Пророчеството на Валхала

Каган погледна към Еди.

- Ако разполагахме с някой, който е заразен с етера, човек, чи­ето ДНК можехме да тестваме и да сравним с незаразена проба...

Еди размаха пръста си към мъжа:

- Да не си посмял да го кажеш.

Нина изгледа и двамата.

- Какво?

- Има предвид Наталия... иска да обвини мен, че не получиха онова, за което бяха тръгнали!

- Ако не се бяхте намесили преди осем години - започна Каган, - щяхме да я пуснем и да се завърнем тук с всичко, от което имахме нужда.

Еди скочи на крака.

- Може би ако просто я бяхте помолили, вместо да се пра­вите на тайни агенти и да излизате с онзи номер с фалшивото отвличане, тя щеше да ви позволи да ѝ вземете кръвна проба!

Айзенхов вдигна ръка, каза остро нещо на Каган, преди да се обърне към гостите си:

- Достатъчно за това, моля ви. Стореното сторено. Не мо­жем да го променим - можем само да се опитаме да поправим грешките си. И да попречим на други да ги повторят.

- Това е другата цел на Отдел 201, нали? - попита Нина. - Научили сте от руническия камък, който сте открили на Нова Земя, че има втори източник на етер, някъде там. Искате да го намерите... преди някой друг да го е сторил.

- Да, да - съгласи се академикът. - За съжаление, досега ня­махме никакъв успех. Руните разкриват, че викингите са стиг­нали до Нова Земя от Валхала, но не казват къде точно е тя.

- Но двата камъка, които Хойт открадна - да - отбеляза Еди. - Бъркли ще ги преведе. Отне му повече време, отколкото на Тува, за да разбере, че вторият артефакт се намира под езе­рото... но в крайна сметка ще успее.

- Трябва да открием Валхала - настоя Каган. - Трябва да унищожим етера, преди американците да го намерят.

- Какво ще стане, ако вашият антиетер не проработи? - по­пита Нина.

Промяната в настроението на Айзенхов привлече внимание­то на тримата посетители, старецът беше застинал в стола си. Той си пое дълбоко въздух и обмисли много внимателно след­ващите си думи:

- Ако не проработи - започна мъжът, - то тогава Отдел 201 се е провалил. Случи ли се това, армията поема щафетата. - Старецът погледна нагоре, но не към тавана, а като че ли към авиобазата на трийсет метра на повърхността.

- Какво означава това? - попита Еди.

Нотката на притеснение в гласа му подсказа на Нина, че има доста добра идея какъв ще бъде отговорът.

- Царският протокол така и не беше изтеглен - обясни ака­демикът на групата. - Продължава да е активен до ден днешен. Съветският съюз имаше няколко тайни... апокалиптични прог­рами. Когато Съюзът падна, Русия ги възобнови. Царският протокол беше една от тях.

Въпреки жегата, Нина почувства ледени тръпки да обхождат цялото ѝ тяло.

- Чакайте малко... ако намерите другата яма и не можете да неутрализирате етера... ще го унищожите с ядрено оръжие?

Айзенхов кимна сериозен.

- Без значение местонахождението му. Дори да е в Съедине­ните щати... дори да е в самия Вашингтон. Това гласи Царският протокол. Никой не трябва да има контрол над етера. Налага се да бъде унищожен. Независимо от обстоятелствата.

Тува се ококори срещу стареца.

- Това е лудост - прошепна тя.

Нина забеляза, че Славин, който стоеше до вратата, беше също толкова шокиран, колкото и те. Вероятно с тази инфор­мация разполагаха единствено хората на най-високите етажи на Отдел 201. Мъжът заговори бързо и посочи към изхода, за да по­каже, че трябва да върви, но Айзенхов поклати глава. Старецът отговори на младия мъж, след което се обърна към западняците:

- Колчак Якович смята, че онова, което току-що ви разкрих... как му викате вие... е над неговото ниво на секретност - обясни академикът. - Аз обаче имам нужда от всяка възможна идея как да се справим с настоящата ситуация. Не желая Царският про­токол да бъде задействан отново. Ако се провалим...

Нямаше нужда мъжът да споменава ужасните последици, които щяха да настъпят.

- Готови сте да рискувате с война - жестока ядрена война - заради това? - опули се насреща му Нина.

Айзенхов вдигна папката.

- Видяхте на какво е способен етерът, а това е само малка част от възможностите му. Можете ли да си представите после­диците, ако бъде изпуснат върху някой голям град? Онези, кои­то не умрат, ще се превърнат в чудовища, децата им ще бъдат прокълнати за поколения наред. Никой не трябва да разполага с подобно ужасно нещо. Никой.

- Намерим ли втората яма навреме, за да унищожим етера, това няма да се случи - напомни Каган.

- Само ако вашият еликсир проработи - отбеляза Еди.

Айзенхов заговори отново на руски и Григори му помогна да се изправи. Старецът се затътри към един от рафтовете. Посег­на под него, намери опипом онова, което търсеше, чу се тихо прищракване, след което и жуженето на електрически мотор. Цялата библиотека потъна навътре, а после се скри встрани зад дървените плоскости, за да разкрие лъскавата метална врата на сейф, вграден в стоманената стена.

Чейс кимна одобрително.

- Трябва ни едно такова вкъщи - обърна се той към Нина. - Място, където да си държим порното.

- Твоето порно, искаш да кажеш - поправи го съпругата му.

- Аха. Твоето няма да се побере в нещо толкова малко.

- Аз нямам никакво порно - настоя Уайлд, но тази заигравка я накара да изпусне напрежението малко.

Тя видя как академикът постави едната си длан върху черен стъклен панел: скенер за отпечатъци. Разнесе се нежна мело­дия. Възрастният руснак премижа пред клавиатурата в стената и я прикри с тялото си, за да не могат присъстващите в стаята да видят кода, който въведе на нея. Последва нова мелодия... и метално изщракване от вътрешността на сейфа, когато де­белите заключващи механизми се отключиха и вратичката се отвори бавно.

Вътре се намираха редица папки и метални контейнери, мар­кирани с текст на кирилица. Айзенхов се пресегна за един от тях, който представляваше стоманен цилиндър, около трийсет сантиметра висок и двайсет сантиметра в диаметър. Металът беше дебел - старецът изпита трудност, когато го вдигна. Хвана го за закривената му дръжка и се обърна към аудиторията си.

- Това е най-голямата ни надежда - заяви той. - Официалното му име е Артикул 3472, но ние го наричаме „Чук на Тор“. Според викингската легенда Тор убива Великата змия. Ако сме прави, това ще стори същото с етера.

Тува изглеждаше притеснена.

- Не искам да звуча песимистично, но Тор също така умира. Отровата на Йормунганд, етерът, го убива.

- Надявам се ние да се справим по-добре от него - каза Каган.

Нина посочи към цилиндъра.

- Какво всъщност прави „Чукът на Тор“?

- Той представлява химично съединение - обясни Айзен­хов, - което би трябвало изцяло да неутрализира етера. Веднъж пуснато в извора, ще погне мутационните агенти и ще ги напра­ви безвредни. Ще създаде... - старецът се опита да намери правилната дума на английски - ...автокаталитична реакция. Започ­не ли тя веднъж, ще се разпростре през целия етер, докато не го унищожи напълно. Ако съществуват подземни канали, по които черната течност се движи, и те се свързват с онази, намираща се под Нова Земя, ще можем да унищожим всичкия етер на света. Не знаем дали ще извадим такъв късмет... но поне можем да се надяваме.

- Значи, когато намерите другата яма, просто ще пуснете това нещо в нея и фъшшш! Всичко ще е наред? - попита Еди. - Звучи ми прекалено лесно.

- Не е точно така - обясни Каган.

- Аха, никога не е.

- „Чукът на Тор“ е смъртоносен също толкова, колкото и етерът - каза Айзенхов. - Ще използваме отрова, за да унищо­жим отрова. Трябва да бъдем много внимателни. Ако те докос­не, ще те убие.

- Благодаря за успокоението - рече Нина с язвителен тон. - Но нищо от това няма да има смисъл, ако не намерите втората яма, нали така?

- Ето затова помолих Григори Алексеевич - старецът кимна към Каган - да ви доведе тук. Нуждаем се от помощта ви. Сега, когато враговете ни - както наши, така и ваши - разполагат с двата рунически камъка, ще се опитат да открият Валхала... и когато го сторят, ще намерят втората яма. Вие сте единствената ни надежда да ги спрем. Ако не успеем, тогава... Царският про­токол ще бъде задействан. Светът ще бъде въвлечен във война.

- Ще ни помогнете ли? - попита Каган.

Нина погледна към спътниците си.

- Имаме ли избор?

- Трябва да им помогнем - заяви твърдо Еди. - Не искам Хойт или някой като него да се докопа до този боклук. Защото те са точно типът хора, които използват подобни неща. - Из­ражението на англичанина стана печално. - Видях какво стори „Агент Ориндж“ във Виетнам, а онова е нищо в сравнение с етера. Знам какво направи той на Наталия. Дадох ѝ обещание - ще сторя абсолютно всичко, за да попреча на когото и да било да продължи работата на дядо ѝ. А знаеш - продължи мъжът с усмивка на лице, - че обичам да спазвам обещанията си.

Каган не изглеждаше впечатлен.

- Ако не беше дал това обещание, сега нямаше да се намира­ме в подобно положение. Отдел 201 щеше отдавна да си е свър­шил работата във Виетнам... а Наталия още щеше да е жива.

- Не ми трябват шибаните ти лекции - сопна се Еди. Израже­нието му беше изпълнено с гняв, но бързо се промени, когато го озари една мисъл. - Чакай малко...

- Какво? - попита Нина.

Съпругът ѝ остана мълчалив за няколко секунди, размишля­ваше. После каза:

- Вие отидохте във Виетнам - каза Еди на Каган. - Отдел 201 отиде във Виетнам специално заради Наталия, за да може да я докопа, без никой да се усъмни, че вие сте замесени, нали така?

- Да - съгласи се Григори, не беше сигурен накъде клони англичанинът.

- Тогава откъде знаехте, че тя е там?

- От разузнавателните доклади - отговори Айзенхов. - Аме­риканците също проявяваха интерес в намирането на внучката на Волков. Осъзнахме, че има само една възможна причина да я желаят, така че решихме да действаме първи. Виетнамската тайна полиция ни помогна да я локализираме - разбира се, те не знаеха за какво ни е необходима.

- Щом американците са знаели за Наталия, са можели да я отвлекат по всяко време - живяла е в Германия, която е съюз­ник на САЩ. Щяло е да им бъде много по-лесно да оперират там, отколкото във Виетнам... но това не се отнася за вас. Така че те са изчакали тя да отиде в страна, която е ваш съюзник... някъде, където може да ви се размине, ако я отвлечете.

Следващите думи на Каган бяха добре премерени:

- Накъде клониш, Чейс? Кажи какво имаш предвид.

- Хойт ми каза, че неговите хора целенасочено са ви снабдя­вали с информация, за да ви изведат от Русия, за да ви изведат от тук. - Еди посочи към стените на бункера. - Но щом Отдел 201 е толкова таен, откъде са знаели на кого да предоставят тази информация? Кой ви снабди с нея всъщност?

- Офицер от разузнаването... - започна Каган, но бързо млъкна и се обърна светкавично към Славин. - Информацията дойде от теб! Какъв беше нейният източник?

Охранителят премига, очите му щяха да изскочат от орбити­те си, потеше се обилно.

- Източникът... - запелтечи той, но обърна на руски и пре­достави някакво неуверено обяснение.

Нито Каган, нито Айзенхов изглеждаха убедени.

- Хойт не те уби - продължи Еди, нападайки Славин. - Зас­треля учения в бараката на Наталия, но когато ти влезе, теб те остави да избягаш. Познавал те е, затова не те е убил, нали? Ти си шибана къртица!

- Сукин сын!³⁹ - изръмжа Григори.

Ръката му се стрелна за оръжието му.

Славин беше по-бърз от него и извади пистолета от кобура си. Насочи го към мъжа...

- Нет! - изкрещя академикът и застана пред Каган... когато охранителят стреля.

Куршумът уцели стареца в гърдите. Той се разтресе, на лице­то му се изписа ужас, падна на колене, след което се свлече по лице. Стоманеният цилиндър се отскубна от ръката му и се търкули по пода, докато не се спря в краката на шокираната Нина.

- Да, работех за американците - отвърна Славин задъхан, едва удържаше паниката в гласа си. Мъжът погледна към кон­тейнера на земята. - И все още работя... Сега ще им осигуря и „Чука на Тор“!

18.

Виетнам

Чейс погледна Лок. Оръжието на американеца не трепваше.

- Какво, да го вземат мътните, правиш? - попита йоркширецът.

- Къде е Наталия? - настоя да научи Лок.

- На автобус за шибания Сайгон. - Еди присви очи. - Ти не си ѝ баща, нали?

- Не, не съм. - Американецът хвърли поглед на Хойт, който мъчително се опитваше да се изправи. - Хойт! Не може да е отишла далеч. Отиди я...

- Наталия, бягай! - провикна се Чейс. - Това е капан, изчез­вай...

Хойт грабна падналия калашник на Съливан и удари Еди с дървения му приклад. Англичанинът падна. Наемникът насочи автомата към него... но заповедта на Лок накара пръста му да застине на спусъка.

- Не! Още не, нуждаем се от него да ни каже къде е тя. - Айвър размаха пистолета си в знак към Кастил да коленичи до приятеля си. - Аз ще ги пазя. Ти се обади на останалите.

- Какви останали? - попита Хюго.

Хойт изгледа Чейс с отровен поглед и се насочи към ленд крузъра.

- Вие не сте единствените, които наех да дойдат в тази заб­равена от Бога страна.

- Не знам защо сме ти били ние в такъв случай?

- Защото лесно могат да се отрекат от нас - каза Чейс и из­стена от болка, когато седна. - В случай че нещата се объркат, не е искал руснаците да разберат, че той е след тях.

Лок кимна.

- Ако не бяхте създавали неприятности, Наталия щеше да бъде спасена с останалите заложници. Но вместо това ти тряб­ваше да се правиш на герой.

Чейс съумя да се усмихне саркастично.

- Такава ми е работата.

- Работата ти беше да правиш точно онова, което ти бе наредено, и нищо повече.

- А твоята каква е? Да използваш Наталия като опитно жи­вотно, за да съживиш експериментите на дядо ѝ?

- Малко или много. Това, че откраднахме проучванията на руснаците, ни дойде като неочакван бонус - мъжът погледна към раницата на Хойт на задната седалка на джипа, - който ще върне копелетата години назад. Етерът има потенциала да се превърне в изключително мощно оръжие, ако попадне в пра­вилните ръце... или в ужасна заплаха в неправилните.

