Пясъците на времето

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА

Хайме Миро се разбуди внезапно от движение в края на поляната. Измъкна се от спалния чувал и стана с пистолет в ръка. Когато се приближи, видя сестра Меган да се моли коленичила. Спря се, гледайки я. Имаше някаква неземна красота в образа на тази привлекателна жена, която се молеше в нощта всред гората. Хайме почувства раздразнение.

„Ако Феликс Карпио не бе изтървал, че се отправяме към Сан Себастиан, сега нямаше да бъда обременен със сестрата.“

Наложително бе да се добере до Сан Себастиан, колкото е възможно по-бързо. Полковник Акока и хората му бяха навсякъде около тях и измъкването от мрежата им само по себе си щеше да бъде трудно. Опасността нарастваше десетократно с тази жена, която ги забавяше.

Той се приближи до Меган ядосан и гласът му прозвуча по-грубо, отколкото имаше намерение.

— Казах ви да поспите. Не искам утре да ни забавяте.

Меган погледна към него и каза спокойно:

— Съжалявам, ако съм ви разгневила.

— Сестро, спестявам си гнева за по-важни неща. Такива като вас просто ме дразнят. Прекарвате живота си, като се криете зад каменни стени и чакате безплатно пътуване към отвъдния свят. Повдига ми се от всички вас.

— Защото вярваме в отвъдния свят?

— Не, сестро. Защото не вярвате в този. Вие бягате от него.

— За да се молим за вас. Ние прекарваме живота си, молейки се за вас.

— И мислите, че ще решите проблемите на света?

— След време, да.

— Няма време за това. Вашият Бог не може да чуе молитвите ви поради шума на оръдията и виковете на децата, разкъсвани от бомби.

— Когато имате вяра…

— О, аз имам много вяра, сестро. Имам вяра в това, за което се боря. Вярвам в хората си и в оръжието си. Това, в което не вярвам, са хора, които ходят по водата. Ако смятате, че вашият бог слуша сега, кажете му да ни заведе до манастира в Менавиа, за да се отърва от вас.

Той се ядоса на себе си, че е загубил самообладание.

Не беше нейна вината, че Църквата бе стояла безучастно, докато фалангистите на Франко бяха измъчвали, изнасилвали и убивали баски и каталонци.

„Не е нейна вината — каза си Хайме, — че моето семейство бе измежду жертвите.“

Тогава Хайме беше малко момче, но това бе спомен, който щеше да остане завинаги запечатан в паметта му.

Той се събуди посред нощ от шума на падащи бомби. Те падаха от небето като смъртоносни семена на разрушението.

— Ставай, Хайме. Бързо!

За Хайме ужасът в гласа на баща му бе по-страшен от грохота на въздушната бомбардировка.

Гуерника бе крепост на баските и генерал Франко бе решил да я превърне в обект за назидание.

— Унищожете я.

Всяващият ужас нацистки легион „Кондор“ и десетина италиански самолета проведоха концентрирана атака, без да проявят никаква милост. Хората от града се опитаха да избягат от смъртоносния дъжд, който се изливаше от небето, но спасение нямаше.

Хайме, майка му, баща му и двете по-големи сестри побягнаха с другите.

— Към църквата — каза бащата на Хайме. — Няма да бомбардират църквата.

Той бе прав. Всеки знаеше, че Църквата е на страната на Каудильо22, защото се правеше, че не вижда жестокото отношение към неговите врагове.

Семейство Миро се отправиха към църквата, пробивайки си път през тълпите, които бягаха, обзети от паника.

Малкото момче се държеше за ръката на баща си с всичка сила, опитвайки се да не чува ужасния шум около себе си. Той помнеше времето, когато баща му не беше уплашен и не бягаше.

— Ще има ли война, татко? — бе попитал веднъж баща си.

— Не, Хайме. Това са вестникарски приказки. Това, което искаме, е само правителството да ни даде известна независимост. Баските и каталонците имат правото на свой собствен език, знаме и празници. Все пак сме една нация. Испанци никога няма да се бият срещу испанци.

Хайме беше твърде малък, за да разбере това, но, разбира се, проблемът надхвърляше въпроса за каталонците и баските. Това бе дълбок идеологически конфликт между републиканското правителство и десните националисти и това, което бе започнало като искра на несъгласие, бързо прерасна в неконтролируем огън, който привлече десетина чужди сили.

Когато превъзхождащите сили на Франко победиха републиканците и националистите поеха здраво властта в Испания, Франко насочи вниманието си към непримиримите баски.

— Накажете ги.

И кръвта продължи да се лее.

Едно твърдо ядро от баски водачи основа ETA — движение, борещо се за баска свободна държава, и бащата на Хайме бе поканен да влезе в него.

