Пълнолуние в Бландингс

I

Пътят от Падингтън до Маркет Бландингс с бърз влак беше около три часа и четиридесет минути. Прудънс Гарланд, натоварена според разпорежданията на майка си на влака в дванадесет и четиридесет и две, стигна до местоназначението малко преди пет, навреме за чаша чай и един хубав рев. Бъдеща невеста, отлъчена от годеника си в деня на сватбата, едва ли можеше да бъде много весела компания и Прудънс не беше изключение на правилото. Типтън Плимсол, така яростно настроен срещу лицето на Бил Листър, би се учудил защо трябва да се прави такъв въпрос от това, че не си се свързал с подобна муцуна, но девойката не гледаше така на нещата. Тя изобщо не криеше факта, че ситуацията е крайно неприемлива и печалният й лик би хвърлил черна сянка дори и върху някоя парижка бална зала. Затова няма защо да се учудваме, че когато час по-късно Типтън пристигна в древния дом на Емсуъртови, първото му впечатление беше твърде меланхолично. Макар че Прудънс не присъстваше в този момент, защото бе извела разбитото си сърце на разходка из околностите, скръбната и мрачна атмосфера все още витаеше из къщата като миризма от къкреща зелка.

Печал на особено големи талази струеше и от домакина, лорд Емсуърт. Той имаше меко сърце и винаги изпитваше болка, когато някоя от многобройните му племенници пристигнеше в Бландингс, осъдена на заточение затова, че се е влюбила неразумно. Отгоре на това първите думи на Прудънс, докато чоплеше кифличките и се плацикаше с чая, се състояха в изявлението, че тъй като животът й бил съсипан, самата тя щяла да се отдаде на добри дела.

Лорд Емсуърт знаеше какво означава това. Той си даваше сметка, че кабинетът му отново ще претърпи основно почистване. Вярно, нещастната девойка бе казала само, че възнамерява да се заеме с часовете по вероучение на децата от Бландингс Парва, но той разбираше, че нещата ще стигнат по-далеч. От водещ часове по вероучение на децата до професор по майчински надзор и разчистване на кабинети има само една крачка.

Лорд Емсуърт не можеше да забрави племенницата Гертруд, която, докато излежаваше присъдата си заради енорийския свещеник, се беше превърнала в яростен чистач. Сега той нямаше никакви основания да разчита, че след като се успокои и влезе в крачка Прудънс няма да достигне същите висоти, та дори и да ги надмине. За момента можеше да утолява жаждата си за добри дела с часовете по вероучение, но нещо му подсказваше, че това ще бъде просто за разгрявка — една малка тренировка за по-велики цели. Ако към тези основателни страхове се прибавеше и факта, че видът на по-младия му син Фредерик оказваше обичайния ефект върху чувствителния граф, то може да се разбере защо по време на посрещането на Типтън Плимсол лорд Емсуърт седеше прегънат на четири в един ъгъл, трепереше неудържимо и не взимаше участие в разговора.

Отчаянието на полковник Уедж и съпругата му лейди Хърмион бе демонстрирано приблизително по същия начин. То се дължеше отчасти на зловредната зараза, разпространена в Бландингс от Прудънс. Но в допълнение бе задълбочено от друга трагедия. В този паметен ден, точно когато бе така важно да е във върхова форма, за да направи впечатление на младия милионер, тяхната дъщеря Вероника биде ухапана от един мерзък комар по носа. В резултат на това върху последния се бе появил пурпурен оток, който помрачаваше бляскавата й хубост някъде между шестдесет и седемдесет процента. „Мазилото на Съг“, така горещо препоръчано от местния аптекар, свърши каквото можа, но на бедните родители, както и на лорд Емсуърт, не им беше до смях.

Не трябваше да мине много време и Типтън вече се чудеше дали елиминирането на ужасното лице от живота му не бе откупено на твърде висока цена, подлагайки се на дълъг престой в тази средновековна морга. Най-накрая прозвуча гонгът за преобличане, който го накара да се почувства като обсадения гарнизон в Лъкнау8, дочул в далечината квика на шотландските гайди. Звукът сложи край на безнадеждната летаргия и извади на бял свят облекчението, че следващият половин час ще може да остане сам. Това се случи в седем и тридесет. В седем и петдесет и пет той отново повлече неохотно крака надолу към гостната. И тогава, в седем и петдесет и седем, изведнъж всичко се промени. Покрусата беше изчезнала, на небосклона грееше надеждата, в стаята звучеше нежна музика, а във въздуха трептеше дъх на теменужки и рози.

