Сезонът на Костите

В далечината се захлопна врата. В помещението под строй влязоха червеноризци, водени от Рефаим, когото не познавах.

- Добре дошли, приятели - покани ги с ръка Нашира. -Моля, настанявайте се.

Рефаимът притисна юмрук към гърдите си и напусна стаята. Огледах лицата на новодошлите. Двайсет събирачи на кости, всичките лъснати и добре гледани. Явно се деляха на групи. Най-отпред бяха ветераните от Сезон на костите XIX, сред които Катрин, а също 16 и 17. В самия край на редицата вървеше Карл, облечен в червена туника, със сресана на път коса. Той ме изгледа с широко отворени, укорителни очи. Явно не очакваше да види розова туника на масата на кръвния суверен.

Всички заеха местата си. Карл бе принуден да седне на последния оставащ стол - този срещу мен. Малко по-надолу зърнах Дейвид, с прясна рана на челото, залепена с лейкопласт. Той оглеждаше с вдигнати вежди посмъртните маски край тавана.

- Радвам се, че всички успяхте да дойдете тази вечер. Благодарение на вашите неспирни усилия, през изминалата седмица не сме имали по-сериозни емитски атаки. - Нашира извърна лице към всеки от тях подред. - Въпреки това не бива

да забравяме постоянната заплаха от тези същества. Няма лек за тяхната бруталност, нито начин - поради рухналия праг -да ги задържим в Отвъдното. Вие сте единствената преграда между тези хищници и техните жертви.

Те закимаха. Явно всички й вярваха. Може би с изключение на Дейвид, който съзерцаваше една от маските с лека усмивка.

В далечния край на масата седеше Катрин, с морава синина под едното око. 16 и 17 дори не поглеждаха към мен. Толкова по-добре. Инак току-виж бях метнала ножа за хранене по някого от тях. Там, навън, Лис лежеше и умираше по тяхна вина.

- 22 - обърна се Нашира към червеноризеца от дясната си страна, - как е 11? Чувам, че още се намирал в Ориъл.

Младият мъж прочисти гърло.

- Малко по-добре, господарке. Няма признаци за инфекция.

- Неговата храброст няма да остане невъзнаградена.

- За него ще е чест да го узнае, господарке.

Да, господарке. Не, господарке. Рефаимите явно обичаха да почесват егото им.

Нашира плясна с ръце и през малка странична врата влязоха четирима незрящи. Всеки носеше поднос, от който се носеше омаен мирис на подправки. Майкъл също беше сред тях, но не ме погледна. Работейки чевръсто, те подредиха на масата, около стъкленицата с цветето, великолепно угощение. Един напълни чашите с изстудено бяло вино. В гърлото ми заседна буца при вида на това изобилие от ястия. Апетитно нарязано пиле, крехко и сочно, със златиста, препечена кожичка и плънка от салвия и лук; гъста, благоуханна заливка; сос от червени боровинки; задушени зеленчуци и печени картофи; пухкави наденички, увити в бекон - пир като за самия Инквизитор. Когато Нашира кимна, събирачите на кости започнаха да омитат трапезата. Ядяха бързо, но без необуздания порив на глада.

Устата ми се наля със слюнка, но после се сетих за харлитата, живеещи в своите коптори само на рядка чорбица и мухлясал хляб. Толкова много храна тук вътре и толкова малко навън. Нашира забеляза колебанието ми.

-Яж.

Това беше заповед. Сложих в чинията си няколко резена пиле и малко зеленчуци. Карл гълташе бялото вино така, сякаш беше вода.

- Внимавай, 1 - сръчка го едно от момичетата. - Да не ти прилошее пак.

Останалите се засмяха. Карл също се ухили.

- Стига де, случи се само веднъж. А и бях още розов.

- Да, оставете го на мира - обади се 22. - Заслужава да си пийне. Тогава беше още новобранец, а и на кой не му е идвало нагорно с първия Зумер.

Разнесе се одобрително мърморене.

- Не думай. Аз едва не припаднах, щом го видях - съгласи се същото момиче в безкористна проява на солидарност.

Карл махна с ръка.

- Затова пък нямаш равна с духовете, 6.

- Благодаря.

Наблюдавах мълчаливо дружеското им бъбрене. Беше отвратително, но явно не се преструваха. На Карл не само му харесваше да е червеноризец - той бе открил своето място в този странен, нов свят. Донякъде можех да го разбера. И аз се чувствах по същия начин, когато започнах да работя за Джаксън. Вероятно навремето Карл не бе успял да влезе в синдиката.

Нашира също ги гледаше. Този ежеседмичен маскарад положително й доставяше наслада. Глупави човешки същества с промити мозъци обсъждаха през смях изпитанията, на който тя ги бе подложила - всички играещи по нейната свирка, ядящи от нейната храна. Колко ли самодоволна и могъща се чувстваше.

- Ти още си розова - долетя до слуха ми писклив глас. -Била ли си се със Зумер?

Вдигнах очи. Всички гледаха към мен.

- Да, снощи - отвърнах.

- Не съм те виждал преди. - 22 повдигна гъстите си вежди. - От кой батальон си?

- Не участвам в никой батальон. - Започваше да ми става забавно.

- Как така - намеси се друго момче. - Нали си розова? Кои други са в твоята резиденция? Кой е твоят наставник?

- Наставникът ми има само една възпитаничка. Навярно си го срещал наоколо. Той е кръвният консорт.

Настъпилата тишина се проточи сякаш безкрайно. Отпих глътка вино, усещайки тръпка по езика от непознатия алкохол.

- Радостно е, че кръвният консорт е избрал толкова достойна кандидатка - каза Нашира с лек смях. Смехът й отекна странно, сякаш камбана бе ударила фалшив тон. - 40 е успяла да се справи със Зумера сама, без помощта на наставника си.

Нова тишина. Предположих, че повечето от тях никога не бяха излизали в гората без рефаимски придружител, камо ли да влязат в самостоятелен двубой с някое от чудовищата. 30 използва възможността да попита точно онова, което очаквах.

- Искате да кажете, че той самият не се бие с Емитите, така ли, господарке?

- На кръвния консорт му е забранено да се сражава с тях. Като на мой бъдещ съпруг не му приляга да върши работата на червеноризците.

- Разбира се, господарке.

Можех да усетя, че Нашира гледа към мен, но продължих да ям картофите си.

Лордът се сражаваше с Емитите, и още как. Аз сама му бях промивала раните. Вършеше го против нейната воля, а тя нямаше дори представа - или само подозираше.

Няколко минути се чуваше само потракването на приборите. Аз топях зеленчуците си в соса, мислейки за тайните похождения на своя наставник. Нищо не му налагаше да рискува живота си, но той го правеше по свое желание. Все трябваше да има някаква причина.

Червеноризците заприказваха приглушено помежду си. Разпитваха се един друг за своите резиденции, дивяха се на красотата на старите здания. Понякога хулеха харлитата („Големи страхливци са, дори най-симпатичните от тях“). Катрин ровичкаше с вилицата си, потрепвайки при всяко споменаване на Птичарника. Карл дъвчеше усърдно и прокарваше хапките си с втора чаша вино. Едва когато чиниите се изпразниха, незрящите се появиха пак, за да отсервират масата и да ни оставят три подноса с десерти. Нашира изчака всички да си вземат от тях, преди да заговори отново.

- А сега, приятели, след като се подкрепихте и утолихте жаждата си, е време за малко забавление.

Карл избърса мазната си уста със салфетката. В стаята влезе трупа развлекатели. Сред тях имаше и контактьор. По даден от Нашира знак той опря цигулката на рамото си и засвири лека, оживена мелодия. Останалите се заловиха да изпълняват грациозни акробатични номера.

- Да си дойдем на думата - рече Нашира, без дори да удостои с поглед изпълнението. - Всеки от вас, който някога е разговарял с Надзирателя, вероятно знае с какво си изкарва хляба. Той е моят доставчик за Сезоните на костите. През последните няколко десетилетия аз се опитвам да набавя ценни зрящи от престъпния синдикат на Сционски Лондон. Несъмнено мнозина от присъстващите са чували за тази организация, някои може би дори са били нейни членове.

30 и 18 се поместиха на столовете си. Не познавах никой от тях отпреди, но моята работа бе ограничена само до Секция 1-4 и понякога до 1-1 и 1-5. Имаше още трийсет и три други секции, откъдето можеше да идват. Карл слушаше със зяпнала уста.

