Сезонът на Костите

Белези.

Лицето на Теребел остана безизразно.

- Къде са преместени запасите?

- Не ми се нрави интересът ти. Подозрителен е. Да не би двамата с наложницата отново да заговорничите?

- Това беше преди двайсет години, Тубан. Доста време по ловешките стандарти, не мислиш ли?

- Не ме е грижа за човешките стандарти.

- Ако ми имаш зъб заради миналото, това е едно. Но не мисля, че кръвният суверен ще хареса отношението ти към нейния консорт. Нито епитетите, които използваш за неговата роля.

Сега гласът й беше по-твърд. Тубан грабна един нож от стената и замахна към нея. Острието спря на сантиметър от шията й. Тя не потрепна.

- Още една дума - просъска той - и ще призова него. И този път той няма да е толкова умерен.

Теребел замълча за момент. Мисля, че зърнах нещо в погледа й - болка, страх. Навярно говореха за някой от фамилията Саргас, може би Гомейса.

- А, да. Май си спомних къде са запасите - промълви тихо. - Как можах да забравя за Том Тауър?38

Тубан се изсмя дрезгаво. Аз попивах информацията така, както кръвта попива флукса.

- Да, никой не я е забравил - изрече в ухото й. - Както и звъна на нейната камбана. Навява ли ти някакви спомени, Шератан? Например как крещеше за милост?

Крайниците ми започваха да се схващат, но не смеех да помръдна. Тубан неволно ми помагаше. Том Тауър вероятно бе онази висока кула над входа на резиденцията.

- Не съм крещяла за милост - отвърна Теребел, - а за справедливост.

В гърлото му се надигна глухо ръмжене.

- Глупачка. - Той замахна да я удари, но после спря неподвижно. - Усещам аура. - Носът му взе да души въздуха. -Претърси стаята, Шератан. Струва ми се човешка.

- Аз не усещам нищо. - Теребел не помръдна от мястото, където стоеше. - Стаята беше заключена, когато дойдохме.

- Има и други начини да се влезе.

- Май ставаш параноичен.

Но Тубан не изглеждаше убеден. Запристъпва право към моето скривалище. Ноздрите му потрепваха, а устните му се дръпнаха назад, оголвайки зъбите. Мина ми през ума смразяващата мисъл, че е от типа зрящи, способни да надушват духовното присъствие. Откриеше ли ме, с мен бе свършено.

Пръстите му се протегнаха към сандъка, зад който се криех. В този миг в далечината, в друга стая, отекна експлозия.

Тубан начаса изтича в коридора. Теребел го последва, но на прага се обърна и прошепна към мен:

- Бягай. Върви в кулата.

И после изчезна.

Без да подлагам повече на изпитание добрия си късмет, надянах раницата и се метнах върху перваза на прозореца. Оттам почти се свлякох надолу по бръшляна, ожулвайки ръцете и коленете си.

Кръвта блъскаше в ушите ми. Всяка сянка ми приличаше на Тубан. Докато тичах под сводестите галерии, насочвайки се към централния двор, се мъчех да намеря някакво обяснение за случващото се. Теребел ми помагаше. Беше ме прикрила. Изглеждаше дори, че някой бе предизвикал взрив, за да отвлече вниманието. Тя не се изненада, че съм там, знаеше какво търся и започна да говори на английски едва след като ме видя. Значи беше една от тях. От белязаните. Трябваше да науча повече за тяхната история, да си изясня фактите - но първо бе необходимо да проникна в Том Тауър, да отмъкна запасите и да се върна при Лорда.

Група събирачи на кости, чули експлозията, тичаха откъм входа, в посока, обратна на кулата. Шмугнах се в една тъмна ниша, и тъкмо навреме - ако бях продължила, щях да се озова на пътя им.

- 28, 14, осигурете Медоу Билдинг - изкомандва един от тях. 6, ти идваш с мен. Останалите, покрийте вътрешните дворове. Викнете Краз и Мирзам.

Нямах много време. Скочих на крака и побягнах към основната сграда.

Катедралата бе огромна постройка, свързана от серия открити и закрити проходи. Мишка в лабиринт. Не смеех да спра. Пристегнах ремъка на раницата отпред на гърдите си. Трябваше да има начин да се вмъкна в Том Тауър. Дали нямаше врата някъде край главния вход? Трябваше да бързам - Краз и Мирзам бяха рефаимски имена, а последното, от което се нуждаех, бяха четирима Рефаими по петите ми, поне трима от които враждебно настроени. Съмнявах се Лордът да има много приятели като Теребел.

Спрях в края на големия двор. Той бе просторен, с декоративно езеро, по средата на което имаше статуя. Нямах друг избор, освен да изляза на открито. Бързината трябваше да компенсира липсата на укритие.

Впуснах се в спринт през ливадата. Ребрата ме боляха на всяка крачка. Щом стигнах езерото, прецапах плитката вода и се стаих зад статуята. Приклекнах ниско, тъй че водата стигна до пояса ми. Вдигнах очи и едва не подскочих. Отгоре ме гледаше Нашира. Нашира, изваяна от камък.

Наоколо не се виждаше никой. Долавях нечия аура, но твърде далеч, за да представлява заплаха. Спуснах се към отсрещната страна на езерото и оттам се насочих към кулата. Веднага мярнах тясна арка в основата. Това трябва да бе входът към камбанарията. Затичах нагоре по стъпалата, молейки се да не се появят Рефаимите. Проходът бе толкова тесен, че нямаше да имам никакъв шанс.

Когато стигнах върха, пред мен се разкри невиждана гледка. Това бе истинска съкровищница. Безброй стъкленици блестяха по стотиците рафтове, окъпани в слънчева светлина. Сякаш се намирах в сладкарски магазин - същите ярки, пъстри цветове. Имаше течности в преливащи се багри, шарени прахове, екзотични спиртосани плодове - всичките прекрасни и непознати. Стаята бе изпълнена с аромати - някои остри и неприятни, други сладостни и уханни. Залових се да оглеждам за лекарства. Повечето съдове носеха сционския знак и надписи на английски, но се срещаха и такива със странни символи. Имаше и нума, вероятно конфискувана. Попаднах на различни гадателски пособия - и на едно-единствено тесте карти. Те бяха за Лис. Прехвърлих ги бързо, оглеждайки илюстрациите. Бяха от типа Toт таро, различни от онези, които бе притежавала преди, но можеха да се използват за гледане.

Прибрах ги, после взех крем против изгаряне, антисептик и сух спирт. Имаше още една врата, вероятно водеща към камбанарията, но не минах през нея. Това щеше да е последната ми контрабанда - раницата вече ставаше твърде тежка за носене. Метнах я през рамо и се обърнах към стълбите - само за да се изправя лице в лице с един Рефаим.

Всичко в мен сякаш замря. Две жълти очи горяха насреща ми изпод тъмната качулка.

- Виж ти - каза той. - Предател в кулата.

И пристъпи към мен. Захвърлих раницата и в миг се из-катерих върху най-близкия рафт.

- Ти трябва да си сънебродницата. Аз съм Краз Саргас, кръвният наследник на Рефаимите. - Той направи подигравателен поклон. Виждах Нашира в чертите му - в гъстата медночервена коса и надвисналите клепачи. - Арктур ли те изпрати?

Не отвърнах нищо.

- Значи е пуснал своя подарък от кръвния суверен да броди без надзор. Господарката няма да се зарадва. - Той протегна облечената си в ръкавица ръка. - Хайде, слизай от там. Ще те съпроводя обратно до „Магдалена“.

- И ще се престорим, че нищо не се е случило? - попитах, без да мръдвам от мястото си. - Ще ме отведеш при Нашира.

Търпението му се изпари.

- Не ме карай да те смачкам, изменнице.

- Тя не ме иска мъртва.

- Аз не съм нея.

Намирах се между чука и наковалнята. Ако не ме убиеше още тук, щеше да ме завлече право в Резиденцията на Сюзерена. Погледът ми се спря върху буркан с бяла богородичка. Можех да изтрия паметта му.

Нямах никакъв шанс. С едно-единствено движение на ръката Краз събори целия стелаж с трясък на земята. Бутилки и стъкленици се разбиха на парчета. Изтърколих се встрани, за да не остана притисната отдолу. Къс стъкло разряза бузата ми. Извиках от болка.

Не успях да се изправя достатъчно бързо. Нараняванията ме забавиха. Тук вътре нямаше духове; нямаше нищо, с което да го отблъсна. Краз ме сграбчи за жилетката и ме запрати към стената. Пукнатите ми ребра ми изпращяха и едва не изгубих съзнание. Той ме улови за косата, изви главата ми назад и вдиша - дълбоко, сякаш се опитваше да поеме нещо повече от въздух. Осъзнах какво се случва, когато очите ми се наляха с кръв. Взех да се дърпам със зъби и нокти, мъчейки се да се добера до етера. Но той вече се изплъзваше от досега ми.

Краз беше изгладнял. Щеше да погълне цялата ми аура.

Дясната ми ръка бе прикована, но още можех да използвам лявата. Сред притока на адреналин направих онова, което баща ми винаги ме бе учил да правя - забих показалец в окото му. Веднага щом пусна косата ми, бръкнах в джоба си и извадих шишенцето. Червеното цвете.

С оголени зъби Краз обви пръсти около гърлото ми.

Ако опитах да атакувам съзнанието му, тялото ми щеше да бъде безвъзвратно увредено. Нямах избор. Разбих флакона в лицето му.

Вонята бе отвратителна. На гнилоч. Сладникава, изгаряща гнилоч. Краз нададе нечовешки писък. Прашецът бе попаднал право в очите му. Те почерняха и засълзиха, а лицето му придоби петнистосив оттенък.

- Не - каза той. - Не, ти не можеш...

Следващите думи бяха на Глос. Зрението ми се размъти. Дали не получавах алергична реакция? В гърлото ми се надигна горчива жлъч. Бръкнах в раницата, напипах пистолета и го вдигнах към главата му. Краз падна на колене.

Убий го.

Дланите ми лепнеха. Дори след стореното с Жандарма в метрото, същото престъпление, заради което се бях озовала тук, нямах представа дали съм способна на това. Да отнема чужд живот. Но после Краз дръпна ръце от лицето си и аз разбрах, че вече нищо не може да го спаси. Дори не трепнах, когато натиснах спусъка.

23.Сънят

Тичах по покривите, покрай старата църква, а после по дългата улица към „Магдалена“. Когато достигнах стените й, от един прозорец се подаде ръка и ме вмъкна вътре.

Лордът. Беше ме чакал. Без да проговори, ме поведе към източния двор и през поредица от празни коридори. После под колонадата и нагоре по стълбите. Аз не се осмелявах да обеля и дума. Щом се озовахме стаята му, се свлякох на пода пред камината. Пръстите ми оставиха цветен прашец по килима. Приличаше на сажди.

Без да забавя крачка, Лордът заключи вратата, спря грамофона и дръпна всички завеси. Известно време остана да наблюдава през пролуката на източния прозорец, държейки под око улицата. Смъкнах от гърба си раницата, чиито ремъци се бяха врязали в кожата ми.

- Убих го.

- Кого? - изгледа ме той.

- Краз. Застрелях го. - Цялата треперех. - Убих един Саргас... сега тя ще убие мен. Ти ще ме убиеш...

-Не.

- Защо, по дяволите, не?

- Смъртта на един Саргас не е загуба за мен. - Той отново се обърна към прозореца. - Сигурна ли си, че е мъртъв?

- Разбира се, че е мъртъв. Застрелях го в лицето.

- Куршумите не могат да ни убият. Трябва да си използвала прашеца.

- Да. - Помъчих се да овладея дишането си. - Да, използвах го.

Лордът не проговори дълго време. Аз седях сред доказателството за престъплението си, а дробовете ми щяха да се пръснат.

- Ако един Саргас е бил убит от човешко същество - каза най-сетне той, - Нашира ще стори всичко възможно това да не се разчуе из града. Нашето безсмъртие не бива да попада под съмнение.

- Значи всъщност не сте безсмъртни?

- Не сме неразрушими. - Той приклекна и се вгледа внимателно в мен. - Видя ли те някой?

- Не. Всъщност да... Теребел.

- Теребел ще опази тайната ти. Ако е само тя, няма от какво да се боим.

- Тубан също беше там. Но стана експлозия... Случайно да имаш нещо общо с нея?

- Усетих, че се намираш в опасност. Бях подготвил някой да отвлече вниманието при нужда. Нашира ще научи единствено, че е имало теч на газ и оставена наблизо свещ.

Новината не ме утеши особено. Отнетите от мен животи ставаха вече три, без да броим онези, което не бях успяла да спася.

- Кървиш.

Погледнах към огледалото в банята, което се виждаше през отворената врата. Дълга резка пресичаше бузата ми. Не твърде дълбока, но достатъчно, за да се стича кръв и да образува вадичка.

- Да - казах.

- Той ли те нарани?

- Не, просто се порязах на парче стъкло. - Докоснах с пръсти лицето си. - Ще разузнаеш ли какво се е случило?

Той кимна, без да сваля очи от мен. В тях имаше нещо, което ми направи впечатление - тъмнина, напрегнатост. Той мислеше за друго. Раната ми сякаш го хипнотизираше.

- Ще остане белег, ако не се погрижим за нея - каза, държейки ме за челюстта. - Ще пратя някой да я промие.

- И ще проучиш за Краз.

-Да.

Само за кратък миг погледите ни се срещнаха. Сбръчках чело. Въпросът беше на върха на езика ми.

" В крайна сметка не го зададох.

- Ще се върна веднага щом мога. - Той се изправи и посочи към шкафа. - Там вътре има дрехи. Препоръчвам ти да се почистиш.