— Не. Не е правилно. Трябва да постигнем това, което по право ни принадлежи, с мирни средства. Войната не води до никъде.

Но ястребите се оказаха по-силни и ETA бързо се превърна в мощна организация.

Хайме имаше приятели, чиито бащи бяха членове на ETA и бе чувал разкази за героичните им подвизи.

— Баща ми и няколко негови приятели взривиха управлението на Гуардиа Сивил — казваше някой негов приятел.

Или:

— Чу ли за обира на една банка в Барселона? Баща ми го направи. Сега могат да купят оръжие, за да се борят срещу франкистите.

Бащата на Хайме казваше:

— Насилието не е правилният подход. Трябва да преговаряме.

— Взривихме една от техните фабрики в Мадрид. Защо баща ти не е на наша страна? Страхливец ли е?

— Не слушай приятелите си, Хайме — казваше баща му. — Това, което вършат, е криминално престъпление.

— Франко е заповядал да екзекутират десетина баски дори без съд. Ще вдигнем общонационална стачка. Баща ти ще се присъедини ли към нас?

— Татко…?

— Ние всички сме испанци, Хайме. Не бива да позволяваме никой да ни разделя.

Момчето се раздвояваше.

„Прави ли са приятелите ми? Страхливец ли е баща ми?“

Хайме вярваше на баща си.

И сега — решителна битка! Светът рухваше около него. Улиците на Гуерника бяха задръстени от крещящи тълпи, които се опитваха да избягат от падащите бомби. Около тях здания, статуи, тротоари експлоадираха в облаци от бетон и кръв.

Хайме, майка му, баща му и сестрите му стигнаха до голямата църква, единственото оцеляло здание на площада. Хората блъскаха по вратата.

— Пуснете ни! В името на Исус, отворете!

— Какво става? — извика бащата на Хайме.

— Свещениците са заключили църквата. Не искат да ни пускат.

— Да разбием вратата!

— Не!

Хайме погледна баща си с изненада.

— Не бива да влизаме насила в Божия дом — каза баща му. — Той ще ни защитава, където и да сме.

Твърде късно те видяха взвода фалангисти, които се появиха иззад ъгъла и откриха картечен огън, покосявайки невъоръжената тълпа от мъже, жени и деца на площада. Дори когато вече чувстваше куршумите да проникват в тялото му, бащата на Хайме сграбчи сина си и го повали на земята, предпазвайки го с тялото си от смъртоносната градушка от куршуми.

Зловеща тишина настана след нападението. Като от магия звуците на пушки, тропот от тичащи хора и викове изчезнаха. Хайме отвори очи и остана да лежи дълго, притиснат от тежестта на закрилящото го мъртво тяло на баща му. Баща му, майка му и сестрите му бяха мъртви, като стотици други. А преди техните тела стояха зад заключените врати на църквата.

Късно същата вечер Хайме напусна града и след два дни стигна Билбао, където се присъедини към ETA. Наборният офицер каза:

— Твърде млад си, за да постъпиш, синко. Би трябвало да ходиш на училище.

— Вие ще бъдете моето училище — каза Хайме Миро спокойно. — Ще ме учите как да се бия, за да отмъстя за убийството на семейството си.

Хайме бе неудържим. Биеше се за себе си и за семейството си и подвизите му станаха легендарни. Хайме планираше и изпълняваше смели нападения срещу фабрики и банки и провеждаше екзекуции над потисниците. Когато някой от хората му бе пленяван, той осъществяваше безумно смели акции за спасяването им.

Когато Хайме чу, че сформира Групата за специални операции, той се усмихна и каза:

— Добре. Забелязали са.

Никога не се запита дали рисковете, които поемаше, имаха нещо общо с думите „Баща ти е страхливец“, или дали се опитва да докаже нещо на себе си и на другите. Достатъчно бе, че отново и отново доказва своята смелост, че не се страхува да рискува живота си за това, в което вярваше.

Сега, поради това, че един от неговите хора бе говорил твърде свободно, беше обременен с една монахиня.

„Странно е, че Църквата е на наша страна сега. Но е твърде късно, освен ако те не уредят второ пришествие и включат майка ми, баща ми и сестрите ми“ — помисли той с горчивина.

Имаше моменти, в които Хайме чувстваше съжаление към монахинята и дори възхищение от начина, по който тя се държеше по време на трудното пътуване, въпреки своето отношение. Питаше се как другите се справяха с допълнителните задачи, с които Бог ги бе натоварил.

Поне имаше Ампаро Хирон. Вечер тя бе голямо облекчение за него.

„Тя е толкова всеотдайна, колкото и аз — помисли Хайме. — Има дори повече причини от мене да мрази правителството.“

Цялото семейство на Ампаро бе унищожено от армията на националистите. Тя бе изключително независима и изпълнена с решимост.

