Пълнолуние в Бландингс

I

На сутринта след заминаването на лорд Емсуърт за Лондон Замъкът Бландингс осъмна окъпан в топлината на един прекрасен летен ден. Небето беше с цвят на сапфир, а слънцето, което набираше сили с всеки час, позлатяваше двора и градините и превръщаше езерото в сребърно видение. Сред цветята жужаха пчели, бръмчаха насекоми, птици пощеха перата си в храсталака и градинари се потяха с всяка своя пора.

Може би единственото място, до което слънчевите лъчи не достигаха, беше малката пушалня до приемната. В нея слънцето не влизаше до късно следобяд и затова Типтън Плимсол, след като закуси скромно с чаша кафе и куп черни мисли, се оттегли там, за да размишлява върху трагедията, която бе разбила живота му. Не му беше до слънчеви лъчи. Ако зависеше от него, би изхвърлил на боклука тази бляскава утрин, милваща планинските върхари с царствени очи, и би я заменил с нещо от рода на метеорологичните условия, описани в „Крал Лир“, Второ действие.

На един влюбен мъж не му трябва много, за да му се развали настроението, а след вчерашното цуни-гуни между Вероника Уедж и Фреди на дървената скамейка гемиите му съвсем бяха потънали. Както си седеше в малката пушалня и нехайно прелистваше един от ония илюстровани седмичници, за които собствениците имаха наглостта да искат по един шилинг, Типтън изпитваше на гърба си всички отвратителни последствия на един тежък махмурлук, без да си е дал труд и средства да го предизвика. Ако го беше видял, Е. Джимпсън Мъргатройд би се хванал за главата, предполагайки най-лошото.

Вестникът, който прехвърляше, също не допринасяше с нищо за едно по-ведро настроение. Съдържанието му се състоеше почти изцяло от снимки на същества от женски пол, представителки на висшата класа, и Типтън се изумяваше кой глупак очаква от обществото да хвърля пари, за да мъчи окото си с тия караконджулки. Снимката, която тъкмо се бе изпречила пред погледа му, показваше три млади кокони с глупашки усмивки и шикозни дрехи — отдясно наляво мис „Куку“ Банкс, мис „Хлебарка“ Бесимър и мис „Поничка“ Фосдайк. Никога не беше виждал по-противна картинка, затова обърна бързо страницата и се намери очи в очи с някаква ухилена през рамо актриса с роза в устата. И тъкмо щеше да захвърли вестника с измъчен стон, когато сърцето му изведнъж подскочи. Един по-задълбочен поглед му бе открил, че въпросната дама изобщо не е актриса, а самата Вероника Уедж. Това, което го заблуди, бе розата. Откакто я познаваше, никога не му беше минавало през ум да я сравнява с някой женски Навуходоносор13.

Очите на Типтън се наляха със сълзи, докато се взираше в лицемерния лик на обичаното от него момиче. Какво лице си беше избрал да гледа всяка сутрин на масата по време на закуска. Какво сладко, нежно, очарователно, възхитително лице. И в същото време, разбира се, ако го погледнеш от друг ъгъл, каква дяволска фасада, с тия големи невинни очи и разни други подробности, създадени да подлъжат честния ухажор, че всичко е от розово по-розово, когато в същото време имат намерение да кривнат зад ъгъла и да се гушкат с разни змии по селските пейки. Толкова объркани бяха чувствата на Типтън Плимсол, докато се взираше в тия изящни черти през замъглените си очила, че ако го попиташе някой, нямаше да може да каже дали би предпочел да целуне снимката или да й светне един по носа. За щастие нямаше време да стигне до решение по този въпрос. Един весел глас изчурулика „Здрасти, здрасти. Добро утро, добро утро“ и на прозореца се показа главата на докарано дребно човече с костюм от сива каша.

— Прекрасна сутрин — каза то, оглеждайки го доброжелателно през монокъл в черна рамка.

— Гррр — изръмжа Типтън със същия тон, с който преди няколко дни бе отвърнал „Мм-хр“ на Фреди Трийпуд.

Новодошлият не му беше познат, но като си спомни един разговор, дочут на закуска, предположи, че това трябва да е чичото на Вероника, Гали. Предположението му се оказа съвсем точно. Почитаемият Галахад беше спрял в крайпътна страноприемница за кратка вечеря и една игра на стрелички, а после се беше увлякъл в спор с един местен столетник за боя Корбет-Фицсимънс и затова стигна Замъка доста късно. Тази сутрин, любезен както винаги, бе направил вече една обиколка, за да се види с познатите, да се запознае с гостите и да навлезе в нещата. Визитите му в дома на неговите предци винаги приличаха на завръщането на някой благороден монарх по своите земи след дълго участие в кръстоносен поход.

— Топло — каза той. — Много топло.

— Кое е топло?

— Времето.

— А — измънка Типтън и очите му се върнаха върху илюстрования вестник.

— Ще стане направо адска жега. Нали знаеш оная история, когато машинистът трябвало да влезе в пещта, за да се охлади.

— Какво?

— Машинистът. В Америка. Такава жега била, че единствения начин да се охлади, било да изпълзи в пещта и да остане там. А като стана дума — добави Почитаемият Галахад, — чувал ли си за тримата борсови агенти и укротителката на змии?

Типтън каза, че не е — или поне издаде задавен гъргорещ звук, който остави у Гали впечатлението, че казва точно това. Затова му го каза, а когато свърши, се възцари тишина.

— Е — каза Гали обезкуражен, защото разказвач с репутация като неговата обикновено очаква нещо повече от мълчание, когато хвърли на масата един от най-добрите си вицове, — аз ще тръгвам. Ще се видим на обяд.

— Какво?

— Казах ще се видим на обяд.

— Мм-хр — изхъхри Типтън и продължи да изучава снимката с вид на двойно нервозно кюфте.

II

По време на тези периодични визити в Замъка Бландингс настроението на Почитаемия Галахад Трийпуд, както вече казахме, беше като на някой благонравен монарх, завърнал се на обиколка из царството си след дълги години бойни подвизи срещу мохамеданите оттатък океана. И като такъв той искаше да вижда само усмихнати лица наоколо. Ето защо покрусата на младежа, когото току-що бе оставил, му направи дълбоко впечатление. Той все още размишляваше върху нея и търсеше отговор, когато се натъкна на полковник Егбърт Уедж, излязъл на слънце в розовата градина.

