Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

29.

Имах да свърша още няколко задачи, преди да напусна апартамента и за едната от тях ми трябваше помощта на Стюарт за час, час и половина. Щом свършихме, го оставих да си върши каквото беше намислил, като обаче ми даде достатъчно време да се върна до дома му и да проведа няколко телефонни разговора.

Първият номер, който набрах, беше централата на полицейския участък, оттам помолих да ме свържат директно с детектив-инспектор Ример. След като изчаках около минута, минута и нещо, през което време се наслушах на холандски напеви, най-накрая ме свързаха.

— Господин Хауърд — започна детектив-инспектор Ример. — Имате ли някаква информация за нас?

— Значи си ме спомняте — отвърнах.

— Разбира се. Тъкмо преглеждах протоколите от разпита ви.

— Представям си какво интересно четиво са.

— Докладът е доста кратък. Виждам, че не сте отговорили на много въпроси.

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че съм срамежлив?

Ример замълча достатъчно дълго, за да ми покаже точно какво мисли за отговора ми.

— Ами ако ви кажа, че имах впечатлението, че инспектор Бургграве вече си е съставил предварително мнение за мен?

Тя въздъхна.

— Нямам време за игрички, господин Хауърд. Какво желаете?

— О, нищо особено. Само да ви кажа: мисля, че знам кой е убил Майкъл Парк.

Ример се поколеба. Представих си я как се напряга и стиска телефонната слушалка.

— Ще се съгласите ли да дадете показания?

— В известен смисъл — отвърнах. — Ако се срещнете с мен.

— Кога?

— Днес, следобед, в четири часа. Доведете и заблудения си колега с вас, ако обичате.

След като й дадох всички необходими подробности, затворих и набрах следващото име в списъка си. Оказа се, че разговорите, които проведох, бяха горе-долу в същия формат и всички, на които се обадих, без изключение не проявиха особено желание да се срещнат с мен. Ако бях по-чувствителен, можеше да се потисна, но истината беше, че никога не взимах нещата прекалено присърце и за щастие можех да се заинатя, когато ситуацията го изискваше. Всеки един от хората, на които се обадих, в крайна сметка се появи, което признавам реално се дължеше повече на стръвта на диамантите, отколкото на репутацията ми на любезен домакин.

Мястото на събитието беше един от шедьоврите на Стюарт. Намирахме се в стария централен склад в изоставените фабрики на „Ван Зант“. Около нас се търкаляха изпочупени щайги, прашасали дървени палети, изпочупени метални колички и празни варели. Подът беше покрит с боклуци, прахоляк и паднала мазилка до глезените и температурата не беше по-висока от тази навън, тъй като и дума не можеше да става за някакво отопление и повечето от прозорците бяха изпотрошени, което позволяваше на яростните пориви на зимния вятър, който набръчкваше повърхността на водата около Остердок, да се завихрят около нас.

За да придам на сцената някакво подобие на ред, бях си направил труда да подредя няколко щайги и палети в полукръг пред мен, но усилията ми явно не успяха да накарат гостите ми да се почувстват по-удобно. Ким, например, имаше нужда от шапка и шал, защото явно й беше студено. Брадичката й беше завряна в яката на пухеното яке, хубавите й крака бяха кръстосани и тя духаше топъл въздух в шепите си. Не можех да я попитам как се чувства обаче, защото явно беше решила да няма нищо общо с мен или някой от останалите. Зареяният й поглед си го биваше, но не ме изненадваше, като се има предвид, че го упражняваше още откакто бе дошла.

Здравеняка и Слаботелесния седяха срещу нея, на една и съща касетка и забелязах, че Слаботелесния беше намерил време да се сдобие с ново яке на мястото на това, което му бях отмъкнал. От личен опит знаех, че якето не топли кой знае колко, но може би това нямаше значение. Вероятно беше част от униформата, която двамата с якото му приятелче си бяха измислили преди години, дори и да беше само на подсъзнателно ниво. Представих си ги как се подготвят за извършването на някое голямо престъпление и процедурата, която най-вероятно следваха. Ключовете от микробуса? Тук. Кубинки? Тук. Бейзболна бухалка? Тук. Да облека ли коженото яке? О, хайде, тръгвай.

Като стана дума за облекло, инспектор Бургграве и детектив-инспектор Ример бяха най-прилично облечени. И двамата носеха униформени полицейски якета с дебела кожена подплата. Освен това те изглежда се чувстваха най-неловко на сбирката ни и създаваха впечатление, че ги отвличам от много по-неотложни дела. Това бяха пълни глупости, разбира се, но те бяха полицаи в крайна сметка и щеше да е проява на лош тон да изглеждат доволни, че са ги накарали да дойдат някъде не по своя воля. Така че те крачеха наоколо и си поглеждаха часовниците и мобилните телефони и точно поради тази причина се забавих да започна с поне две минути повече, отколкото трябваше.