Никой не обръщаше внимание на развлекателите. Тяхното изпипано до съвършенство изкуство отиваше нахалост.

- Шеол I търси качество, а не просто количество. - Нашира се престори, че не забелязва сведените погледи на половината от аудиторията. - При последните доставки се наблюдава устойчив спад в разнообразието на заловените зрящи. Всички ваши умения са ценени и уважавани от Рефаимите, но все още се нуждаем от много таланти, за да обогатим тази колония. Всички ние трябва да се учим един от друг. Не е достатъчно само да привличаме хироманти и гледачи на карти. ХХ-59-40 е именно от типа хора, които търсим в момента. Тя е нашата първа сънебродница. Трябват ни също сибили и берсерки, заклинатели и призователи, както и още един-двама оракули - всички категории ясновидци, които биха донесли свежо прозрение в нашите редици.

Катрин ме погледна изпод насиненото си око. Сега поне знаеше със сигурност, че не съм фурия.

- Мисля, че бихме могли да научим много от 40 - обади се Дейвид, вдигайки чашата си. - Аз лично съм готов.

- Отлична нагласа, 12. Така и ще направим. - Нашира обърна лице към мен. - Ето защо възнамерявам още утре да я изпратя на външна мисия.

Ветераните се спогледаха. Карл стана червен като ягодовото си желе.

- Ще я придружава ХХ-59-1. Както и ти, 12 - продължи тя. Сега Карл изглеждаше въодушевен, а Дейвид се подсмихваше в чашата си. - Ще изпратя с вас и един от по-старшите ви другари от Сезон на костите XIX, за да следи как се справяте. 30, предполагам, че мога да разчитам на теб за целта.

- За мен ще е чест, господарке.

- Добре.

- В какво ще се състои мисията, господарке? - попита Карл, кацнал на ръба на стола.

- Имаме деликатна ситуация за разрешаване. Както е известно на 1 и 12, напоследък възложих на повечето от белите туники да гадаят за местонахождението на една група, наречена Седемте печата. Тя е част от престъпния синдикат.

Не смеех да вдигна очи.

- Известно е, че в нея членуват няколко редки типове зрящи, сред които оракул и заклинател. Всъщност тъй нареченият Бял заклинател е ключовата й фигура. От проведените напоследък гадания разбрахме, че следващото й събиране е вдругиден. Уреченото място е Трафалгар Скуеър, в I Кохорта, а часът - един през нощта.

Невероятно, до какви подробности бяха успели да се доберат. Но при толкова много зрящи, използвани, за да фокусират цялата си енергия върху един отрязък от етера, това не биваше да ме учудва. Постигнатият ефект бе като при спиритически сеанс.

- Има ли тук някой, който да знае нещо за Седемте печата? - Когато никой не отговори, Нашира погледна към мен. -40, ти трябва да си участвала в синдиката, инак не би могла да се укриваш в Лондон толкова дълго време. - Взорът й показваше, че не се шегува. — Кажи ми какво знаеш.

Аз се прокашлях.

- Бандите са много потайни - казах. - Носят се разни слухове, но...

- Слухове? - повтори тя.

- Знаете, мълви, клюки.

- Поясни, ако обичаш.

- Всички знаем фалшивите им имена.

- И какви са те?

- Белият заклинател, Червеното видение, Черният диамант, Бледата бродница, Мъченическата муза, Окованата фурия, Смълчаната камбана.

- Повечето от тях са ми известни. Не и Бледата бродница. - Опа, браво на мен. - Това предполага, че има още една бродница. Какво съвпадение само. - Пръстите й забарабаниха по масата. - Знаеш ли къде са базирани?

Нямаше как да отрека. Тя бе видяла личната ми карта.

- Да - казах. - В 1-4. Аз работя там.

- Не е ли необичайно две сънебродници да живеят толкова близо една до друга? Те положително биха наели и теб.

- Не са знаели за съществуването ми. Стараех се да не набивам на очи. Бледата бродница е протеже на Заклинател щеше да ме убие, ако разбере, че има съперница. Господстващите банди не обичат конкуренцията.

Нашира не беше глупава. Сигурна бях, че си играе с мен. Лесно можеше да събере две и две - брошурата, Седемте печата, това, че работех в 1-4. Тя знаеше точно коя съм.

- Ако онова момиче действително притежава твоята дарба, тогава е много вероятно Белият заклинател да укрива някои от най-нужните за цитаделата зрящи - каза тя. - Рядко ни се удава възможност да добавим толкова ценни перли към короната си. Уменията ти са от жизнено значение за мисията, 40. Ако някой може най-добре да разпознае сънебродницата от Седемте печата, това ще е само друга такава като нея.

- Да, господарке - промълвих със свито гърло. - Но... каква е причината за събирането на Седемте печата?

- Както споменах, ситуацията е деликатна. Изглежда, че шепа ясновидци от Ирландия се опитват да осъществят връзка с лондонския синдикат. Водачка им е една ирландска бегълка на име Антоанет Картър. Бандата ще се срещне с нея.

Ето, значи, какви били плановете на Джаксън. Зачудих се какъв ли начин е измислил, за да вкара Антоанет в цитаделата. Зрящи се бяха опитвали да напускат Ирландия и преди, насочвайки се най-вече към Америка, но малцина бяха оцелели. Няма как да прекосиш океана с рибарска лодка. Дори някой да бе успял, Сцион никога нямаше да позволи това да се разчуе.

- Не бива в никакъв случай да допуснем формирането на подобен престъпен синдикат и в Дъблин. Ето защо срещата трябва да бъде осуетена. Задачата ви е да плените Антоанет Картър. Допускам, че тя също е рядък тип зряща, и имам намерение да разбера точно какви заложби крие. Втората задача е задържането на членовете на Седемте печата. Основната цел е Белият заклинател.

Джаксън. Моят бос.

- Ще бъдете надзиравани от кръвния консорт и неговата братовчедка. Очаквам резултати. Ще държа всички ви отговорни, ако Картър се изплъзне и се върне в Ирландия. - Нашира ни огледа подред - 30, Дейвид, Карл и мен. - Ясно ли е?

- Да, господарке - отговориха в един глас 30 и Карл. Дейвид поклащаше виното в чашата си.

Аз не казах нищо.

- Животът ти е на път да се промени, 40. По време на мисията ще имаш възможност да използваш дарбата си, и то да я използваш добре. Очаквам да покажеш благодарност за дългите часове, които Арктур е вложил в твоето обучение. - Нашира отмести поглед от огъня и се взря в очите ми. - Ти имаш голям потенциал. Разчитам да го разгърнеш подобаващо - в противен случай ще се погрижа никога повече да не прекрачиш прага на „Магдалена“. Можеш да гниеш навън, заедно с останалите глупци.

В зениците й нямаше емоция, но имаше глад. Нашира Саргас започваше да губи търпение.

20.Малкият свят

Петият и шестият членове на нашата банда се присъединиха през 2057-ма около година по-късно от мен. Пристигането им бе съпроводено от вълна на необичайно горещо време. Един от куриерите на Джаксън му докладва за двама нови зрящи в 1-4. Бяха пристигнали като част от туристическа група за ежегодната лятна конференция в Университета, която неизменно се радваше на огромен успех. Любознателни млади хора биваха привличани на цели тълпи от несционските страни, за да бъдат отпратени после обратно като застъпници на антиясновидската политика. Подобни програми вече намираха подкрепа в някои части на Америка, където мненията по отношение на Сцион бяха разделени от десетилетия. Добросъвестният куриер, долавяйки двете аури, начаса бе дотичал при своя бос, само за да установи, че притежателите им не са постоянно пребиваващи в 1-4. Те нямаха представа за съществуването на синдиката, може би дори не знаеха и че са зрящи.

Според доклада на куриера единият от двойката- млада жена - почти със сигурност бе контактьор. Джаксън не остана впечатлен. Контактьорите, както ми поясни, бяха своего рода сензори - настроени към етерната активност, към звуците, ми-

Миризмите и ритмите на духовете. Можеха да чуват техните гласове и вибрации, дори и да ги използват, за да свирят на инструменти.

- Очарователен дар - каза той, - но в никакъв случай не е нещо потресаващо. - И все пак сензорите бяха малко по-редки от медиумите. Четвъртият разред на ясновидството. В цитаделата не се срещаха често, а Джаксън си падаше по уникатите.