— Кажи ми, Егбърт, какъв ли може да е един висок, слаб младеж?

Полковник Уедж съвсем правилно отвърна, че може да е всякакъв — освен, разбира се, нисък и дебел. Гали постави въпроса по-ясно.

— Тъкмо говорих с него в малката пушалня. Висок, слаб младеж с очила с рогови рамки. Ако не се лъжа, американец. Странно, напомни ми за един човек, когото познавам от Ню Йорк. Висок, слаб, млад, навъсен като кисела ябълка и с рогови рамки колкото тигани.

Веждите на полковник Уедж се сключиха. Без никакво затруднение можеше да идентифицира въпросния субект.

— Това е един младеж на име Типтън Плимсол. Фреди го доведе. И ако ме питаш, трябвало е да го заведе в някоя лудница, а не в Замъка Бландингс.

После се почувства длъжен да добави:

— Не че има някаква разлика.

Това име явно беше извикало някакви спомени у Гали.

— ТИПТЪН Плимсол? Знаеш ли случайно дали има нещо общо с една верига магазини в Америка?

— Дали има нещо общо? — полковник Уедж беше силен мъж, затова не изстена глухо, а само сгърчи лице от болка. — Фреди казва, че на практика я притежава.

— Значи затова ми се видя познат. Трябва да е племенникът на стария Чет Типтън, този, за когото ти говорих. Май Чет споменаваше нещо за племенник. Един от най-добрите ми приятели там — обясни Гали. — Вече не е жив, горкият, но докато дишаше, нямаше равен на него, особено ако трябва да се надприказва някой шофьор на такси. Имаше една особеност. Беше фрашкан с пари, но обичаше да си пийва на аванта. Това му беше единствената икономия и си беше изработил много хитра система. Отива в някоя кръчма и споменава уж случайно пред бармана, че е болен от шарка. Барманът хуква на улицата заедно с клиентите и ето ти го Чет — сам с всички бутилки и свободен да действа. Колосален мозък! Значи младият Плимсол е племенник на Чет, а? В името на старата си дружка съм готов да обичам младежа като свой син. Защо се е разкиснал така?

Полковник Уедж направи отчаян жест.

— Един Господ знае. Това момче е затворена книга за мен.

— А защо казваш, че е луд за връзване?

Накипелите чувства на полковника се изляха в такова гръмовно пръхтене, че една пчела, кацнала на близкия лавандулов храст, се катурна назад и смени работното си място.

— Защото трябва да е напълно и тотално луд. Това е единственото обяснение за неразбираемото му поведение.

— И какво прави? Хапе хората по краката?

Полковник Уедж се зарадва, че е намерил ухо, на което да довери историята на голямата мъка, отровила неговия, живота на жена му и този на дъщеря му Вероника. Разказът се лееше придружен с жестове, и докато стигне до финалния необясним епизод с отсъствието на Типтън зад рододендроните, Гали вече клатеше глава в знак на загриженост.

— Това не ми харесва, Егбърт — каза той мрачно. — Звучи ми неестествено и налудничаво. Ами че ако старият Чет знаеше, че зад рододендроните има момичета, щеше да се втурне с главата напред. Ако има нещо вярно в теорията за наследствеността, не мога да повярвам, че този, който се е опъвал при въпросната ситуация, е истинският Типтън Плимсол. Тука има нещо гнило.

— Хм, не знам — каза унило полковник Уедж. — Но мога да ти кажа, Гали, че е дяволски неприятно за един баща да гледа как единственото му дете бавно вехне с разбито сърце. Снощи на вечеря Вий отказа втора порция печена патица с грах. Това да ти говори нещо?

III

Когато Почитаемият Галахад поднови разходката си, като този път се насочи към обляната в слънце тераса, дружелюбното му лице се бе покрило с бръчки — признак на дълбока вглъбеност. Болезнената история, която бе чул, го развълнува силно. Ако се съди по връзките му с младото поколение, изглежда Съдбата отново го бе изпратила да разплете конците. Някой трябваше да скъси пътя на Типтън Плимсол и Вероника Уедж до брачния олтар и за тази цел нямаше по-подходяща личност от неговата. Вероника бе негова племенница, към която хранеше дълбока нежност, макар и с никой да не бе споделял признанието за изненадващо тъпата й главица, а Типтън пък бе племенник на един от най-добрите му приятели. Явно в негова власт беше да размаха магическата пръчица. Като че ли чуваше гласът на Чет да нашепва в ухото му: „Давай, Гали. Натисни педала.“ И вероятно точно това поощрение от отвъдното му помогна да стигне така бързо до разрешението. Във всеки случай, тъкмо когато кракът му стъпи на терасата, лицето му внезапно се проясни. Беше открил начина.

Точно в този момент по алеята профуча двуместен автомобил с Фреди на кормилото, който се връщаше в домашното огнище след нощувка у семейство Финч от Шропшър. Той избръмча покрай него и зави към оборите, като врътна весело китка, а Гали тутакси го последва. В начинанието, което планираше, му трябваше помощта на сътрудник.

Гали намери напористия търговец, който беше паркирал благополучно двуместния автомобил и вече беше лапнал двадесет и девет сантиметровото си цигаре с цигара, от която излизаше дим на колелца.

Визитата на Фреди в Съдбъри Грейндж, седалището на майор Р. Б. и лейди Емили Финч, се беше оказала една от най-триумфалните му победи. Когато пристигна, завари Съдбъри Грейндж отдаден на дяволския култ към „Вкусни мръвчици на Тод“, един продукт още по-отвратителен от „Храна за кутрета на Питърсън“, и съвсем не беше леко да убеди домакините да станат отявлени привърженици на Доналдсън. И го направи. Получи тлъста поръчка и докато караше към Бландингс, въодушевлението от успеха не го напусна нито за миг. Към края на пътешествието, обаче, се появи отрезвяващата мисъл, че макар собственото му сърце да е на седмото небе, наоколо има други, които се обливат в скръб. Например това на Бил Листър. На Пру също. А и на Вероника Уедж. Затова сега, като издухваше дим на колелца, трябва да отбележим, че това бяха едни мрачни колелца.

В момента, в който Гали се появи, Фреди размишляваше за Вероника, но при вида на чичо му мислите му се насочиха към злощастния случай на Бил и той се зае да го изясни без отлагане.

— О, здравей, чичо Гали. Знаеш ли какво, горкият стар Бил…

— Знам, знам.

— Чул си, че пак са го изритали?