Стюарт беше седнал от едната ми страна и също като мен беше облечен с дебел пуловер с висока яка, макар че неговият беше няколко номера по-голям и много по-опънат на корема. Беше съчетал пуловера с вълнено спортно сако с кожени кръпки на лактите, а от джобчето му се подаваше носна кърпа с арабески, съвсем в стил Ръдърфорд. Последният му аксесоар, кожено куфарче, седеше на пода до краката му и ако някой случайно надникнеше вътре, щеше да открие, че е празно, също като главата на Здравеняка. Стюарт беше съвсем спокоен, така и трябваше, тъй като той единствен, освен мен, знаеше какво предстои да се случи.

До Стюарт беше последният ми гост Нилс ван Зант. Господин Ван Зант ми изглеждаше още по-крехък, отколкото ми се беше сторил в дома му, воднистите му очи бяха нащрек, но си личеше, че част от него се радва на тръпката от това да се върне обратно в старите сгради на фамилната компания и доколкото можах да преценя не обръщаше голямо внимание на студа. Беше облечен само с кашмирен пуловер и джинси, но от непринудения начин, по който беше седнал върху стария варел, сплел ръце върху дръжката на бастуна си, човек би помислил, че се е настанил удобно пред камината в кабинета си. Част от мен копнееше по топлината на огъня — добре щеше да ми дойде и глътка бърбън за успокоение на нервите, преди да започна.

— Благодаря ви, че дойдохте — казах, като огледах групата пред себе си и вдигнах длани в знак на приветствие за добре дошли. — Някои от вас се познават, макар че се надявам, че няма да възразите, ако за момента се въздържа от обстойно представяне. Достатъчно е да кажа, че джентълменът от дясната ми страна — продължих и посочих към Стюарт — е Хенри Ръдърфорд, моят адвокат. Господин Ръдърфорд е тук, за да се увери, че всички разбират, че нищо от това, което може да кажа днес, не ме уличава в извършването на престъпление.

Погледнах към Бургграве и детектив-инспектор Ример и изчаках двамата да кимнат в знак на съгласие. Направиха го, макар и неохотно.

— За протокола — намеси се Стюарт, подгрявайки за ролята си, — двамата полицейски служители, присъстващи тук, изразиха готовността си да се присъединят към това споразумение.

Помислих, че може да се опита да ги накара да го потвърдят устно пред него, но като всички големи измамници, Стюарт знаеше кога да спре. Бургграве и Ример го изгледаха с явна неприязън, но той не им обърна внимание. Като Ръдърфорд можеше да се издигне над подобни неща. В интерес на истината беше толкова убедителен в ролята си, че на Ким вероятно й беше трудно да познае в надутия адвокат пред нея — полуделия стрелец, опрял пистолет в главата й.

— Както повечето от вас знаят — продължих аз, — сградата, в която се намираме, е била основен склад и фабрика за рязане на диаманти на „Ван Зант Диамантс“. Господин Нилс ван Зант — подкарах нататък — е племенник на Марс ван Зант, основателят на семейната компания за търговия с диаманти. Господин Ван Зант се съгласи да се присъедини към нас днес, за да бъдат изяснени няколко момента, които иначе може да си останат догадки. Благодаря ви още веднъж, че дойдохте, господин Ван Зант.

Ван Зант наведе глава и ми помаха леко с ръка, почти царствено, сякаш ми даваше разрешение да продължа. Ако бях военен, трябваше да му отдам набързо чест, но никога не ме е бивало в такива неща, затова просто кимнах, сякаш му свалях шапка. Явно почтителното ми отношение му хареса, така че продължих с играта.

— Понеже имах удоволствието да разговарям предварително с господин Ван Зант, ще ви кажа, че семейството му е поставило началото на търговията си с диаманти още в началото на деветнайсети век. Основната им дейност се е състояла в закупуване на необработени камъни от бившите холандски колонии и шлифоването им тук, в Амстердам, преди да бъдат продадени на първокласни бижутери и търговци на диаманти от цял свят. За разлика от мнозина от конкурентите си, те имат голям успех и бързо се превръщат в най-влиятелните холандски търговци на диаманти.

— За урок по история ли ни събрахте? — рязко ме прекъсна Ример.

— Не — уверих я. — Макар че според мен малко история би била от полза. И трябва да призная, че останах много впечатлен, когато господин Ван Зант ми разказа всичко това. Мисля, че едва ли ще преувелича, ако кажа — продължих, като отново кимнах към Ван Зант, — че „Ван Зант Диамантс“ са били една от най-великите компании, които тази страна някога е имала.

Ван Зант кимна с доволно изражение на лицето.