Другият човек го заинтригува повече. Куриерът бе докладвал за необичайна аура, по средата между оранжева и червена. Аурата на фурия.

Шефът ми претърсваше улиците за нещо подобно от години, но сега за първи път късметът сякаш му се усмихваше. А той имаше своя визия, свой проект. Джаксън Хол не искаше просто банда - о, не. Той искаше да притежава кутия с бижута, каймака на зрящото общество. Тъй че всички останали босове от Неестественото събрание да му завидят.

- Ще ги убедя да останат - рече, насочвайки бастуна си към мен. - Само почакай и ще видиш, скъпа моя.

Никак не бях убедена.

- Те си имат живот в своята страна, Джакс. Семейства. Не смяташ ли, че ще им трябва малко време, за да го обмислят?

- Не разполагаме с време за глезотии. Тръгнат ли си веднъж, никога няма да ги върна обратно. Ще останат, и толкова.

- Само в сънищата ти.

- Аз не сънувам. Но искаш ли да се обзаложим? - Той протегна ръка. - Ако загубиш, ще изпълниш две задачи без заплащане. И ще излъскаш старинното ми огледало.

- А ако спечеля?

- Ще ти платя двойно за същите тези задачи. И няма да ти се наложи да лъскаш старинното ми огледало.

Стиснах ръката му.

Джаксън притежаваше дар слово. Знаех точно какво би казал баща ми за него: „Тоя е целунал камъка от Бларни“32.

У него имаше нещо, което те караше да искаш да му угодиш, да видиш как проблясва онова игриво пламъче в окото му. Той бе убеден, че ще успее. След като откри хотела на двамата и плати на един крънкач да научи имената им, той им изпрати покана за „специално събитие“ в луксозно заведение в Ковънт Гардън. Аз лично я доставих на рецепцията, в плик, адресиран до госпожица Надин Л. Арнет и господин Езекил Санс.

Те ни изпратиха обратно данните си. Полубрат и сестра. И двамата жители на Бостън, бляскавата столица на Масачузетс. В деня на интервюто Джаксън ни държеше в течение по имейла.

" Фантастично. О, това е фантастично.

Тя определено е бъбривец. Много красноречив при това.

Малко цапната в устата на моменти.

Братът ме озадачава. Не мога да определя аурата му.

Чак се дразня.

Ник, Елайза и аз чакахме още около час, преди на екрана да се появят златните думи.

Те остават. Пейдж, огледалото иска здраво търкане.

Това бе последният път, когато се обзалагах с Джаксън Хол.

Минаха два дни. Докато Елайза освобождаваше в бърлогата място за новодошлите, аз отидох с Ник до Гауър Стрийт, за да ги доведа. Идеята беше те просто да изчезнат от полезрението, сякаш са били убити или отвлечени. Щяхме да оставим улики - окървавени дрехи, малко коса. Сцион щеше да остане във възторг и да припише случая на престъпната неестественост. Но което беше по-важно, нямаше да тръгне да ги търси.

_ Наистина ли смяташ, че Джаксън ги е убедил да останат? - попитах аз, докато вървяхме.

_ Знаеш го какъв е. Би могъл да те убеди да се хвърлиш от някоя скала, ако го слушаш достатъчно дълго.

- Но те трябва да имат семейства. А и Надин е студентка.

- Може да не са се чувствали добре там, sòtnos. Тук, в Сцион, зрящите поне узнават какви са. В родината си сигурно просто са смятали, че са луди. - Той надяна тъмните си очила. - Както казват, всяко зло за добро.

В известен смисъл той имаше право. Извън Сцион не съществуваше официална политика по отношение на ясновидците - те нямаха правен статут, не се отличаваха като малцинство, присъстваха само в литературата. Което все пак ми се струваше за предпочитане пред това да те подлагат на системни гонения и убийства, както у нас. Нямах понятие защо са го решили.

Те ни чакаха пред Университета. Ник махна с ръка на мъжа.

- Здрасти, ти ли си Зийк? - Непознатият кимна. - Аз съм Ник.

- Пейдж - добавих аз.

Очите на Зийк бяха с кафеен цвят, разположени върху изпито, неспокойно лице. Изглеждаше двайсет и няколко годишен, слаб за ръста си, с тънки китки и загоряла от слънцето кожа.

- Вие работите за Джаксън Хол, нали? - гласът му имаше странен акцент. Той избърса с ръка потта от челото си, при което мярнах вертикален белег.

- Да, но не споменавайте името му. ДОБ слухтят навсякъде. - Ник се усмихна. - А ти навярно си Надин.

Той огледа контактьорката. Тя имаше очите и фините черти на брат си, но приликата свършваше дотук. Косата й бе боядисана в червено и отрязана на черта като с линийка. Сционските цитадели обикновено се придържаха към стила и езика на десетилетието, в което бяха създадени - всички в СциЛо носеха неутрални, старомодни дрехи - но жълтата риза, джинсите и острите токчета на Надин сякаш отдалеч крещяха „туристка“ и „различна“.

- Доколкото знам, да - отвърна тя.

Ник се обърна към Зийк и леко сбръчка чело. Явно и той като мен се опитваше да го класифицира. Като видя това, Надин се долепи по-плътно до брат си.

- Какво има?

- Нищо. Извинявайте. - Ник вдигна очи над главите им, по посока на сградата на Университета, преди да ги сведе отново и да погледне и двамата подред.

- Трябва да побързаме. Предполагам, сте обмислили добре постъпката си - защото тръгнем ли си веднъж от тук, няма връщане назад.

Зийк прегърна сестра си, която стоеше със скръстени ръце, забила нос във върховете на обувките си.

- Да - каза. - Направили сме своя избор.

- Тогава да вървим.

В края на пресечката четиримата се натоварихме в едно нелегално такси. Надин порови в чантата си и извади чифт слушалки. Без да промълви и дума, ги сложи на ушите си и затвори очи. Устните й леко потрепваха.

- Монмът Стрийт, моля - каза Ник на шофьора.

Колата потегли. За наш късмет нелицензираните таксита не се отчитаха на никого, което им позволяваше да смъкват доста пари от зрящата си клиентела.

Мястото на Монмът Стрийт бе резиденцията на Джаксън -триетажна къща с бутик в сутерена. Често оставах да преспивам тук, като казвах на баща си, че съм при приятели. Това не беше чиста лъжа. Месеците минаваха и аз усвоявах тънкостите на зрящото общество - бандите, имената на лидерите им, етикета в обноските и враждите между отделните фракции. А Джаксън изпитваше моята дарба. Учеше ме как да бъда една от тях.

Няколко седмици след започване на новата си работа бях успяла съзнателно да отделя духа от тялото си. И начаса бях престанала да дишам. Джаксън и Елайза бяха изпаднали в паника, смятайки, че са ме убили. Единствено Ник, като лекар, бе запазил самообладание и ме бе съживил с инжекция адреналин в сърцето. После гърдите ме боляха няколко дни, но не стъпвах по земята от гордост. Четиримата отидохме в „Шатлен“ да го отпразнуваме, а за следващия път Джаксън поръча животоподдържащи системи.

Погаждах ce c тези хора. Te разбираха странностите моя свят - свят, който аз тепърва започвах да опознавам. Бяхме създали свое малко убежище в Севън Дайълс, изпълнено престъпен колорит. А сега сред нас се появяваше ново лице.Може би дори две, ако Надин в крайна сметка се окажеше полезна.

Потърсих сънорамите им. Нейната не беше нищо особено, но тази на Зийк действително ме заинтригува. Беше като тъмно, тежко присъствие в етера.

- Е, Зийк, откъде си? - заговори го Ник.

Той вдигна глава.

- Роден съм в Мексико. Но сега живея с Надин.

По-нататъшно обяснение не последва и аз се обърнах и го погледна през рамо.

- Били ли сте преди в сционска цитадела?

- Не. Не бяхме сигурни, че ще е добра идея.

- Но все пак дойдохте.

- Искахме малко да разнообразим. Колежът на сестра ми предлагаше места за конференцията. А и аз бях любопитен относно Сцион. - Той сведе очи надолу към ръцете си. -Радвам се, че го сторихме. Отдавна се чувствахме различни, но..-господин Хол ни обясни причината.

