Пясъците на времето

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА

Полковник Акока бе в повишено настроение. Всички елементи най-после идваха на мястото си. В канцеларията влезе един ординарец.

— Дошъл е полковник Состело.

— Нека влезе.

„Той няма да ми трябва повече — помисли Акока. — Може да се върне при своите оловни войници.“

Полковник Фал Состело влезе.

— Полковник.

— Полковник.

„Не е нормално — помисли Состело. — Имаме един и същи чин, но гигантът с белега има властта да ме унищожи. Понеже е свързан с ОПУС МУНДО.“

Беше под достойнството на Состело да се отзовава на повикванията на Акока, сякаш бе някакъв дребен подчинен. Но той напълно успя да скрие чувствата си.

— Искали сте да ме видите?

— Да. — Акока му посочи стол. — Седнете. Имам новини за вас. Монахините са при Хайме Миро.

— Какво?

— Да. Те пътуват с Миро и хората му. Той ги е разделил на три групи.

— Как… как разбрахте това?

Рамон Акока се облегна назад в стола си.

— Играете ли шах?

— Не.

— Жалко. Много поучителна игра е. За да бъдете добър играч, необходимо е да влезете в ролята на противника си. Хайме Миро и аз играем шах един с друг.

Фал Состело го погледна въпросително.

— Не разбирам как…

— Не буквално, полковник. Ние не използваме шахматна дъска. Използваме умовете си. Аз разбирам Хайме Миро може би по-добре от всеки друг на света. Зная как работи умът му. Знаех, че ще се опита да взриви язовира при Пуенте де Реина. Там пленихме трима от неговите помощници и само късметът помогна на Миро да се измъкне. Знаех, че той ще се опита да ги спаси и той знаеше, че аз знам това. — Акока сви рамене. — Не предвиждах, че той ще използва биковете, за да подпомогне бягството им.

В гласа му прозвуча нотка на уважение.

— Говорите така, сякаш го…

— Уважавам? Уважавам ума му. Мразя човека.

— Знаете ли накъде се е отправил Миро?

— Пътува на север. Ще го хвана до три дни.

Полковник Состело го зяпаше впечатлен.

— Най-после ще бъде мат.

Вярно бе, че полковник Акока разбираше Хайме Миро и начина, по който работеше умът му, но това не беше достатъчно за него. Полковникът се нуждаеше от някакво предимство, за да осигури победата и бе намерил такова.

— Как…?

— Един от терористите на Миро — каза полковник Акока — е информатор.

Рубио, Томас и двете сестри избягваха големи градове и се движеха по странични пътища, минавайки покрай стари каменни села с пасящи овце и кози и овчари, които слушаха музика и футболни мачове с транзисторните си приемници. Това бе живописно съжителство на миналото с настоящето, но умът на Лучия бе зает с други неща.

Тя се придържаше близо до сестра Тереза, очаквайки първата възможност да вземе кръста и да избяга. Двамата мъже бяха винаги до тях. Рубио Арсано бе по-сърдечният от двамата, висок, приятен на вид, жизнерадостен мъж.

„Простодушен селянин“ — реши Лучия.

Томас Санхуро бе слаб и оплешивяващ.

„Прилича повече на обущар, отколкото на терорист. Ще бъде лесно да надхитря и двамата.“

Те вървяха през равнините на север от Авила нощем, разхлаждани от ветровете, които духаха от планината Гуадарама. На лунната светлина равнините излъчваха натрапчива празнота. Минаваха покрай чифлици с жито, маслинови дървета, лозя и царевица. За да се хранят, намираха картофи и маруля, плодове от дърветата, яйца и пилета от кокошарниците.

— Цялото поле на Испания е един огромен пазар — каза Рубио Арсано.

— И целият е безплатен — ухили се Томас Санхуро.

Сестра Тереза беше напълно безразлична към заобикалящата я среда. Единствената й мисъл бе да стигне манастира в Мендавиа. Кръстът почваше да й натежава, но тя бе твърдо решила да не го изпуска от ръцете си.

„Скоро — мислеше тя. — Ще бъдем там скоро. Ние бягаме от Гетсиманската градина от нашите врагове към новата къща, която Бог ни е приготвил.“

— Какво? — попита Лучия.

