Пътеводител на добрия крадец (за) Амстердам

31.

Бургграве беше слисан, сякаш не можеше да повярва, че го бях казал. Стоеше с ококорени очи и отпусната върху раменете глава. После изведнъж се стегна и се втурна напред, сякаш искаше да ми забие един право в лицето. Преди да успее обаче, широкоплещестият и хилавия се изправиха едновременно и му препречиха пътя. Бургграве се извърна, за да погледне към Ример, която студено го преценяваше, макар че, според мен, не от съвсем нова светлина. Той не издържа на втренчения й поглед и се обърна към мен с почервеняло лице.

— Това е лъжа — рече той. — Голям глупак си, ако мислиш, че можеш да говориш такива неща.

— Инспектор Бургграве прояви голямо усърдие в разследването на убийството — добави Ван Зант.

— Искате да кажете, че лесно се е оставил да бъде убеден да поеме в посоката, в която вие сте искали да бъде проведено — отговорих му аз, иззад стената от биячи. — Очаквате да ви повярвам, че толкова способен и награждаван инспектор като Бургграве няма да разбере за две минути, че Роберт Волкерс е бил в комбина с крадците, че Луис Ракер е бил подкупен, че организацията на охраната ви е била пълен провал? Моля ви. Веднага е щял да разбере. Но той вече го е знаел. Защото и той е бил замесен. И двамата сте били.

— Глупости — изсумтя Ван Зант, после се обърна към Ример. — Детектив-инспекторе, мисля, че е по-добре да сложите край на това представление, преди да съм накарал адвоката си да съди участъка.

— Замълчете — сряза го тя. — Да чуем какво има да каже.

— Но това е клевета.

— Достатъчно — излая тя. После се обърна към мен и рече: — Продължавайте.

— Диамантите струват много пари — казах аз. — Всеки го знае. И дори и най-добрата охранителна система на света си има своите недостатъци. Какво прави компания Ван Зант, за да се защити?

— Прави си застраховка — обади се Стюарт, отговорът изведнъж му беше просветнал.

— Точно така — отвърнах аз. — Направила си е солидна застраховка срещу кражба.

В този момент си дадох сметка, че започва да ми омръзва да надничам зад раменете на двамата си защитника, така че ги разделих и ги приканих да си седнат на местата. Бургграве продължаваше да ме измерва с поглед, пръстите му се свиваха и отпускаха, беше разкрачил крака на ширината на раменете си, но не можеше да направи кой знае какво, докато шефката му беше до него, а ако стигнеше до саморазправа, пистолетът още беше в ръката ми. Изчаках Здравеняка и Слаботелесния да седнат и се уверих, че Ван Зант се размърда неловко, когато го погледнах, преди да продължа.

— Докъде бях стигнал? — попитах.

— Застраховка — повтори Стюарт.

— А, да. Застраховка. Както можете да си представите, сумите за застраховка срещу кражба в търговията с диаманти са огромни. И като шеф на охраната господин Ван Зант е трябвало да оправдае разхода. Какво по-добро оправдание от организирането на една кражба? Ако фалшифицирал документите, можел да поиска една сума от застрахователя, а да уведоми съвета на директорите, че е изплатена по-малка.

— Стига толкова — рече Ван Зант и с мъка се изправи на краката си. За миг погледна Бургграве в очите, двамата се разбраха без думи. После се обърна и започна бавно да се отдалечава.

— Разликата щяла да влезе в неговия джоб — продължих нататък, като повиших глас, така че Ван Зант да може да ме чуе. — Така че сте намерили подходящ пазач, господин Ван Зант, и сте му предложили бонус, ако наеме местен крадец и организира толкова удобната за вас кражба, нали така?

Ван Зант не ми обърна внимание и продължи към изхода.

— Не е ли така, господин Ван Зант?

