Пророчеството на Валхала

Последните думи на американката накараха Каган да се за­мисли, но Чейс беше непреклонен.

- Ами ако той не проработи? Ще ударят мястото с ядрено оръжие! Това ще е едно голямо световно благо, нали? Особено ако се окаже, че другата яма се намира в Норвегия или Шотлан­дия, дори в Щатите.

Моментът на съмнение премина у Каган.

- Трябва да се направи. - Руснакът вдигна пистолета си и го насочи в Нина. - Отдръпни се.

Жената потрепери, но не се помръдна.

- Не. Трябва да има друг начин.

Григори не отстъпваше.

- Ще стрелям през теб, ако се наложи...

Еди също вдигна пистолета си и си намери цел: главата на Каган.

- Опа! Какво, мътните те взели, си мислиш, че правиш?

Руснакът се напрегна, но също не помръдна.

- Чейс, трябва да свършим работата. Знаеш, че съм прав!

- Да, така е, но хм! Насочил си шибано оръжие в главата на съпругата ми! Не ми пука колко си прав, ще те гръмна на място, ако не...

Цялата зала се разтресе, пронизана от оглушителна експлозия.

Два от златните щитове на тавана се отчупиха и издрънчаха на пода, буци пръст се посипаха между показалите се отдолу греди.

- Мамка му! - изруга Еди. - Проникнаха.

От тунелите навън се разнесоха викове, както и приглушени стъпки.

- Какво ще правим? - попита Нина. Тя прокара лъча на фе­нера си по стените. Дървените врати, през които бяха влезли тук, изглеждаха единственият възможен изход.

- Ако ги пуснем и им позволим да заснемат руните, навярно ще ни оставят на мира - предположи Тува, беше много уплашена.

- Хойт няма намерение да ни предлага никакви сделки. - Чейс избута една от масите до вратата и я обърна на една стра­на. Ризниците се плъзнаха от тях и паднаха на пода. Англича­нинът взе две и ги сложи като завеси върху дебелите дъбови врати за допълнителна защита. - Няма причина да ни остави живи. Каган, налага се да ги задържим колкото се може по-дъл­го. Имаш ли резервни пълнители?

Руснакът обърна още една маса.

- Само един.

- В такъв случай гледай всеки изстрел да намира целта. Ня­кои от наемниците са били ранени от капана - ако намалеят като бройка, може и да отстъпят. - Гълчавата в тунела се усилваше, наемниците забелязаха счупените коренища и веднага разбраха по кой път трябва да поемат. - Нина, ти и Тува си намерете ня­какво укритие и се прикрийте.

- Чакай малко, ами аз? - изхленчи Бъркли, когато жените приклекнаха зад дървените тронове.

- Нали са ти приятели, за какво се безпокоиш? - попита Уайлд.

- Тогава може би трябва просто да изляза от тук.

- Или може би трябва да млъкнеш и да си държиш главата наведена - излая Еди.

- Или пък, да, това.

Лоугън залегна зад една от пейките.

- Нина, насочи светлината от фенера си надолу - каза ѝ англи­чанинът и стори същото.

Лъчите близнаци осветиха входа. Те не бяха ослепително ярки, но мъжът се надяваше да объркат достатъчно всеки, който влезе в голямата зала, дори и само за миг.

Вдигна пистолета си и се замоли да му се удаде възможност да го ползва.

Навън стъпките приближаваха. Разнесоха се тихи гласове; наемниците бяха видели светлината на фенерите през полуотво­рените врати. Чейс беше наясно, от своето собствено обучение, какво мислеха да правят Хойт и хората му. Имаше само един начин, по който да влязат, но всеки, който го стореше, щеше да е напълно открит. Дали щяха да се опитат да разузнаят първо... или щяха да рискуват с някоя шокова тактика и да опитат изне­надваща фронтална атака?

Гласовете затихнаха до оживени шепоти. Един от тях издаде команда. Еди не можеше да различи думите, но знаеше кой ги беше изрекъл: Хойт. Каквото и да планираха наемниците, те бяха на път да го изпълнят. Наблюдаваше внимателно за някак­во движение в пролуката между вратите.

Някой се размърда в сенките на мрака. Не при вратата, а ня­колко метра надолу по барикадирания коридор. Чейс забеляза слаб проблясък на метал, когато някакъв мъж вдигна своя Р90, за да стреля по светлините...

Англичанинът го изпревари, уайлди изрева като оръдие. Тува се стресна и покри ушите си. Мъжът отвън отстъпи назад, в гърдите му се беше образувала дупка е размерите на палец... а в гърба му имаше изходна рана колкото свит юмрук.

- Мамка му проклета! - оплака се някой.

- Хойт! - провикна се Еди, когато ехото от изстрела отшу­мя. - Това беше предупреждение - опаковай и да те няма.

Последва пауза, след което се понесе подигравателен смях.

- Чейс, да те вземат мътните. Ти си като шибан рак на дро­бовете - тъкмо смятаме, че сме се отървали от теб, и изскачаш отново, за да направиш живота ни ад. - Американецът издаде заповед, но прекалено тихо, за да може Еди да я чуе. - Знаеш ли, някога имахме своите различия, но мисля, че тук можем да стигнем до консенсус. Има много пари в тази работа.

- Върви по дяволите! - излая Григори. - Няма да ти позволим да откриеш източника на етер. Твоят шпионин, Славин, е мъртъв.

Последваха нови шепоти.

- Този Каган ли е? - попита Хойт. - Взе да се заформя нещо като среща на курса. Макар че има някой, който никога няма да успее да дойде, нали, Чейс? Една сладка млада германка?

- Копеле! - излая Еди и се развика: - Унищожихме руните, Хойт! Никога няма да откриеш другата яма с етер.

- Предпочитам сам да проверя това.

- Проври си главата през вратата и огледай.

Наемникът не отговори веднага, вместо това зашепна на някого. Когато заговори отново, Чейс застана нащрек: имаше нещо в гласа му, колкото и да се опитваше онзи да го скрие, което предполагаше, че всеки момент ще предприеме действия. Хората му щяха да направят своя ход.

- Мисля да пропусна, Чейс. Но какво ще кажеш ти...

Мъжът млъкна, когато някой изрита едната врата. Еди вдигна пистолета си, но наемникът вече се беше прикрил зад стената.

Една ръка се подаде и хвърли нещо в помещението. Англи­чанинът забеляза с периферното си зрение, че е малко и светло, някаква метална тръба стърчеше от него.

Това беше достатъчно, за да разбере, че става въпрос за пластичен експлозив, тръбата представляваше детонаторът. Тежеше малко повече от трийсет грама... но и това количество експлозив беше повече от достатъчно.

- Долу, залегнете! - провикна се той и се хвърли на пода, когато бомбата падна...

Детонацията разкъса една маса и прати на пода изоставените оръжия и ризници във всички посоки. Макар да беше подготвен за нея и да беше предпазил сетивата си, доколкото това му беше възможно, Еди се чувстваше замаян.

Каган се оказа малко по-бавен от англичанина и залегна по-късно. Плати цената за тази си грешка - голямо парче обгорено дърво се беше забило в рамото му като кама. Малко по-нататък Бъркли изрева от болка, когато ударната вълна запрати една пейка върху него. Независимо че се намираха в другия край на залата, Нина и Тува бяха паднали на земята замаяни. Слънчеви­ят компас се търкаляше по платформата.

Еди се бореше с болката и дезориентацията си и се опита да отвори очи. Не виждаше много - фенерът му беше запратен на една страна, виждаха се само беглите очертания на мебелиров­ката в помещението. Въпреки всичко останало продължаваше да стиска пистолета си в ръка. Вдигна го, както и главата си...

Мъже с готови за употреба оръжия нахлуваха в залата.

Плъзна своя уайлди към тълпата, опитваше се да намери Хойт, но веднага разбра, че е станало прекалено късно. Ярки светлини се насочиха в него.

- Хвърли го, копеле! - излая някой.

Победен. Еди обърна оръжието в ръката си. Преди да успее да го пусне на пода, някой го издърпа от него. Примижа срещу блясъка в очите си и видя Хойт да му се хили насреща.

- Хубав патлак - възхити се шефът на наемниците. - Ставай. Премести се тук.

Американецът посочи към далечния край на помещението.

Раненият Каган беше вдигнат на крака, други мъже влизаха в залата с вдигнати оръжия и светлини към Нина, Тува... и за изненада на Еди, към Бъркли. Цялата група беше оградена на платформата.

- Претърсете ги - нареди Хойт. Докато хората му отупваха пленниците, той извади магазина на уайлди и го захвърли в мрака, след което отвори затвора, за да извади патрона в цевта. Той иззвънтя на каменния под. - Въоръжени ли са? - попита шефът им и изхвърли пистолета настрани.

Всички отговори бяха негативни.

- В какво състояние са руните? - попита друг мъж, също американец.

Еди изпита внезапно чувство, че познава човека. Веднага разпозна гласа му, дори и след осем години.

Хойт освети стената с фенера си.

- Изглеждат така, все едно са се опитали да ги унищожат.

- Нека се надяваме, за тяхно добро, че не са погубили нещо важно.

Наемниците отстъпиха, за да дадат възможност на мъжа да се качи на платформата.

Айвър Лок свали качулката си, разгледа руните и се обърна към пленниците си:

- Здравей, Чейс, пак се срещаме.

27.

Еди гледаше с презрение новодошлия. Почти цяло десети­летие не беше променило особено Лок, косата и козята му брадичка бяха посивели и лицето му беше станало по- закръглено, но общо взето, си беше същият като по времето на последната им среща.

- Айвър Лок. Трябваше да се досетя. Хойт няма достатьчно мозък да направи нещо подобно, без твоята ръка като на кукловод да е навряна в задника му.

Наемникът се подсмихна... и удари англичанина силно в ко­рема. Въпреки дебелата подплата на връхната му дреха, ударът накара Чейс да се присвие.

- Забавен шибаняк.

Еди забеляза месингов проблясък на пода - патрона, който Хойт беше извадил от пистолета му. Преди да успее да го вземе, го изправиха на крака. Междувременно Лок се приближи до Каган.

- Значи, двамата работите заедно. Местата са разменени от последния път, когато се срещнахме. Сега аз имам числено пре­възходство. От онова, което чух, изглежда, ти си един от по­следните хора в Отдел 201.

Руснакът го дари с леден поглед.

- Не си чул правилно.

- О, не мисля така. Нима вярваш, че Славин е бил единственият ни източник? Парите говорят, приятелю! Може и да не сме успели да привлечем някой от вътрешния ви кръг, но все пак знаем какво се случва. Каква загуба, да си отиде старият Айзенхов, а?

Каган се опита да се нахвърли върху американеца, но беше дръпнат назад от двама наемници, единият от тях изви забитото в рамото му дърво. Руснакът изпъшка от болка.

- Смятах, че са те уволнили след огромния ти провал във Виетнам - намеси се Еди. Опитваше се да привлече вниманието към себе си. Ако съществуваше някакъв начин да се измъкнат живи от тук, щеше да му е необходима помощта на Каган.

Подигравателното изражение на Лок бързо се промени, ко­гато се обърна към Чейс.

- Признавам си, че нещата бяха малко трудни, когато се върнах във Вашингтон. Но един провал не е достатъчен, за да сложи край на кариерата ми; в интерес на истината, сега съм по-добре от всякога. В края на президентството на Буш АБЗ беше запратена в частния сектор и се превърна в „Ксенитек“. Бях назначен за директор на операции, а няколко години по-късно и за изпълнителен директор. Оказа се, че веднъж освободен от оковите на публичния сектор, аз развих таланта си за бизнес. Кой да ти каже? - Последва самодоволна усмивка. - Същата работа, същият клиент - Чичо Сам - но сега става въпрос за много повече пари. Никога не забравих за потенциала на етера, така че, когато Валхалският рунически камък беше открит - мъ­жът погледна към Тува, - осъзнах, че ми се предоставя шанс да продължа от там, откъдето прекъснах преди време. - Айвър отиде при Бъркли. - Лоугън, все още си жив.

- На косъм беше работата - отвърна ученият, облекчен. - Рад­вам се, че хората ти имат точен мерник. Когато хвърлиха бомбата тук... ако се беше приземила малко по-близо, щях да съм мъртъв!

- Смяташ, че въобще са знаели къде се намираш? - попита го Нина.

Явно тази мисъл не беше хрумвала на бившия ѝ колега.

- Не ѝ обръщай внимание - каза Лок и освети стената с фе­нера си. - Намери ли нещо интересно в руните?

- Започнах превод на таблета си. За съжаление, този тип беше против, показа го доста красноречиво.

Бъркли посочи счупеното устройство на пода и погледна мрачно към Каган.

- Не се шегуваш - отбеляза Хойт и кимна към следите от куршуми в камъка.

Лок се приближи и огледа по-добре.

- Мамка му, някои редове липсват - промърмори той. - Ло­угън, преведе ли този участък?

- Опасявам се, че не - отвърна Бъркли. - Но доктор Скилфингър го прочете.

- Така ли? - С вълча усмивка на лицето Лок се обърна към шведката. - Доктор Скилфингър, ще бъдете ли така учтива да попълните празнините?

Тува се подвоуми, обърна се към Нина за подкрепа, преди да отговори:

- Не. Знам какво търсите и няма да ви помогна да го откриете.

Хойт заговори със саркастичен тон:

- Е, в такъв случай май приключихме тук. Хайде да опакова­ме багажа и да си ходим.

- Ще е срамота, ако сме били целия този път за нищо - каза Лок. - Вижте, доктор Скилфингър, нека перифразирам. Кажете ми какво се съдържаше в повредената секция от руните... - аме­риканецът бръкна под палтото си и извади пистолет от там... който насочи към Нина, - или ще убия доктор Уайлд.

Еди се спусна към него, но Хойт и още един мъж го издър­паха грубо назад. Шефът на наемниците завря оръжието си в ребрата на англичанина.

- Стой мирен или ще си отидеш преди нея.

Лок хвърли само бегъл поглед към свадата, преди да върне вниманието си върху Тува.

- Е? Ще ви дам десет секунди за размисъл и след тях ще зас­трелям приятелката ви... И не си мислете, че няма да го сторя. Чейс ще потвърди думите ми.

- Ако я нараниш, ще те убия - изръмжа Еди.

Американецът не му обърна внимание.

- Десет секунди, доктор Скилфингър. Девет.

Най-накрая Бъркли излезе от унеса си.

- Чакай малко... Айвър, какво правиш? Ти нямаш намере­ние... хм, няма да я убиеш наистина, нали?

