Пророчеството на Валхала

- Да - отвърна Тува. - Великата зала, където воините, избра­ни от Один, очакват да бъдат призовани за последната битка.

Скилфингър ги поведе към един страничен изход, където излязоха на нов коридор, в края на който имаше врата - же­ната я отключи. Изражението на лицето ѝ изведнъж стана се­риозно.

- Това е лабораторията, от която руническият камък беше откраднат - обясни тя. - Охранителят, Арвид... беше застрелян ей там. - Скидфингър посочи към една врата в помещението, където беше опъната жълта полицейска лента.

В отсрещната стена се намираше доста по-голяма двойка врати, през малките им прозорчета влизаше дневна светлина.

- От там са изнесли камъка, нали? - попита Еди.

- Да. Той е толкова голям и тежък, че може да мине само през сервизния вход.

Нина огледа наоколо. Масата, на която беше поставен арте­фактът на снимката, се намираше в центъра на помещението, белият чаршаф беше намачкан на пода до нея.

- Полицията огледа ли мястото?

- Да, но не откриха нищо важно. - Лицето на Тува посърна още повече. - Няма отпечатъци, нито ДНК. Крадците са били професионалисти.

- Ние разполагаме със следа - разкри ѝ Нина. Шведката се изненада, явно никой не ѝ беше казал за записа и за участието на Бъркли в него. - Но все още не ни е ясно защо са искали да откраднат камъка, така че навярно ти ще ни кажеш нещо, което да обясни това.

- Ще ви помогна, доколкото ми е възможно, разбира се. Офисът ми е ей там. - Жената посочи към една кабинка в ъгъла.

Мястото беше тясно, но в същото време и странно празно. На Нина ѝ трябваше известно време, за да осъзнае какво липс­ва: работата на Тува. По бюрото нямаше документи, а на по­върхността му имаше по-тъмно петно, което подсказваше, че върху него е стоял лаптоп.

- Взели са и проучванията ти?

По-възрастната жена кимна, нещастна.

- За щастие, разполагам с копия у дома си, но да - за мен беше истински шок в началото. Тъкмо бях разбрала за краж­бата на руническия камък и убийството на Арвид, а след това открих, че целият ми труд е окраден... Помислих си, че съм из­губила всичко.

- Това означава, че не знаят какво точно търсят - замисли се Еди. - Ако се нуждаят от твоите проучвания, то тогава каквото и да преследват, то не е толкова близо, колкото би им се искало.

- Но какво може да бъде това, което преследват? - почуди се Нина. - Какво му е толкова специалното на този камък?

Тува отвори голяма чанта и извади дебела папка от нея.

- Направих разпечатка на работата си от резервните копия в дома ми. Разполагам със снимки, преводи на всички руни, всяка една връзка, която съм открила с митологията или с историята, въобще всичко, за което съм се сетила. Надявам се отговорът да е някъде тук. - Жената покани гостите си да седнат.

Нина го стори, а Еди си дръпна един стол и го постави до този на съпругата си.

- Предлагам да започнем от превода на руните. Какво ще кажеш?

Тува отвори папката и започна да прелиства листовете в нея, като подаде няколко от тях на Уайлд.

- Има и превод на английски. Не е толкова точен колкото шведския, но ще ти помогне да придобиеш ясна представа за какво става въпрос.

Американката побърза да прегледа текста.

- Това е нещо като описание на подготовката за Рагнарьок, нали? - не след дълго попита Нина и вдигна поглед към Скилфингър.

- Ето заради това предпочитам шведската версия, как ми се иска да можеше да прочетеш нея - отвърна Тува. - Там има по­вече нюанси. Не става въпрос точно за „описание“, а по-скоро за... - Жената се намръщи; въпреки перфектния си английски, тя не можеше да намери правилните думи. - Може би използ­ваното време не е най-правилното. Ако го наречем „описание“, това налага минало време, описване на нещо, което вече се е случило. Текстът на Валхалския камък е по-скоро... - Скилфингър отново се намръщи, преди да ѝ дойде правилната дума. - По-скоро е нещо като пророчество.

- Пророчество? - учуди се Еди. - За какво?

- Рагнарьок - отговори Нина. - Края на света.

Мъжът изстена:

- Не отново!

Тува го изгледа объркана, след което върна погледа си на Нина.

- Точно така. Смятам, че всъщност казва на воините какво се иска от тях по време на Рагнарьок.

Уайлд продължаваше да чете, но искаше да чуе и мнението на шведката.

- Какво по-точно?

- Да отпътуват за Валхала и да намерят оръжията, които ще са им необходими, за да убият Йормунганд и Фенрир - змията и вълка - разясни жената. - Йормунганд, известен още като Зми­ята на Мидгард, е гигантско влечуго, което опасва Земята под повърхността, а Фенрир е огромен и ужасен вълк. Когато се за­върнат, ще настъпи Рагнарьок. Не е много правилно да се казва, че е краят на света - поправи изказването на Нина Тува. - Пре­водът повече се доближава до „залез на боговете“. По-скоро е краят на един цикъл, след което светът ще се възроди, но преди това да се случи, ще има много смърт и унищожение.

Уайлд кимна и продължи да чете. Големият камък беше це­лият изпълнен с текст, така че преводът бе на няколко страници. През това време Еди имаше свои собствени въпроси:

- Този артефакт ни казва как се стига до Валхала, нали така? Значи, можем да добавим и нея в списъка „легенди, които се оказват истина“.

- Всъщност камъкът не ни дава напътствия като Гугъл Мапс - вметна Нина, без да вдига поглед от превода. - Написа­ното е под формата на гатанки.

- До известна степен - съгласи се Тува. - Руническият камък казва, че до Валхала се стига, като се тръгне нагоре по реката до Биврьост - моста дъга, който в легендата свързва земята с Асгард¹⁵, царството на боговете. Веднъж пресечеш ли го, Валхала била наблизо. Руните разкриват какъв е пътят. Но не казват коя река трябва да се следва.

Нина стигна до същата част в превода.

- Има и втори рунически камък?

- Да. Първият ни дава насоки как да го открием и казва, че един истински воин ще разбере. - Скилфингър се наведе над бюрото и посочи към една част от текста. - „В Залата на друж­бата, чака другата половина.“ Смятам, че вторият камък се на­мира някъде в Норвегия. Предполагам, че прилича на първия и ни казва коя река трябва да се следва, но не и как се стига до Валхала.

- Нещо като код за сигурност - осъзна Еди. - Трябват ти и двата камъка, за да откриеш мястото - ако имаш само единия и не си викингски воин, няма да успееш да намериш другия.

- Какво следва, след като се съберат двете части? - попита Нина. - В текста се споменава някакъв напътстващ камък...

- Слънчев компас - обясни Тува.

Тя извади една снимка от папката си, беше близък план на кръга от черен камък, инкрустиран в гранитната плоча.

Нина разгледа внимателно фотографията. В тъмната повърх­ност бяха врязани едва видими дъговидни линии, които покри­ваха цялата му площ. Външната му страна също беше изцяло белязана с триъгълни шеврони по периферията. Имаше и други рунически знаци в пространството между линиите.

- Виждала съм това и преди. Викингите са ги използвали за навигация.

Еди погледна към изображението.

- Прилича на корабна карта.

- Нещо подобно е. Използвали са го, за да определят гео­графската ширина. Викингите не са разполагали с магнитни компаси, затова е трябвало да намерят друг начин за ориенти­ране в морето.

- Всъщност това не е точно така - отбеляза Тува. - Компа­сът, инкрустиран в руническия камък, е магнитен. Представ­лява парче магнетит, магнитен камък. Не знаем обаче дали е служил, за да намагнетизира игла, която да сочи север, или е считан за специален просто защото е имал магнитни свойства. Но си права, че никой не е намерил доказателство, че викингите са използвали магнитни компаси.

Еди кимна.

- Тази дупчица в средата изглежда пригодена за клечка или нещо подобно, така че е възможно да се използва като слънчев часовник.

- В основата си е така - съгласи се Нина. - Линиите - аме­риканката посочи към няколко от дъговидните черти - пред­ставляват различните периоди в годината, чрез тях са просле­дявали пътя на слънцето в небето, за да може да се прецени от сенките, колко на север се намират. Мисля, че са били доста точни.

- Човек, който е умеел да борави с подобен компас, е бил способен да определи географската ширина с точност до един градус - обясни Тува, горда от своите прадеди.

Еди беше впечатлен.

- Хитро. Явно викингите са били нещо повече от плячкосващи, носещи шлемове с волски рога племена.

- Няма доказателства, че са носели рогати шлемове по време на битка - настоя шведката леко засегната. - Това е толкова мит, колкото легендите за Один и Тор.

- Струва ми се, че всичко е повече от мит, ако се окажеш права, че руническият камък дава насоки как да се стигне до Валхала - каза Нина и се върна на превода. - Що се отнася до слънчевия компас... „когато двете части станат една, те ще отворят смъртоносната порта към Валхала“. Знаеш ли какво означава това?

- Страхувам се, че не. Но има препратка към портата на Вал­хала в „Поетичната Еда“ - друго произведение на Снуре Стурласон - добави шведката, за да му стане на Еди по-ясно. - В зависимост от превода, се среща като „святата порта“, „свеще­ната порта“... или „смъртоносната бариера“.

Чейс въздъхна.

- Като си познавам късмета ни, знам точно кое ще се окаже. Ако откриеш мястото, пази се от капани.

Тува изглеждаше притеснена от подобна вероятност.

- Не бях помисляла за това!

- Разполагаме с богат опит - печално ѝ обясни Нина. - Пре­калено богат даже. - Жената се върна на страниците с превода и се замисли за онова, което току-що беше научила. - Добре тогава. Мисля, че няма да е грешно, ако кажа, че Валхалският рунически камък е бил откраднат, защото някой - Уайлд умиш­лено пропусна да спомене името на Бъркли, беше се съобра­зила със съвета на Сирици - иска да намери Валхала. Навярно този някой в момента търси втория артефакт.

- Освен ако вече не разполага с него - каза Еди.

- Да се надяваме, че не си прав. Но въпросът остава: защо този някой иска да намери Валхала толкова много, че е готов да убива?

- Не знам - каза Тува и поклати глава. - Поемата „Гримнисмал“ в „Поетичната Еда“ описва Валхала като „златна“ и с по­крив от щитове. В някои интерпретации на поемата тези щитове са направени от злато, така че навярно крадците предполагат, че ще открият съкровище в нея.

- Трябва да имат много по-добра информация от някаква ле­генда, за да убият някого - отбеляза англичанинът.

- Така е - съгласи се Нина. - Има ли нещо друго в руните, което може да ни е от полза?

Тя върна погледа си на превода и затърси в текста.

Скилфингър извади шведската версия на древния надпис от папката.

- Руните казват как да се открие Валхала - или поне показ­ват половината от пътя - и обясняват, че е необходим слънчев компас, за да се мине през портата. Почти няма никакво опи­сание на онова, което е зад нея обаче. Всичко, което се казва в руните, е, че воините ще намерят онова, от което се нуждаят, за да стигнат до бойното поле, където ще се сразят със змията и вълка на Рагнарьок. „Змийската отрова надълбоко скрита е, черен ейтр¹⁶, който може да погуби даже бог...“

Шведката продължи, но вниманието на Нина беше привлече­но от реакцията на съпруга й, който веднага се изправи в място­то си, когато чу думите ѝ.

- Еди? Какво има?

- Нищо - отвърна той, изведнъж беше станал груб.

- Току-що се стресна, все едно осъзна, че има бомба под масата. - Уайлд погледна отново към Тува. - Казваше нещо за някаква отрова?

- Отровата на Змията на Мидгард се нарича етер - обясни Скилфингър, изненадана от разсеяността на двойката. - Тя е...

- Онова, което убива Тор - прекъсна я Еди. - Предполага се, че е източникът на целия живот, във викингските легенди, но ако те докосне, е смъртоносна. Тор убива змията, но се отравя от нея и умира веднага след това.

- Точно така - съгласи се шведката. - Според мита първият великан, Имир, е роден от етер, а останалият живот е тръгнал от него. Но Еди е прав, че етер също така е и смъртоносна отрова. Тор е направил едва девет крачки, след като е убил змията, и е паднал.

Нина попита подозрително съпруга си:

- Откъде знаеш всичко това?

- Учих викингските легенди в училище - отвърна той. Тонът му обаче продължаваше да е сдържан и Нина сметна, че е по-добре да не задълбава в темата, защото знаеше, че бързо ще стигнат до препирня.

Точно сега имаше доста по-големи тревоги от странното държание на Еди.

- Каза, че вторият камък е в Норвегия? - попита американ­ката, обръщайки се към Тува.

- Така мисля - отвърна историчката. - Но се опасявам, че ще е невъзможен за откриване. Мястото се намира на дъното на езеро - беше наводнено, когато построиха язовир през 1930 година.

- Тогава това е краят - заяви Еди, като звучеше облекчен.

- Я чакай малко, господин Поражение - скастри го Нина. - АСН разполага с ресурсите да огледа, ако се наложи.

Тува като че ли стана леко подозрителна:

- Ще претърсите езерото за втория рунически камък? Какъв е интересът на АСН във всичко това?

- Работата ни е такава. Ако Валхала е нещо повече от обик­новена легенда, то наше задължение е да я предпазим от иманяри.

- Хмм. Това е официалното ви становище, но... - Жената изгледа Нина с преценяващ поглед. - Чух слухове, че органи­зацията ви е свързана с глобалната сигурност. - Американката се опита да запази изражението си неутрално. - Затова ли сте тук? Откриването на Валхала ще донесе ли някаква опасност за света?

- Даже не ми беше хрумвало, че някой може да иска да открие това място, преди ти да ми кажеш - отговори честно Нина. - Всичко, което мога да ти кажа сега, е, че навярно имаме следа кой може да бъде този някой. Можем ли да разчитаме на твоята помощ?

- Да, разбира се. Аз също искам да разбера кой стори това и защо, но трябва да си призная... че също така желая да открия и Валхала. - На лицето на Тува се появи стеснителна усмивка. - Името ми е Скилфингьр, а в „Прозаичната Еда“ се споменава „Скилфингр“, без „ъ“-то. Затова си мисля, че по някакъв начин съм свързана с митологията.

- Явно всичко е нещо повече от обикновен мит - тихо обяви Еди.

