Пълнолуние в Бландингс

I

Един племенник с цял взвод от лели, който от невръстна възраст е свикнал да изпълнява бързо и съвестно желанията им, автоматично се спуска в действие при команда от тяхна страна, дори и след като вече е станал солиден женен мъж с важен пост в една от водещите американски фирми за производство на кучешки бисквитки. Пратен от леля си Хърмион да намери Бийч, Фреди не й се изстъпи с ръце на кръста и не й отвърна, че ако й се иска да влезе във връзка с персонала, може и сама да им позвъни — не, нищо подобно; той направо хукна презглава да изпълни заръката и едва когато стигна до вратата на кухненския килер, му мина през ума, че ролята на момче за всичко е под достойнството на един вицепрезидент и тази мисъл го накара да спре. А след като спря, осъзна, че мястото му е обратно в гостната, която изобщо не трябваше да напуска, а дългът му — да съкруши с медени слова съпротивата на своята родственица срещу бедния Мазол. Трудна задача, разбира се, но не и извън силите на човека, който съвсем наскоро успя да засвири по сърцата на майор Р. Б. и лейди Емили Финч като по две гъдулки.

Когато стигна до гостната, той установи, че в краткия интервал докато отсъстваше, Бил се е изнесъл, вероятно с наведена глава, през френския прозорец. Но квотата на влюбените оставаше непроменена, тъй като междувременно се бе появила Прудънс и видът й показваше безпогрешно, че е била запозната със състоянието на нещата. В очите й се четеше болка и може би затова тя дъвчеше една препечена филийка с масло твърде съкрушено за човек с апетит.

Лейди Хърмион продължаваше да се пъчи зад чайника, все така скована и неподвижна, като че ли някой скулптор я беше убедил да му позира за Статуята на Лелята. През всичките тези години, в които са се познавали, Фреди никога не я беше виждал да представя така убедително събирателния образ на Лелята, цялата Леля и нищо друго, освен Лелята, и сърцето му направо слезе в петите. Дори и лейди Емили Финч беше по-податлив обект, макар че по ум приличаше на твърдоглаво муле — едно животно, с което освен друго я свързваше и прилика в лицето.

— Мазола отиде ли си? — попита той и си повтори наум няколко фрази, които да употреби по-късно.

— Отиде си — отвърна Прудънс, преглъщайки поредната горчива хапка препечена филийка с масло. — Отиде си без да промълви и дума. Потъна преди да мога да го погледна. О, Господи, ако някои хора тук имаха сърца, Замъкът Бландингс щеше да бъде по-красиво кътче.

— Добре казано, фъстъче — кимна одобрително Фреди. — Напълно подкрепям. Това, от което се нуждае старата барака, е няколко капки човешка топлина. Ако искаш моя съвет, лельо Хърмион, време е да запееш друга песен.

Лейди Хърмион, без да обръща внимание на този апел, го попита дали е видял Бийч, а Фреди отвърна, че не го е виждал, че не иска да го види и ще й каже защо. А именно, защото се е надявал, че по-добрата й страна ще надделее и ако тя му отдели няколко минути от ценното си време, той би желал да изтъкне някои аргументи, които да я накарат да погледне с по-благо око на двамата влюбени, които така безсърдечно са разлъчени един от друг.

Лейди Хърмион, която имаше пристрастие към простите фрази, рече: „Дрън, дрън, та пляс“. Фреди, клатейки глава, отвърна, че не този дух е очаквал да срещне у нея. А Прудънс, която въздишаше изтежко и на интервали, включи в разговора имената на Саймън Легри18 и Торкемада19, размишлявайки защо се разтягат такива локуми за тяхната брутална и нечовешка жестокост, когато има други (които е готова да назове, ако трябва), които направо могат да ги натикат в миша дупка.

Лейди Хърмион отсече: „Стига толкоз, Прудънс“, а Фреди оспори това изявление.

— Съвсем не, лельо Хърмион. Сега ще направим едно закрито заседание и ще обсъдим проблема в детайли. Ти какво имаш против бедния Мазол? Този е въпросът, с който искам да започна.

— А пък този е въпросът — отвърна лейди Хърмион, — с който аз искам да започна. Ти лично участваш ли в отвратителния номер на Галахад?

— Ъ?

— Много добре знаеш какво питам. Става дума за това да доведете тоя младеж в къщата ми под фалшиво име.

— А, това ли? Добре, ще ти кажа. На практика аз не участвах в деянието, което спомена, в противен случай никога нямаше да изтърся оная глупост. Но ако ме питаш дали подкрепям с душа и сърце каузата на Мазола, то отговорът е положителен. Смятам, че връзката между него и това младо девойче е истинско бижу в най-точния и дълбок смисъл на тази дума.

— Само така, Фреди — подскочи Пру, удовлетворена от подобно отношение.

— Дрън, дрън, та пляс — отсече лейди Хърмион. — Този мъж прилича на горила.

— Бил не прилича на горила! — викна сърцераздирателно Прудънс.

— Да, прилича — каза Фреди, който макар и на страната на Бил, беше честен. — Що се отнася до външната обвивка, добрият стар Мазол може да иде право в зоопарка и там ще му опънат червен килим. Но този въпрос, струва ми се, има малка, или даже никаква връзка с обсъждания проблем. Никъде не е написано, доколкото знам, че един човек не може да прилича на горила и пак да си има всички качества за добър съпруг и любящ баща, извини ме, че го споменавам, Пру. Просто надникнах в бъдещето за момент.

