Пълнолуние в Бландингс

I

— Тц-тц! — изцъка полковник Уедж.

Той издаде звука така, както си му е редът, за да има нужния ефект, а именно отчетливо и звучно иззад стиснатите зъби. Полковникът седеше в долния край на леглото на съпругата си и както бе обичаят му, разговаряше с нея, докато тя закусваше. След като издаде възклицанието, той се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън, като дрънкаше сприхаво с ключовете в джоба си.

— Мили боже! Такъв тип не бях виждал!

Ако в този момент до него имаше някой отзивчив приятел, който да проследи замисления му поглед, то той щеше да предположи, че навярно обект на тази забележка е градинарят, който прехвърляше от ръка в ръка едно гребло долу на поляната. И вероятно щеше да се съгласи, че критиката има пълно основание. Природата понякога създава странни същества и този индивид несъмнено бе сред тях — един исполински градинар, който още повече биеше на очи заради жълтозелената си брада, асирийски тип, която криеше по-голямата част от чертите му. Този обилно окосмен син на майката земя, обаче, не беше човекът, когото полковник Уедж имаше предвид. Разбира се, виждаше го да се навърта наоколо последните два-три дни, но никога не му обърна голямо внимание. Когато сърцето е натежало от грижи, нямаме желание да размишляваме за градинари, колкото и брадати да са те. Човекът, когото полковникът имаше предвид, беше Типтън Плимсол.

Има бащи, и то немалко, които са склонни да гледат с неприязнено и враждебно око на кандидатите на дъщерите си. Те са като пастири, които вардят ваклото си агънце. Полковник Уедж не принадлежеше към този вид. Нито пък беше от ония родители, които след като знаят, че дъщеря им явно е направила дълбоко впечатление на някой млад милионер, биха се задоволили да скръстят ръце и да чакат ситуацията да се развива бавно и последователно. Полковникът жадуваше за действие. Беше забелязал любовния пламък в очите на Типтън Плимсол и това, което искаше да види сега, бе как младежът като истински рицар мята девойката на коня си, образно казано.

— Какво още чака този тип? — запита полковникът кисело, обръщайки се назад към леглото. — На всички им е ясно, че е хлътнал до уши. Тогава защо не каже на момичето?

Лейди Хърмион тъжно поклати глава. Тя също изцяло гласуваше за страст и устрем. С вид на готвачка, която е подушила, че нещо гори, загрижената родителка се съгласи, че въздържанието на Плимсол е доста странно.

— Странно? Направо е влудяващо — показа великолепен езиков усет полковникът.

— Да — кимна лейди Хърмион, приемайки поправката. — Отдавна не съм била толкова разтревожена. Всичко вървеше по мед и масло. Сигурна съм, че и на Вероника не й е лесно. Тия дни направо не прилича на себе си.

— И ти ли го забеляза? Аз също. Изпада в дълги мълчания.

— Като че ли я обземат черни мисли.

— Именно. Напомня ми за онова момиче на Шекспир, което… Как беше? Имаше нещо за червеи и свършваше с бузи. А, да. „За любовта си думичка не каза тя, в мълчание обвия, което като червей в пъпка разяждаше посърналите бузи.“ Разбира се, че я обземат черни мисли. Как иначе? Хлътва по някого от пръв поглед, сигурна е, че и той е хлътнал и тогава изведнъж, без всякаква причина, оня започва да хъка и мъка и не предприема никакви стъпки. Казах ли ти какво ми рече Фреди в деня, в който дойдоха? — полковник Уедж сниши гласа си със страхопочитание, съответстващо на разкритието, което се канеше да направи. — Рече ми, че младият Плимсол държи контролния пакет на една от най-големите вериги магазини в Америка. Знаеш какво значи това, нали?

Лейди Хърмион кимна още по-тъжно от преди — вече приличаше на готвачка, която току-що е открила какво гори, но е твърде късно да поправи нещата.

— А е такова симпатично момче — каза тя. — Съвсем различен от това, което очаквах. По-тихо и по-разумно поведение от неговото не можем и да искаме. Специално забелязах, че откакто е дошъл, не пие нищо друго освен боза… Какво ти е, Егбърт?

Запитването беше в резултат на внезапен пронизителен вик, излязъл от устата на съпруга й. Полковник Уедж, макар и да беше напълно облечен, приличаше на Архимед в банята.

— За бога, драга, златна ти уста. Ти направо сложи пръст в раната. Боза! Това е причината за необичайното му поведение. Как, по дяволите, може един младеж да изпълни най-тежката и изпитателна задача в своя живот на една гола боза? Ами че аз, за да събера кураж да ти поискам ръката, трябваше да трясна половин бутилка шампанско, смесено с бира. Е, това решава всичко. Отивам право при младия Плимсол, слагам бащински ръка на рамото му, казвам му да гаврътне едно и да дава смело напред.

— Егбърт! Не може!

— А? И защо не?

— Разбира се, че не може.

Полковник Уедж изглеждаше обезкуражен. Светлият ентусиазъм по лицето му изгасна.

— Да, май няма да помогне много — призна той. — Но някой трябва да подшушне на момчето. Така де, щастието на двама млади е в опасност. Не е честно спрямо Вий да продължава с това хъкане-мъкане.

Лейди Хърмион се изправи изведнъж, като разля чая си. Сега и тя приличаше на един Архимед — само че женски Архимед.

— Прудънс!

— Прудънс?

— Тя може да го направи.

— А, имаш предвид младата Пру?

— За нея това ще е проста работа. От нейните уста няма да прозвучи странно.

— Има нещо вярно. Прудънс, а? — полковник Уедж се замисли. — Разбирам. Добросърдечно, импулсивно момиче… Привързана братовчедка… Не може да понесе, като я гледа нещастна… „Не знам дали няма да се обидите, ако ви кажа нещо, мистър Плимсол.“… Да, точно така. Но ще се съгласи ли да го направи?

— Сигурна съм, че ще се съгласи. Не знам дали си забелязал, но откак дойде в Бландингс, Прудънс се е променила много в положителна насока. Изглежда по-уравновесена, по-сериозна, по-грижовна, като че ли се стреми по всякакъв начин да прави добро на хората. Нали чу какво каза вчера, щяла да помага на свещеника за благотворителната разпродажба. Стори ми се много показателно.

— Абсолютно. Младите момичета не помагат на свещениците в благотворителните разпродажби, ако не им го диктува сърцето.

— Можеш да идеш и да говориш с нея още сега.

— Ще отида.

— Сигурно ще я намериш в кабинета на Кларънс — добави лейди Хърмион, пълнейки отново чашата си и разбърквайки съдържанието с ново оживление. — Снощи ми каза, че тази сутрин ще се заеме с основното му почистване.