— И както всички вие знаете, Майкъл Парк, Американеца, беше пратен в затвора за убийството на пазач тук, най-вероятно при опит да открадне необработени диаманти от трезора на Ван Зант. Името на злощастния пазач е било Роберт Волкерс. — А това — казах аз и посочих към Ким — е неговата дъщеря Ким Волкерс.

Всички погледнаха мигновено към нея, въпреки че главите на Бургграве и Ример се завъртяха най-бързо. Ким остана невъзмутима, нито го призна, нито го отрече. Очите й се преместиха от точката на забвение, в която се беше съсредоточила, към пода между краката й.

— Истина ли е това? — попита Ван Зант, като погледна от Ким към мен и обратно към нея.

Ким не реагира, така че остана аз да го потвърдя.

— Моите съболезнования, тогава — продължи Ван Зант с печален глас. — Семейството ми беше дълбоко опечалено заради вас. Знам, че всички от съвета на директорите много съжаляваха, но мисля, че майка ви получи щедро обезщетение.

Ким вдигна глава и се втренчи право в него, суровият й поглед явно разтърси нещо във воднистите очи на стареца.

— Известно време се е представяла под името Марике ван Клееф — подех, обяснението ми беше насочено към Бургграве и Ример, за да не започнат да ме прекъсват с въпросите си. — Мога да обясня защо още сега, но това ще ни накара да избързаме. А това, което, наистина ми се иска да направя, ако ми позволите, е да разкажа за моето участие.

Огледах лицата около мен, макар че не очаквах някой от тях да ме прекъсне. Всичките до един искаха отговори, дори и ако, както беше в случая с Ван Зант, бяха водени по-скоро от любопитство, отколкото от необходимост. Здравеняка и Слаботелесния не бяха продумали, но изобщо не ми се сториха изненадани, когато разкрих истинската самоличност на Ким. Видях обаче, че се почувстваха неловко, защото непрекъснато хвърляха погледи към вратите, през които бяха дошли и Слаботелесния седеше с ръце, здраво стиснати между краката, обувките му нервно потропваха по бетонния под. И двамата бяха извърнали лица встрани от Бургграве и Ример, подсъзнателно криеха физиономиите си, сякаш се тревожеха, че може да ги разпознаят от някоя отдавна забравена полицейска снимка.

— За целите на днешния следобед бих желал да предположите — казах аз, като извърнах поглед към Стюарт, за да акцентирам върху частта с предположението, — че освен писателска дарба, притежавам и някои таланти, които не са най-законните по същество.

— Ти си крадец — заяви Здравеняка.

— Чисто теоретично — отвърнах — ще се съглася с теб.

Бургграве се обърна и погледна многозначително Ример. Тя не му обърна внимание, но това не й попречи да ме дари с леденостуден поглед. Повдигнах рамене, сякаш криминалните ми наклонности не бяха нищо повече от вреден навик, с който се бях сдобил преди години, и от който така и не бях успял да се отърся.

— Въз основа на това предположение — продължих аз — нека приемем, че Майкъл Парк се свърза с мен посредством моята страница в Интернет и ме помоли да се срещнем с него в „Кафе де Бруг“, където, по една случайност, работеше красивата, трагично осиротяла госпожица Волкерс. Да допуснем също така, че съм отишъл и докато сме си пиели бирата, Майкъл ме е накарал да му набавя някакви предмети — въпросните предмети са две фигурки на маймуни, които се намираха в домовете на тези двама господа.

Махнах с ръка към широкоплещестия и Слаботелесния. Колкото и да беше нелепо, все още не знаех истинските им имена, така че не можех да ги представя както подобава.

— Но ние ги познаваме — прекъсна ме Ример, изненада ме толкова, колкото й тях. — Вчера разглеждах преписка за тях.

Двамата мъже се спогледаха. Здравеняка поклати леко глава, сякаш искаше да успокои приятеля си, че няма за какво да се тревожи. Не бях толкова сигурен.

— Ще поясните ли? — попитах аз.

— Това е работа на полицията.

— Тц — сряза я Ван Зант, — някои хора твърдят, че има прекалено много такава „работа на полицията“ и недостатъчно работещи полицаи.

— Ако имате оплаквания, господине — отговори му Ример, — има съответните канали.

— Моментът едва ли подходящ — намесих се аз, — ако ми позволите да отбележа. — Усмихнах се любезно на Ван Зант и той съответно ме дари с още едно от царствените си кимвания. — И ако трябва да бъда честен, имената на тези джентълмени не ни интересуват кой знае колко. През последната седмица открих, че на имена не може да се вярва. Единственото важно нещо е, че двамата джентълмени притежаваха фигурките, които Майкъл искаше.

— Можете ли да ги опишете? — попита Ример.

— Не е важно.

— Ние ще отсъдим — намеси се Бургграве.