- Мислех си, че това ще те зарадва, Лоугън - отговори Лок. - Седем. Шест. Доктор Скилфингър, кажете ми сега.

- Тува, не му казвай нищо - нареди ѝ Нина и се опита да потисне връхлетелия я страх.

Айвър издърпа петлето на пистолета.

- Ще я убия. Три, две, едно...

- Не, чакай! - намеси се Тува, панирана. - В руните се спо­менаваше за Хелуланд! Не знам какво точно се е съдържало в тях, не успях да прочета целия текст, но в общи линии ставаше въпрос за Хелуланд!

За един дълъг момент пистолетът на Лок остана насочен към Нина... след което американецът го свали.

- Хелуланд - повтори той. - Къде се намира това?

- Това е... това е Бафинова земя в Канада - отговори Бъркли шокиран. - Но... Господи, ти наистина щеше да я гръмнеш! Айвър, какво правиш, по дяволите?

Сърцето на Нина продължаваше да препуска.

- За бога, Лоугън! Все още ли не си видял картинката? Тези са лошите момчета!

Ученият поклати глава, отчаяно се надяваше думите ѝ да не са истина.

- Не, не, не може да са... Те работят за правителството на САЩ!

- Не, те работят за себе си. Не са дошли във Валхала от ин­терес към скандинавската история. Дошли са, защото искат да използват етера, за да направят биологично оръжие. Смяташ, че са довели цяла армия със себе си, за да не попаднат на страни­ците на „Национален вестник по археология“ ли?

Бъркли зяпна като риба, преди да се обърне към Лок.

- Добре, добре - отвърна ученият в опит да запази някаква минимална частица от достойнството си. - Айвър, какво има предвид тя? Истината ли казва?

Директорът на агенцията го изгледа пренебрежително.

- В интерес на истината, да. Това представлява ли някакъв проблем за теб, Лоугън?

Определено Бъркли не беше очаквал подобен отговор. Той погледна объркан първо към работодателя си, а после и към Нина.

- Чакай малко, искаш да кажеш... че леговището на Змията на Мидгард е реално? Че етерът наистина съществува?

- Да - намеси се Каган. - Съветският съюз откри една от ямите. За последните петдесет години Отдел 201 се грижи ни­кой да не повтори тази грешка отново.

- Да, истина е - потвърди и Лок на изумения Бъркли. - Поч­ти е в ръцете ни. - Мъжът разгледа руните още веднъж. - Значи, това е някакъв вид пътеводител? Сигурен съм, че с помощта на съвременните технологии можем да пропуснем няколко крачки и да разберем къде е крайната точка. Нуждаем се единствено от някого, който да преведе текста.

- Не го прави, Лоугън - настоя Нина. - Тези хора са убий­ци... Опитват се да се докопат до нещо, което могат да превър­нат в оръжие за масово унищожение. Виждала съм снимки на онова, на което е способен етерът, и се моля да не го бях прави­ла. Не можеш да им помогнеш. Не трябва. - Гласът ѝ стана по-настойчив. - Знам, че двамата никога не сме се разбирали. Ако трябва да съм честна, винаги съм смятала, че си задник.

- Моята жена, дипломатката - промърмори Еди.

- Но - продължи Уайлд - никога не съм смятала, че си лош човек. Не мисля, че и те те приемат като такъв. - Американката хвърли презрителни погледи на Лок и Хойт. - Иначе нямаше да държат в тайна всички тези неща от теб.

- Руните, Лоугън - напомни Айвър. - Можеш ли да ги пре­ведеш, или не?

- Разбира се, че мога да ги преведа - отвърна Бъркли, стара­та му гордост се беше върнала на повърхността за кратко. - С необходимото време и ресурси няма да е никакъв проблем. Но основният въпрос е: трябва ли да го направя?

- Не, въпросът е: защо не? - отвърна Лок, в гласа му ясно се усещаше заплаха.

Ученият я усети на мига.

- Защото - започна с известно колебание той - не те чух да отричаш думите на Нина, че ще използваш етера за създаване­то на оръжие за масово унищожение. - Изражението на Айвър стана мрачно, но Бъркли продължи да го притиска: - Започвам да си правя извода, че... - погледна към наемниците около себе си и като че ли за първи път забеляза, че всички те са въоръ­жени - ...може да не е добра идея да го правя. Не се обиждай - побърза да добави Лоугън.

Настъпи продължителна тишина... след което, за изненада на всички, Лок сви рамене и се усмихна.

- Разбира се, решението е твое, доктор Бъркли, и аз го ува­жавам.

Ученият премига.

- Наистина ли? О! Добре, радвам се.

- Макар че не съм съгласен с него. Вече няма значение, защото имаме нея - той посочи към Тува - и ти не си ни необходим.

Хойт се ухили.

- Крайно време беше. Този тип е истински трън в задника от момента, в който го взехме при нас.

Американецът направи знак на двама от хората си и преди Бъркли да осъзнае какво се случва, те го хванаха за ръцете и го дръпнаха настрани от Лок.

- Какво пра... Хей! Я ме пуснете! Какво, по дяволите, прави­те? - възпротиви се археологът.

Айвър не обърна внимание на крясъците му.

- Някой да снима руните - нареди той. Един от наемниците отвори раницата си и извади от нея висококласен цифров огледално-рефлексен фотоапарат и започна да прави снимки. - Док­тор Скилфингър, вие ще ги преведете за нас.

- Няма - отвърна шведката.

- Да, разбира се, че ще ги преведете. Защото ние не държим само вас... държим и доктор Уайлд. Ако не правите онова, което ви кажа, тогава...

Американецът издаде бум-звука.

- Не го прави - каза Нина на Тува. - Не можем...

Американката изпищя, когато Док я удари с опакото на ръ­ката си през лицето.

- Млъквай - изръмжа ѝ той. - Говориш прекалено мно­го. Същата си като съпруга си. Качвайте ги в джиповете, взе­маме ги с нас.

Уайлд притисна длан към ударената си буза, беше изпълнена с гняв и възмущение от това, че е била унижена по този начин.

- Гаден шибаняк!

Единствено оръжието, опряно в корема на разгневения Еди, го възпираше да се спусне към платформата, където се намира­ше Док. Хората на американеца влачеха съпругата му и Тува към изхода.

- Нина, не давай на тези лайнари нищо! - провикна се той. - Ще дойда да те измъкна, обещавам!

Хойт са разсмя.

- Да, всички сме наясно колко струват обещанията ти, Чейс. Колкото куршум в задната част на главата, какъвто пусна в тази на Наталия!

Макар и заета с това, да се съпротивлява, тези думи привля­коха вниманието на Нина - както и рязката промяна в израже­нието на Еди. Хойт забеляза шока, изписан на лицето ѝ.

- Уха, чакайте малко! - провикна се към мъжете, които во­деха жените. - Тя ще остане още минутка тук.

Наемниците спряха заедно с Нина, а другарите им изведоха Тува от помещението.

- Какво правиш? - попита Док.

Зловеща усмивка озари изпитото лице на Хойт.

- Мисля, че Чейс пази тайни от старата си госпожа. - С оръ­жие, насочено към Еди, американецът го пусна и отстъпи назад. - Значи, не си ѝ споделил за твоето малко приключение в Нам⁶¹?

- Знам за Виетнам - предизвикателно отвърна Нина. - Оп­итвали сте се да използвате едно младо момиче, за да извлечете формулата на етера. Еди я е защитил.

Сега беше ред на Лок да се разсмее.

- Това е едно адски добро определение за защита. Мисля, че си прав, Хойт, тя не знае.

- Какво не знам? - настоя да научи жената.

- Не схващаш ли? - попита я Хойт. - Той я уби! Просто я екзекутира и изгори тялото ѝ, за да не можем да вземем проби от нейното ДНК. До подобни неща водят неговите обещания! Май не си способен да защитиш жените си, а, Чейс?

Мъжете, които държаха Нина, отпуснаха хватката си, но тя беше прекалено смаяна, за да се опита да избяга.

- Еди? За какво говорят те? Нима...

Уайлд не успя да изрече думите.

Изражението на англичанина продължаваше да е като маска, но за съжаление, не можеше да скрие ужаса и вътрешната си борба зад нея.

- Какво има, Чейс? - попита злорадо Хойт. - О, сега май не ти идват на ума никакви тъпи коментари? Виж какво чудо.

Нина поклати глава.

- Не. Не вярвам на това.

- То е... то е самата истина - каза Каган и въздъхна тежко. - Видях тялото ѝ със собствените си очи. Съжалявам.

Жената погледна отново към съпруга си.

- Еди? - попита го тя с жалостив тон.

- Направих онова, за което Наталия ме помоли - отвърна Чейс, не можеше да срещне погледа ѝ.

Тишината, която последва, беше нарушена от мъжа с фото­апарата:

- Готов съм със снимките.

Лок кимна.

- Работата ни тук приключи.

- Какво ще правим с тях? - попита Хойт и посочи с оръжие­то си към Еди, Каган и Бъркли.

Айвър насочи фенера си към тавана. Лъчът му се отрази в златните щитове, но мъжът беше по-заинтересуван от дървени­те подпори, които проследи до самия под.

- Всичко това изглежда много запалимо, не мислиш ли, Хойт?

Наемникът се ухили злобно.

- Да, направо си плаче за пожар. - С все още насочен към Еди пистолет, американецът извади запалката си и слезе от платформата. Клекна до една маса, счупи по-разхлабените ѝ дъски, натрупа ги на купчина и я запали. - Момчета? Палете каквото можете!

Една част от наемниците се пръснаха в помещението и също подпалиха няколко огнища.

Нина наблюдаваше случващото се, ужасена.

- Какво правите?

- Можеш да го наречеш викингско погребение - отвърна Хойт. Той гледаше как неговият огън лумваше, поглъщайки древното, изсъхнало дърво от масата. - Гори, бейби, гори.

Надигнаха се още пламъци в залата, още греди и мебели се подпалиха.

- Но... не можете просто да изгорите всичко! - възпротиви се Бъркли. - Това е Валхала, едно от най-великите открития...

Лок го прекъсна.

- Нямам представа колко души в АСН или в Русия знаят за това място, но щом доктор Уайлд може да го намери, то значи, и други могат. Не желая да рискувам някой да открие руническите камъни, преди ние да стигнем до ямата с етер.

Хойт се обърна към Бъркли:

- Освен това смятах, че един археолог си умира за възмож­ността да остане в историята. Ти ще...

Чейс удари с лакът мъжа, който го държеше, и го изблъска назад. Спусна се към Лок, но наемникът бързо се опомни и сто­вари приклада на автомата си в него.

- Еди! - провикна се Нина, когато съпругът ѝ падна на земята.

- Добре съм, добре съм - изръмжа той.

Опита се да се изправи на колене... Тайно взе патрона, който Хойт извади от цевта на уайлди, и го хвърли умело. Той издрън­ча върху каменния под и се озова в един от разпространяващите се огньове.

Лок беше потресен от опита за покушение над него, но бързо се осъзна.

- Това беше глупаво, Чейс. Какво се надяваше да постиг­неш? Наистина ли смяташ, че можеш да си проправиш път с юмруци?

- Струваше си да опитам - отвърна Еди и се приготви.

Когато горещината нажежеше патрона и го накараше да експлодира, той щеше да е готов да се възползва от този един­ствен шанс.

Когато се опечеше. Това трябваше да стане всеки момент...

Нищо не се случи. Хвърли поглед на огъня. Блестящият пат­рон проблясваше в пламъците, но те не бяха достатъчно горе­щи, за да го възпламенят.

За разлика от този, другите огньове се разпространяваха бързо. Пушекът се блъскаше в сводестия таван. Той започваше да дразни гърлото на Хойт.

- Шефе, мисля, че е време да се размърдаме.

- Съгласен съм - отвърна Лок. Насочи пистолета си към Чейс и гърбом заслиза по стълбите на платформата. Наемни­ците последваха примера му. - Изведете доктор Уайлд от тук.

Мъжете, които държаха Нина, я затътриха навън.

- Копелета! - развика се жената.

- Какво да правим с тези задници? - попита Хойт, като посо­чи към Еди, Каган и Бъркли.

- Застреляй ги - беше решението на Лок.

Лоугън простена.

- Не! - провикна се Уайлд, когато наемниците вдигнаха оръ­жията си... Но тогава я изведоха от Великата зала, виковете ѝ бяха приглушени от нарастващия пукот на огньовете.

Чейс наблюдаваше безпомощно как отвеждат съпругата му, след което се обърна отново към патрона. Едва успяваше да го види от пламъците, но все още не беше експлодирал... възможно беше никога да не го стори.

- Оставим ли ги живи - продължи Лок, - може да успеят да избягат, ако таванът се срути.

- Не се оплаквам, че трябва да им видя сметката - увери го Хойт и вдигна пистолета си. - Виж, Чейс! Прекарах три години във виетнамски затвор заради теб. Сега дойде времето за разплата.

Еди се стегна...

Нещо изпука.

Патронът се детонира и разхвърли дъжд от искри и го­ряща слама... Наемникът, който се намираше най-близо до Чейс, изпищя, когато 45-милиметровият куршум разкъса прасеца му.

Всички се обърнаха светкавично, за да видят неочакваната заплаха...

Еди се изстреля като бегач на стартова линия и хукна напред по платформата. Оръжията на наемниците се опитаха да го про­следят, но той вече се беше прикрил зад една обърната маса.

Хойт откри огън, хората му последваха примера. Кур­шумите се врязаха в дебелото дърво. Чейс прикри лицето си от разхвърчалите се трески... но 5,7-милиметровите патрони на Р90 не успяваха да пробият плътните дъбови дъски.

- Заобиколете го и го хванете! - провикна се Лок.

Каган сграбчи Бъркли и го задърпа към троновете, когато един от наемниците се отдалечи от тях и тръгна към масата. Еди потърси нещо, което може да му послужи като оръжие...

Имаше в изобилие.

Мъжът достигна масата с намерение да застреля фигурата, приклекнала зад нея... но вместо това откри, че плячката му е готова за него.

В пищяла му се заби ръждясалата глава на брадва и счупи кокала. Наемникът изпищя в агония, забрави за автомата си, раненият му крак поддаде и той падна на колене. Чейс извади брадвата... и удари отново, стоварвайки древното оръжие във врата на опонента си. Струя кръв опръска каменния под, мъжът рухна, раната зееше като втора уста под брадичката му.

- Господи, да го еба! - провикна се Хойт, а Еди грабна авто­мата на убития от него наемник и отново се прикри. - Свалете го, убийте това копеле!

Лок бързо се изтегли от суматохата, хората му бяха открили автоматични стрелба. Този път дървото не успя да се опре на тази яростна атака.

