18 юли, 14 часа

Продължавам да си повтарям думите му и се опитвам да си припомня тона и дължината на паузите, да преценя и най-дребния нюанс. Всеки път, когато ги прекарвам през ума си, се обагрят с различни значения.

Трябва да внимавам, или рискувам да съсипя всичко. Вече не съумявам да се държа по правилния начин, струва ми се, че всяко нещо, което върша и казвам, е погрешно, и колкото повече се стремя да оправя нещата, толкова повече влошавам ситуацията. Вече не съм сигурна в нищо. Дори сега бих искала да го помоля за извинение, да му кажа, че съжалявам за това си поведение. Иска ми се да му призная, че съм го излъгала повече от веднъж само за няколко дни, докато преди не съм го правила никога. Със сигурност съобщенията не помагат за комуникацията, защото биха могли да бъдат интерпретирани по различен начин, понякога даже разговорът по телефона не е достатъчен, човек не може да види изражението на другия. Ако беше тук, срещу мен, нямаше да бъде нужно дори да обяснявам: щеше да разбере за миг, както е ставало винаги.

А ако не лъжа само аз? Може би е с друга жена, може би с тази, с която се любихме заедно. Може би тя е жената с него, а аз съм била нейният подарък. Може би всеки уикенд ходи с нея в Тоскана. Може би тя живее в друг град и се виждат само през уикендите, когато съм принудена да съм си вкъщи с Паоло. Може би козметичният несесер е неин. Но онази неделя, като бяхме заедно през целия ден, той не получи странни обаждания. Щях да забележа. Всъщност никога не са му се обаждали, а това е още по-странно.

Мислите препускат в ума ми, ала повечето са лишени от смисъл.

Липсва ми. Опитвам се да си представя следващата ни среща: ще вляза през онази врата, ще се прегърнем, ще се любим и всичко ще е отново както преди. Ще бъде ненужно дори да говорим.

Минаха два часа от разговора ни. Мислех, че ще ми се обади, но вероятно няма да го направи. Трябва да бъда спокойна и да не позволявам на страха да ме обземе. Отивам да се разходя.

Загрузка...