, така че... трябва да се намира зад следващия ъгъл.

Тръгнаха надолу по коридора. Уайлд първа стигна до завоя и зави наляво.

- Това трябва да е! - заяви тя.

- Да, трябва - съгласи се Тува развълнувана.

Бъркли също беше впечатлен.

На около дванайсет метра пред тях друг тунел, който воде­ше на изток, пресичаше този, в който се бяха озовали. Срещу него, на лявата стена, се намираха двойка врати, от двете им страни имаше богато украсени дъбови колони. Други врати на отсрещната стена на коридора водеха до малки стаи, но групата ги игнорира и се насочи към величествения вход.

Еди огледа внимателно широкия източен проход.

- Затворили са го умишлено - заяви той и насочи лъча на фенера си към стабилна барикада, която запречваше тунела.

Още корени се бяха увили като червеи около гредите на та­вана, пред барикадата се беше струпала пръст.

- Вероятно това е било главният вход - каза Тува. - Сигурно са го затворили, когато са заровили залата, така че единствени­ят път навътре да е през смъртоносната бариера.

- А единственият начин да я преминеш, без да бъдеш убит, е с помощта на компасите - добави Нина и вдигна двата ди­ска. - Искали са да се подсигурят, че само хората, които смятат за достойни - истинските викингски воини, тръгнали за Раг- нарьок - могат да влязат вътре.

- Това не ни ли прави викинги? - попита Еди и се ухили, когато достигнаха вратите. - Имам предвид, че ти и бездруго имаш червена коса...

Уайлд му се усмихна в отговор, след което разгледа резбата върху колоните.

- Много са красиви - каза тя, възхитена от изкусната изра­ботка.

Тя изобразяваше преплитащи се листа, клони и нещо, което наподобяваше на змии... или една змия, както осъзна археоложката, когато проследи безкрайните извивки от стилизираното тяло на влечугото, което се увиваше около колоните. Над вра­тите трегерът беше украсен от изображения на конници, бойни кораби, а в самия център имаше лице: някакъв брадат мъж, чер­тите на лицето му бяха частично прикрити зад бойния му шлем.

Тува също го забеляза.

- Това не е ли... може ли това да е Один?

- Така мисля - отвърна Нина.

Суровото изражение с дълбокия белег, който минаваше през едното му затворено око, ги гледаше намръщено, все едно ги предизвикваше да влязат в залата отвъд.

Бъркли забрави за момент положението си на пленник.

- Има много повече детайли, отколкото очаквах - изрази мнението си той. - Шлемът му прилича на много по-сложна версия на открития в Рингерике, така че, да, несъмнено говорим за някой, който се намира изключително високо в йерархията. Не сте ли съгласна, доктор Скилфингър?

- Да, да, аз... - започна Тува, но бързо млъкна и го дари със странен поглед.

Нина също го изгледа неодобрително.

- Значи, говорим за една приятна антика - каза Еди нетърпе­ливо. - Възможно ли е да има капани?

- Не мисля - отвърна шведката. - Смъртоносната бариера беше капанът - всеки, който я премине, би трябвало да е воин, достоен да влезе тук.

Въпреки това англичанинът накара останалите да се отдръп­нат и повдигна резето на височината на ръката си. От другата страна не последва дрънчене на смъртоносни механизми. Вни­мателно отвори вратата. Светлината от фенера му разкри фор­ми в мрака в далечния край, те хвърляха слаби метални отбля­съци, но никоя от тях не се движеше.

- Сезам, отвори се... - каза англичанинът и натисна по-силно.

Дъбовата врата се плъзна още повече и разкри помещението отвъд.

Великата зала Валхала.

Нина и Еди влязоха и обходиха цялото пространство с фене­рите си, а Тува и Каган ги последваха. Както шведката беше спо­менала, сводестият таван беше висок, около дванайсет метра в най-високата си част. За разлика от коридора, от който дойдоха, на този имаше нещо повече от обикновени дървени греди.

- Уха! - изуми се Уайлд, когато лъчът от фенера ѝ се отрази обратно към нея в много по-мек отблясък. - Вижте това.

- Възхитително е! - каза Бъркли, който се беше прехласнал по гледката. Целият таван беше покрит от застъпващи се една друга златни плочи и ефектът, който създаваха, бе, че това са змийски люспи. Всяка беше поне метър и двайсет дълга и почти толкова широка.