Ник се оживи.

- Каква е официалната позиция в Щатите по въпроса с ясновидството?

- Наричат го ЕСВ - екстрасензорно възприятие.Казват само, че било признато заболяване по сционското законодателство и че медицинските власти го изследват. Не искат да се обвързват с конкретна позиция и не мисля, че някога ще го направят .

Искаше ми се да ги попитам за семейството им, но нещо ми подсказа да го оставя за по-късно.

- Джаксън много се радва, че се присъединявате към нас усмихна се Ник. - Надявам се, че тук ще ви хареса.

- Ще свикнете - обадих се аз. - Отначало не можех да понасям тази страна. Почувствах се малко по-добре, когато Джаксън ме нае. Синдикатът ще се погрижи за вас.

- Не си ли англичанка? - попита Зийк.

- Ирландка съм.

- Мислех, че малцина ирландци са успели да избягат след бунтовете.

- Е, аз съм една от тях.

- Такава трагедия - въздъхна той. - А ирландската музика е чудесна. Знаеш ли онази бунтовна песничка?

- За Моли Малоун?

- Не, другата, която са пеели накрая, оплаквайки загиналите.

- Имаш предвид „Тлеещото утро“.

- Да, точно нея. - Той замълча, после добави: - Би ли изпяла малко от нея?

Ник и аз се засмяхме едновременно, а той се изчерви до върха на ушите.

- Съжалявам... знам, че е странно. Просто искам да я чуя изпълнена както трябва. Ако не те притеснява. По-рано обичах да слушам Надин, но... както и да е, тя вече не свири.

С Ник се спогледахме. Контактьор, който не изпълнява музика. Джаксън нямаше да бъде очарован. Дадох си сметка, че Зийк още чака отговора ми.

Не знаех дали ще мога да изпея песента. Ирландската музика, още повече революционната, бе забранена в Сцион. Като дете имах силен ирландски акцент, но когато се преместихме, го зарязах, за да не предизвиквам нежелани настроения. Дори и на осемгодишна възраст усещах странните погледи, които ми хвърляха хората, щом изричах нещо не както трябва. Стоях пред огледалото с часове, имитирайки говорителите по телевизията, докато не развих произношение като от английски пансион. Все още си оставах доста непопулярна - с години ме наричаха „Моли Махони“, - но накрая една малка група момичета ме приобщи към себе си, вероятно защото баща ми спонсорира училищната забава.

Заради братовчед си обаче се почувствах длъжна да си спомня. Погледнах през прозореца и сама се чух да нареждам куплетите.

Любов моя, беше тлеещо утро,

Когато октомври се пробуждаше.

Огън ревеше в зелените ливади.

Ела, о, призрак от долината,

Аз стоя сред пепелта, където бродиш.

Ерин очаква да те отведе у дома.

Сърце мое, видях пламък в небето,

В горчивата октомврийска утрин.

Дим задавяше зелените ливади.

Чуй ме, о, дух, идващ от юга,

Аз чакам край разцепения дъб.

Сърце на Ирландия, разбито от морето.

Имаше и още, но аз млъкнах отведнъж. Спомних си как баба ми пееше тази песен за Фин по време на заупокойната служба, която проведохме тайно в Голдън Вейл. Бяхме само шестима души, без тяло, което да погребваме. Тъкмо тогава баща ми обяви, че е приел ново назначение, оставяйки родителите си да се справят сами със сционската военна окупация.

Зийк изглеждаше сериозен.

Докато стигнем Монмът Стрийт, в таксито вече не се дишаше от жега. Пъхнах няколко банкноти в ръката на шофьора. Той ми подаде една от тях обратно.

— За хубавата песен - рече. - Бог да те благослови, мила.

- Благодаря.

Но я оставих на седалката. Не можех да приема пари срещу спомена си.

Помогнах на Ник да разтоварим куфарите. Надин слезе от таксито и като махна слушалките си, изгледа презрително сградата. Направи ми впечатление чантата й, дело на известен нюйоркски дизайнер. Щеше да се наложи да се раздели с нея. На черния пазар в Ковънт Гардън американските стоки вървяха като топъл хляб. Очаквах да носи калъф с някакъв инструмент, но такъв липсваше. Може би не беше контактьор. Имаше поне още три вида сензори, към които можеше да принадлежи.

Извадих ключовете си и отворих червената врата, на която се мъдреше лъскава табела с надпис АГЕНЦИЯ ЛЕНОРМАН. За външния свят ние бяхме уважавана агенция по изкуствата. Отвътре не бяхме чак толкова почтени.

На стълбищната площадка ни очакваше Джаксън, издокаран от глава до пети - копринена жилетка, колосана бяла якичка, златен джобен часовник и тлееща пура между зъбите. В ръката си държеше малка стъклена чашка с кафе. Нямах представа как точно пурата и кафето се връзваха помежду си.

- Зийк, Надин. Радвам се да ви видя отново.

- И ние вас, господин Хол - стисна ръката му младежът.

- Добре дошли в Севън Дайълс. Аз, както знаете, съм босът на тази територия. А вие вече сте членове на елитното ми обкръжение. - Той гледаше лицето на Зийк, но аз знаех, че всъщност се мъчи да разчете аурата му.

- Предполагам, сте напуснали Гауър Стрийт с подобаваща дискретност?

- Никой не ни видя. - Зийк се напрегна. - Онова там... дух ли е?

Джаксън се озърна.

- А, да, това е Питер Клас, художник от златната епоха на холандската живопис. Една от най-плодовитите ни музи. Умрял през 1660-ата. Питер, ела да се запознаеш с новите ни приятели.

- Ще оставя светските формалности на Зийк. Аз съм уморена. - Надин дори не гледаше към Питер, който бе пренебрегнал заповедта. Тя не беше зряща. - Искам отделна стая - рече твърдо на Джаксън. - Не съм свикнала да деля пространството си. Да се разберем отсега.

Очаквах да видя как ще реагира той. Успя да запази самообладание, но ноздрите му потрепнаха. Това не беше добър знак.

- Ще разполагаш с това, което ти се даде - каза.

Надин се наежи. Предугаждайки сблъсъка, Ник сложи ръка на рамото й.

- Разбира се, че ще имаш собствена стая - каза, поглеждайки ме морно над главата й. Това значеше да настаним Зийк на някоя кушетка. - Елайза в момента я подрежда. Междувременно мога ли да ти предложа нещо разхладително?

- Да, благодаря. Добре, че поне някои европейци знаят как да се отнасят с една дама.

Ник я поведе към кухнята, а Джаксън остана с такъв вид, сякаш му бяха зашлевили шамар.

- Аз не съм - изрече през стиснати зъби - европеец.

Не успях да сдържа усмивката си.

- Ще се погрижа никой да не ви безпокои.

- Благодаря ти, Пейдж. - Той тръсна глава. - Заповядай в офиса ми, Зийк. Нека поговорим.

Зийк се заизкачва към горния етаж, все още озъртайки се за Питер, който витаеше пред последната си картина. Джаксън използва момента и ме дръпна за лакътя.

- Сънорамата му - рече тихо. - Как я усещаш?

- Тъмна - отвърнах. - И...

- Отлично. Няма нужда да казваш повече.

И той почти се затича по стълбите, забучил пурата в ъгъла на устата си. Останах сама, в компанията на три куфара и един мъртъв художник - а колкото и да харесвах Питер, той не бе от разговорливите.

Погледнах часовника. Единайсет и половина. Елайза щеше да се върне до няколко минути. Сварих прясно кафе и отидох да поседна във всекидневната. Тук основният предмет на гордост бе едно платно от Джон Уилям Уотърхаус - тъмнокоса жена с надиплена червена рокля, взираща се в кристално кълбо. Джаксън бе платил куп пари на един черноборсаджия за три забранени произведения на Уотърхаус. Сред тях имаше и портрет на Едуард VII, със скиптър и кралски одежди. О творих прозореца и разгърнах новата брошура, над която работеше - „За машинациите на странстващите мъртви“. Дотук в нея бях прочела за четири вида духове - ангели-пазители призраци, музи и психопомпи33. Тепърва предстоеше да стигна и до полтъргайстите.

Елайза се появи към дванайсет, завеяна както обикновено, и ми подаде картонена кутия китайска храна с думите:

- Привет, случайно да си убедила Питер да се захване отново с „Цигулката и кристалното кълбо“?

