Пророчеството на Валхала

Чейс погледна нагоре, за да прецени от каква височина бяха паднали. Склонът не беше напълно вертикален, той бе направил няколко стъпки по него, преди да бъде повлечен от прииждаща­та кал. Не виждаше добре джунглата на върха - дали беше на десетина метра? Петнайсет? Нямаше да е лесно за когото и да било да се движи, независимо дали нагоре, или надолу, в този мрак и при тези хлъзгави условия.

Това не означаваше, че с Наталия се намират в безопасност. Бурята беше надвикана от крясъци, идващи някъде над тях. Дали бяха на руски, или виетнамски, не можеше да каже, но едно нещо беше сигурно - преследвачите им приближаваха. Един лъч свет­лина се появи над ръба на склона като някакъв крайбрежен фар.

Чейс отиде при мъртвата жена. Къде ли беше оръжието ѝ? Огледа земята наоколо за издайнически метални проблясъци, но видя единствено кал и камъни.

Нямаше време да разширява търсенето. Върна се при Пьолтл, изправи я до седнало положение и ѝ удари няколко леки шамарчета по бузата.

- Наталия! Будна ли си, можеш ли да ме чуеш?

За първи път момичето реагира и отговори нещо шепнешком. Англичанинът се наведе по-близо до нея, за да я чуе, но познанията му на родния език на Пьолтл бяха прекалено по­върхностни, за да разбере какво казва тя.

- Името ми е Еди. Баща ти ме прати, за да те спася - обясни ѝ той, като се надяваше английският й да е по-добър от неговия немски. - Трябва да се измъкнем от тук.

Момичето заговори отново с немощен глас:

- Mein Vater... баща ми? - Клепачите ѝ потрепериха, когато се опита да съсредоточи погледа си върху мъжа, който я държе­ше в ръцете си.

- Да. Можеш ли да вървиш?

Наталия направи опит да се раздвижи, но нямаше никаква сила в тялото ѝ.

- Nein, не, аз... - Имаше и още, но то се изгуби под прага на чуваемост.

- Предполагам, че не можеш. - Чейс я вдигна на ръце, при което още рани и натъртвания се обадиха. Главата на Наталия се килна към слушалките му, които бяха частично счупени при падането. Еди ги намести.

- Хал, Хюго - чувате ли ме?

Не последва никакъв отговор - нямаше дори и статичен шум. Чейс погледна към уоки-токито, но то не беше на мястото си - кабелът, който го свързваше със слушалките, висеше свободно.

- Мамка му! - Англичанинът огледа набързо земята за ня­каква слаба LED светлинка, но не видя такава. Моторолата се беше счупила при падането или беше заровена под калта.

Трябваше да се оправят сами.

За щастие, разполагаше с раницата си, в която имаше карта, но основен приоритет пред тях беше да се измъкнат от преслед­вачите си.

Растителността в подножието на склона беше оскъдна. Вдясно от тях се намираха нагъсто разположени дървета - това беше източна посока, доколкото помнеше от картата. Ако тръгнеха натам, щяха да се отдалечат от точката за изтегляне, но така или иначе, имаха нужда от прикритие. Бялата пижама на Наталия, макар да беше мокра и мръсна, щеше да се откроя­ва ясно. Чейс повдигна момичето още повече и тръгна към гъс­тата джунгла.

Още светлини заиграха между дърветата на върха на ска­листия хълм. Виковете ставаха по-ясни, носеха се от по-близо. Не се чуваше стрелба, което подсказваше на Еди, че Съливан е успял да измъкне другите заложници без много шум.

Какво ли правеше Хойт? Споменът за американеца накара стомаха му да се свие от гняв. Ако отново се срещнеше с него...

Набързо изгони мислите за отмъщение. Те не бяха профе­сионални, а и имаше много по-важни проблеми - като този как да оцелее.

Гъстият балдахин на джунглата започваше след около пет­найсетина метра. Чейс се насочи към него, краката му затъ­ваха в лепнещата кал, все едно се намираше в лош кошмар.

Някой се провикна зад него. Обзе го страх - дали го бяха за­белязали? Един поглед назад му разкри, че светлината от фе­нерчетата беше насочена към мястото, където калта се беше свлякла надолу по хълма. Щеше да им отнеме секунди, за да установят какво точно се е случило, и щяха да слязат долу, за да огледат...

Калта лепнеше по ботушите на Еди. Той се опита да я махне и едва не изгуби равновесие. Наталия простена, от олюляването дойде в съзнание за миг. Чейс успя да се задържи на крака и продължи напред към дърветата. Почти беше стигнал до тях; мокри храсти посягаха към стволовете им и към него. Отново погледна назад. Светлините се бяха насочили надолу по хълма, към мястото, на което беше паднал.

Силата на стоварващия се дъжд намаля, когато Еди се намък­на под укритието на гъстите клони над главите им. Трябваше да продължи да се движи, докато двамата с Наталия не се скриеха от преследвачите си...

Лъчите от фенерчетата разкъсваха долината наоколо. Някои от тях се насочиха към джунглата - едно се спря точно върху него и нечий орлов поглед го забеляза. Последва вик. Още фе­нерчета бяха мигновено насочени към бегълците.

Някой стреля...

Чейс се гмурна зад едно дърво, Наталия изохка, когато се стовари отгоре ѝ. Куршумите се забиха в кората на ствола му. Един от руснаците излая нещо разярен и стрелбата секна.

Въпреки това преследвачите знаеха накъде се бяха насочили жертвите им. Съвсем скоро щяха да слязат долу и да тръгнат след тях.

Еди рискува да надникне иззад дървото. Надвисналите клони го скриваха от мъжете от лагера. Това му даваше кратък про­зорец от време, през който можеше да вземе преднина и да ги остави да търсят следите му.

Вдигна Наталия отново. Мисълта да я изостави дори не му мина през ума. Неговата работа беше да я отведе на безопасно място и той смяташе да направи точно това - или да умре, дока­то се опитва да го стори.

Земята беше кална, но не и толкова много, колкото беше на хълма. Ако се движеше в близост до дърветата, можеше да стъпва по корените им и по камъните и така да ограничи сле­дите, които оставя. Но накъде да върви? Опита се да си спомни картата. Хълмът беше разположен приблизително от север на юг, вървеше паралелно с някаква река...

- Дръж се за мен - каза Еди на момичето и се насочи в по­соката, която се надяваше да е правилната. Наталия съумя да вдигне едната си ръка и прегърна рамото на мъжа.

Чейс се движеше толкова бързо през джунглата, доколкото му позволяваха възможностите. Стъпалата му търсеха опора в камъни и коренища, но от време на време стъпваше и в меката, подгизнала почва. С допълнителната тежест на Пьолтл, следите му нямаше да са трудни за намиране. Единственото, което мо­жеше да стори, беше постоянно да сменя посоката, за да обър­ква преследвачите.

Минутите минаваха. Еди напредваше сравнително бързо предвид обстоятелствата, но беше наясно, че момичето го заба­вя доста. Един поглед назад му разкри светлини от фенерчета - те се намираха на земята, а не на хълма. Преследвачите бяха слезли по склона и сега вървяха по петите им. Англичанинът разпозна нов звук над воя на бурята. Течаща вода. Бяха стигна­ли до реката.

Чейс излезе от джунглата и се озова на брега ѝ. Тя беше придошла от пороя, бяла пяна къпеше стволовете на дървета­та там, където течението бе прояло крайбрежната ивица. По плясъка на водата от другата страна Еди прецени, че реката е широка около петнайсет метра, но нямаше как да знае колко е дълбока.

Не че имаше някакъв избор. С всяка изминала секунда ви­етнамците и руснаците ги приближаваха все повече и повече, така че трябваше да действа. Ако не прекосеше реката, не само че щеше да бъде приклещен от преследвачите, но нямаше как да скрие и дирята, която оставяше след себе си. Много бързо щяха да го догонят.

- Наталия? - каза Чейс. Момичето обърна главата си към него. - Хората, които те отвлякоха, ни преследват. Налага се да прекосим реката, за да им се изплъзнем. Двамата ще се намок­рим доста сериозно. Разбираш ли ме?

- Аз вече съм мокра - отвърна Пьолтл.

Еди я дари с окуражителна усмивка.

- Добре тогава. Просто се дръж здраво за мен. Тръгваме.

Англичанинът пристъпи към водата.

Въпреки че краката му бяха покрити само няколко сантимет­ра от нея, мъжът можеше да почувства безмилостното течение. Продължи напред. Реката ставаше все по-дълбока с всяка крач­ка. Нямаше време да си играе игрички с преследвачите, като се опита да ги обърка накъде е поел - надолу или нагоре - по нея, трябваше да мине напряко и да достигне отсрещния бряг колко­то се може по-бързо.

Напиращата вода беше стигнала до кръста му, всяка стъпка представляваше истинско усилие. Студени пръски мокреха гър­ба на Наталия. Момичето скимтеше и се свиваше в ръцете му, тънката материя на пижамата ѝ не можеше да ѝ осигури никаква защита.

- Дръж се - каза Еди. - Ей сега ще стане наистина страшно...

Още две стъпки... речното корито изчезна под краката му, двамата бяха погълнати от водата.

Реката се оказа доста по-дълбока, отколкото Чейс очаква­ше. Наталия изпищя, но мигновено замлъкна, когато главата ѝ се потопи. Студената вода стискаше гърдите му като гигантска длан. Той изпъна ръце, за да я върне на повърхността, риташе енергично с крака.

Това не беше достатъчно. Реката ги помете, Еди не можеше да намери дъно. Наталия си пое дълбоко въздух, преди да се потопи отново. Една вълна блъсна мъжа в лицето. Той се про­кашля и издуха водата през ноздрите си, махна ръката си, която държеше краката на момичето и я стисна здраво през кръста с другата. Главата ѝ излезе на повърхността, когато стъпалата ѝ потънаха надолу. Тя се закашля, но успя да си поеме въздух.

С една свободна ръка, Чейс можеше да контролира посоката им на придвижване, па макар и не особено много.

- Дръж главата си горе! - изломоти англичанинът и се опита да повдигне Наталия малко по-високо над водата, докато върве­ше към другия бряг.

- Опитвам се! - изстена тя. - Нищо не виждам!

Момичето беше на ръба на нервен срив. Чейс се стегна и загреба със свободната си ръка, за да ускори придвижването им напред, след което вдигна Пьолтл доколкото можа и се отпусна във водата.

- Използвай краката си, ритай! Трябва да плуваме!

На Наталия ѝ отне известно време, докато разбере какво ѝ говори Еди, но след малко мъжът я усети, че тя се размърда, в началото бедрата ѝ се движеха в различна на неговата посока, но не след дълго двамата влязоха в синхрон. Пяната в основата на дърветата бързо се приближаваше към тях.

- Продължавай в същия дух! - провикна се Чейс, когато предната част на ботуша му докосна речното корито. Той се опи­та да се изправи, но кракът му затъна в тинята, преди да успее да намери опора. - Почти стигнахме!

Наталия съумя да вдигне едната си ръка и загреба енергично с нея, когато доближиха отсрещния бряг. И двата крака на Еди стъпиха на твърдо дъно. Той отново подхвана момичето през кръста; водното ниво се снижаваше с всяка крачка.

- О, да! - изгрухтя англичанинът. - Успяхме, стигнахме!

Той вдигна на ръце младата германка и измина последните метри в полубяг. Навлязоха между дърветата. Почвата съвсем не беше суха, но Чейс я чувстваше като твърда скала. Задъхан, той остави Наталия до едно дърво, на което тя се подпря.

- Добре ли си?

- Не - простена момичето. - Мислех си, че ще се удавя!

- Доста близко бяхме - потвърди англичанинът и се закаш­ля. - Не можем да останем тук. Онези мъже са след нас.

Шокът от потапянето в студената вода бе извадил Наталия от дрогираното ѝ състояние.

- Кои са те? Какво... какво се случва с мен?

- Не помниш ли?

- Аз... не знам. - Последва пауза, докато Пьолтл се опитваше да възвърне спомените си. - Пътувахме и после... те ни спряха! Някакви бандити...

- Аха - прекъсна я Еди, - само дето не са никакви бандити.

- Какви са тогава?

- Не знам, но някои от тях са руснаци. Мисля, че са отвлекли цялата ви група само заради теб.

- Руснаци? - възмути се Наталия, потресена. - Защо някакви руснаци ще искат...

Тя замлъкна. Чейс си помисли, че момичето е споходено от някакво ужасяващо разкритие... но каквото и да беше то, тряб­ваше да почака.

- Време е да тръгваме. Можеш ли да ходиш?

Пьолтл се насили да се изправи, олюля се, но съумя да запа­зи равновесие.

- Аз... мисля, че мога.

- Добре. Да вървим.

Еди я хвана за ръката и я поведе навътре в джунглата. Мо­мичето се подвоуми.

- Как... как каза, че ти е името?

Англичанинът се обърна към нея:

- Чейс. Еди Чейс.

Дори в мрака успя да види, че Наталия се усмихна едва.

- Оу... Като Бонд, Джеймс Бонд?

- Аз съм по-добър от него. Като изключим Роджър Мур²⁵.

Това изказване обърка момичето, но тя съумя да каже:

- Както и да е, радвам се да се запознаем... Еди.

- Не ми благодари, преди да те отведа на сигурно място. Готова ли си?

- Да.

- Чудесно. Да вървим тогава.

* * *

Въпреки уверението на Наталия, че може да ходи, съвсем скоро тя започна да залита, последиците от пленничеството и умората от плуването я застигаха.

Но това не бяха единствените неща, които ги настигаха. Прес­ледвачите им бяха последвали дирята им до брега на реката - и я бяха прекосили. Викове и проблясъци от фенерчета подсказаха на Чейс, че мъжете са по петите им в джунглата, точно зад тях.

Онези се разпръскваха. Това означаваше, че не бяха наме­рили нито неговите следи, нито тези на момичето... все още. До този момент единственият избор, който имаха, беше просто да бягат, но сега пред тях се откриваше нова възможност. Ако руснаците и виетнамците се разпръснеха прекалено нашироко, можеха да минат между празнините в мрежата им...

Внезапно Наталия изпищя от болка и едва не подскочи.

- Какво има? - попита Еди.

- Стъпих на нещо остро - отвърна момичето, едва сдържаше сълзите си.

Чейс приклекна; Пьолтл държеше крака си вдигнат като кот­ка, чиято лапа е била наранена. Той внимателно опипа ходилото ѝ и намери голяма дървена треска. Извади я и почисти мръсоти­ята от мястото, но нямаше достатъчно светлина, за да види дали раната е сериозна, или повърхностна.