Нина все още искаше да разбере причината за реакцията на съпруга си, когато се спомена думата „етер“, но реши, че може да го стори по-късно. Вместо това се обърна към Тува:

- Това е чудесно. Ще се върнем в хотела и ще се свържа с Ню Йорк, за да уредя някои неща, след което можем да започ­нем работа. Надявам се бързо да стигнем до истината.

- Аз също - отвърна шведката. - С такси ли ще се приберете?

Нина се изправи и облече палтото си.

- Абсолютно. Не искам да вървя в това време!

- Слабачка - каза Еди и докато ставаше от стола, пропъди разсеяната си физиономия.

Тува взе своето палто.

- Ще ви повикам такси и ще ви изпратя до него. Вие не ха­ресвате студа, а аз не искам да ви оставям да чакате сами навън!

Жената проведе кратък телефонен разговор, след което три­ото измина същия път през музея до изхода.

- Щом си успяла да организираш разкопки, то значи, си тол­кова археоложка, колкото и историчка - каза Нина.

- Върша и двете неща - отвърна Тува, което предизвика сме­ха на Еди, който бързо беше възнаграден с раздразнен поглед от страна на съпругата си. - В един идеален свят щях да съм и двете, но времето никога не ми стига. Особено когато се родиха децата ми.

- Имаш деца? - учуди се Чейс.

- Две момчета. Е, вече са мъже, и двамата пораснаха. Беше ми трудно да продължа да работя, когато се появиха на бял свят, но в крайна сметка успях благодарение на съпруга ми, Бог да поживи душата му. Обичам много синовете си, но историята ми е страст от дете, така че да я изоставя, щеше да е равносилно на това, да се откажа от част от себе си. Знаете ли какво имам предвид?

- Да, знам - отвърна Нина, замислена.

- Съумяла си да запазиш кариерата си и да имаш деца в съ­щото време - каза Еди и погледна многозначително към съпру­гата си. - Значи, е възможно.

- О, да. Ако нещо е изключително важно за теб, винаги ще намериш време за него - дори и да има други неща, които също са важни! Ако съм научила нещо за живота, то е точно това.

- Чу ли, любима? - Еди ръгна Нина в ребрата. - На мен ми се струва, че съветът е доста добър.

- Определено е нещо, върху което да помисли човек - отвър­на му Уайлд с топла усмивка на лице.

Стигнаха до главния вход. Тува надникна през стъклените врати.

- Мисля, че таксито ви е тук - обяви шведката, когато видя тъмносин мерцедес да отбива в края на площада.

- Благодаря ти - каза ѝ Нина. Тя и Еди излязоха навън. - Ох, мамка му! Замръзвам. - Уайлд се сви още повече в палтото си.

- Трябва да посетите страната, когато наистина е студено - каза Тува развеселена. - На теб не ти ли е студено, Еди?

- Имам магическо яке - ухили се насреща ѝ мъжът. Пред тях едно черно ауди спря рязко зад таксито им. Двама мъже с черни палта и бейзболни шапки излязоха от задната му част, а трети слезе от пътническото място отпред. - Помага ми, ко­гато...

За втори път този следобед Нина видя как настроението на съпруга ѝ се смени рязко.

- Еди? Какво...

Чейс вече беше заел отбранителна поза, дясната му ръка инстинктивно се стрелна към якето за оръжието, което, за съжа­ление, не беше там.

- Нина, Тува... бягайте!

Вече беше прекалено късно.

Приближаващите мъже също бъркаха под палтата си, но за разлика от Еди те разполагаха с оръжия. Три пистолета се поя­виха на бял свят. Единият мъж изкрещя нещо на шведски. Нина не разбираше думите, но прозря значението им: Не мърдайте! Двама от колегите му държаха оръжията си, насочени към Чейс и Уайлд, докато той сграбчи изплашената Тува и навря дулото на пистолета си в ребрата ѝ.

Една случайна минувачка стана свидетел на суматохата - и на оръжията. Тя се разпищя и по този начин предупреди хората наблизо за заплахата. Очите на шофьора на таксито се ококо­риха срещу нападателите, кракът му настъпи педала на газта до долу и превозното средство се изпари по най-бързия начин.

- Хей! - изкрещя Еди на третия човек, който влачеше Тува към черното ауди S4. - Пусни я!

- Млъквай и стой мирен! - излая единият от спътниците му и размаха пистолета си пред йоркширеца. Партньорът му стори същото към Нина и жената се уплаши.

Тува изпищя, краката ѝ се тътреха в снега, докато похити­телят ѝ я влачеше през площада. Двигателят на аудито изрева, шофьорът сигнализираше на другарите си да побързат. Мъжът, който държеше Уайлд на мушка, каза нещо - може би на руски, помисли си тя - на спътника си и отиде да помогне на третия да натикат пленничката в автомобила.

- Да не сте мръднали! - предупреди ги последният останал мъж, размахваше пистолета си ту към Еди, ту към Нина. Той тръгна заднешком, като рискува един поглед към колата, за да се увери, че разстоянието е прекалено голямо, за да може Чейс да го догони. - Мръднете ли, убивам ви!

- Просто я пуснете и никой няма да бъде наранен - каза Нина, страхуваше се повече за Тува, отколкото за себе си. Ако руснаците искаха да убият нея и Еди, вече щяха да са го сто­рили, но не искаше и да си помисля какво бяха приготвили за жертвата си.

- Млъквай, назад! - беше единственият отговор на мъжа с пистолета. Зад него двамата му спътници бяха успели да натикат съпротивляващата се историчка в колата. Все още с вдигнато оръ­жие последният от тримата се затича и се качи отзад в автомобила. Преди да има възможност да затвори дори вратата, аудито се из­стреля напред, гумите му разхвърляха сняг откъдето минеха.

Еди хукна да бяга след него, но знаеше, че никога няма да успее да го догони. Моделът S4 беше със задвижване на чети­рите колела и за него не беше никакъв проблем да прави добро сцепление дори и на покрит със сняг път. Англичанинът се ог­леда за някоя кола, която можеше да използва за преследване на похитителите...

Единственото приближаващо превозно средство не беше онова, което си представяше той.

- Трябва да се шегуваш с мен - промърмори си под мустак и огледа другата страна на булеварда за нещо, каквото и да е. Но късметът му изневеряваше.

Нямаше избор. Излезе на улицата и започна да маха енер­гично на шофьора да спре.

Нина беше извадила айфона си, за да уведоми полицията, но забеляза, че другите хора на площада вече бяха сторили това. Тя се затича след съпруга си. За неин ужас, осъзна, че той има намерение да преследва нападателите - страхът ѝ се увеличи още повече, когато разбра какво цели в момента.

- Еди, какво правиш?

- Ще тръгна след тях! - отвърна ѝ Чейс, крещейки, и извади уплашения шофьор - който беше млад мъж с очила с дебели рамки и няколко слоя маркови дрехи - от автомобила му.

- Надявам се, говориш английски - започна Еди, - защото се нуждая от колата ти.

- Това не е кола - възпротиви се Нина, когато стигна до него. - Това е карт за голф!

Всъщност автомобилът беше „Рено Туизи“, мъничко елек­трическо превозно средство с футуристичен дизайн - отворено от двете страни тяло, което приличаше на спасителна капсула. Разполагаше само с две места - това на шофьора и съвсем огра­ничено място за един пътник, точно зад първото.

- Само това имаме - настоя Еди. Собственикът на колата възрази срещу действията на англичанина, но Чейс просто го избута настрани. - Съжалявам, Бьорн. Обади се в полицията. Полис, полицаи? Както там ги наричате на шведски!

Нина вече се промъкваше в тясното пространство, предназ­начено за един пътник.

- Наистина ли си мислеше, че ще те оставя да ме зарежеш тук? - каза тя, предвиждайки реакцията на съпруга си.

- Не, вече съм се научил.

Чейс се намести на шофьорското място и без да обръща по­вече внимание на крякането на собственика на автомобила, на­стъпи педала на газта.

Малката електрическа кола не реагира със скоростта на ферари, но определено беше по-добре, отколкото да тича. Еди видя автомобила на похитителите да се изгубва надолу по буле­варда. Натисна педала на газта, доколкото това беше възможно, и започна преследването.

6.

Виетнам

- Добре дошли в джунглата¹⁷! - запя си фалшиво Чейс, когато наемниците пристигнаха на мястото. Намираха се на около осемдесет километра от Дананг, местната свръзка на Съливан ги беше откарала от града до отправната им точка с един остарял минибус „Фолкс­ваген“. Пътят, по който пътуваха, беше отбелязан на картата като главна магистрала, но според Чейс не беше нищо повече от селско платно в Англия. Поне се оказа павиран, което направи пътешествието им сравнително прилично - макар виетнамската пътна дисциплина да беше много по-лоша от коя да е в Европа.

Минибусът беше поел на юг от магистралата по един черен път, който минаваше през някакво малко село, от което се сти­гаше до необработвана селска земя, водеща първо до шубрак, а след това и до истинската джунгла. Веднъж навлезли във влаж­ните гори, пътят се изгуби изцяло. След като огледаха райо­на, за да се уверят, че не са наблюдавани, екипът се въоръжи с оборудването на Блуи. Оръжията бяха АК-47, със сигурност датираха от времето на Виетнамската война, но Чейс осъзна, че австралиецът е верен на думата си. Автоматите бяха в добро и изправно състояние.

Останалата част от оборудването също беше наред. Когато всички се въоръжиха, фолксвагенът ги остави и се насочи на север. Хойт го гледаше как се оттегля, докато си палеше цига­ра. Съливан погледна някаква карта и посочи на мъжете накъде трябва да поемат.

- Ако информацията ни е точна - започна новозеландецът и застана начело на групата - трябва да вървим пет или шест километра, преди да стигнем до района, в който оперират бан­дитите. Но дотогава си отваряйте очите, става ли? Не искам да попаднем на часови.

- Ако бурята ни застигне, ще ни е много трудно да ги забе­лежим - отбеляза Кастил.

- Това може да се окаже в наша полза - заяви Чейс. - Ще ни осигури прикритие и особено ако е силна, ще накара лошите момчета да се скрият на сухо. - Англичанинът вдигна поглед към балдахина от дървесни корони. Времето определено за­почваше да се променя, знойната тропическа жега отстъпваше, небето се изпълваше с облаци, а вятърът започваше да духа по-силно. Бурята трябваше да се разрази след около два часа, ако следваше прогнозата, а най-лоша щеше да стане след още час. - Но, да, ще държа очите си отворени.

Продължиха на юг, Съливан постоянно проверяваше картата си. Теренът беше мъчен, почти нямаше равно място на него. Сама­та джунгла също допринасяше за забавянето им - нямаше пътеки, а гъстите шубраци трябваше да бъдат сечени от време на време. Всички членове на групата не за първи път изпълняваха мисия в подобни условия, така че приемаха препятствията и бавното си придвижване като нормално стечение на обстоятелствата.

Имаше нещо в тази джунгла, което я отличаваше от другите, в които Чейс беше стъпвал. Не можеше да се отърве от това неизменно лошо предчувствие - че смъртта е навсякъде око­ло тях. Част от някогашния хошимински път беше преминавал през този участък от страната по време на войната, по него се бяха осигурявали провизии за северновиетнамските войници и за южната част на държавата, в резултат на това целият район е бил обект на хербицидна атака от страна на американските сили, за да се убие всякаква растителност и да се унищожат укритията на врага. Макар околността да се беше възстановила сравнително добре след над три десетилетия, околността беше пълна с мъртви дървета - гниещи паметници на някогашната химическа война. Англичанинът не беше човек с развинтено въображение, но не можеше да отрече, че се чувства неудобно в тази отровена земя.

След два часа светлината беше намаляла значително, и то не само заради приближаващата нощ.

- Вятърът сериозно се усилва - каза Ломакс. Над главите им бяха надвиснали заплашително гъсти облаци. - Така като гледам, бурята ще ни застигне съвсем скоро.

- Напълно съм съгласен - отвърна Съливан. - Бих казал, че разполагаме с не повече от десет минути, преди дъждът да ни връхлети. Може би сега е моментът да си облечете подходящи дрешки.

- Аз съм навит - каза Чейс, свали раницата от гърба си и извади от нея найлоново пончо с качулка и с камуфлажна окрас­ка. - Макар че, ако бурята се обърне на тайфун, ще се намок­рим, въпреки екипировката.

- Ще взема да си разквася малко устата - заяви Кастил, нав­лече своето пончо, след което извади найлонова торбичка от раницата си.

Чейс въздъхна.

- Какъв странен плод си си донесъл този път, Хюго?

Съливан се дръпна на една страна и направи физиономия.

- Дано не е дуриан¹⁸. Мирише като задника на шимпанзе.

- Ах, и вие, хора - отвърна Кастил с престорено презре­ние. - Никога не искате да пробвате нови неща. Не, не е дури­ан. Лонган¹⁹ е. - Белгиецът извади един от кръглите плодове от торбата, натисна го, за да разкъса кората, под която се разкри блед, приличащ на око плод. Мъжът го лапна и задъвка. - Пре­възходно.

- Аз предпочитам да се придържам към златна превъзход­на²⁰ - каза Чейс, с което си заслужи презрително изсумтяване от страна на приятеля си.

Риос провери картата си.

- Ако бандитите оперират в този район, къде биха се скрили?

Другите се присъединиха към него.

- Ако са тъпи - започна Хойт, - ще са в тази долина тук. - Мъжът посочи точката, която имаше предвид. - Теренът е гла­дък и става за лагер - но така ще бъдат лесна мишена.

- Съмнявам се да изкараме чак такъв късмет - намеси се Съливан. - Ако познават добре джунглата, в което не се съм­нявам, знаят, че подобно място ще се наводни в сезона на тай­фуните. Но... - Мъжът прокара пръста си през картата към една местност над стръмната западна част на долината. - Това място тук е доста по-добро. Земята е почти равна, лесно се за­щитава - има и пътища за изтегляне, които могат да им влязат в употреба.

Чейс погледна своята карта.

- Ако се промъкнем от този голям хълм в посока североза­пад, това ще ни осигури по-висока точка и по-добра видимост.

- В случай че наистина се намират там - отбеляза Кастил.

Съливан погледна към мястото.