II

„Тез достойни домове на Англия — възкликнала е поетесата Химънс, която вероятно много ги е харесвала, — как ръст издигат величаво“. И с право. Във външния изглед на древното имение на деветия граф Емсуърт нямаше нито една подробност, която би накарала авторката да промени становището си. Огромно, сиво и величествено, оградено с хълмисти паркове и светли градини, с езерото си, блеснало отпред и флага на негова светлост, плющящ весело на най-високата кула, това имение несъмнено грабваше окото. Дори и Типтън Плимсол, който по правило нямаше вкус към поетични излияния, в първия момент, когато съзря впечатляващата сграда, се беше настроил лирично и издавайки звук с езика си, подобен на вадене на коркова тапа, беше възкликнал: „Това е то къща!“

Но, както толкова често се случва с величавите домове на Англия, когато пристъпиш прага им и се срещнеш с обитателите им, разбираш каква е работата. Тази сутрин, докато се разтакаваше мрачно на терасата, Типтън Плимсол, макар и все още в плен на мястото, размишляваше с голяма доза съчувствие за всеки един от жителите му. Каква сбирщина, господи, каква колекция от ненормалници. Да ги погледне човек един по един:

лорд Емсуърт — малоумник

полковник Уедж — дръвник

лейди Хърмион — кокошка

Прудънс — листна въшка

Фреди — змия

Вероника Уедж…

Тук беше длъжен да направи засечка в картотеката. Дори и в това негово най-злъчно настроение, когато се чувстваше като израилтянски пророк, клеймящ пороците на своя народ, Типтън Плимсол не можеше да впише срещу името на това прекрасно момиче никой от ония оскърбителни епитети, които така бързо бяха дошли на езика му по отношение на останалите. Тя, единствено тя, можеше да бъде пощадена.

Макар че, забележете, той го правеше с по-голяма готовност, отколкото Вероника заслужава. Защото момиче, което може да хлътне по тип като Фредерик Трийпуд наистина заслужава някой особено цветист епитет. А в това, че е попаднала в коварните мрежи на Фреди, нямаше никакво съмнение, за което сигурно доказателство беше нещастният й вид. Човек трябваше само да я погледне, за да разбере, че тя линее по него. Бедата беше в това, и той не се опитваше да го крие, че въпреки всичко той я обичаше. Крал Артур, ако си спомняте, имал същия проблем с Гуинивер.

Като се ругаеше под сурдинка за фаталната си слабост, Типтън се запъти към френския прозорец на гостната. Беше му дошло наум, че лешоядите, които гризяха душата му, могат да бъдат отблъснати, макар и временно, с един преглед на сутрешния вестник, и по-точно на прогнозите за конните надбягвания. В този момент някой изникна пред очите му и той видя, че това е оная листна въшка Прудънс.

— О, здравейте, мистър Плимсол — рече листната въшка.

— Здравейте.

В гласа му имаше оня минимум от доброжелателство, който можеше да мине за любезност. Като се има предвид, че и без друго никога не се е погаждал с фъстъци, в този момент компанията на момичето му се струваше направо непоносима. Затова вероятно щеше да отмине забързано с извинението, че отива да си вземе нещо от стаята, но тя го фиксира с тъжните си очи и каза, че го търсила и би желала да поговори с него.

Мъж с добро възпитание не може току-така да ръгне с лакът представител на другия пол и да мине покрай него, след като са му били отправени подобни слова. Типтън можеше да произнесе „Ама разбира се“ и по-ведро, но все пак го каза и те се упътиха към ниския парапет на терасата. След като седнаха на него, Прудънс се загледа в Типтън, а Типтън се загледа в една крава, размотаваща се като истинска крава в парка.

Прудънс беше тази, която наруши напрегнатото мълчание.

— Мистър Плимсол — каза тя с тих, прочувствен като на светица глас. — Искам да ви кажа нещо.

— А, така ли?

— Надявам се да не се разгневите много.

— Ъ?

— И да не ми кажете да си гледам работата. Защото става дума за Вий.

Типтън отклони поглед от кравата. Всъщност вече я беше разгледал достатъчно подробно. Чудесно животно, но както се случва обикновено с кравите, не особено вдъхновяваща гледка. Освен това началото на този разговор му прозвуча неочаквано обещаващо. Първото му впечатление, когато това момиче се обърна към него, беше че иска да му измъкне нещо за благотворителната разпродажба — едно начинание, от което знаеше, че се интересува.

— Да? — каза той въпросително.

Прудънс помълча за секунда. След скъсването с любимия тя се чувстваше като монахиня, за която не е останало нищо друго в живота, освен добрите дела в името на хората. И все пак се чудеше дали постъпи разумно, като прие с такава готовност задачата, която чичо й Егбърт току-що й възложи. Започваше да й се струва, че ще бъде скастрена така, както никога досега не са я скастряли. Но тя бе храбро момиче. Като затвори очи, за да си даде кураж, листната въшка започна.

— Вие сте влюбен във Вий, нали мистър Плимсол?

Някакъв шум до нея я накара да си отвори очите. От неочакваното вълнение Типтън се беше катурнал от парапета.

— Знам, че сте влюбен — продължи тя, след като му помогна да се намести отново с едно любезно „хопа-ла“. — Всеки може да го забележи.

— Така ли? — каза Типтън злъчно. Беше засегнат. Като повечето млади мъже, чиито чувства са отворена книга за обществото, и той си въобразяваше, че ако има нещо, с което е забележителен, то е желязната му неразгадаемост.

— Разбира се. Направо ще ти избоде очите. Начина, по който я гледате. И това, което ме учудва, е защо не й го кажете. Тя нищо не е споделила с мен, но съм сигурна, че я правите нещастна.

Недоволството на Типтън се изпари. Не му беше времето сега да се прави на обиден. Той зяпна насреща й като риба.

— Мислите, че имам някакъв шанс?

— Шанс? Ако на сто процента сигурност му се вика шанс.

Типтън преглътна шумно, носоглътката му заигра като струна на китара, ококори се и почти се катурна отново от парапета.

— Сто процента? — повтори той замаяно.

— Абсолютно. Никакво съмнение.

— Ами Фреди?

— Фреди ли?

— Тя не е ли влюбена във Фреди?

— Що за идея! Какво ви кара да мислите така?

— Първия ден, когато вечеряхме, тя го шляпна по ръката.

— Сигурно е имало комар.

Типтън подскочи. Тази теория не му беше идвала наум, и когато човек я разгледа отблизо, изглеждаше доста вероятна. Оная вечер в трапезарията сред присъстващите несъмнено е имало и комари. Той самият беше разплескал няколко. Голям камък му падна от сърцето. Погледът му за момент се спря на кравата и той си помисли какво прелестно, обичливо животно е тази крава. После камъкът се върна отново в първоначалното си положение и той поклати глава.

— Не. Той й прошепна нещо на ухото. А тя му каза „глупчо глупав“.

— О, за тогава ли говорите? Чух какво й прошепна. Че ония негови кучешки бисквитки били толкова хранителни, че можели да ги ядат и хора.

— Господи!

— Няма нищо между Вий и Фреди.

— Някога е била сгодена за него.

— Да, но сега той е женен.

— Да — каза Типтън и се усмихна мрачно. — Женен, разбира се. Женен, ха!

