Пясъците на времето

ГЛАВА ТРЕТА

Авила

Тишината бе като нежен снеговалеж, мек и приглушен, успокояваща като шепота на летен ветрец, безмълвна като движението на звездите. Цистерцианският женски манастир на Строгия Обред беше разположен извън стените на Авила, най-високия град в Испания, сто и дванадесет километра на северозапад от Мадрид. Манастирът беше построен с оглед тишината. Правилата бяха приети в 1601 година и бяха останали непроменени в течение на векове: литургия, упражнения за духа, строго уединение, покаяние и тишина. Винаги тишината.

Манастирът се състоеше от четириъгълна група от груби каменни постройки, заобикалящи църквата. Откритите арки около вътрешния двор позволяваха светлината да пада върху големите плочи на пода, където безшумно се плъзгаха монахините. В манастира имаше четиридесет монахини, които се молеха в църквата и живееха в обителта. Авилският манастир беше един от седемте, останали в Испания, оцелял измежду стотиците, унищожени от Гражданската война по време на едно от периодичните движения срещу Църквата, каквито възникваха в Испания през вековете.

Животът в манастира бе посветен единствено на молитви. Това беше място без сезони или време и тези, които попадаха в него, биваха завинаги откъснати от външния свят. Всекидневието се състоеше в съзерцание, покаяние и четене на молитви, а уединението беше пълно и постоянно.

Всички сестри се обличаха еднакво и техните дрехи, както всичко друго в манастира, носеха символизма на вековете. Плащът с висока качулка символизираше невинност и простота, ленената туника — отричане от земните дела и самоограничение, презраменникът — готовност за труд. Одеждата включваше и забрадка от лен, която покриваше главата и обхващаше лицето, брадичката и врата.

В манастира съществуваше система от вътрешни коридори и стълбища, свързващи трапезарията, хола, килиите и параклиса. Навсякъде витаеше атмосфера на хлад, чистота и простор. Прозорци с решетки и дебели стъкла гледаха към градина, оградена с високи стени. Всеки прозорец беше над линията на погледа, за да не се отвлича вниманието. Столовата беше дълга и неприветлива, с прозорци, покрити с кепенци и завеси. Свещите в старинните свещници хвърляха тревожни сенки върху таваните и стените.

За четиристотин години нищо зад стените на манастира не се беше променило освен лицата. Сестрите нямаха никакви лични вещи, защото желаеха да са бедни, следвайки ревностно бедността на Христос. В църквата нямаше никакви украшения, освен един безценен кръст от масивно злато, подарен отдавна от богат послушник. Кръстът се съхраняваше в един шкаф в столовата, защото беше в разрез със строгостта на порядъка. На олтара в църквата висеше прост дървен кръст.

Жените, които бяха посветили живота си на Бога, живееха заедно, работеха заедно, хранеха се заедно и се молеха заедно, но никога не се докосваха или разговаряха. Единствените изключения се допускаха, когато слушаха литургия, или когато преподобната майка — игуменката Бетина — се обръщаше към тях насаме в своя кабинет. Дори тогава се използваше, колкото е възможно повече, старинен език от жестове.

Преподобната майка беше над седемдесет, жизнерадостна и енергична жена със свежо лице, която ликуваше всред спокойствието и радостта на манастирския живот и служенето на Бога. Като страстна закрилница на своите монахини тя самата усещаше повече болка, когато трябваше на наложи наказание, отколкото наказаната.

Монахините вървяха по коридорите със сведени очи и скръстени ръце, минавайки многократно покрай своите сестри, без да кажат дума или да дадат знак, че са ги забелязали. Единственият глас на манастира бяха неговите камбани — камбаните, които Виктор Юго бе нарекъл „операта на камбанариите“.

Сестрите бяха с най-различен произход и националност. Семействата им бяха на аристократи, фермери, войници… Бяха дошли в манастира като богати или бедни, образовани или невежи, нещастни или екзалтирани, но сега те бяха едно цяло в очите на Бога, обединени в своето желание за вечно сливане с Исус.