- Можеш ли да ходиш?

Наталия свали крака си на земята и стъпи на него - потръпна цялата и едва се сдържа да не изпищи.

- Мисля, че е останало някакво парченце в кожата ми.

Чейс изруга под мустак, когато се обърна да провери за прес­ледвачите им. Достатъчно добре видя едно от фенерчетата, пре­ди да се скрие зад дърветата, за да прецени разстоянието му. По-малко от двеста метра. И приближаваше.

- Ще те нося - каза англичанинът и я вдигна на ръце. Моми­чето простена, но този път от изненада. Еди поднови вървенето, като на няколко крачки се обръщаше да проверява за преслед­вачите им.

Онези мъже определено се отклоняваха от дирята. Течение­то беше повлякло Чейс и Наталия много по-надолу, отколкото мъжът очакваше, и досега никой от бандитите не беше открил мястото, на което излязоха от водата на другия бряг. Шансовете им за бягство се увеличаваха. Много малко, но англичанинът беше доволен и на толкова...

Момичето промърмори нещо на немски. Гласът ѝ беше зава­лян, също така изпитваше трудности да държи главата си вдиг­ната. Дали това не беше страничен ефект от лекарствата, които ѝ бяха дали?

- Какво има? - попита Еди обезпокоен.

- Чувствам се... много изморена - отвърна тя. - И... болна.

Чейс осъзна, че щом Пьолтл няма спомен за пленничеството си в бараката, навярно през цялото време е била държана в без­съзнание - и вероятно не беше яла нищо дни наред. Дори някоя от системите да я снабдяваше с хранителни вещества, тялото ѝ беше на ръба на изтощението, а освен това бе премръзнала, подгизнала и ранена. Нуждаеше се от топлина и почивка.

Щеше да ги получи, когато стигнеха до мястото на срещата и напуснеха джунглата, но - неохотно си призна Еди - навярно виетнамците и руснаците щяха да ги заловят много преди това да се случи. Само да бягат не беше достатъчно. Трябваше им друг план на действие.

Пьолтл се опита да каже нещо, но думите ѝ се изгубиха в мрака. Тя изгуби съзнание. Еди се спря, за да провери състоя­нието ѝ. Дишането ѝ беше обезпокоително слабо.

- Мамка му! - изруга под мустак англичанинът и се прикри зад едно дърво, за да огледа района. Един от преследвачите се беше насочил в тяхната посока. Заля го студена вълна, когато осъзна, че мъжът ще попадне на следите им. Ако онзи видеше отпечатъците в калта, щеше да уведоми приятелчетата си и те щяха да тръгнат след тях като хрътки.

Макар че...

Чейс продължи да наблюдава. Други светлинки се появяваха и изчезваха между дърветата - не бяха наблизо. Англичанинът се изпълни с надежда: преследвачите се бяха разпръснали прекалено надалеч един от друг. Можеха да виждат светлините на спътници­те си, но гласовете им щяха да бъдат заглушени от непрестанното свистене на дъжда. Дори мъжът, който вървеше в тяхната посока, да забележеше следите им, нямаше да успее да уведоми другарите си. Самият факт, че комуникираха помежду си с викове, подсказа на Еди, че не разполагат с радиостанции.

Нова възможност се откри пред англичанина. Нападение.

Погледът на Чейс се върна обратно на фенерчето, той преце­ни разстоянието, посоката... след това се огледа около себе си. Трябваше му някое сигурно място, на което да остави Наталия. Един голям камък се надигаше от земята под ъгъл, от едната му страна растяха храсти. Размести клоните с тялото си и внима­телно положи момичето в укритието. Когато се отдръпна, храс­тът обви Пьолтл като в прегръдка.

Мястото не беше идеално. Бялата пижама на Наталия личе­ше през листата. Трябваше да я намаца с кал, за да промени това...

Наблизо се разнесе вик. Нямаше време да прави това. Диря­та им беше открита.

Чейс се прикри зад едно дърво и погледна предпазливо към джунглата. Последва нов вик на виетнамски. Мъжът беше на не повече от осемдесет метра от него. Той се провикна отново и замаха енергично с фенерчето си. Еди бързо провери двете страни. Другите ловци, които можеше да различи, напредваха в доста разкъсана линия надалеч от него, някои от тях се израв­няваха с неговата позиция. Единственият начин да забележат колегата си беше да се обърнат назад и да имат добра видимост; нямаше шанс и да го чуят.

Какво щеше да направи мъжът? Да зареже следата и да тръг­не да вика спътниците си... Или щеше да я последва?

Виетнамецът избра второто. Лъчът на фенерчето му се вър­на върху дирята, преследвачът започна да приближава Чейс. Бързо при това. Мъжът бягаше, сигурен, че е надушил мириз­мата на плячката си.

Дирята щеше да го прекара покрай скривалището на Еди. Англичанинът приклекна зад дървото, за да се скрие от свет­лината.

Ловецът се провикна отново, в гласа му се усещаше задо­волство от предстоящата победа. В ръцете му проблесна мокър метал - оръжието му. АКС-74У се движеше наляво-надясно в търсене на жертвата си.

Чейс залегна още повече. До него достигна звукът на шля­пащи стъпки, извисяващ се над вятъра и дъжда. Виетнамецът почти го беше достигнал.

Преследвачът прибяга покрай дървото... забави крачка, фе­нерчето му осветяваше околната растителност. Следите от бо­туши се размазваха, минаваха една през друга. Мъжът се под­воуми, но бързо избра една посока и тръгна след нея.

Тази, която водеше към Еди.

Англичанинът продължи да се движи около дървото, кога­то онзи го освети. Лъчът му проследи дирята до ствола. Чейс усети безпокойството на виетнамеца, че навярно е попаднал в засада.

Оръжието и фенерчето му в унисон се обърнаха към околна­та растителност. Еди се напрегна, когато светлината се насочи към него...

Разнесе се стенание. Наталия.

Мъжът рязко се обърна, лъчът освети мокрия камък... и фи­гурата в бялата пижама до него, момичето надигна едва главата си. Ловецът насочи оръжието си...

Чейс се спусна иззад дървото и се хвърли отгоре му.

Онзи се извърна, за да стреля, но йоркширецът вече го връх­литаше и измести автомата при сблъсъка. Хвана магазина, из­вади го от оръжието и го захвърли надалеч в мрака. Двамата мъже паднаха на земята, около тях се разплиска кал.

В цевта на АКС-74У беше останал един патрон. Ако виет­намецът успееше да стреля, щеше да привлече вниманието на другите ловци. Мъжът беше наясно с това.

Чейс бе отгоре му, но онзи продължаваше да стиска авто­мата с дясната си ръка. Опита се да го насочи към тялото на опонента си. Еди по-скоро усети, отколкото видя движението и стрелна лявата си ръка, когато онзи стреля...

Нищо не се случи. Англичанинът беше предотвратил изстре­ла - бе вкарал палеца си зад спусъка на оръжието.

Ловецът го натисна отново, този път по-силно. Металът се заби в пръста на Чейс като острие на гилотина, захрускаха нер­ви и сухожилия. Мъжът простена, но не се отдръпна.

Виетнамецът излая, когато не успя да се пребори с тежестта на противника си - освободи лявата си ръка и стовари тежкото фенерче в главата на Еди. Той изрева. Светлината проблясна отново...

Този път Чейс реагира, но не се дръпна настрани, за да из­бегне удара, а се стрелна надолу, за да стовари челото си в носа на мъжа. Онзи изпищя, когато хрущялът му се пречупи като мокър клон.

Премазващата болка в палеца на Еди изведнъж се разсея. Той хвана автомата, издърпа го от хватката на виетнамеца и го запрати на една страна. Противникът му продължаваше да е за­маян от удара в носа, окървавеното му лице се беше изкривило на светлината от фенерчето, но Чейс знаеше, че мъжът бързо ще се окопити.

Той се превъртя, хвана нападателя си за врата и го притегли към себе си, за да стегне хватката си около него. Виетнамецът осъзна какво ще последва и се опита да се освободи, зарита енергично и започна да удря с лакти тялото на Чейс, но йорк- ширецът прие ударите стоически и стисна още по-силно врата на противника си. Яростта на ловеца се превърна в паника, но нямаше какво да стори. Атаките му станаха по-слаби, накрая изцяло секнаха. Тялото му се разтресе и замря.

Чейс отпусна хватката си и си даде няколко секунди, за да възстанови дишането си и да се успокои, след което провери пулса на мъжа. Беше слаб, но стабилен. Англичанинът пусна безжизненото тяло и болезнено се изправи на крака.

Наталия също се беше поизправила. Гледаше го с ужасен поглед.

- Ти... ти го уби!

- Не съм, жив е - отвърна задъхан Еди, - но трябва да се разкараме бързо от тук, преди приятелчетата му да са разбрали, че липсва, и дойдат да го търсят. - Вдигна автомата от земята, струваше му се някак си странен без пълнителя. Огледа наоколо за закривения магазин, но не го намери, нямаше представа и къде беше паднал. - По дяволите!

Чейс помогна на Наталия да се изправи. Тя изпъшка, кога­то стъпи на ранения си крак, затова той я преметна през рамо както правеха пожарникарите, в дясната си ръка държеше авто­мата и така тръгна да се отдалечава от танцуващите светлини.

Не след дълго чу викове зад гърба си. Виетнамецът се беше върнал в съзнание и викаше за помощ. Празнината в линията на преследвачите бе забелязана, някои от другите ловци се връща­ха да разследват причината. Единственото, което Еди можеше да стори, беше да продължава напред и да прикрива следите си, доколкото това му бе възможно.

Вървя още пет минути, десет. Погледна назад. Най-накрая светлините от фенерчетата на преследвачите им се бяха изгу­били в бурята. Дали можеше да рискува да потърси укритие?

От рамото му се разнесе вял стон, който отговори на въп­роса му. Изтощена от лекарствата и от експериментите, кои­то бяха правили с нея, подгизнала и премръзнала в своята тънка пижама, Наталия беше достигнала ръба на издръж­ливостта си. Ако съвсем скоро Еди не ѝ намереше подслон, имаше голяма вероятност да припадне и повече да не се съ­буди. Прескочи още няколко корена и се опита да потърси подходящо укритие.

На земята пред него стоеше една мрачна форма, която, кога­то се доближи до нея, се оказа паднало дърво. Единият му край беше подпрян на полузаровен камък и бе издигнат по-нависоко от другия. Тъмната празнина в него му подсказа, че дънерът е кух. Чейс отиде до отворената му страна и опита вътрешността с автомата - искаше да се увери, че е достатъчно широка, за да побере Пьолтл, и че не е дом на някоя отровна змия. Дънерът изглеждаше достатъчно голям, за да я приюти - само нея - и в крайна сметка нищо не изсъска насреща му.

Еди се приведе леко, за да премести внимателно младата германка от рамото в ръцете си.

- Наталия, не знам дали ме чуваш, но ще те скрия в този дънер. Ще съм точно тук, до теб. - Чейс я вдигна отново и се по­мъчи да вкара краката ѝ в кухия край на падналото дърво. Щеше да му е много по-лесно да прокара сварени спагети през клю­чалката на врата, но след няколко опита съумя да уцели правилното място и спусна момичето вътре. Когато дънерът я погълна цялата, Еди свали раницата от гърба си, извади дъждобрана си от нея и зави с него Пьолтл, доколкото това му беше възможно.

Под високия край на дървото имаше ниска празнина. Чейс отново провери за змии, вмъкна се в нея и насочи автомата, който разполагаше само с един патрон, към джунглата, в посо­ката, от която дойдоха. Не се виждаха светлини, нито някакво движение, с изключение на люлеещите се от вятъра дървета и храсти и падащия дъжд.

Еди стоя на пост, докато беше в състояние, но накрая умора­та го пребори. Въпреки усилията си да остане буден, сънят го погълна и той заспа в непрогледната нощ.

11.

Норвегия

Еди се взираше в дългото замръзнало езеро.

- Значи, някъде там долу... има викингско село?

- Така предполагаме - отвърна Нина. - На това се на­дяваме.

Тува стоеше на брега до тях, на лицето ѝ се беше настанило обезпокоително изражение.

- Моля се да съм права, Нина - извинително каза шведката. - Толкова бързо организира нещата! Хора, оборудване, машини, всичко това само за два дни. Похарчила си цяло състояние. Ако греша за местоположението на...

- Ако ние грешим - поправи я американката и я дари с оку­ражителна усмивка. - Не открием ли нищо, аз ще нося отговор­ност за това - няма за какво да се тревожиш. Бездруго работата на АСН е точно такава. Когато се наложи да действаме, разпо­лагаме с необходимите ресурси, за да го сторим.

- Да, виждам, че е така. Трябва да си призная, че ти завиж­дам малко! - Тува посочи към машините, наредени на брега на езерото. - Докара тук всичкото това оборудване, без дори да сме сигурни, че руническият камък се намира там долу.

- Ако е тук - отбеляза Нина, - се налага да го обезопасим колкото се може по-скоро. Престъпниците, които откраднаха другия камък и убиха охранителя на музея - а също така се опитаха да отвлекат теб - отчаяно се стремят към втория ар­тефакт.

- В случай че говорим за едни и същи хора - вметна тихич­ко Еди.

- Хмм? Какво имаш предвид?

Англичанинът поклати глава.

- Нищо. Просто отбелязвам, че ако първата групировка е от­краднала руническия камък, защото иска да открие Валхала, то тогава руснаците ще се стремят към Тува, тъй като тя е второто най-добро нещо след него. - Еди сви рамене. - Само разсъжда­вам на глас. Може и да греша.

На Нина не ѝ беше хрумвала тази идея.

- Искрено се надявам да не си прав. Ако наистина има две групи с лоши момчета, които желаят артефактите, то тогава не искам да се озовем между шамарите им!

- Поне няма да е първият път, в който подобно нещо се случ­ва. - Чейс я дари със сардонична усмивка. - Но да продължим напред, разполагаме с оборудване за гмуркане, имаме помпи, осветителни тела, бормашини, флотационни торби, лебедки... всичко необходимо за изваждането на еднотонен камък. Един­ственото, което трябва да сторим, е да го открием.

Нина се обърна при звука на приближаващи превозни средства.

- Мисля, че разполагаме с човек, който може да стори това.

Един дълъг пикап си проправяше внимателно път по край­брежната линия. В багажника му беше монтиран кран, стрелата му беше завъртяна така, че да виси над кабината на автомобила. Ако беше обърната на другата страна, щеше доста да стърчи от задницата. След превозното средство идваше друго, по-малък пикап, в багажника му имаше нещо ъгловато, добре обезопа­сено под платнище. Двата автомобила спряха до паркираните джипове.