— Видях се с него. Не се безпокой за Бил — каза Гали, който беше привърженик на идеята, че човек трябва да се концентрира само върху един проблем. — Държа неговия случай под контрол. Бил е добре. Това, към което трябва сега да насочим вниманието си, мойто момче, е онази мистериозна история с младия Плимсол и Вероника.

— И за това ли си чул?

— Току-що говорих с баща й. Той е много объркан. Нали си приятел на младия Плимсол. Надявам се да ти е доверил, или поне да е изтървал нещо, което да ни отведе до причината за това негово странно отчаяние. Преди малко се запознах с него, приличаше на дъждовен ден в морски курорт. Както разбирам, влюбен е във Вероника?

— Всички изглежда са убедени в това.

— Но не предприема никакви стъпки да придвижи нещата. Нещо повече, праща я за зелен хайвер зад рододендроните. Това трябва да има някакъв смисъл.

— Да не би да го е хванало шубето?

Гали поклати глава.

— Съмнявам се. Този младеж е племенник на мой стар приятел, Чет Типтън, а кръвта вода не става. Чет никога не го хващаше шубето, щом наоколо му се навъртаха момичета. Напротив. Трябваше да го вържеш, за да го удържиш. От друга страна и той имаше подобни пристъпи на песимизъм, когато сядаше с крака върху камината и започваше да човърка душата си. Един друг мой приятел, Плъг Вашъм, беше същият. Много мрачен тип. Както и да е, успях да измъкна Плъг от това състояние и съм склонен да мисля, че същият метод ще влезе в сила и при младия Плимсол. По щастливо стечение на обстоятелствата имаме животното под ръка.

— Животното?

— Свинята на баща ти. Спомням си, че най-тежкият пристъп на песимизъм връхлетя Плъг, когато неколцина приятели бяхме на гости в Норфък за лова на фазани. Обмислихме положението и решихме, че има нужда от някакъв шок. Нищо сериозно, нали разбираш, само примамка, която да му отвлече вниманието от черния му дроб. Значи, взехме на заем една свиня, омацахме я обилно с фосфор и я закарахме в стаята му. Подейства направо като магия.

По лицето на Фреди се бе изписало известно безпокойство. Очите му бяха изхвръкнали и ченето му висеше.

— Да не мислиш да закараш прасето на татко в спалнята на Типи?

— И още как. Този път са ме настанили в Градинския апартамент с френския прозорец, който излиза на поляната, така че няма да ни е трудно да въведем прасето. Като че ли някой е мислил точно за това.

— Но, чичо Гали…

— Нещо тревожи ли те, момчето ми?

— Ти наистина ли препоръчваш тази мярка?

— Тя се оказа особено ефикасна в случая с Плъг. Той влезе в стаята си по тъмно и онуй ми ти чудо направо му изкара ангела. Чухме рев, който явно идваше право от сърцето му и в следващия момент той вече препускаше по стълбите, като взимаше по три стъпала наведнъж. Поиска да знае каква е процедурата при публично отказване от алкохол — колко струва, къде се подава заявлението, трябват ли ти гаранти и така нататък.

— Можело е да подейства и в обратната посока.

— Не те разбирам.

— Искам да кажа, ако вече е започнал въздържанието, това е можело да го накара да се отдаде на най-голямото пиянство в живота си.

— Плъг не беше започнал да се въздържа.

— Да, но Типи вече започна.

Гали подскочи. Беше изненадан и поразен.

— Какво? Племенникът на Чет Типтън въздържател?

— Само от няколко дни — Фреди беше последният човек, който би хвърлил съмнителна светлина върху приятел. — Преди това беше най-виден къркач. Но след като не изтрезня в продължение на два месеца, той се отдръпна по някаква причина, която не ми е доверил и в настоящия момент в гърлото му не влиза друго, освен мляко и боза. Точно това биха го посъветвали всички, които го обичат, и честно, чичо Гали, съмнявам се, че трябва да предприемаме нещо, което би обърнало мислите му отново към бутилката.

Умът на Почитаемия Галахад работеше светкавично. Можеше на секундата да оцени разумните доводи.

— Разбирам. Да, ясно ми е. Добре, че ми каза. Значи, налага се тотална промяна в плановете. Нека да помисля.

Той направи една обиколка на оборите с наведена глава и с ръце, сключени отзад. След малко Фреди, който го наблюдаваше отдалеч, видя, че си сваля монокъла и го лъска с доволния вид на човек, който е намерил отговор на оплетена задача.

— Готово — каза той, като се върна. — Решението направо ми просветна в главата. Ще закараме свинята в стаята на Вероника.

Тревожна сянка се прокрадна върху лицето на Фреди. Той одобряваше принципно проекта да се вкарват прасета по стаите на момичетата, но не му харесваше това „ние“.

— Хей, хей! — възкликна той. — Да не мислиш да ме забъркваш в тая история?

Почитаемият Галахад се опули.

— Да те забърквам? Какво искаш да кажеш? Думата „забърквам“ ми се вижда абсолютно погрешна. Мислех си, че като приятел на младия Плимсол и като братовчед на Вероника ти изгаряш от желание да вземеш участие.

— Е, разбира се, естествено, но исках да кажа…

— Особено като става дума за нещо толкова просто. Всичко, което искам от тебе, е да вървиш напред и да следиш дали хоризонтът е чист. Аз ще свърша черната работа.

Думите на Гали внесоха известно успокоение в ума на Фреди. Но този ум, доколкото го имаше, все още си оставаше потънал в мъгла.

— Но какво ще спечелим, като водим прасета в стаята на Вий?

— Скъпи момко, ти нямаш ли въображение? Какво става, когато едно момиче завари свиня в стаята си?

— Вдига врява до небесата.

— Именно. Твърдо вярвам, че Вероника така ще се разпищи, че ще събори покрива. В този момент младият Плимсол се втурва на помощ. Ако можеш да измислиш по-добър начин да събереш двама влюбени, много ще ми бъде интересно да го чуя.

— Но откъде знаеш, че Типи ще е наблизо?

— Защото ще се погрижа за това. Веднага след обяда ще го извикам и ще го въвлека в разговор. Ти, от друга страна, ще се закачиш за Вероника. Ще намериш някакъв претекст да я изпратиш в стаята й. Какъв ли? Я да видим.

— Онзи ден се канеше да ми показва албума си със снимки от училище. Мога да я помоля да го донесе.