— А и те бяха сгодени само за две-три седмици. Случи се в Бландингс. Валеше по цял ден и като че ли стана, за да минава времето. Започва да ти се гади от таблата. Честно. На ваше място не бих се тревожила, че Вий е влюбена в друг. Не може да не сте я чул как ви хвали за оня номер с вилицата и чашата.

— Харесала ли го е? — викна страстно Типтън.

— Ако се съди по думите й, направо е шашната. Вий е от ония момичета, които обожават способните мъже.

— Това ме навежда на нови мисли — каза Типтън и замълча, за да се заеме с тях.

— Ако бях на ваше място, щях да й поискам ръката още сега.

— Така ли? — очите на Типтън се спряха на Прудънс и сега в тях нямаше нищо друго, освен обич, благодарност и уважение. Чудеше се как е могъл някога да я класифицира сред листните въшки, фъстъците и пр. Невероятно лошо попадение. Разбира се причината беше в липсата на някой и друг сантиметър и сега той осъзна, че като се поставят етикети на другия пол, това, което се взима предвид не е размерът, а душата.

— Господи! Наистина ли щяхте да го направите?

— Не бих губила и една секунда. Нека да ида и да й кажа, че искате да я видите, защото имате да споделите нещо изключително важно. Така ще можете да се обясните преди обяда. Чуйте как виждам нещата. Не искам да ви оказвам влияние, ако имате други идеи, но бих предложила следното: вие я викате да дойде на разговор зад рододендроните, и веднага щом се появи, изскачате, сграбчвате я, целувате я многократно и казвате: „Ти си жената на моя живот!“. Искам да кажа, много по-добре, отколкото да се оплитате в многословие. Направо пристъпвате към важното.

Епизодът, който описа, завладя напълно въображението на Типтън Плимсол и в продължение на няколко секунди той стоя мълчаливо, разигравайки го наум. После поклати глава.

— Няма да стане.

— Защо не?

— Няма да се реша. Първо трябва да пийна няколко глътки.

— Добре, пийнете. Точно това щях да предложа. Наблюдавам ви — откак сте дошъл, не сте вкусил нищо, освен боза. Това оказва влияние. Идете и си напълнете една чаша до горе.

— Да, ама ако го сторя, какво мислите ще стане? Пак ще цъфне онова проклето лице.

— Лице? Какво имате предвид?

Типтън разбра, че ще трябва да обясни необикновената ситуация и го стори. След като вече гледаше на това момиче като на любяща сестра и знаеше, че може да разчита на нейното съчувствие, никак не му беше трудно да се изповяда. С възхитителна яснота той я запозна с цялата поредица от събития — парите, които получи, желанието да празнува, двумесечния запой, визитата в кабинета на доктор Е. Джимпсън Мъргатройд, страшните думи на Е. Джимпсън, първата поява на лицето, втората поява на лицето, третата, четвъртата, петата и шестата поява на лицето. Той разказа историята си ясно и точно и далеч по-малко интелигентен слушател от Прудънс не би се затруднил да проследи сюжета. Когато свърши, тя остана мълчалива и замислена, вперила поглед в кравата.

— Разбирам — каза накрая. — Сигурно не ви е приятно.

— Не е — увери я Типтън. — Хич не ми е приятно.

— Всеки би се чувствал така.

— Щеше да е доста по-различно, ако ставаше дума за някое малко човече с черна брада. А това лице е нещо ужасяващо.

— Но нали не сте го виждал от първата вечер, която прекарахте тук?

— Не.

— Това е добре.

Типтън попита какво иска да каже с фразата „Това е добре“, а тя отвърна, че имала намерение да предложи теорията, че чудото си е стегнало багажа и е отишло по дяволите. Тук Типтън се поколеба. Не е ли по-вероятно, възрази той, само да се спотайва и да дебне момента? Не, отвърна Прудънс, според нея му е писнало от вечната боза на Типтън и си е върнало членската книжка, така че няма никакъв риск да се подкрепи — разбира се, умерено — в името на любовното обяснение.

Тя говореше толкова авторитетно, като човек, който знае много за лицата-фантоми и тяхната психология и думите й вляха кураж у Типтън. Когато се изправи, устните му бяха свити в решителна, смела гримаса.

— Добре — заяви той. — Ще гаврътна едно.

Не го сподели с Прудънс, но това, което му помогна да събере кураж, беше мисълта за бързината, която е от особена важност в такива моменти. Беше получил уверението, че Вероника Уедж още въздиша по оня акробатически трик с вилицата и чашата за вино, но като здравомислещ млад мъж, на него му бе ясно, че славата от разни акробатически трикове не е вечна. Още повече трябва да се има предвид заплахата от Фреди. Малката му приятелка беше отхвърлила идеята за някаква закачка между Вероника Уедж и тази видна англо-американска змия, но макар за момента да бе убедителна, съмненията отново се завръщаха и той твърдо вярваше, че трябва да си опече работата преди бившият му приятел да се върне и да поднови зловещото си ухажване.

— Ако ме извините — каза той, — ще отскоча до стаята. Там имам… Не, по дяволите, нямам.

— Какво щяхте да кажете?

— Бях започнал да казвам, че там имам една бутилка. Но си спомних, че я дадох на лорд Емсуърт. Нали разбирате, когато видях лицето през прозореца, реших, че е по-добре някой да се погрижи за нея, вместо мен. Срещнах Негова светлост да отива към стаята си и му я дадох.

— И сега е в стаята на чичо Кларънс?

— Така мисля.

— Ще ида да я взема.

— Създавам ви много проблеми.

— Ни най-малко. Тъкмо щях да почиствам спалнята на чичо, защото свърших с кабинета му. Ще донеса бутилката във вашата стая.

— Дяволски мило.

— Нали човек трябва да помага на другите? — отвърна Прудънс с оная тиха ласкава усмивка, с която Флорънс Найтингейл11 се е навеждала над болничното легло. — Мисля, че това е единственото стойностно нещо в живота — да помагаме на ближния си.

— Бих желал да мога да направя нещо за вас.

— Можете да ми дадете нещо за благотворителната разпродажба.

— Разчитайте на царско дарение. А сега се качвам в стаята си. Ако нямате нищо против, свържете се с мис Уедж и й кажете да бъде зад рододендроните след около двадесет минути. Като ми донесете бутилката, можете да оставите другото на мен.

III

Когато след около половин час Типтън Плимсол зае позиции на определеното място, у него не се забелязваше нищо от предишната плахост и липса на решителност. Напротив, беше наперен и уверен. Елексирът, който течеше по вените му, беше дал на целия му организъм оня подтик, от който организмът на всеки любовник има нужда, когато смята да сграбчи момиче в прегръдките си и да му каже: „Ти си жената на моя живот!“. В бързия поглед, с който удостои рододендроните, имаше намек, че те знаят какво могат да очакват от него, ако се опитат да му изиграят номер. Типтън си оправи връзката, изтупа една прашинка от ръкава на сакото си и се замисли върху идеята да замени „Жената на моя живот!“ със „Спътнице в моя живот!“, но го отхвърли като звучащо твърде туристически.