- Щом имат затворници трябва да ги държат някъде, така че не може просто да си опънат палатките където им скимне и да се изпарят във всеки един момент. Нуждаят се от пространство, за да си построят истински лагер. - Очите му прескачаха и към други възможности. - Това място отговаря на изискванията. Ако не са там, просто ще продължим с претърсването - но това е основната ни цел за момента.

Хойт повдигна автомата си.

- Добре. Да отиваме там и да им сритаме задниците.

- Минимална сила - напомни му Съливан, беше сериозен. - Искам всичко да мине по мед и масло, ако е възможно.

- Ти си шефът - меко отвърна американецът, но не свали оръжието си.

Чейс извади компас.

- Трябва да вървим оттук - каза той и посочи в посока юго­изток. - Пътят е около километър и половина, но докато стиг­нем, вече ще се е мръкнало.

Кастил погледна нещастен към люлеещите се дървета.

- Също така бурята ще ни е застигнала дотогава.

- Още една добра причина да спрем на бърборим и да поч­нем да вървим - каза Съливан. - Хайде, движение.

* * *

Малко след това заваля.

Дори балдахинът от клони не можеше да предпази хора­та на Съливан от този потоп. Засилващите се ветрове разтва­ряха короните над главите им и пропускаха проливния дъжд през тях. Почвата бързо се превърна в кал, която полепваше с всяка стъпка по ботушите им. Последните остатъци от днев­на светлина също се изгубиха и в джунглата се спусна пълен мрак. Макар че очите на наемниците бързо привикнаха с тъм­нината, мъжете се видяха принудени да забавят още повече крачка, всяка стъпка можеше да се окаже фатална по този не­равен терен.

Чейс прескочи един наклон и едва не падна, когато ботушът му срещна малко ручейче с вода, което беше втечнило горния слой на почвата. Успя да се задържи на крака в тинята, но знае­ше, че трябва да бъде по-внимателен.

- Добре ли си? - попита го шепнешком Кастил зад него и вдигна ръка, за да предупреди останалите да спрат.

- Да - отвърна Чейс. - Гледайте си в краката, доста вода се стича надолу по хълма.

- Ако продължава така, има вероятност от кално свлачище - предупреди ги Съливан. - Всички стойте близо до онези големи скали ей там. - Мъжът посочи към някакви измити от дъжда очертания, които се намираха под пътя, на който бяха.

Еди тъкмо щеше да поеме отново напред, когато забеляза раздвижване пред себе си в далечината. Вдигна високо ръка - сигналът за потенциална заплаха. Другите мъже на мига се при­ведоха и се хванаха за автоматите.

- Какво има? - изсъска Кастил.

- Видях нещо. - Англичанинът прикри очите си, за да ги предпази от дъжда, и се загледа внимателно в мястото, където забеляза движението. За няколко секунди не видя нищо друго освен неясните очертания на дърветата, които се поклащаха в мрака... тогава онова нещо се появи отново.

Светлина. Беше слаба, но в гъстата тъмнина изпъкваше като фар. Тя подскачаше между дърветата, след което отново се из­губи зад стволовете им.

Чейс нямаше нужда от допълнителни наблюдения. Единстве­ният човек, който щеше да се разхожда в джунглата през нощта и с надвиснал над главата му тайфун, можеше да е само часови.

- Това е фенерче - прошепна Еди на Съливан, който тихо­мълком се беше промъкнал до него. - Открихме ги.

Новината наелектризира настроението в групата. До този момент наемниците бяха в режим на готовност, но сега заста­наха нащрек и се приготвиха за действие. Хойт изплю влажната си цигара и я стъпка с ботуша си.

- Добре - каза Съливан, когато фенерчето отново заигра в далечината, - часовият се намира на двеста метра пред нас. Ще останем на това ниво и ще скъсим разстоянието наполовина, за да получим по-добра видимост. Няма да се приближаваме по­вече, докато не разберем с колко души си имаме работа и къде точно се намират. Разпръснете се на пет метра един от друг. Еди, ти водиш.

Чейс окачи автомата на рамото си, приклекна почти на чети­ри крака и се запромъква бавно. Кастил изчака англичанинът да се отдалечи на необходимото разстояние и го последва. Други­те мъже сториха същото, най-отзад остана Хойт.

През това време Еди вече беше изминал петдесет метра и бе забелязал други признаци на живот. Фенерчето определено принадлежеше на часови, който ходеше напред-назад по виеща се пътека. Имаше поне още един пазач в далечния край, с който покриваха периметъра. В този кръг Чейс видя още светлини. С приближаването му постепенно се появяваха нови отблясъци от няколко палатки, в които имаше лампи, а един голям фенер беше окачен на входа на друго укритие.

Еди спря на стотина метра от лагера. Оттатък палатките имаше някаква постройка, приличаше на барака във формата на куб. Светлината, идваща от нея, се отразяваше в дъжда, който падаше като стена върху подобните на плочи стени. Слабо правоъгълно сияние очертаваше малък прозорец на една от тях. На Чейс укритието не му приличаше на останал от войната бункер, а по-скоро на каравана или на морски контейнер.

Англичанинът имаше по-сериозни притеснения от вида на мистериозната структура. Двамата часови продължаваха да обикалят района, в това време Еди забеляза, че още един мъж се появи от една от по-малките палатки и прекоси целия лагер, за да отиде до най-голямото укритие. Пазачите не бяха един­ствените будни бандити.

Другите наемници се присъединиха към Чейс. Мъжът ги за­позна с наблюденията си.

- Нямам идея какво представлява онази барака - заяви той.

Съливан извади бинокъл и огледа лагера.

- Не мога да видя нищо в този проклет дъжд - измърмори той - Малките палатки биха побрали трима, най-много чети­рима мъже, ако се натъпчат в тях. Голямата... десет, че дори и повече.

- С колко души си имаме работа, с близо трийсет ли? - по­пита Ломакс недоволен.

Новозеландецът поклати глава.

- Съмнявам се. Навярно държат заложниците в голямата па­латка - много по-лесно е да ги пазят, когато всички са на едно място. Те са осем души.

- В такъв случай остават двайсет и двама срещу шест. Пак не ми се нрави подобен вариант.

- Изненадата е на наша страна - отбеляза Хойт. - Можем да отстраним повечето от тях, преди въобще да са разбрали, че сме тук. Ако се наложи - добави мъжът, когато видя намръщената физиономия на Съливан.

- Ако хуманитарните работници са в голямата палатка, мис­ля, че можем да стигнем до тях, без да бъдем забелязани. - Чейс посочи към едно тъмно петно между укритията и пътеката, по която вървеше единият от часовите. - С добре премерени действия ще се скрием в храстите и ще минем периметъра, а когато този пазач се отдалечи от нас, ще се промъкнем точно зад палатките.

- По един и същ маршрут ли върви всеки път? - попита Кастил.

- Откакто го наблюдавам - да. Навярно си е направил пъте­ка, от която не би искал да се отклони в тази тъмница.

Риос прехапа устната си.

- Трябва да сме сигурни, че заложниците са там. Ако напад­нем и тях ги няма...

- Прав си - съгласи се Съливан. - Също така имаме нужда от информация срещу колко точно хора сме изправени. Някой от нас трябва да разучи.

- Аз ще го направя - веднага се обади Хойт.

Съливан го дари с непроницаемо изражение, след което по­клати глава.

- Еди, Мак ми каза, че имаш наскорошен опит от операции в джунгли и освобождаване на заложници. Прав ли съм?

- Ако за наскорошен опит имаш предвид преди две години, то, да, прав си - отвърна Чейс.

- Мислиш ли, че можеш да се промъкнеш, без да те забележат?

Англичанинът огледа отново лагера, прецени разстоянията, възможните пътища за проникване и оттегляне, маршрута на часовите...

- Да, мога да се справя.

- Добре - каза Съливан. - Хюго, ти си с мен - ще отидем до онези скали и ще го прикриваме. Останалите, стойте тук и си дръжте очите отворени.

Ломакс, Риос и Хойт кимнаха, след което се разделиха и зае­ха позиции, от които можеха да наблюдават случващото се долу и имаха възможност за чиста стрелба. Другите трима мъже тръгнаха предпазливо надолу по склона към скалите. Кастил и Съливан се спряха, за да огледат палатките, а Чейс се приготви да продължи.

- Успех - пожела му новозеландецът.

- Бори се до края, Едуард - добави Кастил.

- Винаги го правя - отвърна Еди, кимна на приятеля си, пре­ди да се свлече на земята и да запълзи между растителността.

Обърна се бързо назад - двамата мъже се намираха на пет метра от него, но не бяха нищо повече от сенки, а тримата на върха на склона бяха невидими, скрити от мрака и дъжда. Ня­маше да им е проблем да останат незабелязани от бандитите.

Както нямаше да е проблем за него да намери похитители­те. Часовият не правеше никакви опити да се скрие, светлината на фенерчето му се виждаше ясно, мъжът не изглеждаше никак внимателен. Лъчът на осветителното устройство прекарваше повече време насочен в земята, отколкото в недрата на джунг­лата. Това нямаше значение, Чейс замръзна веднага щом стигна до пътеката на пазача.

От своето скривалище, залегнал под провисналите клони на някакво огромно растение, Еди наблюдаваше мъжа, който мина на около пет метра от него. Бандитът носеше дълъг дъждобран и широкопола шапка в цвят каки, водата шуртеше и от двата му аксесоара. От изражението на лицето му на светлината на фе­нерчето личеше, че човекът не изглеждаше никак щастлив, че е бил назначен за часови.

Светлината също така разкри и оръжието, окачено на ра­мото му. То беше „Калашников“, което не беше никаква изне­нада за Чейс...

Изненадата за него беше типът „Калашников“. Специално­то му обучение в САС го беше научило да разпознава оръжията от пръв поглед, така че късото дуло му подсказваше, че това е автомат АКС-74У, скъсената версия на АКС-74. Този модел бе компактен и предназначен за операции, в които се изискваше добра мобилност, за сметка на обхвата и огневата мощ, използ­ваше се предимно от специалните служби. Не беше от оръжия­та, които често се срещаха в ръцете на бандитите в джунглите. Очакваше нещо подобно на неговия застаряващ АК-47.

Еди изгони мисълта от главата си и се съсредоточи върху тътрещия се часови, чакаше го да се скрие зад дърветата, преди да действа. Маршрутът на пазача беше ясен, калта, осеяна със стъпките на мъжа, говореше достатъчно. Чейс вдигна глава, за да се увери, че бандитът продължава да се отдалечава, скочи на крака и се размърда, като се опитваше да оставя следи далеч от пътеката на патрула. След малко отново се просна на земята и продължи да напредва.

Движеше се бавно и внимателно, отне му пет минути, за да стигне до лагера. Надникна над един изгнил дънер. Видя шест палатки - пет малки и една голяма, като две от малките тъмне­еха. Барабаненето на капките върху платнищата не му попречи да чуе тихите разговори, които се водеха в укритията. Сенките се движеха върху някои от палатките в подобие на странен ма­гически фенер.

Чейс не помръдваше, изучаваше района. В трите малки ук­рития имаше поне шест души, плюс онези, които се намираха в двете неосветени. Голямата палатка беше трудна за преценка, но мъжът предположи, че в нея няма да се намират по-малко от шест души. Ако хуманитарните работници бяха в нея, това означаваше, че трябва да се справят с поне девет бандити, за да я превземат: шест в малките палатки, един, който вероятно пазеше пленниците, и двама часови.

Също така не трябваше да изключва и мистериозната барака. Със сигурност не беше останала от войната. Имаше формата на куб, всяка от страните ѝ бе около четири метра и половина, беше издигната от земята на подпори, които приличаха на хеликоптерни шейни. Прозорчето, което беше видял по-рано, се оказа, че се намира на врата, от другата му страна имаше вертикални щори. На покрива беше инсталирана сателитна чиния и дори през шума от поройния дъжд и силния вятър можеше да чуе работещия ге­нератор. Лагерът беше нещо повече от обикновено укритие.

Вниманието на Чейс беше привлечено от ново раздвижване. Предната част на една от малките палатки се отвори и от нея излезе някакъв мъж, той прибяга до едно от двете неосветени укрития. Каза нещо на виетнамски. След няколко секунди па­латката се освети и някой отговори.

В такъв случай враговете бяха поне десет, но Еди забеляза и нещо друго - този мъж също беше въоръжен с АКС-74У. Едно такова оръжие можеше да мине за случайност, но две? Не, ня­маше начин. Освен ако някой не ги беше раздал на бандитите...

Или тези хора въобще не бяха бандити.

Мъжът приключи разговора с партньора си и се върна в своята палатка. Чейс остана на мястото си доста дълго време, преди отново да започне да се движи. Каквото и да се случваше на това място, той имаше цел: трябваше да локализира пленни­ците. Преодоля дънера и запълзя към голямата палатка.

Тя имаше две полиетиленови прозорчета от най-близката до Еди страна. Англичанинът се промъкна до тях и надникна през прозрачната пластмаса.

Вътре се намираха няколко закачулени фигури, ръцете им бяха вързани зад гърбовете, някои седяха, други лежаха върху одеяла, не помръдваха. Това бяха хуманитарните работници. Един виетнамец стоеше на малко столче до входа, а в другия край на палатката имаше втори пазач. И двамата бяха въоръже­ни с АКС-74У.

Чейс преброи пленниците. Бяха седем. Къде ли се намираше осмият в такъв случай?

Звукът от генератора му предложи една възможност.

Чейс отново залегна в тревата и започна да пълзи в кръг около лагера към бараката. Беше изминал две-трети от разстоянието, когато ново раздвижване го накара да замръзне. Трима мъже из­лязоха от палатката и се насочиха към мистериозната постройка. Всички носеха найлонови пончота и шапки, но не широкополи като на бандитите, а бейзболни. Главите им бяха наведени и вър­вяха с гръб към Еди, така че той не успя да види лицата им.

За сметка на това чуваше какво си говорят. Определено раз­говорът им не беше на виетнамски.

Руснаци ли бяха? Чейс знаеше само няколко фрази от този език, но акцентът и произношението му се сториха такива. Как­во, да го вземат мътните, търсеха те тук?

Фигурите стигнаха до бараката и влязоха в нея. Еди видя малка част от вътрешността на помещението, но бялата боя и неръждаемата стомана не му подсказаха абсолютно нищо. Той се приближи още повече. След няколко минути вратата се отво­ри отново и тримата мъже излязоха. Този път Чейс видя лицата им. Определено не бяха виетнамци.