— Браво. В момента, в който потегли, удряш здраво гонга в приемната. Това ще ми послужи за знак да освободя младия Плимсол. Всичко е синхронизирано.

Фреди потвърди.

— И тъй като татенцето е в Лондон — изтъкна той с облекчение, — ще успееш да върнеш животното в кочината без той да научи за какви цели е било използвано. Това е много важен момент. Всяко подозрително начинание, което включва фамилната свиня, може да събуди у него тигъра.

— Точно. Ще се погрижим за това. Не искаме да причиняваме болка на Кларънс. Предполагам, най-доброто време да вкараме свинята би било след гонга за обяд. Нали нямаш нищо против да закъснеем с десет минути за яденето?

— Нека да са пет — възпротиви се Фреди, който държеше да си получава дажбите.

— А сега — заключи Гали, — да намерим Прудънс. Имам да й давам бележка от Бил, която, ако не се лъжа, ще я накара да зачурулика като лястовичка. Чудя се къде ли е? Вече я търсих навсякъде.

Тук Фреди можеше да помогне.

— Срещнах я в селото. Каза, че ще се вижда със свещеника във връзка с благотворителната разпродажба.

— Тогава ще се разходя натам и ще я посрещна.

С последни инструкции към племенника си да бъде готов за старт в мига, в който чуе обедния гонг, Гали потегли към селото. Изпитваше тихо задоволство. Ако има нещо, което тази добра душа обичаше повече от всичко, то бе да раздава радост и топлина на хората, а по всичко личеше, че днес ще пръска с щедра ръка.

IV

Типтън Плимсол стоеше на терасата и унило гледаше хълмистия парк, ширнал се пред угасналите му очи. Както обикновено сред това ведро пространство от зелени треви и благородни дървета пасяха и събираха витамини известен брой крави — някои кафяви, някои на петна, и той ги пронизваше с поглед на човек, който не може да понася кравешкия род. А когато край носа му бръмна пчела, раздразненият му жест издаде, че и рода на пчелите не му е по-драг. Часовникът показваше два и половина — обядът току-що бе завършил.

Това бе тъжно време за Типтън. Обикновено той хапваше нещо леко на закуска, а на обедната трапеза си наваксваше. Но днес Типтън отхвърли храната почти недокосната. Нито компанията, нито разговорите на масата успяха да разсеят черните облаци, помрачили деня му още от сутринта. Затова се зарадва, когато ритуалът с кафето приключи и беше свободен да се оттегли. Беше гледал кравите с растящо неодобрение едва минута и четвърт, когато един монокъл просветна на слънцето и Почитаемият Галахад изникна до рамото му.

Повечето хора намират Гали Трийпуд за приятна и забавна компания и с удоволствие общуват с него, но Типтън се облещи насреща му с прикрита неприязън. И като казваме „прикрита“, това май не е вярната дума. По време на целия обяд тоя тип настояваше да го въвлече в дружески разговор за покойния му чичо Чет, а що се отнася до Типтън, чичо му Чет вече беше прочетена книга. На Типтън му се струваше, че е чул всичко, което един племенник би желал да чуе за своя чичо. Затова сега сърцето му трепна като на някое диво животно, подплашено от човешко присъствие. За секунда се измете от терасата и влезе обратно в къщата, преди събеседникът му да си спомни още някоя история. Мрачната пушалня го привличаше като магнит и той реши да забегне там. Но тъкмо посягаше с трепереща ръка към илюстрования вестник със снимката, когато вратата се отвори.

— А-а! — каза Гали. — Ето къде си бил, а?

За гостуването в някое английско провинциално имение може да се каже следното: каквито и да са недостатъците му, а те са много, има и един плюс — когато се наситиш на веселата въртележка, винаги можеш да се измъкнеш и да се укриеш в спалнята си. След две минути Типтън вече беше точно там. А след още две той установи, че греши, като си мисли, че най-накрая е останал сам. Чу се чукане на вратата, от ония бодри и самонадеяни потропвания на човек, който е сигурен, че е добре дошъл, и една спретната фигурка със сив костюм от каша прекрачи прага.

Всеки, който иска да е съвсем наясно с чувствата на Типтън Плимсол в тази ситуация, трябва да прехвърли страниците на „Рейнард лисицата“ на Мейсфийлд. Усещането, че е преследван дивеч, го завладя напълно. Освен това гърдите му се разкъсваха от възмущение срещу въпиющата несправедливост на това преследване. Ако един гост на провинциално имение не е на сигурно място в собствената си спалня, то тогава би трябвало да признаем, че цивилизацията се е провалила и че цялата тъкан на обществото се разпада.

Тази душевна агония го направи рязък.

— Я кажи, да не би да преследваш някого? — запита той застрашително.

Само някой тъпак би могъл да не схване враждебността и на Гали не му убягна, че този младеж скоро ще изригне. Но той се направи, че не забелязва разгарящия се огън под очилата с рогови рамки.

— Гледай ти, непрекъснато се срещаме? — отвърна той с оная вежлива сърдечност, която толкова често бе обезсърчавала настъпателните букмейкъри. — Работата, синко, е че искам да си поговоря с теб надълго и нашироко.

— Нали тъкмо го направи.

— Един дълъг, поверителен разговор по въпрос, засягащ отблизо твоето щастие и благополучие. Ти си племенник на моя добър приятел Чет Типтън…

— Вече ми го каза.

— … и отказвам да гледам как племенникът на Чет Типтън разбива бъдещето си и хвърля златни възможности за честито благоденствие в казана с помията, когато мога да събера нещата в няколко прости думи. Хайде, драги ми момко, няма нужда да го увъртаме. Ти обичаш племенницата ми Вероника.

Внезапна конвулсия разтърси Типтън Плимсол. Първият му импулс бе да отхвърли категорично това изявление, но като отвори уста да го стори, видя пред себе си прекрасните черти на снимката от вестника. Всъщност, тя си остана в малката пушалня, но като че ли все изникваше пред очите му с оная роза между зъбите. Поради тази причина Типтън не намери сили да проговори. Вместо това преглътна бързо и хрипкаво като булдог, задавил се с хрущял, а Гали бащински го потупа по рамото пет-шест пъти.

— Разбира се, че я обичаш. Няма спор. Хлътнал си до ушите. Цялата околия приказва за това. Тогава защо, за бога, скъпи ми момко, се държиш толкова странно?

— Какво искаш да кажеш с това „странно“? — опита се да заеме отбранителна поза Типтън.