- Мамка му! - оплака се Чейс и се просна на пода, старата маса се тресеше, от нея се откъсваха големи парчета.

Прикритието му щеше да издържи само още няколко секунди...

Нов звук завладя залата - плътен, заплашителен пукот от горе...

Огънят беше достигнал гредите на тавана. Една от тях се беше пречупила надве и бе изтрещяла като изстрел на пушка, златните щитове около нея се отделиха и паднаха на пода. Ка­мъни и пръст се сипеха след тях, един от наемниците се присви, когато беше ударен по рамото. Друга греда, върху която пиру­ваха пламъци, се отдели от сводестия таван и падна долу върху една маса и я превърна на трески. Стрелбата секна, наемниците се разпръснаха.

- Излизайте, излизайте! - развика се Лок. - Цялото място ще се стовари на главите ни!

- Ами Чейс и останалите? - попита Хойт. - Все още са живи!

- Просто се увери, че никой няма да излезе през главния вход!

Лок си прикри устата и носа с ръкава на дрехата си и напус­на Великата зала.

Наемникът изгледа мрачно масата, зад която се криеше Еди, и неохотно последва шефа си.

- Всички навън! - провикна се той и изстреля последните си няколко патрона, за да се увери, че англичанинът няма да пос­мее да си вдигне главата и да стреля по тях.

Хората му, които влачеха ранения си другар, тръгнаха след него.

Чейс надникна зад масата и видя как последният наемник на­пуска помещението. Скочи на крака.

- Каган! Добре ли си?

Руснакът се изправи иззад троновете, Бъркли се подаде страхливо зад него.

- Рамото ме боли - каза мъжът през стиснати зъби, - но ще оживея.

- Няма да е задълго, ако не намерим начин да се разкараме от тук. - Еди се дръпна назад, когато едно горящо дърво падна от тавана и се приземи на платформата. Пушекът ставаше все по-гъст и се врязваше в гърлата им. - Хайде.

- Те ще ни чакат! - възрази Лоугън и се изкашля.

- Да не би да искаш да останеш тук? - Чейс тръгна към изхо­да... след което се върна, за да си вземе пистолета. - Няма да из­губя и този - отговори англичанинът на въпросителния поглед на Григори. - Нина никога няма да ми го прости.

Тръгна отново към изхода. Руснакът взе един фенер и го последва.

- Чакайте, чакайте! - провикна се Бъркли и бързо промени посоката си.

- Какво, мамка му, правиш? - попита го Еди.

Още един зловещ пукот, подкрепен от посипалата се върху главите им пръст, му подсказа, че таванът е на път да се срути.

- Таблетът ми!

Американецът вдигна счупения компютър и изчисти парче­тата стъкла.

- За какво ти е? Прецакан е!

- Екранът е счупен, но все още можем да възстановим па­метта! - отговори Бъркли и заедно с устройството прибра изос­тавения слънчев компас, след което хукна след Чейс. - В него са насоките как да стигнем до Бафинова земя! Все още можем да ги преведем.

Еди беше на път да го попита какво му пука, но имаше много по-важни проблеми за решаване. Няколко щита издрънчаха на пода като възголеми чинели, още греди поддадоха. Англичани­нът ги заобиколи и забави ход, за да може Лоугън да го настигне.

- Хайде, давай по-бързо, мамка му!

Чейс погледна назад... и осъзна, след като ученият го из­превари, че ще е последният човек, видял някога великата зала Валхала. Тя бе останала скрита за хиляда години, но беше раз­рушена за няколко минути. Цялото помещение беше завладяно от пламъци, които алчно поглъщаха сухото дърво. Трите трона и руническите камъни бяха скрити някъде в пушека.

Нямаше време за съжаление - а и освен това, каза си Чейс, когато се обърна и тръгна напред, това беше по частта на Нина, а не неговата. Беше се опитал да спази обещанието, дадено на Наталия, да не позволи на никого да намери това място, и се беше провалил. Сега единствената му надежда да спре Лок и Хойт се състоеше в това, да не им позволи да избягат с онова, което бяха открили.

Освен това трябваше да спаси и съпругата си.

Чейс изблъска Бъркли през вратите, когато ужасен тътен разтресе цялата зала. Гръбнакът на величествения сводест та­ван се пречупи. Той поддаде и заля танцуващите огньове със златни щитове... центърът на дългото помещение беше смазан от изсипалите се пръст и дървета. Горещ вятър издуха пушек и сгурия през вратите точно в момента, в който Каган и Еди се опитаха да ги затворят.

Най-накрая съумяха да го сторят. От вътрешността на залата се носеха ужасяващи звуци на разрушение, стените се тресяха. Англичанинът се заклати назад, очите му смъдяха.

- Шибан ад! - оплака се той между покашлянията си. - Пред­полагам, викингите не са имали бог на противопожарните сис­теми.

Каган изръмжа, когато извади дървения къс от рамото си. От раната потече кръв.

- Как ще излезем от тук? Те ще наблюдават входа.

- Мисля, че знам как - отвърна Чейс. - Дай ми фенера. - Прибра уайлди в кобура си, след което с Р90 в едната ръка и осветителното тяло в другата хукна по коридора и предпазливо огледа зад ъгъла, когато стигна до него.

Не се виждаха никакви светлини от фенерчета и предвид обстоятелствата, се съмняваше наемниците да се спотайват в страничните стаи, за да им направят засада. Бързо огледа нао­коло и осъзна, че от пукнатините в стените излиза пушек. Ка­мъните не можеха да горят, но не можеше да каже същото за гредите, които ги обгръщаха.

- Чисто е.

Еди тръгна надолу по дългия коридор, другите го последва­ха. Пушекът беше станал много гъст, докато достигнаха края, една секция от стената се беше срутила частично там, където падналите отломки в главната зала се бяха струпали зад нея.

- Господи - простена Бъркли, ужасен. - Цялото място ще пропадне. Изгубихме всичко!

- Приятелчетата ти получиха онова, за което бяха дошли - каза Чейс и провери следващия завой. И тук не ги чакаше ни­кой, но в прохода, който водеше към смъртоносната бариера, навлизаше дневна светлина.

- Те не са ми приятелчета - сопна се Лоугьн. - Те ме използ­ваха, щяха да ме убият!

- Все още могат да го сторят, ако не говориш малко по-тихо.

Еди заобиколи висящите дървесни корени и настъпи към разклонението, Каган и Бъркли вървяха по петите му. Изклю­чително предпазливо, той надникна зад ъгъла към входа.

Наемниците буквално го бяха отнесли. Двойката покрити с олово врати бяха разкъсани така, все едно бяха направени от тънко алуминиево фолио, изкривеният метал стърчеше от всич­ки страни на една голяма дупка. Парчета дърво се бяха посипа­ли по целия под. Онова, което вълнуваше Еди, беше положение­то навън. Той примижа на слънчевата светлина, докато очите му привикнаха към нея, и различи няколко фигури в окопа.

- Очакват ни. Определено не можем да излезем от...

- Чейс, внимавай! - провикна се Бъркли и го дръпна настрани.

Еди се обърна светкавично, вдигна фенера като палка - ми­сълта, която мина през ума му, беше, че археологът ренегат се опитва да го предаде, за да се докаже пред Лок, но тогава забе­ляза, че той и Каган също се отдръпват настрани, когато греди­те на тавана се огънаха, а след това и се пречупиха. Огромно количество пръст се стовари на мястото, на което стояха доп­реди секунди, една част от каменната стена се олюля и задръсти прохода.

- Бягайте! - провикна се Григори, когато още една греда се пречупи с камшичен пукот.

Чейс нямаше нужда от допълнително подканяне. Триото се насочи към вътрешността на могилата... В стената зад тях се врязаха куршуми, когато единият от наемниците забеляза раз­движването в сенките.

Стрелбата секна, когато достигнаха до другата страна, над главите им се разнесоха нови звуци от пречупващо се дърво.

- Не спирайте! - провикна се Еди. - Продължавайте напред!

- Но това е задънена улица! - възрази Каган.

- Не, трябва да има път за навън... само трябва да го на­мерим!

Англичанинът освети с фенера си пътя. Следващият завой беше точно пред тях...

Таванът зад гърба им напълно поддаде. Стотици тонове зам­ръзнала пръст и ясенови корени пропаднаха в празното прос­транство, от силата на сблъсъка се надигнаха плочите на пода и запратиха тримата мъже на земята. Те бяха погълнати от зас­лепяващ прах.

* * *

- Уха! - измуча Хойт и прикри очите си, за да ги предпази от разлетелите се камъчета, тъмен облак пушек изригна от входа на могилата. Над нея едно ясеново дърво се олюля, преди да падне със зловещо изтрещяване. Другите ясени също се сгро­молясваха, когато целият връх на хълмчето се продъни. - По дяволите! Цялата могила пропадна.

Лок наблюдаваше случващото се отдалеч, наемниците му охраняваха вързаната с белезници Нина и Тува зад него.

- Не мисля, че някой ще успее да се измъкне от там. А и съм сигурен, че никой няма да открие руническите камъни, преди да стигнем до Бафинова земя.

Уайлд наблюдаваше случващото се, ужасена. От сърцето на пропадналата могила се заиздига пушек.

- Боже господи! Еди...

Лок се обърна към нея с противна усмивка на лицето.

- Мога единствено да изразя съболезнованията си, доктор Уайлд. Но... - продължи мъжът, когато видя, че жената се раз­гневи - ...някак си всичко ми се струва много логично. Валхала е последният дом за воините герои, а ако не друго, то Чейс беше точно такъв.

- Отдаваш му прекалено голяма чест - заяви Хойт, когато се присъедини към тях. - Пичът беше пълен задник.

Нина го изгледа с омраза, но беше толкова разгневена и пок­русена, че не успя да каже нищо.

- Слушайте - обърна се Лок към хората си, - качвайте се по автомобилите. Доктор Скилфингър, надявам се, нямате пробле­ми с дългите пътувания, защото веднага се захващате с прево­дите на руните. В противен случай доктор Уайлд ще се присъе­дини към съпруга си в страната на почетените мъртъвци.

- Ти си чудовище! - изръмжа насреща му Тува. - Нина, тол­кова съжалявам.

Американката беше прекалено завладяна от емоциите си, за да може да отговори. Всичко, което можеше да стори, беше да погледне назад към останките от Валхала, когато наемниците я поведоха през заснежената гора.

28.

Сред развалините нямаше нищо друго освен мрак. Беше настъпила тишина, воят на пламъците бе потушен от то­новете земна маса. Всичко беше застинало, не се забеляз­ваше движение, нито звук...

- Гръм и мълнии!

Еди се поизправи и изтупа от себе си пръст и дървени отлом­ки. Главата му туптеше там, където една част от тавана го беше ударила, а по цялото си тяло бе събрал чисто нова колекция от синини и натъртвания. Но все пак беше жив.

Не виждаше нищо. За момент го обзе паника при мисълта, че е ослепял, но бързо се отърси от нея, когато осъзна, че просто е изгубил фенера си. Клекна и започна да рови в пръстта с ръце и съвсем скоро откри пластмасовото уредче, но счупеното стъкло му подсказа, че няма да може да го използва повече.

Въздухът беше толкова изпълнен с прах, че беше спекъл устните му.

- Каган? - повика той и едва се удържа да не се закашля. - Къде си?

- Тук съм - изграчи руснакът някъде отдясно.

- Добре ли си?

Не последва отговор, докато другият мъж не се изправи и не изсумтя.

- Не съм по-зле, отколкото бях - заключи той.

- Това май е най-доброто, на което можем да се надяваме. Бъркли?

- Чейс? - дойде треперливият отговор от мрака. - О, госпо­ди, в капан сме! Сигурно целият таван е пропаднал! Въздух... няма да имаме достатъчно въздух!

- Не се подмокряй още - каза му Еди и затвори очите си за няколко секунди, преди да ги отвори отново. Бавно огледа мястото и различи някакви неясни форми. - Намираме се в сру­тения проход, който намерихме на влизане тук.

- Това как ни помага? По-скоро значи, че сме двойно затворени!

- Ако можех да те видя, щях да те напляскам - отвърна Чейс с въздишка и предпазливо пристъпи към приглушената светли­на. - Имаше един мъртъв орел; щом той е влязъл тук, значи, някъде има изход. Просто трябва да го намерим. - Усети под краката си, че каменните плочи отстъпват на пръстта; беше стигнал до мястото, където таванът се беше срутил. Светлината идваше от горе, слаба сиво-синя вълна, която беше филтрирана през сняг. - Мисля, че го виждам.

Англичанинът се закатери към върха на изкуствения склон.

Наистина имаше дупка, както си беше помислил. Бе широка по-малко от трийсет сантиметра, но когато очите му привикна­ха, видя, че страните ѝ не бяха особено стабилни. Той опита да я поразтвори. Няколко малки камъка се отделиха, но по-голяма­та част от почвата беше замръзнала.

- Предполагам, че никой от вас не си е донесъл брадва?

- Не можеш ли да преминеш? - попита Бъркли, който отново беше обезпокоен.

- Навярно ще успея, но ще отнеме известно време. - Мисъл­та, че всяка минута, прекарана във Валхала, го отдалечаваше от Нина и Тува, постоянно тормозеше ума му. - Подай ми фенера, може би ще успея да изровя... Не, чакай, забрави - каза Еди и бръкна в палтото си. - Разполагам с нещо по-добро.

Англичанинът извади пистолета си.

- Ще застреляш отвора ли? - колебливо го попита Каган.

- Харесва ми тази идея, но не. - Извади резервния пълнител от раменния кобур и го сложи в оръжието, за да се подсигури, че няма да го задръсти с пръст, хвана тежкия уайлди за дулото и заудря почвата с дръжката му. - Нина винаги е казвала, че не вижда смисъл да имам пистолет като този. Каква срамота, че не е тук, за да я оборя.

- Самодоволно превъзходство, най-здравата основа за един брак - каза саркастично Бъркли.

- Но работи, нали? Не виждам брачна халка на пръста ти. - Еди продължи да атакува със своята импровизирана мотика. От дупката започнаха да се отделят по-големи късове и тя се раз­шири. - Нека видим дали мога да достигна...

Чейс протегна ръка през отвора, пръстите му опипваха стра­ните. Натъкнаха се на камъни, студена почва... след което усети внезапен хлад. Драсна бързо и дръпна ръка, за да открие леде­ните кристалчета под ноктите си.

- Стигнах до снега - докладва на другите. - Дупката не ще да е много дълбока - можем да се измъкнем!

С подновени сили той вдигна пистолета си и продължи да копае.