Нина, Еди и Тува отидоха да поздравят шофьора на втория пикап, когато той излезе от него.

- Опаля и до’ър ден, палавнико! - поздрави го Еди.

Мат Трули потрепери и се загърна по-добре с палтото си. Дебелата материя на връхната му дреха го правеше да изглежда още по-пълен, отколкото наистина беше.

- Това на австралийски ли трябваше да е, друже? Прозвуча ми повече като уелски.

- Опитвам се да му обясня, че хич не го бива с акцентите - пошегува се Нина. - Но той не иска да ме чуе.

Еди подсмръкна.

- Мечтая си да дойде този ден, в който и аз няма да те послушам, като ми звъннеш по телефона и ми кажеш: „Мат, има нещо под водата, от което се нуждаем. Ще донесеш ли една от твоите подводници на гъза на географията, за да го извадиш?“. Особено когато на мястото, на което ме викате, е толкова студено, че дори топките на месингова маймуна мо­гат да замръзнат. - Трули забеляза непознатото лице в гру­пата със закъснение. - Опа, извинете ме за езика - обърна се той към Тува.

- Няма... проблем - отвърна шведката с учтив и учуден тон, който подсказваше, че навярно не беше разбрала какво говори мъжът, за да бъде обидена.

- Тува, това е Мат Трули - представи го Нина. - Той работи за Организацията за океански изследвания към ООН, но също така помага и на АСН от време на време. Мат, запознай се с Тува Скилфингър, историк и експерт по викингска култура.

Лицето на мъжа грейна.

- Викинги, а? Ето на това му викам интересна история! Ви­кингите са били невероятни строители на кораби и навигатори за времето си.

- Давам ти шанс да откриеш още невероятни неща за тях. А и всичката история е интересна - смъмри го Нина.

Двамата мъже се разкикотиха; това им действие си спечели професионално неодобрение от страна на двете докторки.

- Само те бъзикаме, любима - увери съпругата си Еди.

Мат се ръкува с Тува, след което посочи към езерото:

- Отне ми цели два дни, но успях да донеса оборудването, за което ме помолихте. Какво всъщност се опитваме да намерим?

- Викингски рунически камък - обясни Нина. Тя ги поведе към един от паркираните офроудъри²⁶ и извади някаква снимка от куфарчето си, което се намираше в превозното средство. - Навярно прилича много на този тук.

Австралиецът разгледа внимателно снимката на Валхалския рунически камък, правена в лабораторията на Тува.

- Изглежда ми доста голям. Затова сте поискали всичките тези НПЕ-та, нали?

Мъжът погледна към яркооранжевия товар на един от ками­оните.

- НПЕ-та? - учуди се Тува.

- Надуваеми плавателни единици. На практика представля­ват въздушни торби - използват се за изваждане на предмети от водата. Онези ми приличат на двеста и петдесет килограмови, имате осем от тях, значи, говорим за артефакт с тежина около два метрични тона?

- Руническият камък, който беше откраднат, тежи деветсто­тин и деветдесет килограма - обясни шведката.

- Откраднат? - Мат дари Нина с отегчен поглед. - Нека поз­ная, хората, които са го взели, искат да пипнат и неговия брат близнак, нали?

- Ами... да - призна си американката. - Убиха охранителя на музея на Тува, за да го докопат, след което се опитаха да отвлекат нея.

- Аха. Защо ли хич не съм изненадан? - Трули поклати гла­ва. - Кога ли ще дойде денят, в който ще се науча да те питам за тези неща, преди да си донеса всичкото оборудване!

- Хм... май имаш опит в тези работи - обезпокои се Скилфингър.

Мат изсумтя пренебрежително.

- О, за бога, разбира се. Загубих им бройката на всичките пъти, в които тези две папагалчета са ме вкарвали в смъртна опасност! Нека ти разкажа...

- Не, недей - прекъсна го Еди и се ухили насреща му. - Ще ѝ предизвикаш кошмари.

- Не е толкова лошо, колкото звучи - настоя Нина, като видя, че по-възрастната жена преосмисля решението си да се присъедини към мисията. - А и се уверих, че процедурите за сигурност на АСН са спазени този път. Броят на хората, които знаят какво правим, е много малък, а и всеки един от тях е наяс­но колко е важно всичко да остане в тайна, предвид случилото се в Стокхолм, не трябва да имаме никакви проблеми.

- Добре познати предсмъртни думи - вметна Мат.

- Никой не знае, че сме при това езеро. Тува и аз открихме местоположението на втория рунически камък и освен тук при­състващите само още няколко норвежки висши служители, Сирици и неколцина от АСН разполагат с информация за нашето проучване.

- Има още хора, които навярно знаят за мястото - мрачно отбеляза Еди.

- Кои?

- Онези, които откраднаха първия камък.

- Надявах се да не споменаваш това. Но... - продължи Нина - ...техният експерт не разполага със знанията и опита на Тува, нито пък има достъп до базата с данни на АСН.

- Чакайте малко - прекъсна ги шведката. Сега беше неин ред да изглежда подозрителна. Жената подбра думите си много внимателно: - Вие знаете ли кой открадна руническия камък и застреля Арвид? - Когато Уайлд не отговори веднага, Скилфингър продължи: - Знаете, нали! Защо не ми казахте?

- Аз... Да, права си, знам кой е отговорен - отвърна Нина засрамена. - Не ти казах от съображения за сигурност... сигур­ността на АСН. Един от крадците - вероятно и техен предводи­тел - работеше за нас, преди да го уволним.

Шведката побесня.

- Не мога да повярвам, че не ми каза! Споделихте ли тази информация с полицията?

- ООН уведоми твоето правителство и Интерпол. Не знам дали Стокхолмската полиция разполага с нея, макар че се на­дявам да я има. Няма запис този мъж да е влизал или излизал от Швеция, така че вероятно пътува под фалшива самоличност. Даже не знаем дали все още е в страната.

Тува се вторачи в заледената земя и осмисли онова, което току-що научи, преди да се обърне към американката и да я из­гледа със строг поглед.

- Кой е този човек?

Нина се подвоуми, но след като се сети през какво мина по- възрастната жена, реши, че тя заслужава да знае.

- Казва се Лоугън Бъркли.

Тува премига изненадана.

- Чувала съм това име.

- Той беше археолог, който работеше за АСН и ръково­деше разкопките на пирамидите преди две години. Лицето му беше по всички вестници и телевизии - биваше го да се рек­ламира сам.

- Сега е доста по-потаен - вметна Еди.

Шведката кимна.

- Той е онзи, който отвори залата под Сфинкса - и се оказа, че вие вече сте вътре в нея!

- Никога не ми прости, че му отнех славата - каза Нина. - Продаде се на хората, които се опитаха да плячкосат пирами­дите... и заради това си действие отиде в затвора. Пуснат е на свобода преди около шест месеца. Явно отново се е продал.

- Чакай малко - намеси се Мат озадачен, - ако този тип е експерт по египетската култура, откъде ще знае каквото и да било за викингите?

Уайлд се почувства леко обидена.

- Аз съм експерт по Атлантида и по твоята логика не трябва да знам нищо за Александър Велики или за Древен Рим, така ли? Археолозите не се съсредоточават само върху една ера от момента, в който станат такива.

Еди се засмя.

- Не, вие се съсредоточавате върху всички ери.

- Лоугън е толкова запознат с историята и археологията, колкото и аз. Както и ти, предполагам. - Нина се обърна към Тува, която кимна в знак на съгласие. - Може да сме специа­лизирали в определени области, но това не ни прави невежи за всичко останало.

- Добре де, добре! - каза Мат и вдигна ръце пред себе си в знак, че се предава. - Нямах намерение да оспорвам качествата на цялата археологическа колегия.

- В интерес на истината, има връзка между египтяните и ви­кингите - обясни Тува. - Пътешествията им са ги отвеждали до много отдалечени места - търгували са с Византия и Багдад, смята се, че и с Египет.

- Колко далеч са стигнали? - попита Еди.

- Доста. Били са в Америките един век преди Колумб, колонизирали са Гренландия и Исландия, пътували са през Русия до Каспийско море, били са във Франция и Германия... разбира се и в Британия. През единайсети век са обитавали почти цяла Англия. Навярно предците ти са били викинги!

Мат сложи пръст на брадичката си и огледа англичанина с явен интерес.

- Знаеш ли, виждам приликите. Еди Оплешивяващия.

Чейс направи предупредителен жест и изрече:

- Ой. - Приятелят му се ухили. - Впечатляващо е каква площ са владеели - обърна се Чейс към Тува. - Не съм знаел, че са стигнали толкова надалеч.

- Предполагам, че в часовете в училище си внимавал само когато е ставало въпрос за кървавите битки на викингите - по­шегува се Нина. Мъжът ѝ не можа да разбере това нейно вмятане. - Сещаш се, когато сте учили за етера? - подкани го да възвърне спомените си тя.

- О, да, да - отвърна Еди и побърза да смени темата. - Както и да е, да се върнем на Бъркли - една охранителна камера го е заснела, когато е излизал от музея с хората, с които е откраднал руническия камък, затова знаем, че е бил той. Големият въпрос е: защо го желае толкова много?

- Може би просто се нуждае от парите - предположи Мат. - АСН го уволни, професионалната му репутация е отишла по дяволите - навярно иска да подсигури старините си.

- Дори да прави всичко за пари, това означава, че някой му плаща, на него и на всичките други замесени, за да откраднат камъка и да преведат руните по него - обясни Нина. - И все пак въпросът остава, защо им трябва толкова много? Какво си мислят, че ще открият във Валхала?

Пламъците на гнева на Тува бяха позагаснали.

- Навярно ще разберем, като открием втория камък.

- В такъв случай май по-добре да се раздвижим - каза Мат. - Разполагам точно с онова, което ни е необходимо за тази рабо­та. Поне се надявам да е точно то - ще е голяма загуба, ако съм го разходил на такова голямо разстояние за нищо!

Трули върна снимката на Нина и поведе малката група към пикапа си, където свали каната и скочи в каросерията.

- Ето я и новата ми играчка - обяви гордо мъжът и дръпна платнището. - Не е ли красавец?

- Ако си падаш по подводници, да, красавец е - отвърна Нина. Машината представляваше светлосин правоъгълник, дълъг около метър и половина и около метър висок и широк, от страните му се подаваха тръстери²⁷. Лъщящи метални мани- пулаторни ръце бяха сгънати като крайниците на насекомо от двете страни на „главата“, върху която бяха инсталирани каме­ри и прожектори. На хълбока на подводницата беше написано „НЕЛСЪН“. - Какво означава това? Нестандартна екипировка и... хм... логистични съоръжения... нещо започващо с „Ъ“... не, не мога да се сетя.

- „Нелсън“ не означава нищо - отвърна Мат развеселен. - С главни букви е, защото ми хареса шрифтът, това е всичко. Обикновено име е. Нали се сещате, адмирал Нелсън²⁸?

- О, да. И така става.

- Конструиран е за работа при тежки условия, включител­но и под лед, така че навярно е точно онова, което ви трябва. Организацията за океански изследвания ми възложи задачата да го построя, за да може да се оперира на Северния полюс - до няколко години се очаква да се сблъскаме с някои сериозни спорове относно това, чия територия е той и кой има право да копае там, така че ООН иска да провери, че мястото няма да се окаже нефтеното находище на поредния магнат или нещо подобно. За следващите няколко месеца няма насрочени морски изпитателни тестови, така че успях да го заема.

Еди се приближи, за да огледа по-добре машинарийката.

- Как се управлява?

- С оптична дистанционна връзка. - Мат посочи към главата на машината и злото ѝ механично око. - „Нелсън“ е снабден с 30 камери и лидар²⁹ за далечно сканиране. Обичайните ми глезотийки. Може да издържи двайсет часа на максимално нато­варване.

Нина се обърна и погледна към замръзналите води.

- Каква площ от езерото ще можеш да покриеш за това време?

- Става въпрос за едно много дълго езерище - вметна Еди.

Мат потупа външната обвивка от стъклопласт на подводни­цата.

- Не се безпокойте, движи се с доста добра скорост. Когато ми казахте, че онова, което търсите, вероятно има вграден маг­нетит в него... - Трули се наведе и посочи към една черна ку­тия, инсталирана на носа на подводницата. От нея се подаваше дълъг метален прът, който продължаваше надолу по корпуса на машината. - Запознайте се с МАД.

Тува повдигна вежди.

- Не си ли ти Мат?

- Навярно го е кръстил на себе си - вметна Еди.

Кръглото лице на австралиеца се изкриви в полуусмивка.

- Много забавно, друже. Но МАД означава „детектор за маг­нитни аномалии“. Точно този е проектиран, за да намира тръби; всичко метално, което променя магнитното поле на планетата, ще бъде засечено от него. Ако магнетитът, който търсим, е го­лям колкото този, който ми показахте, ще го намерим много лесно. Просто трябва да търсим, докато нещо изскочи.

- Колко скоро можем да започнем с претърсването? - попи­та Нина.

- Колко скоро можете да ми пробиете достатъчно голяма дупка в леда? - последва дръзкият отговор на Трули. - Маши­ната е напълно заредена, така че ще ми трябва време да покрия конзолата за дистанционно управление и някои други части по корпуса, след което ще използваме крана, за да спуснем подвод­ницата във водата.

Уайлд кимна.

- Добре, ще уведомя Микел. - Микел беше тяхната свръзка с норвежкото правителство и техен гид. - Той и неговите хора ще ти направят дупка. Еди?

- О, да го вземат мътните - въздъхна англичанинът. - Не ми казвай: назначен съм за ледотрошач, нали?

- Не мисля, че ще ти се наложи да къртиш лед с брадва - увери го Нина. - Видях няколко резачки в един от камионите.

Лицето на Чейс просветна.

- Резачки? О, щом настояваш...

Съпругата му се разсмя.

- Добре - хайде да разчупим ледовете.

* * *

Еди беше ядосан:

- Изиграха ме! - оплака се той.

Микел беше ограничил ползването на резачката до себе си и един член на малкия му екип, а за йоркширеца и останалите норвежци се беше паднала доста по-тежката работа, състояща се в извлачването на нарязаните ледени блокове от замръзна­лото езеро. Операцията беше извършена с професионална ефи­касност, дупка с размери три метра и половина на два метра и половина бе създадена, преди Мат да успее да събере оборуд­ването си в разпънатата шатра.