Пещерният човек, изпробвайки тежестта на соната си, преди да разкрие любовта си към избраното момиче, би стиснал ръката на Типтън и би го приветствал като побратим. И все пак, би било изопачаване на фактите, ако кажем, че под сърцатата външност не се спотайваше известно безпокойство. Макар че се чувстваше повече като някоя бурна природна стихия, отколкото като обикновен човек с очила с рогови рамки, Типтън не можеше да забрави, че е хвърлил предизвикателство към онова ужасяващо лице. На далеч по-малки провокации в миналото то беше отвръщало с мигновен контраудар, а окуражителните думи на Прудънс не бяха изтрили докрай тревогата, че ей сега няма да се появи на поста си. А ако го стореше — шат на всички внимателно обмислени планове. Човек не може да проведе успешно една такава деликатна операция като предложение за женитба, когато във врата му дишат призрачни лица. В този момент, повече отколкото във всеки друг, беше особено важно да остане насаме с обожавания обект.

Но минутите минаваха, нищо не се случваше и надеждата пусна филизи. Опитът му с лицето го беше научил, че то залага на бързото обслужване. Онзи ден в спалнята, например, едва беше отпил, и ето ти го проклетото — веднага влезе в действие. И в другите случаи не беше по-малко експедитивно. Типтън не можеше да не отчете, че сегашната туткавост на мъчителя звучи обещаващо. И тъкмо беше решил, че ще си даде още няколко минути, преди да прегърне теорията на Прудънс, че лицето е излязло в пенсия, когато едно остро изсвирване зад гърба му го накара да се огледа. И този поглед сложи край на всичките му надежди — от другата страна на главната алея, преграждайки изгледа към поляната, имаше една туфа преплетени храсти. И там, зад клоните им, дебнеше то. Този път носеше някаква брада асирийски тип, като че ли тъкмо се връщаше от бал с маски, но това не попречи на Типтън да го разпознае. Дълбоко отчаяние легна като воденичен камък на раменете му. Вече беше безполезно да чака Вероника и да приведе в изпълнение плана на Прудънс. Знаеше си силите. С разни зловещи лица, втренчени присмехулно в него, беше абсолютно неспособен да протегне ръце и да сграбчи любимото момиче. Той се обърна на пета и закрачи надолу по главната алея. Свиркането продължи и му се стори, че дочу едно „Хей!“, но не се обърна. Ясно беше, че не може да избегне появата на лицето, но имаше някакво слабо утешение в това, че поне може да му обърне гръб.

И тъкмо се беше изгубил от поглед, когато откъм къщата с радостна стъпка се появи Вероника Уедж. Последните няколко дни тя прекара в недоумение и тъга, също както и родителите й, заради явно влюбения ухажор, който след едно обещаващо начало бе забавил темпо. Онази разходка на терасата под лунната светлина я бе оставила с впечатлението, че е намерила своя спътник в живота и че я очакват изключителни събития още на следващия ден. Но той беше дошъл и отминал, както и още други дни след него, а Типтън продължаваше да се държи странно сдържано. Меланхолията вече я бе обгърнала тотално, когато се появи Прудънс със своята невероятна новина, че той иска да се срещнат зад рододендроните.

Вероника Уедж, както вече се каза, не бе особено интелигентно момиче, но ако не й се дава зор и й се отпусне малко време, беше способна на логическо разсъждение. Тази покана, рече си тя, може да значи само едно. Мъжете не се срещат току-така с момичета зад рододендроните. Мъж, който кани момиче на среща зад рододендроните, е мъж, който възнамерява да не се ослушва повече, а да пристъпи към същността. Или поне така разсъждаваше Вероника Уедж. И сега, като бързаше към уреченото място, душата й ликуваше, бузите й горяха, а очите й хвърляха искри. Ако би я видял някой фотограф, би надал възторжен вик.

След няколко секунди оживлението й видимо спадна. Като пристигна зад рододендроните и установи, че там е сама, я обхвана чувство на разочарование и подтиснатост. Спря и се огледа. Видя много рододендрони, но не и Плимсол, и тази липса я озадачи.

И все пак не й беше дадена възможност да се замисли, защото в този момент осъзна, че в края на краищата не е сама. До ушите й стигна едно изсвирване и някакъв глас произнесе „Хей!“. Като предположи, че това е липсващият Ромео и чудейки се защо е избрал да постави такова прозаично начало на поетичната сцена, тя припна по посока на звука. И като го стори, изведнъж се сепна, опулена и ужасена — от гъстака на храстите от другата страна на алеята се подаваше едно лице с очи вперени в нейните.

— Олеле! — писна тя и се дръпна назад.

Бил Листър, най-милият и най-благородният сред мъжете, би се натъжил, ако можеше да прочете в хубавата й главица заглавието от сутрешния брой „Световни новини“ — ДЕМОН РАЗПАРЧЕТОСВА КРАСИВА ДЕВОЙКА. Погълнат от мисълта за бележката, която искаше да предаде на любимата, той бе забравил какъв ужасяващ вид придава на честните му черти асирийската брада. Дори и гладко избръснат, Бил си оставаше, както вече казахме, не по вкуса на всеки. А така, както надзърташе иззад брадата на Фрути Бифън, представляваше гледка, от която даже на Жана д’Арк би й прилошало.

Но той беше подценил този факт. Всичко, за което мислеше, бе че най-накрая се е появил някой, който може да му услужи и да стане негов пратеник. Първоначалното му намерение бе да повери бележката на високия младеж с очилата с рогови рамки, който стоеше до рододендроните преди малко. Беше го видял да идва по алеята и си помисли, че има вид на симпатяга, който ще бъде очарован да свърши едно добро дело. Затова забърза през поляната, за да го причака. А оня тип само го бе изгледал хладно и бе отминал. Внезапната поява на Вероника няколко секунди по-късно му се видя като манна небесна. Девойките, помисли си той, имат по-нежни сърца от мъжете с очила с рогови рамки. Бил беше престанал да се надява на среща със самата Прудънс. Ако тя се разхождаше някъде из околностите на Замъка Бландингс, то очевидно те не бяха ония, които той бе избрал. А пък и бележката казваше нещата много по-ясно и красноречиво, отколкото би могъл да разчита, че ще го стори езикът му. Знаеше си, че не го бива много в устата.

Бил нямаше нищо против да разбере името на появилото се момиче, защото имаше нещо грубо в това „Хей!“, но май не се сети за друг начин да започне разговор, затова повтори обръщението, като този път се измъкна от шубрака и тръгна към нея. За беда, обаче, трябваше да се намери един корен в пръстта, който да го спъне и той политна напред с разперени ръце и пръсти, търсещи опора във въздуха. Това бе последното нещо, което би могло да възвърне разклатения вече дух на Вероника. Със седмици да беше репетирал, пак нямаше да изиграе по-реалистично и убедително ролята на демона, в момента в който започва да разпарчетосва красива девойка.