— Дъщеря ми Вероника — чу се един глас и Типтън Плимсол се закова на място, олюлявайки се леко напред-назад с очи, изхвръкнали иззад роговите рамки.

За гореспоменатия Съг не се знае почти нищо. Може да е бил добряк, а може и да не е бил. Може да е обичал животните и всички съседи да са го уважавали, но и това не е сигурно. Пълна липса на факти по този въпрос. Но за Съг, краля на лечебните мазила, можем да говорим без угризения. Става ли дума да се забърка някой лечебен мехлем, равен на него няма.

Вероника Уедж стоеше и зяпаше Типтън Плимсол с огромните си очи като крава, загледана през оградата в кръмното цвекло, и никой не би предположил, че само преди няколко кратки часа носът изпод тези очи е бил с цвят и форма на червена камба. Съг се беше заел с обекта и с помощта на магическото си изкуство го беше превърнал отново в предишния съвършен израстък. С две думи, човек да му свали шапка на тоя Съг.

— Племенницата ми Прудънс — продължи гласът, който достигаше до него през някаква розова мъгла под акомпанимента на арфи, лютни и тромбони.

Типтън нямаше време за племенницата Прудънс. Като хвърли един бегъл поглед, колкото да разбере, че представената му особа е синеока дребосъчка, той отново се зае с изучаването на Вероника. И колкото повече я изучаваше, толкова повече му се струваше, че сякаш е била извадена от собствените му мечти. Любовта бе навестила Типтън Плимсол и то за първи път, в което той изобщо не се съмняваше. Сега разбираше, че това, което по погрешка бе взел за божественото чувство в случая с Дорис Джимпсън и още двайсетина други, е било само бледо копие на истинската страст, като някое от ония безполезни мазила, за които Съг с право предупреждаваше обществеността.

И той все още се блещеше с растящо изумление, когато бе обявено, че вечерята е сервирана.

II

В английските имения из провинцията вечерята обикновено е нещо скучно и отегчително. Ако управляващите класи на островното кралство имат някакъв кусур, то това е склонността им, когато са на маса, да преживят храната си мълчаливо оцъклени, без никакъв опит да подсигурят благодатна почва за един празник на ума и полет на душата. Но тази вечер в по-малката от двете трапезарии на замъка Бландингс витаеше съвсем друга атмосфера. Няма да отидем твърде далеч, ако я определим като атмосфера на безгрижна веселба. Реакцията на богатия гостенин към хубостите на детето им не беше убягнала от погледа на полковник Егбърт и лейди Хърмион. Нито пък на въпросното дете. Чувствата на всичките трима представители на фамилия Уедж с две думи можеха да се сравнят с чувствата на семейство, което е уцелило шестицата.

Колкото до другите, Прудънс, след като малко преди гонга за преобличане научи от Фреди за плановете на любимия си, беше във вихъра на радостта, Фреди, който обичаше да се среща с бившите си годеници, с удоволствие поднови приятелството с Вероника и използва случая да й поговори надълго и нашироко за кучешките бисквитки. Лорд Емсуърт, информиран от Прудънс, че е размислила и е решила да се откаже от добрите дела, беше толкова щастлив, колкото заслужава един прекрасен човек като него. И ако вземаше минимално участие във веселите подмятания, прелитащи като разноцветни фойерверки над масата, то се дължеше единствено на факта, че успя да избегне сестринската бдителност и да си донесе книгата за прасетата, която сега четеше скришом изпод покривката. И от цялото това честито множество, най-честит беше Типтън Плимсол. Нито самоналоженото въздържание, нито дори мястото му като на почетен гост до страховитата домакиня можаха да помрачат настроението му. От време на време очите му се стрелкаха към Вероника и всеки път видът й предизвикваше у него нов пристъп на духовитост.