По това време на годината ледът беше дебел над шейсет сантиметра, което беше повече от достатъчно, за да издържи тежестта на пикапа с крана и дистанционно управляваната под­водница, която висеше от него. Въпреки това придвижването от бреговата ивица - Мат беше избрал място, което се намираше на около двайсет метра от брега, за да е сигурен, че водата под него е достатъчна за „Нелсън“ да се движи - се осъществи с огромно търпение, Микел и екипът му постоянно проверяваха какъв натиск се оказва на повърхността. Нина се изнервяше от разнасящото се скърцане и хрущене, носещо се изпод гумите с вериги на превозното средство, но за щастие, то достигна до целта си без никакви произшествия.

Трули слезе от пикапа, за да провери дали товарът му се на­мира точно над мразовитата бездна.

- Всичко е точно, започнете спускането - нареди той, когато се увери, че подводницата няма да се удари в някой от ледените ръбове на дупката. - Внимателно.

Операторът на крана каза с многострадателен тон нещо на норвежки, което накара сънародниците му да се разсмеят. Тува, която беше прекосила разстоянието по леда с увереността на човек, който е свикнал да живее на ръба, се разкикоти.

- Човекът каза: „Няма да съм внимателен, ще го пусна да пад­не“ - преведе тя на австралиеца, който въобще не се развесели.

Спускането на подводницата започна съвсем бавно. Еди се насочи към дупката, за да наблюдава случващото се, Нина, все още изнервена от факта, че стои на леда, го последва неохот­но. Хапещият вятър, който се носеше над езерото, я накара да потрепери. Въпреки че небето беше ясно и слънцето грееше, времето беше много студено. Жената погледна към отсрещния бряг. На километри във всяка посока имаше единствено по­крити със сняг дървета. За първи път откакто дойдоха тук, се замисли колко изолирано е в действителност това място. Ако нещо неочаквано се случеше, бяха много надалеч от помощта.

Нина се опита да изгони неприятните мисли от главата си, когато Мат се провикна:

- Добре, отпусни! Освободи въжето!

„Нелсън“ се намираше във водата. Всички се събраха около дупката, за да гледат как Трули разви един кабел от кутия с ре­лета, която беше оставил на леда, след което скочи на гърба на подводницата и го съедини с някакъв конектор.

- Направляващ кабел - обясни мъжът и се върна на повърх­ността на замръзналото езеро. Кутията с релетата беше свърза­на чрез друг кабел с дистанционното управление в шатрата. - Макарата е на подводницата, вместо тук, така че, ако водата замръзне, връзката няма да се изгуби.

- Колко е дълъг кабелът? - попита Нина.

- Достатъчно, не се безпокой! - Мат се наведе, за да провери връзката с кутията, след което се изправи доволен. - Така! Ос­тава да пусна една диагностика и сме готови за действие. - Пос­ледва извинителна усмивка от негова страна. - Опасявам се, че от тук започва скучната част. Не мога да кажа колко време ще е необходимо, за да открием нещо.

- Не сме далеч от мястото на викингското селище, ако вярва­ме на старите записки - обясни Тува. - Вероятността камъкът да е тук е много голяма.

- Ако го открием след пет минути, всичко ще е тип-топ. Но ако не успеем, няма да е лошо да си пуснете някое приложение със судоку на телефоните.

Трули тръгна към брега. Другите го последваха, пикапът с крана запълзя след тях.

- Ако наистина камъкът е там, Мат ще го открие много бър­зо - каза Еди, - така че по-добре да подготвим водолазната еки­пировка за всеки случай. Няма смисъл да губим време и да се моткаме наоколо в този студ.

- Смятах да се скрия в камиона, където е много по-топло, отколкото да стоя навън - отвърна с усмивка Нина. - Сигурен ли си, че искаш да отидеш там долу? Педер и Матиас могат да се справят с работата. - Точно затова ги доведох тук.

- Гмуркал съм се в далеч по-лоши условия - отвърна Чейс и сви рамене. - Пък и с колкото повече ръце разполагаме там долу, толкова по-бързо ще извадим камъка на повърхността. По това време на годината се стъмва доста рано - ще е много изнервящо, ако не успеем да свършим работата днес и утре се върнем, за да започнем отново.

- Не си участвал в много археологически разкопки, нали, Еди? - попита Тува развеселена. - Обикновено отнемат дни, дори седмици. Мисля, че работата ти за АСН те е накарала да смяташ, че всичко се случва много бързо!

Нина се ухили.

- Умирам си за едни дълги, бавни, старомодни разкопки в пръстта - каза тя и си спечели едно автентично потреперване от страна на съпруга си, - но си права, че нещата често галопират, когато АСН е замесена. Надявам се сега също да се случат бързо.

Достигнаха брега. Мат се отправи към шатрата, а Нина се присъедини към Еди и двамата гмуркачи, които проверяваха екипировката си. Мъжете нямаше да носят стандартни водолаз­ни костюми, а двойно подплатени такива, пригодени за ледени­те условия в езерото.

- Сигурни ли сте, че не искате да дойдете с нас и да видите нещата от първа ръка? - пошегува се с двете жени Еди, като размахваше облечената си в неопрен ръка.

- О, не, не - Тува беше категорична в отговора си. - Не съм добра плувкиня. А и не обичам студа.

- Но ти живееш в Швеция - отбеляза Нина.

- Да, страната е прекрасна... през лятото!

- Трябва да се организират повече разкопки на тропически острови - вметна Чейс. - Ти си директорка на АСН, Нина, уреди ни нещо. - Англичанинът провери налягането в своята бутилка с нитрокс³⁰ - сместа беше по-богата на кислород от обикновения въздух. - Така, всичко е готово. - Педер и Матиас също пот­върдиха, че са приключили с приготовленията. - Сега остава да намерим камъка.

- Това е работа на Мат - отвърна Нина.

Отидоха до шатрата.

- Всичко готово ли е? - попита жената, когато влезе в мал­кото укритие.

- Дръж палатката затворена, става ли? - оплака се австрали­ецът. - Тук е адски студено! - Мъжът разполагаше с халогенна отоплителна лампа, включена в същото захранване, в което и оборудването му, но това не му пречеше да се свива в зимните си дрехи. - Иначе да, „Нелсън“ е готов за работа.

- Чудесно. Действай.

Мат погледна някаква карта на лаптопа си, след което отвори друг прозорец, преди да се заеме с управлението. Единият от мониторите беше свързан с една от камерите на подводницата, дневната светлина бързо се изгуби, когато ма­шината се потопи.

- Превключвам на МАД. Ще заведа „Нелсън“ в центъра на езерото и ще стартирам радиално претърсване, за да покрия ра­йона, в който смятате, че се намира старото село. Ако нищо не излезе от това, ще премина на радар и ще се чупя от там.

- Звучи ми примамливо. - Нина наблюдаваше как върху картата се раздвижи един символ, след което премести поглед върху монитора, който предаваше пряко от камерата. Слаба­та светлина, която преминаваше през ледовете, лека-полека се изгубваше, докато подводницата се спускаше в дълбините на езерото. - Нека видим какво има там долу.

- Ако въобще има нещо - добави Еди зад нея.

Американката не можеше да се отърси от чувството, че съп­ругът ѝ се надяваше да не открият нищо.

* * *

Първият час от претърсването мина бавно и безплодно.

Данните от МАД не носеха никаква информация за незапоз­натите. След няколко минути настъпи вълнение, когато нещо изкриви фона на магнитното поле - Мат не му обърна особено внимание, тъй като беше сигурен, че става въпрос за обикно­вено парче метал, а не за магнитен източник, и се оказа прав, когато изпрати „Нелсън“ да го провери. Прожекторите на под­водницата осветиха ръждясала корабна котва. Последващите сигнали се оказаха също толкова разочароващи: корозирала ав- томобилна врата и някакво неразгадаемо парче боклук.

- Казах ви да си пуснете судоку - обърна се Мат към Нина след четвъртата фалшива тревога.

Жената искрено желаеше да има занимавка, с която вре­мето да минава по-бързо, но също така ѝ беше много инте­ресно да наблюдава бавно движещата се машина под водата. Виждаше се, че някога долината е била изпълнена с дървета, също както и заобикалящите я хълмове, преди да бъде навод­нена, и останките им още стояха по местата си като големи разлагащи се надгробни плочи. Гледката беше изключително обезпокоителна.

Еди не изглеждаше впечатлен.

- Майната му на всичко това - каза той и тръгна да излиза от шатрата, - отивам да се поразходя. Извикайте ме, ако нещо интересно се появи.

Нищо такова не се случи през следващия един час. Йоркширецът се върна в палатката, за да намери картината на монитора леко променена.

- Да сте се натъквали на още кофи? - попита той.

- Достатъчно, за да отворим магазин за стръв - отвърна Нина и потисна една прозявка. - Също така открихме парчета от лодки, нещо, което приличаше на двигател...

- Но не и рунически камък - мрачно вметна Тува. - А съм сигурна, че сме близо до старите археологически разкопки. На­вярно съм сгрешила и те въобще не се намират тук.

- Дай им шанс - настоя Уайлд. - През 30-те години на мина­лия век хората не са разполагали с GPS и е нямало как да опре­делят точното местоположение. Ако по това време археолозите са се намирали в гората и наоколо е нямало никакви отличител­ни белези, би било лесно да се объркат.

- Така е, но с какво отклонение? Подводницата се намира на половин километър от мястото, на което се спусна. Не биха...

От компютъра се разнесе нова мелодия, която отбеляза по­редното откритие на МАД.

- Задръжте, това изглежда интересно - обяви Трули, след като провери резултатите - графика, която показваше поредица от криви линии, една, от които се беше изкривила значително. - Определено не е кофа. Нещо магнитно е, а не обикновен метал.

Еди се наведе над рамото на Мат.

- Намери ли го?

- Нека огледаме...

Австралиецът се зае с управлението и насочи подводницата към потопените стволове на дървета. Дъното на езерото беше осветено от прожекторите. Тинята се беше наслоявала върху него десетилетия, но няколко големи скали бяха останали недо­коснати от нея.

Една се отличаваше от останалите. Докато те бяха с криви форми, тази беше с доста по-правилна.

Нина веднага се оживи.

- Тува, погледни насам - посочи американката и се премести така, че шведката да има по-добра видимост към монитора. - Това ли е вторият рунически камък?

Скилфингър въздъхна звучно.

- Ами... възможно е - запелтечи тя. - Смятам, че е възможно.

Мат приближи подводницата до предмета. Прожекторите осветиха някакви знаци по гладката му повърхност: линии, изрязани в камъка.

Руни.

- Какво ще кажеш за другата част на компаса? - попита Еди. - И тя ли е там?

Камерата се насочи надолу. Разкриха се още руни и някакво изображение под тях - стилизирана резба на вълк. Звярът се извиваше около нещо инкрустирано в повърхността под него...

- Там е! - извика Нина, когато забеляза черния камък. Це­лият диск беше покрит с извити линии, по краищата им бяха направени бразди. - Това е другият слънчев компас! Намерих­ме втория рунически камък. - Тя се обърна към Тува, която наблюдаваше монитора изумена: - Извадим ли го от водата, той ще ни разкрие как да открием Валхала.

12.

Виетнам

Чейс беше попаднал в кошмар. В капана на мрака между безброй дървета, чиито тинести стволове блокираха все­ки възможен път за бягство, а преследвачите го настига­ха. Опита се да бяга, но с всяка следваща крачка краката му за­тъваха все по-надълбоко в мазната кал. Дърветата ставаха все по-гъсти, клоните се увиваха все повече и повече около него, покриваха лицето му...

Еди се стресна и се събуди объркан... осъзна, че има нещо на лицето му. Едва удържа изплашения си вик и перна стоножката, която изучаваше бузата му.

Звуците на джунглата го обгръщаха в нежна прегръдка: не­престанното жужене на насекомите и чуруликането на птиците. Англичанинът се изправи, мускулите и костите го боляха, за­щото беше прекарал нощта свит под кухия дънер. Бурята бе от­минала. Лъчи ярка слънчева светлина прорязваха короните на дърветата, за да предизвикат призрачни видения от изпарява­щата се мокра почва. На Еди съвсем не му беше топло. Дрехите му бяха подгизнали, също както и пръстта наоколо, и неприят­но полепваха по тялото му.

- Добре дошли в шибаната джунгла - промърмори той и нап­рави опит да се изправи...

Спомените си проправиха път през мъглата в главата му. Чейс залегна на мига и грабна автомата, той беше някак си странен и небалансиран без пълнителя си. Очите на мъжа обхо­диха околността, търсеха някакво движение, заплаха...

Нямаше никого. Намираха се в безопасност.

Засега.

Еди се изправи внимателно и погледна в отворения край на дънера.

- Наталия? Добре ли си?

Сплъстената руса коса на момичето бавно се подаде от прег­ръдката на камуфлажния дъждобран.

- Wo bin... Къде съм? - изграчи Пьолтл и присви очи на свет­лината.

Чейс забеляза, че изумлението ѝ бързо се замени от страх.

- Всичко е наред - увери я той, като държеше автомата на една страна и вдигна свободната си ръка, за да й покаже, че не представлява заплаха за нея. - Аз съм... Еди, помниш ли ме? Еди Чейс? Доведох те тук миналата нощ.

Наталия се вторачи в него... след което неочаквано започна да се гърчи в клаустрофобично тясното пространство на свое­то укритие. Момичето простена, каза нещо на немски и заудря безрезултатно по гнилото дърво.

- Хей, хей! - провикна се Чейс в опит да я успокои. - Всичко е наред... ще те извадя от там.

Мъжът се пресегна в дънера. В началото германката отблъс­на ръцете му, но тогава и нейната размътена памет започна да се завръща.

- Ти... ти ме носи в бурята.

- Да, точно така. - Еди я хвана и като се опитваше да не зака­ча кожата ѝ в някоя стърчаща треска, я извади от скривалището.

Момичето се огледа изплашена, наоколо.

- Някой ни преследваше! Ти... ти се би с него.

- Така е. Но им избягахме. Засега сме в безопасност, но се налага да се размърдаме. Приятелите ми ни чакат, но първо трябва да разбера къде се намираме, за да ги намерим.

Чейс остави Наталия на земята. Тя потръпна, когато босият ѝ крак докосна почвата.

- Боли.

- Вдигни го. - Англичанинът сложи автомата на рамото си и се наведе, за да прегледа крака на момичето. Малка дървена треска се беше забила в ходилото ѝ, кожата около нея се беше зачервила и подула. - Стой мирна. - Нареди ѝ той и внимателно измъкна парченцето, в мъничката прободна рана се събра кръв. Лицето на Пьолтл се изкриви, но тя издържа на болката. Еди взе раницата си изпод сухия дънер и извади от нея аптечката. Само след минута беше сложил антисептична паста на раната и я беше превързал. - Засега и това ще свърши работа, но когато се измъкнем от тук, трябва да те прегледа истински доктор. Да получиш рана в джунглата никога не е на добре.