УЖАС В ЗАМЪКА БЛАНДИНГС, представи си утрешния вестник Вероника, бледнееща изпод ружа „Розова пъпка“. ОБЕЗОБРАЗЕНА ДО НЕУЗНАВАЕМОСТ. ОБЕЗГЛАВЕНОТО ТЯЛО НАМЕРЕНО В РОДОДЕНДРОНИТЕ.

Макар и дъщеря на войник, Вероника Уедж не беше героиня. На нейно място други по-безстрашни войнишки дъщери можеха да останат твърди и само да вдигнат вежди с едно хладно „Сър?“, но тя се паникьоса. Парализираните й долни крайници се размърдаха и тя препусна по алеята като хрътка, надушила дивеч. Чу тежки стъпки след себе си, после те спряха. Най-сетне наближи избавлението, т.е. къщата където майка й се разхождаше на терасата. Вероника се хвърли в прегръдките й с ужасени писъци.

А Бил се върна на поляната. Има моменти в живота, когато всичко е срещу теб, а този момент бе точно такъв и затова той се почувства подтиснат и обезверен. Скъпата му дружка Фреди беше говорил за тайната бележка, като че ли това е най-лесната и проста задача на света. А започваше да става ясно, че трябва да бъде цял Макиавели, за да я осъществи. Всеки момент някой обвинител можеше да се изправи насреща му и да го уличи, че не е истински градинар, а само бледо копие. Точно тази сутрин бе решил, че моментът е дошъл, когато лорд Емсуърт взе че довтаса и го заговори надълго и нашироко за цветя, за които той не бе и чувал. Вярно, беше отбил атаката с няколко майсторски „Да, м’лорд“ и „О, м’лорд“ и едно вдъхновено „А-а, това си-с-с-с-сигурно е та-т-т-т-така, м’лорд“, като остави на събеседника си останалите реплики. Но можеше ли това да се повтори отново без да се стигне до катастрофа? Познанството му с деветия граф Емсуърт, макар и кратко, го остави с впечатлението, че умът на последния не е остър като бръснач, но няма ли дори и той при втора среща да се досети, че този градинар е доста странен и да сметне, че препоръките му имат нужда от проверка?

Наложително беше — при това преди заник слънце — да намери някой любезен съучастник, който да занесе бележката на Прудънс. Грешката му дотук бе, че се стремеше да вербува разни очилати гости на Замъка, които едва го поглеждат и отминават, или пък невротични дами от висшата класа, които хукват като зайци, щом ги заговори. На него му трябваше, сега чак го разбра, пратеник от по-долните стъпала на социалната стълбица, на който да представи случая като търговско предложение — някой от кухненската прислуга, както каза Фреди, който би бил очарован да свърши работа за две-три монети. И тази мисъл тъкмо се бе появила в главата му, когато съзря на поляната трътлеста женска фигура, вероятно на готвачката, устремена към него. Това беше толкова очевидно, че сърцето му подскочи, като че ли е видял дъга в небето. Като стисна бележката в едната ръка и два шилинга и половина в другата, той забърза да я посрещне. Само преди малко си беше представял, че Господ му праща на помощ Вероника Уедж. Сега правеше същата грешка по отношение на нейната майка.

Грешката, в чийто плен беше попаднал, съвсем не бе необикновена. Почти всеки, който за пръв път виждаше лейди Хърмион Уедж, я вземаше за готвачка. Това, което Бил оцени неправилно, бе, че въпросната персона е мила готвачка, сърдечна и отзивчива готвачка, която ще подскочи от радост, ако й се удаде възможността да подпомогне един влюбен в неволя. Бил не забеляза, че изражението й бе като на разярена готвачка, чиито най-съкровени чувства са били накърнени и която възнамерява да разнищи нещата без отлагане.

Обилно наквасените в сълзи излияния на дъщеря й бяха изпълнили гърдите на лейди Хърмион Уедж с толкова бурни антибрадоградинарски чувства, че тя за малко не се задуши. И най-кротката майка би се възмутила, ако някой градинар погне детето й, а тя съвсем не беше кротка. Като наближи Бил, лицето й беше огненочервено, а от устата й напираха толкова много гневни думи, че трябваше да спре, за да избере с коя да започне.

И точно по време на тази пауза Бил напъха в ръката й бележката и двата шилинга и половина, молейки я да прибере второто, а първото да даде тайно на мис Прудънс Гарланд и да внимава — това го подчерта — да внимава лейди Хърмион да не види.

— Тази е от най-страшните — рече Бил. — Истинска хиена и то от най-кръвожадната порода. Но ти сигурно я знаеш — добави той съчувствено, защото се сети, че доблестната душа пред него трябва да е имала много битки за препечените филийки и ястията с демоничната леля на Пру.

Някаква странна строгост се появи в погледа на лейди Хърмион.

— Кой си ти? — попита тя с нисък, хрипкав глас.

— О, всичко е наред — каза Бил успокоително. Още повече я харесваше заради тази нейна тревога за благоприличието. — Няма нищо нередно. Името ми е Листър. Мис Гарланд и аз сме сгодени. А проклетата Уедж я пази под ключ и следи всяка нейна стъпка. Не жена, а дявол. Ако има нужда от нещо, то е една лъжица арсеник в супата колкото може по-скоро. Предполагам, не можеш да се погрижиш за това? — добави той ведро, защото сега, когато нещата бяха потръгнали, се чувстваше много, много весел.

IV

Меденият глас на часовника над оборите тъкмо бе отбелязал дванадесет с оня плавен, почтителен тон, с който икономът обявява сервираната вечеря, когато облените в слънце красоти на Замъка Бландингс засияха още повече — Фреди Трийпуд пристигна в двуместния си автомобил. Вече бе приключила визитата му в Устършър у Фаншоу-Кадуикови и можеше да се предполага, че раздялата им е била мъчителна. Но той пое пътя си без угризения, защото се канеше да остане една нощ у семейство Финч в Шропшър. Трябваше да направи голямо отклонение, за да се отбие пътьом в Замъка, но Фреди гореше от нетърпение да види Бил и разбере как се справя в негово отсъствие.

Една проверка на околностите не му разкри издирвания обект, но му даде възможност да се види с баща си. Лорд Емсуърт, официален — та чак натруфен — в тъмен костюм последна мода и риза с твърда яка, се беше облегнал на парапета на кочината и общуваше със свинята си.

Свикнал да вижда своя създател в панталони до глезена и старо ловджийско яке с дупки на лактите, Фреди не можа да подтисне учудения си вик, достатъчно звучен, за да привлече вниманието на първия. Лорд Емсуърт се обърна, намествайки пенснето си, и това, което видя през него, когато го нагласи, също извика внезапен вопъл на устните му.

— Фреди! За бога, мислех, че си на гости. За дълго ли се връщаш? — попита той с вълнение, докато бащиното му сърце тупкаше тревожно.

Фреди облекчи страховете му.

— Само минавам, татенце. Трябва да съм у семейство Финч за обяд. Ами ти, каква е тая премяна?

— Ъ?

— Дрехите. Много си се изтупал.

— А — лорд Емсуърт кимна разбиращо. — Пътувам за Лондон с влака в дванадесет и четиридесет.