— Много правилно — успокои го Прудънс. — Продължавай. Справяш се отлично.

— Твоята грешка, лельо Хърмион, е че позволяваш външността да влияе прекалено много на преценките ти. Хвърляш едно око на Мазола и си казваш: „Божичко! Да не дава бог да срещна тоя тип по тъмно“, като пренебрегваш факта, че под зловещата външност бие едно от най-големите сърца, каквито не се срещат под път и над път. Не лицето има значение, а душата, и в това отношение Мазола няма грешка.

— Ще млъкнеш ли най-после?

— Не, лельо Хърмион — отсече твърдо младият продавач на кучешки бисквитки. — Няма да млъкна. Дошло е време да си кажем всичко. Мазола, както ти казах и преди, е бомба момче. И, мисля, ти споменах, че притежава една пивница, която има нужда само от малък капитал, за да се превърне в златна мина.

Лейди Хърмион потрепера. Тя не си падаше по кръчми.

— Фактът, че този младеж може да има светло бъдеще като келнер — изсъска тя, — не ми се струва достатъчен аргумент в полза на брака му с моята племенница. Не желая да чувам повече за мистър Листър.

Това желание не беше изпълнено. Пред френския прозорец се чу шум и ето че Гали влезе с танцова стъпка и с вид на доволен човек. Не знаеше какъв е европейският рекорд за двеста метра пробег до свинарник, подкупване на свинаря и двеста метра пробег обратно, но беше почти сигурен, че ако не го е стигнал, то е било въпрос на секунди. Струваше му се, че за толкова кратко време нищо лошо не би могло да се случи с протежето му и първия тревожен трепет, който смути това спокойствие, дойде, когато се огледа из стаята и видя, че го няма.

— Хей — каза той, — къде е Хандсиър?

Точно в този момент лейди Хърмион имаше вид на готвачка, която се кани да съобщи, че напуска вечерта преди голямото парти.

— Ако имаш предвид мистър Листър, твоят приятел с кръчмата, той си тръгна.

Прудънс издаде дълбока въздишка.

— Леля Хърмион го изгони, чичо Гали.

— Какво!

— Тя разбра кой е.

Гали зяпна сестра си, изумен от факта, че тя може да притежава това, което му се струваше почти нечовешка проницателност.

— Как, по дяволите, го направи — попита той стреснат.

— Фреди беше така любезен да ми каже.

Гали се обърна към племенника си и монокълът му изстреля един огнен поглед.

— Ти, плиткоумен малък имбецил!

В този момент Фреди постави двата въпроса, за които споменахме по-рано, и продължи с аргументите, изложени в предната глава. Той говореше красноречиво и прочувствено и тъй като в същото време и чичо му говореше красноречиво и прочувствено, се получи известен смут и гюрултия. Едновременно с тях Прудънс даваше своя дял, протестирайки с ясното си сопрано, че възнамерява да се омъжи за човека, когото обича, независимо от това какво казват другите и колко често роднините й със сърца от камък ще изхвърлят бедното ангелче за ухото. В тази врява ролята на лейди Хърмион се сведе приблизително до тази на председател на бурно събрание на акционери. Тя се опитваше да въведе ред като тропаше с една лъжица по масата, когато Вероника влезе през френския прозорец и когато я видяха, шумотевицата секна. Хората, които я познаваха, предпочитаха да спират пререканията, щом тя се появи, защото винаги искаше да й се обясни за какво спорят и когато й се обяснеше, тя винаги искаше да започнат да й обясняват отначало. А когато нервите са опънати, подобно нещо направо те изкарва от кожата.

Гали престана да нарича Фреди с разни имена. Фреди спря да маха с ръце и да призовава чувството за справедливост на първия. Прудънс спря да казва, че щяла да натрие носовете на всички, като я намерят някоя сутрин удавена в езерото. А лейди Хърмион спря да хлопа по масата с лъжицата. Беше като неочаквана стачка в консервна фабрика.

Вероника сияеше. Дори и на оная фотография, снимана след карнавала в помощ на безработните учители, на която е облечена като Духът на спортната площадка, тя не изглеждаше така невинно прекрасна. Беше получила някакво уголемяване на очите и предните зъби, а по бузите й цъфтеше руменина. На дясната си ръка носеше най-хубавата гривна, която Шрусбъри можеше да предложи, а по нея висяха и още други украшения. Но Вероника побърза да покаже на всички, че жаждата й за бижута в никакъв случай не е утолена.

— О, Фред-дий, върна ли се чичо Кларънс?

Фреди прокара изтощена ръка по челото си. Той тъкмо имаше чувството, че е на път да удържи победа в спора, на който нейната поява сложи точка, и това прекъсване го беше раздразнило.

— А? Да, татко е някъде тука. Сигурно ще го намериш в свинарника.

— Ти донесе ли ми подарък?

— О, подаръка? Подаръка. Да. Тука е. Заповядай, с поздравления и най-добри пожелания.

— Благодаря ти, Фред-дий — каза Вероника и се оттегли в един ъгъл, за да го разгледа.

Като правило, както казахме, хората спираха споровете в присъствие на това момиче, и така бяха сторили и сега. Но различните теми в дневния ред бяха толкова парещи, че не мина и минута, когато дискусията се разгоря с нова сила. В началото тя се провеждаше шепнешком, но постепенно набра мощ и след малко консервната фабрика отново действаше с пълен капацитет.

