Сезонът на Костите

Залата изглеждаше великолепно. Имаше богато украсен таван, от който висяха пищни полилеи, и просторен, лъскав под. Цялото пространство искреше от свещите и музиката на Шопен. Делегатите, посрещани с безупречна любезност, можеха да се наслаждават на воля на изисканите блюда и да пийват мекс, разговаряйки помежду си. Това, че бяха незрящи, бе тяхно право, тяхна привилегия. Обслужваха ги подобни на тях роби, в това число и Майкъл, издокарани да изглеждат като доволни участници в програма за рехабилитация. Останалите незрящи бяха просто твърде недохранени, за да ги извадят на показ.

Високо над групата танцьори се носеше Лис, увиснала на копринените си ленти, подобно на въздушна балерина. Тя разчиташе единствено на собствените си умения, за да не падне и да намери смъртта си.

Огледах се наоколо, мъчейки се да открия Уийвър, но той не се виждаше никъде. Вероятно щеше да закъснее. Всяка друга страна можеше да бъде извинена, задето не е изпратила Великия си инквизитор, но не и Англия. Мярнах неколцина високопоставени сционски фигури, сред които Бърнард Хок, завеждащия Отдела за бдителност. Той бе огромен мъж, с плешива глава и дебел врат, изключително добър в откриването на зрящи. Нямаше да се учудя, ако бе надушвач на духове. Дори и сега ноздрите му бяха разширени. Отбелязах си наум да го убия, ако ми се удадеше тази възможност.

Един от сервитьорите ми предложи чаша бял мекс, но аз отказах. Току-що бях забелязала Катал Бел.

Той стоеше с чаша в ръка и непрестанно оправяше вратовръзката си, мъчейки се да води разговор с Радмило Арежина, заместник-министъра по миграцията на Сърбия. Усмихнах се вътрешно. Този човек определено бе сбъркал, позволявайки прехвърлянето на Дани в Лондон. Приближих до тях.

- Господин Бел?

Той подскочи, разливайки виното си.

-Да?

Обърнах се към Арежина.

- Извинете, господин министре, дали бих могла да поговоря за минутка с господин Бел?

Арежина ме огледа от глава до пети и презрително сви устни.

- Извинете, колега - каза, - но трябва да се връщам при групата си.

И той се оттегли на безопасно разстояние, оставяйки ме насаме с Бел, който попиваше червеното петно от сакото си.

- Какво искаш, дегенератке? - заекна той. - Провеждах много важен разговор.

- Е, сега ще имате възможност да проведете друг такъв. -Взех чашата му и отпих от нея. - Помните ли Нахлуването, господин Бел?

Ченето му увисна.

- Ако имаш предвид Нахлуването от 2046, да. Разбира се, че го помня. - Пръстите му трепереха. Кокалчетата им бяха морави, подути от артрит. - Защо питаш? Коя си ти?

- Братовчед ми беше арестуван през този ден. Искам да знам дали е още жив.

- Ирландка ли си?

-Да.

Той се взря в лицето ми.

- Как се казваш?

- Не моето име е от значение, а това на братовчед ми. Фин Маккарти. Учеше в колежа „Тринити“. Случайно да ви говори нещо?

- Да. - Отговорът дойде веднага. - Откараха го в Карикфъргъс заедно с другите студентски водачи. Беше осъден на обесване.

- И изпълниха ли присъдата?

- Аз... не съм в течение на детайлите, но...

Нещо тъмно и яростно се надигна в мен. Наведох се по-близо и прошепнах в ухото му:

- Ако моят братовчед е бил екзекутиран, господин Бел, ще ви държа лично отговорен. Вашето правителство бе това, което изгуби Ирландия. Което се предаде.

- Но защо аз - промълви Бел. Носът му започваше да кърви. - Не ме наранявай...

- Не вие, господин Бел. Просто тези като вас.

- Изрод - изджафка той. - Махни се от мен.

Смесих се с тълпата, оставяйки го да попива течащия си нос. Цялата се тресях. Грабнах втора чаша мекс и я обърнах на един дъх. Винаги бях смятала, че Фин вероятно е мъртъв, но малка част от мен продължаваше да се вкопчва в спомена за него, в мисълта, че може да е още жив. Дори и така да беше, нямаше да го узная от Катал Бел.

Съзрях Нашира, застанала край подиума. До нея бе Лордът, увлечен в разговор с гръцкия пратеник. По случай събитието бе получил първия си амарант от месеци и няколкото капки буквално от него го бяха преобразили. Носеше наметка в червено и златно, със закопчалка от хиацинт на гърлото, а очите му блестяха като прожектори. Наоколо се виждаха приближените на Нашира, нейната елитна гвардия. Една от тях - наследничката на Амелия - ме забеляза и по движението на устните й разбрах, че уведомява господарката си.

Нашира погледна над главите на червеноризците и от гърдите й се изтръгна кратък смях. Щом го чу, Лордът се обърна и взорът му сякаш отведнъж се нажежи.

Нашира ме повика с пръст. Приближих, подавайки празната си чаша на един незрящ.

- Дами и господа - обърна се тя към насъбралите се около нея, - искам да ви представя ХХ-59-40. Тя е една от най-талантливите ни възпитанички.

Делегатите зашепнаха помежду си - заинтригувани, отвратени.

- Това е Алоис Минат, Великият говорител на Франция. И Биргита Тядер, Началник на бдителността в сционската цитадела на Стокхолм.

Минат бе дребен мъж, сякаш глътнал бастун, без запомнящи се черти. Той ми кимна.

Тядер просто се вторачи в мен. Тя наближаваше четирийсетте, с гъста руса коса и очи с цвят на зехтин. Ник винаги я бе наричал Свраката - пъклените й методи на управление бяха всеизвестни. Личеше си, че едва понася близостта ми - бледите й устни се изопнаха върху зъбите, сякаш се канеше да ухапе. Аз също не бях във възторг от присъствието й.

- Не я искам край себе си - каза Тядер, потвърждавайки подозренията ми.

- Но не е ли по-добре да е при нас, отколкото на вашите улици? - попита Нашира. - Тук те не могат да навредят никому, Биргита. Ние няма да им позволим. А след като основем и Шеол III, никога повече няма да ви се наложи да срещнете ясновидец.

Трети контролиран град? Да не би да имаха планове и за Стокхолм? Не ми се мислеше за наказателна колония, в която Свраката отговаря за набавяне на пленниците.

Тядер не снемаше взор от мен. Нямаше аура, но можех да прочета отвращението във всеки сантиметър от лицето й.

- Нямам търпение - каза тя.

Пианистът спря да свири. Разнесоха се аплодисменти и танцуващите двойки се разделиха. Нашира погледна към големия часовник.

- Часът наближава. - Гласът й бе много мек.

- Извинете ме. - Тядер се обърна и се отправи с едри крачки към шведската група, оставяйки свободно пространството между Лорда и мен. Не се осмелявах да срещна очите му.

- Време е да изнеса обръщение към делегатите - каза Нашира. - Арктур, остани при 40. Тя скоро ще ми дотрябва.

Значи наистина планираше да ме убие публично. Лордът склони покорно глава.

- Да, господарке. - После ме хвана грубо за лакътя. - Ела, 40.

Но преди да ме отведе, Нашира рязко се извърна и ме

придърпа към себе си.

- Да не си се порязала, 40?

Лепенките върху бузата ми отдавна ги нямаше, но на мястото все още личеше тънък белег от счупеното стъкло.

- Аз я ударих. - Лордът продължаваше да стиска здраво ръката ми. - Показа неподчинение и трябваше да я накажа.

Висях по средата като парцалена кукла, уловена и от двамата.

- Правилно - рече Нашира. - След толкова години най-сетне започваш да научаваш какво значи да си мой консорт.

После му обърна гръб и се упъти към сцената. Гостите отстъпваха, за да й сторят път.

Музикантът, който и да беше той, започна да свири добре подбрана мелодия, съпровождайки я с призрачен вокал. Гласът ми бе познат, но не можех да се сетя чий е. Лордът ме отведе настрана, под сянката на дългата галерия, и се приведе към мен.

- Готово ли е всичко?

Аз кимнах.

Музикантът наистина имаше прекрасен глас - висок, ангелски фалцет, който отново ми навя смътен спомен.

- Вчера с моите поддръжници организирахме сеанс - каза едва чуто Лордът. - Ще има духове на разположение. Човешки духове, жертвите на Сезон на костите XVIII. На Рефаимите ще им е по-трудно да ги призоват под командата си, отколкото на вас.

- Ами НОБ? Не са ли наоколо?

- На тях не им се разрешава да доближават Кметството, освен в случай на нужда. Разположени са край моста.

- Колко души?

- Трийсет.

Кимнах отново. Всеки от емисарите имаше поне по един бодигард, но те бяха от ДОБ. Явно не им се нравеше да ги пазят дегенерати. За наш късмет сред тези стражи липсваха зрящи.

Лордът вдигна очи към тавана, където Лис изпълняваше акробатичните си номера.

- Лис явно се е възстановила.

-Да.

- Значи сме квит.

- Да, всички дългове помежду ни са уредени. - Помислих за онова, което предстоеше. - Ами ако Нашира ме убие? Кой ще изпълни тренодията?

- Всичко ще мине по план, Пейдж. Не губи надежда. -Той погледна към сцената. - Надеждата е единственото, което може да спаси всички ни.

Последвах погледа му. Стъкленицата с безжизненото цвете стоеше там, върху малък постамент.

- Надежда за какво?

- За промяна.

Прозвучаха финалните акорди на песента. От всички страни на залата екнаха аплодисменти. Исках да надзърна, да видя кой е изпълнителят, но главите на делегатите ми пречеха.

Един червеноризец излезе на сцената. 22. Провлачената му походка показваше, че добре се е наквасил със сместта на Дъкет.

- Дами и господа - започна той. - Моля вашите аплодисменти за ве... великия сюзерен Нашира Саргас, кръвен суверен на... рефаимската раса.

И той слезе, олюлявайки се. Прикрих усмивката си. За него поне нямаше нужда да се безпокоим.

Нашира пристъпи на подиума под звуците на нестихващи ръкопляскания. Двамата с Лорда си размениха погледи.

- Уважаеми гости - започна, - добре дошли в сционската столица на Шеол I. Бих искала да изкажа нашата благодарност, задето уважихте тазвечершното ни празненство. Изминаха вече двеста години от пристигането ни в Британия. Извървяхме дълъг път от далечната 1859-а. Както сами виждате, полагаме всички усилия да превърнем този първи контролиран град в средище на красота, уважение, и най-вече на съчувствие. Рехабилитационната ни система позволява на младите зрящи, постъпващи при нас, да получат възможно най-доброто качество на живот.

Като на животни в менажерия, помислих си.

- Ясновидците, както знаем, не носят вина за своя недъг. Той е като болест, която връхлита невинните, поразява ги с не-естественост. Днес Шеол I отбелязва два века на постижения. Едно безспорно успешно начинание, първото от многото семена, които възнамеряваме да засеем. В замяна на вашето разбиране и подкрепа, ние не само предоставихме хуманен начин за отделяне на зрящите от обществото, но и предотвратихме стотици емитски атаки над цитаделата. Ние сме маякът, който ги привлича, както пламъкът привлича насекомите.

Собствените й очи светеха като пламък в сумрака.

- Но броят на Емитите нараства с всеки изминал ден и скоро тази колония вече няма да е достатъчна за удържането им. Тяхното присъствие е било забелязано във Франция, Ирландия и съвсем наскоро, в Швеция.

Ирландия. Значи затова Катал Бел беше тук. И затова изглеждаше толкова притеснен и уплашен.

- От жизнено значение е да запалим своя следващ маяк, Шеол II - продължи Нашира. - Методът вече е изпитан и успешен. Така с ваша помощ цветът на нашия съюз ще разцъфти с пълна сила и в нови градове.

Още аплодисменти. Лордът бе стиснал челюст. Изражението му бе ужасяващо. Гневно. Свирепо. Убийствено.

Никога не го бях виждала да гледа така.

- След няколко минути предстои да видим спектакъла, написан от нашия човешки Надзирател. Междувременно, позволете да ви представя моя партньор, втория кръвен суверен, който иска да изнесе кратко съобщение. Дами и господа, Гомейса Саргас.

Тя протегна ръка. Преди изобщо да различа, че до нея има още някой, една по-едра ръка я пое.

Дъхът ми секна.

Той бе облечен в черно наметало, с яка, достигаща чак до ушите. Висок и слаб, златокос, с изпити черти. Крайчетата на устните му висяха надолу, сякаш под тежестта на скъпоценните камъни с големината на орех, украсяващи шията му. Изглеждаше по-стар от останалите Рефаими. Това се излъчваше както от осанката му, така и от плътната маса на неговата сънорама. Можех да я усетя като стена, притискаща черепа ми. Най-древното и ужасно нещо, което бях срещала в етера.

- Добър вечер.

Гомейса ни огледа с обичайното рефаимско изражение -това на безучастен наблюдател. Аурата му беше като длан, засенчваща слънцето. Нищо чудно, че Лис толкова се боеше от него. Тя застина, уловила своите ленти, и след малко тихо се спусна надолу към галерията.

— Дължа да се извиня на жителите на Шеол I за дългите си периоди на отсъствие. Аз съм главният рефаимски представител в Уестминстърското архонтство. Като такъв прекарвам голяма част от времето си с Великия инквизитор в обсъждане на най-добрите начини за повишаване на ефикасността на тази наказателна колония. Както спомена и Нашира, днес ние отбелязваме едно светло начало. Изгрява нова епоха - епохата на перфектно сътрудничество между хора и Рефаими, две раси, прекарали в отчуждение твърде дълго време. Отбелязваме края на старите порядки, затънали в мрак и невежество. Ние даваме обет да споделим с вас мъдростта си, както вие споделихте с нас своя свят. Да ви защитим, както вие ни приютихте. Имате моята дума, приятели: няма да допуснем споразумението ни да претърпи провал. Тук чистотата управлява с желязна ръка. И плевелът на мерзостта никога няма да разцъфти. - Той погледна повяхналото цвете в стъкленицата така, сякаш виждаше крастава жаба. - А сега, стига формалности. Нека представлението започне.

28.Забраната

Надзирателят излезе наперено на сцената, издокаран в червено, дълго до петите наметало. Обърна се към публиката и се поклони.