Погледнах униформата си. Жилетката бе изпоцапана с поленов прашец - уличаващо доказателство за вината ми.

- Добре - казах.

- И гледай раната да не се възпали.

Преди да успея да отговоря, той бе излязъл.

Станах и отидох до огледалото.

Прясната резка се открояваше на фона на кожата ми. Дали го притесняваше да ме гледа в този вид дори след онова, което Джаксън ми бе причинил? Или белегът му напомняше за неговите собствени - онези на гърба, които криеше от всички? От косата ми се носеше сладникав мирис. Поленът. Заключих вратата на банята, смъкнах дрехите си и пуснах горещата вода. Краката ми трепереха, а едното коляно бе ожулено от катеренето. Потопих се във ваната и започнах да мия косата си. Старите синини се обаждаха с тъпа болка, а върху тях вече се образуваха нови. Постоях няколко минути, докато вдървените ми мускули попият топлината, после взех нов калъп сапун и изтърках от себе си потта, кръвта и цветния прашец. От тези грижи видът на бледото ми изтерзано тяло не се подобри, но поне след като източих водата, се почувствах малко по-спокойна.

Дали трябваше да говоря с него за влака? Той можеше да се опита да ме спре. В крайна сметка ме беше върнал обратно, когато можеше да ме пусне. От друга страна, нужно ми бе да разбера дали влакът се охранява и къде точно на ливадата се намира входът за него. Не помнех да съм видяла врата или шахта по време на тренировките ни. Вероятно бе скрит.

Когато се върнах в стаята, намерих в шкафа нова жълта униформа. Килимът бе почистен от прашеца. Отпуснах се на дивана. Бях ликвидирала Краз Саргас, кръвния наследник на Рефаимите, с един изстрел между очите. До този момент си мислех, че са твърде силни, за да бъдат убити. Но куршумът, съдейки по всичко, просто го беше довършил. Докато си тръгна от кулата, той вече гниеше пред очите ми. Няколко поленови зрънца го бяха разложили.

Вратата се отвори и аз сепнато се обърнах. Лордът се бе върнал. Лицето му сякаш всмукваше всички сенки от стаята.

Той приближи и седна до мен. Взе тампон, топна го в бурканче с кехлибарена течност и попи кръвта от бузата ми. Гледах го мълчаливо, очаквайки оценката му за ситуацията.

- Краз е мъртъв - рече накрая, без да показва емоция. -Той беше пряк наследник на кръвния суверен. Ако разберат, ще бъдеш подложена на публични изтезания. Знаят за липсващите запаси, но никой не те е видял. Изтрихме паметта на дневния портиер.

- Някой подозира ли ме?

- Негласно може би да, но нямат доказателства. Добре, че не си използвала духа си да го убиеш, иначе самоличността ти щеше да е очевидна.

Треперенето ми се усили. Типично за мен - ако трябваше да убивам някого, той непременно щеше да се окаже най-важният човек наоколо. Ако Нашира ме разкриеше, щях да свърша като поредната смъртна маска на стената й.

Погледнах отново Лорда.

- Какво причини поленът на Краз? Имам предвид очите, лицето му...

- Ние не сме това, което изглеждаме, Пейдж. Колко време мина между употребата на прашеца и стрелбата?

Стрелбата. Не убийството. Говореше така, сякаш съм била просто страничен наблюдател.

- Може би десет секунди.

- Какво видя през тези десет секунди?

Помъчих се да си спомня. Стаята бе пълна с изпарения от течности, а и си бях ударила главата.

- Стори ми се, че лицето му сякаш... се разлага. И очите му почерняха. Изгубиха всякакъв цвят. Мъртви очи.

- Ето ти отговора.

Не разбирах какво точно има предвид. Мъртви очи.

Огънят в камината пращеше. Стана топло. Прекалено топло. Лордът повдигна брадичката ми, излагайки раната на светлината.

- Ако Нашира ме види така, ще се досети - казах аз.

- Това може да се поправи.

- Как?

Никакъв отговор. Всеки път, когато попитах какво или защо, той сякаш се отегчаваше от разговора. Сега отиде до бюрото си и извади от чекмеджето метален цилиндър, достатъчно малък, за да се побере в джоб. Отстрани с червено бе отпечатана емблемата на Сцион. Извади отвътре три лепенки. Стоях неподвижно, докато ги поставяше върху лицето ми, събирайки краищата на раната.

- Боли ли?

-Не.

Щом се отдръпна, попипах лепенките с ръка.

- Видях една карта в Катедралата - казах. - Знам, че на Порт Медоу има влак. Искам да знам къде е входът за тунела.

- И защо ти е да знаеш?

- Защото искам да се махна от тук. Преди Нашира да ме е убила.

- Разбирам. - Лордът се върна в креслото си. - И допускаш, че аз ще ти позволя.

- Да, допускам. - Вдигнах кутията за енфие. - Или ти спокойно може да допуснеш, че ето това тук ще стигне до нея.

Светлината на огъня заигра по цветето върху капака. Той потропа с пръсти по облегалката на креслото си. Не се опита да се пазари, просто ме изгледа меко.

- Не можеш да вземеш влака - каза.

- О, само гледай.

- Не ме разбираш. Той се активира единствено от Уестминстърското архонтство. Програмиран е да се движи на определени дати, в определени часове. Те няма как да се променят.

- Но нали доставя храна.

- Влакът се използва само за транспортиране на хора. Храната се доставя от куриери.

- Значи ще дойде отново чак... - Аз затворих очи. - През следващия Сезон на костите. През 2069-а. Мечтата ми за лесно бягство се изпаряваше. Все пак щеше да ми се наложи да прекося минното поле.

- Не те съветвам да опитваш бягство пеша - каза той, сякаш прочел мислите ми. - Емитите използват гората като лов-на територия. Дори с твоите умения няма да оцелееш. Не и срещу цяла глутница.

- Не мога да остана повече. - Стиснах юмруци така, че кокалчетата ми побеляха. - Трябва да се махна. Знаеш, че тя ще ме убие.

- Разбира се. Сега, когато дарбата ти е вече съзряла, тя жадува за нея. В най-скоро време ще пристъпи към действие.

- Съзряла? - напрегнах се аз.

- Ти облада 12 в цитаделата. Видях те. Тя само чакаше да достигнеш пълния си потенциал.

- Нима й каза?

- Ще го узнае, но не от мен. Казаното помежду ни си остава в тази стая.

- Защо?

- Като увертюра към взаимното доверие.

- Ти прерови спомените ми. Защо да ти вярвам?

- Нали ти показах своята сънорама?

- Да. Твоята студена, празна сънорама. Не си нищо повече от куха черупка, нали?

Внезапно Лордът стана на крака, отиде до рафта с книги и взе оттам огромен том с кожена подвързия. Преди да разбор! какво се случва, измъкна отвътре тънка книжка и я хвърли ни масата. Не можех да повярвам на очите си. „За същината на неестествеността“. Моето копие, пълно с изобличаващи бележки за синдиката. Беше го държал през цялото време.

- Моята сънорама може да е стара и лишена от живот, но поне не деля хората на категории, както авторът на тази брошура. Тук не пише за онироманти, нито за Рефаими. Аз но виждам нещата в тази светлина. - Той ме фиксира с поглед. - Живея с теб вече от няколко месеца. Знам историята ти, макар и да я научих против твоята воля. Нямах намерение да нарушавам личното ти пространство, а само да разбера каква си. Да те опозная. Не исках да те третирам като по-низше, малоценно същество.

Това ми дойде неочаквано.

- Защо? - попитах, без да снемам очи от него. - Какво те е грижа?

- Това е моя работа.

Взех книжлето и го притиснах към гърдите си, както дете прегръща играчката си. Чувствах се така, сякаш съм спасила живота на Джаксън. Лордът ме наблюдаваше.

- Май наистина ти липсва твоят бос - каза. - Искаш да се върнеш към стария живот. Към синдиката.

- Джаксън е нещо повече от това, което разкрива брошурата.

- Предполагам.

Лордът дойде и седна до мен на дивана. Няколко минути никой от нас не промълви. Две същества, различни като деня и нощта, затворени в своя собствена стъкленица, като онова повехнало цвете. Той взе кутията за енфие, извади отвътре малко шишенце с амарант и го изпразни в чашата си с думите:

- Ти се чувстваш самотна. Мога да усетя самотата ти.

- Аз съм самотна.

- Липсва ти Ник.

- Той е най-добрият ми приятел. Разбира се, че ми липсва.

- Бил е нещо повече от това. Спомените ти за него са изключително детайлни - пълни с цветове, с живот. Ти си го обожавала.

- Бях млада. - Гласът ми пресекна. Той явно бе твърдо решен да чопли най-чувствителното ми място.

- Все още си млада. - Нямаше ли най-сетне да престане. -Не съм видял всичките ти спомени. Нещо липсва.

- Безсмислено е да говорим за тези неща.

- Не съм съгласен.

- Всеки има лоши спомени. Защо толкова се интересуваш от моите?

- Спомените са моята специалност. Връзката ми с етера, както сънорамите за теб. - Той докосна с пръст челото ми. -Ти поиска да ме опознаеш чрез моята сънорама. В замяна аз искам твоите спомени.

Докосването му ме накара да настръхна и аз се отдръпнах. Лордът ме погледна за секунда, оценявайки реакцията ми, после стана и дръпна шнура на звънеца.

- Какво правиш? - попитах.

- Трябва да ядеш.

Той включи грамофона и зарея взор към улицата.

Майкъл се появи като дух от бутилка. Изслуша нарежданията на Лорда и десет минути по-късно се върна отново с поднос, който сложи в скута ми. Върху него имаше достатъчно неща, за да върнат силите ми - чаша чай с мляко, захарница, доматена супа и топъл хляб.

- Благодаря ти - казах.

Той ми хвърли мимолетна усмивка, след което отправи сложна серия от знаци по посока на господаря си. Лордът кимна. Майкъл се поклони и излезе, а Лордът се обърна към мен, чакайки да види дали ще започна да ям без подкана. Отпи от чашата. Спомних си за баба си - тя бе голям поддръжник на чая и като малка винаги ме поеше с него, ако се разболеех. Отхапах от хляба. Дали и в момента четеше съзнанието ми, моите емоции? Усещаше ли как този спомен ме успокоява? Опитах cе да се фокусирам върху него, да използвам златната нишка, но не се получи.

Щом се нахраних, той взе подноса и го постави върху масичката за кафе, преди да се върне и да седне отново до мен. Прочистих гърло.

- Какво ти каза Майкъл?

- Че Нашира е свикала останалите от фамилията Саргас в резиденцията си. Той е голям шпионин - добави с леко развеселен тон. - Често ми носи информация от нейните покои. Всички го приемат за незрящ и не му обръщат внимание.

Значи Майкъл обичаше да подслушва. Щях да запомня това.

- Вероятно им разказва за Краз. - Опрях пръсти в слепоочията си. - Нямах намерение да го убивам. Аз просто...

- Той щеше да убие теб. Краз таеше неистова омраза към хората. Планираше когато дойде денят да се разкрием да примами човешките деца в контролираните градове. Имаше слабост към техните малки, нежни кости. За клеромантия.

Усетих как стомахът ми се надига. Клеромантията се състоеше в хвърляне на „жребий“ от предмети, които духовете нареждаха в изображения или насочваха в дадена посока. Използваха се най-различни пособия - игли, зарове, ключове. Една група зрящи, наричани остеоманти, предпочитаха костите, но обикновено си служеха с такива от много стари скелети, от уважение към мъртвите. Ако Краз бе вземал костите на деца, за да гадае на тях, то бях доволна, че съм го убила.

- Лично аз съм благодарен, че е мъртъв - каза Лордът. -Беше ужасна напаст за този свят.

Не отвърнах нищо.

- Чувстваш вина, нали?

- По-скоро страх.

- Страх от какво?

- От това на какво съм способна. Аз не спирам... - Поклатих отпаднало глава. - Не спирам да убивам. Не искам да бъда оръжие.

- Дарбата ти не е безобидна, но те държи жива. Действа като твой щит.

- Не е щит. Служи по-скоро за нападение. Аз живея с пръст на спусъка. - Загледах се в шарките на килима. - Да наранявам хората. Това е моят дар.

- Не нарочно. Невинаги си знаела какво можеш да причиниш.

Изсмях се безрадостно.

- О, бях съвсем наясно. Не знаех как, но знаех кой пуска кръв от носовете им. Знаех кой им причинява главоболия. Подиграеше ли ми се някой, споменеше ли за ирландските бунтове или нещо друго - правех така, че да го заболи. Донякъде дори ми се нравеше. Още от малка ми харесваше. Да си връщам, да не оставам длъжна. Това беше малката ми тайна. - Той ме гледаше внимателно. - Не съм като сензорите или медиумите. Не използвам духовете за компания или самозащита. Аз съм една от тях, не разбираш ли? Мога да умра, когато си пожелая, да стана дух, когато си пожелая. Това кара хората да се боят от мен. И мен да се боя от тях.

- Ти си различна, да. Но това не означава, че трябва да се боиш.

- Напротив, означава. Моят дух е опасен.

- Не смятам, че опасността те плаши, Пейдж. Ти вирееш от нея. Съгласила си се да работиш за Джаксън Хол, макар да си знаела, че това значително ще съкрати вероятната продължителност на живота ти. Съзнавала си риска да те заловят.

- Нуждаех се от парите.

- Баща ти работи за Сцион. Не са ти трябвали пари. Съмнявам се, че изобщо някога си ги докосвала. Опасността е

тази, която те доближава до етера. Затова си използвала всяка възможност да я изпиташ.