Точно той подхвърляше най-веселите закачки. Той разказваше най-пикантните вицове. В паузата между супата и рибата той забавляваше компанията с развлекателни трикове, балансирайки вилицата и чашата за вино. Накратко, до едно време той беше Духът на веселието от плът и кръв. Но, както казахме, до едно време. И по-точно до момента на сервирането на основното ястие. Точно тогава безмълвните свидетели от гоблените по стените отбелязаха, че младият повелител на веселяците е изпаднал в дълбоко мълчание и че отказва блюдото с жест, който може да се нарече само байроновски. Ясно беше, че нещо се е случило с Типтън Плимсол.

Истината е, че по време на един от бързите си погледи към Вероника, той я бе забелязал как дяволито шляпва Фреди по китката, наричайки го „глупчо глупав“. Тази гледка направо му бръкна във вътрешностите и ги оплете на спирала. От известно време Типтън забелязваше, че двамата се разбират твърде, та чак прекалено, добре, но мъчейки се да не става тесногръд, си беше казал, че не може да няма известно приятелство между братовчеди. Епизодът с шляпването, обаче, бе съвсем друга работа. Струваше му се, че това отива далеч извън рамките на добрите роднински чувства. Той беше мъж на силните страсти и зеленоокото чудовище на ревността9 пропълзя по крака му и го захапа до кокал.

— Не, благодаря — отвърна ледено на прислужника, който се опитваше да го заинтригува с пилешки дробчета и сладкиши.

Ех, да можеше да знае, че в това, което накара Вероника да шляпне Фреди по китката, нямаше нищо, което да извика руменина по бузите на скромността. Цялата работа стана, когато Фреди й каза с поверителен тон, че кучешките бисквитки на Доналдсън са толкова хранителни, че на практика са достойни за човешка консумация. При което, както може да се очаква от момиче с нейния интелект, Вероника го бе шляпнала закачливо по китката и го бе нарекла „глупчо глупав“. Но тъй като Типтън не разполагаше с тези факти, оставаше му да се терзае и мрачно да мълчи. Това така разтревожи лейди Хърмион, че тя реши да потърси причината. Като проследи косите погледи, лесно разбра положението на нещата и взе решение да поговори откровено с Фреди след края на вечерята. Напомни си още да обмени няколко думи с дъщеря си. Последното от тези две намерения успя да осъществи щом дамската част от компанията стана от масата и остави мъжете да пият портвайн. При това го осъществи толкова успешно, че първото нещо, което Типтън забеляза, когато влезе в гостната, бе приближаващата се към него Вероника Уедж с пухкава наметка на грациозните си рамене.

— Маминка ми каза да ви питам не бихте ли искали да видите градината на лунна светлина — каза тя, откровена както винаги.

Само секунда по-рано Типтън си мислеше, че за него няма вече живот, защото като капак на това, че избраното момиче пошляпва китките на други мъже се беше прибавила и агонията да гледа как домакинът му, синът на домакина и зетят на домакина опустошават портвайна с кофи, докато той е принуден да остане настрана от гуляйджиите. Но след думите на Вероника музиката отново зазвуча в ушите му и въздухът пак се изпълни с дъх на теменужки и рози. Колкото до розовата мъгла, той едва виждаше през нея.

Затова изхриптя в екстаз:

— Дали бих искал!

— Е, бихте ли искали?

— Бих казал да.

— Навън е дяволски хладно — каза Фреди критично. — Няма да ме хванете за никакви градини. Стойте си на топличко вътре, ако питате мене. Какво ще кажеш да хвърлим една табла, Вий?

Възпитанието си е възпитание. Лейди Хърмион Уедж може и да приличаше на готвачка, но в кръвта й течеше кръвта на сто графа. Тя надви внезапното желание да фрасне племенника си по кухата глава с най-близкия тъп инструмент.

— Съвсем не е хладно — обади се тя. — Навън е прекрасна лятна вечер. Даже няма да ви трябва шапка, мистър Плимсол.

— Каква ти шапка — съгласи се Типтън с ентусиазъм. — Да вървим!

Той мина с прелестната си придружителка през френския прозорец, а лейди Хърмион се обърна към Фреди.

— Фреди — рече тя.

Тонът й беше строг и отчетлив, тон на леля, която запретва ръкави, плюе си на ръцете и се подготвя да даде един хубав урок на племенника си.

Някъде по това време в страноприемницата „Гербът на Емсуърт“, отпочинал след солидната вечеря в столовата, Бил Листър се излежаваше на един шезлонг в задната градина, съзерцаваше луната и мислеше за Прудънс. Беше му дошла идеята, че в такава нощ би било разумен ход да извърви трите километра до замъка и да погледа нейния прозорец.

