Самотна пеперуда

30 декември 2012 година

Кухненският плот се заклати, завибрира и забръмча, когато кафемашината започна да приготвя кафето. Звукът и много приятният аромат на кафе накараха Юхан Рока да се отпусне. Когато последната капка падна в чашата, той я взе и отиде до прозореца. Навън още беше тъмно.

Чувстваше се отпочинал след седем часа сън, а скоро щеше да дойде Анхелика. Най-голямото й предимство беше, че явно можеше да задоволи всичките му сексуални мечти и той не го отричаше, но наистина искаше да я опознае по-добре. Надяваше се времето да му стигне. И за това.

След закуската трябваше да се подготви за днешните срещи. Първо оперативката с Пер Видар Самели и Ингрид Бенгтсон. Беше време да покаже някакви резултати в разследването. После среща с другите колеги. Трябваше да обединят силите си и да прегледат информацията, която беше получил във Флоренция, както и постигнатото от колегите му, докато той беше отсъствал. Не биваше да пропуснат нищо.

Потропването на входната врата го сепна, въпреки че го очакваше. Той отиде бързо да отвори. Спря се до вратата, затвори очи и си пое дълбоко въздух. Усещането, което го изпълни, го накара да се усмихне. Наведе се, за да подреди оставените на пода обувки, а после отвори и тя беше там.

Носеше плетена черна шапка с пухен помпон и червено пухено яке. Усмихна му се и дори само при вида й му се прииска да я грабне и да я занесе на леглото. Тя му подаде хартиен плик и когато той погледна в него, видя сандвичи и две бутилки прясно изцеден сок.

— Радвам се да те видя — каза той и я прегърна бързо, преди да я пусне да влезе.

Тя съблече връхните си дрехи в коридора и продължи да стои там.

— В кухнята ли да закусим, или в хола? — попита той и вдигна торбичката.

Анхелика не отговори. Погледът й се беше спрял върху белезниците, които висяха на закачалка на стената. Тя пъхна показалеца си в едната гривна и ги повдигна.

— Аха, това ли имаш предвид? — попита той и й се усмихна.

— Да, това имам предвид — отговори Анхелика. — Искам да ми ги сложиш. Моля ти се.

Рока взе белезниците от пръста й.

— Първо искам да отговориш на един въпрос. — Не можеше да се сдържи. Непременно трябваше да попита.

— Какво искаш да знаеш?

— Срещаш ли се с друг?

Анхелика отвърна очи и долната й устна потрепери. После протегна ръка и го погали по бузата и по врата, по корема и надолу към чатала. Неумолимото желание го заля, опасенията му вече нямаха значение.

Той се съблече и издърпа сивия й пуловер. Задържа погледа си върху голите й гърди и малките, твърди зърна. С умели ръце хвана първо едната метална гривна и когато я закопча около китката й, се чу металическо щракване. Повтори процедурата и с другата гривна.

— Ще те чукам, докато не можеш да се държиш на краката си — каза й и я сграбчи за раменете. После хвана белезниците и я избута в хола. Свали дънките й и я бутна на дивана. Тя се настани удобно, доколкото можа, без да си помага с ръцете.

— Може да те държа затворена тук завинаги — каза той и сграбчи белезниците.

— Прави каквото искаш — отговори тя задъхано.

Уханието й нахлу в ноздрите му и го изпълни целия, докато той я обхождаше с устни от врата, надолу по гърдите и по корема. Тя потрепери и той се надигна и я огледа от разстояние. Имаше нещо невероятно чувствено в гледката на блестящите метални кръгове около слабите й китки. Голото й тяло изглеждаше беззащитно, чак докато очите му не се плъзнаха нагоре и той не видя уверения й поглед. Тя обожаваше тази игра.

Хвана я и я сложи на колене на дивана с лакти върху облегалката. С единия си показалец погали кожата й от врата надолу. Тя разтвори крака и изви гърба си нагоре. Дългата, черна коса закриваше отчасти лицето й, когато се обърна към него, но той виждаше тъмните очи и красивите устни между кичурите.

— Бях много, много лоша — каза тя. — Трябва да ме чукаш много, много грубо.

Той погледна към еректиралия си член и я придърпа към себе си. Плъзна пръсти между срамните й устни и усети как влагата капеше от нея, а после опря главичката на пениса си до тялото й и натисна. Отначало срещна съпротива, но после членът му се плъзна, малко по малко, а след това той го издърпа.

— Вкарай го пак — прошепна тя. — Моля ти се, сега!

Той хвана хълбоците й, придърпа я рязко към себе си и нахлу в нея колкото можа по-надълбоко.

— Ама че си тясна и хубава — каза той. — Ще те напълня със спермата си.