* * *

Преходът през гората до превозните им средства трая около петнайсет минути.

- Хайде, побързайте - нетърпеливо се провикна Лок към хо­рата си, някои от тях бяха намалили крачка заради ранените си другари, които носеха. - Рагнарьок ни очаква.

- Знаеш, че това е събитие, а не място, нали? - контрира го Нина.

- Педантичността няма да ви доведе до никъде, доктор Уайлд - отвърна американецът и се приближи до единия от триото джипо­ве. Голямото „Волво ХС90“ беше превърнато в превозно сред­ство за всякакъв терен. Гумите му бяха качени на багажника на покрива, заменени от гъсенични системи⁶² „Матракс“, пригодени за всяка от главините. - Хойт, ти идваш с мен. Искам да се уве­риш, че доктор Скилфингър няма да създава проблеми.

Наемникът дръпна Тува с него към офроудъра.

- Ами тя? - попита той и кимна към Нина.

- По-добре да ги държим разделени. Сигурен съм, че ще пре­кара всяка минута от пътешествието в убеждаване на доктор Скилфингър да не превежда руните.

- Можем да я вържем, да ѝ запушим устата и тогава да я хвърлим в джипа.

- Само се пробвай и ще ти отгриза шибаните пръсти - из­ръмжа Уайлд.

- Просто я качете в един от другите джипове - нетърпеливо нареди Лок. - Искам да се махна от тук. Колкото по-бързо на­пуснем Швеция, толкова по-скоро ще открием етера.

Мъжът отвори вратата на волвото и се намести на мястото на шофьора.

- Трейнър, Тарновски, дръжте под око Червената - нареди Хойт на двама от хората си и им направи знак да качат Нина на задната седалка на втория джип. - Уейк, ти ще караш. Ранените да се натоварят в третия. Всички останали си събирайте багажа и си намерете място. Изнасяме се.

Наемниците се разпръснаха в различните превозни средства. Тишината в гората беше нарушена първо от воя на снегоходите, а след това и от пронизителното бръмчене на ледоходите, дока­то витлата им се завъртаха на пълна мощност. Първи потегли Лок; Нина погледна отчаяно към Тува, след което и нейният джип се приготви да отпътува.

Зареваха двигатели, конвоят се насочи обратно по протеже­нието на замръзналата река.

* * *

- Да! - въздъхна Еди, когато се провря през дупката и се търкулна по гръб на снега, едва успяваше да си поеме въздух от усилието. - Успях.

Бъркли надникна от долу.

- Е, хайде де! Помогни ми да изляза!

Чувството за успех бързо напусна англичанина, когато чу далечния грохот сред дърветата.

- Мамка му! - изруга той и се изправи в седнало положе­ние. - Трябва да се оправяте сами... Лок се е раздвижил.

- Какво ще правиш? - попита Каган.

- Ще тръгна след тях, ти какво си помисли? Подай ми авто­мата. - Чейс прибра в кобура мръсния уайлди, след което пое подадения му през дупката от руснака Р90. - Когато излезете, се насочете към снегоходите и се върнете в онова село. Ще се срещнем там.

- Успех - провикна се Каган.

Еди вече се беше насочил към водопада.

Слезе по скалите възможно най-бързо, като скочи от четири метра и половина върху твърдата хлъзгава земя в основата на заледените води. Следите, които неговата група беше оставила на път за Валхала, водеха обратно до коритото на потока; Еди се отдалечи от тях, като се надяваше, че посоката, в която по­ема, ще се окаже пряк път до великия каменен мост Биврьост.

Не след дълго дърветата се разредиха, бележейки върха на дефилето. Ревът на двигателите се усилваше. Видя, че онова, което търси, се намира отдясно, и пое нататък. Въжето про­дължаваше да си е на мястото, вързано за дърветата от двете страни; Чейс се хвана за него и мина по моста, покритието от лед и сняг го караше да върви много по-бавно, отколкото му се искаше на него.

Остана му четвъртина от пътя за прекосяване...

Тихият рев на двигателите изведнъж се извиси до гръмовен вой.

Еди погледна към реката... и изруга, когато конвоят се появи в каньона долу. Един от джиповете водеше колоната, следваха го един ледоход и другите два джипа, които постоянно сменяха позициите си. Отстрани на тях се движеха двойка снегоходи, а вторият ледоход беше най-отзад.

Лок определено бързаше. Превозните средства се движеха с доста по-голяма скорост от удачната за този терен. Щяха от­давна да са се изгубили, докато Чейс стигнеше до паркираните снегоходи.

Трябваше да слезе долу до реката. Но как?

Идеята, която му дойде, беше чиста лудост - осъзна това още на мига, в който му се появи в главата, но бе единствената, с която разполагаше.

Хвана въжето с една ръка, вдигна с другата автомата и го на­сочи към него. Стъпи колкото се може по-стабилно на опасната повърхност и натисна спусъка.

Въжето подскочи, когато куршумът премина през него, пла­мъкът обгори няколко раздърпани нишки, но не успя да го скъса.

- По дяволите! - промърмори Еди и подготви оръжието за втори изстрел.

Един щеше да уведоми наемниците да очакват неочакваното, а втори щеше да ги убеди, че нещо не е наред.

Нямаше друг избор. Стреля отново.

Този път въжето поддаде... и той едва не падна, когато те­жестта му, останала без опора, се килна на една страна. Изпъл­нен от моментен страх, Чейс се наведе, за да запази равновесие.

Конвоят продължаваше да наближава по заледената река. Англичанинът нямаше представа дали са го забелязали, или не, щеше да разбере, когато някой започнеше да стреля по него. Като вървеше приведен, той се отдалечи от кварцовия мост, но­сеше със себе си хлабавото въже. Дали щеше да е достатъчно дълго, за да изпълни плана си?

Трябваше да бъде. Времето му свършваше. Джипът, който водеше групата, щеше да мине под него след около двайсет се­кунди, дори по-малко, а останалите щяха да имат нужда от още толкова, за да минат и те.

Чейс огледа отново обстановката. Ако шофьорите запазеха настоящия си курс, щяха да минат точно под него. Волвото се приближи, изхвърляше струи сняг зад четирите си гъсенични системи. Повърхността на замръзналата река се намираше на около девет метра под него. Дали разполагаше с достатъчно въже, за да я достигне?

Не и толкова, че да го върже около големия каменен мост. Ако се опиташе да се спусне по него, щеше просто да се залю­лее към стената на каньона, надалеч от превозните средства. Трябваше да намери начин да се озове право долу...

Имаше само един, но в такъв случай се налагаше да се лиши от едно от оръжията си.

Отново нямаше друг избор...

Еди завъртя Р90 вертикално, с дулото напред, и го провря в една пукнатина в скалата, докато не се заклещи там. Заизвива оръжието, за да го намести, после се опита да го издърпа. То се помръдваше, но нямаше вероятност да излезе от капана си.

Първият джип мина покрай него. Останалите превозни сред­ства наближаваха, не искаха да изостават.

Чейс взе въжето, върза го за автомата и го хвърли през ръба.

То падна надолу, изправяйки всяка своя гънка, и увисна на около три метра над леда. Поклати се от въздушната струя на витлото на първия ледоход, който мина покрай него. Англича­нинът хвана въжето с две ръце и го дръпна силно. Оръжието изскърца под натоварването, но не се помръдна.

Засега. За един момент щеше да поеме цялата му тежест...

Вторият джип с гъсенични системи профуча под него, от двете му страни го следваха снегоходи. Третото волво беше на няколко секунди зад тях... а последен беше ледоходът...

Еди се спусна надолу.

Триенето изгори ръцете му, когато се спусна по въжето. Той изгони болката и се приготви да скочи на покрива на последния джип... но за свой ужас, осъзна, че го е изпуснал.

Волвото профуча - беше увеличило скоростта си, за да дого­ни групата. Чейс стегна хватката си около въжето, за да забави ход, и се извъртя, за да види къде се намира ледоходът.

Пътниците на превозното средство го забелязаха. Шофьо­рът зяпна от изненада при гледката на висящата фигура... Бързо завъртя волана, за да се отдалечи от англичанина.

Еди се пусна... точно в момента, в който Р90 се счупи от опъна и въжето се отскубна от хватката му като камшик. Витлото в задната част на ледохода пореше въздуха заплашително към него...

Чейс се приземи тежко на левия аутригер⁶³ на превозното сред­ство. Сблъсъкът накара стоманения, подобен на кънка плъзгач в края му да се вреже дълбоко в леда, което олюля сериозно ледохо­да и раздруса здраво двамата наемници в местата им.

Завоят запрати пътника без билет в корпуса на машината. Еди се опита да намери къде да се хване, но гладката повърхност не предлагаше никакви подходящи места. Той се плъзна назад към пищящото витло...

Някакъв въздушен отвор зяпаше като грозна уста от изгърбеното отделение за двигателя зад кокпита. Ръката му се обви около ръба му.

Витлото се опитваше да всмуче лицето на Чейс и да го пред­ложи на перките си. Мъжът размаха свободната си ръка за един спиращ дъха момент, без да успее да хване нищо друго освен въздух, след което можа да се улови за задния ръб на аутригера. Беше се спасил от една опасност...

За да се натресе на друга.

Двамата пътници в ледохода бяха излезли от шока си. Шофьор­ът се съсредоточи върху управлението на превозното средство и го насочи след останалите от конвоя, докато колегата му в задната седалка взе своя автомат, разкопча предпазния колан, изправи се и се обърна, за да насочи оръжието си към нарушителя...

Еди замахна с крак и изрита Р90 точно когато онзи стреля. Три куршума излетяха нахалос в небето. Наемникът се дръпна назад и смени позицията си, за да произведе нови изстрели... В този момент йоркширецът се възползва от опората си и се плъз­на напред над ръба на кокпита. Преди стреснатият мъж да успее да реагира, Чейс го удари здраво в лицето, след което сграбчи ръката му, с която държеше автомата.

Двамата мъже започнаха борба за оръжието. Еди, който беше отгоре, се възползва по най-добрия начин от преимуществото си.

Избута ръката на опонента си настрани и му вкара един лакът в лицето. Хватката на наемника около Р90 отслабна, той изплю кървава храчка. Чейс се опита да му го отнеме, но не можеше да си намери здрава опора. Автоматът се изплъзна от ръцете и на двама им и отскочи от десния аутригер. Попътната струя на бързо движещия се ледоход го подхвана, той се приземи върху заледената повърхност и се изгуби от поглед за един миг.

- Духач! - изръмжа наемникът.

Нахвърли се по-яростно върху англичанина, като се опитваше да го прати след оръжието. Краката на Еди продължаваха да са извън тесния кокпит, той ги опря в аутригера, поизправи се и измъкна другия мъж от мястото му. Наемникът се опита да го удари, но нямаше достатъчно опора, за да направи нещо повече от леко перване.

Отговорът на Чейс съдържаше много по-голяма сила. Той стовари жестока глава в носа на опонента си и го разби, след което го издърпа от кокпита и го изхвърли от машината.

Последва кратък писък, когато наемникът се озова на леда... който беше мигновено прекъснат от тежкия плъзгач на аутри­гера, който мина през врата на мъжа като гилотина. Тялото на онзи се спря върху замръзналата река, докато отрязаната му глава продължи да се търкаля още известно време.

Еди нямаше възможност да изрече някоя безвкусна шега. Шофьорът беше извадил оръжие и го насочваше през рамото си, за да стреля. Англичанинът се намести в току-що освободе­ното място, когато онзи натисна спусъка. Куршумът премина през палтото на йоркширеца, точно над дясното му рамо, раз­къса плата и обгори кожата му.

Шофьорът се извърна, за да види дали е уцелил мишената си, но видимостта му беше закрита от надигналата му се качулка. Той я свали със свободната си ръка, след което погледна отново...

Новият му пътник вече не седеше в мястото отзад, а се беше изправил в него.

Чейс изрита наемника в главата и лицето му се удари във волана, после грабна ръката на замаяния мъж, в която държеше оръжието, и я извъртя назад, за да насочи дулото в слепоочието му. Преди мъжът да осъзнае какво точно се случва, англичани­нът натисна неговия собствен пръст върху спусъка. Гротескна червено-сива струя изпръска чисто белия сняг.

Мъртвият се сгърчи, десният му крак се отпусна върху педа­ла на газта. Ледоходът се наклони на една страна. Еди трябваше да се върне в мястото си, за да не бъде изхвърлен от кокпита... Това го принуди също така да пусне пистолета на наемника. Той също полетя навън от ледохода.

- Проклятие! - изръмжа Чейс.

Все още разполагаше със своя пистолет, но самата големина на патроните „Магнум“ означаваше, че в магазина си може да побере само седем от тях.

А хората, които се опитваха да му попречат да спаси Нина и Тува, бяха много повече от тази бройка.

Чейс продължи да ругае, докато поместваше трупа на мърт­вия шофьор. Кракът му се махна от педала на газта. Обороти­те на двигателя паднаха, пронизителното стъргане на витлото спадна до меко лаене с намаляването на скоростта. Еди се из­прави отново, за да освободи мъртвото тяло от предпазните ко­лани, и погледна напред, докато се мъчеше да извади мъртвеца от кокпита. Другите превозни средства от конвоя се отдалеча­ваха... но след миг най-задният от трите джипа рязко смени по­соката си, силуетите в него бяха насочили погледите си в него.

Знаеха, че е той.

* * *

Нина осъзна, че нещо неочаквано се беше случило зад тях, когато шофьорът на джипа - мъжът с присвитите очи и брадата, Уейк - погледна бавно към огледалото за обратно виждане... след което рязко се обърна назад, за да види по-добре случващото се.

- Какво, мамка му, правиш? - попита Трейнър.

- Уилсън току-що падна от шибания ледоход! - отвърна на­емникът, като се взираше в страничния прозорец.

Двамата пазачи и пленничката им последваха погледа му.

Дори от това разстояние, Нина позна мъжа, който се намес­тваше в шофьорското място на машината.

- О, надявам се вие, момчета, да сте си написали завещания­та - каза тя, сърцето ѝ туптеше силно от радост. Еди беше жив!

- Това е онзи англичанин! - докладва Тарновски. - Как, мам­ка му, се е измъкнал от онова място?

Трейнър извади уоки-токи от джоба на палтото си.

- Хойт, обади се! Шефе!

Последва пауза, след което:

- Какво има? - дойде изкривеният глас на водача на наем­ниците.

- Имаме проблем! Онзи британец... жив е, току-що уби Уилсън и му взе бъгито!

Последва кратка тишина, а после Лок заговори:

- Слушайте, всички. Не ми пука какво ще правите, но искам това копеле мъртво!