III

Стъпвайки на алеята Типтън подхвана с това, че градината изглеждала прекрасно на лунна светлина, а Вероника отвърна: „Да, наистина!“. Той продължи със забележката, че всички градини изглеждат по-красиви, когато има луна — така де — отколкото… ами… хм… когато няма луна, а Вероника каза: „Да, именно!“. Дотук репликите не биха посрамили нито един артистичен прием, като например тези на мадам Рекамие10. Но в този момент внезапно вдъхновението на Типтън пресъхна и последва продължителна тишина.

Истината е, че Типтън Плимсол бе от ония младежи, които, когато са на градус, могат да разтърсят от смях цяла маса себеподобни индивиди, поканени на почерпка. Но оставени насаме с млада девойка, те губят ума и дума. Въпросната ситуация се задейства особено силно точно сега, когато се оказа сам-самин с девойката на обляната в лунна светлина тераса. Пламенната му любов, зашеметяващата й хубост и фактът, че на вечеря не бе лизнал нищо освен боза, всичко това накуп го правеше непохватен.

След малко Вероника отново подхвана нишката на разговора, като се оплака, че същия ден я ухапал комар по носа. Като потрепера при тази новина, Типтън рече, че никога не е обичал комарите. Вероника се съгласи, че и тя не обича комарите, но те все пак били по-поносими от прилепите. Да, потвърди Типтън, о-о, разбира се, да, много по-поносими от прилепите. За котките Вероника се изказа ласкаво, а Типтън се съгласи, че котките са супер. По въпроса за плъховете мненията им отново не се различаваха, като и двамата бяха убедени в липсата на каквото и да било очарование у противните гадинки.

И така, ледът беше разпукан и разговорът протече сравнително гладко до момента, в който Вероника изрази мнение, че май ще е по-добре вече да се прибират. Типтън възкликна: „О, не още!“, Вероника настоя: „Мисля, че ще е по-добре.“, а Типтън се съгласи: „Е, добре, щом трябва“. Сърцето му лудо подскачаше и препускаше, когато я придружи до гостната. Ако някога у него е имало съмнение, че те двамата са родени един за друг, то вече не съществуваше. Струваше му се абсолютно невероятно двама души да мислят толкова еднакво за всичко — за комарите, за прилепите, за котките, за плъховете, абсолютно за всичко. Колкото до епизода на масата, беше готов да го опрости. Вярно, тя като че ли наистина шляпна закачливо Фреди по китката, но това може да се обясни, например с предположението, че ръката й се е изметнала. Въодушевлението му продължи през цялата дълга тиха домашна вечер. Чак до часа за лягане Типтън се чувстваше така, както друг път се бе чувствал едва по средата на втората бутилка. И наистина, когато в десет и тридесет бе внесен подносът с уиски и другите подробности, той си взе бозата без да му мигне окото. Даже се изненада, че Фреди и полковник Уедж могат да имат нужда от нещо по-силно.

В единадесет лейди Хърмион поведе процесията към спалните, а в единадесет и десет Типтън си беше в стаята на втория етаж и рееше поглед към луната, все още под упойката на онова странно трескаво вълнение, което завладява младите мъже за пръв път срещнали сродна душа от противоположния пол. Струваше му се абсурдно да си ляга, когато изпитва подобни чувства. Той продължаваше да се взира в луната, която като че ли го мамеше навън. А пет минути по-късно вече отваряше френския прозорец на гостната и прекрачваше към терасата. В този момент един глас рече: „Да му се не види!“ и Типтън видя до рамото си лорд Емсуърт.

IV

В моменти на вълнение пенснето на лорд Емсуърт винаги подскачаше, отделяше се от твърдата си основа и увисваше, игриво, поклащайки се на края на връвта си. Същото се случи и сега при вида на тази прокрадваща се през френския прозорец фигура, защото графът реши, че не може да е друг, освен някой крадец. После се сети, че крадците не излизат, а влизат и посегна с успокоена ръка към висящото пенсне, придърпа го и го върна върху носа си. Тогава успя да види, че другият не бе някой среднощен мародер, а само госта им Попкинс, или Пъркинс, или Уилбрахъм — точното име му се губеше.

— А, мистър ъ-ъ-ъ — каза той сърдечно.