Гали каза, че винаги е имал лошо мнение за интелигентността на племенника си и никога не би рискувал да заложи на него в конкурс за интелигентност срещу тригодишно дете с тиква вместо глава, но тази последна проява на растящата му малоумност му е нанесла потресающ и болезнен шок, тъй като според него вече надминавала границите на възможното. Преди години, спомни си той, когато му показали невръстния Фредерик в люлката, го обхванало силното убеждение, че единственото разумно нещо, което родителите му можели да сторят, било да преглътнат щетите и да го удавят в едно ведро и той все още се придържал към този свой възглед. Можело е да се спестят много беди.

Фреди каза, че започвало да му се струва, че на тоя свят не съществува справедливост. Ако някога е имало човек, който е бил оставен да влезе в капана заради липса на информационен обмен между звената, то този човек е той. Защо не му е било казано? Защо не е бил запознат? Една проста бележчица би свършила работа, но такава не е била изпратена! Ако присъдата на потомствата се окаже различна от признанието, че вината изяло се пада на неговия чичо и че той самият е съвършено невинен, то той би бил изненадан и учуден, слисан и изумен.

Прудънс каза, че идеята да се удави в езерото все повече я завладявала. Минала й е през ума преди малко като едно доста примамливо видение, но колкото повече мислела върху тази перспектива, толкова повече й допадала. Разбира се, тя би предпочела да живее като мисис Уилиям Листър, но ако й се попречи и ако добрият беден Бил се третира като навлек всеки път, когато се опита да поговори с нея, то тя не виждала нищо странно в желанието си да се удави в езерото. Струвало й се единственият логичен ход. Тя продължи, като начерта една доста интересна картина как лорд Емсуърт един ден се хвърля във водите за сутрешната си баня и си удря главата в подутото й тяло. Тя добави, че това щяло да го накара да се замисли малко и несъмнено беше права.

Лейди Хърмион не каза нищо, само продължи да хлопа с лъжицата по масата.

Не се знае какъв резултат би произвела най-накрая тази лъжица. Без съмнение много скоро ритмичните удари щяха да повлияят на децибелите на дискусията и да възстановят добрия тон на дебата. Но преди въпросната лъжица да има време да окаже благотворното си въздействие, сред общата шумотевица от заглушаващи се гласове проехтя едно изказване на Вероника:

— ИИИИИИИИИИИИИИ!!! — гласеше то.

Разказвачът вече имаше възможността да покаже това момиче в изпълнение на същата реплика „ИИИИИИИИИ-ИИИ!!!“ и едва ли е забравен нейния поразителен и моментален ефект върху околните. Каквото и да прави човек, когато я чуе, задължително хвърля всичко и слуша.

Така стана и сега. Гали, който сравняваше Фреди с някакъв видиотен продавач на миди, когото срещнал в Хърст парк в годината, когато Сандрингъм спечелил юбилейната купа, прекъсна насред изречението, Фреди, който за да даде представа какво разбира под взаимодействие, беше започнал да описва системата на картотекиране в офисите на „Доналдсънс Инкорпорейтид“, секна глас и зяпна. Прудънс, която все още умуваше върху идеята за самоубийство чрез удавяне, тъкмо си беше спомнила забележителния прецедент на Офелия и питаше какво има Офелия, което тя самата няма, изведнъж подскочи сепнато и млъкна. Лейди Хърмион си изпусна лъжицата.

Те всички се обърнаха и зяпнаха по посока на звука, а Фреди нададе пронизителен писък.

Вероника, с вид на сияеща млада майчица до люлката на новороденото си отроче, държеше с вдигната ръка една прекрасна и скъпа огърлица от диаманти.

— О, Фред-дий!

Писъкът, който пък Фреди нададе, идеше право от сърцето на един силен мъж. И както казахме, беше пронизителен, защото имаше всички причини да бъде такъв.

Винаги е неприятно за един син, който е дал възможно най-ясните инструкции на своя родител как да действа в определена ситуация, да открие, че последният е взел и в крайна сметка е оплескал всичко. И отново, както и по време на досегашния му неприятен спор с чичо Галахад, Фреди почувства, че излиза извън кожата си поради явната невъзможност да постигне сътрудничество на родна земя. Той въздъхна при спомена за по-благодатните условия в Съединените щати, където сътрудничеството ти се сервира на тепсия на всеки ъгъл. Но това, което така болезнено разкъса сърцето му, когато зърна огърлицата в ръката на Вероника, беше мисълта за новото закъснение, което неминуемо ще последва, преди да може най-сетне да я изпрати на Аги. Както обясни на Прудънс оня ден, когато се срещнаха на Гроувнър Скуеър, Аги имаше спешна нужда от бижуто. Беше му го подчертала в първата телеграма и го беше повторила във втората, третата и четвъртата. И тъй като дните минаваха, а бижуто така и не пристигаше, в кореспонденцията им се беше прокраднала нотка на раздразнение. Ниагара Трийпуд с моминско име Доналдсън беше най-голямата сладурана на света, безспорно светъл лъч в живота на съпруга си и истински извор на удоволствие за душата му, но от баща си беше наследила нетърпеливия нрав, който караше последния по време на съвещание да тропа по масата и да вика: „Темпо, темпо, не ми се туткайте!“.