Условията на живот в манастира бяха спартански. През зимата студът беше пронизващ, а през прозорците едва проникваше бледа светлина. Монахините спяха напълно облечени върху сламеници, покрити с одеяла от груба вълна. Всяка имаше своята мъничка килия, чиято мебелировка бяха само сламеникът и дървен стол с права облегалка. Нямаше умивалник. В ъгъла стояха малка пръстена кана и тас. На никоя монахиня не беше позволено да влиза в килията на друга, освен на преподобната майка Бетина. Нямаше никакви забавления, само работа и молитви. Имаше работни места за плетене, подвързване на книги, тъкане и приготвяне на хляб. Молитвите траеха осем часа на ден: Matins, Lauds, Prime, Terce, Sext, None, Vespers и Compline. Освен тях имаше и други занимания — благословения, химни и молебствия.

Matins се казваше, когато половината от света беше заспала, а другата половина тънеше в грях.

Lauds беше за посрещане на изгрева, приветстван като въздигащата се фигура на Христос.

Prime беше сутрешната молитва за благословия на работата през деня.

Terce беше в девет часа сутринта, посветена от свети Ангустин на Светия Дух.

Sext беше в единадесет и половина сутринта, предназначена за потискане на човешките страсти.

None се произнасяше тихо в три часа след обяд, часа на Христовата смърт.

Vespers беше вечерната служба на църквата, така както утринната отбелязваше началото на деня.

Compline бе завършекът на деня, вид вечерна молитва, подготовка за смъртта, както и за сън, завършвайки деня с думи на покорство: Manus tuas, domine commendo spiritum meum. Redemisti nos, domin, deus, veritatis11.

В някои от другите ордени бичуването беше прекратено, но в Цистерцианските манастири то все още съществуваше. Поне веднъж седмично, а понякога и всеки ден, монахините наказваха телата си с камшик, състоящ се от шест възлести шнура, които предизвикваха агонизираща болка. Използваше се за нанасяне на удари по гърба, краката и хълбоците. Бернар от Клерво, аскетичният абат на Цистерцианците, беше поучавал: „Христовото тяло бе обезобразено… нашите тела трябва да бъдат доведени до подобие на Неговото.“

Това беше живот по-суров от този, в който и да е затвор, и все пак обитателите живееха в екстаз, какъвто никога не бяха познавали във външния свят. Те се бяха отрекли от физическа любов, вещи и свобода на избора, но също и от алчност и амбиции, омраза и завист, и всякакво бреме и изкушения, които външният свят налагаше. В манастира царуваше всепроникващ мир и неизразимо чувство на радост от това да бъдеш едно с Бога. Съществуваше едно неописуемо спокойствие зад стените на манастира и в сърцата на тези, които живееха там. Ако манастирът беше затвор, това бе затвор в небесния рай със съзнанието за щастлива вечност за тези, които свободно бяха избрали да бъдат там и да останат там.

Сестра Лучия се събуди от биенето на манастирската камбана. Отвори очи, стресната и объркана за момент. Малката килия, в която спеше, беше тъмна. Звукът на камбаната й подсказваше, че е три сутринта, когато почва утринната молитва, докато светът отвън тъне в мрак.

„По дяволите! Тази рутина ще ме убие“ — помисли сестра Лучия.

Тя легна отново в малкото си легло, жадувайки за цигара. След това се измъкна пак с нежелание от леглото. Тежката одежда, която носеше и в която спеше, дразнеше чувствителната й кожа като гласпапир. Помисли си за красивите модни рокли в апартамента си в Рим и виличката си в Гщад.

Сестра Лучия чу идващия отвън шум на събиращите се в коридора монахини. Оправи си небрежно леглото и излезе в дългия коридор, където монахините със сведени очи се нареждаха в редица. Бавно всички тръгнаха към параклиса.