— Трябва да е нещо много важно, та да се изстреляш за Лондон по това време?

— Важно е. Особено важно. Ще се видя с чичо ти Галахад във връзка с друг художник за портрета на свинята ми. Онзи първият…

Тук лорд Емсуърт трябваше да спре, за да се пребори с чувствата си.

— Но защо не му изпратиш телеграма или просто не му се обадиш?

— Да му изпратя телеграма? Да му се обадя? — ясно беше, че на лорд Емсуърт не му бяха дошли наум тези разумни възможности. — Да му се не види, можех да го направя, защо не? Но вече е твърде късно — въздъхна той. — За беда забравих, че утре е рождения ден на Вероника и не съм й взел подарък. Майка й настоява да ида до Лондон и да поправя пропуска.

Нещо проблесна на слънцето. Беше монокълът на Фреди, който подскочи на носа на притежателя си.

— Мили боже! — възкликна той. — Рожденият ден на Вий? Ами да. Добре, че ми напомни. Напълно ми излезе от ума. Слушай, татко, ще направиш ли нещо за мен?

— Какво? — попита лорд Емсуърт предпазливо.

— Решил ли си какво ще купиш на Вий?

— Мислех си за някаква не много скъпа джунджурия, каквито момичетата обичат. Леля ти предложи ръчен часовник.

— Браво. Това ме устройва идеално. Иди в „Аспиналс“ на Бонд стрийт. Там имат всякакви часовници. Като стигнеш там, кажи им, че си упълномощен да действаш от името на Ф. Трийпуд. Оставих им огърлицата на Аги за почистване и поръчах още един медальон за Вий. Кажи им да изпратят огърлицата на… Схващаш ли, татко?

— Не — отвърна чистосърдечно лорд Емсуърт.

— Много е просто. От една страна — огърлицата, от друга — медальонът. Кажи им да изпратят огърлицата на Аги в Париж, хотел „Риц“…

— Коя — попита лорд Емсуърт леко заинтригуван — е Аги?

— Хайде, татенце. Какво ти става? Жена ми.

— Мислех си, че жена ти се казва Франсис.

— Е, не се казва Франсис. Казва се Ниагара.

— Какво странно име.

— Родителите й са прекарали медения си месец в хотел „Ниагара“.

— Ниагара е град в Америка, нали?

— Не толкова град, колкото голям водопад.

— Винаги съм го мислел за град.

— Нещо са те заблудили, татенце. Но, ако нямаш нищо против, да се върнем към същността. Времето лети. Кажи на ония симпатяги в „Аспиналс“ да изпратят по пощата огърлицата на Аги в Париж, хотел „Риц“, а ти донеси медальона. Не се бой, няма нужда да се бъркаш, платено е. Е, както виждаш, и бебе ще се справи.

— Бебе ли имаш? Момче ли е? Колко е голямо? Как се казва? На тебе ли прилича? — попита лорд Емсуърт, като изпита внезапно съжаление към злочестото отроче.

— Друго говорех, татко — търпеливо поясни Фреди. — Исках да кажа, че работата е фасулска. Всичко ли разбра правилно?

— Разбира се.

— Я да го чуя от твоята уста?

— Има медальон и огърлица…

— Само не ги обърквай.

— Никога нищо не обърквам. Искаш да изпратя медальона на жена ти и да донеса…

— Не, не, точно обратното.

— Хм, да, както щях да кажа преди малко, обратното. Напълно ясно ми е. Я ми кажи — лорд Емсуърт се върна на въпроса, който наистина го бе заинтригувал, — защо на Франсис прякорът й е Ниагара?

— Тя не е Франсис, същото важи и за прякора й.

— Какво за прякора й?

— Прякорът й не е Ниагара.

— Но нали ми каза, че й викат Ниагара. Бебето с нея в Париж ли е?

Фреди измъкна светлосиня кърпичка от ръкава си и попи чело.

— Слушай, татенце, имаш ли нещо против да отложим тоя разговор? Не за огърлицата и медальона, а за Франсис и бебетата…

— Харесва ми името Франсис.

— И на мен. Направо е музика в ушите ми. Но нека да го оставим настрана. По-добре ще е да го забравим. И двамата, скъпи ми татко, ще се почувстваме по-спокойни и по-щастливи.

Лорд Емсуърт нададе доволен вик.

— Чикаго!

— Ъ?

— Не Ниагара. Чикаго. Това е градът, за който си мислех. В Америка имаше един град Чикаго.

— И още си беше там, когато тръгвах. Е, нещо да се е случвало тук напоследък? — попита Фреди, решен да промени темата, преди родителят му да е започнал да пита защо са си кръстили бебето Индианополис.

Лорд Емсуърт се замисли. Тези дни беше променил диетата на Императрицата, при това доста резултатно, но нещо му подсказваше, че тази новина няма да заинтригува по-малкия му син, на когото винаги му е липсвала дълбочина. Ровейки се в смътните си спомени, той се сети за един разговор, който бе водил със зет си, полковник Уедж, половин час по-рано.

— Чичо ти Егбърт е много ядосан.

— За какво?

— Казва, че градинарите преследвали Вероника.

Това порази Фреди, който иначе беше мъж с широки възгледи. Вярно, братовчедка му Вероника беше твърде изкусително момиче, но той смяташе, че английските градинари са по-въздържани.

— Преследвали са я? Градинарите? Искаш да кажеш банда градинари?

— Не, сега си спомних, не всички градинари, а само един. И макар че не разбирам много, май не бил точно градинар, а онзи младеж, който е влюбен в братовчедка ти Прудънс.

— Какво!

Земята под краката на Фреди се завъртя и той докопа перилата на свинарника. Като се подпря на тях, замаяно заопипва носа си за монокъла, който отново бе дезертирал от поста си.

— Така поне твърди Егбърт. Но ми се струва странно. В такъв случай би трябвало да преследва Прудънс. Вероника изтичала при леля ти Хърмион, а пък тя веднага отишла при оня тип, за да го пита на какво прилича това. А той й дал бележка и два шилинга и половина. И тук — призна лорд Емсуърт — нещо не ми е много ясно. Не мога да разбера защо, ако тоя човек е влюбен в Прудънс, ще трябва да поверява тайната си кореспонденция на Хърмион, нито пък защо ще й дава два шилинга и половина. Хърмион си има достатъчно нари. Но, както и да е.

— Извинявай, татко — изхъхри Фреди, — ще тръгвам. Трябва да обмисля добре някои неща.

Той отново бръкна за кърпичката и отново попи чело. Историята, която така бе озадачила лорд Емсуърт, не представляваше никаква загадка за него. Ясно беше, че за втори път бедничкият Мазол беше сгафил и бе разбил на пух и прах превъзходния план, начертан специално за негово добро. Родителят не го бе споменал, но Фреди предполагаше как е свършил епизодът — Бил е бил изхвърлен за ухото от леля Хърмион като мокро коте. Несъмнено по това време нещастникът ближеше раните си в „Гербът на Емсуърт“ и довършваше с опаковането на багажа. В този момент му беше невъзможно да отиде там и да поговорят. Закъснението би означавало да не удостои с присъствието си обеда у тръпнещите в очакване домакини. С Финчови от Шропшър не може човек да си играе на иди ми-дойди ми, точно както и с Фаншоу-Кадуикови от Устършър.