Сестра Тереза несъзнателно бе проговорила на глас.

— Аз… нищо — промърмори тя.

Лучия я погледна по-внимателно. Възрастната жена изглеждаше разсеяна и неориентирана по отношение на това, което ставаше около нея. Лучия кимна към платнения пакет, който носеше Тереза:

— Трябва да е тежко — каза тя съчувствено. — Искате ли да го понося известно време?

Сестра Тереза притисна пакета по-силно към тялото си.

— Исус е носил по-тежък товар. Мога да нося това за него. Нали в Лука се казва: „Който иска да ме последва, нека се отрече от себе си, да понесе своя кръст всеки ден и да тръгне след мен.“ Ще го нося — каза тя с упорство.

В гласа й имаше нещо странно.

— Добре ли сте, сестро?

— Разбира се.

Сестра Тереза далеч не бе добре. Не беше в състояние да спи. Чувстваше се замаяна и трескава. Умът й отново й правеше номера.

„Не бива да позволявам да се разболея — мислеше тя. — Сестра Бетина ще ми се кара. — Но сестра Бетина я нямаше. Беше толкова объркано. И кои са тези мъже. — Не им вярвам. Какво искат от мен?“

Рубио Арсано се бе опитвал да подхване разговор със сестра Тереза, за да я накара да се почувства по-спокойно.

— Вероятно се чувствате странно отново във външния свят, сестро. Колко време прекарахте в манастира?

„Защо иска да знае?“ — помисли тя.

— Тридесет години.

— О, колко дълго. Откъде сте?

За нея бе болезнено дори да произнесе името.

— Ез.

Лицето му засия.

— Ез? Някога там прекарах едно лято на почивка. Прекрасен град е. Познавам го добре. Спомням си…

„Познава го добре. Колко добре? Познава ли Раул? Дали не го е изпратил тук Раул?“

И изведнъж истината й просветна като светкавица. Тези хора са изпратени, за да я върнат в Ез при Раул Жирадо. Те я отвличат. Бог я наказва за това, че е изоставила бебето на Моника. Сега беше сигурна, че бебето, което видя на селския площад във Вилякастин, е на сестра й.

„Но това не е възможно, нали? Беше преди тридесет години — промърмори на себе си Тереза. — Те ме лъжат.“

Рубио Арсано я наблюдаваше, чувайки шепота й.

— Нещо не е наред ли, сестро?

— Не — отговори Тереза, отдръпвайки се.

Сега тя ги бе разкрила. Нямаше да им позволи да я върнат при Раул и бебето. Трябваше да стигне до манастира в Мендавиа и да предаде златния кръст и тогава Бог щеше да й прости за ужасния грях, който бе извършила.

„Трябва да бъда хитра. Няма да им позволя да разберат, че съм ги разкрила.“

Тя погледна към Рубио и каза:

— Чувствам се отлично.

Пресичайки безводните, изсушени от слънцето равнини, те стигнаха до едно малко село, където селянки, облечени в черно, перяха на един извор, покрит с навес от стари греди. Водата се вливаше и изтичаше от дълго дървено корито така, че бе винаги чиста.

Жените търкаха прането си върху каменни плочи и го изплакваха в течащата вода.

„Такава миролюбива гледка е — помисли Рубио. Тя му напомняше фермата, която беше изоставил. — Така изглеждаше Испания по-рано. Без бомби, без убийства. Ще имаме ли някога отново мир?“

— Добър ден.

— Добър ден.

— Дали бихме могли да пийнем? При пътуване се ожаднява много.

— Разбира се. Заповядайте.

Водата бе студена и освежаваща.

— Благодарим. Довиждане.

На Рубио не му се тръгваше.

Двете жени и придружителите им продължиха покрай коркови и маслинени дървета. Летният въздух бе изпълнен с мириса на зряло грозде и портокали. Минаваха покрай овощни градини с ябълки, череши, сливи и покрай ферми, огласени от звуците на пилета, прасета, кози.

Рубио и Томас отидоха напред, разговаряйки тихо помежду си.

„Говорят за мене. Мислят, че не зная плановете им.“ Сестра Тереза се приближи до тях, за да чуе какво казват.