- Дами и господа, сърдечно ви приветствам с добре дошли в Шеол I! Аз съм Белтрам, Надзирателят. Работата ми е да се грижа за човешкото население на града. С особена съпричастност се обръщам към онези от вас, идващи от части на Европа, където все още няма сционски цитадели. Не унивайте - след шоуто и вие ще имате шанса да преобразите населените си места, както вече сториха много правителства. Нашата програма позволява ранното откриване и сегрегация на зрящите, докато са още млади, премахвайки необходимостта от скъпи масови екзекуции.

Мъчех се да не слушам. Не всички държави използваха „НитроМилост“, за да се отървават от ясновидците. Някои прибягваха до смъртоносни инжекции, разстрели, че и до по-лоши неща.

- Вече са постигнати договорености за изграждане на Шеол II в сътрудничество с градовете Париж и Марсилия, които ще станат първите сателитни сционски цитадели във Франция. - Аплодисменти. Минат се усмихваше доволно. - Тази вечер се надяваме да уточним местоположението на поне още

два контролни центъра на континента. Но преди това искаме да ви покажем малък спектакъл, доказващ, че мнозина от зрящите могат да използват способностите си и за добро. Пиесата ще ни припомни за мрачните дни преди пристигането на Рефаимите, когато властта е била в ръцете на Кървавия крал. Кралят, изградил дома си върху кръв.

Часовникът удари кръгъл час. Двайсетина развлекатели излязоха един подир друг на сцената. Те щяха да възпроизведат житейската история на Едуард VII, от закупуването на маса за сеанси и петте убийства с нож в покоите му, до бягството от Англия заедно със семейството му. Началото на тъй наречената епидемия и доказателство за нуждата от съществуването на Сцион. Лис също беше там, застанала на заден план. От двете й страни бяха Нел - момичето, което я бе замествало по време на духовния й шок - и още една гадателка на име Лоте. Трите бяха облечени като част от жертвите на Кървавия крал.

В средата на сцената Надзирателят захвърли мантията си, разкривайки под нея одежди на монарх. Сред публиката се разнесоха дюдюкания. Той играеше Едуард в дните му на престолонаследник на кралица Виктория, целият в кожи и скъпоценности. Първата сцена бе в неговата спалня. Разнесе се писклива музика и актьорът, намиращ се най-близо до публиката, се представи като Фредерик Понсънби, Първи барон Сайсънби - личният секретар на Едуард. Действието щеше да бъде представено през неговия поглед.

- Ваше височество - обърна се той към Надзирателя, - не желаете ли да поизлезем навън?

- Къде ти е късото сако, Понсънби?

- Реших да облека фрак, Ваше височество.

- Мислех, че дори ти знаеш - викна Надзирателят с превзето аристократичен английски акцент, - че на лична сутрешна аудиенция винаги се носи късо сако и цилиндър. А и тези панталони са най-отвратителният чифт, който съм виждал през живота си!

Подсвирквания и подигравки сред публиката. И това безнравствено чудовище бе дръзнало да се нарича наследник на кралица Виктория! Понсънби се впусна в монолог:

- И така, след дълго отърсване от многобройните си приумици, като например тези по повод на моя фрак и панталон -смях в залата, - принцът най-сетне потърси разнообразие. Същия този следобед, той ме покани да го придружа на разходка. О, приятели мои! Нямаше мъка на света, която да може да се сравни с тази на кралицата, наблюдаваща как нейният син поема по пътя на злото.

Погледнах през рамо да видя реакцията на Лорда, но той не беше там.

Размяната на остроумия между Едуард и Понсънби продължи доста време. Всяка от сцените бе замислена да покаже Едуард като жесток, похотлив идиот и пълно разочарование за майка си. Неволно се увлякох в сюжета. Ролята му около смъртта на принц Албърт бе преувеличена до чудовищни размери, включвайки дори дуел. Овдовялата кралица Виктория се появи, носейки воал и малка диамантена корона.

- Никога не ще мога, нито ще поискам да го погледна, без да потреперя - призна пред публиката тя. - Той ми е тъй чужд, сякаш е бил подменен в люлката. - Одобрителни възгласи. Тя бе бастион на доброто, последният неопетнен монарх преди чумата. Докато публиката се наслаждаваше на изпълнението на актрисата, аз зорко следях часовника. Бе изминал почти половин час, а аз все още не знаех кога потегля влакът.

Следваше кулминацията на пиесата. Сеансът. На сцената изнесоха червени фенери и когато видях Надзирателя, едва не прихнах. Той наистина се вживяваше в ролята си.

- Земната власт не е достатъчна - нареждаше, почти задъхвайки се от злостното естество на своя образ. Спиритическата маса бе наредена и той описваше кръгове с ръце над нея. - Викторианска епоха, казват? А каква ще бъде Едуардовата епоха? Кой крал би могъл действително да се извиси, обременен от оковите на тленността? - Той се приведе над масата, разтърсвайки я. - Да, елате. Надигнете се от сенките. Минете през портала, о, духове на мъртвите. Вселете се в мен и в моите следовници! Пропийте се в самата кръв на Англия!

Докато говореше, червените фенери слязоха от сцената, носени от облечени в черно хора. Те изобразяваха нашествието от духове. Като се пръснаха из залата, актьорите започнаха да сграбчват зрителите напосоки, карайки ги да пищят. Чумата на неестествеността.

Музиката и врявата станаха твърде силни. Надзирателят не спираше да реди своите заклинания. Главата ми взе да се мае. Насред мрака и бъркотията някой ме улови за ръката.

- Бързо - прозвуча в ухото ми гласът на Лорда. - Ела с мен.

Влязохме в помещението под сцената - тясно, тъмно и претъпкано със сандъци и реквизит. Единствената светлина се процеждаше от тавана - червена, като фенерите. По цялото протежение на едната стена бяха окачени плътни кадифени завеси, скриващи ни от погледите на публиката. Не беше лесно в подобна обстановка да се съсредоточа върху онова, което ме чакаше съвсем скоро.

Тук бе малко по-тихо. Актьорите танцуваха над главите ни, но звуците бяха приглушени от дъските. Лордът се обърна към мен.

- Ти си включена в последното действие на пиесата. В заключителната сцена. - Очите му горяха. - Чух я да говори с Гомейса.

Кожата ми настръхна.

- Бяхме наясно, че това предстои.

-Да.

Знаех за намерението на Нашира от самото начало, но сега, щом го чух изречено от него, то изведнъж доби реални очертания. Част от мен се бе надявала тя да изчака още някой и друг ден, да ми даде шанса да се измъкна с влака заедно с останалите. Но Нашира бе жестока. Разбира се, че ще иска да го стори публично, пред цял Сцион. Не би рискувала да ме остави жива.

Сиянието от очите му правеше сенките още по-дълбоки. Но сега в тях имаше нещо различно - нещо сурово, неуловимо. По краката и стомаха ми пропълзяха хладни тръпки. Отпуснах се върху един сандък.

- Няма как да я победя - казах. - Нейните ангели...

- Не, Пейдж. Помисли. Тя търпеливо чака месеци наред, докато ти успееш да се вселиш в друго тяло. Ако не бе развила това умение, тя нямаше как да го вземе от теб. Затова и те облече в жълта туника, за да е сигурна, че животът ти няма повече да бъде заплашван от Емити. Постави те под закрилата на собствения си годеник. Защо ще полага толкова грижи да те опази, ако ти не притежаваше дарба, която вдъхва у нея не само желание да я притежава, но и страх?

- Ти ме научи как да правя всичко това. Тренировките на ливадата. Пеперудата, сърната. Владеенето на духа. Водеше ме към собствената ми смърт.

- Тя ми възложи да го сторя. Затова и ми позволи да те отведа в „Магдалена“. Но аз нямам намерение да те дам на Нашира. Сторих всичко, за да развия дарбата ти - но заради теб, Пейдж. Не заради нея.

Премълчах. Нямаше нищо за казване.

Лордът хвана крайчеца на завесата и с леки докосвания започна да маха грима ми. Позволих му Устните ми бяха сковани, кожата - ледена. След няколко минути можех да съм мъртва, носеща се в състояние на безволева сервилност около Нашира. Щом приключи, Лордът отметна косата ми назад. Отново не възразих. Не можех да се фокусирам.

- Не смей да й позволиш да те види уплашена - каза той. -Ти заслужаваш повече. Много повече от онова, което тя смята да направи с теб.

- Не ме е страх.

Взорът му не се откъсваше от мен.

- А трябва. Ho не го показвай. За нищо на света.

- Ще й показвам каквото си искам. Не си в положение да ми даваш заповеди. - Отдръпнах глава от ръцете му. - Трябваше просто да ме пуснеш. Да оставиш Ник да ме отведе в Севън Дайълс. Нищо повече. Сега щях да си бъда у дома.

Той приклекна, тъй че очите ни се озоваха на едно ниво.

- Върнах те тук - каза, - защото не можех да намеря сили да се изправя срещу нея без теб. Но по същата причина ще направя всичко възможно, за да се върнеш невредима в цитаделата.

Настъпи мълчание. Не отвръщах лице от неговото.

- Косата ти трябва да бъде прибрана. - Гласът му бе различен, кротък. Той сложи в дланта ми богато украсен гребен. Беше студен на допир. Пръстите ми отказваха да се подчинят.

- Не мисля, че ще се справя. - Поех си бавно, дълбоко дъх. - Ще ми помогнеш ли?

Той не каза нищо, но взе гребена и мина зад мен. Внимателно, сякаш докосваше крехка паяжина, събра косата ми от едната страна на врата, а после я оформи на възел. Не размъкнат и небрежен, както обикновено правех аз, а сложен, изящно сплетен кок. Мазолестите му пръсти преминаваха леко по кожата ми, подреждайки кичурите. По гръбнака ми пробягна едва доловима тръпка. После той пусна косата ми и тя остана вдигната на тила. Допирът му сякаш бе различен. По-топъл. Едва когато видях ръцете му, осъзнах причината.

Лордът не носеше ръкавици.

Пресегнах се и докоснах стегнатата прическа. Невероятно бе как огромни ръце като неговите бяха постигнали подобен резултат.

- Влакът потегля точно в един - изрече в ухото ми той. -Входът е под площадката на ливадата, точно там, където тренирахме.

Откога чаках тези думи.

- Ако тя ме убие, ще трябва да известиш останалите. - В гърлото ми се надигна буца. - Да ги поведеш.

Пръстите му докоснаха рамото ми.

- Няма да се наложи да ги водя аз.

По тялото ми преминаваха тръпки - но не такива, каквито очаквах. Обърнах се да го погледна, а той поправи една непокорна къдрица, като я прибра зад ухото ми. После положи другата си ръка върху корема ми и ме притисна до гърдите си. Топлината му бе успокояваща.

Можех да усетя глада му. Не за аурата ми, за мен. Прислони глава до моята и поглади извивката на шията ми. Сънорамата му бе близо, аурите ни се застъпваха. Шестото ми чувство се усили, поемайки го.

- Кожата ти е студена - каза гърлено. - Никога не съм... -Гласът му замлъкна. Вплетох пръсти в неговите. Държах очите си отворени.

Устните му доближиха брадичката ми. Насочих ръката му към талията си. Допирът му бе мъчително примамлив; не можех да се отдръпна. Не можех да му откажа. Исках това, преди краят да настъпи. Исках да бъда докосвана, да бъда видяна -тук, в тъмната стая, в червената тишина. Повдигнах глава и устните му се сключиха върху моите.

Винаги бях знаела, че рай не съществува. Джаксън ми го бе казвал безброй пъти. Също и Лордът. Имаше само бяла светлина, последната светлина - крайна спирка на ръба на съзнанието, мястото, където всяко нещо намираше своя завършек. А после - кой знае. Но ако имаше рай, усещането там трябваше да бъде такова. Да докосваш етера с голи ръце. Никога не бях очаквала това, не и от него. Нито от когото и да било. Сграбчих раменете му, придърпвайки го към себе си. Той сложи длан върху тила ми. Усещах всеки мазол върху нея. Дъхът му бе горещ. Целувката бе бавна. Не спирай, не спирай. Не можех да мисля за нищо друго, освен за тези думи: не спирай. Ръцете му преминаха по гърба ми, към хълбоците, и ме повдигнаха. Той ме постави върху един сандък. Обгърнах врата му с ръка. Усещах мощния му пулс. Неговия ритъм. Моя ритъм.

Кожата ми гореше. Не можех да спра. Не бях изпитвала нищо подобно в живота си - този трепет в гърдите, тази нужда да докосвам. Устните му разделиха моите. Разтворих широко очи. Спри. Спри, Пейдж. Започнах да отдръпвам глава. Промълвих някаква дума - може би „не“, може би „да“. Може би неговото име. Той взе лицето ми в шепи, прокара палци по бузите ми. Челата ни се докоснаха. Сънорамата ми се възпламени. Маковете избухнаха в пламъци. Не спирай, не спирай.

Измина само миг. Аз погледнах него, а той мен. Един миг. Един избор. Моят избор. Неговият избор. После ме целуна отново, вече по-настойчиво. Позволих му. Ръцете му ме обхванаха, повдигнаха ме. Аз исках това. Наистина. Толкова много. Прекалено много. Пръстите ми ровеха косата му, впиваха се във врата му. Не спирай. Устните му бяха върху устата, очите, раменете ми, ямката на шията ми. Не спирай. Дланите му погладиха бедрата ми. Смели, дръзки движения, пълни с увереност. Подканящи.

Разтворих ризата му. Плъзнах ръка по гърдите му, целунах жилестия врат. Той сграбчи косата ми. Не спирай. Никога не бях докосвала кожата му. Тя бе гладка, гореща и ме караше да искам и останалото от него. Стигнах до гърба и там напипах белезите. Дълбоки, безмилостни резки. Винаги бях знаела, че са там. Белезите на предателя. Той се напрегна под допира ми.

- Пейдж - каза меко, но аз не спрях. От гърлото му се разнесе тих звук и устните му се върнаха върху моите.

Аз нямаше да го предам. Сезон на костите XVIII бе история и тя нямаше да се повтори.

Двеста години бяха повече от достатъчно.

Шестото ми чувство ме изтръгна от мъглата. Отдръпнах се от Лорда. Той задържа ръце върху талията ми, притискайки ме към себе си.

Нашира бе там, полускрита в сенките. Сърцето ми прескочи мъчително, конвулсивно.