— Знаеш какво имам предвид — Гали прекъсна нетърпеливо това усукване. — Човек би казал, че си играеш с момичето на иди ми — дойди ми.

— Иди ми — дойди ми? — Типтън беше потресен.

— Иди ми — дойди ми — повтори твърдо Гали. — А ти знаеш как гледат доблестните мъже на младежи, които си играят на иди ми — дойди ми с девойките. Чичо ти Чет често се е изказвал доста силно по този въпрос.

Думите „По дяволите чичо ми Чет“ затрептяха на устните на Типтън, но той ги подтисна в полза на други, които имаха по-голямо отношение към дискутирания въпрос.

— А какво да кажем за нейната игричка на иди ми — дойди ми с мен — викна той. — Така да ме поощрява и после хоп — като котката с мишката. Съща Иезавел14.

— Да не искаш да кажеш Далила15?

— Хм, дали не беше Далила? — замисли се Типтън.

— Така ми се струва — каза Гали, който също не бе съвсем сигурен. — Иезавел е онази, дето я изяли кучетата.

— Каква чудовищна история.

— Не е приятна — съгласи се Гали. — Сигурно много я е боляло. Както и да е — тръсна глава Гали и лицето му стана сериозно, — въпросът е, че ти говориш за племенницата ми и вадиш срещу нея много сериозно обвинение. Какво точно искаш да кажеш с това „като котката с мишката“ и с онова… хм… сравнение?

— Искам да кажа, че ме разиграва като маймуна.

— Не те разбирам.

— Ами как ще го наречеш това, когато една девойка тръби на всички, че ти си синеокият избраник на сърцето й, а после я виждаш да се прегръща по пейките с оная гад Фреди?

Гали беше гръмнат.

— Да се прегръща по пейките? С Фреди?

— Видях ги. Той я целуваше. Тя плачеше, а той я целуваше без да му мигне окото.

— Кога беше това?

— Вчера.

На Почитаемия Галахад му просветна. Той беше от ония хора, които могат да съберат едно и едно.

— Преди да се явиш на срещата зад рододендроните — попита той проницателно — или след това?

— След това — каза Типтън и остави устата си отворена като тюлен в очакване на следващата риба. — Божичко! Да не мислиш, че е плакала за това?

— Разбира се. Скъпи ми момко, ти не си вчерашен и прекрасно знаеш, че не можеш да обикаляш насам-натам, да определяш срещи на момичетата зад рододендроните и после да не се вясваш без това да нарани дълбоко нежните им души. Цялата картинка е ясна. След като не си се появил зад рододендроните, Вероника естествено се е добрала до първата пейка и е избухнала в плач. Минава Фреди, намира я обляна в горки сълзи и най-братски я целува.

— Братски? Мислиш, че е било така?

— Несъмнено. Напълно братска целувка. Познавали са се цял живот.

— Да — каза мрачно Типтън. — Хората са я наричали малката любимка на Фреди.

— Кой ти каза това?

— Лорд Емсуърт.

Гали цъкна с език.

— Драги момко, един от първите уроци, които трябва да научиш, ако възнамеряваш да запазиш разсъдъка си в Замъка Бландингс, е да не обръщаш внимание на нито една дума, изречена от брат ми Кларънс. Той говори врели-некипели от шейсет години. Никога не съм чувал някой да нарича Вероника малката любимка на Фреди.

— Бил е сгоден за нея.

— Е, и ние сме били сгодени? Искам да кажа не за Вероника, а просто за някого. Ти не си ли бил сгоден?

— Хм, да — трябваше да признае Типтън. — Сгодявал съм се около половин дузина пъти.

— И сега те нищо не означават за теб, тия моментни tendresses?

— Какви?

— Няма значение — каза нетърпеливо Гали. — Сега не даваш и пукнат грош за ония момичета, нали?

— Не бих казал чак и пукнат грош — замислено промълви Типтън. — Имаше една Дорис Джимпсън… Всъщност, да, и за нея също. Точно така, не бих дал и пукнат грош за всичките.

— Именно. Е, видя ли. Няма защо да се безпокоиш за Фреди. Той обожава жена си.

На лицето на младия му приятел изгря надежда.

— Наистина?

— Абсолютно. По-щастлив брак от техния едва ли има. Гукат си като две птичета.

— Господи — промълви Типтън и се замисли. — Разбира се, братовчедите понякога целуват братовчедките си с братски целувки, нали?

— Непрекъснато.

— И това нищо не значи?

— Абсолютно нищо. Кажи ми, драги — каза Гали, усещайки, че колкото по-скоро се изясни въпросът, толкова по-бързо разговорът ще даде резултат, — защо не се яви на срещата зад рододендроните?

— О, това е дълга история.

Не се случваше често Почитаемият Галахад да вижда в светли краски интелигентността и ума на един племенник, на когото от дете гледаше като на малоумник, но сега, след като чу разказа, го стори. През дългия си живот, прекаран сред бохемските среди на Лондон, Гали се беше радвал на обществото на доста люде с халюцинации и знаеше колко чувствителни и изнервени са те и колко лесно могат да посегнат към бутилката, за да уталожат напрежението. Щеше да бъде най-груба грешка, ако бяха вкарали свинята в спалнята на Типтън Плимсол.

— Разбирам — рече той замислено, щом разказът завърши. — И това лице те зяпало от храстите?

— Не толкова ме зяпаше — поправи го Типтън, който обичаше нещата да са точни, — колкото ми се хилеше. И струва ми се, ми подвикна „Хей!“

— А ти даде ли му някакъв повод?

— Ами гаврътнах малко от моята бутилка.

— А! Тука ли е тази бутилка?

— Да, в онова чекмедже.

Почитаемият Галахад погледна към чекмеджето с вдигнати вежди.

— Дали не е по-добре да ми повериш тази бутилка?

Типтън прехапа устни. Като че ли това беше въпрос към удавник, на когото са предложили да се раздели със спасителния си пояс.

— Не е нещо, което ти трябва под ръка. А и няма да имаш нужда от него. Вярвай ми, момко, ще се справиш чудесно. Знам със сигурност, че Вероника е влюбена до уши в теб. Изобщо няма нужда да търсиш подкрепа в алкохола, преди да й направиш предложение.

— Дребосъкът мислеше иначе.

— Дребосъкът?

— Онова дребно синеоко момиче, Прудънс.

— И тя те посъветва да си сръбнеш?

— Една глътка.