Единият от тях беше в средата на петдесетте и с червеникава брада, другият бе едър човек с неумело поддържан тънък мустак, в края на двайсетте си години. Той беше потънал в разговор с третия руснак. Еди не разбираше какво си говорят, но едно нещо му стана пределно ясно от държанието им: последният мъж беше шефът. Той бе и най-високият от тримата, изглеждаше на въз­растта на Чейс, в началото на трийсетте си, с триъгълна форма на лицето и със строг, бледен поглед, който завъртя пренебре­жително при предложението на по-младия си спътник. Уплашен, мустакатият мъж потъна в неловко мълчание.

Англичанинът изчака триото да се върне при палатките, пре­ди да продължи с разузнаването. Не след дълго достигна бара­ката. Изкачи металните стъпала до вратата.

Внимателно опита дръжката. Тя поддаде. Чейс вдигна оръ­жието си, отвори вратата и бързо се вмъкна вътре.

Нямаше представа какво ще открие там, но въпреки това ос­тана шокиран при гледката, която се разкри пред очите му.

Стъклена преграда разделяше бараката на две. Тясната част, в която се намираше Еди, приличаше на галерия, място, където хората можеха да наблюдават какво се случва от другата страна.

Медицински експерименти.

Чейс забеляза последната пленничка. Веднага позна младата блондинка от снимката, която Лок му беше показал - това беше Наталия Пьолтл, дъщерята на американеца. Момичето спеше - навярно беше упоено, няколко интравенозни системи се пода­ваха от голата му ръка. По кожата му имаше синини, там, къде­то бяха забивани още игли. Пьолтл беше облечена единствено в бяла операционна пижама, която като че ли бе направена спе­циално за нея; коремът ѝ беше покрит с парче плат, пристегнат с лента велкро, под него личаха превръзки. Силната синьо-бяла светлина идваше от няколко кръгли лампи на тавана и осветя­ваше жертвата като някакво животно на масата на препаратор.

На Еди започна да му се повдига, но той запази самообла­дание и огледа останалата част от помещението. В единия ъгъл имаше голям неръждаем шкаф, който приличаше на хладил­ник; може би служеше за съхранение на проби? Другият ъгъл приютяваше малка метална мивка, остъклените рафтове до нея съдържаха блестящи хирургически инструменти и колби с раз­лични химикали. Върху един шкаф с чекмеджета, който се на­мираше до операционната маса, стоеше лаптоп.

Каквото и да се случваше тук, беше ясно, че не ставаше въп­рос за случайно отвличане от бандити. Някой бе хвърлил много усилия, за да се докопа до Наталия.

Получаването на отговор на въпроса кой беше този някой, можеше да почака. Пьолтл не беше единствената пленничка. Основен приоритет пред Еди бе да се върне при Съливан и да запознае екипа със ситуацията.

Чейс се пребори с желанието си да освободи младата жена и да я отведе на сигурно място, след което отвори едва вратата. Проливният дъжд продължаваше да държи похитителите на мо­мичето по палатките им.

- Съвсем скоро ще се върна за теб - обеща Еди на спящата Наталия и се измъкна от бараката.

7.

Швеция

Еди натисна още повече педала на газта и изпрати туизито на юг по булеварда след похитителите на Тува. Доста пред тях аудито направи рязък завой надясно. Чейс пог­ледна към спидометъра и се опита да прецени колко време ще му отнеме, докато стигне до разклонението. За един момент му се стори, че малката кола е изключително бърза - след което се сети, че числата отговаряха на километри в час, а не на мили.

- Еди! - изкрещя Нина от задната седалка. - Завий надясно, точно там! - Жената посочи към една улица, която продължава­ше на югозапад, докато стискаше айфона си здраво в ръце. На екрана на апарата се възпроизвеждаше 3D карта на Стокхолм. - Това е пряк път, по него можем да ги настигнем!

Чейс направи завоя и вкара туизито в другото платно, за да изпревари една бавно движеща се кола. Пътят беше без изход, в края му имаше дървета, между които се намираше велоалея. Еди се надяваше колата да е достатъчно малка, за да се промък­не по нея.

- Какво има там долу?

Нина завъртя картата.

- Река. Единственият път, по който могат да минат, е покрай нея. Пътят се казва... „Страндвеген“.

Еди натисна клаксона на автомобила, изплашените минувачи скачаха настрани, когато той се отклони по велоалеята. През отворените страни на колата влязоха сняг и киша, които ги из­цапаха.

- Къде отива този път?

- Откъде, по дяволите, да знам? Никога не съм била тук!

Въпреки това идеята ѝ да използват прекия път беше добра. Аудито мина точно пред тях и продължи на запад по протеже­нието на реката. Чейс още натискаше клаксона, когато излезе на друг широк булевард. Трамвайни линии бяха обрамчили всичките платна, в средата на пътя имаше разделителен тротоар и дълга редица с дървета на него, трамваи кръстосваха улицата в и бездруго натоварения трафик. Аудито беше принудено да се промъква агресивно между колите, за да избегне опасността да попадне в задръстване.

Доста по-малкото рено се промъкваше в пролуките без проблем.

- Вече започвам да намирам смисъл в това чудо - призна си Еди. - Настигаме ги.

Нина наклони картата на една страна, за да добие по-добра представа за онова, което се намираше пред тях.

- Ако не завият в една от страничните улички, ще трябва да продължат надолу по реката още километър. Навярно са се насочили към един от главните пътища извън градаааа! - про­пищя жената, когато Чейс прекара колата между два други ав­томобила на милиметри от тях.

- Другият път не минавай така!

- Предпочиташ да ги бях ударил ли?

- Предпочиташ аз да те ударя ли?

- Не съм навит... чакай малко, виж! - Двете платна пред тях бяха пълни с неподвижни превозни средства, а трамваят в тре­тото запушваше единственото отворено пред похитителите аве­ню. Стоповете на аудито светеха. - Заседнали са.

- Май не са - каза Нина, когато автомобилът даде пълна газ, избута една по-малка кола от пътя си и прекоси линиите точно зад трамвая и мина през разделителния тротоар. Един мъж, кой­то вървеше по него, отскочи от пътя ѝ, колата отклони рязко в последния момент, за да го избегне. Аудито премина бордюра от другата страна и отново се заплъзга в посока запад - с тази разлика, че сега се намираше в насрещното движение.

Еди се възползва от ниската част на бордюра, където пре­косяваха пешеходците, за да преодолее залесения централен разделител. Запромъква се между дърветата, преди да се озове на празното платно от другата страна, предназначено за авто­буси и трамваи. Шофьорът на аудито се опита да пресече пътя и да излезе на празното пространство пред тяхната кола, но не успя да намери достатъчно голяма пролука между преминава­щите коли, за да го стори. Разярен от неуспеха си, мъжът зави в другата посока и подкара автомобила по павиран път по край­брежната линия, през цялото време надуваше клаксона и присвяткваше с фаровете. Изплашените пешеходци бързаха да се махнат от пътя му.

- Господи! - възмути се Нина, когато руснаците завиха. - Някой ще бъде убит!

- Да, навярно ние! - отговори Еди притеснен. Платното, на което се намираха, вече не беше празно, пред тях светеха фа­ровете на трамвай - и приближаваха с обезпокоителна скорост. Бордюрът отдясно беше достатъчно висок, за да се преобърне малката кола, ако англичанинът се опиташе да мине през него, но връхлетеше ли върху насрещното движение, щеше да е още по-опасно...

Нямаше време. Трамваят беше изключително близо.

Чейс зави наляво.

Нина изпищя, когато релсовата машина премина отдясно на тях, всичко от другата им страна се размаза, когато Еди яхна вълната и се озова на разделителната линия между двете плат­на. Шофьорът на автомобила срещу тях инстинктивно зави, за да избегне челния удар, двете коли ожулиха страните си, разне­се се пронизителен стържещ метален звук. Движението зад тях рязко спря, зазвучаха клаксони и удари на броня в броня.

Трамваят премина и Чейс веднага се върна на празното плат­но. Съпругата му го удари по рамото с юмрук.

- Казах ти да не правиш така!

Еди не ѝ обърна внимание, търсеше похитителите на Тува. Черното ауди продължаваше да се движи по павирания път. С доста по-бавна скорост, за да не удари някой от пешеходците. Това подсказа на Еди, че мъжете не бяха тотални изверги, стре­мяха се да избегнат косвените жертви сред невинните жители на града.

Това съвсем не означаваше, че Скилфингър беше в безопас­ност. Чейс подкара туизито с максималната му скорост, макар тя да не беше много голяма - беше достатъчна в този момент, за да настигне похитителите.

- Какво ни чака отпред? - провикна се англичанинът към съпругата си.

Нина увеличи картата.

- Прилича ми на голямо кръстовище. Ако искат да напуснат града, трябва да продължат напред... - Жената млъкна. - Чувам сирените на ченгетата!

Еди също ги чу малко по-късно. Погледна към аудито. Бу­левардът, по който караха, свършваше. След него пътят се раз­деляше като вилица, всеки ръкав беше осеян с пулсиращи сини светлини.

Не всички пътища за бягство пред похитителите бяха отрязани. Вляво от тях имаше тесен залив, около който бяха акости­рали малки развлекателни корабчета, по края му се извиваше в полукръг друг път. Руснаците също го бяха забелязали, единият от силуетите в колата жестикулираше енергично. Автомобилът продължи, зави покрай малкото пристанище, преди най-накрая да успее да слезе от тротоара и да се включи в пътя, на косъм от катастрофата.

Еди прекара малкия автомобил между пъплещите коли нао­коло и ги последва.

- Накъде води този път? - попита той.

Нина бързо провери на картата.

- Казва се „Ниброхамнен“ и води до... никъде! - Екранът на смартфона показваше, че едната страна на улицата продължа­ваше покрай силно застроена площ, а другата следваше реката, откъдето водеше отново до главния път. - Ако караме напряко, ще ги настигнем!

Аудито се отдалечаваше бързо по бреговата линия. Явно беше, че шофьорът му също не бе запознат със сложната гео­графия на Стокхолм. Еди погледна назад, изви автомобила на една страна и спря. Полицейските коли се опитваха да си про­правят път през трафика, но не постигаха особен успех.

- Откъде можем да минем напряко?

- От ей там долу! - Нина посочи вдясно. Между бледа ка­менна сграда, от която висяха банери, на които пишеше „Мусиколиска“, и огромен хотел се намираше тесен път.

Еди видя предупредителния знак в началото му.

- Влизането е забранено - еднопосочна е.

- Тази улица е единствената ни възможност. Иначе няма да можем да настигнем похитителите. - Преднината на аудито растеше. Още няколко секунди и щеше да се изгуби зад край­речния завой.

Еди опита да обърне, но видя, че и двете платна са блокира­ни от други коли, които чакаха на светофарите. Това не бяха автомобили, покрай които можеше да се промъкне с туизито. Единият беше камион за боклук, а другият снегорин, двете ме­тални туловища заемаха цялата площ на уличката. Мантинелите отстрани не позволяваха на Чейс да подкара превозното си средство по тротоара.

- Уха! Няма как да минем. - Англичанинът бързо върна реното на „Ниброхамнен“.

Руснаците се бяха скрили от поглед.

- Изгубихме ги! - констатира ужасена Нина.

- Не, въобще не сме - настоя Еди. Насочи превозното им средство по улицата покрай покрития с бръшлян хотел „Радисън“, след което рязко спря. Колата им се приплъзна на една страна и застана точно срещу главния вход на сградата.

- О, даже не си го и помисляй... - простена Уайлд.

- О, даже си го помислих! - Чейс настъпи педала на газта до долу. Туизито подскочи върху ниския бордюр и мина през вратите към лобито на хотела.

Гостите запищяха и се опитаха да се махнат от пътя, малката количка свистеше покрай тях. Еди натискаше клаксона постоянно.

- Разкарайте се от пътя! - Една възрастна двойка беше пре­калено бавна и объркана, за да успее да реагира навреме, и това принуди Еди да се отклони от пътя си. Мокрите гуми на автомо­била се плъзнаха по теракотения под, той се удари в една маса и я запрати на една страна заедно е лампата върху нея, преди англичанинът да успее да го овладее. - Хайде де, размърдайте си задниците!

- Много съжалявам - извиняваше се Нина на гостите на хо­тела.

Последваха още викове и крясъци, когато малката количка продължи да кара през лобито. Рецепцията се откри пред погле­да на Чейс, служителите зяпнаха, когато видяха какво се е на­сочило към тях. Англичанинът направи нов рязък десен завой, заобиколи ъгъла и разпиля нечий багаж.

- Надявам се да има изход от тук - каза той.

- О, сега ли се сети да мислиш за това? - излая Нина.

- Познаваш ме от шест години. Кога съм мислил за каквото и да било предварително?

- Ако имаме деца, ще трябва да започнеш да го правиш! - Жената забеляза един знак на стената със стрелка, която соче­ше надясно. - В края на този коридор има изход.

- Този път ще ни изведе до мястото, от което влязохме - въз­рази Еди. Видя двойка врати пред себе си и се насочи към тях, като отново занатиска енергично клаксона. - Тази възможност ми се струва по-добра.

- Не, недей! - Беше прекалено късно, за да спира. Нина се подготви за удара...

Малкият автомобил изблъска вратите, като едва не изкърти едната от пантите ѝ. Сервитьорите се дръпнаха стреснати на една страна, чиниите от таблите им се разлетяха наоколо. Двой­ката беше влязла в ресторант, който някога е бил двор, сега беше покрит със стъклени плоскости вместо таван. Хранещите се в заведението хора подскочиха, стреснати от неочакваното нахлуване.

Еди се промъкваше ловко между масите.

- Къде е проклетият изход? - Големи участъци от стената бяха покрити с черни завеси. Най-накрая мъжът забеляза един светещ знак, който се подаваше измежду пердетата и се насочи към него.

- Не ни обръщайте внимание - каза Нина, засрамена от изу­мените погледи на посетителите на ресторанта. Някои от тях я бяха разпознали: все пак тя беше публична фигура. - Мамка му! За пореден път ще вляза във вестниците.

- Мислех си, че вече си свикнала с всичко това. Извинете ме - добави Еди и натисна клаксона, за да накара един серви­тьор да се разкара от пътя му. Мъжът режеше печено върху малка масичка за сервиране; на Чейс му хрумна една идея и когато мина покрай човека, взе от ръцете му големия нож.