„Приличат на стадо глупави пингвини — помисли сестра Лучия. Тя не проумяваше защо тези жени бяха изоставили нормалния живот, отказвайки се от секс, хубави дрехи и гастрономически удоволствия. — Без тези неща какъв е смисълът да се живее? И тези проклети правила!“

Когато сестра Лучия постъпваше в манастира, преподобната майка й каза:

„Трябва да вървиш със склонена глава. Дръж ръцете си прибрани под одеждата. Прави малки стъпки. Върви бавно. Не бива да разменяш погледи с никоя от другите сестри или даже да ги поглеждаш. Не бива да говориш. Твоите уши са, за да чуваш само божието слово.“

„Да, преподобна майко.“

Месец по-късно Лучия получи следващото напътствие.

„Тези, които идват тук, го правят не за да се присъединят към другите, а за да общуват сами с Бог. Самотата на духа е необходимост за единението с Бог. Тя се улеснява от правилата за мълчание.“

„Да, преподобна майко.“

„Трябва винаги да се подчиняваш на безмълвието на очите. Гледайки в очите на другите, би се отклонила в безполезни представи.“

„Да, преподобна майко.“

„Първият урок, който ще трябва да научиш тук, е да пречистиш миналото си, да изкупиш старите си навици и земни наклонности, да заличиш всеки спомен от миналото. Ще се потопиш в пречистващо покаяние и смирение, за да потиснеш собствената си воля и любовта към себе си. За нас не е достатъчно да съжаляваме за миналите си прегрешения. Веднъж открием ли безкрайната красота и святост на Бога, започваме да се стремим да изкупим не само собствените си грехове, но и всеки грях, който някога е бил извършен.“

„Да, преподобна майко.“

„Трябва да се бориш с чувствеността, която Йоан на Кръста нарече «нощта на сетивата»“.

„Да, преподобна майко.“

„Всяка монахиня живее в тишина и самота, сякаш е вече на небето. В тази чистота, скъпоценна тишина, за която тя копнее, може да слуша безкрайната тишина и да се слее с Бога.“

В края на първия месец Лучия даде своя първоначален обет. В деня на церемонията косата й бе остригана. Това бе тежко преживяване. Преподобната майка игуменка сама извърши това. Тя повика Лучия в кабинета си и й направи знак да седне. След това пристъпи зад нея и преди Лучия да разбере какво става, се чу клъцването на ножиците. Лучия усети дърпане в косата си. Понечи да протестира, но изведнъж съобрази, че това, което става, може само да подобри прикриването й.

„Винаги мога да я оставя да порасте отново — помисли тя. — Междувременно ще приличам на оскубано пиле.“

Когато Лучия се върна в мрачната си килийка, си помисли:

„Това място е змийска яма. — Подът бе покрит с голи дъски. Сламеникът и твърдият стол заемаха по-голямата част от стаята. Жадуваше да види вестник. — Никакъв шанс“ — помисли тя. Тук никога не бяха чували за вестници, да не говорим за радио и телевизия. Не съществуваха никакви връзки с външния свят.

Но това, което най-много действаше на нервите на Лучия, бе неестествената тишина. Единствените контакти бяха чрез жестове с ръце. Заучаването им я подлудяваше. Когато се нуждаеше от метла, тя трябваше да замахне с изправената си дясна ръка от дясно на ляво, сякаш мете. Когато преподобната майка не одобряваше нещо, тя допираше върховете на малките си пръсти пред тялото си три пъти, докато притискаше другите пръсти към дланите си. Когато Лучия вършеше работата си бавно, преподобната майка притискаше дланта на дясната си ръка към лявото си рамо. За да порицае Лучия, тя почесваше бузата си близо до дясното ухо с пръстите на дясната си ръка в посока от горе на долу.

„За Бога — помисли Лучия, — прилича на почесване от бълхи.“

Бяха стигнали до параклиса. Монахините се молеха беззвучно, но мислите на сестра Лучия бяха заети с по-важни неща от Бога.