- Не е така. Не съм пристрастена към адреналина или нещо подобно. Исках да бъда с другите зрящи. - В гласа ми се_; прокрадна нов гняв. - Да не съм просто поредната сционски гимназистка с промит мозък. Да бъда част от нещо. Да значи нещо. Разбираш ли това?

- Това не са били единствените причини. Мислела си и частност за един човек.

- Недей. - Устните ми потрепнаха.

- Мислела си за Ник - не отстъпваше той. - Обичала си го. Щяла си да го последваш навсякъде.

- Не искам да говоря за това.

- Защо не?

- Защото е нещо мое. Лично. Вие, ониромантите, имате ли изобщо понятие за лично пространство?

- Държала си го в тайна твърде дълго. - Той не ме докосна, но погледът му бе почти толкова интимен. - Не мога да взема спомена от теб, докато си будна. Но в мига, в който заспиш, ще прочета образите от съзнанието ти, а ти ще ги сънуваш, както стана и преди. Това е дарбата на онироманта. Да създава споделени сънища.

- Не се ли отегчаваш понякога да ровиш в мръсното пране на хората? - попитах с нотка на презрение.

Той игнорира хапливата забележка.

- Естествено, можеш да се научиш да не ме допускаш, но за целта ще трябва да познаваш духа ми почти така добре, както и своя собствен. А дух, стар колкото моя, не се опознава лесно. - Той направи пауза. - Или можеш да си спестиш усилията и да ме оставиш да надникна в теб.

- Каква полза ще има от това?

- Този спомен е преграда. Мога да го доловя, заровен дълбоко в сънорамата ти. - Очите му не се откъсваха от моите. - Преодолей го и ще бъдеш свободна от него. Духът ти ще се освободи.

Поех си дълбоко дъх. Не беше редно да се изкушавам от увещанията му.

- Мога да ти помогна, ако искаш. - Той взе щипка изсушени кафяви листа от кутията за енфие. - Ето от това имаше в таблетките. Ако приготвя отвара, ще я изпиеш ли?

Свих рамене.

- Какво ще ми стане от една доза в повече?

Лордът ме огледа мълчаливо.

- Много добре - рече накрая и напусна стаята. Предположих, че е слязъл долу в кухнята, където работеше Майкъл.

Положих глава върху възглавниците. Хладна тръпка пропълзяваше бавно в гърдите ми, изпълвайки пространството под ребрата. Бях мразила Лорда силно, неистово заради онова, което представляваше, а също и защото явно ме разбираше. Тази омраза ме бе крепила. А сега се канех да му разкрия най-съкровения си спомен. Мислех, че знам какъв е той, но не бях сигурна. Трябваше да го изсънувам. Докато Лордът се върне, вече бях взела решение. Поех чашата от ръцете му. Тя бе пълна до ръба с бистра, златиста течност, като разреден мед. Три листенца плуваха по повърхността.

- Горчива е на вкус - предупреди ме той, - но ще ми позволи да видя спомените ти по-ясно.

- Какво виждаше досега?

- Фрагменти. Периоди на тишина. Всичко зависи от това как си се чувствала в дадения момент, каква е била силата на усещанията ти. Доколко тази част от паметта продължава да те вълнува.

Сведох очи към отварата.

- Тогава това надали ще е нужно.

- Ще те улесни.

Вероятно беше прав. Самата мисъл да се изправя пред подобен спомен вече караше ръцете ми да треперят. С чувството, че се отричам за пореден път от целия си живот, вдигнах чашата към устните си.

- Чакай.

Аз спрях.

- Пейдж, не си длъжна да ми показваш този спомен. Зара ди теб самата се надявам да го сториш. Да намериш сили. Но можеш да кажеш и не. Ще уважа желанието ти.

- Не бих проявила такава жестокост - отвърнах. - Няма нищо по-лошо от история без край. - И преди той да успее да каже нещо, изпих чая.

Лордът ме бе излъгал - тази течност не бе просто горчива, Тя бе най-противното нещо, което бях слагала в уста - сякаш бях погълнала метални стърготини. Начаса реших, че по-скоро бих пила белина, отколкото някога да вкуся отново отвара от салвия. Повдигна ми се. Лордът хвана лицето ми в ръце.

- Задръж го, Пейдж. Задръж го!

Опитах. Наложи се да върна малка част обратно в чашата, но повечето слезе надолу в стомаха ми.

- И сега какво? - попитах задавено.

- Почакай.

Не се наложи да чакам дълго. Превих се и потреперих, докато вълните от прилошаване ме връхлитаха една подир друга. Вкусът бе толкова натрапчив, че ми се стори, че никога няма да ме напусне.

После светлините угаснаха. Отпуснах се назад върху възглавниците и потънах.

24.Разтварянето

Бяхме се наредили в кръг, като на сеанс. Шестима от Седемте печата.

Надин бе готова да убие някого и това бе изписано върху всеки сантиметър от лицето й. В средата на кръга се намираше Зийк Санс, завързан с кадифени ленти за един стол, положил глава върху ръцете на сестра си. Атакувахме съзнанието му от часове и независимо от цялото му дърпане и стенания Джаксън бе неумолим. Успеехме ли да разкрием дарбата му, тя щеше да е безценен актив за бандата - способността да възпираш всяко външно влияние, било то от духове или от други зрящи. Затова той седеше в креслото си, пушеше пура и чакаше някой от нас да успее да го пробие.

Вече от дълго време Джаксън изучаваше единствено Зийк. Всички други бяхме оставени да движим сами престъпните си схеми. Но дори тези задълбочени проучвания не бяха показали, че нашият нечитаем ще изпитва такава болка под нашия напор. Сънорамата му бе устойчива и непрозрачна, запечатана за духове. Ние ги изпращахме на цели пълчища, без никаква полза - те просто отскачаха из цялата стая, като топчета от полирана повърхност. Оттук и новият му прякор - Черният диамант.

- Хайде, жалка пасмина такава - излая Джаксън, удряйки с юмрук по масата. - Искам да го чуя да пищи три пъти по-силно от това!

Той пускаше „Танца на смъртта“ и пиеше вино още от сутринта - а това никога не бе добър знак. Елайза, цялата почервеняла от усилието да контролира толкова много духове наведнъж, го изгледа ядно.

- Да не си станал сутринта с обратната страна нагоре, Джаксън?

- Продължавайте!

- Не виждаш ли, че се мъчи - сопна се Надин. - Погледни го! Не може да понесе повече.

-Аз се мъча, Надин. Агонизирам от вашата некадърност. -Гласът му бе убийствено тих. - Хайде, деца. Не ме карайте да ставам лош.

Настана кратка тишина. Надин улови брат си за раменете; косата й падна върху лицето му. Сега тя бе тъмнокестенява и по-къса. Тази прическа привличаше по-малко внимание, но Надин я мразеше. Мразеше и цитаделата. Но повече от всичко мразеше нас.

Когато никой не помръдна, Елайза призова един от своите духовни помощници - Джей Ди, муза от седемнайсети век. При появата й в етера светлините примигнаха.

- Ще пробвам с Джей Ди - каза тя. - Ако толкова стар дух не помогне, съмнявам се нещо друго да успее.

- Може би полтъргайст? - подхвърли Джаксън с напълно сериозен тон.

- Няма да използваме полтъргайст срещу него!

- Е, жалко - изпусна кълбо дим той.

В другия край на стаята Ник спусна щорите. Той се ужасяваше от ставащото, но бе безсилен да го спре. Зийк не издържаше на напрежението. Трескавите му очи бяха приковани в духа.

- Какво правят те, Надин?

- Не знам. - Тя впери ледения си поглед в Джаксън. - Той се нуждае от почивка. Ако насъскате този дух срещу него, аз ще...

- Ти ще какво? - попита невъзмутимо той. - Ще ми изсвириш някоя сърдита мелодийка? Моля, заповядай. Аз съм почитател на музиката за душата.

Тя сви устни, но премълча. Знаеше добре наказанието за неподчинение. Нямаше къде другаде да отиде, нямаше и къде да отведе брат си.

Зийк трепереше в ръцете й, сякаш бе малко дете, а не с две години по-възрастен от нея.

Елайза хвърли поглед към Надин, после към Джаксън. По нейна безмълвна команда музата се стрелна напред. Не я видях, но я почувствах - а също и Зийк, съдейки по изтерзания му вик. Главата му се отметна назад, а жилите на врата му изпъкнаха. Надин се склони над него, обгръщайки го с ръце.

- Съжалявам. Толкова съжалявам, Зийк.

Стара и непоколебима, Джей Ди бе упорита по природа. Беше й казано, че Зийк ще нарани Елайза, и тя бе твърдо решена да не допусне това да се случи. Лицето на Зийк лъщеше от пот и сълзи. Той почти се задушаваше.

- Моля ви - простена. - Стига вече.

- Джаксън, престани - отсякох аз. - Не смяташ ли, че е достатъчно?

Веждите му подскочиха почти до нивото на косата.

- Учиш ме какво да правя ли, Пейдж?

Куражът ми се изпари.

-Не.

- В синдиката от всеки се очаква да заслужи прехраната си. Аз съм твой бос. Твой закрилник. Твой работодател. Човекът, който се грижи да не мизерстваш из улиците като жалките крънкачи! - Той хвърли във въздуха пачка пари, които се посипаха по килима. Лицето на Франк Уийвър се взираше в нас от всяка банкнота. - Аз ще преценя кога на Езекил му е достатъчно и кога да го освободя за деня. Смяташ ли, че Хектор на мое място би спрял? Или Джими, или пък Игуменката?

- Ние не работим за тях. - Елайза направи уморен жест. -Хайде, Джей Ди, прибирай се. Аз съм в безопасност.

Духът начаса се изниза, а Зийк опря чело върху треперещите си ръце.

- Нищо ми няма - успя да изрече. - Добре съм. Трябва м само минутка.

- Не си добре. - Надин се извърна отново към Джаксън, който палеше нова пура. - Ти ни използва. Знаеше за операцията му и ни накара да повярваме, че можеш да му помогнеш. Обеща, че ще му помогнеш!

- Казах, че ще опитам - отвърна спокойно той. - Че ще експериментирам.

- Ти си лъжец. Същият си като...

- Ако това място е толкова ужасно, мило момиче, защо не си тръгнеш? Вратата е винаги отворена. - Гласът му се понижи с няколко тона. - Вратата към тъмния, студен свят. - Той издуха към нея сивкава струя дим. - Чудя се, колко ли време ще е нужно на НОБ да те пипне?

Надин се тресеше от гняв.

- Отивам в „Шатлен“. - Тя грабна якето си от закачалката. - Не желая никой да ме придружава. - И като нахлузи слушалките на главата си, излезе от стаята, тряскайки вратата.

- Надин - викна подире и Зийк, но тя не спря. Чу се как изрита нещо, докато слизаше по стълбите. Питер нахлу през стената, бесен, че са го обезпокоили, и отиде да се муси в ъгъла.

- Мисля, че е време да вдигаме платната за вкъщи, капитане - каза твърдо Елайза. - Правим това вече от часове.

- Чакайте. - Джаксън посочи към мен с дългия си пръст. -Не сме опитали още тайното си оръжие. - Когато се намръщих, той наклони глава. - Хайде, стига, Пейдж. Не се инати. Влез в сънорамата му заради мен.

- Нали вече го обсъждахме. - Главата започваше да ме стяга. - Не правя прониквания.

- Аа, не правиш. Разбирам. Не знаех, че имаш длъжностна характеристика. Всъщност не, почакай - аз не съм ти писал такава. - Той смачка пурата си в пепелника. - Ние сме зрящи. Неестествени. Не сме като твоето татенце, да си седим в офиса в квартал „Барбикан“ от девет до пет и да сърбаме чай от стиропорени чашки. - Изведнъж той доби отвратен вид, сякаш не проумяваше колко слепи могат да бъдат хората. - Е, някои от нас не искат стиропорени чашки, Пейдж. Искат сребро и коприна, истински неща и духове. - Аз го зяпнах с увиснала челюст. Той отпи огромна глътка вино, вперил поглед през прозореца. Елайза поклати глава.

- Това вече става нелепо. Защо просто не...

- Кой ти плаща?

Тя въздъхна.

- Ти, Джаксън.

- Правилно. Аз плащам, ти изпълняваш. А сега ще бъдеш ли така добра да изтичаш догоре и да викнеш Даница. Искам и тя да види магията.

Със стиснати устни Елайза напусна стаята. Зийк ми хвърли изтощен, изпълнен с отчаяние поглед.

- Джакс - насилих се да заговоря отново аз. - В момента наистина не съм във форма. Мисля, че всички имаме нужда от малко почивка.

- Утре можеш да си вземеш половин ден, миличка - отвърна разсеяно той.

- Не съм способна да влизам в чужди сънорами. Знаеш това.

- Е, опитай. Заради мен. - Той си наля още вино. - От години чакам този момент. Сънебродница срещу нечитаем. Върховният етерен сблъсък. Не бих могъл и да си представя по-умопомрачително и върховно изживяване.

- Сериозно ли говориш?

- Не - обади се Ник. Всички глави се обърнаха към него. -Говори като невменяем.

След кратко мълчание Джаксън вдигна чашата си.

- Отлична диагноза, докторе. Наздраве.

И отпи. Ник отмести поглед встрани.

Тъкмо в този напрегнат миг Елайза се върна, носейки спринцовка с адреналин. С нея беше Даница Панич, поел единият член от нашата седморка. Отрасла в сционската цитадела Белград, тя бе прехвърлена в Лондон, за да работи като инженер. Ник я бе привлякъл в бандата, забелязвайки аурата й по време на един коктейл за нови служители. Тя изключително се гордееше с факта, че никой от нас не може да произнесе името й. Нито пък фамилията. Беше корава като кремък, с вълниста червеникава коса, която носеше прибрана на тила, и ръце, покрити с белези и изгаряния. Единствената й слабост бяха спортните сака.