Елайза Рентън, четири години по-голяма от мен, бе транс-медиумът на Джаксън. Специализираше в престъпно изкуство. Беше родена в предградията и до деветнайсетгодишна възраст бе играла в нелегален театър, преди да откликне на брошура та на Джаксън и да бъде наета от него. Оттогава представляваше основният му източник на доходи. Имаше гладка маслинена кожа и яснозелени очи, а златистата й коса падаше на прелестни букли. Никога не се оплакваше от липса на обожатели дори духовете си падаха по нея, - но Джаксън бе въвел „политика на необвързване“ и тя стриктно се придържаше към нея.

- Все още не. Мисля, че е в творчески застой. - Аз оставих брошурата настрана. - Запозна ли се с новодошлите?

- Само с Надин. Едва ми каза едно „здрасти“. - Елайза се пльосна на дивана до мен. - Сигурна ли си, че е контактьорка?

Отворих димящото китайско.

- Не носи никакви инструменти, но знае ли човек. Успя ли да видиш Зийк?

- Надзърнах в офиса. Аурата му е с някакъв тъмнооранжев цвят.

- Значи е фурия.

- Няма такъв вид. Струва ми се, че по-скоро той самият би се стреснал, ако му се изпречи призрак. - Тя закрепи скаридените пелети върху коляното си. - Е, ако Питер е зациклил, значи аз официално съм в почивка. Искаш ли да опиташ да побродиш отново?

- Не и докато Джаксън не ми подсигури системите.

- Естествено. Мисля, че дихателният апарат пристига във вторник. Дотогава ще го даваме по-леко. - Тя взе скицник и молив и ми ги подаде. - Отдавна се каня да те питам... можеш ли да нарисуваш сънорамата си?

Аз ги поех.

- Да я нарисувам?

- Да. Не цветята и всичко останало, а просто общия й вид от птичи поглед. Опитваме се да установим разположението на човешката сънорама, но ни е трудно, защото никой от нас не може да напуска слънчевата си зона. Смятаме, че зоните са поне три, но трябва някой да ни покаже как са обособени, за да проверим дали теорията ни е вярна. Можеш ли да го направиш?

Чувството за цел ме изпълни с гордост. Щях да се окажа наистина полезна за групата.

- Разбира се - казах.

Елайза включи телевизора, а аз се залових за скицата, рисувайки точка, заобиколена от три пръстена.

От приемника се разнесе музиката на сционския информационен бюлетин. Скарлет Бърниш четеше обедните новини. Елайза посочи към екрана, хрупайки пелетите си.

- Казват, че била по-стара и от Уийвър, но имала толкова пластични операции, че физически не можела да развие бръчки.

- Току-виж някой път се разпаднала от толкова усмивки -отвърнах, без да оставям молива. На листа вече се бе появило нещо като мишена с пет секции.

- И така - рекох, почуквайки по точката в средата. - Вече установихме, че това е слънчевата зона.

- Правилно. Мястото, където духът трябва да стои, за да имаш здраво съзнание. Сребърната нишка е като предпазно въже. Тя спира повечето зрящи да напускат тази зона.

- Но не и мен.

- Именно. Това е твоят специалитет. Ако всички ние им ме по два сантиметра нишка между тялото и душата си - показа с пръсти тя, - то твоята е дълга цяла миля. Можеш да стигаш до външния пръстен на своята сънорама, което означат че можеш да долавяш етера много по-надалеч от нас. А също чуждите сънорами. За нас са видими само духовете и аурите, и то ако се намират наблизо. Ето, сега аз не усещам Джаксън и останалите.

Аз ги усещах.

- Но аз също си имам граници.

- Тъкмо затова трябва да внимаваш. Все още не знаем докъде се простират те. Тепърва ще установим дали е безопасно да напускаш тялото си, или не.

Аз кимнах. Джаксън вече на няколко пъти ме бе превеждал през теорията за бродниците, но Елайза бе много по-добър учител.

- Какво ще стане, ако човек опита да напусне слънчева та си зона? - попитах. - Чисто теоретично.

- Според нас втората зона е мястото, където незрящите срещат своите „кошмари“. Нишката понякога им позволява да стигнат дотам, ако са уплашени или стресирани. Отвъд нея започва непреодолимо притегляне обратно към центъра. Да преминат отвъд здрачната зона би означавало да полудеят.

Повдигнах вежда.

- Значи аз съм нещо като изрод, така ли?

- Не, не, Пейдж. Дори за миг не си го помисляй. Никой от нас не е изрод. Ти си чудо. Скачач. - Тя взе скицника от ръцете ми. - Ще дам на Джаксън да разгледа това, когато приключи. Ще остане във възторг. Ти ще навестиш ли баща си довечера? Разбрах, че всеки петък ходиш при него.

- Не, трябва да работя. Дидиън смята, че е открил Уилям Терис34.

- О, майната му. Съжалявам. - Тя обърна лице към мен. -Нали знаеш какво казват за синдиката? Че влезеш ли веднъж и него, никога не можеш да си тръгнеш. Сигурна ли си, че все още си щастлива от това?

- Никога не съм се чувствала по-щастлива.

Елайза ми отвърна с усмивка. Беше странна, почти тъжна усмивка.

- Е, добре тогава. Аз се качвам горе. Трябва да умиротворя Питер. - И сред звън на гривни, напусна стаята. Аз започнах да оцветявам кръговете на скицата си, правейки всеки следващ по-тъмен от предишния.

Няколко часа по-късно все още работех. Слънцето клонеше към залез и скоро трябваше да излизам, за да се срещна с Дидиън, но първо исках да прехвърля рисунката на компютъра. Изведнъж Джаксън се спусна с трополене от втория етаж. Видът му бе почти трескав.

- Какво има?

- Нечитаем - промълви той. - О, моя прекрасна Пейдж. Нашият скъп господин Санс е нечитаем.

Горящият кораб

Никога няма да забравя изражението на Лорда, когато ме видя в червената туника. Тогава за пръв път зърнах в очите му страх. Вярно, че трая само част от секундата, но беше там - следа от несигурност, мимолетна като трепване на пламък на свещ. Той ме изгледа, докато отивах към стаята си.

- Пейдж.

Аз спрях.

- Как мина празненството за посвещаването ти?

- Поучително. - Докоснах червената котва върху жилетката си. - Беше прав. Тя наистина ме пита за теб.

Последва кратка, напрегната тишина. Всеки мускул върху лицето му се напрегна.

- И ти си им отговорила. - Никога не го бях чувала да говори с по-студен глас. - Какво й каза? Трябва да знам.

Не му бе присъщо да моли. Твърде горд бе за това. Челюстта му бе здраво стисната, устните - събрани в тънка линия. Чудех се какви ли мисли препускат през ума му. Кого да предупреди, къде да бяга. Какво да предприеме.

Колко дълго можех да го оставя да се мъчи?

- Тя спомена нещо, което привлече вниманието ми. - Седнах на дивана. - Че на кръвния консорт му е забранено да се сражава с Емитите.

- Така е. Строго забранено. - Пръстите му забарабаниха но облегалката на креслото. - Значи си й казала за раните ми.

- Не съм й казала нищо.

Изражението му се промени. Той се пресегна към гарафата и си наля чаша амарант.

- В такъв случай ти дължа живота си.

- Пиеш доста амарант - отбелязах. - Заради белезите ли е?

Погледът му трепна.

- Белези?

- Да, белези.

- Пия амарант по свои собствени причини.

- Какви причини?

- Здравословни. Вече ти споменах. Стари рани. - Той постави чашата обратно на масата. - Предпочела си да скриеш неподчинението ми от Нашира. Интересно ми е да знам защо.

- Не ми е в стила да предавам хората. - Увъртането не ми убягна. Белези и стари рани означаваха едно и също.

- Разбирам. - Лордът се взря в празната камина. - Значи си укрила информация от Нашира, но все пак си получила червена туника.

- Ти си ме препоръчал.

- Така е, но не знаех дали ще се съгласи. Подозирам, че има някакви скрити подбуди.

- Възложи ми външна мисия за утре.

- Цитаделата - досети се той. - Това е изненадващо.

- Защо?

- След всички усилия, които положи да те докара от там, изглежда странно да те праща обратно.