Като си помисли за петата телеграма, която сигурно е на път, Фреди потрепера. Ако и тя следваше възприетата традиция, можеше да се очаква огън и жупел.

— Триста дяволи! — ревна той, дълбоко разстроен.

Реакцията на останалите към блестящото гиздило, макар и различна по характер, беше изразена почти също толкова красноречиво. Гали възкликна: „Господи, боже мой!“, Прудънс, забравяйки за момент за Офелия, каза: „Ох, мамо!“, а лейди Хърмион произнесе задъхано: „Вероника! Откъде взе тази прекрасна огърлица?“

Вероника гукаше като пролетен гълъб.

— Това е подаръкът на Фреди — обясни тя. — О, Фред-дий! Колко мий-льо от твоя страна! Не съм и сънувала, че искаш да ми подариш такова нещо.

Винаги е мъчително за един кавалер да изтръгне чашата на щастието от устните на Красотата. Приликата на братовчедка му с млада майчица, притиснала новородено отроче, не убягна на Фреди и му беше пределно ясно, че това, което имаше да каже, ще предизвика у нея болка и разочарование. Но той не се поколеба. В такива ситуации хирургическият нож е най-доброто.

— Не съм искал — каза той решително. — За нищо на света. Това, което ще получиш, е един медальон.

— Медальон?

— Медальон — повтори Фреди, който искаше да избегне всякакво недоразумение. — Ще ти бъде връчен скоро. Приеми го с най-добри пожелания от долуподписания.

Очите на Вероника се разшириха. Тя недоумяваше.

— Но на мене по ми се иска това от медальона. Наистина.

— Сигурно — съгласи се Фреди. — Така би казала всяка жена. Но огърлицата по една случайност принадлежи на Аги. Това е дълга и уплетена история и хвърля поразителна светлина върху пилешкия мозък на татенцето. Казано с две думи, помолих го да изпрати огърлицата на Аги в Париж и да донесе медальона за теб, а той е оплел конците, макар да ме увери най-решително, че всичко е разбрал и няма никаква опасност от засечка. Мога да заявя — и то най-официално — че за последен път оставям нещо в ръцете на татенцето. Предполагам, ако го изпратиш да купи ябълки, той ще вземе да се върне със слон.

Лейди Хърмион издаде звук, подобен на цвърчене на сланина в тиган.

— Тоя човек направо трябва да бъде освидетелстван.

Фреди кимна. Синовното уважение му беше попречило да изрази подобна мисъл, но тя изобщо не му бе чужда. И дума да не става, съществуват моменти, в които човек си мисли, че най-подходящата среда за татенцето е килия с подплатени стени в лудницата.

— Такова разочарование, скъпа — каза лейди Хърмион.

— Много лошо — обади се Гали.

— Кофти късмет — допълни Прудънс.

— Моите съболезнования — това беше Фреди. — Предполагам какво ти е. Сигурно се чувстваш зле.

В главата на Вероника всичко влизаше много бавно и в продължение на няколко минути тя стоя объркана, без да може да схване накъде бият нещата. Но вълната от съчувствие изглежда размърда мозъка й.

— Да не искаш да кажеш — започна да разбира тя, — че няма да мога да задържа огърлицата?

Фреди отвърна, че го е казала съвсем точно.

— И няма да мога да я нося на Бала на графството?

Този въпрос накара лейди Хърмион да живне. Хрумна й, че в края на краищата няма да се наложи да отнеме тотално чашата на щастието от устните на чедото си. Може би то няма да успее да я пресуши до дъно, но предложеният вариант би му осигурил поне една-две глътки.

— Защо не — каза тя. — Това ще бъде чудесно, скъпа.

— Прекрасна идея — присъедини се Гали. — Ето един компромис, удобен за всички. Носи я на Бала, а после я върни, за да може Фреди да я изпрати в Париж.

— Ще ти стои страхотно, Вий — рече Прудънс. — Няма да съм там, за да те видя, защото вече ще съм се удавила в езерото, но знам, че ще бъдеш истинска прелест.

Още веднъж Фреди беше принуден с неохота да пусне в действие хирургическия нож.

— Страхувам се, че е невъзможно — цъкна той с оная мъжествена жалост, която така му прилича. — Съжалявам, Вий, момичето ми, но и тази идея не става. Джамбурето, за което говориш, ще се състои чак след две седмици, а Аги иска дрънкулката незабавно. И мога отсега да ти кажа, че ще бъде като буреносен облак. Бедно ти е въображението за това, което ще ми се стовари върху главата, ако задържа огърлицата още две седмици.

Почитаемият Галахад изсумтя шумно. Като ерген на него му беше трудно да разбере и съчувства на такъв жалък страхопъзльо, какъвто в този момент му се струваше собствения му племенник. Винаги съществува една такава непреодолима пропаст между женения и неженения мъж.

— Да не би да те е бъзе от жена ти? — запита той. — Ти мъж ли си или мишка? Гледай да не те изяде някой ден.

— О, тя ще се опита и още как — отвърна Фреди. — Това, което ти май не разбираш, е че Аги е дъщеря на американски милионер, и ако някога изобщо си попадал на такъв…

— Срещал съм цели тумби.