- Даница, скъпа - усмихна се приветливо Джаксън, ела и виж това.

- Кое по-точно да видя?

- Моето оръжие.

С Дани разменихме погледи. Тя беше в бандата само от седмица, но вече имаше представа що за човек е Джаксън.

- Изглежда, сте си спретнали сеанс - отбеляза иронично.

- Не и днес. - Той вдигна ръка. - Започвайте!

Трябваше да прехапя език, за да не му кажа къде може да

си я завре. Беше му навик да театралничи пред новодошлите. Дани имаше ярка, хиперактивна аура, която той още не можеше да определи - но както обикновено, беше убеден, че е рядка и ценна.

Аз седнах. Ник почисти ръката ми със спирт и заби спринцовката.

- Направи го - рече Джаксън. - Разчети нечитаемия.

Изчаках малко, докато кръвта ми поеме коктейла от лекарства, после затворих очи и потърсих етера. Зийк се напрегна. Нямаше да нахлуя в сънорамата му - можех само да я погладя, да почувствам леките нюанси на повърхността й, но неговото съзнание бе толкова чувствително, че дори и лек тласък щеше да го нарани. Трябваше да бъда внимателна.

Духът ми се помести. Долових край себе си и петте сънорами на останалите, потрепващи и звънтящи като вятърни камбанки. Тази на Зийк бе различна. Звънеше с по-мрачна, минорна нотка. Опитах се да зърна нещо от него - някакъв спомен, страх, но нямаше нищо. Там, където обичайно виждах проблясъци от образи, като в размътен стар филм, сега имаше единствено чернота. Спомените му бяха запечатани.

Сепнах се и изскочих от етера, когато една ръка ме сграбчи за рамото. Зийк трепереше, затулил ушите си с ръце.

- Достатъчно. - Ник бе зад мен и ме изправяше на крака. -Стига толкова. Тя няма да прави това, Джаксън. Не ме е грижа колко ми плащаш, това са кървави пари. - Той разтвори рязко прозореца. - Хайде, Пейдж, отиваме да се поразходим.

Бях уморена до мозъка на костите. Никога не можех да откажа на Ник. Очите на Джаксън мятаха мълнии върху гърба ми. На другия ден, щом виното изветрееше от главата му, всичко щеше да е наред. Все още със замъглено зрение, се прехвърлих през перваза и се улових за водосточната тръба.

Веднага щом краката му докоснаха покрива, Ник се впусна да тича. В този ден той тичаше бързо и силно. За щастие във вените ми имаше още адреналин, иначе никога нямаше да мога да го стигна.

Често правехме това - скитахме се из града. На теория Лондон бе всичко онова, което мразех - огромен, сив и суров, дъждовен през девет от десет дни. Той ревеше, туптеше и пулсираше като човешко сърце. Но след две години тренировки с Ник, когато се научих да навигирам по покривите, цитаделата се превърна в мое убежище. Можех да летя над трафика и над главите на НОБ. Можех да се нося като кръв през мрежата от улици и пресечки. Това ме ободряваше, изпълваше ме до преливане с живот. Тук навън, ако не друго, поне бях свободна.

Ник се спусна на земята. Продължихме да тичаме по тротоара, докато не стигнахме ъгъла на Лестър Скуеър. От тук, без почивка, той започна да се катери по най-близката сграда, в съседство с казино „Хиподрум“. По нея имаше достатъчно ръбове, первази и други места за захващане, но въпреки това се съмнявах, че ще се справя. Дори адреналинът вече не можеше да разсее умората ми.

- Какво правиш, Ник?

- Трябва да си проясня мислите. - Гласът му звучеше изтощено.

- В казиното?

- Не, над него. Той ми протегна ръка. Хайде, sòtnos. Имаш вид, сякаш всеки миг ще заспиш.

- Да, не очаквах, че днес освен духа ще трябва да подлагам на изпитание и тялото си. - Оставих го да ме издърпа до първия перваз, което ми спечели любопитния поглед на едно момиче, пушещо цигара наблизо. - Докъде ще се катерим?

- До самия връх. Ако успееш да се справиш.

- А ако не успея?

- Няма проблем. Скачай. - Ник обви ръцете ми около врата си. - И кое е златното правило?

- Да не поглеждам надолу.

- Правилно - каза той, имитирайки Джаксън. Аз се засмях.

Достигнахме целта без някакви травми или произшествия.

Ник се катереше по сгради, откакто бе проходил; умееше да намира опорни точки там, където никой друг не би ги забелязал. Вече бяхме във висините, а улиците се простираха под нас. Усетих под краката си изкуствена трева. Вляво от нас имаше малък фонтан без вода, а вдясно - леха с повехнали цветя.

- Какво е това място?

- Градина на покрива. Открих я преди няколко седмици. Не личи някой да я използва, затова реших да я направя свое убежище. - Той се облакъти на парапета. - Съжалявам, че те отмъкнах така, sòtnos. Атмосферата в Севън Дайълс понякога става леко тягостна.

- Да, съвсем леко.

Не разговаряхме за случилото се преди малко. Ник бе твърде разстроен от похватите на Джаксън. Подхвърли ми шоколадче с овесени ядки и двамата зареяхме поглед към мъглявия, розовеещ хоризонт, почти сякаш очаквахме от там да се появи кораб.

- Пейдж - обади се той след малко. - Била ли си някога влюбена?

Ръката ми подскочи. Преглътнах с труд хапката си; гърлото ми сякаш се бе затворило.

- Мисля, че да. - По тялото ми пробягаха леки, хладни тръпки. Опрях кръст на парапета. - Искам да кажа, може би. Защо питаш?

- Защото се интересувам какво усеща човек. Да разбера дали аз самият съм влюбен, или не.

Кимнах, мъчейки се да създам впечатление, че съм спокойна. Всъщност с мен бавно се случваше нещо странно - виждах малки черни точки, главата ми бе като пълна с памук, дланите ми се потяха, а сърцето ми биеше учестено.

- Какво точно те интересува?

Очите му оставаха приковани в залеза.

- Когато се влюбиш в някого - каза, - изпитваш ли желание да го закриляш?

Това бе странно по две причини. Първо, аз бях влюбена в Ник. Знаех го отдавна, макар да не бях направила нищо по въпроса. И второ, Ник бе на двайсет и седем, а аз - на осемнайсет. Сякаш естествените ни роли бяха разменени.

- Да - отвърнах, свеждайки поглед. - Поне при мен е така. Аз съм изпитвала... изпитвам желание да го закрилям.

- Иска ли ти се понякога просто... да го докоснеш?

- Постоянно- признах леко свенливо. - Или по-скоро... искам той да ме докосва. Дори само за да ме...

- Прегърне?

Кимнах, без да се обръщам към него.

- Аз самият смятам, че разбирам обекта на чувствата си и искам да го направя щастлив. Но нямам представа как да го сторя. Всъщност знам, че само с това, че го обичам, ще го направя ужасно нещастен. - Челото му се сбръчка като лист хартия. - Не смея дори да му кажа, като си представя колко нещастие ще му причини това. Или поне така си мисля. Важно ли е това, Пейдж? Да бъдеш щастлив?

- Как можеш да допуснеш, че не е важно?

- Защото не съм сигурен дали честността не е по-важна от щастието. Можем ли да жертваме честността, за да бъдем щастливи?

- Понякога. Но според мен все пак е по-добре да си честен. Иначе живееш в лъжа. - Претеглях думите си, подтиквах го да ми каже каквото исках да чуя, давейки нарастващия звън в ушите си.

- Защото помежду ви трябва да има доверие.

-Да.

Очите ми горяха. Мъчех се да дишам бавно, но ужасяващата реалност постепенно се избистряше в главата ми. Ник не говореше за мен. Разбира се, той никога не бе намекнал с нищо, че споделя чувства ми. Нито с една дума. Но какво тогава означаваха случайните докосвания, всички онези часове, които ми посвещаваше, многобройните ни излизания заедно? На практика аз бях прекарвала почти всеки ден или нощ от последните две години в неговата компания.

Ник гледаше към небето.

- Ей, виж там - вдигна ръка.

- Какво?

- Онази звезда. Арктур. Никога не съм я виждал толкова ярка.

Звездата наистина изглеждаше огромна и блестяща, с оранжев оттенък. Чувствах се толкова дребна, че ми идеше да изчезна.

- Е - попитах, стараейки се да звуча нормално. - За кого става въпрос? Обектът на твоите чувства?

Ник въздъхна тежко.

- Зийк.

Отначало помислих, че не съм чула добре. Обърнах се и го изгледах.

- Зийк. Зийк Санс?

Ник кимна.

- Смяташ ли, че е съвсем безнадеждно? - попита тихо. -Той също да ме обича?

Усещах лицето си безчувствено.

- Никога не си споделил нищо с мен - започнах. Гласът ми звучеше прегракнало. - Не съм знаела...

- Нямало е как да знаеш. - Той прокара ръка по челото си. -Не мога да сторя нищо, Пейдж. Знам, че бих могъл просто да потърся другиго, но не съм способен дори да започна да се оглеждам. За мен той е най-прекрасното нещо на света. Отначало смятах, че си въобразявам, но той е с нас вече цяла година. - Ник затвори очи. - Няма смисъл да се залъгвам. Наистина съм влюбен в него.

Не в мен. Просто останах да стоя в мълчание. Имах чувството, че някой напомпва наркоза във вените ми. Не бях аз тази, която обичаше.

- Мисля, че мога да му помогна. - В гласа му имаше неподправена страст. - Да се изправи пред миналото си. Да си спомни разни неща. Той е бил контактьор... мога да му помогна да чуе гласовете отново.

Щеше ми се аз да чувах гласове. Щеше ми се да чувах духове, за да слушам тях, а не него. Трябваше да съсредоточа всичките си усилия да не се разплача. Независимо какво се случеше тази вечер, аз не биваше, аз нямаше да плача. Проклета да бях, ако се разревях. Ник имаше пълното право да обича другиго. Защо не? Аз никога не бях обелила и дума за чувствата си. Трябваше да се радвам за него. Но една малка, тайна частица от мен винаги се бе надявала, че и той изпитва същото към мен - че вероятно само чака подходящия момент, за да ми го съобщи. Момент като този.

- Как ти се стори сънорамата му? - Ник ме гледаше, очакваше отговор. - Видя ли нещо?

- Само тъмнина.

- Тогава може и аз да опитам. Да му изпратя някой образ. -Той се усмихна едва. - Или просто да поговоря с него, като нормален човек.

- Така ще е най-добре. Да му кажеш. Кой знае, може да ти се усмихне късметът.

- Мисля, че и бездруго му се е струпало достатъчно. Освен това знаеш правилата. Никакво обвързване. Джаксън ще получи апоплектичен удар, ако разбере.

- Майната му на Джаксън. Това не е справедливо спрямо теб.

- Вече издържах цяла година, sôtnos. Ще издържа и още.

Гърлото ми се свиваше. Разбира се, той бе прав. Джаксън

никога не би допуснал връзка помежду ни. Дори ако Ник ме обичаше, нямаше начин да бъдем заедно. Но сега, когато мечтата ми бе разбита, истината ме гледаше право в лицето и аз с мъка си поемах дъх. Този мъж не беше мой. Никога не е бил, и независимо колко много го обичах, никога нямаше да бъде.

- Защо никога не си ми казал? - Аз сграбчих здраво парапета. - Искам да кажа... знам, че не е моя работа, но...

- Не исках да те тревожа. Имаш си достатъчно свои проблеми. Допусках, че Джаксън ще се заинтересува от теб, но той направо не те оставя на мира. Все още се отнася с теб като с лъскавата си нова играчка. Почти съжалявам, че те въвлякох в това.

- Не, не бива да говориш така. - Аз се обърнах и го хванах за ръката. - Ти ме спаси, Ник. Иначе рано или късно щях да полудея. Трябваше да знам, в противен случай винаги щях да се чувствам като аутсайдер. Ти ме накара да се чувствам част от нещо, всъщност част от много неща. Никога няма да мога да ти се отплатя.

Той ме изгледа озадачено.

- Изглеждаш така, сякаш ще се разплачеш.

- Не, няма. - Пуснах ръката му. - Виж, трябва да вървя. Имам среща.

Това беше лъжа.

- Пейдж, чакай. Не тръгвай още. - Ник ме улови за китката и ме придърпа обратно. - Разстроих те с нещо, нали? Какво казах?

- Не съм разстроена.

- Напротив. Моля те, постой още секунда.

- Наистина трябва да вървя, Ник.

- Никога не си ме оставяла, когато имам нужда от теб.

- Съжалявам. - Загърнах се по-плътно в якето си. - Щом искаш съвета ми, върни се обратно в квартирата и кажи на Зийк какво чувстваш. Ако има и зрънце здрав разум, останал под шапката си, той ще каже „да“. - Погледнах го с тъжна усмивка. - Знам, че аз бих го направила.

И тогава го видях в очите му. Първо объркване, след това недоверие и накрая смайване.

Той разбра.

- Пейдж... - започна.

- Късно е. - Аз се прехвърлих през парапета с треперещи ръце. - Ще се видим в понеделник, нали?

- Не, Пейдж, недей. Почакай.

- Ник. Моля те.

Той замлъкна, но очите му все още бяха широко разтворени. Спуснах се обратно по фасадата, оставяйки го да стои под луната. Едва когато стъпих на тротоара, дойдоха първите и единствени сълзи. Стиснах клепачи и вдъхнах вечерния въздух.