Анхелика изстена дълбоко.

— Но не още — каза той и се отдръпна от нея.

— Продължавай! — изскимтя тя и отметна глава. Той хвана косата й и дръпна главата й назад. В същото време хвана члена си и го пъхна отново в нея. Започна да тласка тялото си отново и отново, навътре и навън, колкото можеше по-енергично.

— Така достатъчно грубо ли е? — изсъска той.

— Не! — извика тя. — Чукай ме по-грубо!

Рока забави движенията си и започна да се плъзга навътре и навън все по-бавно, докато напълно спря. Хвана члена си и го прокара по цялата й цепка, от горе до долу.

— Ако признаеш — каза той. — Ако признаеш, че спиш с други, ще получиш точно толкова чукане, колкото искаш.

Всъщност той не беше сигурен дали иска да чуе истината, но в същото време се възбуди лудо от очакването да се нахвърли още по-енергично.

— По дяволите — каза тя и го погледна с крайчеца на окото си.

— Това признание ли е?

— Да, признавам — изскимтя тя. — А сега ме чукай!

Анхелика изви гърба си още повече. Той се притисна колкото можа по-навътре в нея. Движеше се все по-бързо, все по-грубо, чак докато не чу нейното учестяващо се дишане. Тогава не издържа и изгуби всякакъв контрол. Причерня му, докато спермата бликаше на неравномерни тласъци.

Той се отдръпна от нея и задиша дълбоко, а после намокри пръстите си в спермата, която се процеждаше измежду разтворените й крака. Прокара ръката си между краката й и сложи върховете на пръстите си върху набъбналия й клитор. Започна да я гали все по-енергично и тялото й се напрегна още повече. Хвана члена си, който за щастие беше започнал отново да се втвърдява, и го пъхна в нея.

— Пълна си със спермата ми — каза той. — А сега ще ти дам още.

Анхелика изхлипа. Той я хвана здраво за твърдия задник, докато вкарваше и изкарваше члена си. След няколко секунди усети как вътрешните й мускули се свиха в спазми и в същия момент и той свърши. Тя изпъхтя и се свлече пред него. Самият той се отпусна на дивана и се подпря на облегалката.

Погледна я, както лежеше гола, с белезниците.

„Красавица“ — помисли си.

Тя затвори очи, но лицето й беше напрегнато. Когато той се вгледа, забеляза, че по бузите й се стичат сълзи. Той легна зад нея и я прегърна.

— Анхелика, мъничката ми — каза той. — Какво има, причиних ли ти болка?

— Само теб искам — изхлипа тя. — Няма да се срещам повече с него.

— Няма проблеми. — Той я погали предпазливо по ръката. — Извинявай, че те притиснах, но адски много ме възбуждаш.

Той стана, за да вземе ключа и да я освободи.

„Кой, по дяволите, е той?“ — помисли Рока, когато вдигна панталоните си от пода и измъкна ключодържателя от джоба. Но по-добре да не разбира. Нещо му подсказваше, че не може да понесе тази информация по начин, отговарящ на избора му на професия.

— Искам да бъда само с теб. — Тя се обърна към него. Той я погледна. Видя искреността в насълзените й очи. И тя го изпълни с топлина.

Пердето се вееше и се удряше от външната страна на прозореца на вагона. Бирк Педершен беше опитал няколко пъти да затвори прозореца, но без успех. Вместо това поседя и погледа как платът танцуваше на вятъра. Имаше нещо красиво в безцелните движения, които ограждаха като в рамка гледката на прелитащия покрай прозореца пейзаж.

Италианският зимен въздух беше изпълнил купето, където той седеше. На седалките отсреща седеше мъж, привидно необезпокояван от студа. Беше се настанил удобно и беше смъкнал филцовата си шапка над очите. Бяха сами в купето.

И Бирк имаше нужда от почивка. Беше прекарал нощта на гарата в Бренер, завит с топлоизолираща туристическа постелка. Трябваха му няколко дни, за да прекоси Европа и да се добере до Южен Тирол; част от пътя беше изминал на автостоп. Сега седеше във влака, който щеше да го отведе във Флоренция през Болоня.

Студът не му позволяваше да се отпусне. Той отвори раницата, за да извади още една жилетка, с която да се увие. Плътно изплетената вълна топлеше. Бирк вдигна краката си на седалката и се опита да се отпусне.

— Закъде пътувате? — попита мъжът срещу него, като бутна шапката си напред. — Май идвате отдалеч.

Бирк го огледа съсредоточено. Стори му се, че аурата му излъчваше дружелюбност.

— Ще опозная един човек, с когото отдавна не съм се срещал — отговори.