По принцип господарят на замъка Бландингс не обичаше много компанията на младежта. Всъщност, единствените случаи, когато ставаше по-пъргав и скоклив, бяха точно моментите, когато се мъчеше да я избегне. Но днес чувстваше топло великодушие към цялата човешка раса. Промяната в намеренията на Прудънс, разбира се, имаше значителен принос за това необичайно поведение, но главната причина бе, че по време на разговора, докато пиеха портвайна, синът му Фредерик беше споменал, че този път няма, както обикновено, да се залепи за замъка Бландингс като пощенска марка, а само ще го използва като база за операции в района. Шропшър и околните графства са особено богати на земевладелци с дворове, пълни с кучета, и Фреди имаше намерение да осъществява кратки визити, като понякога остава да пренощува, а друг път направо да се вкопчва в нещастната жертва за дни наред.

Един баща не може да не се чувства въодушевен при такава новина, затова тонът на лорд Емсуърт бе любезен и подкупващ.

— На малка разходка, а, мистър ъ-ъ-ъ?

Типтън потвърди, като добави отбранително, че нощта е чудесна.

— Прекрасна — съгласи се лорд Емсуърт и тъй като беше човек, който обича да е абсолютно ясен, допълни: — Прекрасна, прекрасна, прекрасна, прекрасна. Има луна — и със замах на ръката насочи вниманието на младия си приятел към това допълнително обстоятелство.

Типтън отвърна, че я е забелязал.

— Светла — каза лорд Емсуърт.

— Много светла — кимна Типтън.

— Много светла, наистина. О, изключително светла. И после, като смени темата, попита:

— Вие интересувате ли се от свине, мистър ъ-ъ-ъ, този…?

— Плимсол.

— Не сол, свине — повиши тон лорд Емсуърт, изговаряйки думата отчетливо.

Плимсол обясни, че му е припомнил името си.

— О, така ли? — лорд Емсуърт се замисли. В ума му се въртеше някакъв спомен. Някой го беше помолил да каже нещо — не помнеше точно какво — на човек с това име. — Е, канех се да кажа, че отивам към кочината да послушам моята свиня.

— О, така ли?

— Тя се казва Плимсол.

— Ами? — това съвпадение изненада Типтън.

— Исках да кажа Императрицата на Бландингс. Тя спечели сребърен медал за гойни прасета в Шропшърското селскостопанско изложение два пъти…

— О-хо!

— … в две последователни години.

— У-ха!

— Нещо, което никоя друга свиня не е постигала.

— Е, това се вика успех!

— Да, нечуван подвиг. Тя е много дебела.

— Не се съмнявам.

— Страхотно дебела.

— Обзалагам се че е така — каза Типтън, който страдаше безмълвно. Един влюбен, излязъл на лунна светлина да по-мечтае за обожавания обект, не обича да бъде разсейвай с някакви си прасета, колкото и да са охранени. — Е, да не ви задържам. Нали искате да видите свинята си.

— Мислех, че вие искате — каза лорд Емсуърт. — Ще вървим по тази пътека.

И той хвана Типтън за ръката, но този арест наистина беше излишен. Типтън се беше примирил и тръгна покорно. Той нямаше никакъв опит в отказването на досадни лордове, а беше твърде късно да започне да се учи сега. Като си пожелаваше спътникът му да се спъне в тъмното и да си строши врата, Типтън вървеше до лорд Емсуърт без съпротива.

Както обикновено в този час на нощта Императрицата се беше оттеглила за сън. Ето защо за момента лорд Емсуърт можеше да даде на госта си само словесен портрет на нейните хубости. Но той утеши Типтън, че ще дойдат и по-удобни моменти.

— Ще ви доведа да я видите утре сутринта. Или, по-скоро утре следобяд, защото сутринта ще уреждам нещата с художника, който ми изпраща Галахад. Моят син Фреди — обясни той — ми предаде, че Галахад ми е изпратил един художник да нарисува портрета на Императрицата. Това е моя стара идея. Писах на сестра ми Дора да ми намери художник, но тя ми отговори много грубо да не се правя на малоумник, а и сестра ми Хърмион не одобри проекта. Изглежда не им се нрави една свиня да се появи в семейната портретна галерия. Тази, до която седяхте на масата тази вечер, беше Хърмион. А момичето до Фреди е дъщеря й Вероника.