Бягай, казваше вцепененият ми мозък, но не можех да бягам. Тя бе видяла всичко. И още го виждаше. Лъщящата ми от пот кожа, подпухналите устни, разчорлената ми коса. Неговите ръце, уловили ханша ми. Разтворената му риза. Пръстите ми, изследващи кожата му. Нямах сили да ги отдръпна, нито дори да отместя поглед.

Лордът ме прикри зад себе си.

- Аз я насилих - каза с нисък, дрезгав глас.

Нашира не отвърна нищо.

Тя пристъпи в смътната светлина, която се процеждаше през завесите. В ръцете си държеше нещо - стъкленицата с цветето. Погледнах в нея и ушите ми зазвънтяха. Сега то бе напълно разцъфнало, странно и прекрасно, с осем росни венчелистчета. Цветето, което преди беше мъртво.

- Не може да има милост - изрече. - Не и за това.

За момент Лордът съзерцаваше растението. После пламтящият му взор се отмести, срещайки нейния.

Нашира пусна стъкленицата на пода. Стъклото се разби на парчета, изкарвайки ме от вцепенението.

Току-що бях разрушила всичко.

- Арктур, ти си мой кръвен консорт. Ти си Лорд Месартим. Но това не биваше да се случва отново. - Тя направи още крачка напред. - Има само един начин да се спре предателството и той е като се даде нагледен пример какво сполетява предателите. Ще окача тялото ти на градските стени.

- По-добре там, отколкото в служба на твоите прищевки -отвърна Лордът, без да помръдне.

- Винаги толкова безстрашен. Или толкова твърдоглав. -Тя докосна с пръсти лицето му. - Ще се погрижа и всичките ти стари съратници да бъдат унищожени.

- Не - показах се иззад гърба му аз. - Не можеш да...

Не успях да довърша. Ударът, който тя ми нанесе, ме повали на земята. Падайки, мярнах ръба на един сандък, който се заби над окото ми, отваряйки рана. Ръцете ми се заровиха право в натрошеното стъкло. Чух Лордът да произнася името ми със задавен от ярост глас - но после се появиха Тубан и Ситула, нейните верни слуги, дошли да се разправят с него. Тубан извади ножа си и го удари с дръжката по главата. Но той не падна. Този път нямаше да коленичи пред фамилията Саргас.

- Ще се разправя с теб по-късно, Арктур. А сега те лишавам от титлата „кръвен консорт“. - Нашира се отдръпна от него. - Тубан, Ситула - отведете го в галерията.

- Да, господарке. - Тубан сграбчи Лорда за гърлото. -Време е да си платиш дълговете, изменнико на плътта.

Ситула също го улови за рамото. Засрамена, че братовчед й е предател. Той не обелваше и дума.

Не, не. Не можеше всичко да свърши така, не и като Сезон на костите XVIII. Той не беше вече кръвен консорт. Беше съсипан. Бях угасила и последния му лъч светлина. Потърсих очите му, мъчейки се отчаяно да видя надежда за спасение, но те бяха тъмни и застинали и единственото, което долових, бе неговото мълчание. Застанали от двете му страни, Тубан и Ситула го повлякоха навън.

Нашира нагази сред натрошените стъкла. Аз останах неподвижно на пода, където бях паднала. Горчива жлъч се надигаше в гърлото ми. Що за глупачка бях. Какво ли изобщо си мислех? Какво правех?

- Часът ти настъпи, сънеброднице.

- Най-сетне. - От раната на главата ми сълзеше кръв. -Твърде дълго чака.

- Трябва да се радваш. Доколкото разбирам, подобните на теб копнеят за етера. Тази вечер ще можеш да се слееш с него.

- Никога няма да получите този свят. - Сега цялото ми тяло се тресеше - от гняв, не от страх. - Може да ме убиете. Да плените духа ми. Но не и да плените всички ни. Седемте печата ви очакват. Джаксън Хол ви очаква. Целият синдикат ви очаква. -Вирнах брадичка и я изгледах дръзко в очите. - Желая ви късмет.

Нашира ме дръпна за косата и ме изправи на крака. Лицето й се доближи на сантиметри от моето.

- От теб можеше да стане повече. Много повече. А както се оказва, скоро ще бъдеш нищо. Всичко, което си била, ще стане мое. - С рязко движение на ръката, тя ме тласна в железните обятия на един Рефаим. - Алсафи, отнеси тази торба кокали на сцената. Време е вече да я отървем от духа й.

Нямаше как да разсъждавам, докато Алсафи ме мъкнеше нагоре по стълбите. Върху главата ми бе надяната торба. Устните ми бяха подути, бузите ми горяха. Едва си поемах дъх.

Лордът вече го нямаше. Бях го изгубила. Единственият ми рефаимски съюзник бе заловен заради мен. Нашира нямаше просто да го убие, не и след като бе паднал толкова ниско да докосва човешко същество с голи ръце. Това бе повече от предателство. Целувайки ме, държейки ме, кръвният консорт бе опозорил цялата си фамилия. Той вече не беше достоен кандидат. Не беше нищо.

Алсафи ме стискаше здраво над лакътя. Скоро щях да умра. След по-малко от десет минути щях да се съединя с етера, като всички останали духове. Сребърната ми нишка щеше да се прекъсне. Никога повече нямаше да се върна в своето тяло, тялото, което бях обитавала деветнайсет години. От този миг нататък щях единствено да служа на Нашира.

Смъкнаха торбата от главата ми. Намирах се отстрани на сцената, където пиесата вече приключваше. Двама Рефаими -Алсафи и Теребел - стояха от двете ми страни. Теребел се приведе към мен.

- Къде е Арктур?

- Отведоха го към галерията. Тубан и Ситула.

- Ние ще се погрижим за тях. - Алсафи пусна ръката ми. -От теб се иска само да забавиш кръвния суверен, сънеброднице.

Знаех, че Теребел е на страната на Лорда, но не подозирах за Алсафи. По нищо не личеше двамата да си симпатизират.

Надзирателят побягна в прогизнал от изкуствена кръв костюм, захвърляйки ножа след себе си. Писъците му за милост отекваха сред стените на залата. Сред окуражителните възгласи на публиката група актьори, облечени в сционски униформи, го подгониха навън към улицата. Аплодисментите бяха оглушителни. Те продължиха и когато Нашира се изкачи по стъпалата, появявайки се отново на сцената.

- Благодаря ви за топлото отношение, дами и господа. Радвам се, че пиесата ви е харесала. - Не изглеждаше никак радостна. - За мен ще е удоволствие, преди края на вечерта, да ви представя и кратка демонстрация на това как работи правосъдната система тук, на Шеол I. Една от нашите зрящи показа такова неподчинение, че не може да й се позволи да живее. Подобно на Кървавия крал, тя трябва да бъде прогонена завинаги от нашите владения, там, където вече няма да навреди на никого. Подмолната дейност на ХХ-59-40 има дълга история. Тя произхожда от графство Типерари, дълбоко в аграрния юг на Ирландия - район, печално известен с антидържавните си настроения. - Катал Бел пристъпи неловко от крак на крак. Сред делегатите се дочу мърморене. - След пристигането си в Англия бива незабавно въвлечена в лондонския престъпен синдикат. Вечерта на седми март убива двама други ясновидци - Жандарми, намиращи се на сционска служба. Това е хладнокръвен, жесток акт. Жертвите й умират бавно и мъчително. Още същата нощ е доведена в Шеол I.

Нашира прекоси сцената.

- Надявахме се да я превъзпитаме, да я научим да контролира своята дарба. За нас е болезнено да губим млади зрящи. Болезнено е и за мен да призная, че всичките ни усилия да я насочим в правия път се провалиха. За нашето съчувствие тя се отплати с наглост и бруталност. Това не ни остави друг избор, освен да я изправим пред възмездието на Инквизитора.

Огледах се наоколо. Не видях ешафод, нито бесилка или нещо подобно. Но видях меч.

Кръвта застина във вените ми. Това не беше обикновен меч. Златно острие, черна дръжка. Това бе Гневът на Инквизитора, оръжието, с което обезглавяваха политическите предатели. Използваше се само когато заловяха зрящи шпиони в Уестминстърското архонтство. Аз бях дъщеря на изтъкнат сционски учен. Змия в пазвата на държавата.

Алсафи и Теребел изчезнаха зад кулисите. Останах насаме с Нашира. Тя обърна глава към мен.

- Ела насам, 40.

Подчиних се без колебание.

Л С 1

В залата се разнесе приглушен ропот.

- Предателка! - извика Катал Бел, последван от възгласите на още неколцина. Аз не се обърнах. Доста нагло от страна на Бел да нарича мен предателка.

Вървях с високо вдигната глава, мъчейки се да се съсредоточа единствено върху Нашира. Не поглеждах към публиката, нито към галерията, където бяха отвели Лорда. Спрях на няколко крачки от нея. Тя бавно ме заобиколи. Продължих да гледам право напред, дори когато мина зад гърба ми.

- Може би се чудите как въздаваме справедливост тук. Дали с въже, или с огън, както в старите времена. Ето меча на Инквизитора, доставен специално от цитаделата. - Тя посочи оръжието. - Но преди да замахна с него, искам да ви покажа нещо друго - великия дар на Рефаимите.

Емисарите затаиха дъх.

- Едуард VII е бил любопитен човек. Печално известно е, че се е набъркал в неща, в които не е бивало да се бърка. Опитал се е да контролира сили отвъд човешките познания. Сили, които ние, Рефаимите, познаваме много добре.

Биргита Тядер се бе вторачила в сцената със свъсено чело. Няколко от делегатите, след които и Бел, потърсиха с поглед телохранителите си.

- Представете си най-разпространения вид енергия на земята - Нашира потегна ръка към един близък фенер. - Електричеството. То движи целия ви живот. Осветява градовете и домовете ви. Позволява ви да общувате помежду си. Етерът, Източникът - жизнената сила на Рефаимите - е доста подобен на него. Той може да носи светлина в мрака, познание в невежеството. - Фенерът внезапно се разгоря ярко. - Но когато се използва неправилно, може да унищожава. Да убива. - Светлината изгасна.

- Аз притежавам дарба, която се оказа много полезна през последните две столетия. Някои зрящи показват особено безотговорни умения. Те канализират етера- обиталището на мъртвите - по начини, способни да доведат до насилие и лудост. Именно такъв е бил и Кървавият крал, което е предизвикало трагичната му серия от убийства. Аз съм способна да отстранявам тези опасни отклонения. - Тя посочи към мен. - Ясновидството, подобно на енергията, не може да бъде унищожено, а само прехвърлено. Когато 40 умре, в крайна сметка друг зрящ ще доразвие дарбата й. Но междувременно, държейки я в себе си, аз ще се погрижа тя да не носи вреда.

- Май започна да си измисляш, а Нашира?

Думите неволно се откъснаха от езика ми. Тя се обърна и ме изгледа. Очите й метнаха искри.

- Никога повече няма да проговориш.

Гласът й бе тих.

Рискувах да надзърна към галерията. Беше празна. Долу, под нас, Майкъл мушна ръка в джоба си. У него бе единият от пистолетите.

В дъното на залата се разтвори врата. Теребел, Алсафи и Лордът. Погледите ни се срещнаха над главите на множеството. Златната нишка потрепери. Видях образ на нож - този на пода, който Надзирателят беше захвърлил. Намираше се на метър-два от Нашира. Докато тя се обръщаше с гръб към публиката, духът ми се стрелна през пространството, което ни разделяше. С всеки грам сила, който намерих у себе си, се стоварих върху плутонната й област. Атаката й дойде изневиделица. Придадох на духа си масивна, чудовищна форма, способна да пробие всяка бариера.

Етерът се разтресе. Призраци полетяха през залата на Кметството от всички посоки. Те се присъединиха към мен по краищата на сънорамата й, разкъсвайки древната броня. Петте ангела се опитваха да я защитят, но вече двайсет, петдесет, двеста духа напираха безмилостно и стените започваха да поддават. Аз не губех време. Проправих си път през сенките и се хвърлих в самото сърце на сънорамата й.

Можех да гледам през нейните очи. Помещението представляваше носещ се вихър от цветове и тъма, от огън и светлина, калейдоскоп от неща, които не бях и подозирала, че съществуват. Така ли виждаха Рефаимите? Навсякъде имаше аури. Аз бях зряща, но сега отведнъж ослепях. Очите й отказваха, не желаеха аз да гледам през тях. Те не бяха мои очи. Насилих ги да се отворят, сведох поглед към ръката си. Твърде голяма, облечена с ръкавица. Зрението ми пак се замъгли. Тя се биеше с мен. Побързай, Пейдж.

Ножът. Ножът беше тук. Побързай. Пресегнах се към него. Само помръдването на ръката ми бе като вдигане на тежка гира. Убий я. Ушите ми кънтяха от писъци и странни, нови звуци - гласове, хиляди гласове. Убий я. Новите ми пръсти се сключиха около дръжката.

Да, ножът беше у мен. Замахнах с ръка и с едно движение " го забих дълбоко в гърдите си. Емисарите извикаха ужасени. Отново започнах да виждам като в тунел. Всичко примигваше. Завъртях ножа в онова, от което бе направено проклетото тяло на Нашира. Никаква болка. Тя беше безчувствена към острието на незрящите. Забих го отново, целейки се този път отляво, където се предполагаше, че трябва да е сърцето й. Пак нямаше болка. Но когато замахнах за трети път, изведнъж бях изхвърлена от нея.

Духове се пръснаха из залата, угасвайки всяка свещ. Кметството се потопи в хаос. Когато зрението ми се върна, бе тъмно като в рог. Само писъците не преставаха.

После свещите оживяха отново. Нашира лежеше възнак на сцената. Тялото й не помръдваше. Ножът стърчеше, забит до дръжката в гърдите й.

- Господарке! - извика един Рефаим.

Публиката бе притихнала. Ръцете ми се тресяха, докато се влачех по дъските към нея. Погледнах лицето й, лишените от светлина очи. Духовете от Сезон на костите XVIII все още витаеха отгоре, сякаш я чакаха да се присъедини към тях в етера.

После взорът й се изпълни с мъглява светлина. Бавно, главата й се обърна. Започнах да треперя неконтролируемо, докато я наблюдавах как се изправя в пълния си ръст.

- Много умно - каза тя. - Много, много умно.