— Тогава трябва да ти е известно, че възпитават дъщерите си в изискване на известна покорност от страна на съпруга. Още като е била на шест годинки, Аги си е набила в главицата, че думата й е закон и с баща й имаме едно джентълменско споразумение, че онзи, който я вземе, ще трябва при първо повикване да мине през огън и вода. Не са много, ако изобщо ги има, сладураните като моята Аги, но ако ме попиташ: „Не си ли играе на кралица от време на време?“, с ръка на сърцето ще ти отвърна, че си попаднал в целта и заслужаваш една пура или кокосов орех за награда. Обичам я толкова много, че не може да се изкаже с думи, но ако ме поставиш пред избора да не зачета и най-слабото й повеление или да ида до най-близкия полицай и да го тресна в ченето, ще избера полицая без да му мисля. И няма смисъл да ме наричаш презрян роб — обърна се Фреди към Почитаемия Галахад. — Това е положението и то ме задоволява. Напълно съзнавах на какво се подлагам, когато обредникът си вършеше работата.

Последва тишина. Наруши я Вероника, която направи предложение.

— Би могъл да кажеш на Аги, че си ми заел огърлицата.

— Бих могъл — съгласи се Фреди, — и щях, ако исках да се раздруса чак и пъкъла и да ни тресне един от ония земетръси като в Сан Франциско. Вие всички пропускате един важен въпрос, който макар и деликатен, ще споделя с вас като членове на семейството. Някакъв дурак взел, че казал на Аги, че ние с Вий някога сме били сгодени и тя винаги е гледала на братовчедка ми с тревога. Подозира всяка нейна стъпка.

— Какъв абсурд! — тръшна се лейди Хърмион. — Беше просто една детинска работа.

— И то преди цял век — додаде Гали.

— Точно — рече Фреди. — Но ако слушаш Аги, когато почне да ми кълца сол, ще си помислиш, че е било вчера. Затова хич не ми се ще да ти давам тая огърлица, Вий, и сега ще те помоля — със съжаление и пълно разбиране на естественото ти разочарование и всичко останало — да не се маеш и да ми я върнеш.

— О, Фред-дий!

— Съжалявам, но трябва. Такъв е животът.

Вероника протегна плахо ръка. Прелестните й устни затрепериха, очите й се навлажниха, но тя все пак протегна ръка. Когато един мъж е изучавал красноречие в елитното училище на „Доналдсънс Инкорпорейтид“ в Лонг Айлънд Сити и когато пусне в действие това красноречие с пълна сила, то всяка женска ръка би се протегнала.

— Благодаря — каза Фреди.

Но го каза твърде рано. Като че ли някакво внезапно видение на Бала беше изплувало в главата на Вероника. Беше се видяла на преден план без блестящите диаманти на шията и практически се беше почувствала почти гола. Устните й спряха да треперят и се оформиха в решителна гримаса. Влагата изчезна от очите й, за да се замени с фанатичен непокорен пламък. Тя прибра ръката си.

— Не.

Краката на Фреди някак омекнаха. Не беше предвидил такава ситуация и се чудеше как ще се справи. Един джентълмен с нежна душа не може да скача върху невинните девойки и да им изтръгва огърлиците от ръцете.

— Не — повтори Вероника. — Ти ми я даде като подарък за рождения ден и аз ще я задържа.

— Ще я задържиш? Нали не искаш да кажеш, че ще се залепиш за нея като пощенска марка во веки веков?

— Напротив, точно това казвам.

— Но тя е на Аги!

— Тя може да си купи друга.

Това щастливо разрешение на нещата възвърна напълно спокойствието на лейди Хърмион.

— Разбира се, че може. На мама умницата. Учудена съм, че не се сети сам, Фреди.

— Звучи ми като доста разумен изход от положението — съгласи се Гали. — Винаги можеш да се справиш с подобни трудности, ако мозъкът ти работи.

Земята се завъртя пред очите на Фреди, както не се беше въртяла от ония отминали нощи с Типтън Плимсол в предмъргатройдовия му период, но той отново се опита да вкара малко ум в главите на тия хора. Не разбираше как никой не проумява в каква каша се е забъркал.

— Но как така не ви е ясно? Не схванахте ли какво ви казах току-що? Аги ще се изстреля като ракета, като разбере, че съм дал пущината на Вий — точно на Вий! Тя ще се разведе с мен.

— Глупости.

— Ще се разведе, казвам ви. Американските съпруги са по-различни. Остави най-малкия повод да наруши спокойствието им — и готово! Питайте Типи. Майка му се развела с баща му, защото я завел на гарата да хване някакъв влак в десет и седем минути, а влакът бил в седем и десет.

Очите на Почитаемия Галахад просветнаха.

— Това ми напомня за една доста весела история…

Но на въпросната история не й било писано да бъде разказана точно сега — макар че, като познаваме Гали, тя едва ли е загубена за света завинаги. Едно многозначително прокашляне на сестра му привлече всеобщото внимание към факта, че точно в този момент Типтън Плимсол влизаше в гостната.

II

Без съмнение Типтън се намираше в състояние на бурен кипеж. Видът и жестовете му правеха на пух и прах теорията на неговата домакиня за някакво си изтощение от дългото пътуване. Очилата му изпускаха искри, а краката му като че ли стъпваха във въздуха.