— …награда от петстотин хиляди песети за главите ни. Разбира се, полковник Акока би платил повече за Хайме, но той не иска главата му. Иска тестисите му.

Мъжете се разсмяха.

Докато ги слушаше, убеждението на Тереза нарастваше.

„Тези хора са убийци, работещи за Сатаната, пратеници на дявола, които искат да ме обрекат на вечен ад. Но Бог е по-силен от тях. Той няма да им позволи да ме върнат вкъщи.“

Раул Жирадо бе до нея, усмихвайки се по начина, който тя така добре познаваше.

„Гласът!

— Моля?

— Чух ви да пеете вчера, вие сте чудесна. С какво мога да ви бъда полезен?

— Бих искала три метра муселин, моля.

— Разбира се. Насам… Леля ми е собственица на този магазин и се нуждае от помощ, така че реших да поработя за нея известно време.

— Сигурен съм, че би могла да имаш всеки мъж, който пожелаеш, Тереза, но се надявам, че би избрала мен.

Изглеждаше толкова красив.

— Никога не съм познавал такава като теб, скъпа.

Раул я взе в прегръдките си и я целуваше.

— Ще бъдеш красива булка.“

„Но сега съм Христова невяста. Не мога да се върна при Раул.“

Лучия наблюдаваше сестра Тереза внимателно. Тя говореше на себе си, но Лучия не можеше да различи думите.

„Тя е съсипана — помисли Лучия. — Няма да издържи. Ще трябва да взема кръста скоро.“

На свечеряване те видяха град Олмедо в далечината. Рубио спря.

— Там ще има войници. Да се изкачим на хълмовете и да заобиколим града.

Те се отклониха от пътя и изоставиха равнините, отправяйки се към хълмовете над Олмедо. Слънцето се скриваше зад върховете на планините и небето започна да потъмнява.

— Остават ни още няколко мили — каза успокоително.

Бяха достигнали върха на високия хребет, когато Томас Санхуро изведнъж вдигна ръка.

— Спрете — пошепна той.

Рубио се приближи до него и двамата заедно погледнаха отвъд билото към долината от другата страна. Там имаше войници, разположени на лагер.

— По дяволите! — пошепна Рубио. — Трябва да има цял взвод. Ще останем тук горе през цялата нощ. Вероятно те ще се изтеглят сутринта и ние ще можем да продължим. — Той се обърна към Лучия и сестра Тереза, стараейки се да не показва колко е разтревожен. — Ще прекараме нощта тук, сестри. Трябва да пазим тишина. Там долу има войници, а ние не искаме те да ни открият.

Това бе най-добрата новина, която би могла да чуе Лучия.

„Идеално — помисли тя. — Ще изчезна с кръста през нощта. Те няма да посмеят да ме последват заради войниците.“

За сестра Тереза новините имаха друг смисъл. Тя бе чула мъжете да споменават някого, наречен полковник Акока, — който ги търси.

„Те нарекоха врага полковник Акока. Но тези хора са врагът, така че полковник Акока трябва да ми е приятел. Благодаря ти, мили Боже, че ми изпрати полковник Акока.“

Високият мъж, наречен Рубио, й говореше.

— Разбирате ли, сестро? Трябва да бъдем много, много тихи.

— Да, разбирам.

„Разбирам повече, отколкото си мислите.“ Те нямаха представа, че Бог й позволи да прозре в злите им сърца. Томас Санхуро каза състрадателно:

— Разбирам колко ви е трудно на двете, но не се притеснявайте. Ще се погрижим да се доберете безопасно до манастира.

„Има предвид Ез. О, той е лукав. Той говори със сладките слова на дявола. Но Бог е в мен и той ме води.“

Тя знаеше какво трябва да направи. Но трябваше да бъде внимателна. Двамата мъже приготвиха спалните чували за жените, един до друг.

— Сега двете можете да поспите.

Жените се вмъкнаха в непривичните спални чували. Нощта бе невероятно ясна и небето бе отрупано с мигащи звезди. Лучия ги гледаше и си мислеше радостно:

„Само след няколко часа ще бъда по пътя си към свободата. Веднага щом заспят.“

Тя се прозя. Не си бе дала сметка колко е уморена. Дългото трудно пътуване и емоционалното напрежение си бяха взели своето. Клепачите й натежаха.