Продължих да пълзя, пълзя, драскайки с нокти по пода. Пред смаяния ми поглед тя улови ножа и го изтръгна от гърдите си. От публиката долетяха потресени възгласи.

- Покажи ни още. - Капки светлина се отрониха като сълзи. - Нямам никакви възражения.

Тя подхвърли ножа във въздуха. Той увисна там за миг, като закачен на невидима нишка - и после се понесе към мен. Улучи ме по бузата, оставяйки повърхностна рана. Свещите потрепнаха.

Един от ангелите й бе полтъргайст. Рядко се случваше те да могат да въздействат на физическата материя, но бях виждала това и преди. Апорт, както го наричаше Джаксън. Духове, местещи предмети. Кожата ми се покри със студена пот. Не биваше да се боя. Вече веднъж се бях изправяла срещу полтъргайст. Сега духът ми бе зрял, укрепнал. Можех да се защитя.

- Щом настояваш - казах.

Този път нямаше как да я хвана неподготвена. Тя струпа върху сънорамата си всеки слой броня, с който разполагаше. Сякаш две гигантски врати се затръшнаха пред мен и ме запратиха обратно в собственото ми тяло. Сърцето ми замря. Нещо стягаше главата ми, подобно на менгеме. Дочух познат глас, но той потъна сред протяжен, тънък писък.

Трябваше да се движа. Да не спирам. Тя никога нямаше да се откаже да преследва духа ми. Опрях се на лакти, мъчейки се да открия ножа. Очертанията й се мержелееха над мен, приближаваха се.

- Изглеждаш уморена, Пейдж. Откажи се. Етерът те зове.

- Трябва да съм пропуснала обаждането - изрекох едва.

Не бях готова за онова, което последва. Всичките й пет ангела се събраха и се нахвърлиха вкупом срещу мен.

Те отнесоха защитите ми като черна вълна. Извън сънорамата ми главата ми изтрополи върху дъските. Вътре в нея духовете проправяха пътека през всичко, разхвърляйки диря от червени листенца. Пред очите ми се носеха образи. Всяка мисъл, всеки спомен биваха разбити. Кръв, огън, кръв. Загиващо поле. Сякаш гигантска ръка притискаше гръдта ми, приковавайки ме на едно място. В сандък, в ковчег. Не можех да мръдна, да дишам, да мисля. Петте духа минаваха през мен като нож, прерязвайки съзнанието ми, душата ми. Претърколих се настрана, гърчейки се като настъпено насекомо.

Всяко мускулче в мен тръпнеше в спазми. Отворих клепачи. Изгаряща светлина. Единственото, което виждах, бе Нашира, с протегната ръка, държаща проблясващото на свещите острие. После тя изчезна.

С усилие, от което в очите ми избиха сълзи, повдигнах глава от дъските. Майкъл се бе метнал върху гърба й, отдръпвайки я от мен. Държеше нож, с който замахна към шията й, но пропусна на сантиметри. Само с едно движение Нашира го захвърли от сцената. Той се приземи върху един от сервитьорите и двамата се затъркаляха по пода.

Това я забави само със секунда. Този път щеше да ме довърши. Лицето й отново се надвеси над мен и очите й почервеняха. Всичко край мен потъна в мъгла. Тя ме отслабваше, искаше да е сигурна, че няма да използвам духа си отново. Разстройваше връзката ми с етера. Бях мъртва. Тя коленичи край мен и повдигна главата ми върху лакътя си.

- Благодаря ти, Пейдж Махони. - Острието на ножа опря в гърлото ми. - Няма да пропилея този дар.

Това беше. Дори нямах предсмъртна мисъл. Успях само, с последните си останки от енергия, да се взра в очите й.

И тогава се появи Лордът. Той я отблъсна назад, използвайки огромни пълчища духове, които запращаше срещу щитовете й като жонгльор с безброй факли. Мина ми през ума, че ако бях напълно зряща, гледката сигурно щеше да е внушителна. Теребел и Алсафи също бяха с него, имаше и други - дали това беше Плейона? Силуетите им се сливаха. Сънорамата ми изпускаше странни миражи, от които погледът ми мътнееше. После някой ме грабна на ръце и ме понесе от сцената.

Светът се връщаше на проблясъци. В сънорамата ми вилнееше буря - спомени се лееха през нащърбени като мълнии пукнатини, вихрушки носеха откъснати цветя. Съзнанието ми бе ограбено.

Само част от случващото се достигаше до мен. Лордът бе наблизо. Разпознавах сънорамата му, усещах присъствието и до моята. Той ме носеше нагоре към галерията, далеч от онова, което се бе случило за няколкото минути, докато бях в безсъзнание. Щом ме остави на пода, усетих спичащата се върху лицето си кръв. Едва разбирах къде се намирам.

- Дръж се, Пейдж. Трябва да се държиш.

Ръката му приглади косата ми. Гледах лицето му, мъчейки се да накарам чертите му да спрат да се размиват.

Появи се още един чифт очи. Стори ми се, че бяха на Теребел. За кратко изпаднах отново в несвяст, само за да се пробудя с глухо бучене в ушите. Шумът притискаше слепоочията ми. Когато отворих очи, Лордът бе надвесен над мен. Намирахме се в галерията, над суматохата в залата.

- Пейдж - каза той. - Чуваш ли ме?

Звучеше като въпрос. Аз кимнах.

- Нашира - промълвих едва шепнешком.

- Тя оживя. Но също и ти.

Значи още бе жива. Нашира още бе тук. Усетих лек пристъп на паника, но бях твърде слаба, за да реагирам. Нищо не беше приключено.

Отдолу проехтя изстрел. Като изключим неговите очи, виждах единствено тъмнина.

- Там имаше... - Лордът приближи ухо до устните ми, за да ме чуе. - Там имаше полтъргайст. Тя притежава полтъргайст.

- Да. Но ти дойде подготвена. - Пръстът му докосна деколтето ми. - Нали ти казах, че това може да ти спаси живота?

Сиянието от очите му заигра върху медальона - сублимирания предмет, предназначен да отблъсква полтъргайсти. Подаръкът от него, който взех насила и почти никога не носех.

Лордът ме повдигна към гърдите си, придържайки главата ми с длан.

- Пристига помощ - каза много тихо. - Те дойдоха за теб, Пейдж. Седемте печата дойдоха.

Отново ми причерня и шумът се усили. Сънорамата ми се бореше да оцелее. Пораженията бяха жестоки. Ако изобщо започнеше да се възстановява, това щеше да стане след дни. Във всички случаи обаче аз не можех да се движа, а времето изтичаше. Трябваше да стигна до ливадата, да намеря изхода. Да си отида вкъщи. Нищо друго нямаше значение.

Щом вдигнах отново клепачи, ме заслепи ярка светлина. Не от свещи. Опитах да се предпазя от нея, дишайки на пресекулки.

- Пейдж. - Някой улови протегнатата ми ръка. Не Лордът. Някой друг. - Пейдж, миличка.

Познавах този глас. Но той не можеше да е тук. Навярно бе мираж, излязъл от повредената ми сънорама. Но щом усетих допира му, разбрах, че е истински. Главата ми още лежеше в скута на Лорда.

- Ник - промълвих с труд. Той бе облечен в черен костюм и червена вратовръзка.

- Да, sòtnos, аз съм.

Погледнах пръстите си. Бяха със сивкав оттенък. Ноктите ми се открояваха върху тях като моравосини петна.

- Пейдж - прошепна припряно Ник, - Просто си дръж очите отворени. Стой с нас, скъпа. Чуваш ли?

- Ти... трябва да вървиш - изхриптях.

- Да, и ти също идваш с мен.

- Хайде, гълъбчета - каза нов глас. - Нямаме време за губене. Ще се погрижим за малката ни изгубена бродница, щом стигнем в цитаделата.

Джаксън.

Не, не. Защо бяха дошли? Нашира щеше да ги види.

- Дотогава ще е твърде късно. - Същата пронизваща светлина блесна в очите ми. - Липсва реакция на зениците. Церебрална хипоксия. - Една ръка отметна косата от лепнещото ми чело. -Къде, по дяволите, е Даница?

Не можех да разбера защо Лордът не говори. Той беше тук, усещах го.

Още едно затъмнение. Когато зрението ми се върна, нещо покриваше носа и устата ми. Разпознах мириса на пластмаса - дихателния апарат, портативната версия на животоподдържащата система на Дани. Наблизо имаше още сънорами, скупчени край мен. Ник ме взе в прегръдките си, придържайки маската върху лицето ми. Поглъщах кислорода с натежала глава. Никога в живота си не се бях чувствала толкова разбита.

- Не се получава. Сънорамата й е увредена.

- Влакът няма да ни чака, Ник - рече натъртено Джаксън. -Ще се наложи да я носиш. Хайде, да тръгваме.

И тогава, за пръв път от няколко минути насам, Лордът проговори.

- Аз мога да й помогна.

- Не я доближавай - предупреди го Ник.

- Няма друг начин. НОБ всеки момент ще тръгнат откъм моста. Те ще забележат аурата ви незабавно, доктор Нигорд. Репутацията ви в Сцион ще бъде съсипана. - Той ги погледна. - Пейдж ще умре, ако не направите нищо. Сънорамата й може да се поправи, но трябва да се действа бързо. Не искате да изгубите сънебродницата си, нали Бели заклинателю?

- Откъде знаете името ми? - подскочи като ужилен Джаксън. Не го виждах в тъмното, но усетих внезапната промяна в сънорамата му, издигнатите защитни стени.

- Имаме си своите начини.

Думите им достигаха до мен само като последователност от звуци, неразбираема, лишена от смисъл. Ник се наведе над мен, усетих топлото ми дихание.

- Пейдж - изрече в ухото ми. - Този мъж твърди, че е способен да те излекува. Мога ли да му имам доверие?

Доверие. Разпознавах тази дума. Пропито със слънце цвете на границата на възприятието, зовящо ме от един друг свят. От един различен живот, преди полето с маковете.

-Да.

Веднага щом го казах, Лордът приближи до мен. Над рамото му виждах Плейона.

- Пейдж, искам да свалиш цялата си духовна защита. Ще го направиш ли сега?

Сякаш имах някаква останала защита. Той пое един флакон от облечената в ръкавица ръка на Плейона. На дъното му имаше малко амарант. Белязаните. Навярно се бяха запасявали с него, пестили всяка капка от скъпоценната течност. Той сложи малко под носа ми, намаза и устните ми. Под кожата ми се просмука топлина. Самият етер сякаш ме викаше, настояваше да отворя съзнанието си. Обхвана ме гореща вълна, разкъсаните ръбове на сънорамата ми започнаха да се съединяват. Лордът прокара палец по бузата ми.

- Пейдж?

Аз примигнах.

- Добре ли си?

- Да - казах. - Така мисля.

Седнах, после се опитах да стана. Ник ми помогна да се изправя на крака. Болка нямаше. Примигнах и разтърках очи, мъчейки се да свикна с тъмнината.

- Как, за бога, се озовахте тук? - попитах, сграбчвайки го за раменете. Не можех да откъсна поглед от него. Наистина беше тук, беше истински.

- Заедно със сционската делегация. Ще ти обясня по-късно. - Той ме прегърна силно. - Хайде, да се махаме от тук.

Джаксън стоеше на няколко крачки встрани, стиснал бастуна си с ръце. От двете му страни бяха Даница и Зийк. Всички носеха дрехи със сционски цветове. От другата страна на галерията Надин стреляше безразборно по емисарите с пистолета си. Двамата Рефаими ме наблюдаваха.

- Лорде - попитах, поемайки дълбоко дъх, - колко... колко време ни остава?

- Петдесет минути. Трябва да вървите.

По-малко от час. Колкото по-бързо стигнехме влака, толкова по-скоро можех да пусна сигналната ракета за останалите зрящи.

- Надявам се все още да си наясно на чия страна играеш, Пейдж - каза Джаксън, оглеждайки ме от глава до пети. - Почти ме накара да се усъмня с онова твое малко изпълнение в Лондон.

- Виж, наоколо умират хора - сопнах му се аз. - Умират зрящи. Не може ли да забравим случката за момент и да се погрижим как час по-скоро да се измъкнем от тук?

Той така и нямаше шанс да ми отговори. Група Рефаими нахълтаха в галерията, тласкайки пред себе си маса от духове. Лордът и Плейона преградиха пътя им.

- Тръгвайте! - викна Лордът.

Бях разкъсана на две. Джаксън вече се спускаше по стълбите, следван от останалите.

- Пейдж, хайде! - подкани ме Ник.

Плейона възпря първата вълна. Лордът се обърна към мен.

- Бягай. Стигни Порт Медоу. Ще се срещнем там.

Нямах друг избор. Не можех да го принудя да тръгне с мен; оставаше ми само да го послушам и да се надявам, че постъпвам правилно. Ник ме сграбчи за ръката и двамата се устремихме към изхода на Кметството. Времето ни притискаше безмилостно.

Харлита и Рефаими се бяха устремили към улицата. Фоайето бе задръстено от паникьосани делегати и техните телохранители. Смесихме се с общия поток. В този миг етерът потрепери и аз спрях. Обърнах се обратно към залата. Нещо не беше наред. Преди да осъзная какво правя, вече тичах нагоре по широките каменни стъпала.

- Къде тръгна, по дяволите? - викна подире ми Джаксън.

- Просто отидете при влака - отвърнах, без да се обръщам. Не чух отговора му, но Ник ме настигна и ме хвана за лакътя.

- Какво правиш?

- Върви с Джаксън.

- Не можем да се бавим повече. Ако НОБ видят аурата ми...

Той млъкна, щом влязохме в опустялата зала.

Мракът изпълваше всяко кътче от нея. Повечето свещи бяха угаснали, но три от червените фенери все още светеха на местата, където бяха паднали. Драпериите от изпълнението на Лис лежаха на две безформени купчини. Обърнах се към тях, долавяйки смътното потрепване на сънорама. Претичах през мраморния под и се хвърлих на колене.

- Лис - докоснах я по лицето. - Лис, добре ли си?

Какво търсеше тук, вътре? Косата й лепнеше от кръв. Не

можеше да е мъртва, не и след толкова усилия да я спасим, не и след всичко, което бяхме направили заедно. Не биваше да умира. Себ бе умрял, защо трябваше и тя да го последва?

Клепачите и съвсем леко се повдигнаха. Още бе облечена в костюма на една от жертвите на краля. Щом ме видя, устните й се извиха в мимолетна усмивка.