* * *

На Еди не му отне много време, за да схване основното в управлението на ледохода. Имаше педал, който контролираше подаването на газ, а воланът управляваше плъзгача на носа на превозното средство.

Шофирането на тази машина обаче не беше особено лесно. Нямаше спирачки и единственият начин за намаляване на ско­ростта бе да си махне крака от педала изцяло и да се моли, че ледоходът ще спре, преди да се удари в нещо. Завиването също си имаше своите тънкости - въпреки че превозното средство разполагаше с аутригери, които му осигуряваха допълнителна стабилност, то продължаваше да се държи така, все едно Чейс се опитваше да ходи върху острието на нож. Всеки малко по- рязък завой заплашваше да преобърне машината.

- Чудесно, карам шибан „Рилайънт Робин“⁶⁴ - промърмори англичанинът и предпазливо увеличи скоростта.

Погледна пред себе си. Какво ли щяха да предприемат Хойт и хората му сега, като знаеха, че той е по петите им?

Отговорът веднага му се предостави. Последното волво се върна към първоначалния си курс след своите спътници, но за сметка на това двойката снегоходи, които караха от двете стра­ни на джиповете, се отделиха от конвоя и изхвърляйки големи струи сняг зад себе си, направиха обратни завои, за да се на­сочат към него. Водачите им подготвиха своите автомати Р90.

Това си беше чист рицарски турнир - с тази разлика, че бяха въоръжени с автоматични оръжия, а не с копия.

Чейс вдигна своя пистолет, напълно наясно с положението си - той разполагаше само със седем патрона срещу стотици. Единственото му преимущество, макар и малко, беше, че може­ше да държи голямото си оръжие в дясната ръка, докато шофи­раше, а водачите на снегоходите се налагаше да местят автома­тите си в която ръка им е свободна, тъй като управлението на газта се намираше на ръкохватките им.

Еди увеличи скоростта си и се прицели в първия си против­ник. Онези приближаваха бързо - прозорецът, който му се от­варяше, за да произведе точен изстрел, щеше да е кратък. Наем­ниците щяха да настроят оръжията си на автоматична стрелба и да се надяват огневата им мощ да им помогне да уцелят мишена­та си. Със своите ограничени амуниции Чейс трябваше да бъде изключително прецизен.

Снегоходите бързо го приближаваха. Наистина двамата шо­фьори държаха автоматите си в левите си ръце и се накланяха в тази посока, за да могат да стрелят. Еди промени курса си... и усети как плъзгачът от вътрешната страна за момент се отдели от леда. Ако пресечеше пътя на наемниците достатъчно остро, за да ги накара да се отклонят настрани и да направи стрелбата им изключително трудна, рискуваше да изгуби контрол над ле­дохода си и дори да го преобърне.

Вместо това се насочи напред - право към мъжете.

Оръжието на първия наемник излая...

Еди се приведе, когато куршумите започнаха да профучават над него. Повечето бяха далеч от целта си, но един от тях се вряза във вдигнатия капак на двигателя и разцепи стъклопласта, а друг премина през носовата част на ледохода и се озова в се­далката между краката му.

Чейс трепна, но бързо се овладя и се прицели...

Пистолетът му изгърмя като оръдие.

Стреляше с една ръка, в движение и върху неравна повърх­ност, така че не успя да уцели наемника, но все пак нанесе вреди на возилото му. Куршумът пръсна фара и запрати счупени пар­чета стъкло в лицето на шофьора. Мъжът се дръпна настрани, инстинктивно се опитваше да избегне частиците и се отклони право към ледохода.

Сблъскаха се...

Еди рязко завъртя волана в отчаян опит да избегне катастро­фата. Единият от аутригерите се отдели напълно от повърх­ността, ледоходът продължи напред по заледената река само на двата си плъзгача. Чейс хвана волана, изправи се в мястото си и се премести на една страна, за да послужи като противотежест.

Наемникът се паникьоса и дръпна силно ръкохватките на снегохода си. Той се разлюля и започна да се плъзга неконтро­лируемо...

Мъжът отвори уста, за да изпищи... но звук така и не излезе от нея, острият плъзгач на вдигнатия във въздуха аутригер го сръга право в гърдите и го измъкна от превозното средство. До­пълнителната тежест накара ледохода на Еди отново да падне на земята. Тялото на наемника се заклещи между аутригера и твърдия лед като котва, машината започна да се върти.

Светът около Чейс се превърна в петно от бял сняг и черни дървета... и една форма, която приближаваше към него, това беше вторият снегоход...

Англичанинът стреля, като разчиташе единствено на ин­стинкта си, и пистолетът подскочи в ръката му. Другото пре­возно средство мина светкавично покрай него... чу как се блъс­на в нещо и след по-малко от секунда избухна.

Тялото на мъртвия наемник се освободи от плъзгача. Еди от­пусна педала на газта и стисна здраво волана, когато опашката на машината започна да се тресе неудържимо. Все още беше наведен на една страна в кокпита, за да балансира въртящия се ледоход. Аутригерът подскачаше върху леда - веднъж, два пъти... най-накрая се приземи и спря.

Замаяният Еди се свлече в мястото си. Спираловидните сле­ди в снега показваха как се беше въртял ледоходът му. Наем­никът, когото набучи на аутригера, се намираше свит на около петдесет метра от него. Малко по-надалеч се виждаше премазана купчина горящи останки. Двата снегохода се бяха сблъскали и бяха експлодирали. Вторият шофьор беше изхвърлен настра­ни... но не беше и в безопасност. Той също гореше, от безжиз­неното му тяло се вдигаше пушек.

Чейс изчака замайването му да отмине и погледна надолу по реката. Конвоят бързо се отдалечаваше от него.

Отвеждаше Нина със себе си.

Стисна челюсти, настъпи педала на газта и последва с ледо­хода си групата.

29.

Нина погледна през задното стъкло на волвото. Това, че беше охранявана от трима въоръжени и враждебно на­строени мъже, не я спря да им се подиграе, когато ле­доходът се насочи след тях, оставяйки след себе си колона от черен пушек и премазани снегоходи.

- Ох, това изглеждаше болезнено. Вие, момчета, плащате ли здравни осигуровки? Има ли специални болнични заведения за наемни убийци? Винаги ми е било интересно.

- Просто млъкни, мамка ти! - изръмжа Трейнър. - Онзи ни настига! Това чудо не може ли да върви по-бързо?

- Не и ако искаме да запазим веригите си цели - отвърна Уейк.

Ледоходът бързо догонваше джипа; да се заменят гумите с гъсенична система, означаваше да се замени скоростта със ста­билността.

- По дяволите! - Наемникът помисли за момент, след което прибра пистолета в джоба си. - Наблюдавай я - каза на Тарнов- ски и бръкна в багажното отделение на превозното средство, за да си вземе автомат. Махна предпазителя и свали прозореца си. Леден вятър нахлу в купето.

- Какво смяташ да правиш? - попита го Уейк.

- Ти какво мислиш? Ще гътна това копеле! Насочи се надяс­но, за да мога да имам възможност за чист изстрел.

Трейнър се завъртя тромаво в тясното пространство, заста­на на колене на седалката и се надвеси през прозореца.

- Да не си си помислила даже да направиш нещо, мамка ти - предупреди Нина той. - Опиташ ли се да ме бутнеш, когато стрелям, следващият куршум ще е за теб.

- Не мисля, че шефовете ти ще одобрят подобно държание - отвърна жената.

Тарновски се ухили.

- Честно да ти кажа, не мисля, че им пука. Има и други начи­ни да накараме русата ти приятелка да проговори, освен този да я заплашваме, че ще те убием. Просто стой мирна сега.

Наемникът я стисна здраво за окованите с белезници ръце за повече тежест на думите си.

Нина го изгледа злобно и се обърна на една страна. Ледо­ходът бързо ги настигаше. Еди беше победил двамата мъже на снегоходите, но джипът представляваше много по-стабилна платформа за стрелба, а и Трейнър използваше двете си ръце, за да се прицели...

Сърцето на жената прескочи, когато забеляза, че наемникът има и друго оръжие. На колана му беше препасан калъф с нож. Когато мъжът се завъртя, тя осъзна, че може да го достигне.

Докато Тарновски я държеше за китките, това беше невъз­можно.

Нина погледна назад към ледохода. Вече се намираше тол­кова близо, че можеше да види фигурата в кокпита. Трейнър също я видя.

- Ела при татенцето - промърмори наемникът и се прицели.

* * *

Еди вдигна пистолета си отново. Дори да не беше броил пат­роните, по леката промяна в теглото и баланса на оръжието щеше да разбере, че вече не е заредено изцяло. Оставаха общо пет и това беше всичко, с което той разполагаше.

Не беше сигурен дали иска да използва оръжието си сре­щу бързо приближаващия се джип. Патроните на уайлди бяха достатъчно мощни не просто да пробият ламарината на авто­мобила, но и да прекосят целия път до другата му страна. Ако стреляше по него, куршумът можеше да уцели и Нина.

Мъжът, който се беше подал през прозореца, нямаше подоб­ни притеснения. Той изстреля три бързи куршума. Те не успяха да уцелят ледохода, само вдигнаха малки фонтанчета лед пред него. Машината се намираше извън обсега на автомата.

Това нямаше да продължи още дълго.

Еди се приближи повече към десния бряг, за да може да се скрие от стрелеца в джипа, но шофьорът на волвото стори съ­щото. Ледът стана по-неравен там, вибрациите от плъзгачите разтрисаха сериозно гръбнака му. Нямаше друг вариант, освен да се върне в средата на реката - ако удареше по-голям камък, можеше да счупи някоя от ските.

Покрай него минаха откос куршуми. Наемникът оправяше мерника си с приближаването на целта му. Ако англичанинът скоро не стореше нещо, нямаше да представлява нищо повече от лесна мишена.

Еди видя отново фигурите в превозното средство. Една от тях беше видимо по-малка от останалите: Нина... Осъзна, че тя също гледа към него. Мъжът вдигна ръката, в която беше пистолетът му, но вместо да стреля с него, той направи знак надолу...

* * *

Тарновски се обърна към приближаващия ледоход, все още стискаше китките на Нина.

- Ха! - изуми се той, когато видя, че преследвачът им маха с ръка. - Няма да посмее да стреля по нас... Не и докато държим жена му.

Уайлд веднага разбра какво искаше да ѝ каже Еди.

- Не и докато тя държи главата си горе, имаш предвид.

- Какво? - учуди се Тарновски и когато се обърна към нея, тя се свлече възможно най-ниско на седалката и притисна бра­дичката си към гърдите. - Хей, я чакай...

Задното стъкло на автомобила се пръсна на парчета.

* * *

Еди забеляза, че сянката на Нина се скри от поглед, и на мига вдигна пистолета си и изстреля два куршума. Единият от тях отиде нависоко, но другият счупи задното стъкло. Само стотна от секундата беше необходима на англичанина, за да разбере, още преди прозорецът да бъде строшен, че няма да уцели нико­го в джипа.

Въпреки това постигна онова, което целеше. Уплашеният шофьор завъртя рязко волана и волвото кривна от пътя, това разлюля стрелеца, който произвеждаше нови изстрели в този момент. Чейс разбра, че това е шансът му, и ускори след джипа. Ако успееше да се доближи достатъчно близко, преди наемни­ците да се съвземат, можеше да му се открие чиста възможност за стрелба...

Късно беше. Автомобилът тръгна напред, след което отново зави към десния бряг. Стрелецът гневно удари с юмрук по вра­тата и се изправи.

Прицели се в йоркширеца.

* * *

Тарновски залегна и потръпна, когато задният прозорец се пръсна...

Мъжът пусна Нина.

Жената осъзна, че това е нейният шанс... и се възползва от него, стисна ножа на Трейнър с вързаните си с миши опашки ръце и го извади от калъфа му. Преди някой от заобикалящите я наемници да успее да реагира, тя наръга собственика на оръ­жието в ребрата.

Мъжът изпищя, изви гърба си конвулсивно от болка и уда­ри главата си в рамката на прозореца. Тарновски се опита да я хване, но тя прокара кървавия нож през дланта му и я сряза. Наемникът се дръпна назад и я притисна с другата си ръка.

Трейнър се сгърчи, опитваше се да се върне отново във вът­решността на джипа, но осъзна, че Нина му препречва пътя. Жената забеляза хромираната дръжка зад него, спусна се към нея, дръпна я...

Тежестта на наемника накара вратата да се плъзне навън. Уайлд го блъсна, опитваше се да го изхвърли. Мъжът падна и отново изпищя, когато се удари в твърдия лед с шейсет и пет километра в час, и се затъркаля зад волвото.

- Шибана кучка! - изръмжа Тарновски.

Нина се опита да вдигне ножа отново, но наемникът беше го­тов този път. Сграбчи я за китката и използва всичката си сила, за да стовари болезнено вързаните ѝ ръце върху коленете ѝ, докато не пусна острието. То падна на пода. Тарновски я удари брутално с лакът през лицето и я запрати обратно в мястото ѝ. Единствено ватираното му палто не позволи да ѝ счупи носа.

- Какво, по дяволите, става там отзад? - изрева Уейк, но Тарновски не му обърна внимание, вместо това се пресегна към багажното отделение зад задната седалка, за да вземе друг ав­томат.

* * *

Еди видя наемника да пада от джипа, на палтото му имаше голямо червено петно.

- Браво, любима - каза на себе си... но бързо осъзна, че мъ­жът може да е паднал, но съвсем не е вън от играта.

Въпреки тежкото приземяване ледът беше много по-мека покривка от бетона или пръстта например.

Трейнър продължаваше да държи оръжието си.

Той съумя да се изправи, ръцете му трепереха, но не изпус­каха Р90. Ледоходът връхлиташе върху му. Мъжът вдигна ав­томата и погледна през мерника му, целейки се във водача на превозното средство...

Чейс махна крака си от педала на газта. Опашката на ледо­хода се разтресе отново от внезапната загуба на мощност и за­плаши да се плъзне по леда... Англичанинът търсеше точно този резултат, изви рязко волана и машината се завъртя.

Превозното средство се завъртя на сто и осемдесет градуса, около него летяха отчупени парчета лед, пометени от плъзгачи­те му, които стържеха по повърхността, и едва не се преобърна. Еди вложи цялата си тежест, за да успее да върне на земята всичките три ски. Ледоходът тръгна назад...

Право към Трейнър.

