Сезонът на Костите

ЖП линия.

Пръстите ми се вкопчиха в хартията. Влакът. Дори не бях помисляла за това. Всички ние бяхме докарани тук с железницата. Защо да не си тръгнем пак с нея?

Мозъкът ми бръмчеше като кошер. Как, как не се бях сетила за това? Не бе нужно да прекосявам Ничията земя. Не бе нужно да ходя с километри, нито да се бия с Емити, за да стигна до цитаделата. Трябваше единствено да намеря влака. Можех да взема и още хора с мен - Лис, Джулиан, всички. Обикновеният сционски влак побираше близо четиристотин пътници, дори и повече, ако имаше правостоящи. Това означаваше да се натовари и последният затворник от този град и да остане място за още.

И все пак щяха да ни трябват оръжия. Дори да се измъкнехме на малки групи по светло, Рефаимите щяха да ни преследват. Освен това подстъпите сигурно се охраняваха. Свалих раницата от гърба си и мушнах вътре ножа. След това намерих и няколко пистолета. Сред тях имаше джобен модел, подобен на моя. Щеше да свърши работа - беше малък, лесен за криене, а и знаех как да го използвам. Отместих купчина нечетливи документи, поставени върху едно метално сандъче. В цитаделата Ник бе опитал да стреля по Лорда, но без резултат. Куршумите щяха да са ефективни срещу лоялните червеноризци, но за да се справим с Рефаимите, ни трябваше нещо повече от тях. Тъкмо се пресягах да извадя кутия патрони, когато откъм коридора се разнесоха стъпки.

Без да се мая, се шмугнах към редица от стелажи и се притаих между тях. Тъкмо навреме - ключът падна от ключалката и двама Рефаими влязоха в стаята.

Трябваше да го предвидя. Сега пътят ми за бягство бе блокиран. Ако пропълзях към прозореца, щяха да ме видят, а всеки познаваше лицето ми. Надзърнах измежду стелажите.

Тубан.

Той каза нещо на Глос. Приведох се малко по-напред, за да видя кой е спътникът му. И в този миг Теребел Шератан се изправи лице в лице срещу мен.

Никоя от нас не помръдна. Сърцето ми сякаш спря да бие. Очаквах тя да извика Тубан или да забие нож в стомаха ми. Пръстите ми се прокраднаха към поленовия прашец в джоба на жилетката, но бързо размислих. Дори да се справех с Теребел, Тубан пак щеше да ме изкорми.

Но тя направи нещо удивително. Вместо да реагира на присъствието ми, отмести поглед към пистолетите.

- Оръжията на незрящите са много интригуващи - каза. -Нищо чудно, че постоянно се изтребват с тях.

- На варварски ли ще си говорим вече?

- Гомейса ни е заръчал да поддържаме английския си на ниво. Малко практика няма да ни навреди.

Тубан откачи арбалета от стената.

- Щом искаш да скверним езиците си с него, добре. Да отдадем почит на дните, когато ти имаше власт над мен. Колко отдавна беше това. - Той прокара облечените си в ръкавица пръсти по приклада. - Сънебродницата трябваше да убие Джаксън Хол, докато имаше тази възможност. Смъртта, която го чака сега, ще е много по-мъчителна.

Гърлото ми се стегна.

- Съмнявам се да го убият - каза Теребел. - Освен това, Нашира се интересува най-вече от Картър.

- Тогава ще трябва да държи Ситула настрана.

- Без съмнение. - Тя докосна острието на един нож. -Припомни ми, какво държахме в тази стая, преди да стане оръжейна?

- При твоя кощунствен интерес към варварския свят бих очаквал да знаеш точно къде се съхраняват всички запаси.

- Кощунствен ми звучи леко мелодраматично.

- А на мен не. - Той взе шепа звездички за мятане. - Питаш какво сме държали тук преди? Лекарства. Растителни екстракти. Салвия, богородичка. Други вонящи треви.

- Къде са преместени сега?

- Нима си забравила всичко през последните няколко минути, мерзавке? Явно си също толкова глупава като наложницата.

Трябваше да се признае самообладанието на Теребел - тя или бе имунизирана срещу оскърбленията му, или умееше много добре да прикрива емоциите си. Ако изобщо имаше такива.

- Прости любопитството ми - каза тя.

- Моето семейство не прощава. Белезите на гърба ти би трябвало да ти го припомнят ежедневно. - Очите му бяха пълни с аурата на Айви. - Затова ме разпитваш, нали, Шера-тан? Искаш да откраднеш амарант...