На разсъмване приближиха Саламанка, разположена на бреговете на река Тормес.

— Тук идват студенти от цяла Испания — обясни Феликс на Меган, — за да посещават университета. Той е може би най-добрият в Испания.

Хайме не слушаше. Мислеше за следващата си стъпка.

„Ако аз бях ловецът, къде бих поставил капана си?“ Той се обърна към Феликс:

— Ще пропуснем Саламанка. Има един хан извън града. Ще отседнем там.

Ханът беше малък, разположен встрани от туристическия поток. Към фоайето, което се охраняваше от рицарски доспехи, водеха каменни стъпала.

Когато групата се приближи до входа, Хайме каза на двете жени:

— Чакайте тук.

Той кимна към Феликс Карпио и двамата мъже изчезнаха.

— Къде отиваме? — попита Меган.

Ампаро Хирон й хвърли презрителен поглед.

— Може би отидоха да търсят вашия бог.

— Надявам се, че ще го намерят — отговори Меган.

След десетина минути мъжете се върнаха.

— Чисто е — каза Хайме на Ампаро. — Ти и сестрата ще бъдете в една стая. Феликс ще бъде с мен.

Той й подаде ключ. Ампаро каза раздразнено:

— Скъпи, искам да бъда с теб, не с…

— Прави каквото ти казвам. Наглеждай я.

Ампаро се обърна към Меган:

— Добре. Тръгвайте, сестро.

Меган последва Ампаро в хана и нагоре по стълбите.

Стаята бе една от десетината, разположени по дължината на голия сив коридор на втория етаж. Ампаро отключи вратата и двете жени влязоха. Стаята бе малка, скромна и оскъдно мебелирана, с дървен под, стени с гола мазилка, легло, сламеник, олющена маса и два стола.

Меган огледа стаята и възкликна:

— Чудесна е.

Ампаро Хирон се обърна ядосана, мислейки, че Меган иронизира.

— На кого, по дяволите, се оплаквате от…

— Толкова е голяма — продължи Меган.

Ампаро я изгледа за момент, а след това се засмя. Разбира се, че ще изглежда голяма в сравнение с килиите, в които живееха сестрите.

Ампаро започна да се съблича.

Меган не можа да се въздържи да не я гледа. За първи път я виждаше на дневна светлина. Жената бе красива по земен начин. Имаше червена коса, бяла кожа и сочни гърди, талията й бе тънка, а бедрата й се люлееха, когато се движеше.

— Сестро, ще ми кажете ли нещо? Защо човек отива в манастир?

Отговорът на този въпрос бе прост. „Има ли нещо по-чудно от това да се посветиш на Божията слава?“

— Без да се замислям, бих могла да се сетя за хиляда причини — каза Ампаро.

Тя се приближи до леглото и седна.

— Може да спите на сламеника. От това, което съм чувала за манастирите, зная, че вашият бог не желае да се чувствате твърде удобно.

Меган се усмихна.

— Няма значение това. Аз се чувствам добре вътрешно.

В другата стая, през коридора, Хайме Миро се бе излегнал на леглото. Феликс Карпио се опитваше да се настани по-удобно на сламеника. И двамата бяха напълно облечени. Пистолетът на Хайме бе под възглавницата му. Пистолетът на Феликс бе на малката разнебитена масичка до него.

— Какво мислиш, че ги кара да го вършат? — попита Феликс.

— Да вършат какво, приятелю?

— Да се затварят в манастир за цял живот като затворници.

Хайме Миро сви рамене.

— Попитай сестрата. Страшно бих искал да пътуваме сами. Не ми харесва тази работа.

— Хайме, Бог ще ни благодари за това добро дело.

— Наистина ли вярваш в това? Не ме разсмивай.

Феликс не продължи темата. Не бе тактично да се говори с Хайме за католическата църква. Двамата мъже замълчаха, всеки погълнат от собствените си мисли.

Феликс Карпио мислеше:

„Бог остави сестрите в нашите ръце. Трябва да ги заведем в манастир благополучно.“

Хайме си мислеше за Ампаро. Желаеше я силно в момента.

„Тази проклета монахиня“ — помисли той.

Започна да се завива, когато се сети, че има още нещо, което трябваше да свърши.

В малкото тъмно фоайе долу мъжът на рецепцията седеше тихо, чакайки, докато новите гости заспят. С туптящо сърце вдигна слушалката и набра един номер. Отговори ленив глас:

— Полицейско управление.

Мъжът прошепна в слушалката на своя племенник:

— Флориан, тук са Хайме Миро и трима от неговите хора. Би ли се отказал от честта да ги хванеш?