— Мисля, че е сгрешила. Можеш да минеш и с лимонов сок.

Типтън продължи да се колебае, но преди да стигнат до някакво решение, разговорът им бе прекъснат. От приемната на долния етаж долетя звукът на гонга. Гали, който го очакваше, не се разтревожи, но Типтън, за когото бе пълна изненада, за момент го взе за тръбата на Страшния съд и подскочи пет сантиметра във въздуха.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита той, като се успокои.

— Някой си прави шегички — успокои го Гали. — Сигурно Фреди. Не обръщай внимание. Бягай в стаята на Вероника и оправи тая каша.

— В стаята й?

— Струва ми се, че я видях да се качва натам.

— Но аз не мога да нахълтам в стаята на едно момиче.

— Разбира се, че не можеш. Само почукай и й кажи да излезе и да поговори с теб. Хайде, сега! — побутна го Почитаемият Гали.

V

Банално е да казваме, че и най-добре обмислените планове често се объркват и даже провалят от някоя дребна неочаквана спънка в програмата. Да си спомним, че поетът Бърнс специално напомня на читателя за такава възможност. Именно гонгът, за който стана дума преди малко, може да ни послужи за нагледен пример в тази насока.

Това, което Почитаемият Галахад не дооцени, когато поръча на Фреди да бие гонга като сигнал, че Вероника Уедж е на път към спалнята си, е че има определен тип момичета, към които принадлежи и Вероника, които като чуят, че гонгът бие, когато са на стълбите, се връщат да питат кой го е бил и защо го е бил. Фреди тъкмо закачаше палката на куката й, доволен, че е свършил добра работа, когато забеляза две огромни очи, облещени в неговите и разбра, че сигналът за старт е даден преждевременно. Проведе се следният диалог:

— Фред-дий, ти ли беше това?

— Аз ли бях какво?

— Ти ли би гонга?

— Гонга? О, да. Да, аз бих гонга.

— И защо би гонга?

— О, не знам. Просто ми се прииска.

— Но за какво би гонга?

Този разговор изглежда щеше да продължи неопределено дълго, когато лейди Хърмион излезе от гостната.

— Кой би гонга?

На което Вероника отвърна: „Фред-дий би гонга.“

— Ти ли би гонга, Фреди?

— Ъ-ъ… да. Да, аз бих гонга.

Лейди Хърмион се вкопчи в това позорно признание като адвокат по време на кръстосан разпит.

— Защо би гонга?

Вероника се обади, че точно това го попитала и тя.

— Качвах се към стаята ми да взема албума със снимките, мамиччч-ко, и той изведнъж би гонга.

Бийч, икономът, се появи откъм зелената тапицирана врата в дъното на коридора.

— Дали чух правилно, че някой би гонга, м’лейди?

— Мистър Фредерик е бил гонга.

— Много добре, м’лейди.

Бийч се оттегли и разискването продължи. Накрая излезе, че Фреди е бил гонга ей така, от чист каприз. От какво? КАПРИЗ! По дяволите, на всеки понякога му идва някоя прищявка. Изведнъж му се беше приискало да бие гонга и го беше сторил. Да пукнел, рече той, ако знае защо е тая гюрултия, на което Вероника отвърна: „Фред-дий“, а лейди Хърмион каза, че Америка го е направила още по-малоумен, отколкото преди да прекоси Атлантика. Вероника тъкмо се канеше да поднови пътешествието по стълбите (като все още си мислеше колко странно е, че на братовчед й му се приисква да бие гонгове), когато лейди Хърмион се сети, че е забравила да каже на Белъми, прислужницата, да й смени презрамката на сутиена и че с тази задача спокойно може да се заеме Вероника.

Вероника, както винаги изпълнителна, отвърна: „Добре, мамиччч-ко“ и се упъти към стаята до помещението за прислугата, където Белъми шиеше. Лейди Хърмион се върна в гостната, а Фреди, който реши, че нещата са излезли извън неговите отговорности, потърси убежище в билярдната и се зае да мисли за кучешките бисквитки. Тъй че когато Почитаемият Галахад, подведен от гонга, предположи, че племенницата му е на път за стаята си, тя всъщност се беше упътила в съвсем друга посока и шансовете на Типтън Плимсол да я спаси от свинята, да прегърне треперещото й тяло до гърдите си и да я помоли да му стане съпруга, за момента се свеждаха до нула. Трябваше да мине известно време, за да може Вероника, след като е предала съобщението на Белъми, да насочи отново мислите си към албума със снимките.

Междувременно Типтън, който беше стигнал до Червената стая, спря пред затворената й врата. Като дишаше хрипкаво, той взе да пристъпва от крак на крак.

Почитаемият Галахад беше сгрешил като отхвърли предположението на Фреди, че един племенник на покойния Чет Типтън може да губи ума и дума пред нежния пол. Племенниците не винаги наследяват храбростта и устрема на своите чичовци. Може и да е трябвало да връзват Чет с въжета, когато наблизо се мерне момиче, но не и Типтън. Въпреки уверенията, които получи както от Гали, така и от дребосъка Прудънс, той усещаше как крайниците му стават на лед. Сърцето му бумтеше като моторетка и не можеше да си поеме въздух. И колкото повече мислеше, толкова повече се уверяваше, че му е нужен стимулант, за да изпълни задачата. Лицето му придоби решителен израз. Той се обърна и закрачи към своята стая. Бутилката все още беше в чекмеджето — Типтън потрепера при спомена как на косъм не се поддаде на слабостта да приеме предложението на Гали. Надигна я към устните си и отметна назад глава. Подкрепителното имаше моментален ефект. По вените му като огън потече непоколебимост и сила. Той се огледа храбро из стаята, очаквайки да види лицето, да го погледне право в очите и да го изяде с поглед. Но никакво лице не се мяркаше. И този последен триумф затвърди усещането му, че все пак животът е песен. След три минути отново беше пред Червената стая, но този път силен и уверен, и без да се тутка вдигна ръка и произведе звук с кокалчетата си върху вратата. Чу се грохот, който би трябвало да даде моментален резултат, защото в ентусиазма си Типтън беше изпълнил такъв замах, че едва не си ожули кожата. Но отвътре не отговори никакъв глас. Това му се стори странно, защото несъмнено момичето си беше в стаята. Чуваше я как се движи. Всъщност, като спря, за да изчака отговора, се чу някакъв трясък, като че ли неговата любима се бе блъснала в маса или друга поставка, отрупана с порцелан. Почука отново.