- Разбира се, твоите ръце са правилните - язвително отвър­на Кастил.

- Очевидно.

- Кой си ти всъщност? - попита Чейс. - Поредният шибан призрак, нали? Боже, мразя шпиони.

- Можеш да бъдеш сигурен, че чувствата са взаимни. Но всъщност си прав, аз съм заместник-директорът на Агенцията за биохимична защита.

- Никога не съм я чувал.

Лок се ухили.

- Така и трябва.

- Тук явно се извършва разузнавателна операция на високо ниво, щом голяма клечка като теб е дошла в гъза на география­та, за да я ръководи лично. Вие, янките, поемате огромен риск като въртите подобни игрички във Виетнам.

Усмивката на Айвър стана лукава.

- Тази операция не е официално оторизирана. Но аз разполагам с автономия, която ми позволява да действам както преценя... А и греховете винаги се опрощават, когато мисията завърши успешно. Трябва да отбележа, че това е важна операция, не се заблуждавай. Да не би да искаш руснаците да докопат етера, Чейс? Или китайци­те, или - пази боже - иранците, или севернокорейците?

- Не желая никой да притежава шибаното нещо - отвърна Еди. - Нито пък Наталия.

Лок поклати глава.

- Какво иска тя не е от особено значение. Нещата са много по-сериозни, за да бъдат оставени в ръцете на цивилни. Или на тяхната съвест.

Хойт остави радиостанцията.

- На път са, ще дойдат след пет минути.

Мъжът посочи към пътя на север.

- Добре. Когато пристигнат, ги прати след момичето - съм­нявам се да е отишла далеч.

- Какво ще правим с тези двамата?

Високият наемник насочи своя калашник първо към англича­нина, а после и към белгиеца.

Лок обмисли въпроса.

- Използвай ги. Чейс, извикай момичето тук.

- Единственото нещо, което смятам да извикам, е, че си пут­ка - отвърна Еди предизвикателно.

Въпреки сериозността на ситуацията, Кастил не успя да по­тисне усмивката си.

Хойт се насочи към тях с вдигнато оръжие.

- Мери си шибаните приказки.

- Ще я извикаш, Чейс - каза Лок. - Защото, ако не го сто­риш, ще застрелям приятеля ти. - Мъжът насочи пистолета си към Хюго. - Това, че нося костюм, а не униформа, не означава, че няма да го сторя.

Еди погледна към мъртвото тяло на Съливан.

- Не се съмнявам - изръмжа той.

- Добре. Имаш десет секунди.

- Едуард, не го прави - каза Кастил, макар в гласа му да се усещаше страх.

Чейс вдигна поглед към Лок и Хойт, адреналинът прогонва­ше болката му. Знаеше, че тези двамата, така или иначе, щяха да убият него и приятеля му, независимо дали щеше да изпълни нареждането им, или не. От настоящата си позиция не можеше да стори нищо друго, освен да се помъчи да неутрализира еди­ния от тях, но щеше да бъде застрелян още преди да е преполо­вил разстоянието до него...

Вариантите бяха два: да опита нещо или да наблюдава как убиват Кастил, а след това и него. Нямаше намерение да им предава Наталия, без значение какви бяха обстоятелствата.

- Пет секунди.

Размени си кратък поглед с Хюго, предавайки му намерения­та си: бори се до края. Белгиецът го разбра и също се приготви за действие.

- Четири. Три.

Чейс се напрегна...

- Не стреляйте! Моля ви, не ги наранявайте!

Всички глави се завъртяха като на пружини, когато чуха гла­са на Наталия.

- Не, бягай! - провикна се Еди, когато момичето излезе от храстите... И замръзна, когато видя какво държи.

Противопехотната мина беше балансирана едва-едва на про­тегнатата ѝ лява ръка. Детонаторът беше завъртян на мястото си, а жицата беше премахната от отвора на предпазната игла. Дясната ѝ длан беше над ръждясалите крачета на спусъка.

Тримата наемници погледнаха към оръжието с безпокойство.

- Активна ли е? - попита предпазливо Кастил, когато германката се насочи към тях.

- Беше, когато ѝ махнах детонатора - отвърна Чейс мрачно.

- Но той отново е на мястото си.

- Аха, забелязах!

Лок беше по-заинтересуван от момичето, а не от това, което държеше то.

- Казах ти, че не е отишла далеч. Наталия, ако искаш прия­телите ти да живеят, ще правиш точно онова, което ти наредя.

- Пусни ги - отвърна тя с треперещ глас. - Или ще използ­вам това.

Мъжът премести погледа си към ръцете ѝ.

- Какво е това? Мина?

- Адски си прав, че е мина - измърмори Хойт. - Шибана „Скачаща Бети“!

Лок също се притесни, когато видя изнервеното изражение на подчинения си.

- Колко е опасна?

- Ще ни избие всички, ако експлодира.

Айвър застина. Наталия пристъпи напред.

- Не мърдайте - заповяда тя. - Хвърлете оръжията си или ще ни взривя всички.

- Остави мината на земята или ще ги застрелям - заплаши Лок.

Момичето постави дясната си длан върху крачетата.

- Ще го направя, наистина ще го направя! Пусни ги!

- Няма да се самоубиеш. Нито пък ще убиеш тях. - Айвър се отпусна, на лицето му се прокрадна самодоволна усмивка. - Може и да не съм баща ти, но знам достатъчно за теб. Ти си пацифист - не би убила никого. Просто не можеш.

- Въобще не ме познаваш - отвърна Наталия. Макар гласът ѝ да продължаваше да трепери, Чейс разпозна същата увере­ност в него, както когато му сподели колко много мрази оръ­жията на войната. - Знам за какво искате да ме използвате - вие и руснаците. Желаете да възобновите работата на Серафим Волков. Да, знам всичко за него - добави германката, когато видя изненаданата физиономия на Лок. - Знам какво е сторил на баба ми и на майка ми... а и на мен. Няма да ви позволя да постигнете целта си!

Айвър премести пистолета си от Кастил към крака на мо­мичето.

- Остави мината, Наталия, или ще се наложи да те принудя.

- Недей! - сопна се Хойт. - Ако я изпусне, ще се взриви!

Шефът му се подвоуми.

- Мислиш, че след като вярвам в мира, съм страхливка? - Пьолтл продължи да върви напред, докато не се озова на око­ло три метра от мъжете. - Грешиш. Не мога да ви позволя да ме използвате, за да направите оръжие. Наясно съм, че заради експериментите на дядо ми няма да доживея до старини... но предпочитам да умра и да спася животи, отколкото да се гърча мъчително в болнично легло.

- Но така ще убиеш Чейс и приятеля му - напомни ѝ Лок.

- Нямаме нищо против - отвърна Еди. Кастил вдигна пръст, навярно искаше да изрази несъгласието си по темата, но преди да го стори, англичанинът продължи: - Ако това ще спре вас, задници, да получите биооръжието си, ще си е струвало. Хвър­лете железата... или Наталия ще ни вдигне във въздуха. - Чейс дари момичето със сериозен поглед, за да я увери, че не се ше­гува, след което се обърна към Лок: - Имаш десет секунди.

Пистолетът на американеца още беше насочен в Наталия, но вече не толкова стабилно.

- Хойт! - провикна се Айвър. - Направи нещо!

- Какво? - възпротиви се наемникът. - Ако мината избухне, всички сме пътници!

- Може и да не е работеща!

- Искаш ли да заложиш живота си на това предположение?

За ужас на Лок Хойт бавно свали калашника си.

Чейс се усмихна студено към другия американец.

- Четири. Три...

- Мамка му! - изсъска Айвър и пусна своя глок.

- Умно момче - похвали го Еди, изправи се и взе хвърления пистолет. Кастил стори същото с автомата и направи знак на Хойт да се отдръпне. - Наталия, не мърдай, докато не се опра­вим с тези двамата.

- Добре - съгласи се момичето, гласът ѝ отново трепереше.

- Едуард, трябва да се разкараме от тук - напомни Кастил.

Белгиецът се обърна към пътя на север. Все още не се виж­даха приближаващи автомобили, но шумът от реката беше спо­собен да прикрива техните звуци.

- Ще вземем джипа - каза Чейс, провери глока и го насочи към доскорошния му притежател. Налагаше се да потеглят на юг, да поемат този риск, тъй като щяха да карат в посоката на виетнамския лагер, но англичанинът предпочиташе това, отколкото да се натъкнат на камион, пълен с въоръжени до зъби наемници. Еди направи знак на Лок да се присъедини към Хойт. - Вие, пишкоглавци такива, вдигайте ръце и тръгвайте назад. Веднага!

Двамата американци неохотно се подчиниха.

Кастил се качи в джипа и запали двигателя. Чейс отиде при младата германка.

- Добре, Наталия, сега ще взема мината. Махни си ръката от крачетата, всичко е наред.

Ръцете на момичето трепереха, когато му подаде оръжието. Еди разпери широко пръстите на лявата си ръка, както и дланта на дясната и внимателно пое мината. Пьолтл въздъхна облекче­на, когато устройството не беше вече в нея.

- Качвай се в джипа - нареди ѝ Чейс.

Тя побърза да изпълни нареждането.

Англичанинът продължи да държи мината към Хойт и Лок, докато се оттегляше по дървената тераса. Наталия се качи на предната седалка на тойотата, а Еди отиде до отворената врата на багажника.

Кастил кимна към „Скачащата Бети“ невярващо.

- Защо носиш това?

- Не го нося, използвам го!

Звукът на друго превозно средство, приближаващо от север, достигна до слуха на англичанина. Той клекна и постави мината в един от разкаляните коловози, след което скочи в багажника на автомобила и затвори вратата.

- Давай, тръгвай!

Кастил настъпи газта и гумите заораха в калта, джипът се разлюля, преди да намери опора в подгизналата пръст и да се изстреля напред. Разни неща полетяха в товарното отделение на автомобила, едно от тях беше Чейс. Той се хвана за предната седалка, за да се задържи, и погледна назад. Лок и Хойт бягаха към пътя... и махаха енергично, но не на тях, а на другия ленд крузър, който се появи.

Шофьорът му реагира мигновено на предупреждението и наби спирачки. Тежестта на джипа и на пътниците му обаче го повлече напред в калта, хлъзгавата ѝ консистенция го запрати право върху противопехотната мина.

Лок и Хойт се хвърлиха на земята, когато предната гума на автомобила мина през „Скачащата Бети“...

Макар да беше далеч от периметъра на действие на оръжи­ето, Еди залегна инстинктивно... но експлозия не последва. От детонатора се разнесе малко облаче пушек. Кастил зави и се скри от погледа на наемниците, но пред очите на Чейс все още беше опръсканият с кал Лок, който изглеждаше едновременно облекчен и разярен.

- Господи! Всичкото това притеснение е било за нищо, спокойно сме можели да използваме мината вместо футболна топка.

- Не експлодира ли? - попита Наталия.

- Не... макар да ми се искаше да го беше сторила, защото сега цял джип със задници ще тръгнат след нас!

- О, merveilleux⁴⁰ - въздъхна Кастил. - Предполагам, нямаш план, Едуард? Не, разбира се, че нямаш - добави белгиецът.

- Ще измисля нещо. Просто карай. - Англичанинът погледна към Наталия. - Добре се справи там, страшен блъф - възхити ѝ се Еди. - Убеди чак мен, така че не се изненадвам, че и те се хванаха.

- Аз също се хванах! - направи физиономия Хюго.

- Не блъфирах - отвърна тихо момичето.

Чейс нямаше представа как да отговори на това признание, но нямаше време за мислене, тъй като видя светлини от фа­рове в огледалото за задно виждане. Вторият ленд крузър ги настигаше.

- Хюго, настъпи газта - нареди англичанинът, прибра писто­лета в джоба си и се пресегна към задната седалка за калашника на белгиеца. - Ето ги и тях.

19.

Русия

- Скрийте се зад мен - нареди Еди на Нина и на Тува, очите му не се откъсваха от оръжието на Славин.

Шведката се подчини, но не и съпругата му, тя се наведе, за да провери Айзенхов.

- Още е жив... трябва да му помогнем.

Жената се опита да притисне раната, за да спре кървенето, но Славин размаха пистолета си към нея.

- Не! Горе! Ставай! Или ще те гръмна и теб.

Нина се изправи неохотно.

- Работил си за американците - констатира Каган отвра­тен. - Всичките тези години си шпионирал за тях! Защо?

Руският офицер се потеше и едва успяваше да си поеме дъх, беше се паникьосал.

- Аз... аз изгубих пари на хазарт - съумя да изрече той. - Трябваше да взема заеми от разни гангстери, за да се разпла­тя. Ако американците не ми бяха помогнали, онези щяха да ме убият!

- Заради това стана предател, така ли? - попита Нина.

- Предател? - учуди се Славин, гласът му беше станал много писклив. Той пристъпи напред и размаха пистолета си отново към нея. - Предател на какво? На една страна, упра­влявана от гангстери; от дъното до върха - всички са корум­пирани! Нямаш ли пари, си никой! - Мъжът хвърли поглед на падналия стоманен контейнер. - Но аз ще имам пари, ще продам „Чука на Тор“ на американците. След това ще се по­крия. - Със свободната си ръка офицерът посегна към радиостанцията на колана си. - След като застрелям шпионите, уби­ли Димитрий Прокопиевич!

Славин заговори бързо в устройството.

- Казва им, че сме убили академика - предупреди Каган.

- Млъкни! - Охранителят прескочи Айзенхов и насочи пис­толета си към своя командир. - Чаках този момент толкова дъл...

Академикът срита с крак глезена на Славин. Ударът беше лек, но достатъчен, за да накара и бездруго изнервения офицер да трепне и да погледне надолу.

Пистолетът му се отмести от Каган...

Еди срита стола към предателя. Широката му облегалка уда­ри мъжа и го накара да се присвие. Преди да успее да се съвзе­ме, Чейс използва стола като трамплин, за да се хвърли отгоре му. Двамата се блъснаха в един рафт, отгоре им се посипаха книги.

Върху главата на англичанина падна един доста дебел том.

- Мамка му! - оплака се той, бързо се отърси от болката, но разсейването му беше дало време на Славин да реагира.

Той стовари лакътя си в корема му, изблъска го назад, след което се завъртя и насочи оръжието си...

Нина грабна стоманения контейнер за дръжката и го стовари с всичка сила върху изпънатата ръка на военния.

Славин изпищя, когато два от пръстите му се счупиха, но бързо замлъкна, когато Еди му вкара един силен юмрук в ли­цето. Руснакът се спъна на стола зад него и се прекатури, от разцепената му устна шурна кръв.

Каган вдигна пистолета от земята и провери Айзенхов.

