Пясъците на времето

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА

Полковник Рамон Акока и десетина членове на Групата за специални операции бяха в разгара на оперативно съвещание. Изследваха голяма карта на областта.

Гигантът с белега каза:

— Очевидно е, че Миро се е отправил на север към страната на баските.

— Това може да означава Бургос, Виториа, Логроньо, Памплона или Сан Себастиан.

„Сан Себастиан — помисли Акока. — Но аз трябва да го хвана, преди да е стигнал дотам.“ Спомняше си гласа на телефона: „Времето ви изтича.“ Не можеше да си позволи да не успее.

Те караха през полегатите хълмове, простиращи се пред Бургос.

Хайме мълчеше зад кормилото. Когато най-после проговори, каза:

— Феликс, когато стигнем до Сан Себастиан, искам да се подготвим за освобождаването на Рубио от полицията.

Феликс кимна.

— Ще бъде удоволствие. Ще ги побъркам.

Меган каза:

— А какво ще стане със сестра Лучия?

— Какво?

— Не казахте ли, че тя е била пленена също?

— Да, но вашата сестра Лучия се оказа, че е криминален престъпник, търсена от полицията за убийство.

Новината потресе Меган. Тя си спомняше как Лучия бе поела ръководството и ги бе убедила да се скрият в планината. Сестра Лучия й харесваше.

Тя каза настоятелно:

— След като ще спасявате Рубио, би трябвало да се погрижите и за двамата.

„Що за дяволска монахиня е тази?“ — запита се Хайме.

Но тя беше права. Измъкването на Рубио и Лучия изпод носа на полицията би било чудесна пропаганда и би изпълнило страниците на вестниците.

Ампаро бе потънала в мрачно мълчание.

Изведнъж в далечината на шосето пред тях се появиха три военни камиона, пълни с войници.

— По-добре да се махаме от това шосе — реши Хайме.

На следващото разклонение той отби от магистралата и се отправи на изток.

— Пред нас е Сан Доминго де ла Калсада. Там има изоставен стар замък. Може да прекараме нощта в него.

Не след дълго видяха неговите очертания в далечината, разположен високо на един хълм. Хайме пое по страничен път, избягвайки града. Замъкът постепенно израсна пред погледите им. На няколкостотин метра от него имаше езеро.

Хайме спря колата.

— Всички навън, моля.

Когато всички излязоха от колата, Хайме насочи кормилото надолу по хълма по посока на езерото, натисна педала за газта, освободи ръчната спирачка и изскочи встрани. Видяха как колата изчезна във водата.

Меган се канеше да го попита как ще стигнат до Логроньо, но се спря.

„Глупав въпрос. Той ще открадне друга кола, разбира се.“

Обърнаха се да разгледат изоставения замък. Заобикаляше го огромна каменна стена, която на всеки ъгъл имаше полуразрушени кулички.

— В стари времена — каза Феликс на Меган — принцовете са използвали тези замъци като затвори за враговете си.

„Хайме е враг на държавата и ако бъде хванат, за него няма да има затвор. Само смърт — помисли Меган. — Той няма страх.“ — Спомни си думите му: „Вярвам в това, за което се боря. Вярвам в хората си и в оръжието си.“

Те се изкачиха по каменните стъпала, които водеха към главния вход, чиято врата беше от желязо. Бе ръждясала толкова силно, че можаха лесно да я отворят и да се промъкнат във вътрешен двор, покрит с камъни.

Вътрешността на замъка се стори на Меган огромна. Навсякъде имаше тесни коридори и стаи. На външната страна имаше ниши за оръдия, откъдето защитниците на замъка можеха да отблъскват нападателите.

Каменна стълба водеше към втория етаж, където имаше друг вътрешен двор. Каменните стъпала станаха по-тесни, когато се изкачиха на третия етаж, а след това на четвъртия. Замъкът беше изоставен.