- Ей - изрече немощно. - Съжалявам, че... закъснях.

- Не - стиснах ръката й. - Не смей да умираш, Лис, чуваш ли? Моля те. Веднъж вече почти те изгубихме. Не ни го причинявай отново.

- Радвам се, че някой го е грижа.

Очите ми се наляха със сълзи- студени, потрепващи сълзи, които не искаха да паднат. От устата й рукна кръв. Не можех да кажа къде свършва сценичната кръв и къде започва нейната.

- В-вървете - простена тя. - Направете каквото аз н-не можах. Исках само да... да се върна у дома.

Главата й клюмна настрана. Пръстите й се отпуснаха в моите, а духът й се изплъзна към етера.

Останах така за минута, вторачена в тялото. Ник, със сведен поглед, покри лицето й с част от драперията. Лис си отиде. Нарочно си го повторих наум. Лис си отиде, също като Себ. Ти не ги спаси и сега тях вече ги няма.

- Трябва да изречеш тренодията - промълви Ник. - Аз не знам името й, sôtnos.

Беше прав. Лис не би искала да остане тук, в своя затвор.

- Лис Раймор - надявах се, че това е пълното й име. - Оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите.

Духът й изчезна.

Не можех да я гледам повече. Това не бе Лис, а само нейната обвивка, сянката в света, който бе оставила след себе си.

Ракетният пистолет лежеше под студената й длан. Нейна бе задачата да даде сигнала. Внимателно го измъкнах измежду пръстите й.

- Тя не би искала да се откажеш. - Ник ме наблюдаваше, докато проверявах дали е зареден. - Поне ти няма да свършиш като нея.

- О, не съм толкова сигурен.

Познавах този глас. Не виждах Гомейса Саргас, но стените отекнаха от думите му.

- Ти ли я уби, Гомейса? - изправих се на крака аз. - Доволен ли си сега, когато най-сетне е мъртва?

Тишината бе изобличаваща.

- Не ти подобава да се криеш в сенките, Гомейса - изрече някой зад мен. Озърнах се. Лордът бе влязъл в залата, а погледът му бе прикован нагоре към галерията. - Освен, разбира се, ако не се боиш от Пейдж. Отвън градът гори. Фасадата на вашата власт вече е срината.

Ехиден смях. Цялата се напрегнах.

- Не ме е страх от Сцион. Те ни сервираха света си върху сребърен поднос, Арктур. Сега настъпи време да вечеряме.

- Върви по дяволите - казах.

- Не ме е страх и от теб, 40. Защо бихме се плашили от смъртта, след като ние сме смъртта? Освен това, да се махна от този гниещ свят - вашия малък свят на цветя и плът, - би било почти блаженство. Само да нямахме още толкова много работа тук. - Приближаващи стъпки. - Няма как да убиеш смъртта. Нима би могла да изгориш слънцето или да удавиш океана?

- Сигурна съм, че ще се намери някакъв начин - отвърнах.

Гласът ми бе твърд, но инак цялата треперех - и аз самата не знаех дали от гняв, или от страх. Зад Лорда застана още един Рефаим. Придружаваше го и Теребел.

- Бих искал да си представите нещо - продължи Гомейса. - Особено ти, Арктур. Предвид на това колко много имаш за губене.

Лордът не каза нищо. Опитах се да определя откъде идва гласът. Някъде над мен. Галерията.

- Бих искал да си представите пеперуда. Сещате се -пъстроцветна, с преливащи крила. Тя е прекрасна. Ненагледна. А после вземете молеца. И той приема същата форма - но колко различен е само! Блед, немощен, грозен. Жалко, само-разрушително създание. Не може да управлява дори себе си. Види ли огън, устремява се към него, търсейки топлината. И щом достигне пламъка, изгаря. - Гласът му ехтеше отвсякъде. Изпълваше слуха ми, главата ми. - Така гледаме ние на вашия свят, Пейдж Махони. Като на кутия с молци, чакаща само да бъде изгорена.

Сънорамата му бе толкова близо. Подготвих духа си. Не ме беше грижа колко жестоко ще го нараня. Той бе убил Лис; сега аз щях да убия него. Лордът ме улови за китката.

- Недей. Ние ще се погрижим за него.

- Искам аз да го направя.

- Не можеш да отмъстиш за нея, сънеброднице. - Плейона гледаше по посока на врага. - Върви на ливадата. Времето изтича.

- Да, върви на ливадата, 40. Хвани нашия влак за нашата цитадела. - Гомейса се показа иззад колоните. Очите му бяха налети със свежа аура - последната, която бе взел от Лис Раймор. - Толкова ужасно ли беше тук, 40? Ние ти предложихме своето убежище, своята мъдрост, дадохме ти нов дом. Тук ти не беше неестествена - вярно, понизшестояща, но имаща своето място. Докато за Сцион си само симптом на чумата. Обрив върху тънката им кожа. - Той протегна скритата си в ръкавица ръка. - Там нямаш дом, сънеброднице. Остани при нас. Виж какво се таи в дълбините.

Мускулите ми се напрегнаха до скъсване. Той гледаше право към мен - в очите ми, в сънорамата ми, в най-тъмните ми кътчета. Знаеше, че думите му имат смисъл. Познаваше добре извратената им логика; бе разчитал на нея в продължение на два века, използвайки я, за да изкушава слабите. Преди да успея да му отговоря, Лордът ме блъсна с ръка и ме събори на земята. Извито острие прелетя със звън край рамото му, над главата ми. Не го бях видяла в мрака. Докато падах на пода, той се втурна към Гомейса. Теребел и другият Рефаим затичаха след него, като надаваха страховити звуци, събирайки свити от духове. Ник ме сграбчи, за да ме изправи, но аз не усещах ръцете му. Усещах единствено етера, където танцуваха Рефаимите.

Въздухът около мен изтъня като сребрист воал. Не виждах четиримата биещи се, но долавях техните движения. Всяко напрягане на мускул, всяка стъпка и обръщане изпращаха вибрации през етера. Те танцуваха на ръба на живота. Танц на титани, танц на смъртта.

Загиналите от Сезон на костите XVIII все още витаеха наоколо. Теребел събра около трийсет от тях и ги запрати по посока на колоните. Сплетени един в друг, те се стовариха върху сънорамата на Гомейса. Никой зрящ не би оцелял след подобен удар.

Неговият смях се извиси до тавана. С едно махване на ръката той разпръсна множеството; духовете се разлетяха из цялата зала като късчета от раздробено огледало. Тялото на Теребел бе захвърлено срещу една колона като парцалена кукла. В смръзналия въздух се разнесе кухият трясък на кост, срещнала мрамор. Когато другият Рефаим се нахвърли срещу него, той просто вдигна рязко ръка. Движението запрати нападателя върху сцената. Дъските се разцепиха под тежестта му и той пропадна през тях.

Отстъпих назад, подхлъзвайки се върху кървавия под. Нима Гомейса бе някакъв вид полтъргайст? Явно можеше да използва апорт - да движи неща, без да ги докосва. При тази мисъл сърцето заби лудешки под ребрата ми. Той можеше да ме размаже в стените или тавана, когато си поиска.

Остана единствено Лордът. Той се обърна с лице към противника си, страховит в сумрака.

- Е, заповядай, Арктур - рече Гомейса, разпервайки широко ръце. - Дойде време за разплата.

И тогава сцената се взриви.

29.Раздялата

Усетих как бедрото ми изпука. Ник ме сграбчи, изправи ме на крака и ме затегли навън, към фоайето. Едва бяхме достигнали вратата, когато пламъците ни застигнаха. Хвърлих се на земята и закрих главата си с ръце. От Кметството изригнаха огнени кълба, разбивайки прозорците. Приведена ниско, запълзях колкото се може по-бързо. Ракетният пистолет все още беше в ръката ми.

Експлозията бе оглушителна. Горещата вълна ме отхвърли назад. Приземих се тежко върху дясната си страна.

Никой от харлитата не притежаваше боеприпаси, с които да предизвика такава експлозия. Джулиан навярно бе скрил нещо от мен. Кога бе успял да заложи подобна мина и откъде я бе взел? Може би от Ничията земя? И що за мина бе способна да превърне цяла една сграда в огнен ад?

Сред гъстия пушек Ник ме хвана за лакътя и ме повдигна отново. От косата ми изпопадаха натрошени стъкла. Давеше ме кашлица, очите ми смъдяха.

- Чакай - дръпнах се от него. - Лордът...

Не можеше е мъртъв. Ник викаше нещо, но гласът му идваше сякаш от много далеч. Опитах да използвам златната нишка. Да видя, да чуя, да почувствам чрез нея. Нищо.

Отвън сирените виеха, а в съседната улица пламтеше неудържим пожар. От Стаята изригваха огнени езици и черни кълба дим. Доколкото можех да различа, две резиденции горяха. Едната беше Бейлиъл, единственото здание, разполагащо с електричество. Сега на делегатите нямаше да им е никак лесно да пратят вест до цитаделата. Благодаря ти, Джулиан, помислих си. Където и да си, благодаря ти.

Ник ме взе на ръце.

- Трябва да побързаме - изрече с дрезгав глас. С изпито от напрежение лице, той оглеждаше непознатия град. - Пейдж, не мога да се ориентирам тук. Как да стигна до влака?

- Просто върви на север. - Опитах да се измъкна от прегръдката му, но той ме стисна още по-здраво. - Мога да ходя и сама, по дяволите!

-Току-що преживя експлозия и нападение от полтъргайст! -сопна се Ник с почервеняло от гняв лице. - Не съм дошъл чак дотук, за да те оставя да загинеш ей така, Пейдж. Поне веднъж в живота си позволи на някой да се погрижи за теб.

Шеол I бе в състояние на война. Сега, след опожаряването на Кметството, бунтовниците се бяха изсипали на улиците, където се биеха срещу Рефаимите с всички налични средства. Сционските емисари бягаха напосоки, следвани от бодигардовете си, които стреляха по тълпата. Отрядът на Джулиан, отговорен за подпалването, бе прегърнал задачата си с убийствен ентусиазъм - по-голямата част от Птичарника също гореше. Исках да остана, да се бия, но трябваше да изстрелям сигналната ракета. Така щях да спася повече животи.

Ник избра най-безопасния маршрут, през една тясна уличка, по-далеч от сражението. Мярнах разпокъсани схватки -харлита, незрящи и бели туники, биещи се редом срещу отделни Рефаими. Дори Сирил се бе присъединил към борбата.

До ушите ми достигна пронизителен писък. Погледнах над рамото на Ник. Беше Нел, дърпаща се помежду двама Рефаими.

- Никъде няма да ходиш, 9 - каза единият от тях, като я улови за косата и изви главата й назад. - Трябва да се нахраним.

- Не! Пуснете ме! Никога вече няма да ядете от мен, паразити проклети!

Виковете й секнаха, когато нейният наставник запуши устата й с длан.

- Ник! - креснах аз.

Той долови неистовата нотка в гласа ми и отпусна ръце. Скочих на земята и се затичах право към Нел. Нямах никакво оръжие - но имах дарбата си. Тя вече не бе моето проклятие. Тази вечер щеше да спаси, а не да отнеме нечий живот.

Хвърлих духа си срещу по-едрия Рефаим. Пробих сънорамата му, достигнах плутонната област и се завтекох обратно към собственото си тяло. Озовах се там тъкмо навреме, за да се подпра на ръце и да не разбия брадичката си в паважа. Без да има представа какво се е случило, Нел се освободи от хватката му, извади нож и го заби дълбоко в хълбока на втория си мъчител. Същевременно, сякаш от нищото, успя да привлече дух и го запрати в лицето му. Той нададе ужасяващ рев. Другарят му още се олюляваше от моята атака. Нел грабна падналата си торба със запаси и си плю на петите.

Макар и ранени, двамата Рефаими продължаваха да са опасни. Онзи, когото бях нападнала, ме съзря и очите му-оранжеви на цвят - се фокусираха върху мен. Той посегна към ножницата на ръкава си.

- Върви обратно в етера, сънеброднице.

Бляскавото острие се стрелна към мен. Не се отклоних достатъчно бързо и то закачи ръката ми над лакътя. Ник стреля веднъж. Куршумът улучи Рефаима в гърдите - без резултат.

Атакувах повторно сънорамата му и възползвайки се от моментната му слабост, вдигнах ножа, който бе хвърлил по мен, и го забих в гърлото му.

Грешката ми бе, че забравих за спътника му. Целият въздух излезе от дробовете ми, когато той се стовари върху мен, приковавайки ме към земята. Гигантският му юмрук профуча на сантиметър от лицето ми.

Ник захвърли пистолета. Докато Рефаимът замахваше за втори удар, той привлече три близки духа и един подир друг ги запокити насреща му. Същевременно усетих как етерът се залюля от яркия образ, който проектира в сънорамата му, за да го заслепи. В мига, в който противникът ми отслаби хватката си, борейки се с духовете и видението, аз скочих на крака и се завтекох към Ник.

Не се бяхме отдалечили много, когато шестото ми чувство потрепна. Извърнах глава срещу поредната заплаха.

- Ник!

Той разбра. С едно неуловимо движение захвърли раницата си на земята и привлече нова свита от духове. Мишената бе позната - Алудра Чертан.

- Привет, броднице - рече тя, без дори да поглежда към него. - Мисля, че още съм ти длъжница заради онзи малък номер в параклиса.

- Не се доближавай - предупреди я Ник.

- А ти изглеждаш толкова апетитен.

Ирисите й промениха цвета си.

Лицето на Ник се сгърчи. Очите му се наляха с кръв, а вените на врата му изпъкнаха. - Почти толкова апетитен, колкото нея - продължи Алудра, приближавайки към нас. - Може пък да те задържа за себе си, оракуле.

Ник опря ръце на коленете си, мъчейки се да остане прав.

- Убих кръвния ви наследник - казах аз. - Не мисли, че няма да сторя същото и с теб. Защо просто не пропълзиш обратно в пъкъла, откъдето си дошла?

- Краз беше арогантно създание. Аз не съм като него. Знам кой от враговете ми си струва скъпоценното ми време.

- И аз съм един от тях?

- 0, да.

Застинах неподвижно. Зад нея имаше нещо - сянка. Гигантска, тромава сянка. Тя бе твърде заслепена от лакомията си, за да я види. Разпознах черната дупка в етера. Вонящото изчадие.