— С цялото ми уважение — обърна се Стюарт към него, — не мисля, че сте тук, за да съдите каквото и да било. Поне засега.

— Ръдърфорд е прав — рекох аз, — но за да стане ясно на всички, бяха толкова големи — раздалечих ръцете си на няколко сантиметра. — И бяха направени от гипс. Тази на Майкъл покриваше очите си. Беше част от комплекта, който ние англичаните наричаме „Трите умни маймунки“.

Бургграве се обърна към шефката си и започна да обяснява на холандски, като междувременно първо покри устата си, а след това и ушите си с ръце.

— Да, да — рече Ример отново на английски, сякаш разговаряше с глупак. — Всички са чували за тях. Имаха ли някаква стойност?

— Според мен не — отвърнах аз. — Но Майкъл ми предложи щедро възнаграждение, за да му ги осигуря. Сега би трябвало да кажа, че нямах никаква представа кой е, най-малко, че и той самият е крадец. Но това нямаше кой знае какво значение, защото му отказах. Каза, че работата трябвало да се свърши на следващата вечер и ограниченото време ме притесни. За съжаление ми даде адреса, където въпреки всичко можех да намеря маймунките.

— Защо го е направил? — попита Бургграве, мъчейки се, според мен, да възстанови част от авторитета си, след като бе поставен на място от началството.

— Каза, че се надявал да променя решението си. За жалост, точно това направих. На другата вечер, докато Майкъл се хранеше с тези двама джентълмени в „Кафе де Бруг“, аз проникнах в домовете им и ги лиших от двете маймунки, които притежаваха. Проблемът беше, че когато се върнах, Майкъл си беше отишъл. Тогава се появи Ким и ми каза, че е бил повлечен към апартамента си от нашите приятели тук.

— Това не е вярно — намеси се Здравеняка. — Изпратихме Майкъл до вкъщи, но той ни помоли.

— Да, и аз си помислих, че сигурно така е станало. Вероятно е наближавало времето да се срещнем и вероятно вечерята ви не е приключила толкова бързо, колкото се е надявал. Кажете ми, когато стигнахте до апартамента му, той извини ли се по някакъв начин, може да се е престорил, че му е лошо?

Здравеняка повдигна рамене, сякаш бях налучкал истината.

— Станало е малко преди да дойдем двамата с Ким. Пожела да я придружа, защото Майкъл се беше отклонил от първоначалния план и тя се тревожеше. Тревожеше се донякъде за Майкъл, но в действителност я е било повече грижа за маймунките — погледнах към нея, но тя все така отказваше да ме погледне. — Когато пристигнахме, го открихме смазан от бой в банята.

— Значи тези мъже са го убили — рече Ван Зант, сякаш беше съвсем очевидно кой е извършил престъплението.

— Така предположих — съгласих се аз. — Даже бях сигурен в това и смятах, че знам защо. Не знаеха, че съм им откраднал маймунките и реших, че са искали да вземат фигурката на Майкъл. Поради някаква причина фигурката беше достатъчно важна за тях, за да го убият и за това той на свой ред държеше толкова много да открадна фигурките.

Бургграве извади ръце от джобовете на якето си и се пресегна към белезниците, които висяха на колана му. Ример го спря, като го докосна по ръката и поклати глава.

— Вече не мислите така обаче? — попита ме тя.

— Не. И то поради няколко причини. Едната е, че няколко дни след като бях арестуван по подозрение, че съм пребил Майкъл, напълно погрешно, бих добавил, двамата джентълмени ме отвлякоха и ме държаха вързан в апартамента си. Докато бях там, заявиха, че са го направили.

Бургграве изсумтя и вдигна ръце нагоре.

— И това ти е било достатъчно?

— Не, разбира се, че не. Но промених мнението си, когато разбрах, че според тях третата маймунка, тази на Майкъл, е у мен. Беше интересно. Искам да кажа, че след като мислеха така, това означаваше, че не са го извършили те.

— Това не означава, че не са го убили — безстрастно каза Ример. — Може да са го убили, защото не е искал да им каже къде е била третата маймунка.

— И аз си го помислих. Но щом като маймунката е била толкова важна за тях, че да ме отвлекат, за да я открият, не можех да разбера защо биха пребили Майкъл толкова жестоко, че да не може да им каже къде е.

Ример кимна бавно, сякаш беше решила засега да приеме моята версия.

— И когато им казах истината за това как Майкъл ме е наел, за да им открадна фигурките, те изобщо не ми повярваха. Струваше им се невероятно, сякаш имаха безрезервно доверие на Майкъл.

Този път видях как Здравеняка и Слаботелесния кимат, докато говоря.

— Защо ще му имат такова голямо доверие, запитах се аз? И много скоро отговорът стана очевиден. Даже малко се засрамих, че не съм се сетил по-рано. Тези мъже не бяха приятели на Майкъл, те му бяха съучастници.