- Какво правиш? - попита Нина.

- Планирам! - Еди заклини ножа до седалката и се насочи между завесите към изхода. За негово облекчение, вратите бяха летящи, колата ги отвори и мина през тях. Пред очите му се откри дълъг коридор. Чейс настъпи педала на газта. - Къде ще излезем?

- Не мисля, че приложението показва вътрешностите на сградите - оплака се жената и провери екрана на айфона си от­ново. - Чакай малко... този коридор изглежда достатьчно дълъг, за да ни изведе в другия край на хотела... - Нина завъртя изоб­ражението, за да придобие по-добра представа за сградата. - Отзад има паркинг. Ако успеем да излезем на него и завием надясно, ще излезем на онази еднопосочна улица.

Еди отново натисна клаксона и още служители на хотела се разбягаха, когато реното влезе в друго лоби в задната част на сградата. Огромна арковидна двойна врата водеше навън. Един мъж с табелка на костюма си се забърза към изхода, като че ли искаше да им препречи пътя, но когато автомобилът не показа никакви признаци, че ще намали, човекът просто отвори врати­те, за да ги предпази от потрошаване.

- Благодарско, човече - провикна се Чейс, когато мина пок­рай служителя.

Излязоха навън и ги лъхна леденият стокхолмски въздух. Павираната зона между двете крила на хотела наистина се ока­за малък паркинг, една порта водеше до някакъв път. Еди мина през нея, зави надясно и веднага след това наляво, за да излезе на еднопосочната улица, към която се стремяха. Изсвистя опасно покрай преминаващите автомобили.

- Добре, а сега накъде да карам?

- Право напред - отговори Нина. - Ако онези следват край­брежната линия, ще се озоват вляво от нас.

Чейс кимна.

- Надявам се все още да сме пред тях. - Дясното платно беше чисто откъм коли и англичанинът се премести в него. Набли­жаваха едно оживено кръстовище, намиращо се в единия край на мост над реката. Автомобили и автобуси идваха от всички посоки.

Не се чуваха сирени - нито пък изнервени мелодии от клак­сони. Похитителите още не бяха минали оттук. Не можеше да са далеч, скоро щяха да се появят - развиваха доста по-добра скорост от тяхното електрическо туизи. Еди се съсредоточи и с пълна газ се стрелна през улицата към крайбрежната линия.

Сега вече чу клаксони, които свиреха в някакъв свиреп син­хрон.

- Ето ги, идват! - провикна се Нина, когато видя лъскавата чер­на кола да се прокрадва между другите автомобили точно към тях.

- Дръж се здраво! - предупреди я Еди и се шмугна през плат­ната, за да пресече пътя на аудито. Двете коли бяха много близо една до друга, двигателят на немската машина ревеше. Чейс взе ножа, точно когато другото превозно средство ги връхлиташе.

Малкото туизи беше достатъчно атрактивно, за да се запе­чата в ума на похитителите. Шофьорът се изненада, когато го видя, но бързо се опомни и рязко насочи автомобила си към него. Еди завъртя волана, за да избегне сблъсъка. Предницата на аудито остърга подобното на спасителна капсула превозно средство.

- Мамка му! - изкрещя Нина, когато руснакът обърна колата и се насочи към тях в нов опит да ги изблъска от пътя.

Съпругът ѝ не се безпокоеше толкова много от шофьора, колкото от мъжа до него. Предното стъкло на автомобила се смъкна надолу, от него се появи оръжие, насочено към тях...

Еди наби спирачка... и вкара ножа в задната гума на аудито, изстрелът премина над него.

Острието се заби в колелото и ръката му за миг беше зах­ваната от въртенето на гумата - почувства силна болка. По-голямата кола се завъртя и запрати по-малката на една страна... повредената гума се пръсна и изгърмя подобно на изстрел.

Руснакът се опита да овладее колата, но дори и подобен мо­дел със задвижване на четирите гуми, не можеше да се справи с мократа настилка. Мъжът в мястото за пътника беше захвърлен навън, той изтърва оръжието си. Опита се да се върне обратно в колата... но изкрещя, когато видя какво го връхлита...

Аудито се удари странично в един съчленен автобус. Про­зорците на леката кола се счупиха и посипаха пътниците със стъкла. Немската машина отскочи назад и замря по средата на пътя. Стрелецът се свлече мъртъв от смачканата страна на ко­лата, лицето и по-голямата част от ръката му се бяха забили в разкъсаната хармоника, която свързваше двете части на авто­буса. Другите пътници в аудито се разминаха единствено със замайване от сблъсъка.

Техните преследвачи също не успяха да избегнат катастро­фата. Въпреки усилията на Еди да овладее туизито, то се закла­ти и се обърна...

Англичанинът стискаше здраво волана, а Нина седалката му, докато колата се плъзгаше като шейна по пътя на едната си страна. Удариха се в един бордюр, закръгленият таван на пре­возното средство пое удара с ужасен вой на смачкана ламарина.

Преминаващите хора се запътиха към тях, за да помогнат, разтревожени лица надничаха във вътрешността на автомоби­ла. Еди потръпна, когато се опита да се движи; болката в лява­та му ръка беше подкрепена от силно пулсиране в дясното му рамо, там, където асфалтът го беше ожулил. За щастие, нямаше нищо счупено. Тревожеше се повече за съпругата си.

- Нина! - изпъшка той и се опита да се надигне. - Добре ли си?

- Не, определено не съм! - изрева тя, когато хората ѝ по­могнаха да се поизправи. Беше си ударила главата в заледения път и по слепоочието ѝ се стичаше кръв от една рана над него. Притисна с ръка мястото, но съжали, че го стори, нова порция болка заля главата ѝ. - Мамка му, това болеше!

Някой от все по-сгъстяващата се тълпа заговори на английски:

- Ще повикам линейка.

- Зарежи линейката, обади се на ченгетата - заповяда му Еди и се обърна, за да локализира колата на похитителите. Шофьо­рът се опитваше да се измъкне от нея, беше замаян. - По дяво­лите! Още мърдат.

- Как е Тува? - попита уплашена Нина, обхващаше я сериоз­но безпокойство за шведската ѝ колежка.

Еди се измъкна от преобърнатото туизи. Руснаците искаха да извадят Скилфингър от аудито...

Не, по-скоро се опитваха да я извадят. Жената не помръд­ваше, навярно беше в безсъзнание. Похитителите ѝ не изглеж­даха много по-добре от нея. Единият от мъжете заобиколи ко­лата, хвърли поглед към историчката и към тълпата от зяпачи, след което излая някаква команда към спътниците си. Триото заряза Тува и се насочи към парка, намиращ се в северозапад­на посока.

- Нина, увери се, че тя е добре - каза Еди и хукна, но не след руснаците, а обратно към автобуса, беше забелязал нещо на земята.

- Какво смяташ да правиш? - попита го съпругата му.

- Ще разбера кои са тези момчета - провикна се в отговор Чейс. Стигна до онова, което търсеше - падналото оръжие на мъртвия мъж. Вдигна го. Отне му известно време, докато го разпознае: беше „Вектор СР-1“, мощен пистолет, който се из­ползваше предимно от ФСБ - руските служби за разузнаване, които бяха наследили КГБ. Това доста ясно заявяваше кой точно се опита да отвлече Тува Скилфингър. Но въпросът, който оставаше, беше защо?

Имаше само един начин да разбере. Докато Нина се измъкна от туизито и тръгна към другата кола, Еди хукна след опитва­щите се да избягат похитители.

Водачът на групата видимо беше ранен, накуцваше, като бя­гаше, но определено имаше подготовката и волята да преодолее болката. Обърна се, за да погледне зад гърба си, когато стиг­наха до входа на парка, и видя, че Еди е по петите им. Излая нова заповед, единият от мъжете замръзна на тротоара и бързо извади оръжието си...

Чейс се хвърли и претъркули зад едно спряло „Волво“ точно когато руснакът откри огън. Жената в колата запищя и се наве­де, куршумите се врязваха в превозното ѝ средство.

- Господи! - стресна се Нина, като чу стрелба, и залегна зад аудито. Паниката се беше разнесла сред хората наоколо, пръс­каха се като ято уплашени птици. Руснакът продължи да стреля и счупи няколко от прозорците на волвото, след което се обърна да погледне зад гърба си докъде бяха стигнали спътниците му...

Точно такава възможност чакаше Еди.

Англичанинът се изправи и стреля през купето на колата, пред погледа на изпадналата в истерия шофьорка. Две кървави точки се появиха на гърдите на руснака. Той се свлече на земя­та. Чейс набързо се извини на жената в автомобила и хукна да избие оръжието от ръцете на похитителя, в случай че той все още представляваше заплаха.

Не беше такава, очите му бяха широко оцъклени. Еди изгле­да с гневен поглед мъртвия мъж и тръгна след спътниците му.

* * *

Нина наблюдаваше Еди, докато не навлезе в парка, изправи се и надникна в аудито. Скилфингър се беше проснала на задната седалка, не помръдваше.

- Тува? - повика я притеснената американка и посегна към врата ѝ, за да провери пулса. - Добре ли си?

За момент не почувства нищо... след което усети слаб, но пос­тоянен ритъм. Тува реагира на допира, стресна се и изстреля нещо на шведски.

- Всичко е наред, всичко е наред! - успокои я Нина. - Тръг­наха си.

Историчката се вторачи в нея, все още беше уплашена.

- Кои бяха тези? Какво искаха от мен?

- Нямам представа, но сега си в безопасност. Полицията е на път. Добре ли си?

Тува се изправи и сложи ръка на главата си.

- Така... така мисля. Ударих се, когато катастрофирахме... - Жената видя раната на Нина. – Oj here Gud!²¹ Ранена си!

- Ще оживея - отвърна Уайлд през стиснати зъби.

- Еди как е? Добре ли е и той?

- Надявам се. - Нина Уайлд се обърна, за да види как съпру­гът ѝ преследваше похитителите в парка.

* * *

Чейс прескочи една малка ограда, мина напряко през някаква цветна леха, покрита със сняг, преди да излезе на голяма пътека. Двамата руснаци се намираха на около петдесет метра пред него, бяха минали покрай една голяма статуя, издигната на висок ка­менен плинт²². Накуцващият водач се обърна отново назад, за да открие, че Еди продължава да ги преследва. Последва нова запо­вед, спътникът му спря на място и вдигна оръжието си.

- Мамка му! - изруга Чейс и бързо смени посоката си, за да изпречи плинта между себе си и стрелеца. Свръхзвуково изсвистяване му подсказа, че току-що се е разминал с куршум. Последваха нова серия писъци, когато хората в парка осъзнаха, че се води престрелка.

Отливки от старовремски оръдия и мортири играеха ролята на ограда, между тях висяха вериги. Еди прескочи една от тях и опря гърба си в плинта. Вдигна оръжие и надникна зад ъгъла. Дали руснакът просто се опитваше да го забави, или целта му беше да го убие?

Последвалият нов изстрел и посипалите се каменни частици от ъгълчето на платформата му отговориха на въпроса; Чейс бързо се прикри. Преди да катастрофират, руснаците се опит­ваха да избегнат косвените жертви, но сега, след като изгубиха пленничката си и бяха притиснати в ъгъла, всичките им задръж­ки бяха отпаднали.

Еди се наведе дотолкова, доколкото смяташе, че ще е без­опасно да не бъде отнесен от куршум, и надникна, за да види какво прави опонентът му. Водачът бягаше напряко през една поляна в посока към някаква червена черква, която се намираше зад редица дървета. Макар и куцащ, съвсем скоро мъжът щеше да се изгуби от поглед - а Чейс не се съмняваше, че той разпо­лага с достатъчно умения да се слее с тълпата наоколо.

Ако руснакът се измъкнеше, Тува щеше да продължава да бъде в опасност от евентуално ново отвличане - или дори по-лошо. Не можеше да позволи това да се случи.

Първо обаче трябваше да се справи със стрелеца.

Еди свали коженото си яке. Хвърли го от едната страна на плинта... и се стрелна към другата.

Руснакът стреля... по първата цел - якето се сгърчи във въз­духа, когато куршумът премина през него. Мъжът светкавично осъзна, че това е било само примамка, и се извърна към след­ващата цел...

Чейс обаче беше по-бърз от него. Изстрелът му улучи стрелеца точно в челото, куршумът излезе от задната част на главата му, последван от силна струя кръв. Руснакът едва не направи задно салто, преди да падне в снега, който се оцвети в червено.

Този път нямаше смисъл Еди да проверява дали опонентът му е неутрализиран. Скочи през веригите, вдигна якето си и тръгна след последния похитител.

Еди бързо настигаше руснака, раненият глезен на мъжа го забавяше. Той излезе от парка и тръгна по един път, който ми­наваше покрай черквата. Чейс бързо скъсяваше разстоянието помежду им. Шест метра, три. Похитителят чу, че го застигат, обърна се и вдигна пистолета си...

Еди се хвърли отгоре му и го събори на земята.

Двамата мъже се затъркаляха в снега. Шапката на руснака падна. Англичанинът насочи ритник в слабините му. Онзи се сви и Чейс улучи бедрото вместо тях. Кракът на похитителя отвърна на предизвикателството. Еди се отдръпна. Мъжът го удари в рамото. Англичанинът се претъркули и вдигна оръжи­ето си.

Както и руснакът...

За първи път двамата имаха възможност да огледат лицата си... Когато го сториха, застинаха.

Пистолетът на Еди не помръдваше от целта си - както и този на противника му. Мъжът беше по-висок от него, очите му бяха бледи, а лицето сурово и изпито. Двамата се гледаха един друг доста дълго време.

Руснакът наруши тишината:

- Знаеш защо съм тук, Чейс. - Това не беше въпрос.

- Знам - отвърна Еди. Похитителят кимна и свали оръжието си. Англичанинът стори същото.

Погледът на руснака остана закован в Чейс, замислен, прес­метлив - тогава без повече приказки мъжът се изправи и си тръгна. Еди също стана на крака, мълчаливо наблюдаваше как онзи зави зад червената черква и се изгуби от поглед.

Едва когато накуцващата фигура изчезна, англичанинът си облече отново разкъсаното яке и прибра пистолета в него. Чу, че някой се приближава, и се обърна.

- Еди! - провикна се Нина, тичаше към него. - Добре ли си?

- Да, добре съм - отвърна ѝ той.