- Иска да примамя една от лондонските банди, наречена Седемте печата. Мисли, че имат сънебродница като мен, която бих могла да разпозная. - Изчаках малко, но той не реагира.

Дали подозираше истината? - Тръгваме утре вечер заедно с още трима червеноризци и един Рефаим.

-Кой?

- Братовчедка ти.

- А, да. - Той докосна върховете на пръстите си. - Ситула Месартим. Нейна най-близка довереница. И за теб, и за мен ще е добре да внимаваме край нея.

- Значи пак ще се отнасяш с мен като с робиня.

- Временна, но необходима мярка. Със Ситула не сме особено близки. Вероятно е избрана, за да държи и мен под око.

- Защо?

- Стари прегрешения. - Той долови погледа ми. - По-добре е да не си в течение. Достатъчно е да знаеш, че никога не убивам, освен ако не е абсолютно необходимо.

Стари прегрешения. Стари рани. И двамата разбирахме, че това може да означава само едно - но все пак нямаше гаранция, че мога да му имам доверие. Дори и да беше от белязаните.

- Трябва да поспя - казах. - Срещата ни е утре по здрач пред нейната резиденция.

Лордът кимна мълчаливо. Обърнах се и се качих в стаята си, оставяйки го насаме с лекарството му.

През по-голямата част от деня, вместо да спя, обмислях всеки възможен сценарий, който можеше да се развие след като пристигнехме в Лондон. Планът, според състоялото се след вечерята съвещание, бе да изчакаме, докато Картър отиде до Колоната на Нелсън. Там трябваше да я посрещне представител на Седемте печата. Щяхме да ги заобиколим, а после да нападнем с всички налични средства. Явно Нашира си мислеше, че можем просто да се разходим по площада, да застреляме Картър, за вземем няколко пленника и да се приберем в Шеол I навреме за сутрешната камбана.

Аз не бях на същото мнение. Познавах добре Джаксън. Той пазеше своите инвестиции. Никога не би пратил сам човек на срещата с Антоанет. Цялата банда щеше да е там. През нощта по улиците кръстосваха Жандарми, а те владееха основите на духовния бой. Като се добавят зрящите и обикновените минувачи, можеше да се завърже сериозна битка. Битка, в която щях да съм под знамената на едната страна, но да желая победата на другата.

Въртях се неспокойно в леглото. Това бе моят шанс да избягам или поне да дам вест за себе си. Трябваше някак да се свържа с Ник, стига той да не ме убиеше преди това. Или да не ме ослепеше със своите видения. Скоро нямаше да имам друга подобна възможност.

Накрая се отказах от опитите да заспя. Отидох в банята, наплисках лицето си с вода и завързах косата си на кок отзад на тила. Тя бе пораснала с няколко пръста и вече достигаше до раменете ми. По прозорците трополеше дъжд. Облякох новата си униформа, предателската червена туника, и слязох долу. Старинният часовник показваше почти седем. Седнах край камината. Щом удари кръгъл час, Лордът се появи на прага. Косата и дрехите му бяха прогизнали от дъжда.

- Време е.

Аз кимнах. Той ми отвори вратата, после я заключи след нас и двамата се спуснахме по каменните стъпала.

- Така и не ти благодарих - каза, докато минавахме през галерията. - За твоето мълчание.

- Не бързай да ми благодариш.

Улиците бяха пусти. Топящи се зърна град хрускаха под ботушите ми. Щом стигнахме резиденцията, двама Рефаими ни ескортираха до библиотеката, където ни очакваше Нашира. Тя и Лордът отново изпълниха ритуалния си поздрав - той долепи длан до корема й, а тя - устни до челото му. Този път забелязах някои детайли. Сковаността на движенията им, това как той не я погледна в очите, нито тя него, докато прокарваше пръсти през косата му. Гледката ми напомни на куче и неговата стопанка.

- Радвам се, че и двамата успяхте да дойдете - каза тя. Сякаш имахме друг избор. - 40, това е Ситула Месартим.

Ситула бе висока почти колкото Лорда. Веднага се забелязваха родствените прилики - същата светлокестенява коса, същата кожа с цвят на мед, същите изсечени черти и дълбоко разположени очи. Тя му кимна, докато той все още коленичеше.

- Братовчеде. - След това се обърна и впери очи в мен. Бяха сини на цвят. - ХХ-59-40, тази вечер ще се отнасяш към мен като към свой втори наставник. Надявам се, че ме разбираш добре.

- Да - отвърнах.

Лордът се изправи и погледна отвисоко годеницата си.

- Къде са останалите хора?

- Подготвят се, разбира се. - Тя застана с гръб към него. -Най-добре и ти да сториш същото, верни мой.

Аурата му потъмня, сякаш над сънорамата му се бе надвесил буреносен облак. Обърна се и закрачи към спуснатите тежки пурпурни завеси. Едно незрящо момиче затича подир него, носейки вързоп с дрехи.

- Ти ще бъдеш в екип заедно с 1 - каза ми Нашира. - Двамата ще тръгнете с Арктур. Ситула ще вземе 30 и 12.

Дейвид се появи иззад завесите, облечен в панталон, ботуши и лека бронирана жилетка. Видът му ме сепна. Изглеждаше точно като Надзирателя в нощта, когато бе стрелял по мен.

- Добър вечер, 40 - поздрави ме той.

Аз премълчах. Дейвид се усмихна и поклати глава, сякаш бях някое забавно дете. Един незрящ ме доближи.

- Дрехите ти.

- Благодаря.

Без да поглеждам Дейвид, се разминах с него и влязох зад завесите. Тук имаше нещо като импровизирана съблекалня. Свалих туниката и надянах първо червената риза, после бронираната жилетка - обозначена с червена котва, - а отгоре черното яке с червена лента на ръкава. Имаше още ръкавици без пръсти и панталон, направени от един и същ здрав черен плат. Накрая нахлузих тежките кожени ботуши. В това облекло можех да тичам, да се катеря, да се бия. В джобовете на якето открих спринцовка с адреналин и пистолет със стрелички флукс - за лов на зрящи.

След като приключих със снаряжението си, се върнах отвън при останалите.

- Здрасти, 40 - усмихна ми се Карл.

- Здравей, Карл.

- Как намираш новата туника?

- Става ми, ако това питаш.

- Не, имах предвид как се чувстваш като червеноризец.

Вече и тримата ме гледаха изпитателно.

- Чудесно - отвърнах след кратка пауза.

- Това е добре - кимна Карл. - Може би все пак бяха прави да ти дадат толкова много привилегии.

- Или може би са грешали - вметна 30, изваждайки гъстата си коса изпод яката. Тя бе по-висока от мен, с широки бедра и рамене. - Ще видим на улицата.

Огледах я още веднъж. По аурата й предположих, че е някакъв вид гадател, вероятно клеромант. Те не бяха от най-редките; сигурно си бе проправяла със зъби и нокти път нагоре в йерархията.

- Да - отговорих. - Ще видим.

Тя изсумтя.

Завръщането на Лорда имаше драматичен ефект върху поведението на 30. Тя приклекна в лек реверанс, промърморвайки: „Кръвни консорте“. До нея Карл се преви в дълбок поклон. Само аз останах да стоя със скръстени ръце. Лордът огледа своя фен клуб, без да отвърне на никой от поздравите. Вместо това спря очите си върху мен. 30 остана покрусена. Бедната стара 30.

Новите дрехи бяха преобразили наставника ми. На мястото на облечения в старомодни одежди Рефаим се бе появил заможен гражданин на Сцион, от типа, с когото никой разумен джебчия не би помислил да си пробва късмета.

- Ще пътувате до I Кохорта в два автомобила за задържане - каза Нашира. - Трафикът ще се разчиства за преминаването ви. Очаквам да се върнете тук, преди да удари сутрешната камбана.

Червеноризците закимаха. Лордът наметна дългото си палто и тръгна към вратата с думите:

- ХХ-40, XX-1, след мен.

Карл изглеждаше така, сякаш Ноемврийският празник е дошъл преждевременно. Той се затича след Лорда, затъквайки пистолета под якето си. Аз се канех да го последвам, когато Нашира ме улови за лакътя. Застанах неподвижно, потискайки порива да се отдръпна.

- Знам коя си - изрече тя, привеждайки се до лицето ми. -Знам и откъде идваш. Ако не ми доведеш друга като теб, ще приема, че съм била права и че ти си Бледата бродница. А това ще има сериозни последици за всички ни. - И с поглед, от който ме побиха тръпки, ми обърна гръб и пое към покоите си. - Желая ти лек път, ХХ-59-40.