- И колко точно време струвам?

- О, само минутка. - Тя вдигна ръка. - Но и тя е предостатъчна, за да се умре.

После изражението и се смени. Изумление и потрес. Беше го усетила, но не се обърна навреме. Нещото я сграбчи още преди да е помръднала. Бели очи. Мъртви очи. Видях само откъслечни фрагменти - газените фенери угаснаха при появата му, - но и те бяха достатъчни, за да жигосат дълбоко паметта ми, да се впият в нейната тъкан, белязвайки деликатната повърхност на моята сънорама. Алудра нямаше никакъв шанс. Писъкът дори не успя да излезе от гърлото й.

- Да - казах. - Наистина е предостатъчна.

Ник стоеше като истукан, със стиснати челюсти и широко разтворени очи. Сграбчих го за ръката и побягнах.

Тичахме колкото ни държат краката. Емитите бяха в града. Точно както през Сезон на костите XVIII.

- Още колко ни остава? - викна той.

- Близо сме - отвърнах, без да пускам ръката му.

- Какво беше това? Какво е правил Сцион тук?

- Какво ли не.

Хванахме странична уличка, една от няколкото, водещи към призрачния град. Нечий силует се носеше олюлявайки се насреща ни. Ник и аз реагирахме едновременно. Той подложи крак и момчето полетя върху паважа, а аз притиснах с лакът адамовата му ябълка.

- Бързаш ли занякъде, Карл?

- Махнете се от мен! - Дрехите му бяха прогизнали от пот. - Те идват. Пуснали са ги в града.

- Кой идва?

- Зумерите. Зумерите! - Той ме блъсна в гърдите, почти ридаейки. - Не можа ли просто да стоиш мирна? Трябваше ли непременно да разрушиш всичко? Това място е всичко, което имам - няма да ми го отнемеш...

- Имаш целия свят. Да не би да си забравил за него?

- Целият свят? Там аз съм урод! Всички сме уроди, 40! Уроди, говорещи с мъртъвци. Затова се нуждаем от тях - посочи той с пръст по посока на центъра. - Нима не разбираш? Само тук е безопасно за нас. Те скоро ще започнат да ни нападат, да ни избиват...

-Кой?

- Незрящите. Щом узнаят истината. Щом разберат какво искат Рефаимите. Никога повече няма да се върна там. Не ти искам безценния свят, можеш да си го задържиш!

Пуснах гърлото му. Той се изправи запъхтяно и хукна отново. Ник гледаше недоумяващо подир него.

- Ще има доста да ми разказваш, когато се приберем у дома.

Карл се скри зад ъгъла.

До ливадата оставаше още около километър, но не очаквах да стигнем дотам без бой. Нашира все още бе някъде навън, а и вероятно не всички събирачи на кости бяха пили от отварата на Дъкет. Като се прикривахме в сенките на сградите, продължихме нататък през призрачния град.

В далечината отекна експлозия. Ник не спря. Прозорците на сградите зазвъняха. Не разбирах какво става. Дали хората не се опитваха да прекосят минното поле? Може би се чудеха защо се бави ракетата и обзети от паника, бяха побягнали през гората. Трябваше час по-скоро да им дам сигнал. Достигнахме края на безлюдната улица и свихме по пътеката към Порт Медоу. Видях оградите и табелата. Край нея се бе скупчила малка група, вероятно търсейки изхода от града.

И Лордът. Застанал сред тях. Изпоцапан, покрит със сажди, но жив. Той ме взе в обятията си.

- Къде, по дяволите се, дяна? - изтръгна се от гърдите ми.

- Извини ме. Трябваше да се отклоня за малко. - Погледът му се отмести към града. - Вие ли заложихте запалителната бомба под сцената?

- Не. - Отвърнах задъхано аз. - Освен ако...

- Какво?

-12. Онзи червеноризец, оракулът. Той спомена за някакъв алтернативен план.

- Хайде да караме по същество. - Ник изгледа първо Лорда, после мен. - Къде е входът за тунела? Когато пристигнахме, беше все още светло. - И действително, сега ливадата тънеше непрогледен в мрак.

- Не е далеч - каза Лордът.

- Добре. - Ник погледна фосфоресциращия циферблат на часовника си и избърса устни с трепереща ръка. - Заклинате-лят тук ли е?

- Можеш да използваш истинското му име, Ник. - Усетих как по шията ми се стича струйка пот. - Той знае.

- Господин Хол и трима от вашите спътници са вече на ливадата и ви очакват - отвърна Лордът. Очите му оставаха приковани към града. - Пейдж, мисля, че вече е време да изстреляш сигналната ракета.

Ник отиде до портата, където Джаксън изглеждаше зает да изучава етерната ограда. Аз останах при Лорда.

- Съжалявам за Лис - каза той.

- Аз също.

- Ще се погрижа Гомейса никога да не забрави смъртта й.

- Не го ли уби?

- Експлозията ни попречи. Той бе много по-силен от нас, току-що се беше нахранил. Все пак успяхме да го отслабим, нищо чудно пожарът в Кметството да е довършил останалото.

Дори и сега ръцете му бяха скрити в ръкавици. Нещо ме бодна отвътре, може би обида. Дали не бях прибързала, смятайки, че се е променил? Лордът ме погледна. Златната нишка завибрира, съвсем леко. Не знаех какво се опитваше да ми предаде, но изведнъж се почувствах по-концентрирана и решителна. Стиснах дръжката на сигналния пистолет. Той отстъпи крачка назад. Прицелих се високо над ливадата, дръпнах ударника и отвърнах лице встрани.

Ракетата увисна над ливадата и засия ярко като звезда. Червената й светлина заигра в нозете ни и в очите на Лорда. Наблюдавах я, докато бавно угасна.

На мястото й останаха да блещукат звездите. Може би за последен път виждах такива звезди - над град без електричество, без смог. Или може би един ден целият свят щеше да изглежда така. Свят под десницата на Нашира. Един голям, тъмен затвор.

Лордът постави ръка върху рамото ми.

- Трябва да вървим.

Отправих се заедно с него към портата. Насъбралите се хора - общо осмина- преминаха заедно с нас. Щом се озовахме от другата й страна, на ливадата, той я остави широко отворена и извади още един флакон. Имаше у себе си повече флакони от някой знахар.

Този съдържаше ситни бели кристали. Сол. Лордът изсипа тънка линийка от нея напряко на входа. Канех се да го питам за Емитите, когато Джаксън изведнъж ме сграбчи за яката и ме притисна с гръб към един от стълбовете на оградата. Усетих напрежението й толкова близо, че косата ми взе да припуква.

- Идиотка - кресна в лицето ми той. - Току-що им показа точно къде се намираме.

- Именно това е целта - отвърнах. - Няма да оставя тези хора да умират тук, Джаксън. Те са зрящи.

Мускулите на лицето му се сгърчиха от ярост. Това бе онзи Джаксън, от когото се боях - мъжът, притежаващ живота ми.

- Съгласих се да дойда тук, за да спася своята сънебродница - процеди през зъби той. - А не някаква сбирщина от гадатели и авгури.

- Това не е мой проблем.

- Твой е, и още как. Ако направиш още нещо, с което да застрашиш начинанието - начинанието да спасим теб, неблагодарно келешче, - ще направя така, че никога повече да не видиш бял ден. Ще те пратя в копторите на „Джейкъбс

Айлънд“⁴³, при крънкачите, гадаещи на смрадливи вътрешности, и другите несретници, захвърлени там от живота. Ще видиш как ще се отнасят там към теб. - Студените му пръсти стискаха гърлото ми. - Пет пари не давам за онези хора. Те за заменими, ние - не. Може и да си си извоювала известна независимост, о, прекрасна моя, но ще правиш точно каквото ти се казва. И нещата ще тръгнат по старому.

Думите му сякаш смъкнаха пластове от сънорамата ми. Върнах се във времето, когато бях шестнайсетгодишна, бояща се от околния свят, бояща се от онова, което бе в мен. Много вода бе изтекла оттогава. Сега бях друга.

- Не - отвърнах. - Аз напускам.

Изражението му се промени.

- Не можеш просто да напуснеш Седемте печата - каза.

- Току-що го направих.

- Животът ти ми принадлежи. Сключихме сделка. Ти подписа договор.

- Не ме е грижа какво ще кажат другите босове. Ако съм твоя собственост, Джаксън, то тогава работата ми при теб е най-обикновено робство. - Отскубнах се насила от хватката му. - Стига ми толкова за един живот.

Думите изскочиха сами от устата ми, но мозъкът ми сякаш отказваше да ги осъзнае.

- Ако аз не мога да те имам, никой няма да те има - изрече бавно Джаксън. - Няма да отстъпя своята сънебродница.

Говореше сериозно. След случилото се на Трафалгар Скуеър бях наясно с кръвожадността му. Самата му аура я издаваше. Щеше да ме убие, ако зарежех службата при него.

- Пейдж, какво става? - попита Ник, забелязал случващото се.

- Напускам - казах аз. И още веднъж: - Напускам. - Трябваше сама да си го втълпя в главата. - Когато се върнем в Лондон, няма да дойда в 1-4.

Ник изгледа Джаксън.

- Нека поговорим за това по-късно. Сега нямаме време. Остава ни четвърт час.

Напомнянето ме сепна.

- Бързо - казах. - Трябва да качим всички на влака.

Надин се появи, плувнала в пот.

- Къде беше входът? - попита тя. - Някъде тук слязохме.

- Ще го намерим. - Погледнах зад гърба й, но видях само Зийк. - Дани не е ли с вас?

- Не отговаря на радиостанцията. Не знам къде се изгуби.

- Тя работи за Сцион - обади се Ник. - Може да се промъкне „заедно с делегацията, макар да не е идеалният вариант.

- А Елайза?

- Остана в Севън Дайълс. Трябваше поне един да пази квартирата.

- Добре, нека засега всички останем приятели - доближи ни Джаксън, оправяйки дрехите си. - По-късно ще обсъдим различията си, на спокойствие. Хайде, да хващаме влака.

- Няма ли да изчакаме Дани? - попита неспокойно Зийк.

- Мило момче, това момиче е способно да мине през огън и вода. Ще се оправи и сама.

И Джаксън мина небрежно покрай мен, палейки пура. Как можеше да пуши в подобен момент? Сигурна бях, че просто си придава вид. Положително не искаше да ме губи. Не бях сигурна, че и аз искам да го губя. Защо му бях наговорила всички тези неща? Той не беше оракул, нито гадател, но думите му прозвучаха пророчески. Ами ако наистина изпаднех дотам, че да се наложи да крънкам в някой вертеп на зрящи като „Джейкъбс Айлънд“? Имаше и много по-лоши места, където да свърши човек, от службата при Джаксън в безопасния район 1-4.

Прииска ми се да се извиня. Длъжна бях да се извиня. Джаксън бе моят бос, а аз — негово протеже. Но гордостта ме възпря.

Изстрелях още една ракета. Последната. Последен шанс за последните оцелели. После се затичах, настигайки групата. Лордът идваше подир мен.

Ракетата освети пътя ни. Още неколцина души, добрали се до портата, навлязоха на ливадата. Някои сами, други по двойки, повечето зрящи. Майкъл също се появи и ме улови за ръката. Имаше дълбока рана на лицето, стигаща от веждата чак до челюстта, но поне можеше да ходи. Носеше със себе си раницата ми.

- Благодаря ти, Майкъл, но наистина нямаше нужда... -Той поклати глава. Гърдите му се повдигаха тежко. Метнах раницата на гърба си. - Идва ли още някой?

Той направи три бързи знака.

- Емисарите - преведе Лордът. - Идват заедно с охраната си.

- Колко време ни остава?

Майкъл вдигна два пръста.

- Две минути. Трябва да си спечелим достатъчно преднина.

Това беше истински кошмар. Хвърлих поглед зад себе си.

- Не могат ли просто да ни оставят да си вървим?

- Заповедите са никой свидетел на събитието да не се измъква оттук. Вероятно ще се стигне до битка.

- Щом я искат, ще я имат - смръщих вежди аз.

В този момент забелязах мъж, проснат върху тревата край пътеката. Гърдите му едвам се повдигаха. Имах половин минута да го изправя на крака, инак щеше да се наложи да го оставим тук.

- Ти върви - казах на Лорда. - Аз ще дойда след малко. Нали можеш да отвориш тунела?

- Не и без теб. - Той погледна надолу към мъжа. Не знаех какви мисли минават през главата му. - Побързай, Пейдж.

И той продължи заедно с Майкъл. Коленичих до падналия. Той лежеше по гръб, със затворени очи и скръстени върху гърдите ръце. Щеше да прилича на надгробна скулптура, ако не беше сционската му униформа - черен костюм и червена вратовръзка, целите пропити с кръв. Когато проверих пулса му, едното му око се отвори. С неочаквана енергичност отрупаната му с пръстени ръка сграбчи моята.

- Ти си момичето.

Останах неподвижно.

- Кой сте вие?

- Виж... портфейла.

Бръкнах в джоба на сакото му и извадих оттам кожения

портфейл. Вътре имаше документи. Той беше от Архонтството.

- Работите за Уийвър - казах тихо. - Гадни копелета такива. Всичко това е ваше дело. Той ли ви изпрати? Да ме гледате как умирам? Да се порадвате на пъкъла, в който ни е захвърлил?

Този явно беше дребна риба, никога не бях чувала името му.

- Т-те ще унищожат... всичко. - Върху устните му заблестя кръв.

-Кой?

- С-създанията. - Той си пое с мъка дъх, от гърлото му се разнесе хъхрене. - Намери... намери Ракъм. Намери го.

И с тези думи издъхна. Държах портфейла му в ръце, потръпвайки от внезапен студ.

- Пейдж? - Ник се бе върнал за мен.

- Вече нищо не разбирам - поклатих изтощено глава.

- Нито пък аз. Някой явно си играе с нас, sòtnos, просто още не знаем каква е играта. Хайде, да вървим.

С негова помощ се изправих на крака. В същия момент чух далечен изстрел. Косата ми се изправи. Емисарите. Трябва да бяха стигнали до портата в оградата. Едновременно с това етерът излъчи странен сигнал. Четири жълтооки фигури приближаваха към нас.

- Рефаими - казах трескаво. - Бягай, Ник, бягай!