- Нет! - въздъхна той огорчен.

Старецът не дишаше. Тува сложи ръка на устата си, ужасена.

- Славин щеше да ни убие, ако не беше той - напомни им Нина. - Той ни спаси.

Каган кимна, когато се изправи, тежко приемаше загубата.

- Той беше добър човек... герой.

Еди срита Славин.

- За разлика от този боклук тук. Какво ще правим с него?

Зазвуча аларма.

- Дръж го под око - нареди Каган и вдигна радиостанцията. Заговори бързо в нея, но лицето му посърна, когато чу отгово­ра. - Това не е добре - съобщи на останалите той.

- Какво казаха? - попита Нина.

- Вярват му. Смятат, че ние сме шпионите и сме убили ака­демика!

- Но главнокомандващият тук си ти! - възпротиви се Тува. - Не можеш ли да им обясниш, че не сме го сторили?

Каган хвърли поглед на Славин.

- Той е начело на охраната в този бункер. Те са негови хора, всичките са избрани и повишени от него. Явно наистина всич­ки са корумпирани! - Мъжът помисли за миг. - Трябва да за­щитим „Чука на Тор“ на всяка цена - заяви той и посочи към контейнера. - Не можем да му позволим да го продаде на аме­риканците. - Григори стъпи на наранената ръка на Славин, онзи изкрещя от болка. - За да минем покрай хората му, трябва да го вземем за заложник.

- Или да го ползваме като щит - каза Еди и изправи руснака на крака. - Има ли друг начин да се измъкнем, освен асансьо­ра? - Каган поклати глава. - Не сте предвиждали такива ситуа­ции по времето на Студената война, нали?

- Няма да се измъкнете от тук - изхъхри Славин. - Бункерът е заключен.

- Мога да премахна защитата, когато стигнем до асансьора - обясни Григори.

- Ако въобще стигнем до него - отбеляза Нина. - Намираме се в другия край на бункера, а и трябва да минем през всичките онези охранителни врати... пък и не знаем колко от хората му ни очакват навън!

Каган я дари със зловеща усмивка.

- Хайде да разберем.

Руснакът дръпна Славин от хватката на Еди, изви ранената му ръка зад гърба му и натисна пистолета в главата му.

- Ще кажеш на хората си да стоят настрана или ще те убия.

- Ако ме застреляш и те ще те застрелят - изръмжа охрани­телят в отговор.

- Нека тогава се надяваме, че никой няма да застреля никого, а? - вметна Нина.

Каган кимна.

- Нека се надяваме. Чейс? Провери вратата.

Еди я открехна лекичко. Някакъв мъж отвън се разкрещя на руски.

- Какво казва?

- Иска да пуснем Славин и да се предадем - преведе Григори, върна отговор на родния си език и се обърна към Чейс: - Отвори я.

- Сигурен ди си?

- Казах им, че го държа на мушка и ако го искат жив, трябва да се отдръпнат.

- В такъв случай се надявам да не е бил лош шеф.

Англичанинът си пое дълбоко дъх и отвори вратата.

Не бяха посрещнати от изстрели.

- Това е добро начало - каза Нина и надникна нервно зад двамата руснаци. Няколко униформени мъже с вдигнати оръ­жия ги причакваха в страничните коридори на десетина метра пред тях. - Макар че не е кой знае колко добро.

Каган излая някаква заповед на руски, но когато нищо не се случи, завря дулото на пистолета си в главата на Славин. Обилно потящият се затворник кимна неохотно и войниците бавно отстъпиха назад.

- Доктор Уайлд, доктор Скилфингър, стойте точно зад мен.

Руснакът изблъска сънародника си напред и мина през врата­та. Нина и Тува го последваха, след което и Еди се присъедини към бавнодвижещата се процесия. Каган заговори отново на рус­наците, но Славин го прекъсна... Енергичното му бръщолевене секна с вик на болка, когато другият мъж му изкълчи ръката.

- Говно! - изръмжа Григори, преди да преведе на останали­те: - Каза им да ни застрелят... ако могат да го сторят, без да го уцелят.

Еди погледна напред.

- Ще ни причакват в страничните коридори. Никога няма да успеем да се измъкнем, ако се тътрим така.

Славин съумя да се ухили.

- Смяташ, че можеш да ме принудиш да бягам ли, Григори Алексеевич? Дори и с пистолет, опрян в главата ми?

- В такъв случай се налага да направим нещо друго - намеси се Чейс. Забеляза пожарогасител, закачен за една скоба някол­ко крачки пред тях. - Добър стрелец ли си, Каган?

Руснакът кимна.

- Да.

- Наистина добър стрелец?

- Да, да!

Стигнаха до пожарогасителя.

- Добре... тогава застреляй това!

Еди свали бутилката от скобата и я хвърли надолу по ко­ридора. Тя издрънча на твърдия под, подскочи и се плъзна в страничния коридор...

Каган отмести пистолета от главата на Славин и стреля. Куршумът му уцели цилиндъра под налягане... и той експлодира. Ударната вълна събори войниците, а леденият облак от въглероден диоксид ги ослепи и задуши.

- Бягайте! - провикна се Чейс и хукна покрай страничните коридори. - Хайде!

Григори бутна пленника си напред, но предателят умишлено се спъна и падна на пода. Каган се подвоуми какво да прави, но реши да последва Еди. Двете жени тръгнаха след него, Тува заобиколи падналия на земята Славин, докато Нина стъпи на ръката му и го накара да изпищи отново.

Чейс си пое дълбоко въздух и навлезе в облака. Той вече се разсейваше, неясните форми се превръщаха в руски войници. Англичанинът ритна най-близкия от тях в главата и му взе оръ­жието, АК-103. Втори силен шут и втори войник падна, след което Еди излезе от виещата се мъгла.

Коридорът пред тях беше празен.

- Чисто е, вървете! - провикна се той.

Зад него Каган се появи от облака, Тува и Нина го следваха по петите.

Чейс усили крачка. Една от охранителните врати се изпречи насреща му.

- Каган! Можеш ли да я отвориш?

- Да, картата ми ще я отключи - отвърна руснакът.

- Действай тогава, бързо!

Англичанинът се обърна да прикрива мъжа, който стигна до вратата. Въглеродният диоксид се беше разсеял... един от вой­ниците се изправяше на крака, държеше автомата си...

Еди стреля първи и мъжът се строполи на пода. Яркочервена кръв обагри белите плочки. Тува изпищя и покри ушите си с ръце, когато воят на каланшика проехтя из помещението. Дру­гите войници побързаха да се скрият в страничните коридори, Славин се затътри след тях.

Каган намери картата си и я вкара в процепа. Разнесе се пре­дупредителен звън, но мъжът бързо набра четирицифрения код на клавиатурата и вратата се плъзна встрани. Той си взе картата и с вдигнато оръжие огледа коридора пред него.

- Чисто е!

- Вървете! - каза Еди и гърбом се придвижи към вратата. Първи мина Григори, след него и жените. Той изчака Чейс да стори същото и натисна един бутон на контролния панел на вратата. Тя се затвори. - Славин може ли да я отвори?

- Да - отговори Каган. - Трябва да побързаме. - Руснакът хукна надолу по коридора до следващото разклонение, надник­на зад ъгъла, за да провери дали има някой. - Чисто е.

Групата се спусна напред към следващата охранителна прег­рада. Нина погледна през стъклото на една от лабораториите, покрай които минаха. Объркани учени, заключени в своите ра­ботни пространства, когато алармата се активира, се взираха в тях, погледите им подсказаха, че са шокирани от онова, което тя носеше в ръцете си. За разлика от Царския протокол, явно „Чукът на Тор“ не беше тайна за персонала на Отдел 201.

Каган въведе кода в следващата врата и тя се отвори. Отно­во провери дали някой не ги чака от другата страна, преди да продължи.

- Още две врати и ще стигнем до асансьора - съобщи той.

Нина го последва.

- Мамка му! Идват! - провикна се тя, като видя, че първата врата се е отворила.

Няколко войници си подадоха главите през нея, но бързо се прикриха, когато Еди стреля по тях.

- Надявам се шибаният асансьор да ни чака - каза англича­нинът, мина през прага на вратата и натисна бутона за затваря­нето ѝ. Тя се плъзна... точно когато един куршум издрънча от другата ѝ страна. - Така, трябва да се размърдаме!

Прибягаха покрай още лаборатории, някои от тях се използ­ваха в момента, а други бяха слабо осветени и празни. Стигнаха до следващата охранителна врата. Каган въведе кода си отново. Тя се отвори... а след няколко секунди и онази зад тях, през коя­то бяха минали преди малко.

Чейс изстреля още два куршума, за да задържи преследвачите им, стрелна се през прага, а Каган затвори бариерата след него. Последваха редица изстрели, които се врязаха от другата ѝ страна.

- Остана само една - обяви руснакът.

Бързо стигнаха до последната врата и Григори използва кар­тата си. Бариерата зад гърба им се отвори почти в синхрон с тяхната. Този път хората на Славин заеха позиции за стрелба.

Нина изпищя, когато един куршум счупи плочката над главата ѝ. Еди превключи АК-103 на автоматична и стовари оглушите­лен порой от куршуми върху противниците си, една от прик­лекналите фигури беше улучена в рамото и се свлече на пода с писък. Другарите на мъжа се прикриха.

- Чейс! - провикна се Каган. - Асансьорът... почти стигнах­ме до него!

Англичанинът премина гърбом през вратата, която се за­твори след него. Мъжът погледна надолу по коридора. Асан­сьорът се намираше на двайсет метра от тях, в далечния край на преддверието. Трябваше да минат още едно разклонение, но след него щяха да имат права пътека покрай последните лабо­ратории до целта. Еди бързо стигна до разклонението и огледа страничните коридори.

Нямаше никой там.

- Чисто е - съобщи той и погледна отново към асансьора.

Каган прибяга покрай него. Все още нямаше никого в пред­дверието.

Чакай малко...

Светлините на тавана хвърляха сенки по пода в края на ко­ридора.

Движещи се сенки...

- Назад, залегнете! - провикна се Чейс и издърпа Нина в един от страничните коридори. - Чакат ни! Тува, ела тук!

Шведката уплашено хукна към тях. Каган се подхлъзна на плочките и смени посоката си... няколко войници излязоха от скривалищата си и вдигнаха своите автомати АК-103.

Руснакът се хвърли към спътниците си, когато няколко изстрела експлодираха в плочките и посипаха шрапнели зад него. Падна тежко на пода... и се нарани, един червен разрез обозначаваше мястото в прасеца, където се беше забила една отломка. Нина и Тува го издърпаха в коридора, докато Еди изстреля два куршума по нападателите, за да ги принуди да се отдръпнат.

Уайлд провери раната на Григори.

- Не изглежда дълбока. Каган, можеш ли да вървиш?

- Помогнете ми да се изправя - каза мъжът през стиснати зъби. - Ще се опитам!

- Опитвай се по-бързо - нареди му Еди и погледна към един нов коридор. - Накъде води това?

- До офиси - отвърна Каган и се намръщи, когато стъпи на ранения си крак. - Задънена улица е... Не, чакай! - Мъжът посочи развълнуван към една врата на няколко метра от тях. - Можем да минем през тази лаборатория. От другата ѝ страна има врата, която излиза точно на асансьора!

- Има ли някой в нея? - попита Нина, припомняйки си уче­ните в другите помещения.

- Не, празна е. Бързо, бързо!

Руснакът докуцука до вратата, вкара картата си в слота и вдигна оръжието си, докато бариерата се плъзгаше встрани.

- Чисто ли е? - попита Еди иззад ъгъла.

Съпругата му провери. Дългата стая беше потънала в сен­ки, единствената светлина в нея идваше от някакъв прозорец до друга врата в края на помещението. Прибрано в кашони обо­рудване и натрупано по работните маси дебнеше в мрака, но не се забелязваше никакво движение.

- Така мисля.

- Добре, вървете тогава. Ще бъда точно зад вас.

Каган мина през вратата, Тува го последва. Нина се подвоу­ми, когато чу тропота на приближаващи стъпки. Славин и хора­та му бяха стигнали до последната охранителна врата.

- Еди, побързай!

Англичанинът се обърна.

- Идвам, не се безпокой!

Войниците доближиха разклонението. Чейс стреля още два пъти и още плочки се превърнаха в отломки; стъпките секнаха. Мина през вратата и натисна бутона за затварянето ѝ.

Тува придържаше куцащия руснак, докато прекосяваха мрачната лаборатория. Нина бързо ги настигна. Видя асансьо­ра през прозореца.

- Господи, ще бъдем напълно открити.

- Това е единственият път за навън - напомни ѝ мрачно Ка­ган. - Чейс! Колко патрона ти останаха?

Еди броеше изстрелите си.

- Около десет.

Руснакът се намръщи отново.

- Трябва да свършат работа. - Достигнаха до изхода и мъ­жът вдигна картата си. - Налага се да ги удържим, докато вра­тите се отворят...

Пронизителна писклива аларма изпълни помещението, за­действаха се светлини. Те не бяха нормалното осветление, кое­то опасваше комплекса, те бяха тъмножълти.

- Какво е това? - попита Еди.

Изражението на Каган беше изключително уплашено. Той вкара картата си в слота, но единственият отговор, който по­лучи, беше предупредително стъргане и присвяткваща червена светлина.

- Говно - изръмжа Григори и залитна назад. - Алармата... стартирали са процедура по стерилизиране!

- Какво? - изуми се Нина и вдигна поглед към тавана. Ла­бораторията беше снабдена с два зловещи черни купола... те се разтваряха като каменни цветя и разкриваха под себе си съцветие от метални дюзи, насочени във всички посоки. - О, боже мой! Спри ги, използвай специалния си код!

- Не мога! - отвърна Каган. - Веднъж активирана, процеду­рата няма как да се спре.

- Трябва да има начин!

Жената грабна картата му и отново я вкара в слота, но пос­ледва единствено предупредителното стъргане.

Пред прозореца се появиха няколко от руските войници, те надничаха предпазливо в помещението, последвани от Славин. Потъналият в пот офицер беше сложил една противна победо­носна усмивка на лицето си.

- Колко време ни остава? - попита Еди.

Каган хвърли поглед на близкия купол.

- Газът трябва да създаде налягане, преди да бъде възпламенен... около трийсет секунди.

Чейс вдигна калашника и изстреля един откос по прозореца - целеше се право в Славин. Руснакът се дръпна уплашен назад, когато куршумите се врязаха в стъклото, но бързо възвърна са­моконтрола си, самодоволната му усмивка се разшири още пове­че, когато видя, че стъклото се е пукнало, но не се беше счупило.

- Мамка му!

- Стреляй отново по него! - извика Тува.