Има едно шумно рекламирано лекарство, което обещава на купувачите си прекрасно усещане за мир, лекота, спокойни нерви и хармонично здраве и им гарантира да ги освободи от всякаква нервозност, барабанене с пръсти, скърцане със зъби и потропване с крак. Може да се каже, че Типтън Плимсол като че ли беше поглъщал въпросния илач със седмици и ако поетът Колъридж20 присъстваше, би го посочил с пръст и би казал под сурдинка: „Не се обръщай рязко, но ей там има един тип, който ще ти даде представа какво съм имал предвид, когато писах за оня, дето вкусил от златния нектар и пил от млякото на рая.“

— Ехо, привет! — викна той. За пръв път използваше този поздрав в Замъка Бландингс.

Но също така често сме казвали, че точно в тия моменти, когато чувстваме, че целият свят е в краката ни, Съдбата решава да се прокрадне изотзад и да ни замери с камък в пищяла. Типтън едва беше преплувал пет-шест стъпки, когато се закова на място при гледката на люлеещата се огърлица в ръката на Вероника и като че ли някой стовари тъп инструмент върху черепа му.

— Какво е това? — изрева той и залитна. Не може да се каже точно, че заби чело в земята, но всички видяха, че не му оставаше много. — Кой ти даде това? — запита напрегнато.

Лейди Хърмион веднага схвана опасността. Тя не беше забравила вечерята след пристигането на бъдещия й богат зет. Помнеше недвусмислената му реакция към онова пошляпване от страна на Вероника по китката на Фреди и глупавата фраза „Глупчо глупав!“. И сега бързият подозрителен поглед, който годеникът метна към предполагаемия съперник, й подсказа, че той все още се страхува от фаталния му чар. Дай му да разбере, че това великолепно бижу е подарък от Фреди и кой знае какви ужасии могат да последват! Тя си представи как притежателят на контролния пакет акции на веригата магазини „Типтън“ се изнизва и оставя зад гърба си разтурен годеж и от тази апокалиптична картина й се подкосиха краката.

Лейди Хърмион съзнаваше, че ще й трябва четиридесет минутен разговор с дъщеря й в ъгъла, където бавно и разбрано да обясни положението. И тъкмо мислеше трескаво как по друг начин да й внуши абсолютната необходимост от секретност и уклончивост, когато Вероника проговори:

— Фреди ми го даде за рождения ден.

От глъбините на Типтъновата душа тръгна един глух, прочувствен, тътнещ, дрезгав звук, който стигна устните му и се отрони мъчително. Ако лорд Емсуърт беше там, щеше да го разпознае. Той приличаше поразително на звука, който издаваше Императрицата, когато се опитваше да достигне някой картоф, излязъл извън обсега на зурлата й. Типтън изпълни още едно залитане, този път по-забележимо от първото.

— Какво има, Тип-пий?

Нека да си припомним, че когато видяхме за последен път Типтън Плимсол, той се беше успокоил по оня въпрос със змията. Искреното удоволствие, с което Фреди прие новината за годежа и сърдечното му ръкостискане бяха разпръснали окончателно тревожните подозрения, които го гризяха толкова време. Разделихме се с него, ако си спомняте, в онзи епизод, когато той изтриваше от змийския си списък името на младия търговец на кучешки бисквитки и го възкачваше на почетния пиедестал на невинен братовчед. Сега, когато сърцето му пропадаше ли пропадаше, докато стигне чак до стелките на патъците, той разбра, че мерзавецът му с мерзавец е играл гнусна роля, когато е демонстрирал радост от новината за годежа. Ръкостискането, което бе взел за ръкостискане на приятел, е било на усойница, при това усойница, която е възнамерявала веднага щом види гърба му, да продължи същите игрички с любимото момиче. Нищо чудно, че на Типтън му се подкосиха краката. То чии ли крака не биха го сторили.

Това, което правеше целия гнусен план толкова отвратително ясен, беше разгулната щедрост на този подарък. Ако Фреди беше подарил на Вероника някой скромен ръчен часовник или медальон, нямаше да заслужи никаква критика. Съвсем нормално, би си казал той, обикновен подарък. Но огърлица, която сигурно му е струвала куп пари, беше съвсем друга работа. Братовчедите не си прахосват състоянието за скъпи диаманти, за да ги раздават на момичета за рождените им дни. За сметка на това пък, змиите го правят.

— Ама че гадост! — смънка той, отново въвеждайки в употреба неизползвано досега на тази територия възклицание.

Междувременно Фреди беше побледнял като платно дори и под слънчевия си загар. Той четеше какво минава в главата на Типтън така ясно, като че ли е написано със слонски букви. Ако не предприеме светкавични мерки по съответните канали, помисли си той, изключителното право за продажба, която магазините „Типтън“ бяха дали на „Кучешка наслада на Доналдсън“ ще стане на пух и прах. От тази мисъл сърцето му се стегна като в менгеме.

— Тя е на жена ми! — викна той отчаяно.

По-добре да си беше замълчал. Циничното признание сипа масло в огъня, т.е. в отвращението и ужаса, които бушуваха в гърдите на Типтън. Защото на змията, която се опитва да подкопае моралните устои на една девойка за своя облага можем да простим, макар и трудно, но змията, която по същите причини краде бижута от жена си със сигурност ще възневидим, и с пълно право.

— Исках да кажа…

Един плавен глас прекъсна накъсаното пелтечене на Фреди. Това бе гласът на човека, чийто обигран такт неведнъж бе помирявал враждуващи души по хиподрумите и бе служил като масло за разбунени води, когато чувствата достигнат точката на горене.

— Един момент, Фреди.