Нямаше нужда да го убеждавам. Понесохме се бързо по скованата от студ земя, но Рефаимите бяха по петите ни, вече ни настигаха. Извадих ножа от раницата и се обърнах, възнамерявайки да продам скъпо кожата си, но ръката ми бе спряна от Теребел Шератан.

- Теребел - възкликнах запъхтяно. - Какво искаш?

Тя се наведе над мен. С нея бяха Плейона, Алсафи и една по-млада Рефаимка, която не познавах. Отзад, с разкъсани и окървавени дрехи, се поклащаше Дани. Камък падна от сърцето ми, щом я видях.

-Доведохме приятелката ти - рече Теребел. В очите й почти нямаше светлина. - Нямаше да изкара дълго тук.

Без да ни обръща внимание, Дани мина покрай нас и се насочи към разпокъсаната групичка бегълци. Изглеждаше като самата смърт.

- Какво ви трябва в замяна? - попитах предпазливо. - Не вярвам да сте дошли заради влака.

- Ако искахме да се качим на влака, ти не би ни попречила. Всички ние сме спасявали човешки животи. Сега доведохме твоята приятелка и забавихме Жандармите от НОБ. Задължена си ни.

Алсафи също се бе вторачил в мен.

- За твой късмет, броднице, не сме тръгнали за цитаделата. Дошли сме за Арктур.

- Той ще дойде, когато е готов. - Лордът все още ми бе нужен.

- Тогава му предай съобщение. Нека дойде на сечището, щом вие отпътувате. Ще го очакваме там.

И също така бързо, както бяха дошли, те се отдалечиха по посока на оградата. Стопиха се в тъмнината като прах в сенките, бягайки от неизбежното възмездие на Саргас. Аз се обърнах и поех към площадката за тренировки, където горяха два газови фенера.

Идването дотук беше лесната част. Сега трябваше да вкарам тези хора в тунела и да ги кача на влака.

Бегълците стояха скупчени край бетонната настилка. Но това не беше правилната площадка - имаше правоъгълна форма. Ник преглеждаше лицето на Дани. Над окото й зееше дълбока резка, но тя се държеше мъжки. Малко по-встрани, Джаксън обгръщаше града с хладен поглед. От Джулиан нямаше и следа. Погълнат от огъня, също като Фин. Надявах се поне да е станало бързо.

- Трябва да вървим - казах. - Чакахме достатъчно.

- Няма смисъл. - Едно незрящо момче заскуба отчаяно косата си. - НОБ идват.

- Ние ще ги изпреварим.

Няколко чифта очи се стрелнаха към мен. Извадих фенерче от раницата си и го включих.

- Следвайте ме - казах. - Движете се възможно най-бързо. Опитайте да носите ранените. Трябва да стигнем до друга овална площадка. Не ни остава много време.

- Ти си съюзник с Рефаимите - обади се нечий злостен глас. - Не тръгвам никъде с теб.

Обърнах се към говорещия и му посочих града.

- Там ли предпочиташ да се върнеш?

Той премълча. Подминах го, игнорирайки пробождането в хълбока си, и се впуснах в болезнен бяг.

След като подминахме езерцето, вече се ориентирах по-лесно. Лордът стоеше на същото място, където се бяхме упражнявали месеци по-рано.

- Входът е тук - посочи той сивкавия бетон. - На Нашира й допадна идеята влакът де е под мястото за тренировки.

- Мислиш ли, че е мъртва?

- Би било твърде хубаво, за да е истина.

Помъчих се да не мисля за нея тъкмо в този момент.

- Те те очакват - казах. - На сечището са.

- Нямам намерение да ходя при тях засега.

Поне една добра новина. Озърнах се наоколо.

- Не виждам никаква охрана. Не вярвам вътре да се влиза току-така.

- Да, не са чак толкова глупави. - Той разчисти слоя от мъх и под него се показа сребърен катинар. По средата му се забелязваше тънка ивица от бяла светлина, сякаш отвътре гореше крушка.

- Този катинар съдържа етерна батерия. В нея е затворен полтъргайст. Заедно с емисарите идва рефаимски страж, който ще го отключи преди активирането на влака. Но ако ти успееш

да го убедиш да излезе от там, ключалката ще остане без енергия и ще се отвори сама.

Усетих жегване в белезите на ръката си.

- Той не може да те нарани в духовната ти форма, Пейдж. Ти си най-способна от всички ни да се справиш с него.

- Джаксън е заклинател.

- В случая заклинанията не помагат. Полтъргайстът трябва да бъде убеден или заставен да напусне физическия предмет, в който се намира, иначе твоят приятел не може да направи нищо с него.

- Какво точно очакваш от мен?

- Ти можеш да пътуваш в етера. Да говориш с полтъргайста, без да докосваш катинара, за разлика от нас.

- Няма такова нещо като „нас“, Рефаиме - обади се един авгур, малко по-възрастен от мен. - Отдръпни се настрани.

Лордът се подчини, без да спори, но не снемаше очи от младежа. Той държеше в ръце тежко парче тръба - импровизирано оръжие, взето от града.

- Какво си намислил? - попитах.

- Етерни батерии, дрън-дрън - скръцна със зъби той. -Сам ще се справя. Искам да се махна от тук.

И като замахна с тръбата, я стовари върху катинара.

Сякаш ударна вълна разтърси етера. Авгурът отскочи пет или шест метра назад, пищейки:

- Не, недей, моля те. Не искам да умирам. Моля те! Аз... не искам да бъда роб! Не! - После изви гръб, потрепери и застина.

Не за първи път чувах подобни думи.

- Промених си решението - казах. Лордът извърна глава към мен. - Мога да се справя с полтъргайста.

Той кимна. Вероятно също бе разбрал.

- Ето ги, идват! - викна някой.

По обляната в лунна светлина ливада се задаваше въоръженият с щитове и палки отряд на НОБ, обградил групата емисари. Сред тях беше Биргита Тядер, както и Катал Бел. Тя ни забеляза първа и нададе яростен вик. Ник вдигна пистолета и се прицели в главата й. Нямаше смисъл да се ползват духове срещу незрящи. Аз огледах спътниците си. За пръв път откак бяхме дошли тук, те изглеждаха, сякаш имат нужда от окуражаване. От глас, който да им каже, че имат сили да се справят. Че струват нещо.

Този глас щеше да е моят.

- Виждате ли онези Жандарми там? - посочих с ръка. - Те ще дойдат и ще се опитат да ни спрат. Ще ни убият, защото дори и сега не ни искат в своята столица. Не искат да споделим онова, което сме видели. Искат ни мъртви - тук и сега. - Гърлото ми прегракна, но аз продължих. Трябваше да продължа. - Аз ще отворя този люк и всички ние ще напуснем града навреме. Обещавам ви, че до изгрев слънце ще бъдем в Лондон. И няма да има сутрешна камбана, която да ни призовава по килиите! -Разнесоха се мърморения на одобрение, на гняв. Майкъл изръкопляска. - Но искам от вас да браните ливадата. Да направите последно усилие, преди да се махнем от това място завинаги. Дайте ми две минути и аз ще ви дам свободата.

Те не отвърнаха нищо. Нямаше бойни викове или овации. Но всички в унисон стиснаха самоделните си оръжия, призоваха всеки дух, който витаеше наблизо, и се надигнаха срещу НОБ. Надин и Зийк също ги последваха, право в лицето на врага. Духовете на ливадата се стекоха към каузата им, полетяха в битката по-бързо и от куршуми. Само Джаксън остана неподвижен, гледайки ме преценяващо.

- Отлична реч - отбеляза. - Като за аматьор.

Това бе комплимент. Не искрена възхита, а просто похвала от боса на бандата към неговото протеже.

Имах две минути. Бях дала обещание.

- Дани - казах, - ще ми трябва маската.

Тя бръкна в джоба на палтото си. Челото й лъщеше от пот.

- Ето - подхвърли я към мен. - Гледай да се справиш, кислородът почти свършва.

Легнах на тревата, така че да се намирам максимално близо до катинара. Ник изгледа Лорда.

- Не знам кой си, но се надявам, че знаеш какво правиш. Тя не е играчка.

- Не мога да допусна всички тези хора да се упътят през Ничията земя - посочи Лордът към дърветата. - Освен ако не се сещате за друга алтернатива, доктор Нигорд, това е единственият начин.

Прикрепих портативния дихател към лицето си. Той прилепна и индикаторът светна, показвайки притока на кислород.

- Няма да стигне за дълго - отбеляза Дани. - Ще те разтърся за рамото, щом дойде време да се връщаш.

Аз кимнах.

- Лорде - попитах, - какво беше средното име на Себ?

- Албърт.

Затворих очи.

- Засичам две минути - каза Ник и това бе последното, което чух, поне от света на живите.

Намерих тясната, затворена клетка в етера. Тя ме погълна подобно на всяка друга сънорама, така както една капка вода поглъща друга. И щом се огледах, съзрях изгубеното момче.

Не приближих към него, просто останах на мястото си. Но той беше там: Себастиан Албърт Пиърс, момчето, което не бях успяла да спася. Блъскаше се в стените, тресеше железните пръти на килията си. Отвъд тях се простираше безкрайната чернота на етера. Лицето му бе кърваво, разкривено от ярост, а косата изпоцапана със сажди.

При последния си сблъсък с полтъргайст се намирах в телесна форма, но дори и сега Себ можеше да нарани духа ми. Трябваше да го обуздая.

- Себ - казах колкото се може по-тихо.

Той се обърна да види натрапника. И тозчас се нахвърли върху мен. Аз го улових за китките.

- Себ, аз съм!

- Ти не ми помогна. - Гласът му излизаше с бясно ръмжене. - Не ме спаси и сега съм мъртъв. Мъртъв съм, Пейдж! И не мога - той нанесе ритник по стената - да изляза - още един ритник - от тази стая!

Слабото му тяло се тресеше в обятията ми. Костите и ребрата изпъкваха под кожата му, както и приживе. Потиснах страха си и улових мръсното му лице в дланите си. Гледката на строшения му врат ме накара да потръпна.

Трябваше да направя това. Трябваше да потуша гнева на духа, в който се бе превърнал, инак той щеше да пребивава в това състояние завинаги. Това не беше истинският Себ. Това бяха неговото огорчение, болка и омраза.

- Себ, чуй ме. Страшно много съжалявам. Ти не заслужаваше това. - Очите му бяха черни. - Но аз мога да ти помогна. Искаш ли да видиш майка си отново?

- Майка ми ме мрази.

- Не, Себ, почакай. Аз не те освободих и... те моля да ми простиш. - Гласът ми бе на път да ми изневери. - Но сега имаме шанса да се освободим един друг. Ако ти напуснеш тази стая, аз ще мога да напусна града.

- Никой няма да си тръгва. Така нареди тя. - Той ме сграбчи за ръката и заклати глава толкова бързо, че образът му се размъти. - Нито дори ти. Нито дори аз.

- Мога да те накарам да си тръгнеш.

- Не искам да си тръгвам. Защо да го правя? Тя ме уби. Полагаше ми се повече живот!

- Така е. Полагаше ти се. Но наистина ли искаш да останеш в тази клетка завинаги?

Себ започна да трепери отново.

- Завинаги?

- Да, завинаги. Не вярвам да го желаеш.

Вратът му се изправи.

- Пейдж - прошепна той. - Ако си тръгна, ще мога ли да се върна пак? Има ли път назад?

Сега аз самата потръпнах. Защо тогава нямаше някакъв начин да я спра, да го спася? Бавно, внимателно, положих ръце върху раменете му.

- Засега не мога да те изпратя чак до последната светлина. Знаеш, онази бялата, която казват, че хората виждат накрая. Не съм способна на това. Но мога да те изпратя достатъчно надалеч, към външните предели на мрака, където никой няма отново да те плени. И тогава, ако наистина искаш, можеш да се върнеш.

- Ако искам.

-Да.

Себ остана за кратко в обятията ми. Нямаше пулс, но знаех, че трябва да се бори. Сребърната ми нишка завибрира.

- Пази се от нея - промълви той в ухото ми. - От Нашира. Те искат единствено да ни изцедят докрай. А освен това има тайна.

- Каква тайна?

- Не бива да ти казвам. Съжалявам. - Той ме погледна. -За мен вече е късно, но не и за теб. Все можеш да спреш това. Аз ще ти помогна. Всички ще ти помогнем.

Той обви ръце около врата ми. Допирът ми се стори така реален, сякаш беше още жив. По този начин го запомних. Зашепнах тренодията:

- Себастиан Албърт Пиърс, оттегли се в етера. Всичко тук е уредено. Всички дългове са платени. Вече няма нужда да оставаш между живите. - Затворих очи. - Сбогом.

Той се усмихна.

И после изчезна.

Етерът, затворен в тясното пространство, започна да се срива. Сребърната нишка завибрира отново, този път по-настоятелно. Засилих се, направих скок и сънорамата ми ме притегли обратно в себе си.

- Пейдж. Пейдж.

Очите ме заболяха от ярката светлина.

- Тя е добре - каза Ник. - Викай хората, Надин, да се омитаме от тук.

- Лорде - промълвих.

Една облечена в ръкавица ръка стисна моята и аз разбрах, че той е до мен. Чувах звуци от изстрели. И туптенето на неговото сърце.

Той повдигна тежкия капак на люка, под който се разкри тясно стълбище. Празният катинар издрънча встрани. После ме метна на рамо и ме понесе. Останалите заслизаха подир нас, все още стреляйки по НОБ. Тядер се наведе и вдигна пистолета на един мъртъв Жандарм. Куршумът й улучи Сирил във врата и го повали на място. За последен път мярнах града - светлината в небето, маяка в тъмнината. Съзнанието ми се връщаше на болезнени тласъци. Единственото, върху което можех да се съсредоточа, бе топлата, силна опора под мен.

В тунела цареше студ. Усетих застоялия, мухлясал въздух на рядко използвано помещение. Виковете отгоре се сливаха в безсмислена какофония, като далечен лай на кучета. Впих здраво пръсти в рамото на Лорда. Трябваше да взема нещо -адреналин, амарант, каквото и да е.

Проходът бе сравнително тесен, колкото тунел на метрото, но на перона имаше достатъчно място, за да се съберат стотина души. В далечния му край, една върху друга, бяха струпани носилки. От тях се носеше мирис на дезинфектант. Вероятно ги ползваха да пренасят упоените с флукс зрящи от тук до Центъра за задържане, или поне до първите улици. Но бях сигурна, че долавям и някакъв звук в тъмнината - жужене на електричество.