Махна с ръка, за да отхвърли думите ми, поклати глава, но не спря. Оказа се, че това няма голямо значение, защото с мълчаливо вдигане на палеца Здравеняка даде знак на партньора си и двамата се спуснаха след стареца, изминаха за секунди разстоянието до него, хванаха го за лактите и го вдигнаха във въздуха. Ван Зант се бореше, риташе и хриптеше, краката му ритаха, но нямаше ни най-малък шанс да се освободи. След няколко секунди беше принуден да седне отново на мястото си, като този път, обаче, двамата джентълмени застанаха от двете му страни и нямаха никакво намерение да го пуснат да си ходи. За щастие, детектив-инспектор Ример не видя причина да се меси. Тя дори беше тази, която ми махна да продължа.

— Но се почудих откъде сте разбрали към кой крадец да се обърнете? И тогава ми стана ясно, че именно тук се е включил инспектор Бургграве. По онова време бил напорист млад полицай, но всичките тези престъпления, които бил разрешил, накарали хората да говорят. Дали взимал подкуп? Били сте напълно убеден. Според мен сте се свързали с Бургграве, двамата сте се разбрали и след това всички парченца са си дошли точно на местенцата. Организирали сте измамата. Уговорили сте Луис Ракер да изчезне за един час. Вероятно инспекторът се е оправил лично или е познавал някой местен бабаит, който да окаже нужния натиск. Както и да е, във въпросната нощ Луис Ракер изпълнил нарежданията и Роберт Волкерс вкарал нашите, нищо неподозиращи крадци във фабриката и ги охранявал, докато си свършат работата. Оттук нещата се развили горе-долу както ви ги описах преди малко, освен, разбира се, развръзката.

Млъкнах и прекосих малкия полукръг от зрители, в който стоях, гумените ми подметки потропваха тихо по бетонния под. Вдигнах пистолета над главата си и го размахах, сякаш го използвах всеки ден, за да си размърдам мозъка. Но не се приближих прекалено близо до Бургграве, защото още не знаех каква може да бъде реакцията му. Засега явно изчакваше да чуе това, което имах да кажа, вероятно вярваше, че може да открие пропуски в теорията ми и да приключи въпроса още тук и сега.

— След като трезорът бил опразнен и крадците отдавна изчезнали — продължих аз, — Волкерс пак е разполагал с достатъчно време, за да докладва за кражбата, преди да се върне Ракер. Първо, той се обадил на шефа на охраната, а след това постъпило обаждане и в местния полицейски участък. Бургграве се отзовал пръв, естествено. Не би ме изненадало даже, ако двамата с господин Ван Зант са чакали някъде наблизо. Двамата се срещнали с Волкерс, както е било уговорено, но без да подозира това, пазачът вече се бил превърнал в сериозна заплаха. Вероятно Бургграве му е казал, че трябва да го вържат или да го ударят с нещо по главата, за да изглежда всичко по-достоверно. Но преди това е трябвало да извади пистолета си и да им го даде. Ван Зант не е искал да се разбере, че пазачите му ходели въоръжени — това със сигурност щяло да анулира застраховката им.

Откъснах се от картинката, която рисувах и погледнах първо към Ван Зант, а после към Бургграве. Опитах се да изключа от съзнанието си образа на Ким, който бях зърнал между тях — лицето й беше призрачно бяло, очите й плътно затворени, а зъбите здраво стиснати.

— Не съм сигурен кой от вас го е застрелял — казах, — но бих предположил, че сте вие, господин Бургграве. Господин Ван Зант е смятал себе си за бизнесмен, така че вероятно е вярвал, че е достатъчно да плати на Роберт Волкерс, за да държи устата си затворена. Може дори да е имал намерение да повтори същата измама в бъдеще време. Но за вас е било прекалено рисковано, инспекторе — нямало е начин да провалите разследването на такава дръзка кражба. Затова сте убили Роберт Волкерс и след това сте направили първата си сериозна грешка.

— Убийството на баща ми не е ли било достатъчно? — попита глухо Ким.