Фреди тръгна бавно и не бе изминал много, когато забеляза една от ония груби скамейки, които по някакъв начин успяват да ти се изпречат на пътя всеки път, колчем тръгнеш из околностите на някоя провинциална къща. Въпросната скамейка със сигурност не би спряла Фреди, ако не бе забелязал, че на нея седи братовчедка му Вероника Уедж. Още повече, че до ушите му стигна жално подсмърчане и в следващия момент той установи, че момичето плаче. Това бе единствената гледка, която би могла да отклони мислите му от проблема с Бил. Не беше от мъжете, които биха подминали нехайно, когато самата Красота им се явява на пътя, изпаднала в беда.

— Хей, Вий, какво става — каза той, като ускори крачка. — Случило ли се е нещо?

Точно от това имаше нужда Вероника Уедж — от един отзивчив слушател, на когото да разкаже подробно странното поведение на Типтън Плимсол. Тя изплака историята си с прочувствени думи и след малко Фреди, който имаше меко сърце, се озова с братска ръка около кръста й, а след още малко вече я обсипваше с братски целувки. След като разказът приключи, той я възнагради с цял океан от охкане и тюхкане, като в същото време продължаваше да раздава още и още целувки.

На известно разстояние от тях, скрит зад едно дърво, Типтън Плимсол наблюдаваше мрачно срещата на влюбените с чувството, че някой го е млатнал с чук зад ухото.

V

Лорд Емсуърт пристигна в Лондон малко преди пет и взе такси до Клуба на заслужилия консерватор, където си запази стая за нощта. Бил, който пристигна по същото време, защото беше в същия влак, пое директно към щаб-квартирата на Почитаемия Галахад Трийпуд на Дюк стрийт.

В момента, в който лейди Хърмион бе експлодирала като спукана книжна кесия, разкривайки самоличността си, той осъзна, че ситуацията налага спешна среща и разговор с този изобретателен светски лъв. Макар краткият оглед на нещата да му подсказваше, че човешка ръка не може да се справи с положението, все пак се надяваше умът, който е оженил Рони Фиш за оная хористка изпод лапите на сто кръвожадни лели, да заработи и сега с цялата си първична мощ и да измъдри някое гениално разрешение на проблема.

Бил откри Почитаемия Галахад да стои до колата си пред входа и да си бъбри с шофьора. Задълженията на чичо Гали бяха свещени за благородната му душа, затова той се канеше да тръгне за Бландингс, където да присъства на тържеството по случай рождения ден на племенницата си Вероника.

Като видя Бил, Гали първо мигна учудено, а в следващия момент внезапно изпита тревога. Трябва да е станал някакъв провал. За мозък схватлив като неговия, присъствието на младежа на Дюк стрийт, а не с гребло в ръка в градините на Бландингс, съвсем очевидно внушаваше горния извод.

— За бога, Бил — викна той. — Какво правиш тук?

— Мога ли да поговоря с теб насаме, Гали? — каза Бил, мятайки недоволни погледи към шофьора, чиито големи розови уши стърчаха като на жираф и чието цялостно поведение показваше най-искрен интерес и сърдечно желание да чуе всичко.

— Ела насам — каза Гали и го дръпна надолу по улицата, извън слуховия обсег на любопитния. — Е, разправяй сега, какво става? Защо не си в Бландингс? Не ми казвай, че пак си забъркал каша и са те изритали!

— Всъщност, точно това направих. Но грешката не беше моя. Откъде да знам, че не е готвачка? Всеки на мое място би се заблудил.

Макар и все още в неведение какво точно се случило, Почитаемият Галахад лесно се сети кой в Замъка Бландингс може да бъде взет за готвачка.

— Говориш за сестра ми Хърмион, нали?

— Да.

— Помислил си, че е готвачката. При което…

— … й дадох два шилинга и половина и я помолих да предаде тайно бележката на Пру.

— Ясно. И тя се разфуча и те натири от градината. Гледай ти — сбърчи чело Почитаемият Галахад. — Чудна работа. Съвсем същото нещо се случи преди тридесет години със стария ми приятел Стифи Бейтс, само че той сбърка бащата на момичето с иконома. Хърмион задържа ли двата шилинга и половина?

— Не. Запрати ги по мен.

— А, значи си бил по-голям късметлия от Стифи. Той пусна на татенцето десет шилинга, а старецът му със старец се лепна за тях като пиявица. Спомням си, че Стифи не можеше да си намери място от яд затова, че е платил десет шилинга, за да бъде юркан през живия плет с градинарска вила. Той беше от ония хора, които щом са си платили, трябва да си получат полагаемото. Но как стана така, че срещна Хърмион?

— Дойде да ми вряска, че съм преследвал дъщеря й.

— Искаш да кажеш племенницата й.

— Не, дъщеря й. Едно високо малоумно момиче с опулени очи.

Почитаемият Галахад пое шумно въздух.

— Значи такава ти се е сторила Вероника, а? Странен поглед, Бил. Обикновено мъжете я сравняват с богиня. Е, както и да е, така е по-добре. Ситуацията е достатъчно сложна и щеше да се оплете още повече, ако имаше опасност да прехвърлиш обожанието си върху нея. Но ако чувствата ти към нея са толкова хладни, защо си я преследвал?

— Исках да й дам бележката за Пру.

— А ясно. Да, разбира се. И какво пишеше в бележката?

— Че съм готов да направя всичко, което иска — да се откажа от рисуването и да се захвана с оная моя кръчма. Сигурно Фреди ти е казал.

— Да, имам някаква представа. Е, колкото до бележката, не се тревожи. Тъкмо тръгвам за Бландингс и ще се погрижа да я получи.

— Много мило от твоя страна.

— Дребна работа. Това ли е писъмцето? — попита Почитаемият Галахад, поемайки плика, който Бил беше измъкнал от вътрешния си джоб като заек от цилиндър. — Малко е омазано с честна пот — добави той, оглеждайки го критично през монокъла си, — но не мисля, че Пру ще има нещо против. Значи така, решил си да поемеш в ръце „Черницата“? Намирам го за мъдро. В днешно време не си струва да се разправяш с изкуство. По-добре се закачи за някое изгодно търговско начинание. Не виждам причина да не направиш истинско бижу от „Черницата“. Особено ако я модернизираш малко.

— Точно това иска и Пру. Плувен басейн, кортове за скуош и разни подобни.

— Естествено, но ще ти трябва капитал.

— Там е работата, я!

— Бих желал да ти помогна. Ако го имах, щях да ти го дам начаса, но преживявам с дажбата от имението, която ми се полага като на по-млад брат. Имаш ли наум някой, от когото можеш да изкопчиш нещо?

— Пру се надяваше лорд Емсуърт да пусне малко. След като се оженим, разбира се. Но бедата е, че му казах да иде да се удави в блатото.