- Знам, работя на това място от четири месеца. Ние... - мо­мичето млъкна, на лицето й се появи уплаха. - Бяхме нападна­ти! Взеха ни за заложници... те...

- Всичко е наред - увери я Чейс и я хвана, когато тя започна да се тресе. - Бяхме изпратени, за да ви спасим. Приятелите ми изведоха твоите колеги от онова място. Ние двамата бяхме отрязани, но съвсем скоро ще ги настигнем. Обещавам ти.

Наталия леко се поуспокои.

- Какво се случи с нас? Пътувахме към следващото село, когато бандитите блокираха пътя ни. Имаха оръжия, нищо не можехме да сторим. Сложиха ми превръзка на очите, след кое­то... - Челото ѝ се набръчка, когато момичето се опита да си припомни събитията. - Не си спомням абсолютно нищо. Събу­дих се и... бях с теб.

- Не помниш нищо, така ли? - Пьолтл поклати глава. - Бяхте в един лагер в джунглата. Държаха приятелите ти в палатка, а теб в барака, съвсем сама. Спомняш ли си това?

- Не знам. Аз... - Последва ново сбръчкване на челото. - Помня много ярка светлина в лицето ми. Ръцете ме боляха... - Наталия погледна към тях... и простена, когато видя синините. Опита се да се освободи от хватката на Чейс. - Какво са ми сторили?

Еди я отпусна, но не изцяло, страхуваше се, че момичето ще се паникьоса и ще се опита да избяга.

- Не знам какво ти правеха. Приличаше ми на някакви тестове.

Това му напомни за Хойт, който застреля руския учен, без да му мигне окото, и открадна работата му, но сега нямаше време да се безпокои за истинските мотиви на предателя.

Момичето застина.

- Тестове? - учуди се тя със слаб детински глас. - Като... експерименти?

- Да, така мисля. - Наталия продължаваше да изглежда изплашена, но нещо в страха ѝ беше различно. - Знаеш ли какво правеха? - Единственият ѝ отговор беше ново покла­щане на главата. - Някои от хората в лагера бяха руснаци - напомни ѝ Чейс.

- Руснаци, да. - Видимо беше, че момичето знаеше за похи­тителите си, но причината за експериментите явно бе нещо, за което не искаше да говори...

Или да си спомня.

Какъвто и да беше отговорът, в момента имаха доста по-се­риозни притеснения. Еди пусна младата германка и погледна часовника си. Показваше малко след осем сутринта. Видя под какъв ъгъл падаха слънчевите лъчи, за да установи накъде е север.

- Трябва да тръгваме. Можеш ли да вървиш?

Наталия внимателно стъпи на бинтования си крак.

- Така мисля.

- Чудесно. Започне ли да те боли много, просто ми кажи и ще те нося. Готова ли си?

- Да.

- Добре. - Тъкмо щяха да тръгнат, когато Чейс забеляза нещо да виси от едно малко дърво. - Кой би предположил, че Хюго би казал нещо полезно...

- Какво правиш? - попита Пьолтл.

- Осигурявам ти закуската. Мисля, че се наричат лонгани. - Еди набра няколко от оранжево-кафеникавите плодове. - Ня­мам представа какъв е вкусът им, но един мой приятел белгиец ги харесва, така че се надявам германските вкусове да се добли­жават до неговите.

Англичанинът подаде плодовете на Наталия. Тя, изглежда, не изгаряше от желание да провери думите на мъжа, но гладът ѝ надделя и разтвори единия от тях, за да опита бледото месо в него.

- Оу! Това е добро. - Момичето излапа лонгана, изплю чер­ната му костилка и смутено погледна към Еди. - Съжалявам. Обикновено обноските ми са доста по-добри...

Англичанинът се ухили.

- Не се старай да си учтива покрай мен, мила. Казваш, че тези си ги бива?

- Да, опитвала съм ги и преди, в едно от селата. Не знаех, че растат на дърво.

- Щом ти харесват, набивай. Дори аз може да пробвам един. Имам предвид, след като ти се нахраниш - имаш нужда от хра­ната много повече от мен.

Наталия разтвори нов лонган и го изяде с по-голямо благо­приличие.

- Благодаря ти.

- Няма проблем. Хайде да намерим изход от тук.

Мъжът тръгна на север. Пьолтл го последва, все още ядеше.

* * *

Макар Чейс да знаеше, че се движат в правилната посока към мястото на срещата, нямаше представа къде се намират в момента. Извади картата, но тя не можеше да му помогне осо­бено, във влажната джунгла наоколо нямаше никакви отличи­телни ориентири.

- Трябва да се изкачим на по-висока позиция - каза англи­чанинът. Видя, че на североизток земята се надига. - Ако имам добра видимост на околността, мога да преценя къде сме.

Наталия изучаваше картата с интерес.

- Лагерът, от който ме спаси... къде се намира?

Еди посочи:

- Ето тук.

- Чакай да видя. - Момичето взе картата и я разгледа още по-внимателно. - Познавам това място! - рече развълнувана тя и зачука с пръст по един малък черен квадрат, маркиран с виетнамски текст. - Това е Ли Куанг - селото, в което работех­ме, преди да ни... преди да ни отвлекат. - Тонът ѝ стана по-печален. - Тъкмо отпътувахме от него, когато бандитите спряха автобуса ни.

Чейс забеляза, че селото е на около два километра северо­източно от лагера и на още няколко километра южно от магис­тралата.

- Имаш ли приятели там?

- Да, да! Прекарахме четири дни там. Помогнахме на мест­ните - осигурихме им медицинска помощ, ваксини.

- Разполагат ли с телефон?

- Има един, да.

Еди мълчаливо обмисли опциите си. Съливан му беше оси­гурил номер за спешни случаи, който, надяваше се, щеше да го свърже със сателитния телефон на техния виетнамски шофьор. Ако се чуеше с Тък, щеше да разбере какво се случва с оста­налата част от екипа и със заложниците, щеше да уреди да го приберат... и да предупреди Съливан за Хойт.

Лошото беше, че преследвачите им също знаеха за селото. Би било едно от най-вероятните места, на които да търсят бегъл­ците... или да се спотайват и да ги чакат да им паднат в ръцете.

- Ще се опитаме да стигнем до там - най-накрая взе реше­ние Чейс. Ползите надделяха над рисковете; ако успееше да се обади по телефона, щеше да си спести изключително дългото пътешествие до мястото за срещата, а и беше сигурен, че би за­белязал една евентуална засада. - Само трябва да разберем как.

- Знаеш ли къде се намираме сега?

Англичанинът размаха пръст около един район на изток от лагера.

- Някъде тук.

Наталия отново се загледа в картата и посочи едно петно на юг от селото.

- На върха на този хълм има кула - обясни, замислена, тя. - Останала е от войната, американците са я построили. Жителите на Ли Куанг ми разказаха за нея. Вижда се от селото, доста е висока. Ако успеем да я намерим...

- Ще знаем къде се намираме - довърши Чейс. Остави картата на една страна и се обърна към момичето: - Как е ходилото ти?

- Добре е, благодаря ти. - Пьолтл вдигна крака си, за да го огледа, бледата ѝ кожа беше покрита цялата с пръст. - Малко е... - тя се опита да си спомни английската дума - ...възпалено. Но ще се оправя.

- Добре. Ако изпиташ някакви трудности, просто ми кажи.

- Благодаря ти - каза отново момичето. Еди ѝ се усмихна и заедно тръгнаха да изкачват хълма. - Господин Чейс...

- Еди. Наричай ме Еди.

- Добре. Еди. - Наталия се усмихна едва, но бързо стана от­ново сериозна. - Миналата нощ каза, че баща ми те е изпратил.

- Да. Аз и още няколко мъже бяхме наети, за да спасим теб и приятелите ти.

- Войници ли сте?

- Някога бяхме. Технически погледнато, сега сме наемници. Но от добрите. - Мисълта за Хойт го накара да се намръщи. - Повечето от нас.

Младата германка беше прекалено погълната от собствените си мисли, за да забележи промяната в изражението му.

- Баща ми не познава никакви войници или наемници... а и няма много пари. Как си е позволил всичко това?

- Нямам представа. Но той те чака в Дананг.

Лицето на Пьолтл просветна.

- Татко е тук?

- Да. И аз ще те отведа при него. Обещавам ти. Само трябва да се измъкнем от тази проклета джунгла.

Продължиха нагоре по склона. Чейс проверяваше постоянно за някакви следи от преследвачите им, но такива нямаше, чуваше единствено постоянното жужене на насекомите и цвъртенето на птиците. Макар още да беше сутрин, жегата ставаше непоносима.

- Каза ми, че хората, които са ме отвлекли, са руснаци - за­почна Наталия, обсебена от мисълта за своите похитители. - Знаеш ли какво ми правеха?

- Не - призна си Еди. - Беше упоена, вземали са ти кръвни проби. Нямам представа защо или с каква цел. - Англичанинът погледна момичето; изплашеното ѝ изражение, макар и прикри­то, се беше завърнало. - Ти знаеш ли?

Очевидно беше, че Пьолтл е наясно или поне има някаква представа, но също така беше очевидно, че не желае да говори за това.

- Ако не искаш да ми казваш, недей - продължи Чейс и ѝ се усмихна окуражително. - Работата ми е да те отведа на сигурно място, това е всичко.

Единственият отговор на момичето беше едно тихо „Благо­даря“. Чейс сметна, че е редно да я остави на мира, и се затътри към издигащия се пред тях хълм.

Не след дълго през балдахина от листа на север се процеди ясна дневна светлина. Еди се насочи към нея. Там склонът ста­ваше по-равен. Отпред земята се накланяше надолу и разкрива­ше буйната зелена покривка на тропическата гора. Хълмът не беше висок, но от него се виждаха върховете на дърветата, с изключение на най-високите от тях.

Чейс извади отново картата. Сега, когато имаше ясна ви­димост към околността, лесно можеше да открие тяхното мес­тоположение. Наталия вече беше намерила начин да ускори процеса.

- Виж натам! - каза тя и посочи на североизток. Англичани­нът направи няколко крачки напред, за да има по-добра види­мост, и проследи погледа ѝ. На малко повече от километър от тях се издигаше по-висок хълм. От билото му стърчеше дъл­га кула. Еди предположи, че някога е била радиокула. Тя беше занемарена и десетилетията бяха оставили своята следа върху нея, върхът ѝ беше изкривен, липсваха части. - Селото се нами­ра на около километър от кулата - продължи момичето.

Чейс бързо намери мястото на картата си.

- Така, значи, ние сме тук - обясни той и почука по хартия­та. - Ако тръгнем на... нека видя... на изток до върха на ей това възвишение и после се спуснем надолу по него, ще излезем от долната част на хълма с кулата и ще се насочим на север към селото.

- Няма ли да е по-бързо, ако тръгнем по този път? - попита Наталия и посочи една тънка линия на югоизток от Ли Куанг.

- По-бързо ще е, но искам да остана в джунглата, докато не се уверя, че наоколо е безопасно. Лошите момчета продължа­ват да ни търсят.

Лицето на момичето посърна.

- О, разбирам.

- Хей, всичко е наред - каза Еди, опитваше се да я развед­ри. - Стигнем ли до телефона, приятелите ми ще дойдат да ни приберат.

- Какво ще кажеш за моите приятели? Ще бъдат ли и те в безопасност?

- Навярно вече са на път за Дананг. Струва ми се, че онези хора в лагера бяха заинтересувани единствено от нас.

Това предизвика смесени чувства в Пьолтл.

- Надявам се да са се измъкнали, но... щом ме искат толкова много, това не е особено добре за нас, нали?

- Ще направя всичко възможно, за да те върна на баща ти - увери я Чейс. - Колкото по-скоро тръгнем, толкова по-скоро ще се случи това.

Насочиха се надолу по хълма.

- Не можеш да стоиш на едно място, нали, Еди? - попита го Наталия с лека усмивка на лице.

- Да си стоя на задника, никога не ми е било любимото за­нимание - отвърна англичанинът развеселен. - Харесва ми да правя нещо, разбираш ли ме? Това ме кара да се чувствам по­лезен.

- Познавам добре това чувство - отвърна момичето. - То е една от причините да дойда във Виетнам: за да направя нещо различно, за да помогна. Хората в тази част от страната са много бедни, не могат да си позволят обикновени лекарства и ваксини, които могат да спасят животите им - а и последиците от война­та още се усещат. - Пьолтл посочи в посоката на радиокулата, която отново се беше скрила зад дърветата, когато започнаха да се спускат по другата страна на възвишението. - Глупавата война между Изтока и Запада е донесла единствено мизерия за хората, попаднали в средата ѝ. Исках да направя нещо, за да се реванширам.

Чейс я погледна изненадан.

- Звучиш така, все едно приемаш нещата лично.

Англичанинът не можеше да се сети за основателна причина защо момичето се чувстваше така; та тя беше на двайсет и ня­колко години, едва ли помнеше дори Студената война.

Наталия поклати глава.

- Не аз, а моето семейство. Някои от тях са били замесени в неща, които аз... не одобрявам. - Пьолтл отново замлъкна.

Еди реши да уважи решението ѝ. Хълмът стана по-стръмен. Мъжът използва автомата си като бастун, с другата си ръка по­магаше на блондинката да не падне на хлъзгавия склон.

Отне им няколко минути, докато стигнат на равна земя.

- Така е по-добре - въздъхна Наталия. Тя изчисти насъбра­лата се по краката ѝ кал и тръгна към дърветата.

- Стой! - нареди й Чейс, докато вадеше картата. - Нека видя къде се намираме.

- Ако поемем на север, ще стигнем до хълма с кулата - отго­вори му тя и продължи да върви. - Заобиколим ли го, ще изле­зем на пътя, не е ли така?

- Така е, но ми се иска да минем по най-краткия маршрут. - Еди погледна стрелката на часовника си и разположението на слънцето, за да установи къде се намира север. - Добре, значи, сме... насам - посочи той.

Точно в Наталия.

- Видя ли? През цялото време съм била права - отвърна тя и се усмихна. Мъжът ѝ се ухили в отговор и тръгна след нея. - Казах ти, бях тук четири месеца. Научих някои...

Щрак!

Звукът беше метален, а не от пречупена клонка.

- Замръзни! - провикна се Чейс, тренираните му инстинкти го бяха накарали да се просне на земята още преди да е излаял за­поведта. - Не мърдай! Каквото и да правиш, просто не мърдай!