— Прощавай, права си. Лошо се изразих. Трябваше да кажа, че е направил първата си тактическа грешка. Съгласил се изобщо да прикрие използването на пистолета.

Срещнах погледа на Бургграве и го задържах. Вях прав — не се съмнявах — но той все още не се издаваше с нищо. Ван Зант можеше да бъде пречупен от опитен следовател, в това изобщо не се съмнявах, но с Бургграве щеше да е много трудно. Играехме неговата игра, помислих си аз, а в нея той беше много добър, опитен ветеран, и започвах да усещам, че колкото и удари да му нанасях, той можеше никога да се предаде.

— Сигурен съм, че първоначално инспекторът е възнамерявал да се отърве от пистолета, вероятно в някой от многобройните ви канали, но поради някаква причина, най-вероятно още пари, се съгласил да повери унищожаването му на господин Ван Зант. След като му дал пистолета, е имал достатъчно време да нанесе последни довършителни щрихи на сцената, преди да дойдат други полицаи. След което, в рамките на следващите двайсет и четири часа, организирал натопяването на Майкъл, дори разпръснал из апартамента му няколко диаманта, които господин Ван Зант си бил прибрал от последната доставка. Удивително колко бързо тръгнал по следите на крадеца — всички вестници гърмели. Но когато разбереш как се е добрал до Майкъл, вече не изглежда толкова удивително.

Най-сетне Бургграве проговори:

— Надявам се, че книгите ви са много по-добри от това — рече той. После се извърна към Ример и махна с ръка във въздуха.

— Илюзия. Фантазия.

— Не мисля. Макар че несъмнено пистолетът ще покаже дали греша — отвърнах, като отново привлякох вниманието на всички към пистолета, който държах в ръката си.

— Може да сте го купили отвсякъде — каза Бургграве.

— Ще видим — позволих си да се усмихна аз. Все още се радвах на това колко много го бях раздразнил, когато Ким ни прекъсна.

— Кажи ми останалото — рече тя с умолителен тон. — Искам да го чуя. Има още, нали?

— Малко — признах. — Да вземем Майкъл, например. Знаел е, че не е убивал никого — даже е знаел, че баща ти е бил още жив, когато си е тръгнал оттук. Затова се е досетил, че има нещо нагласено, особено когато Бургграве е открил онези евтини камъни в дома му. Но какво е можел да направи? И освен това, според мен, дълбоко в себе си се е чувствал виновен за убийството по начин, по който един не толкова морален човек едва ли би се почувствал.

Ван Зант изсумтя, сякаш това, което казвах, ставаше все по-малко достоверно.

— Смейте се — рекох аз, — но мисля, че е вярно. Може да не е дръпнал спусъка и може докрай да е отричал вината си, но част от него се е чувствала отговорна за случилото се. Предполагам, защото работата му е понамирисвала още от самото начало. Може би затова си е излежал присъдата, но не си въобразявайте, че не е бил наясно. Майкъл беше интелигентен човек, господин Ван Зант. Големите крадци обикновено са такива. През цялото време, докато е бил в затвора, си е мислил за случилото се, сглобявал е парченцата от това, което е знаел и накрая е разбрал всичко. Когато е излязъл, мисля, че едно от първите неща, които е направил, е било да проникне във вашия доста внушителен дом близо до Музеум Плейн. И знаете ли какво си мисля, че е намерил? Открил е, че изобщо не сте унищожили пистолета, а просто сте го скрили в дома си, и то не кой знае колко добре. Кой знае защо сте го запазили? Вероятно сте си мислили, че може да ви послужи като коз срещу инспектора тук. Но постъпката ви е била глупава. И щом Майкъл го е намерил, вероятно е предположил, че може да уличи двама ви с Бургграве за убийството, излежано от него. Затова го е взел и няколко дни по-късно го е оставил в апартамента на някогашния си съучастник.

— Няма логика за мен — прекъсна ме Ример. — Защо да не донесе пистолета в полицията?

— Полицията, която го е натопила?