Жената се огледа наоколо притеснена, нямаше и следа от по­хитителя.

- Какво се случи? Къде отиде онзи?

- Измъкна се.

- Но ти беше плътно по петите му.

- Измъкна се - равнодушно повтори Чейс и тръгна отново към парка, оставяйки изумената си съпруга зад себе си.

8.

Виетнам

- Цялата тази работа не ми харесва - сподели Чейс. - Нещо не е наред.

- И така да е, нямаме право на избор - отвърна Съливан, но видимо и той беше обезпокоен. - Трябва да измък­нем онези заложници от там, въпреки обстоятелствата. Но...

- Очевидно е, че тези хора не са обикновени бандити - каза Кастил, довършвайки мисълта на новозеландеца.

- Тогава какви са? - попита Риос.

- Каза, че всички са въоръжени с АКС-74У, нали? - обърна се Съливан към Чейс, който кимна. - Единствените виетнамци, които по принцип използват подобни оръжия, са членовете на специалните служби... или ТС2.

- Какво е ТС2? - попита Ломакс.

- Tông cuc Tình báo - официално се води Виетнамска во­енна агенция за разузнаване, но също така действа като тайна полиция и се ползва за шпионаж. Въпреки това не мога да се сетя за добра причина да вземат хуманитарни работници за заложници.

- Какво ще кажеш за руснаците? - попита го Чейс. - На мен ми се стори, че те ръководят онова, което се случва с Наталия. Но се питам какво правят и защо точно на нея?

- Нека вършим нещата едно по едно - отвърна новозеланде­цът. - Първо трябва да я освободим, както и останалите плен­ници - ако тези хора наистина са от ТС2, то тогава да изпълним мисията без никакви жертви става още по-важен приоритет за нас. Ако убием дори един член на тяхната тайна полиция, по­вярвайте ми, ще ни преследват докрай.

- Не виждам как бихме успели да сторим това - намеси се Хойт. - Ако наистина са толкова, колкото Чейс казва...

- Ще намерим начин - сопна се Съливан. - Ясно? Опитах комунистическото гостоприемство на виетнамците през седем­десетте. Не бих го пожелал и на най-големия си враг - а със сигурност не желая да го изпитвам отново на гърба си!

- Ако искаме да бъдем максимално незабележими, сега е най-подходящият момент да действаме - отбеляза Чейс. - Буря­та ще ни осигури прикритие. Нито един от тези палячовци няма да си покаже носа навън, ако не се налага. - Независимо от ук­ритията, които си бяха намерили, наемниците бяха подгизнали.

Съливан надникна иззад скалата, зад която се бяха прикрили.

- Има само един часови от тази страна на лагера - докладва той, след като видя светлината на едно фенерче. - Изглежда, мъ­жът се придържа към един и същ маршрут. Ако се възползваме от момента, можем да го обезвредим без много шум. И без да го убиваме - добави Хал и погледна предупредително към Хойт.

Американецът изсумтя саркастично.

- Добре, добре. Схванах намека.

Бързо създадоха план за действие, след което шестимата на­емници се насочиха към лагера. Тъй като вече се беше запознал с терена, Чейс поведе групата. Често спираше, за да установи позицията на часовия, докато не стигна до утъпканата пътека; сигнализира на спътниците си.

Нямаше нужда от обяснения - всеки си знаеше работата. Еди залегна зад един храст на около метър от пътеката, а Кастил зае позиция близо до него. Другите мъже се пръснаха зад тях, бяха готови да действат, ако се наложеше.

Вятърът брулеше здраво, дъждовните капки се сипеха по англичанина като малки бомби. Пончото го пазеше от дъжда толкова, колкото и ако беше без него. Но наметалото му слу­жеше по друг начин - камуфлажната му окраска му помагаше да се слее с околността. С ниско приведена глава и храст, който да закрива фигурата му, часовият щеше да го види само ако се намираше на крачка от него.

Или поне така се надяваше...

Еди хвърли поглед настрани към една приведена сянка: това беше Кастил. Светлината, която се задаваше от другата посока, го наближаваше, фигурата на приносителя ѝ се появи по пъте­ката. Слабият проблясък на мокър метал подсказа, че оръжието на мъжа още е окачено на рамото му. Както и преди малко, лъ­чът на фенерчето осветяваше предимно пътеката и от време на време се стрелкаше към околната растителност.

Пет метра, два и половина. Чейс се напрегна, беше готов да действа. Метър и половина и светлината на фенерчето озари храста... след което рязко се насочи към него...

Чейс се изстреля като пружина, заби рамо в корема на виет­намеца и го събори на земята. Часовият се опита да изкрещи, но успя единствено да изгъргори, когато получи лакът в слаби­ните. Сви се от болка. Еди се претъркули и обви здраво едната си ръка около врата му, докато Кастил се шмугна към тях, взе автомата на мъжа и го хвърли зад храстите.

Чейс стегна хватката си. Жертвата му започна да се гърчи и да посяга с нокти към лицето му, но Хюго бързо се намеси и ре­зултатът беше ясен. Очите на мъжа се разшириха, той изстена за последно и се отпусна. Еди не го пусна още няколко секунди, за да се увери, че опонентът му не се преструва, след което го освободи. Главата на мъжа се олюля. Бързо провери пулса му. Все още беше жив.

От растителността изникнаха няколко фигури.

- Добре ли е? - попита Съливан.

- Припадна - докладва Чейс, отблъсна неподвижното тяло на мъжа и се изправи.

- Добре. - Хал се огледа наоколо. - Хойт, Риос, вържете го за онова дърво ей там. Също така му запушете устата - вероят­но няма да може да надвика този вятър, че да го чуят в лагера, но не искам да поемам никакви рискове. Останалите продължа­ваме. Еди?

Чейс отново поведе групата и откри пътеката около лагера, по която беше минал по-рано. Не след дълго екипът се озова пред храстите зад най-голямата палатка, Риос и Хойт скоро се присъединиха към тях.

- Няма никой навън - докладва Кастил, когато огледа района.

- Двама мъже охраняват заложниците, да? - попита Риос.

Чейс кимна и каза:

- Няма да е лошо да проверим дали някой друг не е влязъл там.

Хойт хвърли поглед към мрачната барака.

- Какво ще правим с момичето?

Съливан обмисли въпроса.

- Първо ще се справим с пазачите в палатката - реши той. - Когато ги премахнем от пътя си, ти и Еди ще отидете да я из­мъкнете, докато ние спасим другите заложници.

- Двамата пазачи се намират в противоположните страни на палатката - предупреди Чейс, - а входът е само един. Ако някой от тях вдигне олелия, прецакани сме, така че трябва да измис­лим начин да обезвредим и двамата едновременно.

Съливан се ухили, бръкна под пончото си и извади един блестящ нож.

- Ще си направим друг вход. Хайде, да се размърдаме.

Групата се раздели на два екипа от по трима, Чейс беше за­едно с Кастил и Съливан. Те се промъкнаха до затворения край на голямата палатка, докато другите запълзяха към входа ѝ. Ан­гличанинът отново надникна през пластмасовия прозорец.

- Пазачите все още са двама - прошепна той и се върна при спътниците си. - Единият е до вратата - с гръб към нея, наблю­дава пленниците. Другият е с гръб към другия край на палатката.

Съливан използва своя предавател, за да предаде информа­цията на другия екип. Риос вдигна палец, за да му покаже, че всичко е наред.

- Добре - каза новозеландецът, - да направим нова врата...

Мъжът внимателно разгледа ъгъла на палатката, избра най-подходящото място и ловко натисна върха на ножа върху него; то се намираше на около метър и двайсет над земята и точно до опорния прът. Мокрото платно се набръчка, но веднага се раз­цепи, когато Хал вложи повече сила. Непрестанното тупуркане на дъжда прикриваше шума от разрязването на плата. Мъжът бавно насочи острието надолу. То беше изключително остро, платното се разделяше, все едно новозеландецът режеше сваре­но яйце. Кастил придържаше срязаната част.

Най-накрая ножът стигна до земята. Съливан го изтегли и хвана долната част на плата, за да не изплющи на вятъра. Кимна на Чейс, който от своя страна се показа зад ъгъла и сигнализира на Риос от другата страна на палатката. Той отново вдигна па­лец в знак, че е разбрал съобщението.

- В готовност са - прошепна Еди.

- Подгответе оръжията - нареди Съливан. За да се увери, че другият екип ще го види какво прави, Чейс внимателно сва­ли автомата от рамото си. Мъжете отсреща сториха същото. Англичанинът кимна към Хал, за да потвърди готовността на всички. - Добре - каза той. - Кажи им да действат на пет.

Съливан се дръпна малко назад, като използва ботуша си, за да притисне платното на палатката, и приготви своя АК-47. Кастил зае бойна позиция, когато Чейс изпъна петте пръста на ръката си. Изчака, докато се увери, че тримата от другия екип са го забеля­зали, след което сви палеца си. Четири. Сви показалеца си, три...

Еди беше започнал обратното отброяване, така че нямаше нужда да продължава да свива пръстите си. Шестимата мъже знаеха точно кога трябва да се размърдат. Англичанинът стисна оръжието с две ръце и усети прилив на адреналин. Да повали от засада часови, беше лесна работа, но всяка грешка оттук ната­тък можеше да струва човешки животи.

Две, едно...

Съливан дръпна силно срязаната част на палатката и изсъска предупреждение на виетнамски към двамата пазачи да замръз­нат на място, докато Чейс се промъкна приведен и навря дулото на автомата си във врата на по-близкия от двамата. Кастил вле­зе веднага след него. Едновременно с тях входът на палатката се отвори и Риос и Хойт нахълтаха вътре. Испанецът насочи оръжието си в уплашения втори пазач... но американецът вече беше обърнал оръжието си с приклада напред и го стовари в черепа на мъжа. Той се свлече на пода.

- Да не си мръднал, Чарли - изръмжа Хойт, стовари крака си в гърба на виетнамеца и пак насочи автомата с приклада напред, за да го стовари отново в главата му.

- Стига толкова - провикна се Съливан, когато влезе в па­латката. Издаде заповед на езика на бандитите. Пленникът на Чейс се намръщи, но вдигна ръце зад главата си и коленичи. - Чисто ли е навън?

Ломакс се показа на входа.

- Да, чисто е.

- Добре. Остани на пост. - Американецът кимна и се върна на позицията си отвън. - Обезопасете тези двамата.

Насочените към пазачите оръжия ги отказаха да опитат нещо глупаво, докато наемниците ги завързаха и им запушиха устите. Когато приключиха с тях, Чейс огледа закачулените фигури. Най-близката до него беше на жена, дрехите ѝ бяха мръсни, но по тях нямаше следи от кръв. Другите пленници бяха в подобно състояние. Двама от мъжете имаха синини по себе си, но те бяха няколкодневни, навярно получени, когато хората бяха взети за заложници, а не след това.

- Тук сме, за да ви спасим - обяви тихичко Съливан. - Ей сега ще ви развържем. Не издавайте никакъв звук, става ли? Ако ме разбирате, кимнете с глави. - Всички пленници с изклю­чение на двама отговориха. - Освободете онези, които кимнаха, за да могат да обяснят на приятелите си, че ще ги измъкнем от тук - нареди на хората си Хал, преди да направи знак на Чейс и Хойт. - Вие двамата освободете Наталия. Внимавайте - все още искаме да избегнем престрелката.

- В такъв случай не се женете за нея - ухили им се насреща Кастил. Еди му направи знак, че ще послуша съвета му, и се измъкна от задната част на палатката.

Дъждът го връхлетя отново със силата на струя от пожарни­карски маркуч. Зад него Хойт измърмори някаква ругатня.

- Накъде? - попита американецът.

- Оттук. - Чейс залегна в тревата и запълзя около лагера. С приближаването си до бараката забеляза сред дърветата свет­лината от фенерчето на втория часови, но той се намираше на известно разстояние от тях. В никоя от по-малките палатки ня­маше признаци на живот. - Стигнахме.

Еди излезе от храстите до постройката, Хойт беше плътно зад него. Вертикалните щори зад единственото прозорче все още бяха затворени, нямаше как да прецени дали руснаците се бяха върнали вътре. Приготви оръжието си за стрелба и за- изкачва стъпалата.

- Добре, на три...

Последва ново мълчаливо отброяване - след което натисна дръжката и се стрелна вътре в помещението.

Наталия продължаваше да лежи в безсъзнание на масата. Но сега не беше сама.

Червенобрадият мъж, който беше облякъл бяла лаборантска престилка, вземаше кръвна проба от ръката ѝ. Той вдигна пог­лед, изглеждаше ядосан, че е бил прекъснат... Физиономията му бързо прие изплашено изражение, когато видя въоръжените нарушители. Той се спусна към уоки-токито, оставено до ком­пютъра...

Чейс изблъска плъзгащата се врата и насочи автомата си към мъжа.

- Не мърдай!

Хойт взе на мушка главата на руснака.

- Чу го. Не мърдай. - Червенобрадият неохотно отстъпи.

- Наблюдавай го - каза Еди и влезе във вътрешното поме­щение, за да провери Наталия. Спринцовката, която беше заби­та в ръката ѝ, бавно се пълнеше с тъмна кръв. Макар да беше заспала, изражението на младата жена показваше, че тя не се чувства удобно. Англичанинът се нахвърли отново на руснака, намръщен: - Какво си ѝ сторил?

Хойт се приближи до него и размаха заплашително авто­мата си.

- Отговори му, Иван. Или може би не говориш английски?

Мъжът премига.

- Вий американски? - попита мъжът и изстреля цяла тирада от протести на руски.

Чейс нямаше никаква представа какво казва, но страхът на руснака беше примесен с възмущение... или може би гняв.

Хойт го изблъска грубо в стената в отговор на изблика му.

- Просто стой там и си затваряй плювалника - нареди мъ­жът, с едната си ръка държеше автомата, а с другата отваряше чекмеджета и рафтове. - Тя добре ли е, Чейс?

- Нямам си никаква представа, не знам какво са ѝ направи­ли. - Синините по ръцете на момичето личаха ясно на светлина­та, идваща от тавана на помещението. Англичанинът се обърна ядосан към... доктора? Учения? - Какво има в тези системи? Ще я нараня ли, ако ги извадя? - Руснакът го гледаше неразбиращо, затова Чейс хвана гумения интравенозен маркуч и направи жест, все едно го вади. Изражението на мъжа се смени, но то не показваше притеснение, че пациентът е в опасност, както очак­ваше Еди; по-скоро беше ужасен, че ще изгуби нещо изключи­телно важно. - Ще приема това за „не“.