За миг си помислих, че може да ги изпусна. Явно се притесниха и започнаха да се въртят нервно. Тогава Ример каза нещо, което накара всички ни да млъкнем и да се обърнем.

— Вече го знаем. Пише го в досиетата им.

— Тогава защо не ги арестувахте за убийството на Майкъл?

— Това също е работа на полицията.

— Виждате ли — възкликна Ван Зант. — Когато не знаят отговора на нещо, така казват. Когато правят грешки, така казват. Работа на полицията.

— Казват го и от колегиална лоялност — намесих се аз. — Това е бил случай на инспектор Бургграве, нали, детектив-инспектор Ример?

Ример не отговори. Само ме погледна сърдито, сякаш за да ме накара да млъкна само със силата на волята си.

— Няма значение — казах й. — И без това не съм стигнал до същината на историята. Трябва отново да се върнем назад във времето. До обира, при който е бил убит Роберт Волкерс. — Обърнах се към Ван Зант. — Мисля, че мястото, на което са се съхранявали диамантите, е било тук някъде, нали така?

Ван Зант се поколеба.

— Да повторя ли въпроса си?

Присви очи и стисна устни. Изглежда ме преценяваше от нов ъгъл.

— Политиката на компанията не позволява…

— Глупости — прекъснах го аз. — Вече говорихме за това. Нали вече ми разказахте всичко. Така че нека ви попитам още веднъж — главното хранилище на диаманти е било тук някъде, нали така?

Ван Зант се забави с отговора. Дори и най-сериозният ми поглед не можеше да го застави. Ример обаче беше друго нещо.

— Отговорете на въпроса — нареди тя и сложи ръка на хълбока си, звучеше така, сякаш търпението й е на изчерпване.

Ван Зант зяпна, но тя беше непоколебима. Обърна се към мен като дете, на което са се скарали.

— Да — промълви едвам.

— Добре. Можете ли да го опишете, ако обичате?

Ван Зант въздъхна, завъртя очи, но в цялото му изпълнение имаше доста пантомима. Също както и в кабинета му, имах ясното впечатление, че той би се разприказвал на драго сърце, стига да е център на вниманието.

— Като шеф на охраната аз сам проектирах системата — започна той, уж неохотно, сякаш го карах за стотен път да разказва една и съща история. — Имаше голяма стая, направена от стомана, дебела много сантиметри. Подът беше от бетон. Около стоманата имаше циментов кожух. Около кожуха — стоманена клетка.

— И как се използваше този трезор?

Ван Зант изцъка с език, сякаш трябваше да знам, че ще стигне и дотам.

— В края на деня — продължи той — всички диаманти във фабриката се заключваха в трезора, заключваше се и клетката. Винаги дежуреха пазачи.

— Да. Много добра система, макар и на практика доста проста.

— Хубаво е да е просто — рече той. — Простото е сигурно.

— Донякъде — отвърнах, като хвърлих съзаклятнически поглед към Здравеняка. — Предполагам, че ключалката на трезора също е била добра.

— Както ви казах и преди, имаше няколко ключалки. Бяха от най-високо качество.

— Убеден съм. Прътите на клетката можеха ли да бъдат прерязани?

— Говорихме за това.

— Така е. Май уточнихме, че арматурните клещи не са вършили работа и че е можело да бъдат срязани само с оксижен.

— И с това можеше да не стане.

— И по думите ви винаги е имало пазачи на смяна. Пазачи като Роберт Волкерс.

Ван Зант кимна.

— Колко?

Той се поколеба, вероятно усети промяната в тона ми.

— Нощно време бяха по двама.

— А в нощта, в която е бил убит Роберт Волкерс, колко бяха пазачите?

— Двама, разбира се.

— Сигурен ли сте?

Той изду бузи.

— Имаше двама пазачи.

— Интересно, защото по една случайност със сигурност знам, че пазачът е бил само един.

Ван Зант тропна с бастуна в земята, сякаш се надяваше да предотврати това, което възнамерявах да кажа.

— Двама пазачи — повтори той.

— Трябвало е да бъдат двама — продължих. — Няма никакво съмнение в това. И съм убеден, че документите от онова време ще го потвърдят. Потвърждават го и вестникарските репортажи за убийството на Роберт Волкерс, защото двамата с господин Ръдърфорд ги прегледахме онзи ден в градската библиотека. Вторият пазач се е казвал Луис Ракер. Господин Ракер, за съжаление, е починал преди малко повече от две години. Инфаркт. За наше щастие обаче Ръдърфорд успя да се свърже с майка му.

Кимнах към Ръдърфорд, той стана от щайгата, на която беше седял и се отдалечи от нас към огрения от слънце овален вход от западната страна на сградата. Навън имаше двор, а в двора — такси, двигателят му работеше, а вътре седеше притеснената на вид вдовица.