- Точно както е описано в поемата „Гримнисмал“ - отбеляза Тува. Беше изумена от гледката. - Таван, направен от златни щи­тове... Вижте това! Гредите са във формата на върхове на копия.

За разлика от квадратните, насечени с брадва подпори в ту­нелите, тези бяха изработени в по-обли форми.

Еди свали фенера си към масите и пейките, групата беше залята от светлината, хвърлена от метал.

- Приличат на ризници - каза той и отиде до най-близката маса.

Тува се присъедини към него.

- Наричат се „бирни“ и са точно това - ризници. Също както в „Гримнисмал“!

Каган влезе надълбоко в помещението, но едва не падна, когато се спъна в някакъв предмет. Нина освети краката му с фенера си.

- Добре, че не го ритна прекалено силно, иначе трябваше да ти бием инжекция против тетанус. - Препятствието представ­ляваше голяма двойна брадва, главата ѝ беше цялата в ръжда.

- Тук е пълно с тях - констатира Еди и разходи лъча от фене­ра си по пода. Той беше много по-чист от този отвън, златните люспи на тавана пречеха на пръста да проникне тук, но за смет­ка на това имаше много слама наоколо... и захвърлени оръжия: ножове, мечове, брадви, дори и копия. Подобни бяха оставени и по масите. - Господи, просто са изоставили всичко с надеждата, че феята на мечовете ще разчисти след тях ли?

- Като теб и чорапите ти - пошегува се Нина и като се опит­ваше да избягва препятствията по пода, тръгна напред в голя­мата зала. Помещението беше повече от трийсет метра дълго и почти три четвърти от тази дължина широко. С приближаване­то си към далечната стена, Уайлд забеляза нещо на нея. - Тува, погледни това.

Шведката се присъедини към нея и двете стигнаха до камен­на платформа, на която се намираха три богато украсени трона. Върху тъмния дъб, от който бяха направени, имаше сребърни и златни украшения. Не креслата обаче привлякоха внимание­то на археоложката, а онова, което се намираше на стената зад тях. Още руни бяха издълбани в гранитните плочи, около тях се виждаше добре познатият символ: виещата се форма на Йормунганд, Змията на Мидгард.

- Какво се казва в тях? - попита Чейс.

Тува разгледа писанията.

- Тези определено са изключително стари, някъде около 200 година. Написани са на ранната руническа азбука, която се със­тои от двайсет и четири знака, а не от шестнайсет, както е след 800 година. Нека видя дали мога да ги преведа...

- Всъщност аз мога да ускоря нещата - намеси се надменно Бъркли. Вдигна таблета си, но бързо свали гарда, когато Еди насочи пистолета си в него. - Чакай, чакай! Това е преводаче­ско приложение. Доста по-бързо е от старомодния начин.

- Ако говорим за теб - сопна му се Тува, обидена.

Чейс погледна към съпругата си, която вдигна рамене.

- Поне знаем, че програмата му работи, иначе въобще няма­ше да е тук - отбеляза тя.

- Не опитвай нищо глупаво - предупреди го Чейс и го из­блъска към платформата.

Беше ред на отклонилия се от правия път археолог да се обиди.

- Аз съм заинтересуван от всичко това, колкото и вие. Е, така де, може би с изключение на теб. Нямам си представа от какво се интересуваш ти. Като изключим псуването и насилието.

- От хегелиански диалектизъм, друже - отвърна йоркширецът и изненада изключително много Бъркли. - Така, нека видим дали твоят айпад може да се справи по-добре от човек.

Все още огорчен, Лоугън включи таблета си и включи едно приложение, преди да насочи камерата към руните. Нина се приближи до съпруга си.

- Та откога се интересуваш от хегелиански диалектизъм? - попита го шепнешком тя.

Еди се ухили.

- От никога... даже не знам какво значи, мамка му. Беше един от въпросите на „Риск“⁵⁸.

Уайлд въздъхна.

- За един кратък момент си помислих, че съм те накарала да се заинтересуваш от философия. Но явно...

- Вижте това - каза Тува и посочи един абзац от руните. - Тук се описва пътят до една от ямите с етер, доколкото успях да прочета до момента.