— Е, голяма работа. Какво от това?

— На него не му хареса много.

— Все още не те разбирам.

— Ами не мислиш ли, че не съм си постлал добре, ако ще искам подкрепата му?

— Разбира се, че не мисля. Кларънс никога не помни повече от десет минути това, което му казват хората.

— Но той ще ме познае, като ме види отново.

— Като човека, който е оплескал нещата с портрета на свинята му? Може и да му се яви смътен спомен, че някъде те е виждал, но това ще е всичко.

— Наистина?

— Абсолютно.

— Тогава защо — попита разпалено Бил, потрепервайки от самосъжаление при мисълта какви мъки бе понесъл, — защо ме накара да нося оная проклета брада?

— Изцяло от възпитателни подбуди. Всеки млад мъж, който навлиза в живота, трябва да сложи изкуствена брада, макар и само за ден-два. Това укрепва волята и го учи, че сме на тоя свят не само за удоволствия. И като отвори дума, не забравяй — имал си голям късмет, че си бил с брадата, когато си срещнал сестра ми Хърмион. Сега, когато те види без нея, тя няма да те познае.

— Кога имаш предвид?

— Когато утре дойдеш в Замъка.

— Когато… дойда… Какво?

— А, не ти ли казах? Докато си говорехме — обясни Почитаемият Галахад, — ми дойде на ум едно абсолютно просто решение на проблема ти. Кларънс ще дойде при мен да се консултира по въпроса за друг художник на Императрицата. Обади ми се от Маркет Бландингс, че ще бъде тука малко след пет. Когато пристигне, ще те представя за новия кандидат. Това ще реши всички трудности.

Бил зяпна. Лицето му заприлича на котка, уцелена от бой-скаут с тухла четворка. Човек трябва да почита гениалните умове, но те направо го оставят без дъх.

— Няма да успееш.

— Разбира се, че ще успея. Ще бъда безкрайно изненадан, ако се появи поне една засечка в преговорите. Скъпи момко, бил съм в близки контакти с брат ми Кларънс повече от половин век и го познавам от главата до върха на обувките. Коефициентът му на интелигентност е с около тридесет пункта по-нисък от този на някоя не особено съобразителна кокошка. Това, в което се съмнявам, са твоите възможности да не го разочароваш в относително малкия период от време, преди да се е предоставила възможност да измъкнеш Прудънс от Замъка и да се ожените. При първия опит май си се провалил.

Бил го успокои, че в това отношение всичко е наред — научил си е урока. И в този момент иззад ъгъла на Сейнт Джеймсиз стрийт се появи клатушкайки се лорд Емсуърт. Бил усети нов прилив на надежда. Планът, който благодетелят му бе начертал, изискваше от другата страна да има един разсеян и тъповат участник, а деветият граф Емсуърт несъмнено имаше вид точно на това, че и повече.

Лондон с неговата врява и блъсканица, с ръгащите се хора й омнибуси, хукнали след невинния човек като хрътки след заек, винаги разтреперваше господаря на Замъка Бландингс и смъкваше умствените му способности още няколко пункта по-надолу от гореупоменатото ниво. В този момент той стоеше в началото на Дюк стрийт и се попипваше за пенснето си, което в следствие на опасното пресичане на главната улица, беше напуснало с подскок мястото си. Устата му зееше, шапката му се бе килнала, а очите блуждаеха кой знае къде. Даваше отлични перспективи от гледна точка на някой уличен джебчия, а Бил, макар и да не бе такъв, също остана доволен.

— А, ето го и него — обади се Гали. — Сега слушай внимателно. Ще чакаш, докато се приближи, а после ще кажеш, че много бързаш. Ще вървиш бавно до Сейнт Джеймсиз Палис12 и ще се върнеш обратно. Останалото остави на мен. Ако не знаеш какво извинение да си намериш затова, че се връщаш, можеш да се престориш, че си забравил да ме питаш нещо. Здравей, Кларънс.

— А, Галахад — каза лорд Емсуърт.

— Трябва да тръгвам — обади се Бил и сърцето му трепна, когато пенснето на новодошлия се закова върху него. Въпреки уверенията на своя благодетел, не можеше да подтисне известно безпокойство и страх, озовавайки се очи в очи с човека, с когото предишната среща се бе оказала толкова мъчителна.

И все още не се бе успокоил, когато след препоръчаната кратка обиколка се върна на Дюк стрийт и установи, че Почитаемият Галахад му се усмихва окуражително.

— Скъпи приятелю. Връщаш се, а? Превъзходно. Ще ми спестиш един разговор от провинцията. Познаваш ли брат ми? Лорд Емсуърт, мистър Хандсиър.

— Приятно ми е — каза лорд Емсуърт.

— Приятно ми е — отвърна нервозно Бил.

Той отново почувства безпокойство и страх. Ще бъде прекалено да се каже, че деветият граф бе вперил остър поглед в него, защото на късогледия благородник изобщо не му се удаваха острите погледи, но той определено се пулеше някак напрегнато. И наистина, току-що на лорд Емсуърт му бе минало през ума, че някъде и някога е виждал Бил. Може би в клуба.

— Изглеждате ми познат, мистър Хандсиър — каза той.

— О, така ли?

— Ами естествено — намеси се Гали. — Страхотно е известен нашият Хандсиър. Има го непрекъснато по вестниците. Я кажи, скъпи ми Хандсиър, много ли си зает сега?

— О, не — отвърна Бил.

— Можеш ли да приемеш една поръчка?

— О, да.

— Браво. Виждаш ли, брат ми се чудеше дали може да те придума да дойдеш в Бландингс утре с него и да нарисуваш портрет на свинята му. Сигурно си чувал за Императрицата на Бландингс?

— О, разбира се.

— Чувал сте? — оживи се лорд Емсуърт.

— Скъпи ми братко — захили се под мустак Гали, — разбира се. Като водещ английски художник анималист, на Хандсиър това му е работата — да държи под око най-прочутите прасета в страната. Да не кажа, че той изучава снимки на Императрицата от доста време.

— О-о, от години.

— Виждал ли сте някога по-прекрасно животно?

— Никога.

— Тя е най-охранената свиня в Шропшър — каза Гали, — като изключим лорд Бърслъм, който живее оттатък Бриджпорт. Ще ти хареса да я рисуваш. Кога каза, че се връщаш в Бландингс, Кларънс?

— Утре в дванадесет и четиридесет и две. Може би ще се срещнем на гара Падингтън, мистър Хандсиър? Превъзходно. А сега, боя се, че трябва да ви оставя. Трябва да ида до един бижутерски магазин на Бонд стрийт.

И той се заклатушка нататък, а Гали погледна към Бил с обяснимо задоволство.

— Готово, момко. Какво ти казвах аз?

Бил дишаше тежко, като човек минал през емоционално изпитание.

— Защо точно Хандсиър? — попита той накрая.

— Кларънс ми е казвал, че винаги се възхищавал на неговия „Елен в засада“. Оттук ми се отвори приказката.