Чейс настъпи педала на газта. Двигателят извиси глас, вит­лото заработи на пълна мощност, заора тялото на наемника и го превърна в червена струя. Единственото, което остана непокът­нато от него, бяха краката му от коленете надолу - те съумяха да останат изправени за момент, докато намаляващото скорост­та превозно средство не се плъзна отгоре им, преминавайки през пурпурната локва от вътрешности.

- Малко си се разтекъл - каза Еди и направи физиономия. Отпусна педала още малко и завъртя волана, за да се насочи след конвоя за пореден път.

Двата водещи джипа и другият ледоход не се виждаха, бяха скрити зад покритите със сняг дървета около един от завоите на реката. Докато Еди се разправяше с Трейнър, волвото, в което се намираше Нина, беше продължило напред. Той ускори и ги последва в посоката, в която се бяха насочили. Оставаха още двама наемници, с които да се справи, за да спаси съпругата си; единият щеше да е зает е шофирането, но другият представля­ваше сериозна заплаха. Приготви пистолета си. Оставаха три патрона. Лошо.

Такава се оказа и ситуацията му, когато забеляза джипа и хората вътре в него...

* * *

- Да ти го начукам! Да ти го начукам! - зарева Тарновски и започна да стреля на автоматична с автомата си през счупения заден прозорец на волвото. Нина изпищя и прикри е вързаните си ръце лицето си, за да се предпази от летящите във вътреш­ността на автомобила гилзи. - Хайде, шибаняко! Ела ми!

* * *

- Мамка му!

Еди зави рязко, когато един откос куршуми се вряза в леда пред ледохода му. Няколко изстрела намериха корпуса на ма­шината зад него. Цялото превозно средство се разтресе, когато един куршум улучи двигателя. Англичанинът остави пистолета в скута си, за да може да хване волана с две ръце и да възстано­ви контрол над ледохода.

Стрелбата секна; наемникът беше изразходил целия магазин за няколко секунди. Във вътрешността на джипа Чейс забеляза, че онзи посяга за друг.

Или пък за нещо много по-смъртоносно...

* * *

Тарновски отвори закопчалките на зелена метална кутия и вдигна капака, за да разкрие съдържанието под него.

Ръчни гранати.

Наемникът взе една, махна ѝ иглата и остави лостчето да из­хвърчи.

- Едно, две... - Хвърли я през счупения прозорец. - Изяж това, шибаняко!

Еди забеляза, че нещо малко и черно беше хвърлено на леда от задницата на джипа. На мига осъзна какво е, бързо се откло­ни от маршрута си и залегна...

Гранатата експлодира и изпрати шрапнели във всички посоки, в леда се отвори голяма дупка, а наоколо се разлетяха парчета лед. По корпуса на ледохода задрънчаха стоманени частици, но не сториха нищо друго, освен да одраскат боята му; машината се намираше извън смъртоносния обсег на взривното устройство.

Но не и извън обсега на вторичните му ефекти. Тъмна ивица под формата на светкавица се появи на леда точно пред Еди, пукнатините се напълниха е вода, когато тежестта на ледохода натисна задната част на ледената плоча...

Чейс настъпи до долу педала на газта, ледоходът се стрелна напред... и премина през отворилата се пукнатина с разтрисаш мозъка на костите му сблъсък.

- Господи! - извика той, докато се опитваше да запази кон­трола над машината.

Ударът беше повредил предната ска на превозното средство, воланът беше станал притеснително хлабав. Пребори се с него и зави по посока на волвото. Джипът приближаваше острия за­вой на реката, опитваше се да го преодолее с висока скорост. Наемникът посягаше към товарното отделение за втора грана­та. Еди вдигна пистолета си, провери дали Нина продължава да държи главата си наведена и стреля.

Този път дори не успя да уцели превозното средство, нерав­ният път развали мерника му. Един куршум беше похабен - ос­таваха само два.

Тарновски замахна с ръка. Още една граната се приземи в леда...

Тя се детонира миг след като падна и отвори втора дупка в замръзналата повърхност. Този път резултатите бяха по-тежки, пукнатините се стрелнаха към тези от първата експлозия. Леде­ният лист се откъсна, вече не беше солидна основа, а счупено парче от странна настилка.

Чейс забеляза, че опасността се е насочила към него, и се опи­та да промени курса си. Ледоходът реагираше изключително бавно и когато най-накрая зави, единият от аутригерите му отново се вдигна във въздуха. С панирано изражение на лицето мъжът се облегна на една страна, за да може да балансира машината с тежестта си. Непокорната ска се върна обратно на леда.

Последва трета граната - цялата ледена покривка се разцепи и след завиващия по завоя джип започна да излиза вода от цепнатините, заледената река се раздвижи от бряг до бряг.

Еди се намираше на около сто метра зад волвото. Знаеше, че ледоходът няма да успее да мине през нарушената повърхност, без да се вреже в ледената вода. За съжаление, превозното му средство не беше конструирано и за движение по осеяния с ка­мъни бряг. Не можеше да продължи с преследването.

Освен ако...

Спомни си за завоя, който видя на идване. На практика беше U-образен и минаваше през нисък хребет.

Хребет, покрит с дебел сняг.

Погледна към него. Имаше пролука между дърветата - може би беше достатъчно широка, за да успее ледоходът да мине през нея...

- О, какво, по дяволите, правя? - простена Еди, когато някаква подсъзнателна част на ума му взе светкавичното решение и той завъртя волана. Машината се плъзна и се насочи към хребета. Мъжът настъпи до долу педала на газта, пронизителният вой на окървавеното витло беше оглушителен.

Излезе от леда... и превозното средство се разтресе цялото, когато ските му стъпиха на каменистия бряг. Пое по склона, нагоре към дърветата...

Пролуката не беше достатъчно широка.

- Маааамка му! - пропищя Чейс, но беше прекалено късно, за да спре.

Двата аутригера се откъснаха, когато се врязаха в стволове­те на иглолистните. Ледоходът се извиси над върха на малкия хребет, все едно правеше ски скок, след което се приземи на отсрещната страна. Англичанинът забеляза, че джипът се приб­лижава отдясно, но всичко, което можеше да стори, беше да се опита да запази живота си...

Ледоходът се озова отново на заледената река. Предният плъзгач се счупи и машината се просна по корем... а витлото, останало без необходимата височина, заора в леда.

* * *

- Уха! - провикна се Уейк, когато видя, че пътят пред тях се е пропукал. Той настъпи спирачката. Джипът се разклати, чети­рите му покрити с гума вериги изскърцаха върху леда. Нина и Тарновски бяха захвърлени в предните му седалки.

Автомобилът се плъзна до черната вода... и спря. Предните му вериги бяха наполовина над счупения ръб.

* * *

Еди се опита да се задържи в кокпита, ръцете и краката му се бяха захванали за двете му страни, докато повреденият ледоход започна да се върти...

Перките се откъснаха от главината на витлото. Онова, което остана от машината, падна на повърхността и застина.

Чейс въздъхна с облекчение и се измъкна от кокпита. Витло­то беше прорязало почти перфектна линия, дълга метър и двай­сет, през реката.

Джипът беше спрял несигурно точно на ръба на леда.

* * *

Нина вдигна главата си. Не беше сигурна какво се случи то­ку-що, но видя нещо да проблясва за кратко пред джипа, преди Уейк да настъпи панически спирачките. Волвото спря...

Вратата!

Сграбчи дръжката с вързаните си ръце, но Тарновски я дръп­на за косата.

- Връщай се тук!

Уейк свирна от облекчение, като видя плискащата се вода под носа на превозното средство.

- Мамка му, това беше бли...

Едната страна на черепа му експлодира навън, когато 45-ми­лиметровият куршум „Уинчестър Магнум“ мина през него.

* * *

Мъртвият шофьор се отпусна върху волана, а Еди завъртя димящия си пистолет, за да намери другия наемник на задните седалки на волвото. Беше му останал само един патрон, но той бе напълно достатъчен, за да спаси Нина...

Ледът се пропука, едно широко парче под предната част на джипа се отдели... и предницата на автомобила се килна във во­дата, тежестта на двигателя повлече цялото волво в мразовитата река.

* * *

Нина и Тарновски се блъснаха в предните седалки на джи­па, който се заби в ледената вода, тя нахлу през счупените му прозорци.

Студът беше като удар в сърцето на жената. Дебелите ѝ дрехи не можеха да сторят нищо, за да изпъдят парализиращия мраз. За един кратък момент реката я погълна напълно, волвото се насочи към дъното ѝ.

В нея се надигна паника, но тя се опита да се пребори с нея. И преди беше изпадала в подобна ситуация. Напрегна муску­лите си и се пробва да се оттласне нагоре. Задният прозорец на автомобила беше счупен, така че можеше да се промуши през него и да плува до повърхността...

Волвото се разтресе, под Нина се разнесе приглушено хру­щене. Джипът беше стигнал до дъното на реката. Разни пред­мети от багажното отделение преминаха покрай нея на бавен каданс - сюрреалистична градушка от оръжия, гранати и еки­пировка. Светът започна да се преобръща, когато автомобилът мързеливо се завъртя наобратно.

Балончета от останал в отделението на двигателя въздух се завъртяха покрай нея и водата потъмня от кръвта от раната в главата на Уейк. Преобърнатият джип се приземи с приглушен метален стон, подпорните колонки на тавана се изкривиха под тежестта му. Едно от останалите здрави стъкла се счупи.

Нина беше с главата надолу, задната седалка се беше пре­върнала в препятствие за нея. Тарновски все още беше наблизо, така че имаше само един път за действие. Тя се придърпа към страничния прозорец...

Една ръка я хвана като в скоба за глезена.

Наемникът беше осъзнал, че има само един лесен път за бяг­ство от преобърнатото превозно средство, и нямаше намерение пленничката му да мине първа по него. Той я дръпна назад, сто­вари лакътя си в ребрата ѝ и мина покрай нея. Ударът я накара да отвори уста и да издиша част от въздуха си, тя неволно глът­на студена вода и едва не се задави.

Уайлд отвърна на предизвикателството и замахна към лице­то на мъжа, но в това тясно пространство и все още с вързани ръце не успя да вложи достатъчно сила в удара си. Все пак Тарновски се уплаши, когато ноктите ѝ се насочиха към очите му, и в отговор стовари юмрука си в главата ѝ.

Макар и забавен от водата, ударът си беше доста болезнен за Нина. Тя се блъсна в предните седалки и нова порция въздух напусна дробовете ѝ. Паниката се завърна, когато усети стягане в гърдите си - не от студа, а от липсата на кислород.

Наемникът се промуши първи през рамката на прозореца. Жената се насочи към другата врата, където стъклото, макар и да беше напукано сериозно, все още се държеше на положение. Нямаше достатъчно пространство, за да се промъкне под пре­обърнатите седалки, Тарновски блокираше единствения изход.

Беше хваната в капан.

Еди! - проплака наум. Първият път, когато се срещнаха, той се беше гмурнал в една река, за да я спаси от друга потъваща кола.

Но сега него го нямаше, за да ѝ помогне.

Какво ли би направил той, ако...

Жената забеляза тъмната форма на автомат Р90 върху бле­дата облицовка на тавана. Тя го сграбчи, насочи дулото му към стъклото и натисна спусъка.

Почувства звука от изстрела под водата като голяма камбана, която някой е ударил точно до ухото ѝ. Ефектът върху автомата беше дори още по-неприятен. Тъй като барутът бе запечатан в гилзата, куршумът беше изстрелян нормално, но в мига, в кой­то срещна водата, която беше нахлула в дулото му, масивното свръхналягане разкъса патронника, а след миг и цялото оръжие.

Въпреки това Нина беше изпълнила целта си.

Куршумът пропътува само няколко сантиметра, преди да бъде спрян от съпротивлението на водата, но все пак успя да счупи стъклото. Милиони миниатюрни кубчета от него се разстелиха в реката и заблестяха под ласките на призрачната си- ньо-зелена светлина, която се промъкваше под леда отгоре.

На жената й запари на ръката от разкъсаното оръжие, тя го пусна и се насочи към новоотворилия се изход. Тарновски я срита два пъти, преди да се промуши през другия прозорец и да се насочи към повърхността. Уайлд се опита да не извика, отчаяно искаше да запази последните остатъци въздух в дро­бовете си.

Сърцето ѝ биеше учестено, гърдите ѝ бяха стегнати; тя се насочи към отвора. Студът загриза мускулите ѝ, всеки миг за нея беше все по-сковаващ и болезнен. Но Нина не се предаде и успя да се извие така, че да погледне към повърхността. Дупка­та в леда се виждаше ясно, така желаният въздух се намираше само на шест метра от нея. Единственото, което трябваше да стори, беше да се измъкне от джипа...

Нещо дръпна палтото ѝ.

За един ужасен миг тя си помисли, че това е върналият се от мъртвите Уейк. Оказа се, че дрехата ѝ се беше закачила за една от огънатите рамки на вратите. Тя се опита да я откачи, но нямаше никаква сила в себе си, липсата на въздух и студът най- накрая я бяха сломили.

В гърдите ѝ се появи смазващо налягане, тялото ѝ се опит­ваше да изхвърли застоялия в дробовете ѝ въздух. Единстве­ното, което можеше да направи, беше да се извива в опит да се освободи, но дори това беше безнадеждно, мускулите ѝ бяха толкова изтощени от липсата на кислород, че успяваха само да потрепват едва. Кръвта забушува в ушите ѝ, пред очите ѝ за­почна да става все по-черно, когато погледна към светлината за последен път...

Някой се хвърли във водата и заплува към нея. Тъмната фи­гура ставаше все по-голяма и когато се доближи, успя да разли­чи лицето ѝ.

Еди!

Той се пресегна и скъса палтото ѝ. Обви я с една ръка, опря двата си крака за джипа, за да я измъкне, след което я извлече до повърхността.

Излязоха на открито заедно. Уайлд се закашля и изплю реч­на вода, след което си пое няколко пъти дълбоко въздух. Еди я придържаше и разбутваше плаващите над водата ледени късове.

- Добре ли си? Нина, как си? - задъхано я попита Чейс.

- Аз... о, боже! Добре съм, добре съм - отвърна съпругата му и се изкашля отново. - О, боже!

Англичанинът достигна до ръба на отворилия се канал.

- Хайде, покатери се - каза ѝ той и използва лявата си ръка, за да се хване за леда, а дясната, за да ѝ помогне да излезе от водата.

Нина с облекчение стовари подпухналата си ръка върху по­върхността и немощно се покатери, съпругът ѝ я буташе отдолу.

- Благодаря ти, Еди. Благодаря ти. О, боже, смятах, че този път ще умра...

- Денят още не е свършил!