Почитаемият Галахад носеше нежна душа. Той беше човек, който обича да вижда всички наоколо щастливи и доволни. Сега забеляза, че сестра му Хърмион наблюдава сцената като заинтригуван кибик, който чака бомбата да избухне и реши, че е дошъл моментът един опитен светски мъж да поеме нещата в свои ръце.

— Това, което Фреди се опитва да каже, скъпи ми момко, е че бижуто първоначално е принадлежало на жена му. Като й е омръзнало, тя му го дала да прави с него каквото иска. Защо трябва да има нещо грешно в това, че е дал дребната джунджурийка на Вероника?

Типтън зяпна.

— Наричате това дребна джунджурийка? Трябва да е струвала поне десет бона.

— Десет бона? — в игривия смях на Почитаемия Галахад звучеше искрено веселие. — Скъпи ми синко! Не ми казвай, че си помислил дрънкулката за истинска? Като че ли коректен мъж като Фреди с такова добросъвестно чувство за морал ще вземе да дава огърлици за десет хиляди долара на момиче, което тъкмо се е сгодило за приятеля му? Има неща, които просто не се правят. Мисис Трийпуд е купила колието от някаква сергия. Нали така казваше, Фреди?

— Съвсем вярно, чичо Гали.

Челото на Типтън се покри с бръчки.

— Купила го от сергия?

— Точно така.

— Ей така, на шега?

— Именно. Женски каприз. Чувал ли си историята за оня тип, чиято жена имала слабост към пищовите. Та вървял си той един ден по улицата…

Типтън обаче не го интересуваха типове с не-знам-си какви съпруги, нито съпругите им с не-знам-си какви слабости. Той размишляваше върху този нов ъгъл на виждане и намираше обяснението за правдоподобно. Познаваше и други свои богати съотечественички, които обичаха да купуват странни неща. Дорис Джимпсън веднъж купи дванадесет разноцветни балона и в колата ги пукнаха всичките с цигара. Мрачното му лице започна да се разведрява и чертите му се отпуснаха. За беда Вероника избра точно този момент, за да се намеси. Винаги е можело да се разчита на нея, че ще каже това, което не трябва и тя не изневери на себе си.

— Ще я нося на Бала на графството, Тип-пий.

Миг по-рано имаше всички изгледи Типтън Плимсол да се превърне отново в онзи безгрижен веселяк, който беше влязъл в стаята с радостния възглас: „Ехо, привет!“. В погледа му не се четеше точно братска любов към Фреди, но го нямаше и онова ужасно подозрение и гневно възмущение. Би могло да се каже, че пещерният човек у Типтън Плимсол се канеше да пусне кепенците и да се оттегли. Но при последните думи на Вероника челото му потъмня отново и един горд пламък се изстреля от очилата му с рогови рамки. Вероника беше наранила достойнството му.

— Така ли? — попита той страховито. — Ще я носиш на Бала на графството, а? Мислиш си, че ще позволя бъдещата ми жена да носи дрънкулка от сергия на който и да е дяволски бал? Да сме наясно, няма да я бъде. Аз съм човекът, който ще ти купи всичко необходимо за бала. Аз! — отсече Типтън, като с лявата ръка биеше гърдите си, а с дясната изтръгна огърлицата от пръстите на Вероника.

— Хей! — огледа се той.

Очите му зашариха, докато стигнат до Прудънс. Уморена от спора, чиято врява и шумотевица й бяха попречили да си мисли за езера, тя се беше упътила към вратата.

— Тръгваш ли си?

— Отивам си в стаята.

Типтън я спря с властен жест.

— Стой малко. Вчера казваше, че ти трябва нещо за оная разпродажба. Вземи това.

— Дадено — каза Прудънс равнодушно. — Благодаря.

И тя излезе, оставяйки след себе си напрегната тишина.

III

Стаята на Прудънс беше в задната част на Замъка, в съседство с тази на Типтън Плимсол. Балконът й гледаше към поляни и дървета, а след няколко минути същото правеше вече и самата Прудънс. Защото след като напусна гостната, тя се прибра в спалнята си, облегна се на парапета на балкона и зарея взор над ширналите се гори. Нараненият й дух търсеше успокоение в горския покой. С други думи, тя оглеждаше гъсталаците със същата цел, която в оня паметен ден бе отвела Типтън да гледа патиците на Сърпънтайн. Но когато един дух е толкова наранен колкото нейния, зяпането по пейзажи не върши кой знае каква работа. Затова след малко тя се върна в стаята си с тежка въздишка, която изведнъж премина в остър писък. Беше видяла човешка фигура във фотьойла си и това я накара да подскочи.

— Здравей, скъпа — каза нежно чичо й Галахад. — Видях те на балкона, но не исках да те безпокоя. Изглеждаше дълбоко замислена. Да не ме помисли за крадец?

— Взех те за Фреди.

— Приличам ли ти на Фреди? — засегна се Гали.

— Помислих си, че Фреди е дошъл да си вземе огърлицата.

Лицето на Гали придоби сериозен вид, докато наместваше монокъла си и го фокусираше върху нея.

— И слава богу, че не беше той, като се има предвид, че си оставила бижуто на тоалетната си масичка достъпно за всяка вражеска ръка. Можеше да оплескаш работата. Но всичко е наред. Прибрах го в джоба си. Не разбираш ли, скъпо дете, какво означава за теб притежанието на тази огърлица?