— Ако е мислел така, можел е да намери друг полицай, някой, на когото да може да се довери.

— Не съм сигурен, че всичките ви колеги са почтени и благородни като вас, детектив-инспекторе.

Тя ме изгледа студено.

— Ще ми дадете ли пистолета? — попита тя.

Прехапах устната си и огледах оръжието в ръката си. Започвах да свиквам с него; пистолетът беше добре изработен и ми беше приятно да го усещам в ръката си. Но разбирах защо на Ример не й беше приятно да размахвам пистолета, особено след като можеше да докаже нещата, които твърдях, че може. Обърнах се към Бургграве и махнах с пистолета към него.

— Предполагам, че не възразявате — казах аз.

— Разбира се, че не — отвърна ми той доста сковано.

— Добре, тогава не виждам защо да не ви го дам, детектив-инспектор Ример. Виждам, че сте с ръкавици.

Подадох й пистолета и тя го пое от протегната ми ръка, извади пълнителя и го изпразни. После, с едно врътване на китката, върна пълнителя на мястото му и пъхна пистолета в джоба на якето си.

— И другия — рече тя.

— Не виждам защо не — рекох аз и й направих знак да се приближи и да вземе пистолета, който Карине Ракер беше извадила от чантата си.

Ример пристъпи напред и вдигна пистолета, отново провери дали е зареден, и го пусна в другия джоб на палтото си.

— Ще запомните кой, кой е, нали?

— Приключихте ли с историята си? — попита тя.

— Не мислите ли, че думата „история“ е доста омаловажаваща с оглед на обстоятелствата? Страхувам се, че остана недоизяснен един малък проблем от по-скоро време, ако проявите още малко търпение.

— Слушам ви.

— Добре. Вашият колега тук, инспектор Бургграве — започнах аз, като посочих напрегнатата фигура от дясната ми страна — дълго е размишлявал през дванайсетте години, в които Майкъл е бил в затвора, за откраднатите диаманти. Трябвало е да са скрити някъде и ако е можел да сложи ръка на тях, стойността им щяла да надхвърли многократно парите, дадени му от Ван Зант. Разбира се — махнах към новите ми ангели хранители, които продължаваха да вардят стареца от двете му страни, — можел е директно да започне разследване срещу тези двама джентълмени, ако нещата не се получели толкова чисто, колкото преди. Но вероятно е можел да използва и други пътища, да пусне връзки в затвора и да види, дали Майкъл не се е изпуснал нещо. Майкъл нищо не бил споменавал, бил е предпазлив, но се говорело за малката фигурка на маймунка, която държал в килията си. Може би Бургграве веднага е разбрал какво означава — в крайна сметка, имам впечатлението, че през годините е изкарал доста пари, които не е могъл да вкара в банковата си сметка, — но дори и да е знаел, нищо не е могъл да направи без трите ключа. Хранилището в Китайския квартал не е под юрисдикцията на полицията, особено след като полицаят, който иска да надзърне в сейфовете им, не желае никой от колегите му да разбере. А Бургграве не е можел да се добере до фигурката на Майкъл вътре в затвора. По ирония на съдбата Майкъл намерил най-сигурното място на света да държи ключа си.

Ухилих се на Бургграве и демонстративно повдигнах рамене, исках още малко да го ядосам. От изражението му и от това, че леко трепереше, разбрах, че ако бях сам сега, щях да съм го загазил.

— Какво друго ви е оставало? Трябвало е да си гледате дванайсет години корумпираната полицейска служба и когато си е излежал присъдата, Майкъл е бил освободен. От този момент, според мен, не сте го изпуснали от поглед, следили сте го из целия град, открили сте гарсониерата, в която се е настанил, забелязали сте младото момиче, с което се е срещал. Щели сте да продължите в същия дух и да го следите до безкрай, било ви е станало мания, докато една вечер не сте видели Майкъл да вечеря в „Кафе де Бруг“ със същите двама мъже, с които бил откраднал диамантите. Няма как да знам какво точно се е случило, признавам, но не е невъзможно да сте видели как си тръгват заедно и да сте ги проследили до апартамента на Майкъл. Видели сте ги как влизат в къщата на Майкъл и как скоро другите двама си тръгват, предполагам, че тогава сте решили, че сега е моментът, че ако не действате веднага, ще изпуснете шанса си завинаги.