Чейс отлепи лепенката, която държеше иглата на място, след което махна и цялата система. В центъра на отворената раничка се събра малка капка кръв. Ученият възрази, Хойт заби приклада на оръжието си в корема му и онзи се строполи на пода. Еди махна и другите маркучи, след което внимателно извади малката спринцовка от ръката на момичето и я захвър­ли настрани.

- Наталия? - повика я той и се приведе по-близо до нея. - Чуваш ли ме? - Клепачите на момичето потрепериха едва, но Пьолтл имаше да извърви дълъг път, докато дойдеше в съзна­ние. - Мамка му! Трябва да я нос... Какво правиш?

Хойт беше свалил раницата от гърба си и прибираше лаптопа вътре в нея, преди да продължи с претърсването на чекмедже­тата и събирането на купчинките е листове, които Чейс предпо­ложи, че са бележки по проучването, което се провеждаше тук.

- Ще разбера върху какво са работили.

- Не това е целта на мисията ни. Помогни ми да я изправим.

- След минутка. Тя няма да избяга никъде.

- Наистина няма, ако не дойдеш да ми помогнеш, мамка му! - оплака се Еди, но американецът не му обърна внимание и продължи да рови из бараката. - Да го вземат мътните! - про­мърмори англичанинът и се обърна отново към момичето. Неж­но я потупа по бузата, но не получи никакъв отговор.

Пьолтл все още беше свързана с медицинските монитори. Еди погледна към тях с надеждата, че те ще отчетат промяна в състоянието ѝ.

Вместо това видя отражението на Хойт в единия от тях. Аме­риканецът насочи оръжието си в руснака, който се опитваше да стане на крака...

Тътнещият лай на калашника беше почти оглушителен в това малко помещение. Хойт изстреля три куршума и бялата прес­тилка на учения се обагри в червена кръв, когато те преминаха през гърдите му.

- Господи боже! - изкрещя Чейс, ушите му запищяха. - Какво, да го вземат мътните, правиш?

- Тоя ми налетя - отвърна американецът.

- Не, не ти налетя. Просто си стоеше на място, шибан психар такъв! Сега целият лагер знае, че сме тук...

Димящото дуло на автомата се насочи към нова цел: Чейс.

- Хвърли оръжието си - студено нареди американецът. - Действай или ще последваш съдбата на тоя тук. - Еди неохотно остави автомата си да издрънчи на металния под. - Много доб­ре, ти ще си моето муле за багажа. Вземи момичето. Веднага!

Англичанинът вдигна Наталия от масата. Тя изстена едва, но не се свести.

- Копеле! - изръмжа Чейс, докато Хойт затваряше раницата и я сложи на гърба си. - Знаел си какво правят с нея, нали?

Американецът не отговори на въпроса, вместо това му нап­рави знак да излезе от помещението.

- Добре. Изведи я навън и...

Вратата се отвори. Мъжът с тънкото мустаче влетя вътре, подгизналата му от дъжда коса беше полепнала по челото му.

Тъкмо щеше да казва нещо на руски, когато видя какво се случ­ва наоколо и замлъкна. Хойт насочи оръжието си в него. Ново­дошлият се вторачи в американеца, сините му очи се ококори­ха... Той изруга и се втурна навън в бурята.

Хойт просто си стоеше и наблюдаваше как мъжът избяга, след което премести оръжието си върху Чейс и му нареди:

- Тръгвай.

Еди отведе Наталия до вратата и погледна навън. Стрелба­та беше вдигнала на крака целия лагер, от палатките излиза­ха хора. Избягалият мъж стигна до една от тях, точно когато някакъв руснак излезе от нея. Чейс го разпозна като човека с изпитото лице, който беше с учения по-рано. Той не беше ръ­ководител само на руснаците; от подчинението на виетнамците, на които крещеше заповеди, ставаше ясно, че мъжът е шеф на всичко онова, което се случваше на това място.

- Размърдай се! - провикна се Хойт. Еди слезе по стъпала­та към разкаляната земя. Наталия подгизна цялата на мига от шибащия дъжд, тънката ѝ болнична пижама полепна за тялото ѝ. - Върви към дърветата!

Двама от „бандитите“ бягаха към бараката, техните АКС- 74У бяха готови за стрелба - но една заповед от водача им ги накара да не откриват огън. Хойт нямаше подобни задръжки. Той изстреля един откос и свали двамата мъже, след което прес­кочи стълбите и последва Еди.

От голямата палатка се разнесоха викове. Чейс видя един виетнамец да излиза от нея и да маха енергично на останали­те. Мъжът не беше от пазачите. Това означаваше, че Съливан, Кастил и останалите бяха успели да измъкнат пленниците неза­белязано.

Едва ли обаче бяха стигнали далеч за толкова кратко време. Очакваше някои от похитителите да тръгнат след тях - вместо това цялото им внимание беше насочено върху него, Хойт и освободеното момиче.

Искат си Наталия обратно... но защо?

Еди нямаше време да мисли по темата. Премигваше енер­гично, за да не бъде заслепен от шибащия го в лицето дъжд, и се насочи към вътрешността на джунглата. Зад него Хойт се спря и извади нещо от джоба си. Хвърли го през отворената врата на бараката. След няколко секунди последва експлозия, придружена от силен оглушителен взрив. Лагерът беше окъпан от оранжева светлина. Гранатата беше запалителна; тя погълна цялата лаборатория и всичко в нея в пламъци.

Американецът тръгна след Чейс. Разстоянието между тях да­ваше възможност на бандитите да стрелят по него, без опасност да наранят Наталия. Последваха нови заповеди, гласът на руския водач беше подпомогнат от гневни викове на виетнамски. През дърветата полетяха куршуми. Еди се обърна назад. Проблясъците от стрелбата бяха достатъчни за англичанина да види залегна­лия Хойт, който се опитваше да отвърне на огъня. От лагера се разнесе писък, когато още един мъж беше прострелян.

Чейс забеляза, че няколко души се разпръсват в опит да му пресекат пътя за бягство. Той смени посоката си и се запромъква между клатещите се стволове на дърветата. Да се измъкне от похитителите на Наталия, беше основен приоритет за него в момента - но съвсем не беше маловажно и да избяга от Хойт. Дори за момент не се съмняваше, че онзи ще го застреля, без да се замисли, за да опази тайните си.

Американецът и виетнамците си размениха още изстрели. Чейс не им обръщаше внимание. Беше загубил всякаква ори­ентация в суматохата, но продължаваше напред по стръмния склон, не можеше да стори нищо друго, освен да се отдалечи от лагера. Нямаше как да разбере къде са Кастил и останалите...

Радиостанцията. Можеше да предупреди Съливан за Хойт.

Вдигна ръце, за да премести непохватно тежестта на Ната­лия и да включи уоки-токито си. Най-накрая намери бутона и го натисна, чу прещракване в слушалките си.

- Хал! Чуваш ли ме? Тук е Еди, чуваш ли ме? Аз...

Земята пред него изчезна.

Чейс изруга и се хвърли по гръб, точно навреме, за да из­бегне прекатурване. Наталия не беше тежка, но теглото ѝ беше достатъчно, за да му изкара въздуха, когато се приземи върху него. Англичанинът заби пети в калта и се избута надалеч от пропастта. Намираше се на ръба на долината, която беше видял на картата, мрачната бездна долу бе готова да погълне непред­пазливите.

Еди успя да се изправи на крака. Радиото му изпука и гласът на Съливан се разнесе в слушалките едва доловим:

- Чейс? Къде си? Добре ли си?

Англичанинът отново тръгна да върви по диагонал на склона.

- Хал, Наталия е с мен, но Хойт...

Едновременно се разнесе изстрел и едно туп от дървото вдяс­но от него.

Чейс хукна да бяга, в тялото му се надигаха адреналин и страх. Очакваше да види Хойт, но фигурата, която го наближа­ваше през дъждовната мрачина, беше по-малка. Това бе жена - рускиня - под дъждобрана ѝ се подаваше бяла престилка, мал­ката ѝ ръка беше протегната и стискаше пистолет. Тя извика нещо на Еди, но той не разбираше какво му казва.

Съливан проговори в слушалките отново, но англичанинът не му отговори. Жената го приближаваше, беше се прицелила в главата му. Тя едва не се строполи, когато едно дъждовно ручейче се спусна в краката ѝ, но Чейс нямаше как да се възползва от този удобен момент с Наталия на ръце.

Рускинята повтори искането си и размаха пистолета към земята за повече изразителност. Пусни я долу. Веднага. Жената се нами­раше в позиция, в която можеше да застреля Еди, без да нарани Наталия; единствената причина, поради която не беше сторила още това, бе, че ако англичанинът изтървеше момичето, имаше го­ляма вероятност то да се претъркули и да падне в пропастта.

Ясно беше, че тези хора бяха готови да запазят живота на Пьолтл на всяка цена. Но това нямаше как да му свърши работа без някакво сериозно отвличане на вниманието...

Такава възможност се отвори - от неочакван източник.

Някъде над тях се разнесе свистящ тропот, който се уве­личаваше с всяка изминала секунда. Ручеите с вода, които се стичаха по хълма, изведнъж се превърнаха в потоци, блъскащи се свирепо в скали и коренища. Чейс и рускинята се огледаха едновременно наоколо...

За момент англичанинът си помисли, че целият склон се топи... преди да осъзнае, че наблюдава кално свлачище.

Една голяма част от подгизналия хълм се беше предала под ударите на безмилостната тропическа буря и сега се спускаше към Еди. Калната вълна беше висока едва двайсет сантиметра, но това бе достатъчно, за да отнесе нестабилната почва под кра­ката му.

Чейс се опита да продължи с Наталия в ръце - олюляваше се и се хлъзгаше безпомощно надолу по склона... но най-накрая беше завлечен и заедно с пищящата рускиня се прекатуриха през ръба към черната пропаст.

9.

Швеция

Нина прочете за милионен път превода на Тува на руните върху Валхалския камък. Думите бяха на английски, но като че ли бяха изгубили всяко значение, което съдържаха.

След осуетения опит за отвличане на историчката двамата с Еди бяха отведени в управлението на стокхолмската полиция. Независимо че показанията на Скилфингър бяха в тяхна пол­за, двойката беше арестувана в обвинения, вариращи от кражба на кола, през притежание на нелегално оръжие, до убийство. За да избегне по-нататъшни обвинения, Нина беше принуде­на да извади голямото си оръжие: дипломатическия имунитет. Като директор на агенция към ООН, тя де факто притежаваше статута на висш дипломат, привилегия, която автоматично се прехвърляше и върху съпруга ѝ. В резултат на това, предната вечер Уайлд беше принудена да изтърпи една неудобна теле­фонна дискусия с Освалд Сирици. Обикновено спокойният и учтив служител на Обединените нации беше на път да получи апоплексия, преди тя да му обясни ситуацията; със сигурност, когато се върнеше в Ню Йорк, щяха да последват още въпроси.

Засега двамата с Еди бяха напълно свободни хора и можеха да продължат с работата си... или поне тя можеше. Лаптопът ѝ беше свързан с базата данни на АСН и Нина претърсваше за ня­каква информация, която да ѝ подскаже защо руснаците искаха да откраднат руническия камък и да отвлекат една историчка. Подобно проучване не беше най-силната страна на Чейс, затова тя се бе заела със задачата.

Като се замисли за него, къде беше той? Бе толкова погълна­та от работата си, че чак сега осъзна, че съпругът ѝ е напуснал хотелския апартамент. Опита се да му се обади по телефона, но единственият отговор беше гласовата поща.

Навярно просто беше забравил да го включи, но фактът, че бе излязъл, без да ѝ каже къде отива - без дори да ѝ каже „чао“ - я обезпокои. Отново се върна към работата си, но ми­сълта продължи да я гложди.

Няколко минути по-късно телефонът ѝ иззвъня. Тя погледна дисплея му, но не беше Еди.

- Ало?

- Здравей, Нина? - беше Тува. - Добре ли си?

- Аз трябва да те питам това.

- Аз съм супер, благодаря ти. Притеснявам се за теб и Еди. Обясних на Министерството на правосъдието, че вие просто се опитвахте да ме спасите, но...

- Всичко е наред - прекъсна я Нина, не искаше да възобно­вява спомена за дипломатическите спорове. - У вас ли си?

- Да... а отвън има полицейска кола, в случай че похитители­те се опитат да ме отвлекат отново.

- Това е добре. - Макар Тува да звучеше спокойна, Нина усещаше стреса в гласа ѝ. За съжаление, това ѝ беше до болка познато чувство, от личния ѝ горчив опит. - Какво мога да нап­равя за теб?

- Опитвах се, ах, да се отърся от онова, което се случи, като се съсредоточа върху работата си.

- Разбирам те напълно - отвърна ѝ Нина с огромна доза че­рен хумор.

- Да... казах, че съм вдъхновена от работата ти, но не очак­вах да преживея същото, което и ти! Стига ми да си стоя в каби­нета или в лабораторията. След като ми каза, че ще погледнеш отново всичката информация за Валхалския рунически камък, реших да сторя същото и да направя някои допълнителни про­учвания. Относно следата в руните за местонахождението на втория камък.

- Ти смяташ, че се намира на дъното на някакво езеро, нали?

- Да, така мислех, преди да възобновя проучванията си. До момента смятах, че няма никакъв смисъл да го правя. Сега оба­че, след като разгледах отново нещата, имам усещането, че се приближих още повече до точното му местонахождение. Изу­мително е как лошите събития могат да стимулират ума на чо­век. - Жената направи вял опит да се засмее. - За съжаление, нямам достъп до информацията, която може да ми помогне да потвърдя, че съм права - поне не и лесен такъв, искам да кажа. Трябва да се ровя в архивите, а това ще отнеме време.

- Каква информация точно ти трябва?

- Предимно стари карти. Такива на Норвегия - не само от времето на викингите, но също и век-два преди него.

- Базата с данни на АСН би трябвало да разполага с подобни материали. Имам достъп до нея от лаптопа си. Можеш да из­ползваш всичко, от което имаш нужда.

Тува прозвуча едновременно изненадана и доволна от пред­ложението:

- О, супер! Мога да донеса бележките си в хотела.

