Пясъците на времето

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА

На деветдесет мили на изток в една гориста местност по пътя за Пеняфиел спеше Лучия Кармине. Рубио Арсано седеше, наблюдавайки я. Не му се искаше да я събуди.

„Спи като ангел“ — помисли той.

Но изгревът наближаваше и бе време да се тръгва.

Рубио се наведе и прошепна нежно в ухото й:

— Сестра Лучия…

Лучия отвори очи.

— Време е да тръгваме.

Тя се прозя и се протегна мързеливо. Блузата й се бе разкопчала и част от гърдата й се показваше. Рубио бързо отмести погледа си встрани.

„Трябва да контролирам мислите си. Тя е невяста на Исус.“

— Сестро…

— Да?

— Аз… се чудя дали не бих могъл да ви помоля за една услуга — той почти се изчерви.

— Да?

— Аз… отдавна не съм се молил. Но съм възпитан като католик. Не бихте ли казала една молитва?

Това бе последното нещо, което очакваше Лучия. „От колко време самата аз не съм казвала молитва?“ — запита се тя.

Манастирът не се броеше. Докато другите се молеха, нейните мисли бяха заети с планове за бягство.

— Аз… не…

— Сигурен съм, че това ще подейства добре и на двамата.

Как да му обясни, че не помни нито една молитва.

— Аз… такова…

Да. Имаше една, която си спомняше. Когато бе малко момиче, коленичеше до леглото си и баща й стоеше до нея, готов да я сложи да спи. Бавно започна да си припомня думите на двадесет и трети псалм.

— Бог е моят пастир. Той ме накара да лежа в зелени пасища, той ме водеше покрай тихи води. Той възстанови душата ми, той ме води по пътищата на справедливостта, в неговото име…

Спомени почнаха да прииждат.

Тя и баща й бяха притежавали света. И той толкова се гордееше с нея.

„Ти си родена под щастлива звезда, ангелско лице.“

Чувайки това, Лучия се чувстваше щастлива и красива. Нищо не беше в състояние да й навреди. Не бе ли тя красивата дъщеря на могъщия Анжело Кармине?

— Да, въпреки че вървя през долината на сянката на смъртта, аз няма да се страхувам от никакво зло…

Злите бяха враговете на баща й и братята й. И тя ги бе накарала да платят.

— Защото ти си с мен. Твоята тояга и твоят жезъл ми дават успокоение…

„Къде беше Бог, когато се нуждаех от успокоение?“

— Ти приготви маса пред мене и присъствието на моите врагове. Ти миропомаза главата ми с масло, чашата ми потече над…

Сега тя говореше по-бавно, шепнешком. Тя се питаше какво бе станало с малкото момиченце в бялата рокля за първо причастие? Бъдещето изглеждаше толкова красиво. Някак всичко бе тръгнало погрешно. Всичко.

„Загубих баща си, братята си и себе си?“

В манастира не бе мислила за Бога. Но сега, тук навън с този прост селянин…

„Не бихте ли казала една молитва за нас?“

Лучия продължи:

— Добротата и състраданието ще ме следват през всичките дни на моя живот и аз ще обитавам Божия дом завинаги.

Рубио я гледаше трогнат.

— Благодаря ви, сестро.

Лучия кимна, неспособна да говори. „Какво става с мен?“ — запита се тя.

— Готова ли сте, сестро?

Тя погледна към Рубио Арсано и каза:

— Да. Готова съм.

След пет минути бяха вече тръгнали.

Внезапен пороен дъжд ги застигна и те се скриха в една изоставена колиба. Едрите дъждовни капки удряха по покрива и стените на колибата като сърдити юмручета.

— Мислите ли, че бурята ще спре някога?

Рубио се усмихна:

— Това не е истинска буря, сестро. Това е, което баските наричат „сиримири“. Ще спре така бързо, както и започна. Сега земята е суха. Този дъжд й е необходим.

— Наистина?

— Да. Аз съм земеделец.

„Личи си“ — помисли Лучия.

— Простете ми, че казвам това, сестро, но вие и аз имаме много общо.

Лучия погледна към бърборещия селянин и си помисли:

„Така ще бъде целия ден.“

— Наистина ли?

— Да. Наистина вярвам, че в много отношения да бъдеш във ферма, трябва да е като да си в манастир.

Тя не можа да види връзката.

— Не разбирам.

— Добре, сестро, в манастира се мисли много за Бог и неговите чудеса. Не е ли така?

— Да.

— В известен смисъл фермата е Бог. Човек е заобиколен от божии творения. Всичко, което расте от божията земя, било то жито, маслини или грозде — всичко идва от Бога, нали? Това са все чудеса и ги виждаш да стават всеки ден и понеже им помагаш да растат, ти си част от чудото.

Лучия се усмихна на ентусиазма в гласа му. Изведнъж дъждът спря.

— Сега можем да продължим, сестро.

— Скоро ще стигнем до река Дуеро — каза Рубио. — Водопадът Пеняфиел е точно пред нас. Ще продължим до Аранда де Дуеро и след това до Логроньо, където ще се срещнем с другите.

„Ти ще отидеш на тези места — помисли Лучия. — Пожелавам ти успех. А аз ще бъда в Швейцария, приятелю.“

Чуха шума на водопада половин час, преди да стигнат до него. Той представляваше красива гледка. Водите му се спускаха стъпаловидно в бързо течащата река. Шумът бе почти оглушителен.

— Искам да се изкъпя — каза Лучия.

Сякаш години бяха минали, откакто се бе къпала за последен път.

Рубио Арсано я погледна изненадан.

— Тук?

„Не, глупако, в Рим.“

— Да.

— Внимавайте. Реката е придошла поради дъжда.

— Не се притеснявайте.

Тя се спря, чакайки търпеливо.

— О, ще се отдалеча, докато се събличате.

— Стойте наблизо — каза бързо Лучия.

Вероятно в гората имаше хищни животни.

Когато Лучия почна да се съблича, Рубио се отдалечи на няколко метра и се обърна гърбом.

— Не влизайте много навътре, сестро — викна той. — Реката е коварна.

Лучия постави увития кръст на място, където можеше да го наблюдава. Голото й тяло се чувстваше чудесно на сутрешен въздух. Когато се съблече напълно, тя влезе във водата. Беше студена и тонизираща.

Лучия се обърна и видя, че Рубио гледа усърдно в обратната посока. Усмихна се на себе си. Всички други мъже, които бе познавала, щяха да си плакнат очите на негово място.

Навлезе по-дълбоко, избягвайки камъните, които бяха навсякъде, и пръсна вода над главата си, чувствайки как течащата вода блъска краката й.

Близо до нея потокът влачеше малко дърво. Обръщайки се да го види, тя изведнъж загуби равновесие и се подхлъзна, изкрещявайки. Падна тежко, удари си главата в една скала.

Рубио се обърна и видя с ужас как Лучия изчезва в бушуващата вода.