— Ще опознаете някого, с когото не сте се срещали? Сигурно искате да кажете, че ще се срещнете с някого, когото не познавате?

Мъжът го гледаше неразбиращо, но за Бирк смисълът на казаното беше очевиден.

— Ще разбера истината и ще събудя красиви спомени! — възкликна той. — Спомените за най-значимия човек от всички.

Той разтвори ръце.

Мъжът го погледна и поклати леко глава, а след това се отпусна на седалката си с придърпана над очите шапка.

Чу се скърцане, последвано от силен порив на вятъра, и вратата на купето се отвори. Кондукторът пъхна глава, за да провери билетите. Установи, че нищо не се е променило в купето от предишния път, и кимна мълчаливо, затвори вратата и продължи по коридора.

Бирк сложи раницата на коленете си и пъхна ръка в нея. Търсеше дървената кутийка. Искаше да я почувства в ръката си. Когато я напипа, установи, че капакът е паднал, а съдържанието се е разпиляло в раницата. Той затърси напразно ключа. Изправи се. Не можеше да го няма.

Хвърли поглед към мъжа и констатира, че е заспал. Хвана дъното на раницата и я изпразни на седалката до себе си. Кесията с монетите тупна върху възглавницата, а отгоре паднаха сгънати шаячни панталони. Капакът на кутийката и пликът с пощенско клеймо от Италия бяха заседнали в раницата и се наложи да ги издърпа. Изведнъж нещо се удари в краката му, отскочи и падна на пода под краката на спящия мъж. Той проследи движението с погледа си, а после запълзя по пода. Накрая хвана гладкото парче дърво. Ключът се люлееше на черната кожена лента и той я нави старателно около пръстите си.

Бирк седна пак на седалката си. Вдигна краката си. Заспа.

Когато Юхан Рока влезе в полицейския участък, той продължаваше да усеща уханието на Анхелика. Зад стъкленото прозорче на рецепцията седеше Фатима Воа, той й намигна и скоро получи отговор. Подметките му се удряха в пода, докато вървеше обнадежден по коридора към криминалистите. Ялмар Албинсон и Яна Вайсман щяха да се заемат веднага с дървената кутийка на Хена, докато той разговаряше с прокурора и Бенгтсон.

Преди началото на сутрешната оперативка Рока отиде в кабинета си. На вратата се спря. На бюрото му имаше кафяв кашон. Той се приближи и го вдигна, разтърси го. Нещо се удряше в стените на кашона. Рока пъхна пръсти под капака и го повдигна. Най-отгоре имаше картичка. Той прочете единствения написан ред.

Под картичката имаше маратонки. Когато ги вдигна, видя долнище и горнище на анцуг и тениска. Заля го топлина, примесена с учудване.

„Вече нямам оправдания — помисли той. — Дявол да го вземе, трябва да приема предизвикателството.“

Той остави кашона отстрани и седна, за да прегледа за последно записките си преди оперативката.

Телефонът издаде дискретен звук. Рока се протегна, колкото можеше, без да трябва да сваля краката си от бюрото. Последно усилие и пръстите му докоснаха калъфа на телефона и го придърпаха. Той прокара пръст по екрана, за да отговори.

— Урбан Енстрьом е мъртъв.

Лаконичните думи на Пеле Алмен отекнаха в телефона.

— Какви ги говориш, по дяволите? Урбан Енстрьом? — попита Рока.

— Някой явно е преценил, че ще изглежда по-добре с разрез през гърлото. Бил е намерен в колата си на паркинга до хиподрума „Хагмюрен“. Цялата шофьорска седалка е пропита с кръв — каза Алмен.

— Кой го е намерил?

— Хората, които са чистили сняг. Когато отишли сутринта, им се видяло странно, че на паркинга е оставена кола. Щом се приближили, забелязали кървави пръски по стъклата, а когато отворили вратата, го видели да седи вътре с прерязано гърло.

— Намерено ли е оръжие?

— Не. Трябват ни криминалисти as soon as possible35. Нали Яна и Ялмар нямат нищо по-интересно за вършене в момента?

Алмен се засмя.

— Веднага тръгват. Ще изпратя и още двама души.

Рока прекрати разговора и се втренчи в екрана на телефона. Не можеше да повярва, че се намира в малкия Худиксвал. Бутна настрани телефона върху бюрото и въздъхна дълбоко. Беше изправен пред нещо, от което по челото му избиха капчици пот: да влезе в кабинета на Ингрид Бенгтсон и да я помоли за помощ. Всеки на нейното място вече щеше да е разбрал проблема — че са прекалено малко, за да могат да разрешат случая „Хена“. Но не и тя. А сега трябваше да мислят за още един случай — ново убийство.