Първите утринни лъчи

И днес нито едно съобщение, нито едно обаждане. Вече не издържам, чувствам се затворница и сама съм си виновна за това. Страхувам се да не си е помислил, че се опитвам да се отдалеча от него. Ще ми се да не му пука какво искам. Мисълта, че не ме търси, ме кара да мисля, че не съм чак толкова важна за него. Въобще не се бори за мен, не се обажда, за да ме убеждава, че греша: едва ли не ми се струва, че това да не ме вижда е точно каквото иска. Не съумявам да разбера дали не изпитва нищо, или просто умело владее чувствата си.

Денят ми в офиса хич не беше лесен. Все едно го правеха нарочно: докато обсъждахме бъдещи проекти, името му се спомена цели три пъти. Чувствах се преследвана, притеснявах се да не би някой да забележи смущението ми — всеки път, щом чуех името му, сърцето ми подскачаше. А щом произнесяха името му, Федерика ме поглеждаше. Ясно е, че е разбрала, само се чудя как го е направила. Може би бих могла да говоря за това с нея.