„Ще си почина за малко“ — помисли тя.

Тя заспа.

Сестра Тереза лежеше близо до Лучия, съвсем будна, борейки се с демоните, които се опитваха да я обсебят и да изпратят душата й в ада.

„Трябва да бъда силна. Бог ме изпитва. Била съм отлъчена, за да мога да намеря отново пътя към него. А тези мъже се опитват да ме спрат. Не бива да им позволявам.“

В четири часа сутринта сестра Тереза тихо седна и се огледа. Томас Санхуро спеше само на два-три метра от нея. Високият тъмен мъж, наречен Рубио, стоеше на пост в края на поляната, гърбом към нея. Тя виждаше силуета му на фона на дърветата.

Съвсем тихо сестра Тереза се надигна. Тя се поколеба, мислейки за кръста.

„Трябва ли да го нося със себе си? Но аз ще се върна тук съвсем скоро. Трябва да намеря сигурно място за него, докато се върна. — Тя погледна към спящата сестра Лучия. — Да. Ще бъде по-сигурно при моята сестра.“ — реши Тереза.

Тя се промъкна тихо до спалния чувал на Лучия и внимателно пъхна пакета в него. Лучия не помръдна. Сестра Тереза се обърна и влезе в гората, далеч от погледа на Рубио Арсано, и внимателно започна да се спуска надолу по склона към лагера на войниците.

Склонът беше стръмен и хлъзгав от росата, но Бог й бе дал крила и тя бързаше надолу, без да се препъне или да падне, към своето спасение.

Изведнъж в тъмнината пред нея изникна мъжка фигура.

— Кой е там? — обади се глас.

— Сестра Тереза.

Тя се приближи до часовоя, облечен във военна униформа, който бе насочил пушка към нея.

— Откъде идвате? — попита той.

Тя го погледна с пламтящи очи.

— Бог ме изпраща.

Часовоят я изгледа.

— Наистина ли? Сега?

— Да. Той ме изпрати да се срещна с полковник Акока.

Войникът поклати глава.

— По-добре му предайте, че не сте по вкуса на полковник Акока. Сбогом, сеньора.

— Вие не разбирате. Аз съм сестра Тереза от Цистерцианския манастир. Бях пленена от Хайме Миро и хората му.

Тя видя втрещеното изражение, което се появи на лицето му.

— Вие сте… Вие сте от манастира?

— Да.

— Този в Авила?

— Да — каза нетърпеливо Тереза.

Какво ставаше с този човек? Не разбираше ли колко е важно да бъде спасена от тези зли хора? Войникът каза предпазливо:

— Полковникът не е тук сега, сестро…

Това бе неочакван удар.

— …но командващият полковник Состело е тук. Мога да ви заведа при него.

— Той ще може ли да ми помогне?

— О, сигурен съм, че ще може. Последвайте ме, моля.

Часовоят не можеше да повярва на късмета си. Полковник Фал Состело бе изпратил безброй войници да претърсят района, но всичко бе безуспешно. Сега една от сестрите се бе натъкнала на лагера и се бе предала на него. Полковникът щеше да е много доволен.

Стигнаха до палатката, където полковник Фал Состело и заместникът му разглеждаха една карта. Мъжете вдигнаха поглед, когато влязоха часовоят и жената.

— Извинете ме, полковник. Това е сестра Тереза от Цистерцианския манастир.

Полковник Состело я изгледа с недоверие. През последните три дни цялата му енергия бе фокусирана върху това да открие Хайме Миро и монахините, а сега, тук пред него, стоеше една от тях. Имаше Бог.

— Седнете, сестро.

„Няма време за това“ — помисли сестра Тереза. Трябваше да го накара да разбере колко е спешно това.

— Трябва да бързаме. Те се опитват да ме върнат в Ез.

Полковникът бе озадачен.

— Кой се опитва да ви върне в Ез?

— Хората на Хайме Миро.

Той се изправи на крака.

— Сестро, знаете ли къде се намират тези хора?

Сестра Тереза каза нетърпеливо:

— Разбира се. — Тя се обърна и посочи с ръка. — Те са горе на тези възвишения, криейки се от вас.