Наталия простена през стиснатите си зъби. Замалко щеше да вдигне крака си... но замръзна, когато Еди беше изкрещял, и си наложи да стои мирно. Англичанинът вдигна главата си. Нещо се подаваше от калта и изгнилите листа, някакъв мръсен метал, точно под крака на младото момиче.

Три тънки крачета, които излизаха от бледозелен цилиндър. Спусъкът и детонаторът на противопехотна мина.

- Стой мирно, много мирно - предупреди германката Чейс. Той остави оръжието си на земята и запълзя към нея. Разпоз­на точния тип на оръжието, когато се доближи до него: беше американска М16А2, наричана още „Скачащата Бети“. Стотици хиляди, може би дори милиони подобни мини бяха заложени по времето на Виетнамската война, осеяли джунглите, за да въз­препятстват и убиват виетконгците³¹.

Много от тях бяха все още тук. И все още бяха смъртоносни.

Изведнъж Еди се изпоти, и то не заради нарастващата жега, той стигна до Наталия и разгледа оръжието. Подготовката му в САС включваше и обезвреждане на мини, а „Скачащата Бети“ беше един от видовете, с които бе работил. Знаеше, че на тео­рия може да я обезвреди безопасно без никакви проблеми.

Но само на теория.

В тропически условия М16А2 имаше срок на годност два­найсет години. Виетнамската война беше свършила през 1975 година, така че дори тази мина да беше поставена през послед­ния ден от конфликта, бяха минали деветнайсет години след края на този срок. Може би времето, ръждата и калта бяха на­правили мината инертна, а микробите в почвата бяха повредили експлозивния заряд от тетрил.

Или... беше станала толкова нестабилна, че едно раздрусване щеше да я възпламени.

Наталия простена отново, от болка, а не от страх. Едно от крачетата се беше забило дълбоко в крака ѝ. Нямаше кръв по него, което говореше, че металът не е пробил кожата; момичето не смееше да се помръдне.

- Какво е това? - попита шепнешком тя.

Чейс погледна нагоре към нея.

- Наталия, искам да останеш спокойна и да не мърдаш. Става ли? Обещай ми, че ще ме слушаш.

- Обещавам - съумя да отговори германката.

- Добре. - Еди не отмести погледа си от нейния. - Стъпи­ла си на противопехотна мина. Не се движи и остани спокой­на - добави мъжът, когато момичето се напрегна. - Повредена е, иначе досега да е избухнала. Нарича се „Скачащата Бети“ - би трябвало да изскочи нагоре и да експлодира, когато някой я настъпи; дори този някой да не си отмести крака, тя пак ще си свърши работата. Тази не го стори, което ме навежда на мисъл­та, че детонаторът е остарял. Но ако преместиш крака си, има вероятност да се задейства... освен ако не го обезвредя.

- Можеш... можеш ли да го сториш?

Гласът на Пьолтл трепереше.

- Да. Мога. Знам, че те боли, но не мърдай.

Най-накрая Чейс отмести поглед от момичето, насочи го към мината и внимателно премахна листата около детонатора.

От едната му страна се подаваше малък метален пръстен. Ако оръжието беше свързано с корда и настроено да експло­дира, когато някой се спъне в нея, около кръгчето щеше да има частици от влакното, а такива нямаше. Това означаваше, че ми­ната се детонира при натиск. Кракът на Наталия беше задейс­твал механизма - а теглото ѝ беше единственото нещо, което му пречеше да избухне.

Дали оръжието беше неизправно... или всяко едно движение щеше да го активира?

Чейс нямаше представа. Можеше само да се помъчи да си спомни онова, което беше учил по време на обучението си.

- Така - каза той, колкото да държи вниманието на Наталия далеч от гибелните ѝ помисли и да се съсредоточи върху собст­вените си мисли, - знам как да я обезвредя. Има малка дупчица, в която стои предпазителят. - Англичанинът използва върха на нокътя на кутрето си и изключително внимателно премах­на мръсотията от детонатора, на който се разкри малък кръгъл отвор отстрани на металната издатина между трите крачета. - Трябва да сложа нещо в нея.

Някоя клонка? Не, щеше да е прекалено голяма. Някое пар­ченце тел щеше да свърши работа, но къде можеше да открие такова в недрата на джунглата? Нямаше нищо в багажа му...

Чакай малко - имаше. Комуникационният комплект. Свърз­ващият му щекер беше прекалено голям, за да влезе в отвора, но самият проводник...

- Не мърдай, ще стана за малко - предупреди Еди.

Наталия кимна. Мъжът се отдръпна назад, след което внима­телно се изправи на колене. Свали си слушалките и използва па­леца и показалеца си, за да навие покритата с пластмаса жица. Кабелът се съгласи с новата си форма.

Чейс кимна окуражително на германката, извади швейцар­ското си ножче и използва ножицата му, за да отреже малко парче проводник. Легна по корем на земята, за да се заеме с обезвреждането на мината.

Веднага забеляза, че ще има проблеми.

- Наталия, искам да бъдеш спокойна - каза Еди.

Кракът ѝ - не, по-скоро цялото ѝ тяло - трепереше. Крачета­та се кривяха под тежестта на момичето.

- Опитвам се - каза Пьолтл, гласът ѝ беше изпълнен е нап­режение. - Ходилото ме боли... и кракът ми трепери. Не мога да се спра.

- Всичко е наред. Я ми кажи... откъде си?

Наталия се изненада.

- Какво?

- Разкажи ми за себе си, това ще ти помогне да се успокоиш. Откъде си?

- Ах... родена съм в Хамбург.

Чейс почака няколко секунди, но момичето не продължи, за разлика от треперенето ѝ, което не преставаше.

- Никога не съм бил там. Приятно местенце ли е? - продъл­жи с въпросите мъжът.

- Да, градът е красив.

- Имаш ли братя или сестри?

- Не, сама съм.

Треперенето малко понамаля. Еди прие това като добър знак и се зае е деликатната работа да промуши кабела в отвора.

- С баща ти се запознах... какво ще кажеш за майка си? И тя ли живее там?

- Не, тя... - Тъгата замести страха в гласа на Наталия. - Тя почина преди няколко години. От рак.

- Съжалявам. И моята майка умря от рак.

- Съжалявам - като ехо произнесе момичето. Последва нова пауза, но този път Пьолтл беше тази, която я наруши: - Баба ми също почина от рак. Тя беше рускиня, отишла в Германия през 1961 година.

- Моля? Измъкнала се е от Русия?

Чейс почти беше вкарал кабела в отвора, но треперенето на Наталия поместваше мината. Мъжът използва другата си ръка, за да стабилизира устройството.

- Да. В интерес на истината е трябвало да отиде в Америка с дядо ми, но...

- Какво?

Имаше някаква странна - острота? язвителност? - в гласа на момичето:

- Той не успял да се измъкне от Русия. Така че баба ми не отишла по-далеч от Западна Германия. Майка ми се родила там няколко месеца по-късно.

- Щастливка е, че се е озовала от правилната страна на сте­ната. - Най-накрая кабелът влезе в отвора. Дупчицата беше тясна, затова Еди го натисна внимателно навътре. - Западна Гер­мания е била по-добро място за отглеждане на деца от Източна Германия.

- Може би си прав.

- Не звучиш много убедена.

- Източна или Западна, и двете са лоши по свой си начин. Не говоря за хората - побърза да добави Наталия, - а за политици­те, които са на власт.

- Не мога да споря с това. - Кабелът малко по малко изчез­ваше в дупчицата. Чейс продължи да го натиска навътре - в ума му се роди нова мисъл. - Значи, баба ти и дядо ти са били русна­ци? Мислиш ли, че това има някаква връзка с мъжете от лагера?

Пьолтл си пое дъх, все едно щеше да прави сериозно само­признание...

Щрак.

Звукът беше много по-мек от предния път, съпроводен от слаб, но осезаем натиск, който Чейс усети по кабела. Ако вяр­ваше на подготовката си в САС, детонаторът трябваше да е обезвреден.

Трябваше. Не можеше да се довери на предположения, тъй като мината принципно трябваше да избухне и няколко секунди след като германката стъпи на нея. Предпазителят на оръжието можеше да не работи, също както и детонаторът. Еди отдръпна пръста си. Кабелът остана на място.

- Слушай ме, Наталия - каза англичанинът. - Когато преброя до три, искам да си вдигнеш крака, много бавно. Готова ли си?

Отговорът беше по-тих и от шепот:

- Да.

- Добре. Едно, две... три.

Пьолтл се подвоуми, след което вдигна крака си.

Трите крачета на мината се върнаха до първоначалната си позиция... и останаха на нея. От вътрешността на устройството не се разнесоха никакви звуци.

Всичко беше наред.

Експлозия все пак последва... но от Чейс.

- Мамка му! Гръм, мълнии, задници и лайна! - изрева той, за да освободи насъбралото се в него напрежение. - Шибан. Ад! Господи, мразя мини.

Наталия продължаваше да стои на един крак, приличаше на фламинго.

- Безопасно ли е?

- Да, безопасно е. Можеш да пуснеш крака си.

Момичето така и стори... и се разплака.

- Съжалявам. Трябваше да съм по-внимателна...

Чейс закриви края на кабела, за да не излезе от дупчицата, след което разви детонатора от тялото на мината и внимателно го извади. Металът беше целият покрит в ръжда, спусъкът бе заял.

- Хей, вината не е твоя, ясно ли е? Вината е на задника, кой­то е позволил да се заровят милиони мини и след това хората му са забравили местоположенията им.

Момичето поклати глава.

- Не, трябваше да внимавам повече. Когато бях в Ли Куанг, ни предупредиха да не навлизаме в джунглата. Едно от момчетата в селото загубило крака си миналата година от една стара мина.

- Навярно янките са ги сложили, за да пазят радиокулата си. - Чейс остави на земята детонатора и се изправи. - Тази не би трябвало да създава проблеми вече.

Наталия избърса очите си.

- Не би трябвало? Все още ли представлява заплаха?

- Зависи от това, колко нестабилен е експлозивът ѝ. Може въобще да не става за нищо вече, но също така е възможно да избухне, ако получи сериозен удар.

- В такъв случай не можем да я оставим тук. Друго дете от селото може да я активира. Можеш ли да я взривиш от безопас­но разстояние?

- Да, но подобна експлозия ще бъде чута на километри от тук. Преследвачите ни веднага ще разберат къде се намираме. Просто ще кажем на приятелите ти в селото да внимават.

- Ние дори не знаем точното си местоположение! - въз­противи се Наталия. - Виетнамското правителство разполага с хора, които унищожават мини, но за да го сторят, се нуждаят от точни напътствия как да ги намерят. - Момичето се замисли за момент. - Ако я вземем с нас можем да я оставим близо до селото, така че да я открият и да я неутрализират.

Чейс се опули насреща ѝ.

- Искаш да вдигна противопехотна мина.

- Да.

- И да я нося през цялата джунгла.

- Да.

- Докато лошите момчета са по петите ни.

- Идеята не е добра май, а?

- Никак. Но... - продължи Еди - ...признавам, че имаш право. Не се намираме далеч от селото, така че вероятността някой да намери мината е доста голяма. - Още една причина в полза на това, да я вземат с тях, изникна в ума на англича­нина: ако преследвачите им ги откриеха отново, щяха да имат допълнително оръжие - макар и малко опасно - с което да се отбраняват. По очевидни причини Чейс не сподели тази си мисъл с момичето. - Ако бъдем внимателни, вероятно няма да имаме проблеми. Експлозивите в тези мини могат да станат малко нестабилни, но не и като нитроглицерина или подобни­те му - трябва им много повече от обикновено почукване, за да се задействат.

Мъжът се наведе отново и внимателно почисти почвата около тялото на мината. Съществуваше вероятност да е двой­но защитена - по времето на Виетнамската война се използ­ваше тактиката да се заравя „жива“ граната³² под „Скачаща Бети“, така, ако мината бъдеше обезвредена и извадена, скри­тата бомба се задействаше - не след дълго Еди осъзна, че тук случаят не беше такъв. Пое си дълбоко въздух... след което извади оръжието от земята.

- Така, все още сме тук - обяви Чейс след известно време. Наталия си позволи една нервна усмивка. - Добре, ще я нося. Ти вземи автомата. - Изражението на момичето се промени. Беше притеснена, дори отвратена. - Какво?

- Аз съм пацифистка - обясни Пьолтл и посочи към калашника на земята, все едно беше отровна змия. - Не искам да имам нищо общо с оръжия.

- Да не би да желаеш да носиш мината вместо него? - Когато Еди видя, че сарказмът му не е оценен, веднага омекна. - Виж, няма проблем, автоматът няма магазин, а и предпазителят му е спуснат. Дори да натиснеш спусъка, няма да стреля.

- Не става въпрос дали може да стреля, или не. Става въпрос за основното му предназначение. Да убива хора. Не искам да имам нищо общо с оръжията на войната.

Подобно поведение беше присъщо за доста по-възрастен и изморен от света човек, а не за млада жена като Наталия.

Мнението на Чейс по въпроса се свеждаше до простичкото „някои хора просто заслужават да бъдат гръмнати“, но това си беше лично негово решение.

- Добре, ще ги взема и двете - каза ѝ Еди. - Но ако имаш проблеми с крака си, няма да мога да те нося.

Момичето кимна.

- Съгласна съм. Не исках да те обидя - добави то извинител­но. - Ти си войник и използваш оръжия в работата си. Но това не е... не е за мен. Искам само да помагам на хората, а не да ги наранявам. Надявам се, разбираш това.

- Да, разбирам. - Чейс се усмихна насреща ѝ; Наталия из­глеждаше малко изненадана от готовността му да приеме това. - Какво? Аз също искам да помагам на хората и никога не съм на­ранявал безпричинно. Само един идиот, един луд би тръгнал да си търси белята. Просто понякога човеците правят лоши неща и... укорителната дума няма да ги спре.

Германката го изгледа несигурно. Редица въпроси се раз­хождаха по лицето ѝ, но накрая излезе само един:

- Убивал ли си някога?

Отговорът на мъжа беше простичък:

- Да.

- Те правеха ли... лоши неща?

- Да. - Еди се изправи, в ръцете си държеше мината. - Ако наистина не искаш да носиш автомата, няма проблем, аз ще го взема. Но можеш ли да сложиш детонатора в раницата ми? Ще е безопасен, докато кабелът остане в дупчицата, но все пак вни­мавай с него.

Пьолтл предпазливо вдигна предмета и го прибра в един от външните джобове.

- Какво ще се случи, ако кабелът излезе? - попита тя.