- Няма да постигнем нищо така - отвърна англичанинът и се огледа наоколо. - Но... с това може и да успеем!

На една работна маса между кашоните и оборудването беше оставена червена бутилка с вентил за налягане. Еди не можеше да разчете текста на кирилица върху етикета ѝ, но веднага раз­бра значението на знака: предупредителен триъгълник с пламък в него. Премести тежкия цилиндър на една количка и я запрати към прозореца.

- Всички залегнете зад тази маса.

- Какво правиш? - попита Нина.

- Помниш ли пожарогасителя? Същата работа... само дето ще стане по-голямо бум.

- Взривиш ли бутилката, ще ни избиеш! - отбеляза Каган.

- Може и да ни убия... но ако не направим нищо, това там определено ще ни затрие - отвърна Чейс и посочи към единия купол. - Залегнете!

Уайлд се прикри зад масата, в ръцете си стискаше здраво стоманения контейнер. В помещението се разнесе нов звук: съскане, което се засилваше все повече и повече.

- О, боже - прошепна жената, когато другите се присъеди­ниха към нея. - Започна се!

- Готова ли си? - попита я Еди и приклекна до нея. Взе на мушка бутилката с газ. Очите на Славин заплашиха да изскочат от орбитите му, когато осъзна какво смята да направи англича­нинът. - Прикрийте си ушите!

Спътниците му изпълниха заповедта... Предателят се опи­та да се отдалечи от прозореца, като блъскаше подчинените си настрани.

Чейс натисна спусъка...

Автоматът излая веднъж... и бутилката експлодира.

Взривът разклати помещението, откъсна горната част на работната маса и разхвърли горящо оборудване наоколо. Счупе­ни парчета от плочките по тавана се посипаха върху бегълците като градушка.

- Господи! - изпищя Нина, когато едно остро парче я удари.

Еди дори не провери какъв е резултатът от неговата работа, грабна съпругата си и хукна да бяга към прозореца. Вариантите бяха два: той щеше да е счупен... или всички щяха да умрат.

- Давайте, давайте!

Дори с рана в крака си, Каган се стрелна с нечовешка ско­рост напред и двамата с Тува последваха двойката. Лаборато­рията беше пълна с горящи отломки... Сред тях имаше и счупе­но стъкло. Пропукалият се прозорец беше отнесен.

С вдигнат автомат Чейс мина през прага заедно с Нина. Оне­зи войници, които не бяха реагирали достатъчно бързо и не бяха последвали Славин, лежаха на пода, лицата им бяха в прорези, униформите им - разкъсани и димящи. Самият Славин се беше проснал в далечния край на преддверието. Мисълта да го гръмне мина през ума на англичанина, но на първо място беше оцеляването - все още не се намираха в безопасност.

- Качвайте се в асансьора!

Еди избута Нина пред себе си, Тува мина през счупения про­зорец. Шведката хукна да бяга към асансьора, но Каган рязко я дръпна на една страна... Ацетиленов газ под налягане струеше от дюзите на тавана, задействаха се електрически възпламенители... и лабораторията беше погълната от горещи бели пламъци.

Огънят лумна през счупения прозорец. Тува се разпищя, Григори я притисна към затворената метална врата и я прикри с тялото си. Един от войниците успя да избегне огнената струя, но колегата му до него не извади същия късмет и се подпали на мига. Еди и Нина се хвърлиха надалеч от пламъците и се призе­миха близо до асансьора.

Опасността не беше преминала. Дюзите на тавана започнаха да се въртят, огнени струи обливаха всеки един квадратен сан­тиметър от лабораторията като някакъв смъртоносен морски фар... достигаха и до преддверието. Още войници се разбягаха, един от тях беше уцелен от огъня и пламна като факла. Гър­бът на вратата засвети в червено, когато изгарящият газ се изля отгоре ѝ, косата на Каган се подпали от рязко повишилата се температура...

Струите намаляха, след което секнаха напълно. Всяка една част от лабораторията беше стерилизирана от огън, толкова го­рещ, че дори неръждаемата стомана се беше деформирала и ке­рамичните плочки се бяха напукали. Оборудването, което не се беше потрошило от експлозията, се беше стопило или обгорило до въглен.

От лабораторията се разнесе пушек.

- На мен ли ми се струва, или е малко топличко тук? - Еди се закашля, докато се изправяше. Опита се да отвори вратите на асансьора, но те бяха заключени. - Каган, отвори го!

Григори докуцука до него. Тува го последва, опитваше се да не поглежда към обгорените останки на мъртвите войници. Руснакът постави картата си в слота и въведе своя специален код; след момент вратите се плъзнаха.

Чейс се шмугна в кабината, държеше оръжието си вдигнато към войниците, но те или бяха замаяни от взрива, или се опитва­ха да избегнат пламъците, нямаха никакво намерение да преслед­ват бегълците. Славин вдигна глава, но когато видя англичанина, се спусна светкавично зад ъгъла. Еди го проследи с оръжието си, но преди да успее да стреля, Каган затвори вратите.

Кабината започна да се изкачва.

- Какво ще правим, когато стигнем горе? - попита Нина.

Григори се облегна на стената, за да премести тежестта на тялото си от ранения крак.

- Ще обясня на командира на базата какво се случи в дейст­вителност. Познавам го - сигурен съм, че ще повярва на мен, а не на Славин.

- Не се ли обади той именно на него? - попита Чейс и извади магазина на калашника, за да провери с колко патрона разпола­га; включително с този в цевта - с три. - Едва ли ще ни бъде от полза, че сте другарчета с този тип, ако той вече е наредил на хората си да ни застрелят!

- Ще видим какво ще се случи, когато стигнем на повърх­ността. Ако ме послушат, навярно имаме шанс да се измък­нем. - Каган затвори очи и се намръщи, когато се изправи. - Ако ли не...

- Ще трябва да си проправим сами път в авиобаза, която се намира в центъра на Русия? - довърши вместо него Нина. - О, братче.

Тува се хвана за главата.

- Как се случи всичко това?

Еди постави отново пълнителя на автомата.

- Чудя се как е възможно това да продължава да ни се случ­ва! Каган, готов ли си?

Руснакът отвори очи.

- Готов съм.

- Чудесно. Хайде да видим какво ни чака там горе.

20.

Виетнам

Чейс провери набързо автомата на Кастил. Пълнителят беше пълен. Погледна през задния прозорец на джипа, за да види къде са преследвачите им - Хойт се беше надве­сил от една от страните, в ръцете си държеше калашник.

- Залегнете!

Еди се прикри точно когато американецът стреля. Неравният път пращаше повече от изстрелите на Хойт настрани, но един от тях уцели задната врата на джипа и счупи прозореца ѝ. На­талия изпищя.

Чейс изрита счупените стъкла и върна два изстрела. Знае­ше, че шансовете му да улучи другия ленд крузър, а камо ли някой от пътниците му, бяха много малки, но главната му цел беше да принуди шофьора да залегне. В главата му се зараж­даше план, но имаше нужда от подходяща възможност, за да го осъществи...

- Дръжте се! - предупреди Кастил.

Пътят пред тях се виеше в остър завой покрай една скала. Мъ­жът наби спирачки, завъртя волана, за да изнесе на една страна задницата на автомобила, преди да даде повече газ и отново да завърти волана рязко в противоположната посока. Джипът из­стреля мокра струя кал върху препятствието, което преодоля.

Чейс видя, че му се отваря възможност, и изстреля нови два куршума. Не можеше да види дали беше уцелил нещо, или не, но изстрелите му постигнаха резултата, който търсеше. Шо­фьорът се присви, разсея се точно в критичния момент... и на­тисна прекалено рязко спирачките, докато завиваше. Джипът им се пързулна на една страна като шейна, задницата му нагази в околната растителност, преди да се удари в скалата, задната му врата се смачка.

Англичанинът отново се хвана за предната седалка, когато Кастил направи нов завой. Преследвачите им се изгубиха някъ­де зад дърветата.

- Добро шофиране, Хюго! Не знаех, че си падаш по ралита.

- Израснах на село - отвърна белгиецът. - Там има доста кал, когато вали!

- Уха, това е най-интересното нещо, което чувам за Бел­гия. - Чейс видя в огледалото, че приятелят му направи саркастична физиономия. - Чуй ме, Хюго, имам план, но навярно няма да ти хареса.

- Искаш да намаля, за да можете ти и Наталия да скочите, след което да продължа да играя ролята на примамка, докато вие се измъкнете?

- Е, поне няма да се налага да ти го обяснявам! Значи, наис­тина ти харесва?

Кастил изпръхтя.

- Хич даже! Но... - добави той и дари момичето с бърза ус­мивка - ...това е най-добрата ни възможност да те отдалечим от тях. Едуард ще се погрижи за теб, няма нужда да се притесня­ваш за това.

- Знам - отвърна тихо Наталия.

Имаше нещо в думите ѝ, което накара Чейс да я погледне учуден: решителност или... примирение? Не беше сигурен.

Нямаше време за размишления точно сега.

- Там, там - каза Еди и посочи мястото. Пътят започна да се издига, земята отляво се снижаваше доста стръмно към до­лината. Мъжът осъзна, че това е същият склон, на който той и Пьолтл бяха повлечени от калното свлачище предната нощ. - Ще скочим зад онези храсти ей там. Наталия, готова ли си?

Момичето го дари с обезпокоено кимване.

Чейс се покатери на задната седалка на джипа и тъкмо щеше да скочи през вратата, когато една мисъл му дойде на ума. Пре­сегна се към багажното отделение и взе раницата на Хойт, в която бяха лаптопът и бележките, откраднати от руснаците.

- Искам да се увериш, че онези педали няма да се докопат до това нещо - каза Еди на Кастил.

Белгиецът го изгледа с нещастен поглед.

- Звучиш така, все едно не вярваш, че ще им се измъкна.

- Надявам се да успееш, но... бори се до края, Хюго.

- Бори се до края - отвърна Кастил. Той протегна едната си ръка и Чейс я стисна силно в братски жест, след което сложи раницата на гърба си и се насочи към вратата. - Надявам се да се видим скоро.

- Аз също - отвърна Еди прочувствено. Отвори вратата и стисна здраво автомата си. - Точно тук. Наталия... скачай!

Хюго сравнително намали скоростта. Момичето скочи пър­во, Чейс го последва. Прекатуриха се, но бързо се съвзеха. Пьолтл се скри зад храстите, а англичанинът тупна с юмрук по стъклото, за да покаже на Кастил, че е чисто да тръгва. Белги­ецът му помаха и ускори.

Еди се плъзна надолу по склона след Наталия.

- Стой ниско - предупреди я той.

Вече чуваше приближаващия втори ленд крузър.

Чейс вдигна автомата, някой пътник с набито око можеше да забележи следите им. Шумът от двигателя на джипа на Хойт и Лок беше съпроводен от скърцане и дрънчене от натоварването върху окачването на автомобила заради неравния път. Еди усети как германката се напрегна до него. Ленд крузърът ги приближи...

И профуча покрай тях, без дори да забави ход, устремен към джипа на Кастил.

Чейс изчака няколко секунди, след което се изкачи по склона и надникна след тях. Превозното средство не се виждаше, беше се скрило зад дърветата. Мъжът се върна при Наталия.

- Махнаха се.

- Надявам се приятелят ти да успее - каза младата герман­ка. - Ако го хванат, те ще...

- Хюго е доста корав - заяви твърдо Еди. - Ще е нужно нещо повече от задник като Хойт, за да го сломи. Ще се оправи, той не се страхува от нищо. Освен от хеликоптери - добави англичанинът.

- Хеликоптери?

- Имаше лошо изживяване с един. Дълга история, а точно сега трябва да се раздвижим.

- Къде отиваме?

- Хубав въпрос. Ще измислим, когато се махнем от тук - може да се усетят, че вече не сме в джипа, и да се върнат да ни търсят. Хайде.

Двойката тръгна надолу по склона и към балдахина от дър­вета.

* * *

Кастил настъпваше педала на газта, гумите му подскачаха върху неравния път. Хълмът ставаше все по-стръмен и мъжът осъзна с неохота, че навярно се е насочил право към лагера, от който спасиха хуманитарните работници, но нямаше друг из­бор, беше хванат в капан между две сили.

Нямаше време за притеснение, имаше много по-важни пробле­ми, с които да се справя. Когато намали, за да могат Еди и Наталия да скочат от джипа, беше дал на своите преследвачи възможност да го догонят. Фаровете на втория ленд крузър се появиха в огле­далото му за обратно виждане. Издигащият се терен също щеше да го забави... и да доведе хората на Лок до стрелкови обхват.

Единственото, което му оставаше, беше да набере възможно най-много преднина и да я задържи. Кастил стисна зъби, бе твърдо решен да даде на приятеля си и на жената, която той пазеше, възможно най-голям шанс за бягство.

Пътят пред него беше извит като лодка, в средата ѝ го чака­ше огромна кална локва. Хюго знаеше, че водата ще го забави и ще направи джипа му труден за управление, но въпреки това не отмести крака си от педала за газта. Другият ленд крузър про­дължаваше да го настига, Хойт отново се беше подал от стра­ничния му прозорец.

В джунглата се разнесоха изстрели. Белгиецът залегна и стисна здраво волана, когато доближи локвата...

Усилията на Кастил не помогнаха да удържи джипа в пра­ва линия, гумите на автомобила изстреляха на струи огромни порции кал. Водата се оказа по-дълбока, отколкото очакваше. Воланът се гърчеше в ръцете му като змиорка. Мъжът го стис­на по-силно в опит да изправи по пътя офроудъра... но той се плъзна към подгизналата канавка от едната страна.

- Merde!⁴¹ - изкрещя Кастил, когато осъзна, че няма връща­не назад. Пусна волана и вдигна двете си ръце, за да предпази главата...

Джипът се наклони на една страна, предното му колело влезе в канавката. Хюго беше запратен във вратата, а след това и бо­лезнено във волана, когато автомобилът рязко спря.

Мъжът се отпусна в седалката си. Ръцете му бяха омекотили удара донякъде, но болката в челото му беше пронизваща, усе­ти също така, че от едната му ноздра тече кръв.

Зад него се разнесе шум, грохотът на двигател - и викове. Кастил се опита да се изправи, ленд крузърът се беше изкривил под ъгъл, двете му колела бяха пропаднали в канавката. Опита дръжката на вратата, но за свой ужас осъзна, че тя не поддава, беше блокирана от насипа. Белгиецът изгрухтя от болка и се насочи към другата страна на автомобила.

Вратата се отвори, преди да стигне до нея.

- Да не си мръднал, мамка ти! - изкрещя Хойт и навря авто­мата си в Хюго. Той се дръпна назад. Американецът разгледа вътрешността на джипа, а неговите хора отвориха задната вра­та и тази на багажника. - По дяволите! Няма ги тук!