Спрях, надявах се, че може да ме прекъсне по някакъв начин, но той не каза нищо. Може би защото вече беше прекалено ядосан. „Кипеше“ — това е думата, която го описваше. Лицето му беше станало червено и пяна излизаше от устните му. Непрекъснато се надигаше на пръсти, сякаш се канеше да се нахвърли отгоре ми, виждах какви неимоверни усилия му коства да държи ръцете си отстрани до тялото, защото те не спираха да треперят и всички жили и вени по врата му се бяха издули до краен предел.

— Така че сте влезли в сградата и сте поставили ребром въпроса на Майкъл. Може би сте го хванали неподготвен. Във всеки случай разговорът не е минал, както сте се надявали. Нямало е начин Майкъл да ви каже къде са диамантите, предизвикал ви е, че притежава доказателство, което ви уличава в убийството на Роберт Волкерс. Изгубили сте самообладание, разбира се. Искали сте на всяка цена да разберете къде са диамантите, къде са фигурките на маймунките. И в даден момент сте прибягнали до използването на сила, но Майкъл пак не ви е казал това, което сте искали да разберете. Вероятно вече е бил сглобил голяма част от мозайката и държанието ви не е подхождало особено на уважаван полицай от амстердамската полиция.

— Ще съжаляваш за това — прекъсна ме той, гласът му трепереше. — Не можеш да говориш такива неща безнаказано.

— В крайна сметка — продължих, като се опитах да го надвикам, — сте попрекалили, дори сте счупили няколко пръста на Майкъл като жесток инквизитор, но това не ви е довело доникъде. Майкъл е прекарал дванайсет дълги години зад решетките, чакайки да прибере диамантите и е нямал никакво намерение да разкрива местоположението им на човека, който го бил пратил в затвора. Може дори и да ви го е казал, не би ме учудило. И тогава сте разбрали, че той няма да се пречупи. Какво друго сте можели да направите? Не сте можели да го замъкнете в участъка и да предявите фалшиви обвинения в това състояние, но не сте можели и да го оставите да се измъкне с диамантите. Така че — казах аз и присвих рамене, — сте го убили.

Бургграве ми се закани с глава, очите му пронизваха зад очилата, по челото му бе избила пот.

— Или може би трябва да кажа, решили сте, че сте го убили — продължих аз. — Удряли сте главата му в стената на ваната, докато е загубил съзнание и след това сте претърсили набързо апартамента. За щастие сте открили фигурката на Майкъл, тази, дето покрива очите си, предполагам също, че сте видели и фотокопираната страница от паспорт, която открих, влизайки в апартамента му малко след вас — уточних, като хвърлих на Ким предупредителен поглед, за да не тръгне да ме опровергава, — страницата, която показва, че истинското име на Марике ван Клееф е Ким Волкерс.

Бургграве изкриви лицето си от омраза, но аз вече бях загрял.

— Не съм много сигурен какво се е случило после. Или сте имали достатъчно време, когато сте ни чули с Ким да влизаме през входа на сградата и сте се качили на горната площадка или вече сте били извън сградата и сте се чудили какво да направите, когато случайно сте ни видели да идваме. И в двата случая вече сте били наясно, че Ким е дъщеря на пазача, когото сте убили и предполагам, че сте знаели и аз кой съм, тъй като сте ме видели да се срещам с Майкъл предната вечер и вероятно дори сте ме проследили до вкъщи. Освен това сте знаели, че ще открием тялото на Майкъл. Затова сте изчакали да влезем в апартамента и сте се обадили анонимно в полицията, най-вероятно от уличен телефон — има един малко по-надолу по улицата. След което, както сте правили през всичките тези години, сте се постарали да се отзовете пръв, когато са съобщили за обаждането.