— Ало! — подвикна той, като долепи уста до вратата, а гласът му трепереше от вълнение.

Този път усилието бе възнаградено. От другата страна долетя странен звук, подобен на грухтене и той го изтълкува като покана да влезе. Всъщност, не очакваше точно грухтене в отговор от момичето, което обича, но и не се изненада особено. Знаеше, че момичетата често слагат разни работи в устите си — фиби и други подобни. Дорис Джимпсън, например, редовно го правеше.

Типтън натисна дръжката…

След няколко минути Бийч, икономът, излизайки от тапицираната врата към коридора в изпълнение на една от ония заръки, които обикновено карат икономите да минават през тапицираните врати към коридорите, дочу глас отгоре, който каза: „Хей!“. И като вдигна поглед, забеляза, че към него се е обърнал младият американски господин, когото мистър Фредерик доведе на гости.

— Сър? — каза Бийч.

Видът на Типтън Плимсол без съмнение издаваше възбуда. Лицето му беше бяло, а очите зад очилата с рогови рамки като че ли криеха някаква тайна мъка. Дишането му би могло да заинтригува някой специалист по астмите.

— Слушай — проговори той, — коя е стаята на мистър Трийпуд.

— На мистър Фредерик Трийпуд ли, сър?

— Не, на другия. Онзи, на когото викат Гали.

— Мистър Галахад е настанен в Градинския апартамент, сър. Той е отдясно на коридора, който виждате пред себе си. Но ми се струва, че сега е навън в градината, сър.

— Няма нищо. Не искам да се срещам с него, само ще оставя нещо в стаята му. Благодаря.

Той се отправи с треперещи крака към дневната на Градинския апартамент, извади бутилката от джоба си и я остави на масата с примирението на руски мужик, който хвърля невръстно чедо на глутница преследващи ги вълци. Като свърши това, той бавно излезе и се затътри обратно по стълбите. И тъкмо беше стигнал първата площадка, като едва-едва креташе, когато се случи нещо, което го шибна внезапно като камшик, нещо, което го накара да тръсне глава назад като боен кон при зова на тръбата, да изправи снага и да препусне нагоре, взимайки по три стъпала наведнъж.

От горния етаж, откъм Червената стая, се беше чул глас на момиче, и той го позна — глас на Вероника Уедж.

„ИИИИИИИИИИИИИИИШ“ — пищеше гласът.

VI

Едно момиче с добре развити дробове не може да извика „ИИИИИИИИИИИИИ!!!“, изпълвайки ги докрай, при това ако се намира на втория етаж на провинциално имение по време на тихите часове след поглъщането на обяда, без да привлече вниманието и интереса на околните. В случая следобедът беше толкова приятен, че повечето обитатели на Замъка Бландингс бяха на открито — Гали например, след това полковник Уедж, Прудънс, а също и Фреди, на когото билярдната се стори задушна и отиде до оборите да погледне колата си. Но лейди Хърмион, която се намираше в гостната, чу вика съвсем ясно.

В момента, в който сънливият летен покой се разпадна с трясък на хиляди вибриращи парченца, лейди Хърмион четеше за трети път телеграмата, която току-що й беше донесена на сребърен поднос от Бийч, иконома. Подписана „Кларънс“ и изпратена от гара Падингтън в 12.40, тя гласеше: „ПРИСТИГАМ ЗА ЧАЯ С ХАНДЖИЙКАТА“.

Винаги когато лорд Емсуърт сътвореше телеграма на някоя ж.п. гара две минути преди потеглянето на влака, почеркът му, който и без друго не беше цвете, се превръщаше в драскулки, които биха представлявали голям интерес за някой професор по клинографско писмо. Пощенският служител на Падингтън, след като се взира достатъчно дълго в недоумение, замени на своя глава „прищипвам“ с „пристигам“, нещо от рода на „зайчаря“ със „за чая“, но последната дума съвсем му взе здравето. Виждаше му се нещо средно между „ханосер“, „холера“ и „ханджийка“. Първата отхвърли без да се двоуми, защото няма такава дума „ханосер“; втората — защото и без да е медицински експерт, му беше ясно, че лорд Емсуърт няма холера. Така че остана третата. Надяваше се, че ще означава нещо за получателя.

Само че се оказа твърде голям оптимист. Лейди Хърмион се пулеше слисана в посланието. Привидното значение — че главата на фамилията ще се появи за следобедния чай в компанията на особа с палто от тюленова кожа и празнична шапчица — беше абсолютно неправдоподобно. Съвсем различно би било, ако телеграмата беше изпратил брат й Галахад. Като се има предвид какъв е, напълно възможно бе да реши да се представи в Замъка Бландингс с някоя ханджийка, или даже комплект ханджийки и да каже, че са му били свидни дружки на младини, когато са ходели заедно на танци. Но не и Кларънс. Лейди Хърмион никога не си беше затваряла очите пред факта, че Емсуърт е твърде ексцентричен, но знаеше със сигурност, че не си пада по женските компании. Хич и да не се надяват разните ханджийки, на които им се иска да подишат чист въздух в провинцията, че могат да получат покана точно от него. И тъкмо когато се чудеше дали пък думата не би могла да е грешка от „херпес“, нещо, от което деветият граф от време на време се оплакваше, когато Вероника прозвуча в ефир.

Да опресним спомените на читателя в случай, че е забравил — това, което викаше Вероника бе „ИИИИИИИИИИИ-ИИИ!!!“ и веднага щом се увери, че главата й си е на мястото, лейди Хърмион усети със сърцето си, че нещо става. След моментното вцепеняване тя вече препускаше по стълбите със скорост съвсем не по-малко забележителна от тази, която преди малко бе демонстрирал Типтън. Би било твърде коравосърдечно от страна на една майка да си остане в гостната, когато детето й пищи „ИИИИИИИИИИ-ИИ!!!“ от втория етаж.

И тя все още не бе намалила оборотите, когато завиваше по коридора. В този момент видя вратата на Червената стая и удари рязко спирачките. Пред очите й се бе разкрила гледка толкова вълнуваща, така омайна и способна да разтупка майчиното сърце и да я накара да се преметне от радост в коридора, че за секунда се уплаши да не би да е мираж. Като премигна и погледна отново, лейди Хърмион се убеди, че не сънува.

Там, в другия край на коридора, един от най-богатите младежи на Америка притискаше дъщеря й до гърдите си и точно в този момент даряваше въпросната дъщеря с такава огнена целувка, която можеше да говори само за едно.