- Не, недей, ние ще дойдем при теб - настоя Нина. - Чен­гетата те държат под око... а и ако трябва да съм честна, вече не ми се стои на едно място. Кажи ми адреса си. - Шведката го каза и Уайлд го записа. - Добре, съвсем скоро ще дойдем.

Двете жени си казаха „довиждане“ и американката се опита да се обади отново на съпруга си. Пак нямаше отговор.

- По дяволите, Еди! - измърмори тя и върза червената си коса на конска опашка, след което събра бележките и лаптопа и ги прибра в чантата си. Тъкмо щеше да си вземе палтото, когато вратата се отвори. - Еди, ти ли си?

- Не, аз съм руски похитител - отвърна ѝ той. - Ти кого оч­акваше? - Мъжът влезе в апартамента, един цветен шал висеше през врата му, за да прикрие съсипаното му яке, а ботушите му бяха подгизнали от снега навън. Носеше някакъв предмет, около двайсет сантиметра дълъг и увит в кафяв хартиен плик.

- Къде беше? Опитах се да ти звънна, но постоянно се свърз­вах с гласовата поща.

- В полицейския участък. Изключих си телефона, докато бях там.

- Защо си се върнал в него? Нямало е нужда да го правиш, докато имунитетът ни е в сила.

- Искаха да ми зададат няколко допълнителни въпроса за похи­тителите - отвърна остро Чейс. - Помислих си, че ако им дам не­обходимата информация, те ще ми разкрият дали са открили нещо.

- Е, разкриха ли ти?

- Не. - Еди се насочи към спалнята.

- Какво си купил? - попита Нина и посочи към хартиения плик.

- Хммм? А, взех си дебели чорапи - отвърна той и без да се обърне да я погледне, влезе в другата стая. - Краката ми подгизнаха днес, а не искам да замръзнат. - Жената чу как съпругът ѝ отвори и затвори куфара си, след което се върна при нея. Хвър­ли поглед на чантата с лаптопа. - Ще излизаш ли някъде?

- Тува е направила ново проучване във връзка с местона­хождението на втория рунически камък. Щях да ходя у тях, вместо тя да идва тук. Ченгетата я наблюдават, в случай че по­хитителите се завърнат.

- Няма да го сторят.

Нина килна глава на една страна.

- Изглеждаш много сигурен, защо?

Еди я погледна раздразнен от факта, че съпругата му оспор­ва думите му.

- Бяха четирима души, от които трима са мъртви. Послед­ният останал жив би постъпил много глупаво, ако опита нещо, особено сега, когато всяко ченге в Стокхолм се оглежда за него. Ти какво си мислеше, че имам предвид?

- Господи, нищо не съм казала - отвърна отбранително Нина. - Просто попитах. Защо си в такова лошо настроение?

- Защото прекарах два часа в полицейския участък. Още не съм се прибрал и трябва отново да излизам.

- Не се налага да идваш, ако не желаеш.

- Не, ще дойда. - Еди се усмихна и извади на показ разстоя­нието между предните си зъби. - Тъкмо съм си наместил шала както ми харесва, срамота ще е да го сваля.

Нина му се ухили в отговор, облекчена, че лошото му нас­троение бързо се беше изпарило.

- Добре тогава, Доктор Кой²³. Да вървим.

* * *

Тува живееше в малък, но уютен апартамент в Южен Сток­холм. Както каза тя, пред него, на улицата отсреща, стоеше полицейска кола на пост, двамата офицери в нея наблюдаваха посетителите, които влизаха в сградата.

Посрещането на шведката се оказа доста по-топло, отколко­то онова на пазителите ѝ.

- Нина, Еди! Здравейте отново, толкова се радвам да ви видя и двамата.

- Благодаря ти - отвърна Уайлд. - Как си? Добре ли си?

- Страхувам се, че все още съм малко замаяна - каза Тува и взе палтата на гостите си. - Да те отвлекат, е като... - Жената потрепери. - Аз съм просто една историчка. Това е пълна лу­дост. Никога не съм си и помисляла, че работата ми ще доведе до подобни последици.

- Не смятам, че ще се върнат - успокои я Еди. - Не трябва да се притесняваш повече за похитителите си.

- Надявам се да си прав! Искам отново да ти благодаря, че ме спаси, и на двама ви благодаря.

- Всичко е част от работата ни - отвърна Чейс с лека усмивка.

Нина отвори чантата си.

- Донесох лаптопа си, така че ако в базата данни на АСН има нещо, което може да ти помогне, ще го получиш.

Тува кимна.

- Ще ти покажа какво открих до момента.

Жената ги поведе през апартамента си към една малка стая, изпълнена с рафтове, на които имаше безброй книги по скан­динавска история и митология. На бюрото беше оставена карта на Норвегия, както и купчина с бележки. Скилфингър седна и отдели няколко страници.

- Това е английският превод на онази част от руните на Валхалския камък, която описва пътешествието към Рагнарьок - обясни шведката и остави единия от листовете на масата. Беше същият текст, който им показа и в музея. Нина го прочете отно­во, а Еди прояви доста по-голям интерес от предния път.

О, велики воини!

Когато Рагнарьок настъпи,

Трябва да отпътувате за Валхала,

За да се подготвите за последната битка.

Змията и вълкът са се въздигали и преди

От техните леговища - земите на леда.

Змийската отрова надълбоко скрита е,

Черен етер, който може да погуби даже бог.

Черният камък не е един, а са два.

Те разкриват истинския път към Валхала,

Онзи, който води до портите ѝ.

Другият, реката следва той.

Нагоре по нея трябва да поемете вие,

Докато не стигнете до великия Биврьост.

Отвъд него следвайте потока до водопадите.

На върха им е Залата на Один, Залата на убитите.

Пред вас е насочващият камък,

Половината от цялото, която води до битката.

В Залата на дружбата чака другата половина,

Място, познато на всички истински воини.

Когато двете части станат една,

Те ще отворят смъртоносната порта към Валхала.

В нейните зали се намират пътищата,

Които водят до Рагнарьок.

В последната битка вълкът и змията ще паднат

Съсечени най-накрая от нашите най-велики герои.

Цената обаче ще е висока.

Онези, които се борят, ще бъдат почетени за вечни времена.

Нина първа приключи с четенето.

- Нищо друго ли няма в останалите руни, издълбани в камъ­ка? - попита тя.

Тува поклати глава.

- Нищо, което да изглежда свързано с Валхала по някакъв начин. По-голямата част от останалия текст е списък с онези, които са присъствали при направата на камъка.

Еди се изправи.

- Така, ако съм разбрал правилно прочетеното, то тогава трябва да следваме упътването на двата рунически камъка, за да разберем как да стигнем до Валхала, след което, когато я открием, ще използваме двете половини на черния камък, за да отворим портите ѝ, а отвъд тях ще намерим две карти, които ще ни кажат местоположенията на ямите с етер. Прав ли съм?

Русата историчка кимна.

- Две карти? - учуди се Нина и отново се върна на текста.

- Казва се „в нейните зали се намират пътищата“, множест­вено число. - Чейс ѝ посочи цитирания ред.

- Това може просто да означава, че пътят за Рагнарьок мина­ва както по море, така и по суша.

- Не, Еди е прав - каза Тува. - Както ти казах вчера, английс­кият превод не носи нюансите на оригинала. В нордическия²⁴ текст определено се имат предвид две различни местоположе­ния за последната битка. Рагнарьок е събитие, а не място.

Нина се ядоса на себе си, че не се е досетила сама за това, и на съпруга си, че беше лепнал на лицето си самодоволната си усмивка.

- В такъв случай означава ли това, че не се знае къде ще се проведе битката Рагнарьок?

- Така изглежда - каза Еди. - Могат да избират от две мес­та - тези леговища на змията и вълка. И двете трябва да се на­мират някъде на север в „земите на леда“. Предполага се, че като стигнат до Валхала и открият картите, една група викингски воини ще тръгнат да търсят първата етерова яма, а втора група ще издирва втората. От която започнат да излизат чудо­вища, това ще е битката Рагнарьок.

- Начинът ти да представиш нещата е... интересен - каза Тува, - но е точно така.

- Преди ямите трябва да открием Валхала - отбеляза Нина. - За да сторим това, ни е необходим и другият рунически камък.

Скилфингър махна страниците с превода, за да разкрие кар­тата.

- Ще ви покажа къде смятам, че се намира той. - Пръстът ѝ се спря на едно дълго езеро в Западна Норвегия. - Това е Тинватнет. Представлява долина, която е била наводнена през трийсетте години на миналия век, когато е бил построен един язовир. Също така на това място са започнати археологически разкопки. За съжаление, не са били добре описани, преди вода­та да ги залее.

- Защо не са отложили работата по язовира, докато не прик­лючат разкопките? - учуди се Нина, изглеждаше ядосана.

- Били са други времена. Жалкото е, че тогава археологията не е била толкова важна, колкото прогресът. Но човекът, отго­ворен за проекта тогава, Толак Енберг, е водил много запис­ки. - Шведката вдигна друга купчинка с листове. - Викингите са наричали мястото Фиелахфинг, което буквално означава „асам­блея на дружбата“, и също като Ярлста е било точка, където племената са се събирали, за да обсъждат и решават проблеми­те помежду си. Нещо като висш съвет, място от изключителна важност.

- Толкова важно, че е било известно дори на племената на стотици километри в Швеция? - предположи Нина. Тя посочи към една част от превода: - „Място, познато на всички истин­ски воини“, казано с други думи.

- Така мисля, да - отвърна Тува. - Наричат го среща на пле­мената, но много рядко, което доказва, че става въпрос за нещо изключително важно.

- Като Рагнарьок - каза замислено Еди.

- Да. Затова в началото си мислех, че може би е мястото, споменато във Валхалския камък - залата на дружбата. Когато се запознах с бележките на Енберг, те ме накараха да вярвам още повече, че съм права. В тях се казваше, че на това място се намира рунически камък с черен кръг, инкрустиран в него.

Сред книжата на Тува имаше снимка на откраднатия арте­факт.

- Също като слънчевия компас - констатира Нина и го по­сочи на фотографията. - Сигурна съм, че Енберг не е превел руните, нито пък им е направил снимки, иначе нямаше да водим този разговор.

- Опасявам се, че си права. Той е сметнал, че текстът върху руническия камък е обикновен мит, и вместо на него се е съсре­доточил върху важните от историческа гледна точка археологи­чески открития. Също така не е разполагал с много време за ра­бота - макар мястото да е открито няколко години по-рано, едва когато строежът на язовира е бил завършван, Енберг е успял да организира разкопки. Той и хората му са работили до последно, докато водата не ги е достигнала.

- Няма нищо по-стимулиращо от крайните срокове. - Нина се върна на картата. - Това означава, че руническият камък е все още някъде там, на дъното на езерото. Знаеш ли къде се намира мястото, за което говорим?

- Имам някаква основна идея - призна си Тува. - Езерото е много дълго, почти трийсет километра. Много от ориентири­те, които Енберг е отбелязал, също се намират под водата и не са посочени на съвременните карти. Затова исках да проверя в архивите, да видя дали старите ги обозначават. С тях мога да открия мястото с много голяма точност.

Нина извади лаптопа си.

- Мисля, че мога да ти помогна с този проблем. Само ми дай паролата за безжичния си интернет и ще видя какво мога да на­меря в базата данни на АСН.

- Не че това ще промени нещо - намеси се Еди, звучеше пресилено презрително. - Камъкът е на дъното на езеро. Шан­совете да успеем да го изровим от там клонят към нула.

- „Клонят към нула“ не е същото като „са нула“ - контрира Уайлд. - Хората, които откраднаха Валхалския камък и се опи­таха да отвлекат Тува, определено искат да се сдобият с втория камък, за да открият Валхала. Ако са твърдо решени да сторят това, малко вода няма да ги спре. Мисля, че работата на АСН е да им попречи подобно нещо да се случи. Не е ли така? - Жена­та преднамерено вложи предизвикателство в тона си, за да види реакцията на съпруга си.

Еди просто сви рамене.

- Както казах, камъкът се намира на дъното на езеро. Дори да откриете точното му местонахождение, остава проблемът как ще го изровим от там.

Нина се усмихна.

- Не е задължително да е проблем. Познавам точния човек, на когото да се обадя...

10.

Виетнам

Болката и натъртванията върнаха Чейс в съзнание. Той се опита да се раздвижи. Изгарящото усещане в мускулите му го накара да изстене, ребрата и бедрата му бяха поели удара и доколкото можеше да прецени, нямаше нищо счупено в тялото му.

Еди отвори очи... и веднага ги затвори, когато дъждовните капки ги нападнаха.

- Ох, мамка му! - промърмори англичанинът, раздразнен и облекчен едновременно. Ако водата в очите му беше най-голя­мата му тревога, то тогава едва ли бе толкова лошо ранен.

Чейс завъртя главата си и отново се опита да разтвори кле­пачи... Не видя нищо. Обзе го моментна паника: ослепял ли беше? Не, забеляза много слаба светлина; сиянието на Луната проникваше едва през гъстите облаци над главата му. Храсти и дървета постепенно приемаха призрачни форми пред погледа му. Къде се намираше? Гора ли беше това? Не, джунгла...

Веднага си припомни всичко и застана нащрек. Намираше се във Виетнам - бягаше с Наталия на ръце, но една рускиня го беше настигнала. След това калното свлачище ги повлече през ръба на скалата...

- Наталия! - Чейс се изправи в седнало положение и нова порция болка сряза ребрата му. Не получи отговор. Огледа се наоколо. Една бледа фигура лежеше наблизо: беше младата блондинка в своята бяла болнична пижама. Повика я отново по име. Пак не получи отговор. Тъкмо щеше да проверява дали е все още жива, когато се сети, че не бяха сами.

Рускинята...

Видя още една просната в калната земя фигура, на около три метра от него. Дори в мрака осъзна, че тя вече не представлява заплаха. Под врата на жената забеляза мокър камък, главата ѝ се беше изкривила под неестествен ъгъл.

Еди запълзя през калта към Наталия. Намери пулс - беше слаб, но стабилен. Момичето продължаваше да е в безсъзна­ние, навярно заради наркотиците, които ѝ бяха давали, или в ре­зултат на падането. Нейното приземяване определено бе било по-леко от неговото; тъпата болка в гърдите му подсказа, че е изиграл ролята на възглавница, когато се озоваха тук.