Докато чаках Ръдърфорд да се върне, огледах всяко едно от лицата около мен, после си погледнах часовника и накрая се изправих на крака. Нямаше какво повече да кажа за момента и тишината беше някак странно потискаща. Сякаш изпълваше вътрешността на склада почти до задушаване, все едно някой бе оставил отворено кранче за газ и част от мен се тревожеше, че ако Ръдърфорд и Карине Ракер не се появят скоро на входа, някой може да каже нещо възпламеняващо и да вдигне всичко във въздуха.

Тогава чух как вратата на колата се затваря, прозвуча като приглушен изстрел в далечината, и скоро след това двамата се появиха. Равните подметки на Карине Ракер стържеха по циментовия под като шкурка и сякаш й трябваше цяла вечност, за да достигне до нас. С едната ръка стискаше Ръдърфорд, за да не падне, а в другата държеше издута кожена чанта. Преместваше тежестта между двата си крака, както готвач, който разделя жълтъка от белтъка в двете черупки. Беше облечена почти по същия начин, по който я бях видял и в апартамента й. Под избелялото палто с подплата носеше син пеньоар на цветя, отеклите й крака и глезени бяха обути в дебели чорапи, които се бяха събрали на коленете. Перуката на главата й не струваше, беше сплъстена и проскубана едновременно и макар че си бе направила труда да се гримира, изглеждаше така, сякаш се беше научила да го прави в училище за клоуни.

— Госпожо Ракер — казах аз и протегнах ръка да помогна на възрастната жена, когато тя наближи до нашия малък приятелски кръг.

Тя здраво се хвана за китката ми, чантата се разлюля, после ме сграбчи за лакътя и щом успя да възстанови равновесието си, двамата със Стюарт я сложихме да седне на една палета, която бяхме подпрели за целта върху две дървени щайги. Седна тихо и възпитано с чанта върху коленете. Единственият признак, че се вълнува, беше начинът, по който пръстите й стискаха чантата, кожените дръжки бяха здраво увити около ръцете й.

Наведох се и я погледнах право в очите, после и се усмихнах колкото се може по-окуражително и я потупах по коляното. Възрастната жена изкриви изрисуваните си черти в крива пародия на собственото си изражение, атрофиралите мускули под кожата й се мъчеха всячески да нагодят челюстите й така, че да не изглежда като бито куче. Не исках да удължавам мъките й, затова се изправих и отново се обърнах към останалите.

— През следващите няколко минути — започнах аз — ще трябва да ми простите за ужасния холандски и да разберете, че госпожа Ракер не говори английски. Решихме, че е най-добре да чуете историята й от нея самата и затова аз млъквам и я оставям да ви каже това, което е дошла да сподели.

След което кимнах към възрастната госпожа и понеже тя се поколеба за миг, Стюарт й прошепна нещо с мил тон и то я накара да прочисти дихателните си пътища и да започне да говори. Не отне много време, но заради нюансите на това, което каза, и начина, по който го каза, накъсаната й реч сякаш трая по-дълго, отколкото очаквах. Беше притеснена и неуверена и от време на време гласът й се задавяше и тя поглеждаше надолу към пръстите си, които мачкаха кожената чанта. Тогава Стюарт поставяше ръка върху рамото й и я подканваше да продължи, говореше й така, сякаш е дете, оставено на грижите му и той искаше единствено тя да сподели тревогите си, за да може някой от нас да й помогне.

Това, което я тревожеше, беше съвсем просто, което не го правеше по-малко травмиращо. Обясняваше онези неща, които не бе посмяла да сподели с години, факти, които беше заровила дълбоко в душата си. Синът й Луис Ракер бил пазач във фабриката на Ван Зант. Не бил успял много в живота си, но ценял работата си и се радвал, че тя му позволява да издържа старата си майка, доколкото може. Двамата разчитали на заплатата му, за да си осигурят покрив над главите и храна в долапа и той бил готов почти на всичко, за да не загуби работата си. Така че, когато някой отишъл при него и му предложил възможност да изкара малко пари отгоре върху седмичната си надница, той се изкушил. От него се искало само да изчезне за час по време на една от нощните си смени. Ако си държи устата за това, че го е нямало, независимо от последиците, щял да получи голяма сума пари. Но ако кажел на някого за договорката, последствията щели да бъдат страшни. Заплахата не била конкретна, но той имал ясното съзнание, че е напълно реална.