Лордът насочи фенера си към влака. Миг по-късно всичко се обля в светлина. Присвих очи.

Токът бе дошъл.

Мотрисата беше от градски тип, предназначена за малък брой пътници. С бели вагони, обозначени с правителствени символи и надпис, гласящ: СЦИОНСКА АВТОМАТИЗИРАНА ТРАНСПОРТНА СИСТЕМА. Докато ги гледах, вратите им се разтвориха и лампите отвътре светнаха.

-Добре дошли, уважаеми пътници - произнесе гласът на Скарлет Бърниш. - Влакът потегля след три минути. Крайна спирка - Сционска цитадела Лондон.

С възгласи на облекчение оцелелите започнаха да се качват, зарязвайки импровизираните си оръжия на перона. Лордът стоеше неподвижно.

- Те ще ни разкрият - рекох отпаднало. - Ще ни чакат на гарата и ще видят, че влакът вози не когото трябва.

- И ти ще се изправиш срещу тях. Както се изправяш срещу всичко останало.

Той ме постави на земята, но не ме пусна, а обхвана с ръце талията ми.

- Благодаря за всичко - казах, поглеждайки нагоре към него.

- Не е нужно да ми благодариш за свободата си. Тя е твое право.

- Както и твое.

- Ти ми даде моята свобода, Пейдж. Бяха ми нужни двайсет години, за да събера куража да си я върна. Дължа това само и единствено на теб.

Отговорът заседна в гърлото ми. Още няколко души се качиха във влака, сред които Нел и Чарлз.

- Трябва да тръгваме - казах.

Лордът не отвърна нищо. Не бях сигурна какво се е случило през последните шест месеца, дали е реално, или не, но сърцето ми бе пълно, изпитвах топлина и не се боях. Не и сега. Не и от него.

Дочу се далечен грохот. Още една мина. Още една безсмислена смърт. Зийк, Надин и Джаксън се появиха в тунела, подкрепяйки олюляващата се Дани.

- Пейдж, идваш ли? - викна Зийк.

- Ей сега. Вие се качвайте.

Джаксън се обърна към мен от стъпалата на вагона.

— Ще си поговорим с теб, моя сънеброднице. Само да се приберем.

Той натисна бутона от вътрешната страна и вратата с плъзгане се затвори.

В следващия вагон се качваха незрящ и гадател. Единият беше с окървавена риза.

— Една минута до потеглянето. Моля, заемете местата си.

Лордът ме притисна към себе си.

— Странно - каза. - Не очаквах да бъде толкова трудно.

Погледнах очите му. Бяха замъглени.

„ - Значи няма да дойдеш с нас?

-Не.

Осъзнаването дойде бавно, като облак, закриващ луната. Дадох си сметка, че всъщност никога не бях разчитала да дойде - само през последните няколко часа се бях надявала на това. Когато вече бе твърде късно. И ето че сега той си тръгваше. Или по-скоро оставаше. От този момент нататък бях сама. И в тази самота бях свободна.

Той доближи лице до моето. В гърдите ми се надигна сладка болка и не знаех какво да правя. Отвърнах погледа си и го сведох надолу, към сплетените ни ръце - неговите големи, защитени от ръкавиците, скриващи изранената кожа отдолу, а моите бледи, с жилки от синкави вени по тях. Ноктите ми още имаха люляков оттенък.

- Ела с нас - казах. Гърлото ми дращеше, устните ми пареха. - Ела... с мен. В Лондон.

Той ме бе целунал. Беше ме пожелал. Може би още ме желаеше.

Но случилото се помежду ни беше невъзможно. И по изражението му разбрах, че само желанието не е достатъчно.

- Не мога да отида в цитаделата. - Той прокара палец по устните ми. - Но ти можеш. Можеш да се върнеш към своя живот, Пейдж. Исках само да ти дам този шанс.

- Но аз искам и още нещо.

- Какво?

- Не знам. Просто да бъдеш с мен.

Никога не бях изричала тези думи на глас. Сега, когато вече вкусвах свободата, исках да я споделя с него.

Но той не можеше да промени живота си заради мен. Нито аз да жертвам своя, за да бъда с него.

- Сега трябва да издиря Нашира в сенките - каза той, притискайки чело към моето. - Успея ли да я прокудя оттук, останалите вероятно също ще си тръгнат. Ще се откажат. - Очите му се взираха в мен, отпечатвайки всяка дума в съзнанието ми. - Ако не се върна повече, ако никога не ме видиш отново -това ще означава, че всичко е наред. Че съм я довършил. Но появя ли се пак, значи съм се провалил. И все още има опасност. Тогава сам ще те намеря.

Щях да запомня това обещание.

- Сега вярваш ли ми? - попита той.

- А трябва ли?

- Не бих могъл да ти кажа. Това е доверието, Пейдж. Сам решаваш дали да го дадеш.

- Тогава ти вярвам.

Сякаш от километри разстояние се чу думкане. Юмруци по метал, приглушени викове. Ник се зададе тичешком откъм входа, придружен от още неколцина оцелели, които се натовариха на влака миг преди вратите да се затворят.

- Качвай се, Пейдж! - викна той.

Край. Обратното броене бе приключило. Лордът се отдръпна от мен, с горящи от съжаление очи.

- Бягай - каза. - Бягай, малка броднице.

Влакът вече се движеше. Ник се подаде от задната врата на последния вагон, протягайки ръка.

-ПЕЙДЖ!

Излязох от вцепенението си. Сърцето ми подскочи и реалността ме удари като стоманена стена. Обърнах се и хукнах по перона. Влакът бързо набираше скорост. Сграбчих ръката на Ник, преметнах се през перилата и се озовах до него. Бях успяла. Бях спасена. От релсите прехвръкнаха искри и металната платформа се разклати под краката ми.

Не затворих очи. Лордът бе изчезнал в мрака, като угасена от вятъра свещ.

Никога повече нямаше да го видя.

Но докато гледах как стените на тунела се носят пред очите ми, бях сигурна в едно - че съм му вярвала.

Сега можех да вярвам единствено на себе си.

Речник

Езикът, използван от зрящите в „Сезонът на костите“, съдържа думи и изрази с някои характерни особености в значението или употребата. Онези от тях, присъщи на Семейството - тоест на хората, обитаващи Шеол I, - са обозначени със звездичка*.

Аромакис: [съществително] Ароматизиран кислород, вдишван през тръбичка. Сционска алтернатива на алкохола. Сервира се на повечето места за развлечения, включително в кислородните барове.

Бели петна: [съществително] Трайна амнезия, предизвиквана от бялата богородичка.

Бос: [съществително] Водач на банда в синдиката на зрящите, специалист по престъпен спиритизъм. Обикновено има приближена група от пет до десет последователи, но поддържа цялостен контрол над зрящите от една Секция в рамките на дадена Кохорта. Член на Неестественото събрание.

Бродница: [съществително] Съкратено от сънебродница, използвано също и от Рефаимите.

Бъбривец: [съществително] Пренебрежителен термин за контактьор или полиглот.

Бърлога: [съществително] Място за живеене.

Бяла туника*: [съществително] Първоначален ранг, даван на хората, пристигащи в Шеол I. От белите туники се

очаква да покажат определено ниво на владеене на своя вид ясновидство. Преминаването на теста им позволява да станат розови туники, докато провалът означава прогонване в Птичарника.

Витаене: [съществително] Състояние на духовете в етера, които не са преминали към външния мрак, или последната светлина. Те все още могат да бъдат контролирани от зрящите.

Външен мрак: [съществително] Отдалечена част на етера, намираща се извън досега на зрящите.

Екто: [съществително] Ектоплазма, или рефаимска кръв. Зеленикавожълта на цвят, фосфоресцираща и леко желео-бразна. Може да се използва за отваряне на студени петна.

Емити: [съществително] Буквално: „страховитите“; предполагаемите врагове на Рефаимите. Описвани от Нашира Саргас като брутални чудовища с апетит за човешка плът. Съществуването им е обвито в мистерия.

Етер: [съществително] Обиталището на духовете, достъпно за зрящите. Наричан още Източникът.

Жребий: [съществително] Вид нума, използван за хвърляне от клеромантите. Може да включва игли, зарове, ключове, кости и пръчки.

Жълта туника*: [съществително] Най-ниският ранг на Шеол I. Присъжда се на хора, проявили малодушие по време на тест. Може да се използва като синоним на страхливец.

Златна нишка: [съществително] Връзка между два духа. Много слабо изучена.

Знахар: [съществително] Специалист по етерни лекарства и техния ефект върху сънорамата.

Зумери*: [съществително] Емити.

Кверент: [съществително] Човек, който търси някакво познание от етера. Той може да задава въпроси или да предложи за гадаене част от себе си (кръв, длан и т.н.). Гадателите и авгурите ползват кверента, за да се фокусират върху определени области от етера, което прави предсказанията по-лесни.

Кинти: [съществително] Сленгов термин за пари.

Кости*: [съществително] Мъртъвци.

Крънкам: [глагол] Предоставям ясновидски услуги срещу пари на ръка. Повечето крънкачи предлагат предсказване на бъдещето по улиците и не са допуснати в престъпния синдикат на зрящите.

Мекс: [съществително] Безалкохолен заместител на виното. По консистенция наподобява сладникав сироп. Разновидностите са: бял, розов и „кървав“, или червен.

Мозъчна чума: [съществително] Сленгово наименование за фантасмагорията, болезнено немощно състояние, предизвиквано от Флуксион 14.

Незрящ: [съществително или прилагателно] Непритежа-ващ ясновидски способности.

Нелегално такси: [съществително] Таксита без официален лиценз, каквито обикновено се ползват от зрящите.

Нума: [съществително] Предмети, използвани от гадателите и авгурите за свързване с етера, напр. огледала, карти, кости.

Окошарвам: [глагол] Арестувам.

Плъх: [съществително] Шпионин или доносник, предаващ информация за дадено лице или организация.

Повелител: [съществително] Началник на Неестественото събрание и главен бос на зрящия синдикат. Традициоп-но обитава Дяволското каре в I Кохорта, Секция 1.

Последна светлина: [съществително] Центърът на етера, мястото, от което духовете никога не се завръщат. Някои вярват, че след нея те срещат живот в отвъдното.

Престъпен спиритизъм: [съществително] Всяко действие, включващо използването на духовния свят или комуникацията с него, особено с цел финансова изгода. Смята се за държавна измяна по сционското законодателство.

Призрак: [съществително] Дух, избрал конкретно място, където да обитава, най-често мястото на своята смърт. Преместването на призрак от „обиталището“ му силно го раздразва.

Протеже: [съществително] Млад зрящ, приближен на боса, бил той мъж или жена. Приема се, че обикновено е [а] негов любовник или любовница и [б] ще унаследи Секцията му.

Птичарник: [съществително] Бордей. Бедняшкият квартал на Шеол I, където са принудени да живеят развлекателите.

Развлекател*: [съществително] Човешки обитател на Шеол I, който се е провалил на тестовете си и се намира под опеката на Надзирателя.

Регал: [съществително] Лилава богородичка.

Рефаим: [съществително] Биологично безсмъртни, ху-маноидни обитатели на Отвъдното. Могат да се хранят от зрящи хора. Историята и произходът им са неясни.

Розова туника*: [съществително] Втора степен на посве-щаване в Шеол I. Розовите туники трябва да се докажат в бой срещу Емитите, за да придобият червена туника. Ако се провалят на този тест, стават отново бели туники.

Свита: [съществително] Група духове, събрани чрез призоваване.

Семейството*: [съществително] Всички хора, обитаващи Шеол I, с изключение на събирачите на кости и другите предатели.

Синдикат: [съществително] Престъпна организация на зрящите, базирана в сционската цитадела Лондон. Актив-на от началото на 60-те години на XX век. Управлява се от Повелителя и от Неестественото събрание. Членовете й специализират в престъпен спиритизъм с цел финансова облага.

Сияние: [съществително] Аура.

Сребърна нишка: [съществително] Постоянна връзка между тялото и духа. Позволява на човека да обитава дълги години в една физическа обвивка. Уникална е за всеки индивид. Особено важна за сънебродниците, които я използват за временно напускане на тялото си. Сребърната нишка се износва с времето и веднъж прекъсната, не може да се възстанови.

Студено петно: [съществително] Малко място на пробив между етера и материалния свят. Проявява се като посто-янно заледен участък. С помощта на ектоплазма, може да се използва като проводник към Отвъдното. Телесна материя (напр. плът и кръв) не може да преминава през него.

Сублимация: [съществително] Процес, чрез който обикновени предмети се превръщат в нума.

Сухар*: [съществително] Стар хляб, използван за храна от развлекателите.

Събирач на кости*: [съществително] Презрително название за червеноризец.

Сънорама: [съществително] Вътрешността на съзнанието, където се съхраняват спомените. Дели се на пет зони или „пръстени“: слънчева, здрачна, полунощна, долна полунощна и плутонна. Зрящите притежават съзнателен достъп до своите сънорами, докато незрящите могат да долавят бегли откъслеци от тях по време на сън.

Тинкто: [съществително] Лауданум. Нелегален наркотик. Наименованието идва от търговското наименование, „Тинктура от опиум“.

Тренодия: [съществително] Серия от думи, използвана, за да се отпращат духовете към външния мрак.

Фалшификатор: [съществително] Човек, често наеман от босовете, за да подправя документи за пътуванията на техните служители.

Флукс: [съществително] Флуксион 14, психотичен наркотик, причиняващ болка и дезориентация у зрящите.

Харли*: [съществително] Развлекател.

Цайтгайст: [съществително] Немска дума, означаваща „дух на времето“. Повечето зрящи я използват метафорично, но някои почитат цайтгайста като божество.

Червена туника*: [съществително] Най-високият ранг за хората в Шеол I. Червените туники отговарят за защитата на града от Емитите. В отплата за службата си получават определени привилегии. Наричат се още червеноризци, или събирачи на кости.

Чорба*: [съществително] Рядък бульон, използван за храна от развлекателите.

Ясновидски романи: [съществително] Евтини апокриф-ни издания, разпространявани основно на Гръб Стрийт, литературното средище на зрящите. Запълват липсата на легална фантастика в Сцион и покриват широк спектър от свръхестествена тематика. Заглавията включват „Вампирите от Воксхол“, „Фиаското на феята“ и „Чай с тасео-граф“.