Той си пое дълбоко въздух, сякаш се канеше да се изсмее на думите ми, но аз не му дадох възможност.

— Разбрали сте, че нещо не е наред, когато сте заварили само Ким в апартамента. За мой срам — признах си, като погледнах към госпожа Ракер, единствената слушателка, която не говореше английски — аз скочих през прозореца, когато чух сирените.

Госпожа Ракер ми се усмихна широко, сякаш току-що бях разказал любимия й виц. Кимнах й в отговор, сякаш се разбирахме чудесно и без думи, след което се обърнах отново към Бургграве.

— Заради реакцията ми сте си поставили за цел да ме откриете и щом сте разбрали от британското посолство, че съм бил осъждан за кражба, сте събрали две и две така, както се иска от един добър полицейски ум и сте започнали да се чудите дали Майкъл не е искал да измами двамата джентълмени. И когато е умрял, ви е хрумнало, че има голяма вероятност другите две маймунки да са у мен. Затова ме арестувахте по подозрение за съучастие в смъртта на Майкъл и ме държахте в ареста една нощ, без да вземете предвид показанията на Ким — натъртих, като погледнах многозначително към Ример, — че съм бил с нея по време на убийството, защото първо сте знаели, че е дала показания под фалшиво име и второ, сте били наясно, че лъже. За съжаление, когато разпитът не доведе доникъде, не можехте да ми счупите пръстите или да ми блъснете главата в стената. Но можехте да ме задържите за една нощ и в това време да влезете с взлом в апартамента ми, като буквално сте откачили вратата от пантите.

— Значи сега съм и крадец с взлом.

— Не се правете на толкова ужасѐн — рекох му. — Според мен това е много по-цивилизовано от убиец. Разбира се, вече бяхте влизали в апартамента ми преди, когато дойдохте да ме разпитвате за нападението върху Майкъл, но тогава нямахте време да откриете, каквото търсехте. Сега ви се предоставяше възможност да претърсите спокойно, радвам се да кажа, че не сте успели да откриете двете фигурки, които бях скрил.

Погледнах отново към Ким, като този път в погледа ми се четеше извинение.

— Обаче отново не сте успели да овладеете този ваш гняв — продължих — и сте направили апартамента ми на нищо. Има вероятност да сте оставили отпечатъци и там, разбира се, постарах се да си сложа ръкавици, докато почиствах.

— Ако бъдат открити отпечатъци — отвърна Бургграве — ще са от първото ми посещение в апартамента ви. От нещата, които съм пипал тогава.

— О, да, това може да оспорите. Но как ще обясните, ако третата маймунка се окаже във вашия апартамент? Мисля, че колегите ви вече са там, нали, детектив-инспектор Ример?

Ример отвърна на погледа ми, без да обръща внимание на сащисаното изражение на Бургграве. Кимна бавно.

— Какво е това? — попита Бургграве, като се извърна към Ример и се навря в лицето й. — Претърсвате дома ми! Това са лъжи. Не можете да го направите. По чие разпореждане?

— По нареждане на директора на полицията — отвърна му спокойно Ример.

Гледаха се втренчено известно време, никой не искаше да отстъпи на милиметър. Взаимната им ненавист беше очевидна дори и за слепец, макар че човек да завиди на самоувереността на Бургграве. Ако не бях толкова сигурен в себе си, дори и аз може би щях да помисля, че съм объркал всичко.

— Ще видим тази работа — рече той и тръгна към двукрилата врата в дъното на сградата, полите на полицейския му мундир се вееха зад него.

Погледнах изпитателно към Ример, очаквах да направи нещо. Тя задържа погледа ми известно време, без да се издава. И точно когато вдигнах ръце нагоре невярващо и отпуснах глава назад, тя бръкна във вътрешния си джоб и извади малка радиостанция.