На моста ни очакваха две коли със затъмнени стъкла. Преди да ни заключат вътре, завързаха очите и на четирима ни. Седях в мрака до Карл и се вслушвах в бръмченето на мотора. Явно ги гонеше натрапчив страх да не узнаем маршрута за излизане.

Отряд от Жандарми бе изпратен да ни ескортира през границата. Процедурата за пускане на хора извън Шеол I бе сложна. Градът представляваше наказателна колония и формалностите бяха като при условно освобождаване на затворници. На един от външните постове преди влизане в Сцион вкараха под кожата ни проследяващи чипове в случай, че решим да си плюем на петите, взеха ни пръстови отпечатъци и изследваха аурите ни. Трябваше да дадем и кръв от вените си, при което на сгъвката на лакътя ми остана мораво петно. Накрая минахме и последната гранична застава и се озовахме в Сционски Лондон. Обратно в истинския свят.

- Можете да свалите превръзките от очите си- каза Лордът.

Нямаше нужда да ме подканя втори път.

О, моя цитадела. Залепих нос в стъклото, взирайки се в сините неонови светлини. Минавахме през Уайт Сити в Секция II-3, покрай гигантския търговски комплекс. Никога не бях предполагала, че така ще се умиля при вида на мръсните стоманеносиви улици. Липсваше ми наддаването за духове, играта на таро, катеренето с Ник по покривите, за да наблюдаваме залезите. Идеше ми да отворя вратата на колата и да се хвърля право в отровното сърце на Лондон.

В началото на пътуването Карл нервничеше, подрусваше коляно и час по час опипваше пистолета си. Едва на магистралата се отпусна и задряма. Преди това ми каза, че истинското име на 30 било Амелия и че наставник й бил някой си Елнат Сарин. Както и бях предположила, тя бе клеромант със специалност гадаене на зарове. Трябваше да се понапъна, докато се сетя за точния термин - астрагаломант. Познанията ми започваха да закърняват. Навремето Джаксън ме изпитваше ежедневно върху седемте разреда на ясновидството.

Погледнах отново Карл. Косата му се нуждаеше от миене. По кръговете под очите му личеше, че е също толкова недоспал, колкото и аз, но поне нямаше синини. Някое и друго предателство го бе отървало от побоите. Сякаш усетил, че го гледам, той отвори очи.

- Не си и помисляй да бягаш - прошепна. Когато не отговорих, се премести по-близо до мен. - Те няма да ти позволят -кимна той към Лорда отвъд стъклената преграда. - Шеол I е безопасен за нас. Защо ни е да го напускаме?

- Защото не ни е мястото там.

- Напротив, тъкмо обратното. Там можем да бъдем зрящи. Няма нужда да се крием.

- Не ставай глупак, Карл. Знаеш, че това е затвор.

- А цитаделата не е ли?

- Не, не е.

Той взе отново да човърка пистолета си, а аз се загледах пак през прозореца. Част от мен го разбираше много добре.

Естествено, че цитаделата беше затвор - Сцион ни държеше ш плен като животни, но поне не гледахме безучастно как бият някого и не оставяхме хората да мрат по улиците.

Не, и това не беше вярно. Хектор го правеше. Джаксън го правеше. Всеки един от босовете в цитаделата го правеше. Те с нищо не бяха по-добри от Рефаимите. Възнаграждаваха само онези, от които имаха полза. Другите биваха изхвърляни на бунището.

Но бандата беше като мое семейство. Нямаше нужда да се кланям на никого. Ползвах се от закрилата на шефа си. Имах свое име.

Скоро стигнахме Мерилебон. Лордът оглеждаше местата, през които минавахме. Чудех се дали и по-рано е идвал в Лондон. Вероятно да, след като се е срещал с предишните Инквизитори. Само като си помислех, че Рефаими са крачили по същите улици, по които и аз. Били са в Архонтството. Дори и в 1-4.

Шофьорът бе як, мълчалив мъж, носещ очила с телени рамки, костюм с червена вратовръзка и копринена кърпичка в джобчето на сакото. На лявото му ухо имаше слушалка за хендсфри, която час по час бипкаше. Беше възхитително да се види колко добре е организирана системата. Сцион държеше всичко под контрол - никой не можеше да научи за Шеол I. Това бе град под ключ.

Лордът направи знак на шофьора да спре на един ъгъл. Мъжът кимна и отби. Наставникът ми слезе и след малко се върна с голям хартиен плик, който ми подаде през прозорчето на преградата.

- Събуди го - посочи към Карл, който отново клюмаше. В плика имаше две горещи картонени кутии от „Брекабокс“, любимите заведения за бърза закуска на цитаделата. Аз сръчках съседа си.

- Ставай, слънце.

Той сепнато подскочи. Отворих своята кутия и намерих вътре дюнер, салфетка и кофичка с овесена каша. Видях, че

Лордът ме наблюдава в огледалото за обратно виждане, но отвърнах очи настрани.

Навлязохме в Секция 4. Моята Секция. По челото ми избиха капчици пот. Жилището на баща ми се намираше само на двайсет минути от тук. Бяхме близо до Севън Дайълс - твърде близо. Почти очаквах да получа някакво послание от Ник, но в етера цареше пълно мълчание. Няколкостотин сънорами Се блъскаха наоколо, разсейвайки вниманието ми. Фокусирах се върху най-близките, но не долових нищо необичайно, никакви нови вълни от емоция. Тези хора дори не подозираха за съществуването на Рефаимите и за наказателната колония. Не ги беше грижа къде отиват дегенератите, стига да не се мотаеха наоколо.

Колата спря на Странд, където един Жандарм ни очакваше. Тези, които пращаха на дежурства, бяха излети като по калъп - високи, широкоплещести, най-често медиуми. Избягнах погледа му, докато слизах от колата, оставяйки празните кутии под седалката.

Лордът, висок и внушителен, изглеждаше напълно спокоен.

- Добър вечер - поздрави Жандарма той.

- Лорде. - Другият допря три пръста до челото си, един в средата и по един над всяко око, след което отдаде чест. Това бе официален знак за ясновидството му, за неговото трето око. - Може ли да потвърдите, че водените от вас лица са Карл Демпси-Браун и Пейдж Махони?

- Потвърждавам.

- Идентификационни номера?

- ХХ-59-1 и 40 съответно.

Жандармът си ги отбеляза. Запитах се кое ли го е накарало да се обърне срещу своите. Някой твърде жесток бос, вероятно.

- Вие двамата, не забравяйте, че се намирате под стража. Тук сте, за да съдействате на Рефаимите. Щом задачата ви приключи, незабавно ще бъдете отпратени обратно в Шеол I. Ако някой от вас опита да издаде местонахождението на Шеол I, ще

бъде застрелян. Ако някой опита да нарани своя наставник или Жандарм, ще бъде застрелян. Ясен ли съм?

- Напълно - отвърнах. Ако не друго, бе дал да се разбере, че каквото и да направим, ще бъдем застреляни. Но Жандармът още не беше свършил. Той извади от чантичката на пояса си сребриста тубичка и чифт латексови ръкавици. Само не и още една инжекция.

- Първо ти - сграбчи ме за китката. - Отвори си устата.

- Какво?

- Отвори... си... устата.

Понечих да погледна Лорда, но по мълчанието му разбрах, че не възразява на случващото се. Преди да успея да реагирам, Жандармът разтвори с пръсти ченето ми. Идваше ми да ухапя копелето. Той стисна тубичката, покривайки устните ми с нещо хладно и горчиво.

- Затваряй.

Нямах друг избор, освен да се подчиня. Но когато пробвах да разделя устните си отново, се оказа, че не мога. Очите ми се разшириха. По дяволите!

- Просто малко кожно лепило. - Жандармът придърпа Карл към себе си. - Действието му трае два или три часа. Не можем да си позволим да рискуваме. Всички вие от бандите се познавате един друг.

- Но аз не съм... - заекна Карл.

- Млъквай.

И той също своевременно бе принуден да замълчи.

- XIX-49-30 не е залепена - каза Жандармът. - Ще слушате нейните заповеди. Иначе просто ще се придържате към задачите си.