Не помнех как съм стигнала до 1-5. Може би съм взела метрото. Или съм вървяла пеша. Баща ми не ме очакваше и още не се беше върнал от работа. Застанах насред празния апартамент, взирайки се в небето през прозореца. За първи път откакто бях малка, съжалих, че нямам майка, сестра или поне приятелка - приятелка извън бандата. Но такова бе положението. Не знаех какво да правя, какво да чувствам. Какво би сторило едно незрящо момиче на мое място? Вероятно щеше да се заключи в стаята си за цяла седмица. Но аз не бях такова момиче, а и не бях скъсала с никого. Само с една мечта. Детинска мечта.

Върнах се мислено към дните си в училище, когато бях единствената зряща сред незрящите. Сюзет, една от малкото ми приятелки, се бе разделила с гаджето си през последната година в гимназията. Помъчих се да си спомня как бе постъпила. Във всеки случай, не се бе усамотила вкъщи. Какво беше направила? Да, сетих се. Беше ми изпратила съобщение, канейки ме да я придружа на нощен клуб. Искам да развея грижите си с танци, бе писала. Аз си измислих някакво оправдание, както винаги.

Е, сега щеше да е моята нощ. И аз щях да развея грижите си с танци. Щях да забравя, че това изобщо се е случвало. Да се отърва от тази болка. Съблякох се, взех душ, после изсуших и изправих косата си. Сложих си червило, грим и очна линия. Пръснах малко парфюм на шията си. Пощипнах бузите си, за да поруменеят. Когато бях готова, надянах черна дантелена рокля, сложих отворени обувки на висок ток и излязох от ’ апартамента.

Портиерът ме изгледа странно, докато минавах покрай него.

Взех такси. В Ийст Енд имаше едно долнопробно заведение, често посещавано от Надин, където през делничните дни сервираха евтин мекс, а понякога и истински, нелегален алкохол. Това бе пословично лош квартал, част от II-6, един от малкото, където зрящите можеха да се движат необезпокоявано - дори Жандармите не обичаха да ходят там.

На вратата пазеше едър тип в костюм и шапка, който ми махна с ръка да вляза.

Вътре бе тъмно и горещо. Помещението бе тясно, задушно, претъпкано с потни тела. По цялата дължина на едната стена имаше бар, предлагащ кислород и мекс. Посетителите бяха предимно незрящи, млади хипстъри с панталони от туид и ярки вратовръзки. Нямах представа какво правя тук, заобиколена от хора, подскачащи под звуците на оглушителна музика, но именно това исках - да бъда спонтанна, да се откъсна от реалния свят.

Бях прекарала девет години обожавайки Ник. Сега щях да отрежа всичко от раз. Нямаше да си позволя да спра и да изпитвам чувства.

Отидох до бара и се покачих върху една табуретка. Барманът ме огледа, но не ме заговори. Беше зрящ, провидец – не от най-приказливите. Но не след дълго привлякох и още нечие внимание.

В другия край на заведението имаше група младежи, вероятно университетски студенти. Естествено, всички бяха не-зрящи. Малцина ясновидци успяваха да се доберат до висше образование. Тъкмо се канех да си поръчам доза Аромакис, когато един от тях ме доближи. Деветнайсет или двайсетгодишен, гладко избръснат и леко загорял. Явно бе карал стажа си в друга цитадела, може би в Сционска Атина. Носеше каскет върху тъмната си коса.

- Здрасти - каза той, надвиквайки музиката. - Сама ли си тук?

Аз кимнах и той зае съседното място.

- Рубен - представи се кратко. - Мога ли да ти поръчам питие?

- Мекс - казах. - Ако не възразяваш.

- Ни най-малко. - Той даде знак на бармана, който явно го познаваше. - Един кървав мекс, Грешам.

Мъжът леко сбърчи чело, но запази мълчание, докато ми наливаше напитката. Това бе най-скъпият от алкохолните заместители, направен от череши, черно грозде и сливи. Рубен се наклони близко до ухото ми.

- Е, за какво си тук?

- Без конкретна причина.

- Имаш ли си приятел?

- Може би. - Не, нямах.

- Аз пък току-що скъсах с приятелката си. И когато влезе, си помислих... в общи линии, неща, които навярно не би трябвало да си мисля, виждайки красиво момиче да влиза в бар. Но после ми мина през ума, че щом си толкова красива, сигурно си имаш придружител. Прав ли съм?

- Не - отвърнах. - Сама съм.

Грешъм плъзна моя мекс по гладката повърхност на бара.

- Две лири, моля. - Рубен му подаде двете монети. - Да разбирам ли, че имате навършени осемнайсет, млада госпожице?

Показах му личната си карта и той се оттегли да бърше чашите си, но сегиз-тогиз ме поглеждаше, докато пиех питието си. Зачудих се какво ли го притеснява - външността, възрастта или аурата ми? Най-вероятно и трите.

Върнах се рязко обратно към реалността, когато Рубен се премести по-близо до мен. Дъхът му ухаеше на ябълки.

- Студентка ли си? - попита той.

-Не.

- С какво се занимаваш?

- Работя в кислороден бар.

Той кимна, отпивайки от чашата си.

Не бях сигурна как да действам. Да дам някакъв знак. Имаше ли знак? Взрях се право в него и прокарах върха на обувката си по крака му. Изглежда, подейства. Той хвърли поглед към приятелите си, които се бяха върнали към своето надпиване с шотове.

- Искаш ли да отидем някъде? - Гласът му бе нисък, дрезгав. Сега или никога. Кимнах с глава.

Рубен вплете пръсти в моите и ме поведе през тълпата. Грешъм ме наблюдаваше. Вероятно си мислеше, че съм голяма флиртаджийка.

Дадох си сметка, че не отиваме към тъмното ъгълче, което си представях. Насочвахме се към тоалетните. Поне така си помислих, докато не се измъкнахме през странична врата, водеща навън, към паркинга за персонала. Това бе тясна, правоъгълна площадка, побираща едва пет или шест коли. Явно той искаше уединение. Добре, значи целта му не бе единствено да се изфука пред приятелите си.

Преди да разбера какво става, Рубен ме притисна към мръсната тухлена стена. Лъхна ме мирис на пот и цигари. Втрещена го гледах как започва да разкопчава колана си.

- Чакай - казах. - Нямах предвид да...

- Хайде, стига. Просто ще се позабавляваме. А и не е като да изневеряваме на някого.

После ме целуна. Устните му бяха корави. Мокър език влезе в устата ми и усетих изкуствен аромат. Никога преди не бяха ме целували. Не бях сигурна, че ми хареса.

Той беше прав. Просто малко забавление. Естествено, че беше така. Какво можеше да се обърка? Нормалните хора се държаха по този начин, нали? Пиеха, вършеха щуротии, правеха секс. Тъкмо от това имах нужда. И Джаксън го разрешаваше - само без обвързване. Е, нямаше да се обвързвам. Никакви чувства. Като Елайза.

Разумът ми подсказваше да спра. Защо го правех? Как се бях озовала тук, в тъмното, с някакъв непознат? Това нямаше да докаже нищо, нямаше да спре болката. Само щеше да я направи по-лоша. Но Рубен беше вече на колене, повдигащ роклята нагоре към талията ми. Положи целувка върху голия ми корем.

- Толкова си красива.

Не се чувствах такава.

- Така и не ми каза името си. - Пръстите му се подпъхнаха под бельото ми. Аз потреперих.

- Ева - отвърнах.

Мисълта за секс с него ме отблъскваше. Не го познавах. Не го желаех. Но си рекох, че все още обичам Ник и това трябва да престане. Сграбчих Рубен за косата и притиснах устни към неговите. Той издаде глух звук и придърпа краката ми около себе си.

Прониза ме мимолетна тръпка. Никога не бях правила това преди. Не трябваше ли първият път да е нещо специално? Но вече нямаше връщане назад. Щях да стигна докрай.

Колебливата светлина на уличната лампа ме заслепяваше. Рубен опря длани върху тухлената стена. Нямах представа какво да очаквам. Беше вълнуващо.

А после болка. Експлозивна, зашеметяваща болка. Сякаш някой бе врязал жесток ъперкът в стомаха ми.

Рубен нямаше представа какво се бе случило току-що. Зачаках да ми мине, но напразно. Той забеляза напрежението ми.

- Добре ли си?

- Чудесно.

- За първи път ли ти е?

- Разбира се, че не.

Той изви глава към врата ми, целувайки ме от рамото до ухото. Но още щом помръдна, болката се върна отново, този път още по-силна, разкъсваща. Рубен се отдръпна.

- За първи път ти е - каза.

- Няма значение.

- Виж, не мисля, че трябва да...

- Хубаво - отблъснах го от себе си. - Тогава... просто ме остави. Не те искам. Не искам никого.

Тръгнах, залитайки, обратно към заведението, като пътьом смъквах роклята си надолу. Едва успях да стигна до тоалетната навреме, за да повърна. Стомахът и бедрата ми се гърчеха от конвулсии. Прегърнах чинията, като хлипах и се давех. Никога в живота си не се бях чувствала толкова глупава.

Спомних си за Ник. За всички онези години, които бях прекарала, мислейки за него, чудейки се дали някога ще се върне при мен. Представих си неговата усмивка, начина, по който ме гледаше, и разбрах, че всичко е безполезно. Не исках никой друг. Само Ник. Зарових лице в дланите си и заплаках.

26.Промяната

Интензивността на спомена ме обезсили за дълго време. Бях преживяла отново всяка подробност от онази нощ, до последното леко потрепване. Събудих се в пълен мрак, без да знам ден ли е, или нощ. От грамофона тихо се лееше песента „Да излъжеш е грях“39.

Имаше толкова много спомени, които можех да му покажа. Бях преживяла ирландските бунтове, смъртта на братовчед си, годините на унижения от сционските си съученички - и все пак му бях показала нощта, в която бях отхвърлена от любимия човек. Това изглеждаше толкова дребно и незначително, но беше единственият ми нормален, човешки спомен. Единственият път, когато се бях отдала на непознат. Първият и единствен случай, в който сърцето ми бе разбито.

Аз не вярвах в сърца. Вярвах в духове и сънорами. Те бяха онова, което имаше значение. От тях се изкарваха пари. Но онзи ден разби сърцето ми. И за първи път в живота си бях принудена да призная, че имам сърце, да призная неговата крехкост. То можеше да страда. Можеше да ме унижава.

Сега бях по-голяма. Вероятно се бях променила. Пораснала, станала по-силна. Не бях онова момиче на прага на зрелостта, отчаяно търсещо разбиране, някой, на когото да се осланя. То отдавна си бе отишло. Сега бях оръжие, инструмент за чужди кроежи. Не знаех кое от двете е по-лошо.

Над въглените в камината още играеха огнени езичета. Те хвърляха светлината си върху фигурата край прозореца.

- Добре дошла обратно.

Не отвърнах нищо. Лордът ме погледна през рамо.

- Хайде, давай - казах. - Все имаш някакъв коментар.

- Не, Пейдж.

Няколко секунди изминаха в тишина.

- Мислиш, че съм постъпила глупаво. Имаш право. - Сведох очи към ръцете си. - Аз... просто исках да...

- Да бъдеш забелязана. - Той доближи до огъня. - Мисля, че разбирам защо този спомен те засяга толкова дълбоко. Той е в основата на най-големия ти страх - че не представляваш нищо, като изключим дарбата ти. Това, че си сънебродница. Тя е онази част от теб, която разглеждаш като наистина ценна. С нея си изкарваш препитанието. Останалите части си изгубила в Ирландия. Сега разчиташ на Джаксън Хол, който се отнася към теб като към вещ. За него не си нищо повече от своя дух, обвит в малко плът - безценен дар в човешка опаковка. Но Ник Нигорд ти е показал повече от това.

Слушах го внимателно.

- Онази нощ ти е отворила очите. Разбирайки, че Ник обича другиго, си се изправила лице в лице с този страх - че никога няма те приемат като човешко същество, като сбор от съставните ти части, а само като екзотичен екземпляр. Не си имала избор, освен да се изявиш в друга светлина. Да намериш първия, който би те приел каквато си, без да знае нищо за сънебродницата. Това е всичко, което ти е оставало.

- Дори не си помисляй да ме съжаляваш - казах.

- Не те съжалявам. Но знам какво е чувството. Да те искат, само за да те използват.

- Това няма да се случи повече.

- Но твоята самота не ти донесе безопасност. Нали?

Отвърнах поглед встрани. Мразех факта, че той знаеше.

Че се бях разкрила пред него. Лордът дойде и седна до мен на леглото.

- Съзнанието на незрящия е като вода. Скучно, сиво, прозрачно. Достатъчно, за да поддържа живота, но само толкова. Докато това на зрящия е като масло - по-богато във всяко едно отношение. И подобно на маслото и водата, двете никога не могат да се смесят.

- Искаш да кажеш, че понеже е бил незрящ...

-Да.

Значи поне нямаше нищо нередно с тялото ми. Така и не събрах куража да отида на лекар след онази нощ. Сционските доктори бяха хладни и коравосърдечни по тези въпроси.

Хрумна ми нещо.

- Ако съзнанията на зрящите са като масло - изрекох, претегляйки думите си, - то какви са вашите?

За миг ми се стори, че няма да отговори. После, с плътен, кадифен полуглас, промълви една-единствена дума.

- Огън.

От нея по кожата ми полазиха мравки. Досетих се какво се получаваше, щом се съчетаеха масло и огън - експлозия.

Но не. Не можех да мисля за него по този начин. Той не беше човек. Това, че ме разбираше, нямаше никакво значение. Оставаше си моят наставник, оставаше си Рефаим. Всичко, което беше от самото начало.

Лордът обърна лице към мен.

- Пейдж, ти имаше и още един спомен. Преди да изгубиш съзнание.

- Какъв спомен?