Прудънс направи уморен жест като християнски мъченик, на когото му е дошло до гуша от лъвове.

— Не означава нищо. На тоя свят няма вещ, която да струва и пукнат грош, ако не мога да имам Бил.

Гали стана и я погали по главата. С други думи, трябваше да стане от креслото, което беше особено удобно, но той го стори. Човек с голямо сърце колкото неговото винаги е готов да понесе несгодите, когато се стигне до спокойствието на любимата племенница. В същото време той я изгледа с чистосърдечна почуда. Мислеше я за по-схватлива.

— Ще имаш Бил. Надявам се да танцувам на сватбата ти в най-скоро време. Все още ли не си осъзнала положението на нещата? Хей, ти да не си Вероника!

— Какво искаш да кажеш?

— Тази огърлица е талисманът, който ще отвори дверите на щастието пред теб. Залепни за нея като мухоловка за муха и не я давай под въздействието на никакви заплахи и ласкателства. Тогава единственото, за което ще трябва да се тревожиш, е къде да прекараш медения си месец. Не виждаш ли, че имаш на тепсия съвършеното разрешение на проблема? Какво ще стане когато откажеш да се разделиш с огърлицата? Опозицията ще трябва да преговаря и ние ще определяме условията.

Почитаемият Галахад махна монокъла си, дъхна върху него, излъска го с кърпичката си и го постави отново на мястото му.

— Нека да ти кажа какво стана, след като ти излезе от гостната. Плимсол изведе Вероника на разходка и ни остави да подновим съвещанието. Пръв взе думата Фреди. Той ни разказа доста живописно какво ще направи с него Аги, ако не си получи огърлицата. Речта му срещна твърде хладен прием. Леля ти Хърмион изглежда мислеше, че въпросната катастрофа си е проблем на Фреди. Моята съобразителност беше спасила положението, Плимсол отново е доволен и честит и това е всичко, което я интересуваше. Що се отнася до нея, въпросът беше приключен.

— Е, и не беше ли?

— Би могъл, ако Фреди не го беше зачекнал отново. Америка е направила чудеса с това момче. Научила го е да мисли светкавично и да стига до конструктивни идеи. Този път той остави публиката втрещена.

— Какво каза?

— Чакай малко. Заплаши, че ако огърлицата не бъде в ръцете му до довечера, ще издаде тайната. Каза, че ще осведоми Типтън колко струва наистина и че я е дал на Вероника като подарък за рождения ден, а останалото ще остави на него. Каза, че това може да означава загубата на някаква си концесия, която Плимсол му обещал, но ако ще има главоболия, защо пък и другите да не се включат. Ако знаеш каква сензация предизвика това изявление! Не си спомням да съм виждал Хърмион толкова морава. Тя е убедена, че ако Плимсол разкрие, че огърлицата е истинска, ще разтури годежа и ще изчезне завинаги от живота на Вероника. Това момче май ревнува до полуда от Фреди.

Прудънс ахна възхитена.

— Господи! Сега вече разбирам!

— Така си и знаех. Страданието на Хърмион не може да се опише, а Кларънс, който се появи с чичо ти Егбърт точно навреме, за да се включи в съвещанието, сложи капака, като разкри, че е казал на младия Плимсол как някога Фреди и Вероника са били сгодени. Егбърт му бил поръчал, така се изрази. Егбърт пък възрази, че му поръчал точно обратното. Тук ги оставих да спорят.

Очите на Прудънс шареха по тавана. Тя като че ли отправяше безмълвни благодарности към Господа за тази така очевидна проява на благосклонност към една девойка в беда.

— Но, чичо Гали, това е прекрасно!

— Край на проблемите.

— Ще трябва да ме оставят да се омъжа за Бил.

— Именно. Това е нашата цена. Ще се придържаме към нея.

— Без никакво колебание.

— Без да отстъпваме. Ако дойдат да те безпокоят, прати ги при своя агент. Кажи им, че бижуто е у мен.

— Но тогава ще безпокоят теб.

— Скъпо дете, вече съм живял достатъчно дълго и често съм бил безпокоен от майстори в тази област. И винаги без резултат. Безпокойството минава покрай мен като лек ветрец, на който не обръщам внимание.

— Това да не е Шекспир?

— Нищо чудно. Той е казал голяма част от мъдростите на тоя свят.

Прудънс пое дълбоко дъх.

— Ти си велик човек и страхотен съюзник, чичо Гали.

— Обичам да съм верен на приятелите си.

— Какъв късмет, че си станал кръстник на Бил.

— И аз така казвах навремето. Макар че съществуваше и едно друго виждане. Е, отивам в стаята си да скрия плячката.

— Скрий я внимателно.

— Ще я сложа на едно място, където никой няма и да помисли да я търси. След това смятам да изляза на разходка в прохладната привечер. Искаш ли да ме придружиш?

— С удоволствие, но трябва да пиша на Бил. Я чакай, чичо Гали — Прудънс беше осенена от една мисъл, — всичко това трябва да е труден момент за Фреди, нали?

Същата мисъл беше осенила и Почитаемия Галахад.

— Предполагам малко. Навярно само дреболия. Но не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата, нали. Тази не е на Шекспир, а лично моя. Или може да съм я чул някъде. Освен това мъките на Фреди ще са само временни. Хърмион ще трябва да вдигне бял байрак. Няма избор. Казах й го много ясно и я оставих да помисли.