— Вероника! — извика тя. Някоя не чак толкова достолепна госпожа би извикала „Да живей!“

Типтън, който беше твърде зает, до този момент не знаеше, че не е сам с бъдещата си съпруга. Като се обърна, за да включи и бъдещата си тъща в разговора, първата му реакция, като на американски джентълмен, бе да й даде да разбере, че става дума за нещо сериозно, а не за някоя от ония разюздани сцени, които цензорите във Филаделфия изрязват от филмите.

— Всичко е наред — побърза да я увери той. — Ние сме сгодени.

Препускането по стълбите бе оставило лейди Хърмион без дъх и за известно време тя стоя ококорена и задъхана. Накрая успя да каже: „О, Типтън!“

— Вие не губите дъщеря си — допълни Типтън, който имаше време да си измисли хубава реплика. — Вие печелите син.

Всякакви съмнения, които може да е хранил относно мнението на най-заинтересованите кръгове за този романс, отпаднаха веднага. Беше от ясно по-ясно, че ситуацията такава, каквато я бе обрисувал, имаше пълното одобрение и подкрепа от страна на лейди Хърмион. Сега, когато си беше поела вече дъх, тя го целуна с такава нежност, която не остави никакво място за колебание.

— О, Типтън! — повтори тя. — Прекрасно. Сигурно си много щастлива, Вероника.

— Да, мамиччч-чко.

— Какъв чудесен подарък за рождения ти ден, скъпа — каза лейди Хърмион.

Думите й завариха Типтън Плимсол неподготвен. Той подскочи като че ли дузина лица се бяха изтъпанили пред очите му. Сега си спомни, че на закуска дочу, че някой си имал рожден ден, но беше толкова разсеян и мрачен, че не му дойде на ум на пита кой точно. Смътно си спомняше, че другите говореха за дребосъчката Прудънс.

Угризенията го пронизаха като нагорещени шишове. Струваше му се невероятно поради лошото си настроение да остане в неведение за този факт от първостепенна важност.

— Да пукна дано! — извика той ужасен. — Ти ли имаш рожден ден? А аз не съм ти приготвил подарък! Откъде мога да ти купя подарък?

— От Шрусбъри — отвърна Вероника. Милата тя — най-умееше да отговаря на такива прости и точни въпроси.

Видът на Типтън беше като на човек, който не го сдържа на едно място.

— За колко време се стига до Шрусбъри?

— Около четиридесет и пет минути с кола.

— Там има ли магазини?

— О, да.

— Бижутерийни магазини?

— О, да!

— Тогава бъди зад рододендроните след около два часа и очаквай хубав подарък. Отивам да задигна една кола. О, и още нещо — каза Типтън, спомняйки си един факт, който макар и по-маловажен от подаръците за любимото момиче, си заслужаваше да бъде споменат. — Там има една свиня.

— Свиня?

— Да, мамичч-чко, в спалнята ми има свиня.

— Не може да бъде — каза лейди Хърмион и можеше да упорства още дълго със скептицизма си, ако Императрицата не бе избрала точно този момент да подаде благата си учудена физиономия на вратата.

— Ето — рече Типтън. — Както казах, свиня.

После остави лейди Хърмион да се оправя — знаеше, че нещата не могат да бъдат в по-добри ръце — и полетя към оборите.

Фреди беше на двора и бърникаше нещо из двуместния си автомобил.

Ако действието се разиграваше в едно минало време, при това не много отдавна, и Типтън Плимсол видеше как Фреди си бърника в автомобила, той би изпъчил гърди и би отминал с леден поглед. Но сега, след като бе ухажвал и спечелил най-прекрасното момиче на света, се чувстваше омекнал и благоразположен. Вече беше изтрил името на младежа от списъка си със змиите и можа да го види такъв какъвто е — а именно невинен братовчед. Разбира се, по-късно ще трябва да се споразумеят относно навика му да раздава братски целувки на бъдещата мисис Плимсол, но засега нищо не засенчваше отношенията им. Изпълнен с най-чиста човешка сърдечност, Типтън отново видя в лицето на Фреди приятел и съмишленик. А когато човек е на седмото небе, първите, с които го споделя, са приятелите и съмишлениците. И без да губи повече време, той обяви голямата новина.

— Ехо, Фреди — каза му, — я познай? Аз съм сгоден!

— Сгоден?

— А-ха.

— За Вий?

— Разбира се. Току-що.

— Е, това се казва новина. Дай лапа, готин.

Усмивката му беше така сияеща, ръкостискането му толкова сърдечно, че и последните съмнения на Типтън се стопиха. От своя страна той отвърна със също толкова сияеща усмивка и жест, изпълнен с доброжелателство, което пък накара Фреди да реши, че това е то моментът да изпита съдбата и да спечели или загуби всичко.

Тук се налагаше малко неочаквана смяна на темата, но младият бизнесмен се чувстваше твърде напрегнат, за да приближава разговора до вълнуващия го въпрос на големи спирали.

— А, между другото, приятелю — започна той.

— Какво има, драги? — откликна Типтън.

— Има нещо, приятелю, което се канех да те питам от известно време — продължи Фреди, — но все забравях. Ще дадеш ли на веригата магазини „Типтън“ изключителни права за продажба на „кучешка наслада на Доналдсън“?

— Ама разбира се, драги — каза Типтън. — Аз самият щях да ти го предложа.

Задният двор се завъртя пред очите на Фреди. За момент той замълча, докато се пребори с чувствата. Вече формулираше наум телеграмата, която тази вечер ще изпрати в Лонг Айлънд Сити, за да уведоми тъста си за голямата победа, постигната в името на кучешките бисквитки. Представяше си как старецът отваря плика и му дръпва един кючек от кеф из целия офис.

— Друже — извика възторжено Фреди, — ти си върхът. Винаги съм го казвал.

— Така ли, приятелю?

— Разбира се. И се надявам да си много, много щастлив.

— Благодаря, друже. Я кажи, можеш ли да ми заемеш колата си? Искам да ида до Шрусбъри и да купя на Вероника подарък за рождения ден.

— Аз сам ще те закарам, приятелю.

— Много мило от твоя страна, драги.

— Няма нищо, няма нищо.

Фреди се намести зад кормилото и натисна газта с велурената си обувка. Мина му през ум, че всичко е прекрасно в този най-прекрасен свят.