- Кръв. В големи количества.

Поклатих глава, твърде уморена, за да разсъждавам.

- Вероятно е от случая на ливадата. Полтъргайстът, който ме нападна, преливаше от кървави спомени.

- Не, него го видях. В този имаше много повече кръв. Тя те заобикаляше отвсякъде, давеше те.

- Нямам представа за какво говориш.

И това бе самата истина. Наистина нямах.

Той ме погледна замислено.

- Поспи още малко - каза накрая. - Утре, щом се събудиш, насочи ума си към по-приятни неща.

- Например?

- Например как да избягаш от този град. Когато моментът настъпи, трябва да си готова.

- - Значи ще ми помогнеш? - Той пак не отговори и аз изгубих търпение. - Виж, показах ти всичко свое - живота си, спомените си. А все още нямам представа какви са намеренията ти. Какво искаш всъщност?

- Докато Нашира държи и двама ни във властта си, най-добре е да знаеш колкото се може по-малко. Така, ако отново те разпита, спокойно ще й кажеш, че не знаеш нищо по въпроса.

- Кой „въпрос“?

- Много си настойчива.

- Защо мислиш, че съм още жива?

- Защото си закалена на опасности. - Той постави ръце върху коленете си. - Не мога да ти разкрия мотивите си, но ако искаш, ще ти разкажа още малко за червеното цвете.

Предложението ме изненада.

- Звучи интересно.

- Позната ли ти е историята за Адонис?

- В сционските училища не преподават класика.

- Разбира се. Извини ме.

- Почакай. - Минаха ми през ума крадените книги на Джаксън. Той си падаше по митологията. Наричаше я възхитително незаконна. - Той не беше ли някакъв бог?

- Възлюбеният на Афродита. Прекрасен, млад, смъртен ловец. Тя била така запленена от неговата хубост, че предпочитала компанията му дори пред тази на другите богове. Според легендата нейният любовник, богът на войната Арес, така побеснял от ревност, че се превърнал в глиган и убил Адонис. Той умрял в ръцете на Афродита, а кръвта му се проляла по земята. Тогава тя, прегръщайки тялото му, поръсила върху нея нектар. И от петната поникнала анемонията - вечнозелено растение с краткотрайни цветове, обагрени в червено като самата кръв, а духът на Адонис, подобно на всички духове, бил изпратен да чезне в подземния свят. Зевс обаче, чувайки Афродита да ридае по младежа, се съжалил над нея и се съгласил Адонис да пребивава половината от годината сред живите, а другата половина - сред мъртвите. - Лордът ме погледна, - Ти помисли за това, Пейдж. за това, Пейдж. - Чудовища може и да не съществуват, но все пак под булото на вашата митология са скрити отделни зрънца истина.

- Не ми казвай, че вие сте богове. Не бих могла да понеса идеята, че Нашира е свята.

- Ние може да сме много неща, но светостта не е сред тях. - Той направи пауза. - Вече казах твърде много. Имаш нужда от почивка.

- Не съм уморена.

- Дори така да е, трябва да поспиш. Утре вечер искам да ти покажа нещо.

Отпуснах се на възглавниците. Настина бях капнала.

- Това не означава, че ти вярвам - казах. - Просто се опитвам.

- Не бих могъл и да искам повече. - Той потупа завивките. - Приятни сънища, малка броднице.

Не издържах повече. Обърнах се настрана и затворих очи, все още мислейки за богове и червени цветя.

Събудих се от звук на почукване. Небето отвън бе розово, като пропито с кръв. Лордът стоеше прав, с ръка върху полицата на камината. Очите му се стрелнаха към входа.

- Пейдж - прошепна. - Скрий се, бързо.

Скочих от леглото и се шмугнах към завесата, зад която имаше малка врата. Придърпах тежката драперия, оставяйки тясна пролука. Все още можех да виждам стаята.

Ключалката прищрака и в светлината на камината се появи Нашира. Явно имаше собствен ключ за кулата. Лордът коленичи, но не изпълни ритуала. Тя прокара пръсти по леглото.

- Къде е момичето?

- Спи.

- В нейната стая ли?

-Да.

- Лъжец. Тя спи тук. Чаршафите миришат на нея. - Голите й пръсти сграбчиха брадичката му. - Наистина ли искаш да вървиш по този път?

- Не те разбирам. Аз мисля единствено и само за теб.

- Може би. - Хватката й се стегна. - Веригите в тъмницата още висят. Знай, че няма нито за миг да се поколебая да те пратя отново там. Сезон на костите XVIII няма да се повтори. Ако това стане, ничий живот няма да бъде пощаден. Нито дори твоят. Не и този път. Разбираш ли ме? - Когато той не промълви, тя го зашлеви силно през лицето. Аз трепнах. - Отговори ми.

- Имах двайсет години, за да размишлявам над безрасъдството си. Ти беше права. На хората не може да се вярва.

Последва кратка тишина.

- Радвам се да го чуя. - Гласът й стана по-мек. - Всичко ще се подреди. Скоро ще заживеем заедно в тази кула и ти ще можеш да изпълниш обета си към мен.

Първо шамари, а после нежности. Тази жена беше луда.

- Да разбирам ли - рече Лордът, - че времето на 40 е изтекло?

Замръзнах, цялата в слух.

- Тя е готова. Разбрах, че в цитаделата е обладала 12. Братовчедка ти ми каза. - Пръстът й го поглади под брадичката. -Добре си се погрижил да развиеш дарбата й.

- Заради моята господарка - вдигна поглед той. - Насаме ли ще й я отнемете, или ще покажете пред цял Сцион великата си мощ?

- Все едно. Важното е, че най-сетне ще мога да бродя в съзнанията. Да нахлувам в тях, да ги обладавам. И всичко благодарение на теб, мой скъпи Арктур. - Тя постави малко шишенце на камината и тонът й отново стана хладен. - Това ще е последната ти доза амарант до Двестагодишнината. Имаш още малко време да размислиш върху белезите си. Да прецениш дали е по-добре да гледаш към бъдещето, или към миналото.

- Ще премина през всяко изпитание заради теб.

- Няма да се наложи да страдаш още дълго. Скоро ще получим своето щастие. - Тя се обърна. - Грижи се добре за нея, Арктур.

Вратата се захлопна.

Лордът се изправи. За миг не бях сигурна какво ще направи. После замахна с юмрук и строши една стъклена урна. Качих се и легнах в стаята си, заслушана в тишината.

Той не беше мой враг. Не и такъв, за какъвто го бях смятала. Тя бе казала, че ще го върне в тъмницата. Доказателство, че е бил замесен в Сезон на костите XVIII. Доказателство за измяната му. Това бе имал предвид Тубан, заплашвайки Теребел. Те са се опитали да ни помогнат и са били наказани. Избрали са грешната страна. Губещата страна.

Въртях се в леглото с часове. Не ми излизаше от ума техният разговор, това как го бе ударила. Как го бе накарала да коленичи. И как възнамеряваше скоро, много скоро да се отърве от мен. Изритах завивките и останах да лежа в тъмното с отворени очи. Едва сега, след толкова време, осъзнавах истината. Лордът бе на моя страна.

Мислех за белезите по гърба на Теребел, онези, които Тубан Саргас бе споменал като намек за жестокостта. Той и неговото семейство бяха белязали нея и Лорда. Нещо ужасно се бе случило в Катедралата след онзи ден, Ноемврийския празник през 2039-а. Не познавах Теребел, но тя бе спасила живота ми и аз й бях длъжница. А също и на Лорда, задето се грижеше за мен.

Ако имаше нещо, което не можех да понасям, това бе да съм задължена някому. Но следващия път, когато ме заговореше, щях да се държа различно. Да го изслушам. Аз седнах. Не, не следващият път - още сега. Трябваше да говоря с него. Единственият ми шанс бе да му се доверя. Нямаше да умра тук. Трябваше да разбера, веднъж и завинаги, какво иска Арктур Месартим. Дали е склонен да ми помогне.

Станах от леглото и отидох в стаята му. Беше празна. Отвън от черните облаци се лееше дъжд. Старинният часовник удари четири сутринта. Върху писалището имаше бележка.

Отивам в параклиса. Ще се върна преди изгрев.

По дяволите съня. Стига толкова игрички и недомлъвки. Нахлузих ботушите си и излязох от кулата.

Отвън виеше вятър. Под колоните се зададе пазач и аз го изчаках да отмине. Грохотът в небето и тъмнината ми даваха укритие, позволяваха ми да се движа незабелязано. Но над тях и плющенето на дъжда се извисяваше и друг звук - музика. Последвах го през галерията, докато стигнах до огромна открехната порта. Зад нея се криеше малък параклис, отделен от останалата сграда с орнаментна каменна стена. Забелязах потрепващи пламъчета на свещи. Вътре някой свиреше на орган. Мелодията отекна в ушите ми, в самите ми гърди.

Влязох и се изкачих по няколкото стъпала, докато видях органа в дъното. На пейката пред него, с гръб към мен, седеше Лордът. Акордите резонираха през редовете от тръби, стигащи до тавана, изпълваха цялото помещение, издигаха се далеч над него. Мелодия, изпълнена с нетърпима жал. Никой не можеше да свири така, без да влага някакво чувство.

Музиката спря и той обърна глава, без да промълви нищо. Доближих се и седнах до него. Останахме така в мрака, разсейвай само от свещите и от неговите очи.

- Не трябваше ли да спиш?

- Спах достатъчно. - Докоснах с пръсти клавишите. - Не знаех, че Рефаимите умеят да свирят.

- С годините сме се научили да подражаваме.

- Това не беше подражание. Беше самият ти.

Настъпи дълга тишина.

- Дошла си да ме помолиш за свободата си - каза той накрая. - Това искаш, нали?

-Да.

- Естествено. Може да не ми повярваш, но и аз самият копнея за нея повече от всичко на света. Това място ме изпълва с желание за пътешествия. За твоята жар, за гледките, които ти си видяла. И все пак, вече двеста години откак съм пристигнал, все още съм тук. Същият пленник, макар и дегизиран като крал.

Ако не за друго, поне за това можех да му съчувствам.

- Веднъж ме предадоха. В навечерието на Ноемврийския празник, когато въстанието на Сезон на костите XVIII трябваше да започне, един човек реши да ни издаде. В замяна на свободата си пожертва всички останали в този град. - Той ме погледна. - Сега разбираш защо Нашира не се чувства заплашена от нов бунт. Смята, че сте твърде големи егоисти, за да действате единно.

Наистина разбирах. Какво ли бе да планираш свободата на хората, само за да ги видиш как после хапят ръката, вдигнала се в тяхна защита. Нищо чудно, че не ми се бе доверил, че се бе държал така студено.

- Но ти, Пейдж, ти си заплаха за нея. Тя знае, че си една от Седемте печата, че си Бледата бродница. Имаш силата да разпространиш духа на синдиката в този град. А тя се бои от него.

- Няма причина да се бои. Това е просто сбирщина от дребни престъпници и интриганти.

- Всичко зависи от водачите му. Той има потенциала да се превърне в нещо много по-голямо.

- Синдикатът съществува заради Сцион - казах аз. - А Сцион съществува заради Рефаимите. Вие сами сте създали врага си.

- Давам си сметка за иронията. Също както и Нашира. -Той се обърна с лице към мен. - Затворниците от Сезон на костите XVIII въстанаха, защото бяха организирани. Притежаваха сила и солидарност. Трябва да възкресим тази сила. И този път не бива да се проваляме. Аз не бива да се провалям.

Не отвърнах нищо. Мина ми през ум да докосна ръката му, която се намираше върху клавиатурата, на сантиметри от моята.

В крайна сметка не поех този риск.

- Искам да се махна - казах. - Нищо друго. Да се върна в цитаделата, вземайки със себе си колкото се може повече хора.

- Тогава целите ни са различни. Ако ще си помагаме един на друг, трябва да ги сближим.

- Какво искаш ти?

- Да ударя Саргас. Да им покажа какво означава да се боиш.

Помислих си за Джулиан. За Фин. А също и за Лис, която бавно се превръщаше в незряща.

- И как смяташ да го направиш?

- Имам една идея. - Погледът му срещна моя. - Бих искал да ти покажа нещо, ако не възразяваш.

Понечих да отговоря, но замлъкнах. Бледозелените му очи придобиха по-различен оттенък. Бях достатъчно близо, за да усетя топлината му.

- Мога ли да ти вярвам?

-Да.

- Тогава ела с мен.

- Къде?

- Да посетим Майкъл. - Той се изправи. - В северния край на големия двор има една изоставена сграда. Стражите не бива да ни виждат.

Това вече звучеше интригуващо. Аз кимнах.

Последвах го към изхода на параклиса. Лордът надникна под колонадата, оглеждайки се за пазачи. Такива не се забелязваха.

Той махна с ръка. Един витаещ наблизо призрак се понесе към него, а после се втурна напред по прохода, гасейки фенерите. В сгъстяващата се тъмнина ръката му улови моята. Трябваше да подтичвам, за да следвам широките му крачки. Отминахме галерията и излязохме на чакълеста пътека. Изоставеното здание изглеждаше също така застрашително, както останалите. На фона на бледото предутринно небе видях серия от арки, правоъгълни прозорци с решетки и фронтон с гравиран върху него пръстен. Щом стигнахме, Лордът извади от ръкава си ключ и отвори прогнилата врата.

- Какво е това място? - попитах.

- Убежище.

Той влезе и аз пристъпих подир него, затваряйки вратата. Лордът дръпна резето. Вътре бе тъмно като в рог. Очите му хвърляха меки отблясъци по стените.

Навремето тук е имало винарски изби- каза, докато вървяхме. - Отне ми години, докато ги разчистя. Като господар на тази резиденция, можех да забраня достъпа до която сграда пожелая. Тази тук е достъпна само за неколцина избрани. Майкъл е сред тях.