Лок закрачи към тях.

- Как така ги няма? Къде са?

- Навярно са се измъкнали някъде по пътя - отвърна Хойт и погледна към шофьора на тяхната тойота. - Глупав кучи син. Ако не беше ударил онази скала, нямаше да ги изгубим!

Лок вдигна ръка.

- Достатъчно, достатъчно! - каза той и посочи към човека в обърнатия джип. - Изкарай го от там.

Хойт и още един наемник извадиха Хюго от автомобила и го блъснаха в калната локва.

- Слушай ме... Кастил беше, нали? - започна Лок. - Ще ни заведеш до мястото, където изсипа Наталия и приятелчето си.

Белгиецът избърса кръвта от носа си.

- Знаеш ли, тъкмо си мислех да те заведа... хм... - Хюго се за­мисли за момент: - ...да те заведа да го начукаш на курвенската си майка. Прощавай за лошия език. Той е по-характерен за Едуард.

Лицето на Лок се изкриви от гняв.

- Забавен тип си - каза Хойт, намръщен, и ритна Кастил силно в корема. - Ако ти се живее, покажи ни накъде тръгнаха. В противен случай ще те застрелям и ще потърсим следата им. И в двата случая ще ги намерим. Имаш десет секунди, за да вземеш решение.

Белгиецът затаи дъх.

- Направи каквото трябва, abruti⁴². Никога няма да ги предам.

- Както желаеш.

Хойт насочи оръжието си в главата на Хюго...

Всички мъже се завъртяха при донесения от вятъра неочак­ван шум.

- Какво става, мамка му! - изуми се американецът, когато пронизителният писък на полицейска сирена се разнесе нао­коло. Кастил погледна нагоре по пътя и видя приближаващите три автомобила. Първото превозно средство беше пикап „Форд Рейнджър“ в полицейско бяло и синьо, светлините на тавана му присвяткваха. Следваше го джип „Нисан Патрол“, а най-отзад беше шестколесен камион във военно зелено. Мъжете, нато­варени в каросерията му, надничаха над кабината, за да видят какво става, всички бяха униформени, въоръжени с автомати „Калашников“.

Някои от хората на Лок също вдигнаха оръжията си, но осъз­наха, че техният шеф беше хукнал към ленд крузъра.

- Тези са от ТС2 - викнали са подкрепление, мамка му! - излая той. - Хайде, да се омитаме от тук!

Хойт върна вниманието си върху Кастил, автоматът му беше насочен право в него. Белгиецът се приготви за фаталния си край... но американецът се обърна и тръгна след шефа си. Другите наемници се натовариха в джипа, автомобилът даде на заден, наби спирачка в мократа кал и потегли напред по пътя. Полицейският пикап го последва, а фордът отби в растителнос­тта, близо до джипа на Кастил, за да пропусне военният камион да мине.

Хюго се изправи бавно на крака... и взе решение каква роля да изиграе.

- Благодаря на Бога, благодаря на Бога! - заговори на френ­ски той и дари мъжете, които излязоха от автомобила, с усмив­ка на облекчение - отчасти тя се дължеше на факта, че тези не бяха от охранителите, които пазеха отвлечените хуманитарни работници, които екипът на Съливан спаси. Ако имаше някой от тях тук, те щяха да го разпознаят. - Изблъскаха ме от пътя, опитаха се да ме убият!

Четиримата мъже - Кастил предположи, че са служители на ТС2 - го изгледаха подозрително. Знаеше какво си мислят: търсеха западняци, така че всеки бял в района автоматично се превръщаше в заподозрян, дори в мишена... но група от други бели го държеше на прицел, преди да избягат; а и освен това ярките ризи съвсем не бяха камуфлажно облекло. Един от виет­намците заговори на развален френски:

- Кой си ти? Какво търсиш тук?

- Толкова се радвам да ви видя - каза Кастил, приближи се до тях и артистично избърса челото си. - Казвам се Хюго, Хюго Кастил. Минах покрай тези мъже на кея на около километър на­горе по пътя, а те тръгнаха след мен и започнаха да стрелят по джипа ми! Катастрофирах - посочи към обърнатата тойота, - а те ме ограбиха... опитаха се да ме убият!

- Французин ли си?

- Не, белгиец съм - отвърна горделиво Кастил.

- Какво търсиш тук?

- Турист съм. Разглеждах джунглата... не знаех, че ще е тол­кова опасно!

Френскоговорещият мъж преведе всичко на колегите си. Единият от тях, навярно командирът им, огледа Хюго от глава до пети зад големите си огледални слънчеви очила, след което издаде някаква команда.

- Ще претърсим джипа ти - съобщи му първият мъж.

Кастил прикри притеснението си; не мислеше, че в автомо­била ще има нещо, което да го издаде като наемник, но не знае­ше какво беше домъкнал Лок със себе си.

- Разбира се, разбира се - отвърна той с усмивка на лице. - Ако ми помогнете да го извадим от канавката, ще е страхотно!

Виетнамецът го избута до ленд крузъра, командирът им сто­еше настрана, за да може да държи под око чужденеца, докато другите трима претърсваха вътрешността на автомобила. За щастие на Кастил, Лок не беше скрил никакви оръжия в него. Мъжът със слънчевите очила заговори отново, преводът гла­сеше:

- Покажи ни документите си.

- Те са точно тук - каза белгиецът и бръкна в джоба на риза­та си, където се намираха паспортът и визата му.

Мъжът ги грабна от ръцете му и ги запрелиства.

- Отседнал си в Дананг?

- Да, в хотел „Червеното листо“.

Онзи кимна.

- Мъжете, които те преследваха... какво точно правеха те, когато ги видя?

Кастил се опита бързо да измисли нещо.

- На кея имаше някаква лодка - мисля, че се канеха да се качат в нея.

- Лодка?

Виетнамецът бързо предаде думите на Хюго на колегите си, които се спогледаха с преценяващи погледи.

- Да. Имаше още хора с тях.

Това изказване привлече вниманието на мъжа.

- Кои бяха те? Огледа ли ги добре?

Белгиецът поклати глава.

- Приличаха на европейци или американци - помня, защото се изненадах, когато видях толкова много бели наоколо. Помис­лих си, че са туристи, но после те се опитаха да ме убият.

- Видя ли едно момиче? Русокосо момиче?

- Не знам. - Кастил вдигна рамене. - Може и да съм. Не съм сигурен.

За пореден път командирът получи доклад на родния си език. Той се намръщи, не отлепяше огледалните си очила от белги­еца, след което заговори на подчинения си.

- Защо пътуваш по този път? - попита другият мъж.

Кастил отново вдигна рамене.

- Видях отбивката на магистралата и поех по нея. Както вече казах, исках да разгледам джунглата.

- Тук няма нищо за гледане. Обърни и се връщай. Ако искаш да разгледаш джунглата, отиди в парк Бач Ма. Това е военна зона.

- На картата ми нямаше нищо...

Виетнамецът го изгледа заплашително.

- Ще те арестуваме, ако не изпълниш нареждането.

- В такъв случай ще се върна обратно - побърза да го увери Кастил. - Какво ще правите с тези мъже?

- Ще ги хванем. А сега тръгвай.

Четиримата виетнамци се върнаха в своя нисан.

- Ще ми помогнете ли да извадя джипа си от канавката? - попита Кастил. Затръшнатите пред погледа му врати бяха дос­татъчен отговор. - Не? Ами добре.

Покатери се в ленд крузъра си, когато мъжете профучаха покрай него.

- Едуард, надявам се да сте достатъчно далеч от тук - про­мърмори си той и запали двигателя.

* * *

Чейс напредваше в джунглата.

- Стигнем ли до реката, ще намерим брода и ще се върнем в селото - каза през рамо на Наталия той. - Ще помолим прияте­лите ти да се погрижат за теб, докато...

Еди осъзна, че момичето не го следва. Не беше паднала, нито пък се беше спряла, за да си поеме дъх; просто стоеше на едно място и се взираше с празен поглед в земята. Цялото ѝ излъчва­не говореше за пълен срив.

- Какво има? - попита англичанинът. - Какво не е наред?

- Всичко - отвърна германката, гласът ѝ беше изпълнен с мъка. - Нищо не е наред.

- Да, така е. Но трябва да продължим. Не е безопасно да стоим тук.

- Точно това искам да кажа! - проплака Наталия и вдигна глава, за да го дари с отчаян поглед. - Никъде не е безопасно! Поне не за мен. Онзи мъж край реката, който се правеше на мой баща - той работи за американците, нали? - Чейс кимна. - А хората, които ме отвлякоха, са руснаци. Мислиш ли, че ще престанат да ме търсят?

- Ще направя всичко по силите си, за да не те докопат.

- Колко дълго? Седмица? Месец? Година? Смяташ да ми бъ­деш бодигард за цял живот ли? - По страните на момичето поте­коха сълзи. - Еди, тези типове ще ме намерят където и да отида. Ако вярват, че чрез мен могат да продължат експериментите на дядо ми, никога няма да се откажат. Ще продължат да изпращат хора след мен, докато не получат онова, което желаят... и ще убият всеки, който се опита да ги спре. Ще убият и теб, Еди.

- Може да се пробват - изръмжа Чейс.

- Смяташ, че си непобедим ли? - Пьолтл разпери ръце в умо­лителен жест. - Те ще дойдат за мен и ще те убият, а след това ще използват кръвта ми, за да изтребят още повече хора. Не ис­кам това да се случи. Аз... аз няма да позволя това да се случи!

- Аз също няма да позволя - настоя англичанинът. - Пър­вото нещо, което трябва да сторим, за да изпълним обещанията си, е да се измъкнем от тук. Хайде.

Еди посегна да я хване за ръката, но Наталия се дръпна.

- Не, няма да позволя някой да умре заради мен. Няма да позволя някой да нарани теб, приятелите ми в селото или който и да било! Не желая да убиваш хора, за да ме защитиш. Дори те да правят... лоши неща. В крайна сметка ще бъдат мъртви зара­ди мен, а аз не мога да живея с подобно бреме. - Гласът ѝ беше спаднал до шепот. - Не трябва да живея.

Чейс разбра значението на думите ѝ, но отказа да го приеме.

- Не казвай това. Все още мога да те измъкна от тук.

Германката поклати глава.

- Не. Тук... тук трябва да свърши всичко. - Наталия се за­въртя, за да огледа заобикалящата ги зелена джунгла. - Тук е много красиво, нали? Американците се опитаха да убият това място с „Агент Ориндж“, но всичко израсна отново. Природата се възстановява. - Момичето се обърна към Еди и го погледна със сериозен поглед. - Онова, което дядо ми се е опитал да на­прави, е било срещу природата. Искал е да я опорочи, да създа­де чудовища. Това ще сторят и американците, и руснаците, ако ме докопат. Ще напълнят света с чудовища и ще отровят всичко живо. Има само един начин да ги спрем.

Сега беше ред на Чейс да поклати глава.

- Не, няма.

- Знаеш, че съм права, Еди! - Наталия се приближи до него, още повече сълзи се стичаха по бузите ѝ. - Така или иначе, ще умра млада. Проклятието на дядо ми се е погрижило за това. Но това не означава, че трябва да си отида като майка ми или баба ми. Мога да избера как да си тръгна от този свят. И аз избирам да умра, за да спася други хора. Включително и теб. - Последва дълга пауза, след която германката си пое дълбоко въздух. - Дай ми оръжието.

Чейс я погледна ужасен.

- Няма да ти позволя просто да се гръмнеш!

- Тогава ти трябва да го сториш.

- Не! - възпротиви се англичанинът. - Това е лудост.

Пьолтл размаха гневно ръка към пътя.

- Твоят приятел, белгиецът...

- Хюго.

- Хюго, той беше готов да се жертва, за да се спасим. Ти си готов да се жертваш, за да спасиш мен. Греша ли?

- Не, но има разлика между това, да дадеш живота си, за да защитиш някого, и това, да рискуваш...

- Единствената разлика е в това, колко късмет имаш. Но все някога късметът ще ти изневери. В крайна сметка всички уми­раме. Това е мястото, на което идва моят ред. - Момичето по­сочи към заобикалящите ги дървета, гневът ѝ беше заменен от примирение. - Когато умра, изгори тялото ми и няма да остане нищо за тях. Заветът на дядо ми ще бъде погубен.

- Това е лудост - отвърна Еди и заклати отново глава. - На­талия, няма да те убия. Обещах да те пазя!

- Аз съм само един човек. Ако умра, много животи ще бъдат спасени.

- Няма как да си сигурна.

- Щом тези хора получат своя етер, мислиш ли, че няма да го използват? Защо иначе го искат? А и - продължи момичето - единият от животите, които ще бъдат спасени, е твоят. Умра ли аз, няма причина да желаят твоята смърт.

- Не съм много убеден - промърмори Чейс.

- Знаеш, че съм права, Еди - продължи Наталия, в гласа ѝ се усещаше пълно отчаяние. - Искам да изпълниш желанието ми. Моля те! - Тя обви ръце около неговите. - Няма да позволя някой друг да умре заради мен. Трябва да го направиш. Нала­га се! - Момичето стисна дланите му, после ги пусна, обърна се и коленичи. - Ти... знаеш как да го направиш безболезнено, нали? - попита тихичко тя.

- Да, знам - отвърна Чейс. - Но...

- Тогава го направи. Всичко трябва да приключи тук.

Наталия вдигна глава и затвори очи.

Еди се беше вторачил в младата жена.

- Сигурна ли си, че това е, което искаш?

- Да - непоколебимо отвърна тя.

Англичанинът остана мълчалив за един дълъг момент. Вдиг­на оръжието си.

- Моля те - прошепна момичето. - Направи го.

Чейс се подвоуми... но в крайна сметка натисна спусъка.

21.

Русия

Асансьорът спря. Еди и Нина застанаха от едната страна на вратите, а Тува и Каган от другата. Те се отвориха. Вледе­няващ вятър полъхна в кабината.

За облекчение на всички, той не беше съпроводен от дъжд от куршуми. Чейс предпазливо излезе с вдигнат автомат. Съ­пругата му го последва. Бизнес самолета го нямаше, но несекващото тихо бръмчене им подсказа, че друг летателен апарат е в готовност за излитане на една от дългите пътеки за рулиране на авиобазата. Единственото движение, което забелязаха, беше снежната вихрушка, която шибаше празните пространства меж­ду бетонените платна.

- Няма никой тук... все още.

Каган докуцука до газовите бутилки от едната страна на бун­кера и посочи към няколко стабилни постройки срещу пистата.

- Налага се да стигнем до щаба на базата.

Еди прецени разстоянието.