— Е, поне има много места за спане тук — каза Хайме. — Феликс и аз ще отидем да съберем храна. Изберете си стаите.

Двамата мъже тръгнаха отново надолу по стълбите. Ампаро се обърна към Меган:

— Хайде, сестро.

Вървяха по коридора и на Меган всички стаи й изглеждаха еднакви. Представляваха празни каменни кубове, студени и неприветливи, някои по-големи от другите.

Ампаро избра най-голямата.

— Хайме и аз ще спим тук. — Погледна към Меган и попита лукаво. — Искате ли да спите с Феликс?

Меган я погледна и не каза нищо.

— Или може би по-скоро бихте спали с Хайме. — Ампаро пристъпи по-близо до Меган. — Не си въобразявайте, сестро. Той е твърде много за вас.

— Няма за какво да се притеснявате. Не се интересувам.

И още докато казваше това, Меган си помисли дали Хайме Миро е твърде много за нея.

Когато след един час се върнаха в замъка, Хайме държеше два заека, а Феликс носеше дърва за горене. Феликс залости входната врата зад тях. Меган гледаше как мъжете стъкват огън в голямото огнище. Хайме одра и опече зайците на шиш на огъня.

— Съжаляваме, че не можем да ви предложим истинско угощение — каза Феликс, — но ще се нахраним добре в Логроньо. Междувременно… заповядайте.

След като свършиха скромното си ядене, Хайме каза:

— Нека да спим. Искам да тръгнем утре рано сутринта.

Ампаро каза на Хайме:

— Ела, любими. Избрала съм спалнята ни.

— Добре. Да тръгваме.

Меган ги гледаше как се качват горе, хванати за ръце. Феликс се обърна към Меган.

— Имате ли спалня, сестро?

— Да, благодаря.

— Добре тогава.

Меган и Феликс се качиха заедно по стълбите.

— Лека нощ — каза Меган.

Той подаде на Меган спален чувал.

— Лека нощ, сестро.

Меган искаше да разпита Феликс за Хайме, но се поколеба. Хайме можеше да си помисли, че тя проявява любопитство, а по някаква причина на нея й се искаше много той да има добро мнение за нея.

„Много е странно — помисли Меган. — Той е терорист, убиец, обирач на банки и Господ знае още какво, а аз се притеснявам, дали този човек има добро мнение за мен.“

Но още докато си мислеше за това, тя знаеше, че нещата имат и друга страна.

„Той е борец за свобода. Ограбва банки, за да финансира делото си. Рискува живота си за това, в което вярва. Той е смел човек.“

Минавайки покрай спалнята им, тя чу Хайме и Ампаро да се смеят вътре. Влезе в малката гола стая, в която щеше да спи и коленичи на студения каменен под.

„Мили Боже, прости ми за… Прости ми за какво? Какво съм направила?“

За първи път в живота си Меган не можеше да се моли. Слушаше ли Бог там горе?

Тя се мушна в спалния чувал, който й бе дал Феликс, но сънят бе така далечен, както студените звезди, които виждаше през тесния прозорец.

„Какво правя тук? — питаше се Меган. Мислите й я върнаха назад в манастира… в сиропиталището. А преди сиропиталището? — Защо съм била оставена там? Наистина не вярвам баща ми да е бил смел войник или голям бикоборец. Но няма ли да е чудесно да зная?“

Когато Меган се унесе в сън, почти се зазоряваше.

В затвора в Аранда де Дуеро Лучия Кармине беше знаменитост.

— Вие сте голяма риба в нашето малко езерце — каза й пазачът. — Италианското правителство изпраща някой да ви придружи дотам. Бих ви придружил до своята къща, puta bonita.

— Кажете ми… как е приятелят ми?

— Ще оживее.

Лучия произнесе безмълвна благодарствена молитва. Огледа каменните стени на мрачната си сива килия и помисли:

„Как, по дяволите, да се измъкна оттук?“