Изправен пред този избор горкият Луис се съгласил да изчезне през въпросната нощ. Когато се върнал, разбира се, открил Роберт Волкерс прострелян на земята до трезора на Ван Зант. По време на полицейския разпит си измислил оправданието, че е извършвал рутинна проверка на склада, когато колегата му е бил застрелян. Лъжата била инстинктивна реакция с оглед на положението, в което се бил озовал, но скоро се оказало, че трябва да се придържа към нея. На сутринта след нощта на убийството някой проникнал в бунгалото, в което живеел заедно с майка си, измъкнал я от леглото и дал на двамата ясно да разберат какво ще се случи, ако той някога каже истината. Така че Роберт никога не я казал. Но майка му била твърдо убедена, че вината и страхът, в който живял близо десетилетие, му причинили високо кръвно налягане, безсъние и напрежение и в крайна сметка го довели до инфаркта.

Когато стигна до края на историята си, думите на възрастната госпожа започнаха да се накъсват и изчерпват. Разхлипа се, извади една карирана кърпа от ръкава на палтото и си изтри очите. В този момент Ример ме погледна и рече:

— Тя свърши. Вие чули ли сте това, което има да каже?

— Да. И колкото и да е странно, вярвам на казаното от нея.

— Няма причина да не й вярваме.

— Не, няма.

— Но какво значение има това? — попита Ким, най-накрая ме погледна в очите, гласът й беше прегракнал, когато за пръв път си отвори устата. — Какво променя това?

— Още едно парче от мозайката — отговорих й аз, опитвайки се да я успокоя, доколкото мога. — Още една следа към това, което се е случило онази нощ.

— Но ние знаем какво се е случило — намеси се Ван Зант.

— Наистина ли? Мисля, че знаем много малко. И това включва един много важен фактор — какво всъщност е откраднал Майкъл Парк в нощта, когато Роберт Волкерс е бил убит.

Срещнах погледа на Ван Зант и го задържах. Помислих си, че може да извърне очи, но той беше кораво дърто копеле и то достатъчно арогантно, за да си помисли, че няма да продължа нататък. Понякога обаче и аз бях доста арогантен и нямах намерение да се отказвам.

— Според слуховете семейството ви е изгубило малко състояние, господин Ван Зант. Смята се, че Майкъл е откраднал цял куп скъпоценни камъни, след като е убил единствения пазач, който се е осмелил да застане на пътя му. И фактът, че Ван Зант никога не са го заявили публично за повечето хора е равносилен на признание.

Ван Зант настръхна.

— Не коментирахме охраната на компанията. Знаете това. За нас беше важно правило.

— Важно е било, защото охраната не е била достатъчно добра. Истината е, че дори да сте имали десет трезора от калена стомана, сложени един в друг, сигурността на цялата система пак щеше да зависи от хората, които я охраняват. И когато е имало само един човек и този човек е бил корумпиран, всичко е отишло по дяволите, нали така?

— Не бива да говорите така — каза Ван Зант, като сниши глас и хвърли крадешком поглед към Ким. — Не и пред нея.

Насилих се да погледна към Ким и това, което видях, изписано върху лицето й, беше достатъчно да ме накара да замълча. Устните й бяха стиснати, а очите влажни и замъглени, сякаш в момента гледаше отвъд сцената пред нея, назад във времето към сцената отпреди дванайсет години, в която бе убит баща й. Бащата, за когото е мислела, че отмъщава. Бащата, който се е оказал мошеник.

— Прости ми — казах аз, — но е вярно. Трябва да е. Добрите крадци винаги търсят най-лесното решение да откраднат нещо. И твоят баща е бил това решение. Трябвало е да се грижи за теб и за майка ти. Да предположим, че Майкъл му е предложил дял от това, което открадне? Да предположим, че му е казал, че ще е само този път, че веднъж е достатъчно? Само че не си е дал ясна сметка какво всъщност означава това. Защото хора като баща ти никога не го правят. При подобни планове плячката се разделя между колкото се може по-малко хора. И тези двамата са се възползвали от това.

Посочих към Здравеняка и Слаботелесния. Слаботелесния се огледа да види реакцията на Ример, изражението му беше притеснено. Здравеняка просто се облегна назад, кръстоса огромните си ръце на гърдите и протегна обутите си с груби обувки крака.

— Някои крадци работят сами — продължих аз. — Майкъл не е бил от тях. Обичал е да има гръб. Хора, които да му помогнат да извърши удара. Хора, които да му помогнат да скрие плячката и да се освободи от нея. Малко мускули, ако стане нужда. В Амстердам тези двамата са били точно за това.

Здравеняка ми се ухили зловещо, сякаш страхотно го забавлявах.

— Едно нещо обаче все ме притесняваше. Майкъл е прекарал в затвора 12 години и само няколко дни, след като е излязъл, се свързва с мен. Но знае из основи работата, която иска да му свърша. Знае къде живеете и знае какви предохранителни мерки сте взели. Знае, че единият държи фигурката си в сейф на баржата. Знае, че другият спи с нея под възглавницата и че на вратата му има три хубави ключалки. Знае, че и на двете места няма аларма. Но откъде знае всичко това? Бил ви е приятел, това ми го каза, но нямаше да го знае, ако не ви е посетил, след като са го освободили, а нямаше начин да сте му казали.