- Вероятно нищо, целият е ръждясал и пълен с мръсотия. Пък може и да се активира. Разполага с барутен заряд, който може да отнесе няколко пръста, ако го държиш в ръка.

Зад гърба на Чейс се разнесе изненадан стон. Когато се обърна, видя, че момичето е отстъпило с няколко крачки назад.

- Искаш ли да вървиш пред мен?

- Ако може.

Англичанинът се ухили.

- Щом не е гръмнал досега, навярно няма да гръмне въобще, освен ако някой не го накара. Аз те уверявам, че няма да съм този някой, поне не и докато нося проклетото нещо в раницата на гърба си!

Младата германка не изглеждаше напълно убедена, но съумя да дари мъжа с лека усмивка. Вдигна автомата, все едно целият беше покрит с тръни, и го подаде на Еди.

- Заповядай.

- Благодаря ти. - Чейс го окачи на рамото си. - Така, накъде се бяхме запътили?

Наталия посочи към дърветата.

- Насам.

- Чудесно. Хайде да отиваме в това твое село. А - ухили се насреща ѝ мъжът, - и да внимаваш върху какво стъпваш този път, става ли?

13.

Норвегия

Еди излезе от палатката, разтриваше енергично с длани об­лечените си в неопрен ръце.

- Гръм и мълнии! Малко е резливо.

- Казах ти, че няма нужда да правиш това - напомни му Нина. Тя погледна водолазния костюм с одобрителен поглед. - Но ако трябва да бъда честна, изглеждаш много добре в тези дрешки.

Макар личният ѝ фитнес режим да поизоставаше, съпругът ѝ продължаваше да тренира достатъчно, за да запази телосложе­нието си, мускулите му личаха дори и под пластовете на екипи­ровката за гмуркане в студени условия.

Една самодоволна усмивка се появи на лицето на Еди.

- Години наред ти приказвам, че ти изглеждаш чудесно в тесни гумени облекла. Ако не беше такава свята личност, щеше да си вземеш онази дрешка с дупки на всички правилни места.

Нина се изчерви, когато осъзна, че имат аудитория; Мат и Тува тъкмо влязоха в шатрата. Очите на шведката се ококори­ха, но реакцията на австралиеца не беше нищо повече от едно свиване на раменете, което говореше само по себе си и казваше „чувал съм всичко това и преди“.

- Не му обръщайте внимание, той просто се шегува - побър­за да каже Уайлд.

- Не, не, всичко е наред - отвърна Тува и се усмихна на двойката. - Здравословно е да обсъждате сексуалния си жи­вот... и да го поддържате интересен.

- Мм-хмм - отговори Нина и се изчерви още повече.

Еди направо изкудкудяка от смях.

- Каааакто и да е - намеси се Мат, за да смени темата, - всички надуваеми плавателни единици са готови. „Нелсън“ чака в дупката в леда - когато ти и останалите гмуркачи натоварите оборудването в багажното му отделение, можете да се хванете за него и той ще ви отведе до мястото с разкопките.

- Забелязвате ли как всички казват „задник“, а не „ледена дупка“³³? - отбеляза ухилен Еди и си сложи качулката на водо­лазния костюм. Преправи си гласа на Арнолд Шварценегер и каза: - Да ти го начукам, ледена дууупка.

Единствен Мат се усмихна на шегата, Тува явно не разбра какво каза англичанинът, а Нина просто въздъхна уморено. Чейс изсумтя:

- Мислех си, че шегата е забавна. Значи, сме готови?

- Няма по-добро време от веднага - заяви съпругата му.

Макар да беше ранен следобед, в тази географска ширина и през този сезон от годината им оставаха само няколко часа, докато се стъмнеше. Жената тръгна към брега, другите я последваха.

- Поддържай пламъците живи - каза Еди, когато минаха покрай огъня, запален от Микел. - Знам, че имаме печки в па­латките, но понякога една голяма горяща купчина с дърва е най-доброто нещо, което може да си пожелае човек.

- О, не се безпокой - каза му Нина. - Ще прекарам остатъка от деня около него, докато ти работиш. Може да изпека и малко бонбони.

Еди взе резервоарите си с нитрокс и една малка кутия с ин­струменти.

- Да бе, да - сгълча я той. - Много добре те познавам. Ще надничаш над рамото на Мат и ще се ядосваш, че не можеш да ни държиш изкъсо през цялото време.

- Човекът познава съпругата си - вметна Трули, смеейки се.

Нина се нацупи.

- Млъкнете. Но той е напълно прав - призна си на Тува аме­риканката. По-възрастната жена се усмихна.

Групичката тръгна през леда към Микел и двамата гмурка­чи от АСН, които чакаха до дупката. Чейс си сложи акваланга, тежестите и плавниците, след което закачи кутията с инстру­ментите за колана си. Уайлд забеляза, че никой от останалите водолази не разполага с такава.

- Какво има там вътре?

- Някои джунджурии, които може да ми потрябват - беше уклончивият отговор на Еди.

- Като например?

- Като такива, които се намират в една кутия с инструменти. Сещаш се, инструменти?

- Добре де, за бога - сопна се и Нина на язвителния сарказъм на съпруга си. - Просто се поинтересувах.

Англичанинът не отговори, вместо това сложи очилата си и провери за последно мундщука.

- Аз съм готов.

- Ние също - отвърна Матиас.

Чейс изпъна палци в знак ОК.

- Отдръпнете се, ако не желаете да ви изпръскам - предуп­реди той, сложи ребридера³⁴ в устата си и скочи във водата. Ня­колко секунди по-късно главата му отново се появи на повърх­ността, ококорените му очи дадоха добра представа на околните за температурата в езерото.

- Добре ли си? - попита го Нина.

Другите двама водолази също скочиха във водата.

Еди отново изпъна палци, които накриви на една страна, но по изражението на лицето му Уайлд разбра, че просто се шегу­ва. Тримата мъже провериха екипировките си, за да се уверят, че уплътненията бяха изправни, след което, с помощта на хора­та около дупката, натовариха НПЕ-тата в багажното отделение на подводницата. Когато всичко беше готово, Мат се насочи обратно към шатрата си на брега, Тува го последва.

Нина остана, за да наблюдава как съпругът ѝ потегля.

- Ще се видим скоро - каза тя. Ръката на Еди излезе на по­върхността, за да ѝ помаха. - И да не настинеш... упс, късно е вече. - Чейс направи поздрав с два пръста. Жената се разсмя. - Хайде, заминавай - нареди тя и помаха.

Съпругът ѝ се скри под повърхността, другите мъже сториха същото. Уайлд ги наблюдава, докато не се изгубиха напълно в мрака отдолу, и пое към брега.

* * *

- Господи, Еди беше прав - оплака се Мат. Тонът му беше спокоен, но се усещаше истинско раздразнение в него.

Както Чейс беше предвидил, Нина надничаше над рамото му и изучаваше внимателно изображенията, които камерата на подводницата предаваше.

- Съжалявам, съжалявам - извини се тя и се отдръпна на­зад... на няколко сантиметра. - Достатъчно изнервящо е, че ня­мам връзка с тях.

- Искаш да кажеш, че не можеш да ги командваш.

- Всъщност, да. - Двамата си размениха по една усмивка.

Главният екран показваше руническия камък, който се пода­ваше от дъното на езерото, осветено от прожекторите на дистанционно управляваното подводно средство. Тримата гмуркачи бяха почистили част от тинята и сега монолитът се виждаше доста по-добре - докато интересът на Нина и Тува се състоеше в текста върху камъка, работата на мъжете под водата беше да подсигурят артефакта с изключително здрави метални въжета. Те бяха обгърнали плочата от трите страни с тях и бяха изгра­дили помежду им мрежа от ремъци; всяка от трите линии щеше да бъде закачена за две повдигащи торби, които, в зависимост от тежестта на своята противотежест, щяха да са повече от дос­татъчни, за да извадят камъка на повърхността.

Единият от гмуркачите закачи кука за плетеницата от въже­та, след което изпъна палци пред камерата.

- Или са готови, или Еди се сети за някой як филм - обясни Нина.

- Значи, няма да е един от тези на Грант Торн - каза Мат, който също познаваше холивудската звезда.

Австралиецът увеличи картината от камерата, за да погледне отблизо създадената система.

- Матиас и Педер разбират от възли, предполагам, че и Еди също, така че всичко ми изглежда здраво и стегнато.

Тува продължаваше да е нервна.

- Съществува ли опасност камъкът да бъде наранен?

- Най-опасните моменти предстоят. Те са, когато артефактът бъде издърпан от ямата, в която е заседнал и прекарал някол­костотин години, и когато кранът го извади от водата - обясни Мат. На екрана плувците се насочиха към подводницата, след което преминаха покрай камерата ѝ, за да достигнат до багажното отделение, в което беше екипировката. - Ако ще се чупи, сега е най-подходящият момент това да се случи. Но... - про­дължи австралиецът, когато видя притесненото изражение на лицето на жената - ...на мен камъкът ми се струва доста здрав, няма никакви видими пукнатини или нещо подобно. Не мисля, че ще имаме някакви проблеми.

- Надявам се да нямаме! - отвърна шведката, продължаваше да не е особено убедена.

- Не за първи път им се случва да вършат подобна работа, не се безпокой - успокои я и Нина.

Въпреки собствените си уверения, тя също се чувстваше малко обезпокоена. Не беше необходимо някакво сериозно на­раняване, за да бъде прекратена мисията им; ако някое малко, но изключително важно парче от текста на камъка се отчупе­ше и се изгубеше на дъното на езерото, търсенето на Валхала щеше да приключи още преди да е започнало.

Уайлд наблюдаваше на екрана появилите се отново гмуркачи, всеки един от тях държеше надуваема плавателна единица. Когато бяха празни, НПЕ приличаха на светлооранжеви спорт­ни сакове с прикачен към тях резервоар със сгъстен въздух; веднъж напълнени, те щяха да се уголемят значително, докато заприличат на саламоподобни цилиндри. Мъжете ги закачиха за плетеницата от въжета на камъка и се върнаха на „Нелсън“ за втория комплект. Не след дълго и той беше поставен на място.

- Готови са - съобщи Мат, когато получи сигнал от един от гмуркалите, който Нина вече беше видяла; жената се беше вър­нала на предишната си позиция и сега надничаше иззад рамото на австралиеца като папагала на някой пират. Трули само пок­лати глава и просветна прожекторите, за да покаже на мъжете долу, че е получил съобщението. - Хайде да извадим това чудо на повърхността.

Водолазите отвориха вентилите на въздушните резервоари. НПЕ-тата се разгънаха, гънките по твърдото ПВЦ започнаха да се изглаждат. Торбите се издигнаха във водата, въжетата, с които бяха свързани, се опънаха.

Нина се съсредоточи върху дъното на езерото.

- Мат, можеш ли да увеличиш картината там, където е камъкът?

Мъжът изпълни нареждането. Докато гледаха внимателно, лепкавата тиня се раздвижи.

- Тръгна да се издига - каза развълнувана Тува... но също така беше и напрегната.

Уайлд се чувстваше по същия начин.

- Не още - обясни Мат. - Разполагат само с три надути двес­та и петдесет килограмови торби, което не е достатъчно, за да извадят артефакта. Но поне малко ще го поместят. Истинското раздвижване ще настъпи, когато надуят и другите три НПЕ-та.

- Няма да се изстрелят като ракети и да счупят леда, нали? - попита Нина.

Мат се засмя.

- Това ще си струва да се види, но не. Торбите ще издигнат камъка до определена височина, необходима на „Нелсън“ да го извлачи до дупката.

- Чудесно.

Нина се успокои и върна поглед на екрана. Трули отново увеличи картината, за да види докъде бяха стигнали гмуркали­те. Първите три НПЕ-та бяха опънали въжетата, мъжете бяха започнали да надуват и втория комплект.

Преди да се издуят и наполовина, дъното на езерото около камъка сравнително помътня.

- Движи се - съобщи Мат. - Нещото ще бъде извадено като загнил зъб. И като се заговорихме за зъби, ще престанеш ли да правиш това?

Нина осъзна, че беше стиснала своите.

- Съжалявам - извини се тя и се отдалечи от ухото на ав­стралиеца.

Двама от гмуркалите настройваха вентилите на НПЕ-тата, за да забавят надуването. Третият - Нина осъзна, че това е Еди - не правеше нищо, докато единият от спътниците му не му нап­рави знак да се заеме със същото като тях. Съпругът ѝ изпълни нареждането... както ѝ се стори с нежелание.

- Закъде бързаш, Еди? - каза на себе си жената, но беше достатъчно близо до Мат, за да може той да я чуе.

- Може би просто му е адски студено там долу? - ухили се насреща ѝ австралиецът.

- Навярно си прав. - Въпреки това Нина смяташе, че има нещо... странно в държанието на съпруга ѝ.

НПЕ-тата продължаваха да се издуват. По дъното на езерото се появиха цепнатини и се разпростряха настрани. Тува сложи ръка на устата си и промълви нещо на шведски, преди да каже:

- О, моля ви, внимавайте...

- Излиза... излиза! - въодушеви се Нина.

Част от дъното около руническия камък най-накрая се раз­твори и вдигна облак от тиня, който скри гледката от очите на американката. Целият монолит се помести настрани... а след това и нагоре.

- Успяха - съобщи Мат. Двамата гмуркачи от АСН отново внесоха настройки във вентилите на НПЕ-тата. Издигането на камъка се забави, а след малко спря изцяло. - Първо ще проверят дали няма някакви опасни пукнатини по артефакта, след което, ако всичко изглежда наред, ще го извадят. - Мъжът погледна към Тува, чието изражение беше някъде по средата на паниката и щастието. - Не се безпокой, оттук нататък плаването ще е леко.

- Да се надяваме - каза Нина и се обърна към шведката: - Успяхме. Ти намери втория рунически камък и всичко с него е наред. Направи невероятно откритие.

- Не, не, ние направихме невероятно откритие - настоя Тува. - Нямаше да се справя без вас и без АСН.

- Да не забравяме и ООИ - отбеляза Мат. - Не всичко се върти само около археолозите!

- И ООИ също, благодаря ти. Постигнахме това със съв­местни усилия.

- Всичко започна от теб - напомни Нина. - Проучването беше твое, както и откритието. Аз само ти помагах.

- Е... добре, щом настояваш - съгласи се Тува и най-накрая се усмихна.

Уайлд погледна отново към екрана.

- Мат, ако приближиш подводницата още малко, можем да направим снимки на руните на камъка. За всеки случай.

Трули пое управлението и просветна няколко пъти с прожек­торите, за да извести гмуркалите, че машината ще се раздвижи. Двама от тях се отдалечиха, но третият не помръдна от мястото си пред артефакта.