- Кои са останалите?

- Знаеш кои.

Белязаните. Аз потреперих. Това бе тяхното убежище, техният сборен пункт. Той отвори малка врата в стената. Зад нея започваше тесен коридор.

- Влез вътре.

- Какво има там?

- Някой, който ще ти помогне.

- Мислех, че това ще си ти.

- Хората в този град никога няма да се доверят на един Рефаим да ги води. Ще решат, че е някакъв номер, както направи и ти. Задачата се пада на теб.

- Но ти си ги водил преди.

Лордът Отвърна поглед.

- Върви. Майкъл те чака.

Челото му помрачня. Зачудих се колко ли години подготовка бяха отишли нахалост при предния опит.

- Този път може да е различно - казах.

Той не отговори. Очите му бяха мътни, а кожата му леко сияеше. Липсата на амарант оказваше своето влияние.

Като видях, че нямам друг избор, навлязох в тесния хладен тунел. Лордът затвори вратата след нас.

- Продължавай да вървиш.

Подчиних се. Щом стигнах до края, една тънка ръка сграбчи моята. Обърнах се и видях Майкъл, с озарено от свещ лице. Лордът също излезе от прохода.

- Хайде, покажи й, Майкъл. Това е твое дело.

Младежът кимна и ме покани със знак да го последвам.

Пристъпих напред в тъмнината. Той щракна един ключ, при което светна лампа, разкривайки голямо подземно помещение. Озърнах се за момент, мъчейки се да установя кое ми се струва толкова странно. И изведнъж се сетих.

- Електричество - възкликнах. - Но нали тук няма ток. Как си успял...? - Майкъл се усмихваше.

- Официално електричество има само в една от резиденциите - Бейлиъл - обади се Лордът. - Там се извършва координацията между червеноризците и Уестминстърското архонтство по време на Сезоните на костите. Затова в нея е прокарана модерна инсталация. За щастие, същото важи и за „Магдалена“.

Майкъл ме отведе в един ъгъл, където под кадифена покривка се очертаваше широк, правоъгълен предмет. Той дръпна покривката и аз ахнах. Това бе най-съкровеното му притежание - компютър. Ужасно остарял модел, може би от около 2030-та, но все пак компютър. Контакт с външния свят.

- Открадна го от Бейлиъл - каза Лордът със сянка от усмивка на устните. - И в крайна сметка успя да установи връзка със сателитните комуникации на Сцион.

- Ти си бил истински магьосник, Майкъл. - Аз седнах пред компютъра. Младежът си позволи свенлива усмивка. - И за какво го ползваш?

- Не рискуваме да пускаме твърде често електричеството, но все пак проследихме развитието на Сезон на костите XX.

- Може ли да видя?

Майкъл се приведе над рамото ми и щракна върху един файл с наименование МАХОНИ, ПЕЙДЖ ЕВА, 07-МАРТ-59. Оказа се видео, заснето от хеликоптер. Камерата показа лицето ми в едър план. Аз спринтирах по един покрив и щом стигнах до ръба, скочих. Разстоянието изглеждаше невъзможно голямо и за миг дори затаих дъх - но момичето от екрана се справи. Чу се викът на пилота: „Стреляйте с флукс!“. Последва петнайсетметрово падане, при което раницата ми се закачи за опънато въже за пране. Аз увиснах от него като дрипа. Операторът на НОБ се прехласна от смях. „Да ме вземат мътните, малката кучка наистина извади късмет.“

И това беше всичко.

- Колко мило - казах.

Майкъл ме потупа по рамото.

- Останахме разочаровани, че не им се изплъзна - рече Лордът, - но в същото време и облекчени, задето оцеля.

Повдигнах вежда.

- Значи сте се събрали с приятели да гледате шоуто?

- В известен смисъл.

После стана и закрачи из подземието.

- Какво искаш да направя? - попитах.

- Давам ти възможност да повикаш помощ. - Погледнах го въпросително и той добави: - Обади се на Седемте печата.

- Не. Нашира ще ги пипне. Тя иска Джаксън. И дума да не става да го доведа тук.

Лицето на Майкъл се издължи.

- Тогава поне им съобщи къде си - каза Лордът. - В случай че нещо се обърка.

- Кое да се обърка?

- Бягството ти от затвора.

- Моето бягство от затвора?

- Да. - Той се наведе към мен. - Нали ме попита за влака. По случай Двестагодишнината с него пристига голяма сционска делегация. А после се връща обратно в Лондон.

Едва повярвах на ушите си.

- Отиваме си у дома. - Трябваше ми известно време да осъзная мисълта. - Кога?

- Вечерта на първи септември. - Лордът приседна върху едно от буретата. - Ако не желаеш да се свързваш със Седемте печата, пак може да използваш тази стая, за да кроиш плановете си. Те ще трябва да са по-добри от моите, Пейдж. Използвай наученото в синдиката. - Той ме погледна право в очите. - Предният път аз допуснах грешка. Смятахме да атакуваме Саргас през деня, когато по-голямата част от града спи. Благодарение на предателя те ни очакваха - но дори да не беше така, щяха лесно да проследят движенията ни чрез етера. Затова сега трябва да ударим по време на усилена етерна активност, когато вниманието им е отвлечено другаде. И когато способността им за ответни действия е ограничена от нуждата да покажат фасада на благоприличие и контрол. Какъв по-добър случай за това от Двестагодишнината?

Неволно закимах с глава.

- А между другото - казах, - не пречи да изкараме акъла и на някой и друг сционски големец.

- Именно. Дотогава чувствай се тук като у дома си. Компютърът съдържа подробни карти на Шеол I, по които да съставиш маршрута си. Стигнеш ли до ливадата навреме, ще можеш да хванеш влака за Лондон.

- Кога тръгва той?

- Все още не знам. Гледам да не задавам твърде много въпроси, но Майкъл слухти наоколо. Скоро ще разберем.

- Каза, че целите ни се различавали. Значи искаш още нещо.

- Да. Сцион вярва, че сме твърде могъщи, за да бъдем унищожени. Че нямаме слаби места. Искам да им покажеш, че грешат.

-Как?

- Отдавна подозирам, че Нашира смята да те убие навръх Двестагодишнината. И да вземе твоята дарба. Има един много прост начин да я унижиш. - Той сложи пръсти под брадичката ми и я повдигна. - Спри я.

Взрях се внимателно в него. Очите му бяха меки, замъглени.

- Ако го направя - казах, - ще си поискам услугата, която ми дължиш.

- Слушам те.

- Лис. Не мога да я извадя от вцепенението й. Намерих карти, но тя може да не ги приеме. Трябва ми... - Гърлото ми се стегна. Насилих се, за да изрека следващите думи. - Трябва ми твоята помощ.

- Приятелката ти се намира в духовен шок от дълго време. Ще е нужен амарант, за да се възстанови.

- Знам.

- Но Нашира ограничи запаса ми от него.

- Имаш последния си флакон - казах, без да отмествам поглед.

Лордът седна до мен. Давах си сметка какво искам. Здравето му зависеше от амаранта.

- Питам се, Пейдж... - забарабани с пръсти по коляното си той. - Ти не искаш да водиш приятелите си тук. Но ако сега ти предложа свободата ти - ще я вземеш ли при положение, че това би означавало да оставиш Лис?

- Това предложение ли е?

- Може би.

Знаех защо ми задава въпроса. Изпитваше ме, искаше да провери дали съм достатъчно егоистична, за да зарежа някой в нужда.

- Рискът за мен е висок - продължи Лордът. - Ако някой ме издаде на Саргас, ще бъда сурово наказан, задето съм помогнал на човек. Но ако ти се съгласиш да останеш още малко - да поемеш риска заради мен и своите хора, то и аз ще сторя същото за нея. Това е сделката, която ти предлагам.

Признавам, че се поколебах. За един ужасяващ момент се изкуших да забравя за Лис и да грабна свободата си. Да се върна в Лондон, да оставя това място зад гърба си и никога повече да не се обърна. Но после у мен бързо се надигна гореща вълна на срам. Затворих очи.

- Не - казах. - Искам да помогнеш на Лис.

Усещах погледа му върху себе си.

- В такъв случай ще й помогна.

В бараката се бе събрала малка група от харлита. Общо петима клечаха в студа, сгушени един до друг. Сирил и Джулиан бяха сред тях. Дъждът се процеждаше през дрипите, с които бяха запушили пролуките на тавана.

Лис се намираше в духовен шок от твърде дълго време, за " да се възстанови. Единственото, което можеха да сторят, бе да бдят мълчаливо край леглото й. Ако оживееше, щеше да бъде незряща сянка на предишното си аз. Ако умреше, един от тях щеше да изрече тренодията, за да прогони духа й извън досега на нейните мъчители. И в двата случая щяха да изгубят своята най-любима изпълнителка - Лис Саймор, момичето, което никога не падаше.

Когато Лордът се появи, придружен от мен и Майкъл, те отстъпиха встрани. Разнесе се уплашен шепот. Сирил се свря в един ъгъл с разширени очи. Останалите просто гледаха. Защо кръвният консорт, дясната ръка на Нашира, бе дошъл тук? Защо смущаваше сетните часове на болната?

Единствено Джулиан не помръдна.

- Пейдж?

Сложих пръст върху устните си.

Лис лежеше на пода, покрита с мръсни завивки. В косите й бяха вплетени копринени нишки, символ на надежда и късмет. Джулиан сграбчи ръката й, без да откъсва очи от натрапника.

Лордът коленичи до нея. Челюстта му бе стисната, но той не издаваше болката си.

- Пейдж, амарантът.

Аз му подадох флакончето. Последното. Неговата заветна доза.

- Картите - каза той. Подадох му и тях. - И ножа. - Майкъл измъкна изпод дрехата си ножа с черна дръжка. Извадих го от ножницата и го положих в ръката на Лорда. Още шепот. Джулиан ме гледаше напрегнато.

- Довери ми се - промълвих тихо.

Той преглътна.

Лордът отвори амаранта. Изтръска няколко капки върху облечения си в ръкавица показалец и разтри маслото по устните и под носа на Лис. Джулиан не пускаше хладните й длани, макар да не даваха никакви признаци на живот. Лордът сложи по малко амарант и върху слепоочията й, след което запуши шишенцето и ми го подаде. Хвана ножа за острието и го протегна към Джулиан.

- Убоди й пръстите.

- Какво?

- Трябва ми кръвта й.

Джулиан ме погледна. Аз кимнах и той улови здраво дръжката.

- Съжалявам, Лис - каза, след което докосна с върха на ножа всеки един от пръстите й. От тях избиха малки алени капки. Лордът кимна.

- Пейдж, Майкъл, разпръснете картите.

Двамата се подчинихме, подреждайки новото тесте в полукръг. Той хвана китката на Лис и я придвижи над тях, оставяйки кървава следа по изображенията.

После избърса ножа с парче плат. Свали лявата си ръкавица и стисна юмрук около него. Всички ахнаха. Рефаимите никога не сваляха ръкавиците си. Имаха ли изобщо ръце? Да, имаха. Неговата беше голяма, с белези по кокалчетата. Настъпи ново ахване, когато Лордът прокара острието по дланта си и разряза кожата. От раната бликна ектоплазма, замъглявайки възприятието ми. Той протегна ръка и остави няколко капки да паднат върху всяка карта. Точно както Афродита бе напръскала с нектар кръвта на Адонис. Усетих как в стаята се събират духове - привлечени към картите, към Лис, към Лорда. Те оформиха триъгълник, пролука в етера. Той отваряше врата. Накрая сложи обратно ръкавицата си, събра тестето и го подреди. Постави го над разголеното деколте на Лис така, че да докосва кожата, и положи ръцете й върху него.

- И от кръвта на Адонис - рече - дойде живот.

Лис отвори очи.

27.Годишнината

Първи септември 2059. Двеста години, откакто рой странни светлини бе прекосил небето. Двеста години, откакто лорд Палмерстън бе сключил своята сделка с Рефаимите. Двеста години, откакто инквизицията бе обърнала поглед към ясновидството. И най-важното, двеста години от основаването на Шеол I, с неговата велика традиция на Сезона на костите.

Пред мен стоеше момиче, наблюдавайки ме от позлатеното огледало. Страните му бяха хлътнали, челюстта - стисната. Все още се изненадвах, че това хладно, сурово лице е моето.

Бях облечена в бяла рокля, с ръкави до лактите и квадратно деколте. Еластичният плат прилепваше към онова, което бе останало от фигурата ми. Макар Лордът да ме хранеше според възможностите си, продуктите невинаги бяха в изобилие, а да търси още, означаваше да си навлече подозрения. През останалото време бях на чорба и сухар заедно с харлитата.

Нашира не ме бе канила на повече пиршества.

Пригладих гънките на роклята. Специално за церемонията ми бе оказана милостта да сменя жълтия цвят. Знак на добра воля, според Нашира. Аз обаче знаех истинската причина. Отивах подготвена. На врата ми висеше скрит медальонът, подарен от Лорда. Не го бях носила от седмици, но тази вечер можеше да се окаже от полза. В една от белите ми, високи до глезена боти, бе затъкнат малък нож. Едва ходех в тях, но Рефаимите държаха да изглеждаме добре - горди и силни, а не повехнали и слаби.

В тихата стая гореше свещ. Лордът се бе отправил заедно с другите Рефаими да посреща делегацията. На грамофона заварих подпряна бележка. Седнах на бюрото му и прокарах пръсти по мастилото.

Моментът настъпи. Ще ме намериш в Кметството.