Тарновски беше излязъл на сушата в другия край на канала. Целият беше подгизнал, той бръкна във вътрешността на пал­тото си и извади пистолет от там, наклони го на една страна, за да излее водата от дулото му, преди да го насочи към двойката.

- Гадни шибаняци! - провикна се през стиснати зъби. - Мамка ви, едва не ме убихте! Не ми дреме дали шефът те иска жива... точно тук ще...

Чу се приглушен тътен и пред Еди се надигна гейзер... гър­дите на Тарновски експлодираха, кръв и откъсната плът се раз­летяха около него, докато се свличаше на земята. Оръжието на наемника издрънча в леда и се катурна във водата.

Чейс вдигна пистолета си от водата. Затворът на голямото му оръжие се беше затворил след изстрелването на последния патрон, дебелата стомана на дулото и тялото му го предпазваха от свръхналягането, което беше пръснало автомата на Нина.

- Ако ще стреляш, стреляй - каза Еди с пресилен мексикан­ски акцент. - Не говори.⁶⁵

- Цитат от филм ли е това? - попита треперещата жена.

- Аха.

- Така си и помислих. - Уайлд го хвана за ръкава и му помог­на да се покатери на леда. - О, боже, умирам от студ! - Зъбите ѝ тракаха толкова много, че едва успяваше да говори. - Какво ще правим?

- Ще стигнем до брега - отвърна той. - Загърни се добре, за да ти е топло. Не сваляй дрехите си.

- Не ме караш често да правя това - отвърна Нина и съумя да се усмихне едва.

Еди се разсмя, но смехът му бързо се превърна в кашлица.

- Винаги има първи път. Макар дрехите ти да са мокри, все пак ти осигуряват някаква изолация. Ще видя дали мога да стъкмя огън...

- Не мисля, че ще имаме време за това - прекъсна го съпру­гата му, в гласа ѝ се беше завърнал страхът. Гората бе затих­нала, но тишината беше нарушена от приближаващо бръмчене.

Вторият ледоход. Той се появи зад друг завой, който се на­мираше на няколкостотин метра надолу по реката, витлото об­разуваше виещ се облак зад себе си.

- Мамка му - оплака се Еди. Посегна, за да извади празния магазин на пистолета си, но си спомни, че няма резервен. Оръ­жието на Тарновски беше паднало във водата. - Мамка му!

Ледоходът се беше насочил точно срещу тях. Мъжът на задната седалка се бе навел на една страна с вдигнато и готово за употреба оръжие. Чейс и Нина се изправиха и се затътриха към брега, но тъй като студът ги забавяше, знаеха, че няма да успеят да се скрият между дърветата, преди да се озоват в обсега на оръжията на наемниците.

Бръмченето се превърна в пронизителен писък...

Шумът не идваше само от един двигател.

Двамата осъзнаха едновременно този факт и си размениха безмълвни погледи... точно когато един снегоход прелетя над върха на хребета и се приземи на речния бряг, вдигайки зад себе си голяма снежна вихрушка.

Водачът на превозното средство беше Каган, той зави нас­трани, за да избегне двойката, както и тъмната пукнатина в леда. Успя да спре върху заледената река, извади автомат Р90 и изпразни цялото съдържание на магазина му върху ледохода.

Наемникът в задното място отвърна на огъня, но куршуми­те на руснака бяха намерили целта си. Водачът на машината подскочи, когато изстрелите се врязаха в гърдите му. Единият от аутригерите се вдигна от повърхността, когато превозното средство рязко промени курса си... ледоходът се преобърна, витлото заора в леда и го запрати в дърветата. Той се размаза в едно високо иглолистно и експлодира, горящи останки се раз­хвърчаха във всички посоки.

- Май това ще ти спести труда да палиш огън - каза Нина на Еди.

Съпругът ѝ я дари с нервна усмивка, след което ѝ помогна да се изправи на крака. Стигнаха до брега и Каган се приближи със снегохода си до тях.

- Бързо ни настигна.

В превозното средство на руснака все още стоеше екипиров­ката, която бяха взели с тях, той бръкна в багажното отделение и извади от него две одеяла. Нина прие своето с благодарност.

- Тръгнах веднага щом излязох от дупката - обясни Григори. - Не обичам да чакам. А и... - добави той с пренебрежител­но поклащане на главата - ...Бъркли хленчеше като дете! Не знаех колко дълго мога да издържа с него.

- Къде е той? - попита Нина.

Отговорът дойде от звука на друго приближаващо се пре­возно средство по хребета. Появи се втори снегоход, но този се движеше доста по-предпазливо. Лоугън неохотно го насочи между дърветата и надолу по склона.

- Вие сте живи! - някак си невярващо каза американецът, когато видя Нина и Еди.

- Аха, радвам се, че и ти си добре - саркастично му отвърна жената.

Другият археолог спря и с известно облекчение слезе от ма­шината. Погледна към онова, което беше останало от ледохода на Чейс, и горящите останки на другия ледоход.

- Винаги на работа. Откъде взе това оръжие?

Мъжът посочи към автомата на Каган.

- Намерих го на леда на около километър от тук, беше до един катастрофирал снегоход - обясни руснакът и погледна към Еди със завоалирана усмивка. - Не мога да си представя как се е озовало там.

- Да, странно е какви неща изхвърлят хората в днешно вре­ме - отвърна Чейс.

- Къде е доктор Скилфингър? - попита Бъркли.

Каган се обърна остро към Еди:

- Не сте ли я спасили?

- Нека правим шибаните неща едно по едно - каза англича­нинът и се сви в одеялото си. - Не, не сме си я върнали. Навяр­но вече са я отвели на километри от нас.

Руснакът отново запали снегохода си.

- Трябва да ги настигнем! Те ще я принудят да им намери местоположението на втората яма с етер!

- Колко патрона ти останаха в това нещо? - попита Еди, из­морен, и кимна към оръжието на руснака. - Предполагам, че от­говорът е корен квадратен от майната си. А те все още имат два джипа, пълни с разгневени момчета с автомати. Освен това... - допълни англичанинът и се уви още по-добре с одеялото си - ...кача ли се отново на снегоход, студеният вятър ще ме убие. Аз и Нина имаме нужда да се изсушим и да се стоплим, преди да правим каквото и да било.

- Така или иначе, знаем накъде са се насочили - напомни жената на Каган. - Тува каза, че второто място е Хелуланд - Бафинова земя. Ще отидем там.

- Но не знаем точно къде - възпротиви се руснакът. - Ба­финова земя е голяма, по-голяма е дори от Британия! Онези разполагат със снимки на всички руни от Валхала, докато ние нямаме нищо!

- Ами... не бих казал, че е точно така - намеси се Бъркли и вдигна показалец, самодоволен. Той разкопча палтото си и извади от там счупения таблет и слънчевите компаси. - Все още имаме тези. - Американецът се ухили. - Видя ли? В крайна сметка има полза от мен. Можем да възстановим информацията от паметта на устройството и да довършим превода. Тогава ще разполагаме точно с толкова информация, колкото и те.

Каган се намръщи.

- Това съвсем няма да ни помогне, ако изоставаме от тях.

Нина се сгуши в Еди, колкото за удобство, толкова и за топ­лина, и погледна надолу по реката към отдавна отдалечилия се конвой.

- В такъв случай е по-добре да побързаме.

30.

Канада

На Нина отново ѝ беше студено, леденият вятър хапеше лицето ѝ, макар сега да можеше да се стопли по всяко време, като се върне във вътрешността на кораба.

Онова, което я спираше, беше въпросът, който знаеше, че трябва да зададе на съпруга си... и отговорът, който се страху­ваше, че ще получи.

„Академик Рожков“ беше 3-тонен руски океанографски из­следователски съд, на който, за изненада на екипажа му, бе на­редено мигновено да зареже мисията си в Северноатлантичес­кия океан и да поеме към пролива Дейвис, който се намираше между двата големи острова Гренландия и Бафинова земя. На борда му се качиха нови пътници, докараха ги с хеликоптер: това бяха Нина, Еди, Каган и Бъркли, както и малка група мъже, които, макар и облечени в цивилни дрехи, видимо бяха членове на някаква военна организация. Всички бяха със сходна въз­раст, телосложение, прическа и бяха изключително мълчаливи.

Бегълците от Валхала бяха успели да се доберат до Бликстхолм, откъдето се обадиха на хеликоптера да се върне и да ги прибере. През това време научиха, че Лок и екипът му са сто­рили същото. Това означаваше, че похитителите на Тува не са много далеч от тях. Разликата беше тази, че Айвър можеше да си позволи да отпътува на мига за Бафинова земя, като използва ресурсите на „Ксенитек“, докато Каган забрани на Нина да стори същото с АСН, опасяваше се, че един евентуален пробив в си­гурността на агенцията можеше да уведоми американците за тех­ните намерения. Вместо това бяха принудени да ползват помощ от Русия чрез Кремъл, което значително забавяше напредъка им.

За щастие, вече бяха отпътували към целта си и скоро щяха да бъдат там. Преводът на Бъркли, който мъжът направи доста бързо, веднага след като снимките на руните бяха възстанове­ни от счупения му таблет, им позволи да проследят маршрута, който викингите бяха следвали от Валхала надолу по реката до брега, а след това около Южна Скандинавия до следващата отправна точка в Западна Норвегия. От там древните моряци пътували пеша до Шетландските острови, Фарьорските острови и Исландия, а насетне и до Гренландия. Последната част на пъ­тешествието беше и най-критична: къде точно в Хелуланд бяха стъпили на земя викингите, за да стигнат до ямата с етер?

Слънцето се беше оттеглило, а небето изцяло бе погълнато от облаци, които пречеха още повече на деня. Под тях на запад се виждаше крайбрежието на Бафинова земя, пейзаж от почти непрекъснато бяло, което контрастираше на оловния небосвод. Нина се взираше в захлас, след което си пое дълбоко въздух и се върна вътре. Имаше въпроси, които искаше да зададе на Бъркли, и беше обезпокоена от техните евентуални отговори, обезпокоена беше и от онова, което Еди щеше да ѝ разкрие. Страхуваше се, че казаното от съпруга ѝ щеше да промени от­ношението ѝ към него завинаги. Отговорите на Лоугън пък мо­жеха да я убият.

Нея и много други.

Уайлд тръгна надолу до една от лабораториите на изследо­вателския кораб, която им беше преотстъпена за ползване. Че­тиримата руски войници се бяха разположили в единия ъгъл на помещението, играеха карти и си разказваха, по нейна пре­ценка, мръсни вицове. Каган стоеше близо до Бъркли и наблю­даваше нетърпеливо как археологът безброй пъти препрочита бележките си и проверява превода на лаптопа. През това време Чейс стоеше отделен от останалите, вдигна глава, когато Нина влезе, и й кимна за поздрав, но не каза нищо. Той също знаеше, че моментът да даде някои отговори е назрял, но също не жела­еше да се изправи пред него.

Лоугън временно ги спаси от нежелания разговор.

- Изглеждаш замръзнала - каза той.

Нина разтри бузите си, които, макар да бяха изложени на студа за кратко, се бяха вкочанили.

- Навън е под нулата. По Фаренхайт и по Целзий.

- Не мога да кажа, че съм изненадан - каза американецът.

Жената седна до него и той обърна лаптопа си към нея. - Ако преводът ми е точен, то трябва да слезем някъде над Арктическия кръг.

- Намерил си точното място, което търсим?

Ученият се почувства леко неудобно.

- Намерил е доста точна дума. Използвах слънчевия компас, за да изчисля ширините, към които викингите биха се насочили, но точността е до един-два градуса, което си е около триста километра суша. Дори не съм сигурен дали успявам да разбера всичко написано правилно, тъй като древните воини не са ос­тавили ясни инструкции. Имам предвид, че все още има доста историци, които биха поспорили дали това въобще е навига­ционен инструмент.

- Нека се надяваме, че ти си прав, а те грешат - каза Каган, не беше особено впечатлен.

- Аз обикновено съм прав - духовито отвърна Бъркли.

Нина го изгледа строго.

- Освен когато се налага да избираш на чия страна да си.

- Добре де, добре! - възпротиви се американецът. - Права си, направих някои... не особено идеални избора. Но си излежах дължимото в Египет, а сега ви помагам да поправим нещата, нали?

- Няма да е лошо първо да видим някакви резултати. Какво имаш?

Лоугън изгледа Уайлд сърдито, но все пак погледна към лап­топа си. В една част от екрана бяха разположени руните от Валхала, в друга - генериран от компютъра превод на текста, а под него се намираше негова, по-прецизна версия, редактирана от Бъркли. Мъжът посочи към един абзац:

- Тази част казва на викингите, когато заобиколят южния край на Гренландия и поемат на север по западния й бряг, да продължат до два острова, които според мен се намират на шей­сет и осем градуса северна географска ширина. След това да поемат право на запад през пролива Дейвис до някакъв голям остров. - Лоугън се намръщи. - Руните са малко странни, но смятам, че не съм направил никакви грешки в превода. В тях се казва нещо от рода на: „Ще видите три планини, които ще познаете“, но не съм намерил никакъв отговор на въпроса защо ще ги разпознаят.

- Да не би да е нещо от Валхала? - почуди се Нина. - Някак­во изображение или карта?

- Може и така да е, но поне аз не намерих нищо, както и Каган, и съпругът ти. Както и да е, оттам нататък описанието на маршрута е същото като на двата рунически камъка в Скандинавия. Намерете тази точка, отидете в тази посока и така на­татък. Не мисля, че мястото, което търсим, е на повече от петнайсет-шестнайсет километра от брега.

- Кажи ѝ за вълка - каза Еди, обаждайки се за първи път.

Нина усети прикрито притеснение в гласа му.

- Какъв вълк?

- Според мен е нищо - отвърна Бъркли пренебрежително. - Сигурен съм, че става въпрос за поетично своеволие.

- Другите руни си бяха доста буквални. Езеро, което прили­ча на мълния, блестящ мост, всичко това - отвърна англичани­нът и стана от стола си, за да се присъедини към тях. - Навярно и тук има някакво значение. Кажи ѝ.

Лоугън въздъхна раздразнен.

- Добре, добре. Една част от маршрута се нарича „Долината на вълка“... и то на точно определен вълк, Фенрир.

- Имаш предвид „онзи, който е на страната на лошите по време на Рагнарьок“ Фенрир? - попита Нина. - Този Фенрир ли?

- Точно той. Син на Локи и брат на Йормунганд, хранен от ръката на Тир... и убиецът на Один.

Чейс вдигна вежди.

- Фенрир погубва Один? Смятах, че той е най-коравият от скандинавските богове.

- Такъв е бил, но вълкът го убива. Според легендата го пог­лъща целия.