- Боже, те са на около километър от тук.

Нина беше насочила погледа си към нещо, което се намира­ше доста по-близо.

- Може би тези момчета ще ни откарат! - каза тя и посочи обезпокоена с пръст. По една от пътеките за рулиране ги приб­лижаваше военен джип У АЗ. Когато видя групата, шофьорът на превозното средство направи рязък завой, за да мине по заледе­ната трева, право към тях. Уайлд се обърна към Каган. - Това добре ли е, или не е добре?

Един мъж се показа през прозореца на УАЗ-а и насочи Ка­лашников към тях.

- Познай! - отговори й Чейс. - Прикрийте се!

Върнаха се назад... за да видят как вратите на асансьора тръгнаха да се затварят точно пред Тува.

- Какво става? - попита тя.

- Не, задръж ги отворени... мамка му! - изруга Еди, точно когато обрулените от времето метални врати се затвориха. - Сега Славин и хората му ще тръгнат след нас!

- Съжалявам, много съжалявам! Но ти каза, че няма никой тук - отбеляза шведката.

- Всичко е наред, вината не е твоя - успокои я Нина. - Какво ще правим?

Чейс имаше идея.

- Ще се скрием зад бункера - обясни той и посочи в срещу­положната посока на приближаващия УАЗ.

Нина, Тува и Каган тръгнаха към прикритието... но англича­нинът побягна по пътеката за рулиране.

- Еди! - провикна се съпругата му и спря на място. - Какво правиш?

- Смятам да им направя едно топло посрещане! - викна ѝ в отговор той.

Хвърли поглед назад. Двамата в джипа го бяха забелязали, те промениха посоката си, за да му пресекат пътя. Чейс също про­мени курса си, искаше автомобилът да мине близо до бункера...

Автоматът на военния на пътническото място излая. Еди усети няколко куршума да преминават близо до него, в снега се образуваха малки кратерчета там, където се врязваха те. Чейс стигна до края на бетона и залегна в тревата, за да насочи свое­то оръжие.

Стрелецът произведе няколко нови изстрела, този път те на­мериха пътеката на няколко сантиметра от англичанина. Той потрепери, след което вдигна глава и се прицели. Бяха му оста­нали само три патрона, така че трябваше да бъде изключително ефективен...

Дръпна спусъка.

Куршумът му намери предното стъкло на джипа. Шофьорът наби рязко спирачки, автомобилът се плъзна по снега и спря почти до него. Двамата военни слязоха бързо от превозното средство и се прикриха зад него.

Точно както се надяваше Еди.

Прицели се отново - в газовите резервоари до стената на бункера, които се намираха на около петдесет метра от спрения УАЗ. Взе на мушка вентила на най-близкия до него, спря да диша, за да стабилизира автомата... и стреля.

Куршумът издрънча в бутилката точно под целта му. Мер­никът не беше прецизен. Чейс изруга под мустак, вдигна малко оръжието, за да компенсира отклонението... Двамата войници също откриха огън.

Този път се бяха прицелили доста по-добре.

- Мамка му! - оплака се Еди и наведе глава, когато куршу­мите се врязаха в бетона. Стрелбата секна, но англичанинът знаеше, че мъжете не са се отказали от намеренията си, прос­то щяха да превключат оръжията си от автоматична стрелба на единична за по-голяма точност.

Чейс вдигна отново глава и се приготви да изстреля послед­ния си патрон. С периферното си зрение забеляза, че единият от войниците също се прицелва в него...

Стреля.

Ацетиленовият резервоар се пръсна, ударната вълна запрати военните на земята. Надигна се огнена топка от едната страна на бункера. Двамата руснаци усетиха как адската жега се раз­стила върху им и едновременно взеха решението да скочат на крака и да се отдалечат възможно най-бързо от източника.

Еди също беше на крака и бягаше към УАЗ-а, чиято предни­ца бе осеяна с петна, там, където огънят я беше засегнал. Махна към другите да се присъединят към него.

- Някой да си е поръчвал такси? - провикна се той.

Нина и останалите излязоха от прикритието си зад бункера и се насочиха към джипа, като се опитваха да бъдат по-далеч от пламъка и все още здравите ацетиленови резервоари.

- От днес нататък ти забранявам да работиш с барбекю - каза на съпруга си тя, когато стигна до автомобила.

Чейс, който вече беше заел шофьорското място, се ухили насреща ѝ.

Тува погледна изплашено джипа, докато помагаше на Каган да се качи в него.

- Но той гори!

- Колите втора ръка винаги имат нещо, което не им е наред - каза Еди. Включи на скорост и направи рязък завой, за да се отдалечи от бункера. - Накъде отиваме?

Каган размишляваше на глас:

- Няма да стигнем навреме до командира, за да му обясним ситуацията... а и е издал заповед да бъдем застреляни на мяс­то. Тези нареждания може да бъдат отменени само от горе... Налага се да разговарям с началниците си в Москва - съобщи мъжът. Нина посегна за телефона си, но Григори поклати гла­ва. - Всички клетки в района са били дезактивирани още когато алармата беше задействана. Трябва ми сигурна линия.

- Къде можем да намерим такава? - попита Уайлд.

- В главния комуникационен център... в който никога няма да стигнем живи. Или... - Каган посочи настрани. - Или там!

Нина се огледа... и се опули срещу онова, което видя.

- На самолет?

На една от пътеките за рулиране стоеше сребърният бомбар­дировач Ту-95МС, наричан още „Мечка“, барабаненето на осемте му мощни витла заглушаваше всичкия шум наоколо. Стълби во­деха към големия му корпус, два малки камиона чакаха наблизо.

- Това чудо има радиовръзка? - попита Еди.

Каган кимна.

- Разполага с честота за спешни случаи, която ще ме свърже с Кремъл - моите началници могат да наредят на командира на базата да арестува Славин. Ще отнеме само няколко минути.

- Може и да не разполагаме с толкова - намеси се Нина обезпокоена, когато видя няколко джипа да се приближават от всички страни на авиобазата.

- По-добре малко, отколкото нищо - заяви Еди и насочи УАЗ-а през тревата към бомбардировача. На страничното огле­дало видя няколко души да излизат от асансьора. - Мамка му! Славин и хората му току-що се появиха на повърхността.

- Залегнете - предупреди ги Каган.

Всички се прикриха. Няколко куршума бяха произведени зад тях, но нито един не улучи.

- Намираме се извън обхвата на оръжията им - констатира Нина с облекчение.

Чейс веднага ѝ развали настроението.

- Няма да бъдем още дълго - отбеляза той, като видя приб­лижаващите ги превозни средства.

Каган провери магазина на оръжието си.

- Имам само седемнайсет патрона. Няма да са достатъчни, за да ги задържим.

- Трябват ни повече оръжия...

Еди погледна отново към „Мечката“. Наближаваха големия бомбардировач от задната му част... Видя прозорчета в самия край на фюзелажа под опашката, на която беше монтирана оръ­дейна кула.

От нея се подаваха дългите черни дула на две автоматични оръдия АМ-23.

- Вече имаме повече оръжия - заключи Чейс.

- Къде? - попита Нина, тъй като не виждаше никакви други в УАЗ-а.

- Там - посочи англичанинът към оръдейната кула.

- Майтапиш се.

- Съвсем не! - Една от стълбите водеше към артилерийското отделение. Еди погледна под крилата. Пилоните бяха заредени с лъскави сиви форми: „Мечката“ беше въоръжена с крилати ракети „Радуга Кх-101“. Надяваше се и оръдията да са готови за битка. - Нина, Тува, насочете се към предната стълба и заве­дете Каган при радиото. Аз ще ги задържа с оръдията.

Григори го изгледа косо.

- Имаш намерение да убиваш руски войници?

- Не, само ще ги подплаша... освен ако не са толкова глупави да продължават да ни преследват!

Еди закара димящия УАЗ до пътеката за рулиране, той под­скочи здраво, когато дойде краят на бетона. Двама мъже, обле­чени в дебели кожуси над работните си дрехи, работеха върху шасито на самолета. Те се огледаха изненадани, когато джипът спря до тях, и се отдръпнаха назад, като видяха насочения към тях автомат на Каган. Той закуцука към стръмните метални стъпала, които водеха до предната част на фюзелажа, Нина и Тува вървяха с него.

В същото време Еди се качи по задната стълба. Лице, на кое­то беше изписано объркване, надникна през люка към него и го попита нещо на руски.

Англичанинът стигна горе и му отговори с юмрук.

- Съжалявам, друже - каза той, намести се в тясното поме­щение и изхвърли замаяния човек през отвора. Онзи падна от три метра и половина, удари се здраво на пистата, изпищя от болка, но за щастие, нямаше счупени кости. - Ако бях на твое място, щях да си размърдам задника!

Еди се огледа наоколо. Артилерийската станция беше от­делена от вътрешността на бомбардировача, представляваше самотно, клаустрофобично и шумно орлово гнезденце, чиято единствена утеха по време на дългите патрули на „Мечката“, щеше да е прекрасната гледка през панорамните му прозорци. Настоящата - голата и мрачна осанка на авиобаза „Енгелс“ - съвсем не беше вдъхновяваща, но Чейс беше по-заинтересуван от целите си, отколкото от забележителностите. Приближава­щите джипове караха с бясна скорост към самолета.

Англичанинът се намести в мястото на артилериста.

- Мисли като руснак - каза си под мустак, когато погледна таблото за управление.

Всички контроли бяха описани на кирилица, но нямаше нужда да е лингвист, за да разбере каква функция изпълнява червеният бутон на ръкохватките под въртящия се механизъм на оръдията близнаци. В момента те бяха насочени нагоре към небето - знак, че се отстранява някаква повреда по самолета; Еди коригира това чрез грубия, но ефективен метод на превключване на всички пре­включватели, докато дулата не се снижиха с хидравличен вой.

Чейс изпробва да премести ръкохватките и цялата кула се премести, за да е в синхрон с неговите движения. Премижа през мерника, целеше се в едно петно на пистата, малко пред един от връхлитащите джипове.

- Надявам се да са заредени... - каза той и натисна бутона.

Бяха.

Режещият лай на 23-милиметровите оръдия близнаци, кои­то изстрелваха двайсет патрона в секунда, беше оглушителен. Еди потръпна, когато шумът се вряза в ушите му. Пламъци­те от дулата закриха гледката му - в промеждутъците видя как бурята от куршуми дъвчеше бетона на пътеката за рулиране. Приближаващите джипове завиваха настрани, за да избегнат унищожителната огнева линия, която Чейс насочваше към тях, единият загуби контрол, завъртя се прекалено рязко на мократа повърхност и се обърна на една страна.

Еди махна палеца си от бутона за стрелбата точно преди кур­шумите да уцелят преобърнатото превозно средство. Оръдията замлъкнаха, ушите му обаче продължаваха да кънтят. Остана­лите джипове се отдалечаваха от него... но, осъзна той, не всич­ки бягаха. Някои заобикаляха бомбардировача с намерение да минат оттатък стрелковия обхват на артилерийската кула. Чейс изстреля още няколко патрона, за да ги обезкуражи, след което забеляза чифт слушалки и побърза да си ги сложи.

- Нина! Качихте ли се в самолета? - попита в микрофона.

* * *

Нина се беше качила в самолета... и държеше пистолета на Каган, насочен срещу шокирания екипаж, докато руснакът из­дърпваше оператора по комуникациите от неговото място, кое­то гледаше към задната част на летателния апарат. Взе слушал­ките от главата му и си ги сложи, след което вдигна изненадано вежда и посочи към другия чифт със слушалки.

- Теб търсят.

Тува предаде устройството на Нина, която внимателно оста­ви стоманения контейнер зад седалката на Каган и си сложи с една ръка слушалките на главата.

- Еди, ти ли си?

- Не, шибаният Лев Троцки е - отговори добре познатият глас с йоркширски акцент. - Разбира се, че съм аз!

- Чухме стрелба - от теб ли беше?

- Да, поуплаших тези джипове, но копелетата са решили да ни издебнат отстрани, където не мога да използвам оръдията. Каган там ли е?

- Чувам те - обади се руснакът, докато изучаваше управле­нието на радиото.

- Кажи на пилота да потегля по пътеката, докато не са ни светили маслото. До колко време можеш да се обадиш на шефо­вете си в Москва?

- Две или три минути. Трябва да мина някои процедури за потвърждаване на самоличността ми.

- Захващай се тогава, какво чакаш!

Каган предаде заповедта на пилота, който се възпротиви, но Нина размаха оръжието пред лицето му и той бързо промени ре­шението си. Мъжът провери инструментите, освободи спирач­ките и избута напред четирите лоста за мощността. Грохотът на витлата се усили и целият корпус се разтресе, когато „Мечката“ започна да си движи. Предната стълба се прибра в „корема“ на самолета, докато задната, за артилерийското отделение, падна с гръм и трясък. Изхвърленият от Еди мъж се махна от пътя ѝ.

* * *

Еди погледна през страничните прозорци. Някои от джипо­вете почти бяха достигнали тромавия бомбардировач и се опит­ваха да го заобиколят.

- Искат да блокират пистата - докладва той. - Не позволя­вайте на пилота да спре... за нищо на света.

- Какво ще правим, ако стрелят по нас? - попита Нина.

- Няма да го сторят - отбеляза Каган. - Този самолет е на­товарен догоре с ракети - прекалено е ценен, за да го повредят.

- Надявам се някой да им е споменал това - промърмори Еди.

Погледна назад към бункера. Нещо подобно на голям ками­он с вериги се беше насочило от периферията на базата към горящите ацетиленови резервоари, навярно за да качи Славин и хората му, но надигащият се пушек от експлозията не позволя­ваше на Чейс да види дали наистина е така.

* * *

В другата част на самолета Каган започна да предава съоб­щението си по радиото. Нина върна вниманието си върху еки­пажа на „Мечката“. Освен пилота и помощник-пилота, които се намираха в кокпита, в каютата имаше още четирима души и все­ки един от тях, изглежда, се чудеше как да се направи на герой.

- Хей! Ръцески горески - излая Уайлд, когато видя, че еди­ният мъж посяга към някакво отделение зад седалката си.

Онзи дръпна ръката си. През кръглия страничен прозорец до него Нина забеляза два джипа, които настигаха бомбарди­ровача и завиваха, за да поемат по пътеката, от която щяха да излязат пред него.

- О, мамка му. Еди, ще ни пресекат пътя!

- Кажи на пилота да увеличи скоростта - отвърна съпругът ѝ. - Качат ли се на борда, прецакани сме. Как се справя Каган?

Руснакът продължаваше да говори в микрофона на руски, но направи пауза за миг, за да каже:

- Свързах се и им дадох кодовете си. Потвърдят ли ги, ще мога да говоря с началниците ми.