За пръв път Типтън си помисли, че нещо от останките на нощната му разходка може да бъде спасено.

— Мисля, че е очарователна — приготви се той за дълъг приятен разговор на любимата тема.

— Хърмион? — възкликна изненадан лорд Емсуърт. — Хърмион?

— Мис Уедж.

— Не я познавам. Но ви говорех за племенницата ми Вероника. Добро момиче, има много качества.

— А-а! — въздъхна Типтън благоговейно.

— Има златно сърце и обича свинете. Веднъж я видях как се отклони от пътеката, само за да вземе един картоф, който Императрицата беше избутала през оградата и да й го хвърли в кочината. Много ме зарадва. Не всяко момиче може да бъде толкова грижовно.

Типтън беше толкова разчувстван от това доказателство за деликатната душа на своята богиня, че за момент остана безмълвен. После промълви:

— О, боже!

— Синът ми Фреди, който присъстваше…

Гласът на лорд Емсуърт секна. Това трето споменаване на по-младия му син изглежда раздвижи паметта му. Той бавно започна да си припомня.

А, да. Сети се. В спалнята… Егбърт, който нахлу при него… оная бележка в книгата за прасетата.

— Фреди, да — продължи той. — Разбира се, да, Фреди. Знаех си, че искам да ви кажа нещо за него. Преди време той и Вероника бяха сгодени.

— Какво!

— Да. Годежът се разтури… Защо, не мога да си спомня… Може би защото Фреди се ожени за друго момиче, но те все още са предани един на друг. Винаги са били, още като деца. Спомням си, че жена ми наричаше Вероника малката любимка на Фреди. По това време жена ми беше жива — обясни лорд Емсуърт, за да не би гостът да си помисли, че това е бил глас от гроба.

Макар по този начин да бе предотвратена всяка възможност за недоразумение, челото на Типтън остана свъсено и нерадостно. Задавен от вълнение, той не можеше да си поеме въздух. Веднъж, по време на една необуздана приятелска среща в кръчмата, някой го бе ударил по носа с дървена паница. Ето така се чувстваше и сега — стои на един крак сред люлеещата се и разпадаща се вселена.

Много влюбени в неговото положение биха се успокоили при мисълта, че Фреди, след като вече е женен мъж, не би могъл да участва в състезанието за ръката и сърцето на Вероника Уедж. Но за беда възпитанието на Типтън беше такова, че подобна мисъл не би могла да му прозвучи успокоително. Той израсна като син на родители, които почти веднага след женитбата си започнаха да се надпреварват със завидно постоянство да се женят за други хора. В резултат детството му мина като на ония слисани отроци, които непрекъснато минават от ръка на ръка като кожена топка за упражнение. А и в по-зрели години беше виждал сред приятели и познати твърде много от ония любовни триъгълници с бившата съпруга, за да вярва безрезервно в трайността на брачната връзка. Онази същата Дорис Джимпсън, в която някога се мислеше за влюбен, беше станала Дорис Буул, Дорис Бъсбридж и Дорис Апълджон в такава скоростна последователност, че на човек не му оставаше време да мигне.

Ето защо фактът, че малкият любимец на Вероника вече е женен мъж, изобщо не го изключваше в очите на Типтън от списъка на претендентите. Той предполагаше, че Фреди се е отегчил от мисис Фреди и я е изпратил в Париж, за да осигури развода, нещо, което този град правеше с щедра ръка, и сега, надигайки гребен в очакване, се готви да започне флирт с бившата изгора. Естествено, онази приглушена забележка на масата за вечеря, която беше накарала момичето да го шляпне по китката и да го нарече „глупчо глупав“, е била нещо като опипване на почвата. Така обобщи Типтън ситуацията и макар че луната си беше съвсем истинска, а не като ония декори на сцената, които изчезват, когато стане гаф с осветлението, на него му се стори, че точно това се е случило.

— Май трябва да се прибирам — каза той глухо. — Стана късно.