- Трябва да е бил доста едричък.

- Не те е страх от Големия лош вълк, нали? - попита го Нина с усмивка на лице и се приближи до екрана. Ако приемеше, че преводът на Бъркли е верен, не можеше да интерпретира по друг начин древния текст. - В такъв случай трябва да се пре­мине през Долината на Фенрир, нагоре по планината, докато се достигне равнината Вигрид⁶⁶... Там ще бъде открито леговището на Змията на Мидгард?

Лоугън кимна.

- Част от маршрута беше доста лесен за превод.

- Навярно Лок и Хойт вече са принудили доктор Скилфингър да го преведе - отбеляза Каган. - Сигурно вече са пред нас.

- Само ако знаят точно къде да слязат на сушата - каза Уайлд. - Все още не сме открили това, а разполагаме с една и съща информация.

- Може и да не им се наложи да търсят точно място - намеси се Еди. - Имат насоките, както и всички описания и ориентири какво да търсят по пътя. Ако въведат всичко това в компютър с достатъчно добра релефна карта, е възможно той да им изчисли крайната точка. Имам предвид - англичанинът посочи към лап­топа, - че вече знаем от руните, че ямата се намира на остров, който е поне петнайсет-шестнайсет километра дълъг и има три планини - това доста скъсява списъка с местата, които трябва да се проверят.

Нина изгледа косо Каган.

- Базата с данни на АСН можеше да ни осигури тази инфор­мация.

Руснакът поклати глава.

- Не можем да рискуваме някой друг да открие етера. - Той погледна към масивния метален сейф на едната стена на лабора­торията. В него се намираше стоманеният цилиндър със субстан­цията, която Отдел 201 се надяваше, че ще неутрализира отрова­та, а именно „Чукът на Тор“. - Не и преди да го унищожим.

- Да се надяваме, че това чудо ще проработи - каза Еди. - Мисля, че канадците хич няма да харесат алтернативата.

- Каква е тя? - попита Бъркли.

- Няма да се стигне до нея - твърдо заяви Каган. - Акаде­мик Айзенхов работи десетилетия, за да създаде „Чука на Тор“, така че ще проработи. Трябва да проработи.

- И въпреки всичко първо се налага да намерим къде да го изсипем - каза Чейс и отиде до голямата карта на Бафинова земя, закачена за стената. - Къде ще слезем на сушата?

- Някъде близо до три планини - отвърна Нина. - Само дето не знаем до кои три точно.

- Ние също разполагаме с база данни на терена - обясни Каган. - Можем да я използваме и да потърсим мястото, което отговаря на описанието.

- Половината бряг е осеян с планини - каза Еди и прокара пръст надолу по релефните контури на картата.

Уайлд погледна отново към лаптопа.

- Руните казват, че викингите ще познаят трите планини. От къде?

- Може да наподобяват планинските вериги в Швеция - предположи Бъркли.

- Не съм сигурна - воините, които ще вземат участие в Рагнарьок, са повикани от всички племена в Скандинавия. За да бъдат планините такива, че всички да ги разпознаят, те трябва да се намират близо до Валхала, тъй като е единственото място, на което се събират. Но лично аз не си спомням някакви по-особени форми там.

Еди отиде до масата и взе слънчевия компас.

- Няма ли нищо на това? - попита той и наклони диска на една страна, за да може да огледа на светлината очертанията, издълбани в повърхността му.

- Само навигационни маркировки - обясни Лоугън.

- Онези, които ни доведоха тук.

Нина килна глава към съпруга си. Думите му не бяха просто констатиране на фактите, а по-скоро въпрос.

- Какво има?

Еди завъртя компаса в ръката си.

- Едната му страна ни доведе до тук - започна той, - а друга­та би ни отвела до мястото, което руснаците удариха с водородна бомба през 1961-ва, нали? - Англичанинът почука тъмния каменен диск там, където имаше друг комплект линии.

- Да, какво имаш предвид? - попита Бъркли.

- Викингите не биха носили двата компаса, нали? Тъй като не са знаели на кое от двете места ще се случи Рагнарьок, во­ините са били принудени да се разделят на две армии. Всяка една от тях - Чейс зарови нокти в малката пролука между двата свързани диска - е разполагала само с един компас.

Англичанинът се напрегна, пребори се е магнитното поле, което държеше двете части заедно, и те се отделиха.

Нина взе единия диск от него и разгледа другата му стра­на. Осъзна, че досега не се беше сетила да стори това - когато бяха във Валхала, нямаше време да ги изучава, а оттогава бяха все съединени за по-лесно пренасяне. Върху тази страна има­ше някакви маркировки, но те бяха доста по-малко от онези на другата ѝ.

- Лоугън, погледни това - каза Нина и показа диска на своя колега археолог. - Навярно са пиктограми!

Бъркли едва не го изтръгна от ръцете ѝ.

- Дай да видя. - Той прокара леко пръст върху гравираните линии, след което завъртя компаса, за да сравни позицията му с онова, което се намираше от другата му страна. - Уха, божич­ко. Ако разбирам правилно, то това е ориентир за пътешест­вието около Гренландия. - Погледът му прескачаше от диска към написаното на екрана на лаптопа. - Викингите са носели компаса, за да им дава насока за географската ширина, на която се намират, но също така с помощта му са можели да потвърдят, че са стигнали до правилното място.

- Един вид „завийте надясно от тази планина“? - предполо­жи Еди.

- Да, точно така! - Американецът погледна по-отблизо гър­ба на компаса. - Мисля, че си права, Нина, това са пиктограми. Много са груби, но е достатъчно да изобразяват само основни форми. Тези тук приличат на два острова. - Мъжът потупа по една от малките триъгълни илюстрации.

- В такъв случай коя изобразява нашите три планини? - по­пита Нина. Тя взе диска от ръцете на Бъркли, който ѝ го даде с неохота. - Ако островите са ориентирът в Гренландия, то те трябва да са по-нататък. Тогава... тези... - Жената посочи една пиктограма. Тя представляваше обърнати нагоре V-символи, два по-малки и един голям, които можеше да свърже с релефа на Бафинова земя. Малките бяха свързани помежду си с крива линия, която можеше да символизира бреговата ивица, докато големият беше позициониран отгоре. - Това ми прилича на две планини, всяка от тях в двата края на брега, и трета, доста по-голяма от тях, разположена навътре зад другите две. Какво мис­лите?

- Съвпада с описанието - отбеляза Еди, докато изучаваше изображенията. Англичанинът погледна Бъркли подигравател­но. - През цялото време компасите са били у теб и ти не си се сетил да ги обърнеш от другата страна, за да видиш какво има на нея?

Американецът присви очи, разгневен.

- В интерес на истината, проверих двата компаса. Тъй като не знаех значението на другите маркировки, не мога да бъда обвиняван, че не съм ги забелязал. Имаше много по-належащи теми, по които да разсъждавам. Като да се измъкнем от едно горящо помещение!

- Това не е от особено значение - намеси се Каган, нетърпе­нието му се беше завърнало. - Важното е, че вече знаем какво търсим. - Мъжът отиде до един от вътрешните телефони на ко­раба и проведе кратък разговор на руски, след което се върна при групата. - Ако работата на доктор Бъркли е вярна и ямата с етер се намира на шейсет и осем градуса на север, трябва да стигнем до мястото за единайсет-дванайсет часа. Наредих на капитана да ни приближи повече до брега, за да можем да огле­даме за трите планини.

Еди погледна часовника си.

- По времето, когато стигнем, ще е станало тъмно. Нямаш намерение да тръгнем към сърцето на Арктика по средата на нощта, нали?

Каган се усмихна.

- Силно искам да намерим ямата с етер преди Лок и Хойт, но не съм чак толкова луд. Ще имаме нужда да виждаме къде ходим - не желая да падна вътре в ямата! Не, ще изчакаме да се развидели, преди да стъпим на сушата.

- В такъв случай - каза Бъркли и се изправи на крака - ще отида да вечерям и да си легна. Искам да се наспя добре, преди да тръгна да обхождам пустошта на Канада.

- Това е първата добра идея, която чувам от теб - каза Еди. Англичанинът не обърна внимание на гневния поглед на уче­ния, вместо това се обърна към съпругата си: - Искаш ли да си починеш?

Зад въпроса му се криеше нерешителност. Лоугън не я за­беляза, но Каган веднага я усети и изгледа двойката с въпроси­телно повдигане на веждите си. Нина много добре знаеше какво има предвид Еди.

Времето да отговори на въпроса, който и двамата отбягваха, беше настъпило.

- Да - отвърна тихо жената. - Да, мисля, че това е... добра идея.

- В такъв случай - каза руснакът - ще се видим утре сутринта. Ако сте гладни, капитанът е наредил кухнята да работи за вас.

- Благодаря - отвърна Чейс и се насочи към вратата. Нина го последва. - Значи, легла на етажи, а? - Каютата, в която ги настаниха, беше прекалено малка за двойно легло, всъщност беше малка дори и за легла на етажи. В сравнение с нея, средно­статистическата затворническа килия беше просторна. - Това донякъде скъсява списъка с нещата, които можем да правим... макар че имаме възможност да опитаме нещо акробатично.

Съпругата му се усмихна.

- Сънят ще ни бъде достатъчен за тази вечер. - Последва пауза. - Мисля, че трябва да поговорим.

- Да, съгласен съм - въздъхна тежко Еди, когато поеха по коридора.

Никой от двама им не проговори, докато не стигнаха до тясната каюта. Чейс затвори вратата, направи знак на Нина да си вземе стол, а той се разположи на долното легло.

- Така - започна жената, изведнъж се беше почувствала мно­го странно. Искаше да зададе изпепеляващия я въпрос, думите пищяха вътре в нея: Ти ли уби Наталия?, но не можеше да го стори. Вместо това попита: - Онова, което Хойт каза за теб и Наталия... какво всъщност се случи във Виетнам?

Еди си пое дълбоко въздух, преди да отговори:

- Шефът на Хойт, Лок... той стоеше зад всичко. Той органи­зира мисията във Виетнам под предлог, че е баща на Наталия, и внедри Хойт в екипа ни като негов вътрешен човек. Искаха да се докопат до изследванията на руснаците върху ДНК-то ѝ, а нея да задържат за себе си. Не им позволих да вземат нито едно от двете неща. Изгорих проучванията.

- Какво стана с Наталия? - Секундите течаха, но отговор не последва. - Еди? - настоя Нина.

Мъжът отново въздъхна.

- Помниш ли, като ти казах в Русия, че Наталия беше ин­фектирана с етера?

- Да, дядо ѝ заразил баба ѝ с него.

Мисълта, че някой беше способен да извърши нещо толкова безразсъдно и неморално - нещо толкова зло - в името на нау­ката, я накара да потръпне.

- Наталия знаеше за това и донякъде го приемаше; точно заради това беше решила да отиде във Виетнам - искаше да по­мага на деца с родилни дефекти, причинени от „Агент Ориндж“. Също така беше пацифистка. Но не от онези, които просто каз­ват „ох, колко лошо нещо е войната“, без да го мислят наистина, тя беше напълно против всякакъв вид оръжия. Тя беше готова да се пожертва за нещата, в които вярваше. Когато разбра, че някой може да създаде същата отрова, която бавно я убиваше, и да я превърне в подобно оръжие, Наталия...

Замълчаването му даде шанс на Нина да си направи свои собствени заключения.

- Тя... тя те е помолила да я убиеш? Искала е да не им позво­лиш да се докопат до ДНК-то ѝ и да създадат етер.

Еди кимна.

- Да.

- Точно това е обещанието, което си ѝ дал, нали? Че няма да позволиш някой да използва тялото ѝ като оръжие?

- Да - отвърна отново съпругът ѝ. - Тя знаеше, че където и да отиде, рано или късно, руснаците или хората на Лок щяха да я открият и да вземат от нея онова, което желаеха. Тя не искаше това да се случи. - Англичанинът заби поглед в пода. - Каза ми да я убия. Умоляваше ме да я убия.

- И ти... ти всъщност изпълни молбата ѝ?

- Направих онова, което поиска от мен.

- Господи, Еди! - извика Нина, беше шокирана от разкрити­ето, макар то да съвпадаше със страховете ѝ. - Хойт не е излъ­гал? Ти наистина си я убил?

- Искаше да научиш какво се случи във Виетнам - отвърна Чейс с равнодушен тон. - Вече знаеш. Дадох обещание на На­талия и го спазих.

В стаята настъпи дълга тишина. Англичанинът погледна към съпругата си.

- Добре ли си?

- Дали съм добре? - отвърна, изумена, жената. - Не съм... За бога, Еди, нямам представа какво да кажа. Даже не знам какво да мисля. Никога... никога не съм предполагала, че си способен на подобно нещо. Независимо че Наталия те е накарала да го направиш, за да не позволиш на Лок да се докопа до ужасно оръжие... Господи. Наистина не...

Гласът ѝ се изгуби, когато цялата тежест на онова, което на­учи току-що, се стовари отгоре ѝ. Каквато и да беше причината, дори и тази, че младата германка го бе умолявала... съпругът ѝ беше убил невинна млада жена. Мисълта се намести в главата ѝ и пусна пипала върху спомените ѝ през всичките шест години, пре­карани заедно. Всичко, което Еди беше направил след първата им среща, щеше да бъде оцветено с нови щрихи от това знание...

- Нина? - Жената премига, изненадана, и видя, че той я наб­людава, посърнал. - Значи...

Тя се изправи.

- Не знам как да се справя с това, Еди. Даже не знам дали ще мога. - Стените на клаустрофобично малката стая като че ли започнаха да се движат към нея. Нина си пое дълбоко въздух и се опита да прочисти ума си. - Добре. Добре. Точно сега не ис­кам да мисля за това. Имаме мисия, която трябва да изпълним. Когато всичко приключи... не знам. Ще видим. Засега искам просто да си легна и да забравя какво ми каза, поне за тази нощ.

Чейс изглеждаше съсипан.

- Добре. Нина, ако „Чукът на Тор“ проработи и успеем да неутрализираме етера, ще ти кажа...

Уайлд вдигна ръката си.

- Не искам да чувам нищо повече, Еди. Моля те. Не съм сигурна, че ще мога да го приема.

Мъжът кимна печално, след което също се изправи.

- Искаш ли долното легло? - попита той и посочи към него.

- Да, благодаря ти.

В каютата нямаше достатъчно място, макар Чейс да беше при­тиснал гръб в стената, за да може Нина да мине покрай него, без да го докосне, но някак си съумя да го стори. Също като двете части на слънчевия компас, те не можеха да се доближат един до друг, без някаква невидима сила да ги отблъсне.