Не обърнах внимание на широката усмивка на Здравеняка, твърдо решен да запазя самообладание. Отчасти заради Ким и отчасти заради самия Майкъл. Нямаше нищо смешно. Човекът беше убит, за бога!

— Имаше само един начин, по който би могъл да разбере — казах аз. — И когато разбрах, че е крадец, ми стана напълно ясно. Истината беше, че Майкъл е разбрал, защото е бил в домовете ви преди мен. Вече е бил проникнал и намерил маймуните. Истината е, че не просто е огледал жилищата ви — влязъл е в тях.

Млъкнах и погледнах уверено към здравеняка. Докато го изучавах, имах чувството, че смелостта му започва да намалява малко по малко. Исках ефектът, който бих нарекъл „капка по капка“ да стане порой. Исках да види нещата такива, каквито аз ги виждах. В известен смисъл Виктория се беше оказала права — между мен и Майкъл имаше нещо общо. Не беше само професията — бяхме част от един и същ свят и не беше чак толкова невероятно някой ден някой да иска да ме пребие до смърт за нещо, което съм откраднал.

— Тогава възниква въпросът — продължих нататък, стори ми се, че говоря малко като робот — защо не е взел маймуните, когато е могъл? Те са били там и са го очаквали. Можел е да се пресегне, да ги грабне и да изчезне, преди да сте разбрали. Но не го е направил — отново замълчах за малко и този път се втренчих още по-решително в здравеняка, исках да разбере колко важно е всъщност всичко това. — После си спомних нещо друго, което ми беше казал. Каза ми, че не бихте го заподозрели, че е откраднал фигурките, дори и да откриете, че ги няма, след като ги взема. Каза, че причината била проста: вярвали сте му. И тогава се запитах, откъде идва това доверие? Отговорът, разбира се, е: идва от съвместната работа. Идва от това да си част от екип. И както инспектор Ример потвърди вече, вие тримата сте били банда. Кой знае колко пъти сте крали заедно? Според мен доста. Но големият удар е станал тук в нощта, когато Роберт Волкерс е бил убит.

Посочих наоколо, направих пълен кръг с ръка и си поех дълбоко дъх, сякаш във въздуха все още витаеше нещо оттогава. Погледнах към Карине Ракер, после вдигнах очи към металните греди на тавана и продължих:

— Истината е, че прекарах доста време в размисли за онази нощ. Дори идвах тук и се опитвах да си представя как е станало всичко. И знаете ли какво реших?

Отново срещнах очите на Здравеняка. В тях вече се четеше нещо различно. Любопитство, може би, а може би известна нотка на страх.

— Реших, че сте изчакали нощта, когато Роберт Волкерс е щял да остане сам тук, поне за малко. Може да сте го чакали той да ви каже кога ще е възможно или пък вие сте му указали деня и часа, но както и да е било, Роберт Волкерс е бил сам, когато тримата сте се появили и той ви е охранявал, докато Майкъл се е оправял с ключалките на трезора. Щом веднъж сте влезли вътре, взели сте колкото сте искали, дори може би всичко. После сте го убили.

С ъгълчето на очите си видях как Слаботелесния бясно клати глава. Здравеняка просто се намръщи и спокойно заяви:

— Не е вярно.

— Не е ли?

— Не сме го убили.

— Хмм. Добре — заявих, като рязко смекчих тона си и повдигнах рамене, — това беше първоначалната ми идея. Май не трябваше да я взимам насериозно. Последният ми роман е виновен, не мога да го довърша. Измислих шест възможни решения на това кой го е направил и как, но нито едно не върши работа. Така че защо разрешаването на този случай да е по-различно? Искам да кажа, няма да отгатна още първия път, нали така? — посочих към здравеняка, после размахах пръст, сякаш двамата с него трябваше да сме наясно. — Честно казано, не бях убеден, че ти си го направил? Защо ти е да го правиш? Какъв възможен мотив имаш? Роберт Волкерс едва ли е щял да ви издаде — щял е да изгуби, както всички останали. И да не забравяме, че Майкъл винаги е отричал да е бил той. Освен това още не сме разнищили загадката с изчезналото оръжие, с което е било извършено убийството — димящия пистолет, както се казва.

Така че имах втора теория. Първоначално изглеждаше доста необикновена, ставаше повече за роман, след което се отказах от нея, защото беше прекалено невероятна. Но колкото повече неща научавах, толкова по-логична започваше да ми изглежда. Затова поработих още малко върху нея, изгладих я, премахнах някои бабуни тук-там. И знаете ли какво? Започна да ми се струва, че вероятно това е единственият начин, по който е станало.