- Съгласен съм, наистина става въпрос за указания - до­бави Бъркли. Нина се приближи до него и погледна екрана на таблета. Приложението беше подобно на програмите, които и тя бе ползвала: потребителят фотографира древния текст и софтуерът прилага разпознавателен алгоритъм на модели, за да намери думите и да ги преведе на английски. Компютърчето обработваше руните ред по ред. На такива програми им липс­ваше финес, преводите бяха груби и често с ужасен словоред, въобще не можеха да се сравняват с работата на човек, който е експерт в тази насока, но вършеха достатъчно за намирането на смисъла, скрит в оригиналния текст. - Пълно ръководство - стъпка по стъпка. Вижте тук, започва с указание да се мине по Биврьост и надолу по реката към езерото от мълния.

- Дали това са насоки към ямата с етер, която руснаците от­криха, или към другата? - попита Нина.

- Все още не знам. Ще отнеме известно време, докато табле­тът преведе целия текст.

Чейс се обърна и погледна към входа.

- Да бе, недей да бързаш, друже. Няма закъде.

- Мисля, че мога да се справя по-бързо - заяви Тува. Тя изучаваше един каменен блок с руни, като прокарваше пръст по древния текст - вместо да превежда всичко ред по ред, тя пропускаше несъществените части и избираше единствено ключовите думи. - Знам къде ще се озовем, ако следваме тези указания.

Нина и Бъркли побързаха да се присъединят към шведката.

- Къде? - попита американката.

Скилфингър посочи към една дума.

- Тук. Казва се Хелуланд. Името е староскандинавско и е за...

- Бафинова земя⁵⁹! - прекъсна я Лоугън. Той вдигна таблета си и направи снимка на текста. - Разбира се, всичко си идва на мястото. Съществуват археологически доказателства, че викингите са стигнали там дори преди Лийф Ериксон⁶⁰. Долината Танфилд, Кимирут...

Тува изгледа учения, раздразнена.

- Тези открития не са категорични. Но... - продължи да чете тя - ...това може да помогне да ги направим такива. Руните каз­ват къде трябва да отидем в Хелуланд и от там - лицето на же­ната беше обзето от въодушевление - накъде трябва да поемем за западното леговище на Йормунганд!

- Точно от това се опасявах - призна си Каган.

Руснакът отиде до тримата археолози и преди някой от тях да успее да осъзнае какво се случва, грабна таблета от ръцете на Бъркли и го запрати в пода. Екранът се пропука, няколко стъклени парчета се разлетяха настрани.

- Хей! - възпротиви се Лоугън. - Какво... какво правиш?

- Върша си работата. - Мъжът избута двете жени от пътя си, уплашеният Бъркли сам се беше дръпнал настрани, и извади пистолета си. - Отстъпете.

Нина хвана шашардисаната шведка и я дръпна на една стра­на, а Каган се прицели в руните и стреля от упор. Върху тях се посипаха песъчинки; куршумът откъсна голямо колкото човеш­ка длан парче древен камък.

- Господи! - възмути се американката. - Защо, по дяволите, го направи?

- По този начин ще се уверя, че етерът никога няма да бъде открит - обясни ѝ руснакът. - Ще унищожим руните и слънче­вите компаси. Така никой няма да има възможност да следва пътя на викингите.

Нина застана между Каган и текста. Мъжът свали леко оръ­жието си, но не напълно.

- Смяташ да сториш това, като ги направиш на парчета?

- Не разполагаме с експлозиви, така че или стреляме, или ги удряме с брадвите. Не разполагаме с много време - Хойт и хората му ще взривят вратите всеки момент. Сега се отдръпни.

- Това тук е Валхала! - възпротиви се Тува. - Най-изумителното скандинавско откритие, правено от векове насам. Нина, не можеш да му позволиш да го унищожи.

- Нямам подобно намерение - увери я американката.

- Налага се - настоя Каган. - Ти си директорка на АСН - знаеш какво е заложено на карта! Тук става въпрос за глобалния мир, а не за археология. Трябва да унищожим руните. И то бързо!

Нина погледна към съпруга си, търсеше подкрепата му, но той само поклати глава.

- Съжалявам, но съм съгласен с него. Не можем да позволим на Хойт да докопа тази гадост. Прекалено е опасно.

- Мамка му, Еди! - изрева жената. - Ако преведем руните, ще дадем шанс на Отдел 201 да използва „Чука на Тор“, за да неутрализира етера!