- Надявам се шефовете ти да не са отишли да пият кафе - каза Нина.

Докато държеше под око мъжете в каютата, се придвижи към кокпита и погледна през прозореца му. Пред тях два УАЗ-а изскочиха от заледената трева и се качиха на бетона. Светка­вично се наместиха така, че да пресекат пътя на самолета, един мъж се беше навел през прозореца на единия джип и енергично махаше на бомбардировача да спре. Ръката на пилота стисна здраво лостовете за мощността, все едно имаше намерение да ги издърпа назад.

- Не - предупреди го Уайлд. Пилотът погледна през рамо към нея, беше на средна възраст. - Каган! Как е на руски „давай по-бързо“?

- Идти быстрее - отговори Григори.

- Прави каквото казва - нареди на мъжа тя.

Той неохотно избута лостовете още напред. „Мечката“ за­почна да набира скорост. Единият УАЗ побърза да се махне от пътя ), но другият остана на мястото си, войникът още ръкома­хаше енергично... но накрая спря да го прави и се прибра вътре.

За да се появи секунда по-късно... в ръцете си държеше калашник.

- Мамка му! - излая Нина и залегна, когато онзи откри огън.

Куршумите се врязваха в носа на самолета, пробиваха алу­миниевата му кожа и се смачкваха в конструктивните елементи под нея. Тува изпищя и се свлече на пода, когато един от про­зорците се пропука.

- Нямало да стрелят, а? - изкрещя американката.

Пилотът дръпна назад лостовете за мощността, с което си спечели гневните крясъци на Каган, последвани от:

- Доктор Уайлд! Опрете пистолета в главата му!

- Какво? Няма да го застрелям!

- Той не знае това... никой от тях не говори английски!

- Стискай ми палци тогава. - Жената неохотно навря дулото на оръжието си в задната част на главата на пилота. - Идти... бис... истри... онова нещо, което каза той!

Дори и на развален руски, пилотът схвана намека. Отново премести лостовете напред. Самолетът ускори и скъси значи­телно разстоянието между себе си и УАЗ-а.

Войникът продължи да стреля. Този път един от куршумите улучи пилотската кабина и уцели самия пилот, от лявото рамо на мъжа шурна кръв. Той изрева от болката и изпусна йока⁴³, за да притисне раната си с другата ръка.

Помощник-пилотът също беше зарязал управлението и сто­еше приведен с ръце върху главата. Още изстрели намериха са­молета, друг прозорец се счупи...

Нина се шмугна в кокпита и избута лостовете напред.

„Мечката“ изрева, когато и четирите ѝ двигателя заработиха на пълна мощност. Офицерът по комуникациите, който беше изхвърлен от мястото си и оставен на пътеката отвън, се олюля и падна. Осем огромни витла се завъртяха с максимална скорост и масивният бомбардировач ускори по пътеката за рулиране...

Право към УАЗ-а.

Стрелецът видя, че огромната сребърна машина няма наме­рение да спира, и се провикна към шофьора да ги разкара от пътя на този гигант, но спътникът му вече беше забелязал връх­литащите ги витла на огледалата си и бе осъзнал, че джипът няма къде да ходи. Мъжът скочи, удари се здраво в студения бетон, но се съвзе точно когато бомбардировачът връхлиташе автомобила. Колегата му го наблюдаваше глуповато за момент, след което също се измъкна от разклатения джип.

Останал напълно празен, УАЗ-ът се килна на една страна, когато самолетът се вряза в него...

Двойката въртящи се в противоположни посоки перки на крилото стигнаха до джипа и започнаха да го режат, все едно беше направен от хартия. Онова, което остана от превозното средство, беше изхвърлено отзад върху пътеката, парчета смач­кан метал се търкаляха по снега.

Задействаха се предупредителни сирени, на таблото засве­ти червена лампа. Помощник-пилотът хвана своите лостове за мощността и ги дръпна рязко назад, докато панически викаше нещо на Нина.

- Казва, че единият двигател е повреден! - преведе ѝ Каган.

- Не можем да спираме! - отговори жената и насочи писто­лета си към помощника, за да възстанови мощността.

Руснакът погледна безпомощно към своя командир за съвет, но по-възрастният мъж беше затворил очи от болка. Нямаше какво друго да направи, освен да бутне напред три от лостовете, като остави повредения двигател на мира.

Гласът на Еди се разнесе в слушалките на Нина.

- Какво, да го вземат мътните, беше това? Да не ударихме нещо?

- Наслаждаваме се на турбуленцията - отговори съпругата му и погледна назад към Каган. - Свърза ли се с твоите шефове?

- В момента съм... на изчакване - призна си малко стесни­телно мъжът.

- О, чудесно!

Жената погледна отново напред. „Мечката“ наближаваше редицата с паркираните ѝ посестрими, след тях се намираха ня­колко от заплашително изглеждащите реактивни бомбардиро­вачи, които видяха на идване в базата. В далечината се виждаха ярки светлини, които маркираха края на пътеката, те приближа­ваха бързо към тях. Нина се обърна към страничните прозорци и видя, че няколко джипа продължават да карат успоредно на самолета им, но след случилото се с превозното средство на техния другар, никой от тях нямаше желание да изиграе ролята на барикада.

- Еди, съвсем скоро ще ни свърши пътят. Никой друг да ни е погнал?

* * *

Чейс видя няколко превозни средства да тръгват от всяка една сграда на щаба към тях.

- Изпратили са дори и камионите си за боклука след нас. Докъде я докара Каган?

- Все още чака.

- Какво, оставили са го на изчакване?

- Ами... всъщност да.

- О, мамка му! Колко време ни остава, докато стигнем края на пътеката?

- Минута... може би?

- По дяволите! - Чейс отново огледа района зад бомбардиро­вача. Верижното превозно средство беше качило Славин и хора­та му и сега разкъсваше открития терен в свирепо преследване, светлините му бяха заслепяващи. Дългата главна писта вървеше успоредно с техния път, но за разлика от него, тя продължаваше напред в далечината. - Добре, кажи на пилота да завие към пис­тата... налага се да продължим да се движим колкото е възможно по-дълго време. Трябва да намерим начин да ги задържим...

Минаха покрай първия паркиран бомбардировач. Еди се ухили и плъзна мерника си на една страна. Оръдията последва­ха движението му.

- Да не би току-що да се изхили? - попита Нина.

- Спомних си нещо от обучението си - отвърна англичани­нът, взе на мушка мишената си и натисна червения бутон.

Оръдията излаяха, дори слушалките не успяха да сторят много, за да заглушат шума. На Еди не му пукаше, той сееше опустошение сред редиците бомбардировачи. Поток от 23-милиметрови патрони отваряше големи дупки в корпусите на пар­кираните самолети Ту-95, алуминиеви стърготини летяха като конфети.

- Чейс! - обади се Каган. - Какво правиш?

- Опитвам се да ги държа заети! - надвика шума англичани­нът. - Не се безпокой, една приятелка ми каза преди време, че руските самолети са лесни за поправяне. - Издутият радарен купол под „брадичката“ на една от „Мечките“ се разпадна, ко­гато Еди концентрира стрелбата си в нея. - Малко чук и резачки и ще са като чисто нови.

- Чейс!

- Просто говори с шибаните си шефове, става ли?

Този път англичанинът се прицели в колесника на самолета. Той поддаде под мощта на касапницата. Предната му част про­падна, фюзелажът му се смаза като изпуснато яйце и се пречу­пи надве.

Повечето от преследвачите им рязко намалиха. Съобще­нието беше получено: отстъпете или ще унищожа целия ви флот. УАЗ-овете, които преследваха отвлечения Ту-95, се отдалечаваха. Еди спря да стреля. Обърнеше ли оръдията към превозните средства, щеше да настане сеч, а той нямаше наме­рение да наранява когото и да било от персонала на базата.

Минаха покрай още бомбардировачи, старите турбовитлови бегемоти, последвани от по-новите и по-големи Ту-160. Чейс го сърбяха пръстите да изстреля няколко десетки експлозивни патрона във всеки един от тях, за да направи живота на НАТО по-лек, но не го стори; дори да оцелееха достатъчно дълго, за да могат висшестоящите на Каган да отменят лова, вече бяха достатъчно затънали пред руското правителство, а дипломати­ческият им имунитет щеше само да удължи агонията им.

* * *

Гласът на Еди се разнесе в слушалките на Нина:

- Оттеглят се.

- Това е добре - отвърна тя и погледна напред. - Пътят ни почти свърши!

Краят на дългата бетонна пътека за рулиране беше само на ня­колкостотин метра от тях. Уайлд направи знак с пистолета на помощник-пилота да следва едно свързващо платно, което водеше до главната писта. Самолетът зави по новия си курс, колесникът под носа на летателния апарат изпищя недоволно от резкия завой.

Каган заговори бързо на руски, за кратко сложи длан на мик­рофона, за да съобщи на Нина:

- Свързах се - след което отново продължи.

- Слава богу - въздъхна жената. - Еди, Каган се свърза с шефовете си.

- Чудесно - отвърна съпругът ѝ. - Да се надяваме, че няма да ги оставят на изчакване, когато опитат да се свържат с базата!

Пилотът изстена от болка. Уайлд видя, че по цялата му риза има кръв. Трябваше да му помогне по някакъв начин. За една от боядисаните в отровнозелено стени на каютата беше закачена бяла кутия с червен кръст на нея.

- Тува, можеш ли да даваш първа помощ? - Шведката ким­на. - Вземай това и му помогни. Аз ще се уверя, че никой няма да опита нещо глупаво.

Жената взе аптечката и влезе в кокпита. Помощник-пилотът беше искрено изненадан, че похитителите им искат да помогнат на другаря му, но бързо върна погледа си навън, където „Меч­ката“ приближаваше главната писта.

- Насочи се към нея - нареди Нина и акомпанира заповедта си с размахване на ръката. Мъжът се зае с контролите, за да обърне бомбардировача. - Каган, какво става?

- Разказах им за Славин - отвърна той. - Ще наредят на ко­мандира на базата да оттегли заповедта си за стрелба на месо и да задържи нещата, докато не стане ясно кой крив, кой прав.

- Колко време ще отнеме това?

Главната писта на базата, която беше дълга около три кило­метра, се появи пред тях.

- Не много. Отдел 201 има високо...

„Мечката“ се разтресе, когато едната ѝ страна беше ударена от поредица от експлозии.

Във фюзелажа се отвориха дупки. Офицерът по комуника­циите беше разкъсан надве от един метален шрапнел, кръвта му опръска задната част на каютата.

- Майка му стара! - изкрещя Нина и приклекна. - Какво, по дяволите, беше това?

Помощник-пилотът изпищя в микрофона на слушалките си. Уайлд нямаше нужда да знае езика му, за да разбере, че мъжът молеше онзи, който стреля по тях, да престане. Молбите му не пожънаха успех, последва нов залп, който уцели крилото. От най-външния двигател се издигна черен пушек.

* * *

Еди изруга под мустак и премести мерника си докъдето поз­воляваше, но не успя да види нищо - завоят, който направиха, скриваше нападателя им. Въпреки това англичанинът знаеше какво беше причинило щетите... и кой.

- Това е Славин!

Руският офицер командваше ЗСУ-23-4 - танкоподобна противовъздушна система, оборудвана с четири оръдия, изстрелва­щи 23-милиметрови патрони, много подобни на тези на Еди. В своето отчаяние предателят беше готов да унищожи целия са­молет, за да запази злодеянието си в тайна. Оръжията му щяха да разкъсат „Мечката“ на парчета... и никой не можеше да сто­ри нищо, за да му попречи.

Освен...

Още топовни удари разклатиха бомбардировача. Чейс се изви, погледна през едно малко странично прозорче и видя ЗСУ-то под крилото.

- Давайте! Пълна мощност, разкарайте ни от тук! - провик­на се англичанинът в микрофона.

- Няма да успеем да излетим! - възпротиви се Каган.

- Не искам да отлитаме, искам да го отминем, за да мога да му върна услугата!

* * *

Руснакът бързо предаде заповедта на помощник-пилота. Мъжът се подвоуми, но когато още експлозивни куршуми раз­късаха фюзелажа, съмненията му се изпариха на мига. Той из­бута напред всички лостове на пълна мощност.

Ранената „Мечка“ се спусна напред. Надигащият се от по­вредения двигател пушек се превърна в пламъци... Експлозия разкъса корпуса му.

Нина рискува да вдигне главата си, за да погледна навън, и видя, че ЗСУ-то се е насочило към пистата. Още изстрели бяха произведени от оръдията му, снарядите му бяха като метеори. Жената залегна отново, куршумите разкъсваха фюзелажа на самолета. Нови лампички засвяткаха предупредително на таб­лото.

- Еди! Това чудо ще ни разкъса!

- Просто продължавайте напред - бронята му е слаба, така че само да ми падне на мушката и отива в историята!

- Ако въобще имаш възможност да го уцелиш! Не знам дали си забелязал, но ние сме доста по-голяма мишена от него!

Нина вдигна глава отново. ЗСУ-то се намираше на около триста и петдесет метра пред тях, но бомбардировачът бързо стопяваше разстоянието.

- Само ми кажи колко е далеч... и къде да се прицеля!

- Вляво от теб, около... не знам, на трийсет метра от пистата и приближава. Ние сме на около двеста и седемдесет метра зад него... уха!

Жената залегна зад седалката на пилота, когато патроните на оръдията отнесоха радарната кула под кокпита. В каютата нахлу студен вятър.

Помощник-пилотът изкрещя нещо на Нина, но тя му направи знак да продължава в същия дух.

- Сто и осемдесет метра, почти стигнахме...

От ЗСУ-то беше отприщена нова порция изстрели.

Една голяма част от крилото на самолета се откъсна, прорязана от куршумите, които се забиваха в резервоара с горивото. Горещ вихър премина през дупките в корпуса на летателния апарат.

Руският офицер по оръжейните системи, който стоеше сре­щу Каган, се разпищя, паникьосан. Нина се обърна да види какво става и видя, че на контролното му табло светят няколко червени лампички.

- Крилото се е подпалило... както и ракетите! - изкрещя в отговор Григори.

- В такъв случай му кажи да ги пусне!

Жената се заклати по пътеката.

- Това е против протокола!

- Майната му на твоя протокол!

Нина отиде до таблото за оръжията. Руският беше непреводим за нея, но символът под поредицата превключватели и присвяткващи светлини говореше достатъчно. Той представля­ваше стилизирана ракета и стрелка, насочена надолу, обградени от неравна многолъча звезда: пускане на експлозивите.

Уайлд погледна напред и видя как „Мечката“ профуча по­край ЗСУ-то.

- Еди, изпращам ти малко бомби!

