Първите утринни лъчи

Днес се видяхме през обедната почивка. Когато слизах по стълбите на тръгване, портиерът беше на тротоара и пушеше цигара. В началото, за да избегна всякакъв възможен контакт с него, включително визуален, се преструвах, че говоря по телефона. Докато се криех по стълбите, усещах погледа му вперен в мен. Все още е така, особено като слизам. Поздравява ме с усмивчица и сякаш ми казва:

— Знам какво си правила там, би трябвало да се срамуваш.

Първите пъти се страхувах, че лицето ми издава моята тайна. Бях изпитала такова усещане като момиче, когато ми дойде първата менструация. Помня как през онази сутрин отидох на училище, обзета от чувството, че лицето ми е различно, че вече не е същото като преди.

Сега не се преструвам, че говоря по телефона, поздравявам портиера и неговото мнение вече не ме засяга. Нито неговото, нито това на света. Сигурна съм, че ако бях мъж и се качвах при жена, щеше да ми се усмихва съучастнически, а аз щях да крача горд, че съм си взел ежедневната доза удоволствие. Или може би не би си позволил дори да ми се усмихне, би внимавал. Но аз съм жена и от мен се очаква да се срамувам от факта, че и аз също изпитвам желания, понеже като жена ми е позволено да желая да бъда само майка или съпруга. Не повече. Ходя изправена, твърда като мъж, защото имам същото право на удоволствие, което имат и мъжете. Гледам отражението си във витрините на магазините горда от себе си, горда от това как вече умея да размествам въздуха, докато вървя, горда, че минавам през нещата, които преди бяха препятствие за мен. Разбрах, че притежавам безкрайна власт. Умея да излъчвам съблазън с много части от своето тяло: със стъпалата, с глезените, с целите си крака, с ръцете, с това как се движа, как отмятам коса, как лекичко гриза молива си.

Не съм преоткрила нещо, което да съм била забравила: чисто и просто никой не ми беше казвал, че и аз мога да изпитвам наслада колкото и когато искам. Преживяното с него дълбоко ме промени. Научих се да отстоявам правото си на удоволствие, на наслада, на желание. Без да се осъждам. Открих истинската си същност.

Така че, скъпи портиере, гледай ме колкото си щеш, изучавай ме, откривай разликите в това как стои косата ми, когато се качвам и когато слизам. Гледай дали полата ми не се е поизкривила, дали лицето ми не е поруменяло, дали червилото ми не е така ярко, както на влизане. Забелязал ли си, че сега, като си на входната врата, минавам толкова близо до теб, че почти те докосвам? Искам и ти да доловиш аромата, напоил кожата ми, полъх от онова, което току-що съм правила. Да, знам, че имаш фантазии за мен, разбрах как стоят нещата. Усмихвай ми се хитро, докато минавам, занапред ще трябва сам да продължаваш да правиш това, което в началото правехме и двамата: да класифицираш, да категоризираш, да тълкуваш, без дори да имаш представа какво е възможно, какви са невъобразимите за твоя ум вероятни варианти. Моли се винаги да бързам, когато минавам покрай теб, защото може да се окаже, че някой ден ще имам време да спра и тогава, за да те накарам да се почувстваш по-близо до собствения си начин на съществуване, аз ще бъда тази, която ще съди теб.