- Хайде, друже, размърдай си задника - каза Мат и отново просветна с прожекторите.

Нина забеляза кутията с инструменти на колана на мъжа.

- Това е Еди. Защо не се маха от там? - Съпругът ѝ изглеж­даше зает с проверката на една от НПЕ. - Хайде, скъпи, блоки­раш камерите!

- Мога да разпъна една от манипулаторните ръце и да го разкарам от пътя - предложи Мат, но разбира се, не беше сери­озен. - Не ме изкушавай.

Чейс не се помръдваше. Труди закара „Нелсън“ по-близо до него и отново просветна с прожекторите. Този път получи отго­вор - макар и не този, на който се надяваше Нина. Еди се обър­на и направи категоричен жест на подводницата да се отдалечи.

- Навярно нещо го тревожи - обяви Мат. - Ще се оттегля на безопасно разстояние.

- Какво го притеснява? - оплака се Уайлд.

Доколкото виждаше всички въжета бяха на мястото си и руническият камък изглеждаше стабилен.

Австралиецът сви рамене.

- Той е там, а ние не сме - сам може да прецени ситуацията. По-добре да внимаваме, отколкото после да съжаляваме, нали?

Еди и артефактът постепенно започнаха да се отдалечават, когато Мат изтегли подводницата.

Нина беше наясно, че в такива ситуации не е редно да се рискува, но въпреки това беше ядосана.

- Поне можеше да се отмести, за да направим няколко сним­ки, да го вземат мътните.

Единственото, което можеше да стори, беше да наблюдава как гмуркачите приготвяха камъка за изтеглянето му на по­върхността. Постепенно пускаха повече въздух в НПЕ-тата, като използваха компенсаторите на собствените си водолазни костюми, за да се издигат с тях, докато древният камък не стиг­на на около два метра под леда, покрил езерото. Мат обърна подводницата на една страна, за да може да се закачат въже­тата за теглене, и започна мъчителното влачене към дупката.

Нина хвърли поглед на часовника си, след което за кратко отвори входа на палатката, за да погледне към небето.

- Докато извадим камъка на повърхността, слънцето ще е залязло - оплака се тя.

- Щом е закачен за крана, няма от какво да се безпокоим - отвърна Трули. - Разполагаме с достатъчно осветление, така че няма да имаме проблеми да го натоварим.

- Да, но ще е станало още по-студено, отколкото е сега.

Краткото ѝ излагане на въздуха навън я накара да потрепери.

- Не мога да разбера защо се оплакваш. Ти си от Ню Йорк, свикнала си със студени зими. Аз съм австралиец - всичко под двайсет градуса по Целзий е като зима за нас!

Нина се ухили, след което се отдаде на дългото чакане, дока­то ледът над камерите бавно пълзеше на екрана.

На подводницата ѝ отне близо час, за да превози товара си до дупката. Слънцето се скриваше лека-полека на запад, а не­бето почервеняваше. Уайлд напусна шатрата с нежелание, за да наблюдава как Микел и екипът му се насочват към отвора в леда, за да си свършат работата. Първо използваха крана, за да извадят „Нелсън“ от водата, качиха го в пикапа и го върнаха на брега, където Мат го свърза с апаратурата в шатрата, за да проведе някои системни проверки. Върнаха камиона отново до дупката. Руническият камък беше позициониран точно под нея, гмуркачите пускаха още въздух в НПЕ-тата, малко по малко, за да го извадят на повърхността.

Най-накрая светлооранжевите торби се показаха. Последва ги и горният край на артефакта, текстът се покри със скреж. Тува се присъедини към групата и надникна нетърпеливо към древните писания, в опит да ги разчете.

- Толкова е близо! Всичко е много вълнуващо.

Микел махна на оператора на крана, който удължи стрелата му над отвора.

- Няма да ни отнеме много време да извадим камъка от вода­та - съобщи на двете жени той.

- Чудесно - каза Нина, но вниманието ѝ беше привлечено от гмуркачите, които се появиха на повърхността.

Едно познато лице заплува към ръба на дупката.

- Мамка му, хладничко е тук долу - оплака се Еди и свали очилата си. Заразтрива бузите си с облечените си в ръкавици ръце. - Не чувствам абсолютно нищо!

- Поддържахме огъня за теб - съобщи му Уайлд и коленичи до него. - Какво правеше там долу?

- Какво искаш да кажеш?

- Помолих Мат да направи няколко снимки на руническия камък, но ти направи знак на подводницата да се разкара.

Очите на Чейс за момент се отклониха от нейните.

- Не исках да се доближава много, за да не предизвика те­чение, което да премести торбите. - Еди заплува към гнездото, което се беше образувало между НПЕ-тата. - Само трябва да го закачим за крана и да го извадим, тогава можеш да правиш колкото си искаш снимки.

Операторът излезе от кабината на пикапа и се зае с управ­лението на крана, за да снижи стоманеното въже. Куката на края му, която беше използвана, за да вдигне подводницата, бе заменена от няколко вериги, които гмуркалите закачиха за пле­теницата от ремъци от всички страни на камъка.

- Всичко е обезопасено - провикна се Еди.

Педер и Матиас доплуваха до ръба на дупката и излязоха от водата.

Чейс остана в нея.

- Няма ли да излезеш? - попита го Нина.

- Просто искам да огледам за последен път. Ти трябва да се връщаш на брега, не бива да стоиш тук, когато започнат да го изваждат.

- Прав е - намеси се Микел и Уайлд се разочарова... както и Тува. - Не знаем колко точно тежи камъкът, така че не е без­опасно да стоите прекалено близо до крана. Ледът трябва да е достатъчно дебел, за да издържи, но никога не се знае.

- Ще се видим на брега - каза Еди и отново си сложи очила­та. - Хвърли още някое дръвце на огъня заради мен, става ли?

- Става - отвърна Нина.

Все още беше обзета от неприятното усещане, че нещо не е наред, когато последва останалите към брега. Операторът на крана си облече спасителна жилетка, погледна към Микел, който му кимна, и мъжът задейства механизма. Веригите се опънаха и артефактът започна своето бавно изкачване към повърхността.

Еди пристигна в лагера скоро след Нина, прибягвайки по леда. Замръзнали кристалчета блестяха на светлината на заляз­ващото слънце по водолазния костюм на мъжа.

- Надявам се печката в палатката да е все още пусната - каза англичанинът, докато сваляше акваланга и бутилките с нитрокс.

- Не, друже, изключихме я, за да пестим енергия - ухили се насреща му Мат. - Също така потопихме бельото ти в хладка вода. Нали това ни помоли да направим?

- Ледена дупка - отвърна му Еди. Свали ръкавиците си и изпъна ръце над огъня, за да се стоплят, след което откачи кути­ята с инструменти и я остави да падне на земята, последвана от кухо издрънчаване. - Ей сега ще се върна, само да се преобле­ка - каза той на Нина и тъкмо щеше да влезе в палатката, когато се обърна и добави предупредително: - Не ходи на езерото.

- Ще се видим скоро - отвърна му тя и попита Тува: - Успя ли да разчетеш руните?

- Само няколко реда - отговори шведката. - Нямам търпе­ние да прочета целия текст!

- Аз също.

Жената се обърна към езерото, за да наблюдава изваждането на камъка. Две от оранжевите саламоподобни торби се бяха по­казали на повърхността, но камионът прикриваше по-голямата част от гледката.

Уайлд остави Скилфингър до огъня и тръгна по брега, за да намери по-добър ъгъл за наблюдение, но резултатът не беше кой знае колко по-добър.

- Микел! - провикна се тя. Норвежецът, който наблюдаваше леда под пикапа, се обърна към нея. - Безопасно ли е?

- Засега да - отвърна той, - но не се приближавай прекалено много до камиона.

Нина държеше под око леда под краката си и се запромъква към дупката, внимателно заобиколи крана, за да получи по-доб­ра видимост. Горната част на руническия камък беше на около половин метър над водата, целият беше покрит със скреж. Успя да различи някои от заледените руни.

Какво ли казваха? Каква ли тайна криеха вече повече от хи­ляда години? Уайлд се приближи още повече, надяваше се кра­нът да си свърши по-бързо работата.

Още от артефакта се показа над повърхността. Една от тор­бите се изпречи пред монолита, затова американката се пре­мести точно срещу крана. Нещо проблесна - метален цилиндър с размерите на бутилка за шампоан, който беше прикрепен за черния кръг на слънчевия компас чрез найлонова мрежа. Нина едва не го пропусна като част от екипировката...

Намръщи се. Изглежда, нещото беше поставено там едва след като камъкът е бил обезопасен, плетеницата от ремъци бе точно до него. Какво беше това?

- Нина!

Гласът на Еди дойде от брега, беше притеснен. Англичани­нът бе облякъл дрехите си... бягаше покрай изумените хора на езерото и махаше с ръце. Микел също чу врявата и се обърна, изненадан, да види какво става.

- Махни се от него, махни се! - провикна се норвежецът към оператора на крана, който веднага изключи механизма и се отдръпна от камиона.

Микел стори същото, очите му обхождаха леда за пукнатини.

Такива нямаше. Нина също не забеляза проблеми с по­върхността. С изключването на крана наоколо настъпи злове­ща тишина - не се разнасяха и обезпокоителни звуци от леда. Доколкото американката виждаше, всичко си беше стабилно и безопасно. Тогава защо Еди беше изпаднал в паника?

- Нина, отдръпни се! - отново извика той, докато бягаше към нея. Жената се изплаши, без да знае от какво, и се отдалечи от дупката. - Не! Не натам, нататък...

Противоречивите му напътствия я накараха да замръзне на място. Еди млъкна раздразнен, смени посоката си, когато пре­мина покрай двамата норвежци, и се насочи към крана. Съпру­гата му го наблюдаваше, изумена, как мина покрай него... скочи от ръба на дупката, ръцете му махаха като мелница, и се призе­ми тежко на руническия камък.

Веригите издрънчаха, когато се хвана за тях, камионът се наклони на една страна от допълнителната тежест. Студената вода се разплиска около артефакта и ботушите на Чейс. Той се притегли по-нагоре и задращи по металния цилиндър.

- Нина, тръгвай към брега! Бягай!

- Еди, какво правиш? - почуди се жената.

- Това е бомба! Върви, върви!

Англичанинът изтръгна предмета и го метна към средата на езерото. Уайлд продължаваше да не разбира нищо - но думата бомба накара сетивата ѝ да се събудят и тя хукна да бяга.

Чейс скочи след нея, но нестабилната повърхност и липсата на подготовка при скока му изиграха лоша шега. Удари се здра­во в ръба на дупката, краката му цопнаха във водата. Изпъшка от болка и затърси с нокти опора в леда...

Облечените му в ръкавици пръсти не можеха да намерят та­кава. Потъна в езерото до бедрата, до кръста...

Нина се спря, обърна се и хукна обратно към съпруга си.

- Не! - провикна се той. - Махай се от тук, върви!

Жената не му обърна внимание, хвана го за китките и започ­на да го дърпа. Ботушите ѝ търсеха опора в хлъзгавата земя. Еди риташе с крака, докато съпругата му го издърпа, мъжът успя да извади едното си коляно на ръба на дупката. Изкатери се на повърхността. Нина едва не тупна назад, когато го пусна.

- Добре ли си? - попита го тя.

Чейс скочи на крака.

- Да... а сега да се махаме от тук! - изкрещя той, хвана я и я задърпа към брега...

Около езерото се разнесе гръмовният тътен от експлозия.

Нина и Еди се хвърлиха на земята, когато вода и парчета лед се разхвърчаха във въздуха. Двамата се погледнаха един друг едновременно изплашени и облекчени, че са непокътнати от взрива... бързо прикриха главите си, когато около тях заваляха ледени отломки.

- Какво, по дяволите... Оу! Кучи син! - оплака се Нина, ко­гато една заледена бучка отскочи от ръката ѝ. Тя заразтрива удареното място и изгледа мъжа си толкова студено, колкото беше ледът под тях, когато осъзна какво се беше случило току- що. - Ти знаеше, че бомбата е там.

Чейс не отговори, вместо това я изправи на крака.

- Трябва да се махнем от леда. Може да не е безопасен.

Микел и операторът на крана вече се бяха насочили към брега.

- Ще ти кажа кое не е безопасно - сопна се Нина, когато тръгнаха към шатрата, отдалечавайки се от дупката. Руническият камък продължаваше да се клати на веригите си и да прави вълни в кишавата вода. - Бомбите!

- Ако беше избягала, когато ти казах, нямаше да има проблем.

Съпругата му се изсмя скептично и посочи назад към място­то на експлозията. Взривът беше разтворил леда, пукнатината бе около два метра дълга.

- Смяташ, че това не е проблем? Ако бомбата беше експлодирала на камъка, щеше да го пръсне на парчета...

Жената млъкна, частите на пъзела започваха да се нареждат в обща картина.

Кутията с инструменти на колана на Еди издрънча на кухо, когато я беше пуснал на земята, беше попречил на камерата да снима, беше останал във водата, когато всички останали бяха излезли от нея...

Нина спря на едно място. Чейс продължи още няколко крач­ки, преди да осъзнае, че тя вече не върви до него.

- Какво правиш?

- Мога да те попитам същото - отвърна съпругата му, едва сдържаше гнева си. - Ти не просто знаеше, че бомбата е на ка­мъка. Ти си я сложил там.

Криенето на емоциите не беше една от силните черти на англичанина, Уайлд можеше да различи вътрешната борба в погледа му. За съжаление, не получи отговора, който се надяваше.

- Не знам за какво говориш - отвърна той.

- Еди, не увъртай, това е единственото логично обяснение! Била е в кутията с инструменти. По този начин е стигнала до камъка. Поставил си бомбата точно под слънчевия компас, за да се увериш, че ще бъде унищожен. Също така умишлено не ни позволи да снимаме руните. - Нина повиши тон, когато истина­та я озари: - Искал си да се увериш, че няма да го използваме, за да открием Валхала! Защо?

Чейс поклати сдървено глава.

- Не мога да ти кажа.

- Защо не?

- Защото дадох обещание.

- На кого?

Англичанинът продължаваше да се бори вътрешно, отвори уста, като че ли да направи признание... но се обърна и тръгна към брега с наведена глава. Нина го последва, едва успяваше да сдържа гнева си.

- Еди? По дяволите, Еди! Говори с мен! Какво става?

- Казах ти толкова, колкото мога да споделя.

- За какво става въпрос? За някоя военна тайна ли? Знам, че не би споделил подобно нещо, но как е възможно един викингски камък да е свързан с...