Преди офицерът по оръжейните системи да има възможност да я спре, жената занатиска превключвателите.

От горящия пилон на крилото се разнесе поредица от пропуквания... след което трите крилати ракети, монтирани в него, паднаха и се прекатуриха върху пистата като кегли.

* * *

Гледката пред Еди беше прикрита зад огромен облак черен пу­шек. Ако не унищожеше ЗСУ-то, то щеше да разкъса осакатена­та „Мечка“ на части; за съжаление, не можеше да види целта си...

Бледосиви проблясъци се появиха на земята... Чейс осъзна, че няма нужда да вижда мишената си.

Всяка ракета Кх-101 беше заредена с гориво и разполагаше с бойна глава, която тежеше цял метричен тон. 23-милиметровите патрони на врага бяха повече от достатъчни, за да я детонират.

Ракетите експлодираха, комбинираната им сила отвори огро­мен кратер в пистата. Еди беше залепен за седалката си, когато детонацията помете опашката на „Мечката“. Бомбардировачът бързо се отдалечи от експлозията.

Но не и ЗСУ-то.

Славин беше в командирския купол и надничаше от него. Триумфът, изписан на лицето му, бързо се превърна в ужас - ударната вълна запрати главата му в отворения капак на люка зад него. ЗСУ-то се преобърна и горящата му останка се катур­на върху горната си част в снега.

- Пипнах го, пипнах го! - разкрещя се Еди в микрофона на слушалките си. - Можете да намалите скоростта!

* * *

Нина отчаяно търсеше място, за което да се хване.

- Не можем! - отговори тя. Помощник-пилотът вече беше върнал назад лостовете за мощността и бе настъпил педала на спирачките, но с половин липсващо крило „Мечката“ не беше особено балансирана и захождаше встрани от пистата. Една от предните гуми, която беше поела огромна част от натоварване­то, се пръсна, металният пръстен под нея застърга по бетона, произвеждайки дъжд от искри. - Дръж се!

Жената се хвана за задната част на седалката на пилота, а самолетът се килна към замръзналата трева...

Предните колесници се откъснаха под натиска на грубата земя, а миг по-късно бяха последвани и от задните. Ту-95 се просна по корем.

Осемте мощни витла задълбаха дълбоки канали в почвата, преди да бъдат откъснати от главините си. Горящото крило на самолета се отдели от корпуса му и продължи да се търкаля далече от летателния апарат, докато горивото в него не се въз- пламени в колосална огнена топка. Останалата част от руската машина продължи да се плъзга напред по заснежената повърх­ност, оставяйки зад себе си черна следа и смачкани алуминиеви отломки, преди да спре напълно.

Нина замаяно повдигна глава. Тува, свита в краката на пило­та, простена едва. Каган беше съумял донякъде да затегне кола­на си точно преди катастрофата, докато екипажът на самолета се намираше в различни състояния на объркване и облекчение поради факта, че бяха оцелели след осакатяването на тяхната машина.

Уайлд видя проблясващата стомана сред разпръснатите от­ломки на сгърчения под на каютата и веднага застана нащрек.

- О, мамка му! - оплака се тя и се запромъква към предмета.

Контейнерът, в който се намираше „Чукът на Тор“, се беше търкулнал от скривалището си и сега лежеше на пода.

Каган също го забеляза.

- Счупен ли е? - попита той и се опита да отвърже ремъците си.

Доколкото Нина можеше да види, цилиндърът беше здрав, с изключение на няколко драскотини по него. Тя внимателно го обърна, за да може да разгледа и другата му страна, като най-вече се интересуваше от уплътнението около капака.

- Благодаря на Бога - прошепна тя.

Контейнерът беше непокътнат.

В слушалките на Уайлд се чу пукот.

- Нина, добре ли си? Нина! Чуваш ли ме?

- Тук съм, тук съм - отвърна тя. - Ти добре ли си?

- Ще оживея - увери я той. - Но имам малък проблем.

- Какъв? - попита го съпругата му и я обзе тревога.

Ако бомбардировачът се беше подпалил или ако шефовете на Каган не бяха предали съобщението си до командира на ба­зата да прекрати преследването...

- Самолетът се приземи по корем и не мога да се измъкна! Предполагам, че нямаш чук, за да разбием прозореца?

Смехът на облекчение прозвуча странно във вътрешността на развалината.

22.

Виетнам

Да се намери достатъчно сухо дърво за горене, в средата на джунглата, не беше едно от най-лесните неща в света, но Чейс се беше справил със задачата. Кладата, която беше конструирал в центъра на едно празно пространство, не беше голя­ма, но бе достатъчна, за да се справи с тялото на младото момиче.

Мъжът използва барута от няколко от последните си патро­ни, за да запали огъня. Пламъците се разнесоха бързо, дървото пукаше и пращеше. Над короните на дърветата се заиздига че­рен пушек, когато пламъците обвиха фигурата.

Чейс наблюдаваше зловещата гледка, лицето му беше сери­озно и безизразно. Когато се увери, че трупът е напълно по­гълнат от огъня, отиде и взе раницата на Хойт. Хвърли едно по едно нещата, които американецът беше откраднал от русна­ците, на кладата. Хартията се превърна в пепел, а дисковете се стопиха. Лаптопът беше последното нещо, което трябваше да унищожи; парлив сив дим изригна от отворите в корпуса му, пластмасата съскаше и се топеше. Батериите се възпламениха и гръмнаха, изригнаха искри. Еди се отдръпна от вонята - тази от пластмасата и от обгорената плът.

Времето минаваше, небето стана червеникаво, когато слън­цето се скри, но англичанинът не си тръгваше. Вместо това сло­жи още дърва в огъня, за да не изгасне. Наталия му беше казала да не оставя нищо за американците и руснаците и той знаеше, че трябва да постъпи така както желае тя. Това беше единстве­ният начин всичко да приключи.

Знаеше, че така ще издаде позицията си, че ще изпрати на­пътствия на своите врагове как да го намерят.

Хвърли последния клон в пламъците, седна на един изгнил пън и се зачуди какво ли се беше случило с Кастил. Пушекът можеше да доведе и приятеля му тук - ако въобще още беше жив - а можеше да привлече и някой друг.

Еди продължи своето страховито бдение. Не можеше да си тръгне, преди напълно да се увери, че тялото е изгорено. Ако някоя част от него останеше непокътната, съществуваше веро­ятност руснаците или хората на Лок да я анализират и да откри­ят тайните, които съдържаше в себе си...

Една птичка изпищя. Чейс се огледа наоколо и вдигна оръ­жието си. Не видя нищо, но имаше неприятното усещане, че животинчето е било обезпокоено от нещо.

- Хей! - провикна се той и се прикри зад пъна. - Знам, че има някой там. Хайде, покажи се!

За момент нищо не последва, след което се чу познат глас:

- Чейс! - беше Лок. Еди не можеше да види американеца, но прецени, че се намира някъде на трийсет и пет метра от него, в храстите. Това означаваше, че Хойт и хората му също бяха наоколо... - Ако ни предадеш Наталия, съм склонен да те оставя жив.

- Ела и си я вземи - отвърна англичанинът и забеляза раз­движване наоколо.

Ако Хойт вече не беше изпратил хората си да го обградят, сега навярно правеха точно това. Имаше някого в близката рас­тителност.

- Опа, да не си зад храстите! Да, виждам те.

- И аз те виждам - обади се друг глас, по-близо. Хойт. Чейс се завъртя, за да види наемника с изпитото лице зад едно дърво на двайсетина метра, държеше калашника си насочен в него. - Не мърдай. Пусни автомата.

Еди изпълни заповедта и вдигна ръце. Американецът се приближи предпазливо към него.

- Раздвижете се - провикна се той към останалите. Чети­рима мъже в тъмни дрехи се появиха от храстите и обградиха йоркширеца. Погледът на Хойт се стрелкаше подозрително във всички посоки. - Кучи син! - започна той. - Това е поредната ти шибана уловка, нали? Къде е момичето?

- Тук е - отвърна Еди, като вложи голяма доза злоба в гласа си.

- Къде?

- Да не си сляп, мамка ти? Точно пред теб.

Хойт погледна в огъня, продължаваше да е на тръни... Тога­ва осъзна истината и очите му се ококориха.

- Какво, по дя... Кучи син! - излая той. - Шефе, елате тук! - Американецът се обърна към Чейс, за първи път изражението на лицето му беше лишено от обичайната арогантност. - Какво, мамка му, си направил?

- Онова, за което тя ме помоли - отвърна англичанинът.

Хойт се ококори насреща му, все още беше потресен, след което се провикна към един от хората си:

- Бонел, наблюдавай го! Ако мръдне, гръмни го! - Наемни­кът застана до Чейс, докато шефът му притича до кладата.

Лок се показа иззад дърветата и тръгна към групата.

- Какво става? - попита той. - Къде е Наталия?

Хойт се хвана за главата с една ръка.

- Тя е... тя е тук, пече се в шибания огън! Тя е адски мъртва!

Лок застина.

- Какво?

- Той я е изгорил! И... Кучи син! - Наемникът грабна празната си раница и я разтърси. - Унищожил е и проучванията, които взех от „русите“. Господи!

Челюстта на мъжа увисна, когато видя фигурата в пламъците.

- Мили боже! Какво си сторил, Чейс? Какво, мамка ти, си сторил?

Еди продължаваше да държи ръцете си във въздуха, но мал­ко се поизпъна.

- Наталия знаеше, че така или иначе, ще умре млада благо­дарение на онази гадост, с която дядо ѝ я е заразил. Каза ми, че предпочита да си отиде така, както реши тя, а не като майка си и баба си. Искаше да спаси животи. Стори го, като ви отне онова, което се крие в нея.

- Заради това ти я уби! Гръмна я?

Еди заби поглед в земята.

- Да. Застрелях я.

Хойт поклати глава, нещо подобно на възхищение се беше появило на лицето му.

- Подцених те, Чейс. Никога не съм предполагал, че си тол­кова хладнокръвен.

- Не е нещо, което ми достави удоволствие - отвърна раз­гневен англичанинът. - За разлика от теб. Шибан психар.

Лок поклати глава.

- Не, няма начин. Не вярвам на това. Сигурно е някакъв но­мер. Изгаси огъня и провери тялото. Виж дали можеш да спа­сиш нешо от проучванията.

Другите наемници използваха прикладите на оръжията си, за да развалят основата на кладата клон по клон, след което изритаха настрани горящите дърва. Хойт сръчка останките от лаптопа с пръчка.

- Това чудо се е препекло доста добре. Както и всичко ос­танало.

- А Наталия?

Единият от мъжете сложи ръка на устата си, когато пламъ­ците намаляха и той видя ясно обгореното тяло. Физиономията на Лок се изкриви от отвращение, но мъжът се наведе, за да огледа по-добре черния череп.

- Определено е човешки... и то такъв с огромна огнестрелна рана. - Една част от лицето на мъртвото момиче липсваше, има­ше голяма дупка, която започваше от дясното ѝ око и завърш­ваше долу в лявата ѝ буза. - Мамка му, всичко е изгоряло... Чакай малко. - Погледът му се премести до едно тъмно петно на земята до огъня. - В кръвта има кичур коса.

Мъжът го вдигна, много внимателно издърпа мръсните кос­ми и ги разстла в дланта си.

- Някой да има вода?

Един от наемниците извади манерката си. Лок изсипа малко в ръката си и бавно изми кръвта и мръсотията с пръстите си.

- Руса е.

Американецът изтърси кичура от дланта си и се обърна към Чейс.

- Господи, наистина си го направил. Изгорил си всичко.

- За да те спра - отвърна англичанинът с каменно изражение на лицето.

- На една и съща страна сме, Чейс! Америка и Британия имат специална връзка! Помниш ли? - Лок закрачи към него, наемниците му го последваха. - Ние печем сладкиша, а за вас са трохите. Така работят нещата. Имахме шанс да изпреварим руснаците с години напред и да дадем голям напредък на рабо­тата си. - Мъжът стрелна пръста си към празната раница. - Но благодарение на теб не ни остана нищо!

- Чудесно! Наталия ми разказа всичко за работата на дядо си. Никой не трябва да притежава това шибано чудо. Нито вие, нито руснаците, нито никой.

- Не си ти човекът, който ще решава тези неща.

- Не аз. Тя е човекът, който трябваше да вземе това реше­ние. - Еди погледна покрай Лок към останките от кладата. - Тя взе решение какво иска да стори. Аз само ѝ помогнах. Господ ми даде сили, за да го направя.

- Забавно е, че споменаваш Бог - започна Хойт. - Съвсем скоро ще се срещнеш с него лично. Ако Наталия е мъртва и работата на Отдел 201 е изгубена, то тогава ние приключихме тук. Единственото, което ни остава, е да почистим след себе си. - Наемникът погледна към Лок, който му кимна в знак на потвърждение. - Всичко е по твоя вина, Чейс. Ако просто си беше свършил работата, вместо да се правиш на голям герой, сега щеше да се намираш на самолет на път за къщи. Но не... предпочете да си стъкмиш погребална клада. В такъв случай няма смисъл тя да отива нахалос.

Хойт насочи автомата към англичанина. Чейс се приготви да посрещне съдбата си.

- Имам ли право на последни думи? - попита той.

- Само ако си бърз - отвърна Лок. - Но не ми ли харесат, няма да те оставя да довършиш изречението си.

Хойт се разкикоти.

- Е, какво имаш да казваш?

Еди си пое дълбоко въздух, за да потисне страха си.

- Само това... че поне успях да спазя обещанието си.

Високият американец изпръхтя саркастично.

- Аз чух друго.

Пръстът му се стегна около спусъка на калашника...

- Никой да не мърда! Хвърлете оръжията си!

Хойт се обърна светкавично по посока на непознатия глас, хората му сториха същото... и се озоваха пред насочени към тях оръжия.

От храстите излязоха някакви мъже. Повечето бяха виет­намци, но не и този, който се насочи към наемниците.

Чейс веднага го разпозна. Беше ръководителят на лагера, слабоватият руснак с бледите очи. С него беше препотеният младок с рехавия мустак, който беше намерил него и Хойт и в бараката.

- Казах да ги хвърлите! - нареди отново командирът и из­стреля един куршум във въздуха за по-голяма тежест на ду­мите си.

Хойт погледна към Лок за инструкции, изражението му под­сказваше, че е готов да се пробва да си проправи път със сила, но шефът му енергично заклати глава. Наемникът неохотно свали оръжието си.

- Правете каквото ви казва - нареди Айвър на хората си.

Автоматите бяха хвърлени на мократа земя.

Виетнамците се приближиха и събраха изхвърлените оръ­жия. Руснакът се изправи пред костюмирания американец.