„След още месец или два, когато полицията престане да ме търси, няма да съм вече в тази лудница.“

След сутрешните молитви сестра Лучия се отправи с другите към трапезарията, скрито нарушавайки правилото, както правеше всеки ден, като изучаваше лицата им. Това бе нейното единствено забавление. Струваше й се невероятно никоя от сестрите да не знае как изглеждат другите.

Тя бе очарована от лицата на монахините. Някои бяха стари, някои бяха млади, някои хубави, някои грозни. Не можеше да разбере защо всички изглеждат така щастливи. Имаше три лица, които бяха особено интересни. Едната беше сестра Тереза. Изглеждаше над шестдесет. Далеч не беше хубава и все пак имаше една духовност в нея, която й придаваше почти неземна привлекателност. Изглеждаше сякаш винаги се усмихва вътрешно, като че ли носи някаква чудесна тайна в себе си.

Друга монахиня, която Лучия смяташе за очарователна, бе сестра Грасиела. Тя беше зашеметяващо красива жена, малко над тридесет. Имаше мургава кожа, изящни черти и очи като сияйни тъмни басейни.

„Би могла да бъде филмова звезда — помисли Лучия. — Каква е нейната история? Защо се е погребала в такова свърталище?“

Третата монахиня, която привлече интереса на Лучия, бе сестра Меган. Сини очи, руси вежди и мигли. Беше малко под тридесет и имаше свежо, открито лице.

„Какво прави тя тук? Какво правят всички тези жени тук? Заключени са зад тези стени, имат мъничка килийка, в която спят, развалена храна, осем часа молитви, тежка работа и твърде малко сън. Те трябва да са луди — всичките.“

Тя бе в по-добро положение от тях, защото те бяха оставени тук до края на живота си, докато, тя щеше да излезе след месец или два.

„Може би три — помисли Лучия. — Това е идеално скривалище. Бих постъпила като глупак, ако избягам. След няколко месеца полицията ще престане да ме търси. Когато изляза оттук и получа парите си от Швейцария, може би ще напиша книга за това побъркано място.“

Преди няколко дена сестра Лучия бе изпратена от преподобната майка да вземе един документ от кабинета й, докато беше там, се възползва от случая да разгледа папките. За нещастие бе хваната на местопрестъплението.

„Ще изтърпиш наказание, като използваш камшика“ — нареди й майката игуменка Бетина.

Сестра Лучия кимна с глава покорно и отговори с жест: „Да, свята майко.“

Лучия се върна в килията си и скоро монахините, които, вървяха по коридора, чуха ужасния шум на камшика, който свистеше във въздуха отново и отново. Това, което те не знаеха, бе, че сестра Лучия удря леглото. „Тези глупачки не могат да ме надхитрят.“

Те седяха в столовата — четиридесет монахини на две дълги маси. Цистерцианската диета бе строго вегетарианска. Понеже тялото жадува за месо, то бе забранено. Много преди зори се сервираше чаша чай или кафе и малко сух хляб. Основното хранене бе в единадесет сутринта и се състоеше от рядка супа, малко зеленчуци и от време на време някакъв плод.

Преподобната майка беше инструктирала Лучия: „Ние не сме тук, за да угаждаме на телата си, а на Бога.“

„С тази храна не бих хранила и котката си — помисли сестра Лучия. — Тук съм от два месеца и се обзалагам, че съм отслабнала с пет килограма. Това е божият вариант на ферма за угояване.“

Когато закуската свърши, две монахини донесоха легени и ги поставиха в края на всяка маса. Сестрите подаваха чиниите си към монахините с легените. Те измиваха всяка чиния, избърсваха я с кърпа и я връщаха на притежателката й. Водата ставаше все по-тъмна и мазна.

„И те ще живеят така до края на живота си — помисли с отвращение сестра Лучия. — Е, не мога да се оплача. Това със сигурност надхвърля доживотна присъда в затвор.“

Тя би дала безсмъртната си душа за една цигара.

На петстотин метра от манастира, надолу по шосето, полковник Рамон Акока и двадесетина внимателно подбрани мъже от ГСО — Групата за специални операции, се подготвяха да го атакуват.