Хвърлих я върху тлеещата жарава. Напипах ръчката на грамофона в тъмното и поставих иглата върху плочата. Това щеше да е последният път, когато го слушах. Независимо какво се случеше тази вечер, никога повече нямаше да се върна в Кулата на основателите.

Меки, кадифени гласове изпълниха стаята. Проверих името на песента. „Ще се прибера у дома“40. Да, точно така. Ако всичко вървеше по план, до сутринта щях да съм си у дома. Бях се наситила да гледам мизерия и да наричам хората „харлита“. Да виждам как Лис яде помия и мухлясал хляб, защото няма с какво друго да преживява. Бях се наситила на червеноризци и Емити, и на това да ме наричат 40. Беше ми дошло до гуша от цялото това проклето място и от всички в него. Не можех да изтърпя и една нощ повече.

Нещо прошумоля върху килима. Коленичих пред прага и взех хартийката, мушната под вратата.

Бележките на Лорда ми бяха дали идеята. Бях насърчила Джулиан да организира група от куриери, подобни на тези, които Джаксън имаше в цитаделата, за да държи хората в резиденциите в течение на събитията.

Орфей се справи. Всичко е готово.

Лъки

Позволих си лека усмивка. Съобщението идваше от Феликс. Бях му заръчала да използва псевдоним за доставките си. Орфей пък наричахме Майкъл.

Не ни костваше особени усилия да убедим Дъкет да впрегне уменията си в наша полза. Като го заплашихме, че ще издадем малкото му свърталище на Нашира („О, не, моля ви, смилете се над клетия старец!“), Джулиан и аз го накарахме да приготви изненада за червеноризците. Нещо, което да забави реакциите им, докато ние действаме срещу Рефаимите. След като помрънка малко, той се подчини („Няма да ви се размине, хубаво да знаете, ще ви накълцат на парчета като предишните!“). Прах от лилава богородичка, примесен със сънотворни хапчета. Перфектно.

Щом приключи, изтрих паметта му с малко от собствената му бяла богородичка. Нямах доверие на страхливците.

Дадохме сместа да Майкъл и той с радост се нае да подправи с нея виното на червеноризците по време на пиршеството им преди честването на Двестагодишнината. Ако всичко вървеше по план, никой от тях нямаше да е годен за съпротива.

Надзърнах през прозореца. Сционските емисари бяха пристигнали в осем, официално пременени и ескортирани от въоръжени Жандарми. Тези мъже и жени щяха да станат свидетели на подписването на новото споразумение, Великия териториален акт. Той позволяваше на Рефаимите да основат нов контролиран град в Париж, първия извън пределите на Англия. Шеол II.

Сцион вече нямаше да бъде империя в зачатък. Той щеше да се роди за живот.

И това беше само началото. Ако Рефаимите съберяха всички зрящи под ключ в наказателни колонии, останалата част от човечеството нямаше да има с какво да им се опълчи. Етерът бе единственото ни оръжие. Ако никой не умееше да си служи с него, се превръщахме в безропотно стадо. Всички до един.

Но сега не ми беше до това. Целта ми бе да се върна обратно в Севън Дайълс. В престъпния синдикат. При моята банда. При Ник. В този момент не желаех нищо друго на света.

Грамофонът продължаваше да свири. Седнах на писалището, гледайки луната през прозореца. Тя бе наполовина пълна. Звезди нямаше.

Лис, Джулиан и аз бяхме прекарали последните няколко седмици в сеене на семената на бунта из града. Използвахме тайната къща на Лорда за свое убежище. Тук Сухаил и Надзирателят нямаше как да ни открият. Лис, възстановена напълно от травмата си и изпълнена с нова решимост да оцелее, агитираше активно сред харлитата. Отначало страхът още я владееше, но една вечер най-сетне се прекърши.

- Не искам да живея повече така - каза. - А и не мога да те спра да се бунтуваш. Нека просто го направим.

И ние го направихме.

Повечето бели туники и развлекатели се съгласиха да ни помогнат. Онези, които бяха видели Лорда да изцелява Лис, действаха по-уверено, знаейки, че могат да разчитат на известна рефаимска подкрепа. Ден след ден събирахме запаси и ги криехме на предварително уговорени места. Няколко харлита се възползваха от загубата на паметта на Дъкет и опразниха от магазина му кибрита и горивните материали. Двама смелчаци дори се опитаха да проникнат в Катедралата, но безуспешно -сигурността бе силно затегната, откак Краз бе открит мъртъв. Трябваше да разчитаме на по-оскъдни източници. Разполагахме само с няколко огнестрелни оръжия, но те не ни и трябваха, за да убиваме.

Никой освен мен, Джулиан и Лис нямаше представа откъде тръгва влакът. Твърде рисковано бе да го споменаваме пред останалите. Те знаеха само, че ще има сборен пункт за бягство. Сигнална ракета щеше да обозначи мястото.

Станах от писалището. През отворената врата на банята мярнах отражението си в огледалото. Приличах на порцеланова кукла, но можеше да бъде и по-зле. Можеше да приличам на Айви. Последния път, когато я видях, тя крачеше подир Тубан заедно с някакво момче, толкова мръсна и изпосталяла, че едва я познах. Но не плачеше. Само вървеше мълчаливо. Учудих се, че изобщо е жива след случката в Катедралата.

Лордът не бе допуснал с мен да се случи същото. С приближаването на септември той все повече се затваряше в себе си. Предполагам, изпитваше страх. Страх, че и това въстание ще се провали като предишното. Понякога долавях и друго чувство, което тълкувах като гняв. Гняв, че ще ме загуби. Ще загуби битката срещу Нашира.

Тръснах глава, прогонвайки мислите. Лордът просто искаше да съхрани дарбата ми, както и всички останали.

Нямаше смисъл да протакам повече. Трябваше да вървя. Отидох до грамофона и го навих още веднъж. Това, че музиката продължаваше да свири, ми действаше някак успокояващо — каквото и да се случеше навън, песента щеше поне още малко да изпълва празната стая. Затворих след себе си вратата на кулата.

Нощната портиерка току-що бе застъпила на смяна. Косата й бе вдигната на пригладен кок на тила, а на устните си имаше розово червило.

- ХХ-40 - каза тя. - Трябва са бъдеш в Кметството след десет минути.

- Да, знам. Благодаря ти. - Сякаш Надзирателят не ми го бе повторил сто пъти.

- Заръчаха ми да ти напомня инструкциите за вечерта. Забранено ти е да говориш с посланиците и другите сционски гости, освен ако не си придружена от Рефаим. Забавата започва в единайсет. Ти ще излезеш на сцената след представлението.

- На сцената?

- О, момент... - Тя провери в книгата си. - Съжалявам, това съобщение не беше за теб.

- Наистина? - опитах се да надзърна, но тя закри страницата с лакът.

- Добър вечер.

Вдигнах очи. Беше Дейвид. Гладко избръснат и пременен в костюм и червена вратовръзка.

Стомахът ми се сви. Дейвид не изглеждаше упоен. Майкъл трябваше да се е справил, длъжен беше да се справи.

- Изпратиха ме да те съпроводя до Кметството - предложи ми ръката си той. - Кръвният суверен те очаква там.

- Нямам нужда от придружител.

- Те смятат иначе.

Даже не заваляше думите. Дори не бе докоснал бъркоча на Дъкет. Без да го улавям подръка, минах покрай него и тръгнах надолу по улицата. Това не беше добро начало.

Пътят до Кметството, което се намираше недалеч от Катедралата, бе празнично осветен с фенери. На самата церемония бяха поканени зрящите, достигнали до червена или розова туника, както и някои особено талантливи харлита. Нашира бе оповестила това като награда за доброто им поведение. Щеше да им бъде разрешено да се хранят и да танцуват заедно с гостите. В замяна трябваше ясно да подчертаят, че не само им харесва да се занимават с наставниците си, но и че са изпълнени с благодарност за своята „рехабилитация“. Че са във възторг да стоят скрити от обществото във воняща наказателна колония, а Емити да късат крайниците им.

Повечето дори нямаше нужда да се преструват. Карл бе щастлив. Всички червеноризци бяха щастливи. В този затвор бяха намерили своето място - те, но не и аз. На всяка цена щях да се махна от тук.

- Това с виното беше добър номер - подхвърли Дейвид.

Не се осмелих да го погледна.

- Твоето момче беше попрекалило. Познавам отдалеч миризмата на регал. Но не се тревожи - при повечето от останалите подейства. И през ум не ми е минавало да ти провалям изненадата.

Две харлита претичаха запъхтяно покрай нас, носейки рула от парцали. Те се шмугнаха в уличката, разделяща старата църква от Резиденцията на Сюзерена. Това бе тяхната задача. Да напоят парцалите с газ и да ги запалят. Идеята да се предизвика пожар в централните здания бе на Джулиан. Той се оказа дяволски добър тактик. Огънят щеше да отвлече вниманието, оставяйки свободни улиците на север, към ливадата. Това трябваше да се случи малко след полунощ, когато членовете на делегацията вече бяха леко поуморени.

- Не вярвам да се застоят до по-късно от два през нощта - бе казал Джулиан. - Започнем ли към дванайсет, ще имаме достатъчно време да поемем нещата в свои ръце. А и по-добре да подраним, отколкото да закъснеем. - Аз нямах никакви възражения. Това се вписваше идеално в плана. Но ето че сега имаше вероятност досетливият червеноризец до мен да провали всичко.

- Каза ли на някого? - попитах.

- Нека ти дам малко храна за размисъл - отвърна той, пренебрегвайки въпроса ми. - Мислиш ли, че на Сцион му харесва да играе по свирката на Рефаимите?

- Разбира се, че не.

- Но вярваш на Нашира, когато ти казва, че държавата е под неин контрол. Не ти ли минава през ума, че все на някого в сционската история ще му е хрумнало да им се опълчи?

- Накъде биеш?

- Просто ми отговори.

- Не биха посмели. Твърде много се боят от Емитите.

- Може би си права. А може би в главите на Архонтството все пак е останало зрънце здрав разум.

- Какво означава това? - попитах. Като не получих отговор, застанах пред него. - Какво общо има Архонтството с това, по дяволите?

- Всичко - отстрани ме от пътя си той. - Но не си тормози главицата повече, улична принцесо. Грижи се за своето бягство.

Преди да успея да кажа нещо повече, той мина през викторианското преддверие и се изгуби от погледа ми, смесвайки се с тълпата. Стиснах зъби. Последното, което ми трябваше, бе един неуправляем червеноризец наоколо, още повече толкова потаен като Дейвид. Той може да твърдеше, че мрази Рефаимите, но по нищо не личеше да харесва и мен. Само ако споменеше пред Нашира за виното, тя веднага щеше да разплете останалото.

Вътрешността на Кметството бе осветена от хиляди свещи. Щом прекрачих прага, Майкъл и още едно момче в бяла туника ме завлякоха нагоре по стълбите, оставяйки Дейвид да търси останалите събирачи на кости. Задачата на Майкъл бе да се грижи никой да не изглежда мърляв или изтормозен -прекрасен повод за последно кратко съвещание. Когато стигнахме галерията, се обърнах към тях.

- Готови ли сме?

- И още как - отвърна второто момче. Чарлз, криомант, притежаван от Теребел. Той махна с глава надолу към залата, където започваше приемът. - Събирачите на кости вече провесват носове. Рефаимите ще забележат едва когато стане твърде късно.

- Чудесно - поех си дълбоко дъх аз. - Добра работа, Майкъл. Тук ли е багажът ми?

Той се усмихна и посочи към една от пейките край стената. Раницата ми, натъпкана с лекарства, лежеше под нея. Не можех да я взема сега, но харлитата знаеха, че е тук, ако потрябва. Поредното от многото ни скривалища със запаси.

- Пейдж - обади се Чарлз. - По кое време да очакваме сигналната ракета?

- Още не знам. Веднага щом се освободи пътят за бягство.

Той кимна. Погледнах отново надолу към залата.

Толкова много хора предстоеше да рискуват животите си.

Придобилата нова смелост Лис. Джулиан, който бе сторил всичко, за да ми помогне. Харлитата. Белите туники.

И Лордът. Сега разбирах какво му е струвало да ми се довери. Ако го предадех, както бе станало предния път, вече нямаше просто да го бележат - щяха да го убият. Това бе последният му шанс.

Трябваше да действаме сега, докато имахме поне някаква подкрепа в лагера на Рефаимите. Изчезнеше ли и тя, всяка надежда щеше да угасне.

Вратата на галерията се разтвори с трясък и на прага се появи Сухаил. Той сграбчи Чарлз за яката и го блъсна надолу по стълбите, след което се обърна към мен:

- Кръвният суверен не обича да чака, никаквице. Мястото ти не е в галерията. Марш веднага долу. - И си тръгна така внезапно, както бе дошъл. Майкъл хвърли поглед след него.

- Е, време е - казах, като стиснах ръката му. - Успех и не забравяй - пази се и чакай ракетата.

- Гледай да оживееш - отвърна ми само той.

Държах главата си приведена, когато слязох на долния етаж. Никой не забеляза появата ми.

Сционската система се прилагаше в девет европейски страни, сред които и Англия. Нито една от останалите държави обаче не разполагаше с място, където да отправя своите зрящи. Въпреки това всичките девет правителства бяха изпратили свои делегати. Дори Дъблин, най-младата и противоречива цитадела, имаше свой представител: Катал Бел, стар приятел на баща ми. Той бе плах, нерешителен човек, превит под тежестта на ролята си. Отначало усетих трепване в гърдите, щом го зърнах - може би той щеше да ни помогне, - но после си спомних, че не ме е виждал от пет- или шестгодишна. Нямаше да ме познае, още повече че тук бях безименна. А и на Бел не можеше да се разчита - нали именно неговата партия бе загубила Дъблин.