Докато вървеше към гостната, една натрапчива мисъл се въртеше в бучащата му глава и тя бе следната: да вървят, по дяволите всички мутри, които се блещят в него, но на него — Типтън Плимсол, му бяха нужни две-три глътка за кураж. Беше убеден, че даже и Е. Дж. Мъргатройд, ако научи фактите, би го потупал по рамото и би му рекъл да дава смело напред. Ако сега беше тук до него, би казал, че никога няма да има нужда от едно питие повече, отколкото в този сърцераздирателен момент. И в края на краищата, трезвомислещият доктор би го успокоил — от два часа днес следобяд, та чак до сега той водеше тих, улегнал живот, а това намалява риска до минимум.

Гарафата все още беше на масата в гостната, а в нея скъпоценното й съдържание си стоеше непокътнато. На Типтън не му трябваше повече от секунда да я грабне и да гаврътне една дълга живителна глътка. После, като разумен мъж, той насочи мислите си към бъдещето. Благодарение на онези смахнати инструкции, които беше дал на Фреди, а именно — да му се сервира само безалкохолно питие, докато е в Замъка, тази глътка можеше да бъде последната му утеха, докато се върне в цивилизацията, освен ако не вземе мерки. При тази перспектива косата му настръхна. Нужни бяха светкавични действия и той ги предприе. Забърза към стаята си и там намери плоската бутилка, без която не тръгваше на път и която този път носеше отчасти по навик, отчасти от сантиментални подбуди. Занесе я долу в гостната и я напълни. После, като се увери, че е направил всичко, което човек може да направи, за да осигури бъдния ден, се върна в спалнята.

По време на тези бързи мерки луната се беше показала отново. Облегнат на перваза, Типтън я гледаше как къпе в нежна светлина поляни и храсталаци. И понеже беше дошъл на себе си, отново имаше възможност да даде одобрението си от действията й. Фактът, че дели една планета с Фреди все още го натъжаваше, но страхът от съперничество бе изчезнал. Оная глътка от гарафата му беше дала сили да се справи с дузина Фредовци и сега му мина през ум, че още една подобна от бутилката ще придвижи нещата по-напред. Ето защо гаврътна веднъж и се готвеше да гаврътне втори път, когато изведнъж ръката му застина във въздуха и той се наведе силно напред, вгледан в нощта. Някакво движение долу на поляната привлече погледа му.

Изглежда беше човешка фигура.

И наистина беше човешка фигура — тази на Бил Листър, който беше привел в изпълнение плана си да иде до Замъка и да погледа прозореца на Прудънс. Фактът, че не знаеше кой от толкова много прозорци е нейният, не го възпря ни най-малко. Имаше намерение да ги гледа всичките, за да бъде сигурен. И между другото, той беше направил страхотно попадение. Момичето спеше в стаята до Типтън, онази с балкона. Бил я беше съзерцавал преди малко и сега се беше придвижил да съзерцава съседната. И когато лунните лъчи осветиха ясно лицето му, Типтън се изстреля обратно в стаята, добра се с усилия до леглото и се тръшна безнадеждно на него.

Трябваше да минат няколко минути, за да събере сили, да отиде отново до прозореца и да погледне отново. И когато го направи, лицето вече го нямаше. Беше се появило, беше се ухилило злобно и се беше изпарило. Явно такава му беше практиката. Типтън се върна до леглото, седна отново и застина с брадичка, подпряна на ръката. Същинско копие на „Мислителят“ на Роден.

След малко лорд Емсуърт, клатушкайки се нагоре по стълбите към спалнята си, съзря дълго слабо очертание на площадката. Първата му мисъл беше за призрак, макар че би очаквал по-скоро жена в бяло или рицар в доспехи с глава под мишницата, отколкото този щръклест като върлина младеж с очила с рогови рамки. После, както се беше случвало и друг път, като запремига на парцали, успя да идентифицира онзи симпатяга, който беше показал интерес към свинете, гостенина мистър Ъ-ъ, или мистър А-а, или вероятно мистър Хм.

— Я кажете — каза привидението с тих прочувствен глас, — ще ми направите ли една услуга?

— Искате пак да послушате свинята ми? Малко е късно, но ако наистина…

— Вижте — прекъсна го Типтън, — бихте ли взели тази бутилка? Оставете я някъде.

— Бутилка? Бутилка? Бутилка? Как? Да я оставя някъде? Разбира се, драги, разбира се, разбира се, разбира се — закима лорд Емсуърт, защото подобна задача му беше напълно по силите.

— Благодаря. Лека нощ.

— Ъ? А, лека нощ? Да, точно. О, именно, да, точно.