Натиснах устните си с език, но те не помръдваха. Сигурно му бе страшно приятно да се гаври така с бившите членове на синдиката.

След като запечата устите ни, той пак отдаде чест на Лорда и се върна в мрачното сиво здание, откъдето беше излязъл. Отвън имаше табела: СЦИОНСКА ЦИТАДЕЛА ЛОНДОН -

КОМАНДЕН ПОСТ НА НОБ - I КОХОРТА, 4 СЕКЦИЯ, с карта на зоната, покривана от този пост. Можех да различа обозначението на търговския център в Ковънт Гардън -похлупака, под който кипеше черната борса. Само ако успеех да се добера дотам. А може би все още имаше начин.

Карл преглътна. Макар да бяхме свикнали с тези табели от години, те продължаваха да всяват страх. Погледнах Лорда.

- Ситула с нейния екип ще подходи откъм западната страна на площада - каза той. - Готови ли сте?

Не знам как очакваше да му отговорим. Карл кимна. Лордът бръкна под дрехата си, извади две маски и ни ги подаде.

- Сложете ги. Ти ще прикрият самоличността ви.

Това не бяха обикновени маски, а лица с обикновени, не-запомнящи се черти. Имаха малки дупки за очите и процепи за дишане под носа. Когато надянах моята, тя залепна към кожата ми. Дори нямаше да привлече вниманието на забързаните сционски жители, но същевременно никой от бандата нямаше да ме познае - още повече че със запечатаните си устни не можех и да извикам за помощ.

Колко хитро бе измислено всичко.

Лордът се обърна за миг към мен, преди да сложи своята маска. Хладна светлина заструи от дупките за очите му. За първи път бях доволна, че се бия на негова страна.

Отправихме се към Колоната на Нелсън35. Както всички останали паметници, включително и колоната на Севън Дайълс, тя се оцветяваше в червено или зелено в зависимост от нивото на сигурността. Понастоящем беше зелена, също както и фонтаните. През равни интервали по Странд бяха разположени Жандарми, вероятно с инструкции да ни окажат подкрепление, ако се наложи. Те ни хвърляха предпазливи погледи, докато преминавахме, но никой от тях не помръдна. Всички носеха карабини М4. НОБ не афишираха своето истинско предназначение в града, но всеки знаеше, че са нещо повече от полиция. Човек не ги доближаваше с питане или оплакване, както би сторил с обикновен патрулен полицай. Можеше да го напрани само при извънредна ситуация и никога ако е зрящ. Дори редовите граждани ги заобикаляха отдалеч. В крайна сметка, те бяха дегенерати.

Пръстите на Карл шаваха нервно из джобовете му. Как можех да се измъкна от това положение, без да убия някого от бандата си? Трябваше да намеря начин да им сигнализирам коя съм. Да ги предупредя, инак и те щяха да се присъединят към мен н наказателната колония. Нашира не биваше да се докопа до тях.

Трафалгар Скуеър бе осветен с прожектори, но имаше достатъчно сенки, за да не се набиваме на очи. Ситула, Амелия и Дейвид приближаваха откъм отсрещната страна. Тримата се скриха зад един от четирите бронзови лъва, пазещи паметника.

Лордът се наведе към нас.

- Картър ще се появи скоро - каза с приглушен глас. -Трябва да изчакаме, докато осъществи контакт с представител на Седемте печата. Не позволявайте да ви заловят при никакви обстоятелства. - Карл кимна. - Щом приключим задачата, НОБ ще ни ескортира обратно до автомобилите. Спираме всякакви действия, ако обектите напуснат границите на I Кохорта.

Започнах да се потя. Севън Дайълс се намираше в очертанията на I Кохорта. Ако бандата опиташе да се оттегли към квартирата, щяха да ги проследят дотам.

След две минути Биг Бен щеше да удари кръгъл час. Лордът изпрати Карл да седне на стъпалата пред колоната -като гадател щеше да привлече най-малко внимание. Щом той се настани, Лордът ме преведе покрай фонтана до една от статуите. Бяха общо седем, по една за всяка от личностите, допринесли за създаването и укрепването на Сцион - Палмерстън, Солсбъри, Аскуит, Макдоналд, Зетлър, Мейфийлд, Уийвър. Седмата винаги носеше образа на управляващия Инквизитор, заедно с неговото мото. Той спря зад постамента и се взря в маскираното ми лице.

- Извини ме - каза. - Не знаех, че ще ви залепят устите.

Не дадох признак, че съм го чула. Трябваше да се концентрирам върху дишането през носа си.

- Недей да се показваш още. Картър чака край колоната, както е уговорката.

Не исках да участвам в това. Исках Антоанет да се махне от тук. Само да можех да проникна в сънорамата й, да я накарам да побегне.

И тогава ги усетих.

Бяха те, без никакво съмнение. Приближаваха от различни страни. Джаксън явно бе мобилизирал всичките шестима оставащи членове на Печатите. Дали щеше да разпознае аурата ми начаса, или щеше да допусне, че наоколо се навърта друга сънебродница? Шансът за това бе безкрайно малък.

- Долавям медиум - каза Лордът. - И контактьор.

Елайза и Надин. Надзърнах към подножието на колоната.

Да, Антоанет беше там. Носеше дълго вталено палто и широкопола черна шапка. Край ушите й падаха кичури сивееща рижава коса. Лицето й изглеждаше далеч по-сбръчкано, отколкото го помнех от телевизионното шоу. Между пръстите й, в сребърно цигаре, димеше нещо, което ми се стори лилава богородичка. Не можеше да й се отрече куражът. Никой не пушеше етерни наркотици на публично място.

Самата идея да се бия срещу Тони Картър бе достатъчно притеснителна. В своите предавания тя често изпадаше в неистови пристъпи, преди да направи предсказание - особеност, която вдигаше рейтинга й до небесата. Можех само да си представя как би изглеждала в схватка. Ник отхвърляше общото мнение, че е оракул - оракулите никога не губеха контрол по подобен начин.

Първа дойде Надин. Връхната й дреха бе разкопчана, отдолу несъмнено криеше оръжие. После, един по един, се появиха и останалите, макар да не даваха вид, че се познават. Свързваха ги единствено техните аури. Щом забелязах Ник, ми се стори, че ще избухна - в сълзи, в смях, в песен. Носеше дегизировка, както и можеше да се очаква предвид блестящата му сционска кариера. Косата му бе скрита под тъмна перука и шапки, имаше и черни очила. На няколко крачки от него Джаксън потрепваше с бастуна си.

Лордът наблюдаваше мълчаливо. Очите му помрачняха, когато една от мишените доближи Антоанет. За целта бяха избрали Елайза. Дани я следваше плътно отзад, стиснала решително устни. Тя също бе променила външността си.

Ако бях на тяхно място, първо щях да се свържа с Антоанет посредством едно от своите „пипала“, за да се уверя, че брегът е чист - но Елайза нямаше тази способност. Етерът й погаждаше номера, а не тя на него. Тя вдигна четири пръста от дясната си ръка и три от лявата и ги прокара през косата си, сякаш искаше да се вчеше. Антоанет разбра. Пристъпи към нея и й подаде ръка. Елайза я пое.

Ситула нападна първа. Преди да усетя какво става, вече бе сграбчила Антоанет и я душеше. Лордът се насочи към Зийк, а Карл в същото време запрати един витаещ наблизо дух по Елайза. Трябва да е бил самият Нелсън, най-мощният на площада, защото тя рухна край един от бронзовите лъвове, хвана се за гърдите и извика с пресипнал глас: „Не мога да командвам ветровете и времето36, нито себе си в смъртта!“. Амелия също се впусна в атака, само за да бъде пресрещната от разярения Ник, видял мъките на Елайза. Дейвид се нахвърли към Джаксън, или поне се опита - Дани замахна с юмрук и го улучи по устата, откъдето се разхвърчаха пръски кръв. След по-малко от десет секунди аз останах единствената, която още не се бе включила в схватката.

Това ме устройваше. Но не устройваше Джаксън.

Той ме забеляза веднага - поредния маскиран враг. Призова свита от шестима и я насочи срещу мен. Трябваше да действам, и то бързо - духовете от Трафалгар можеха да представляват сериозна заплаха. Стрелях с флуксовия пистолет по него, но се прицелих доста над главата му. Той все пак се приведе. Свитата се разпръсна напосоки. Откажи се, помислих си. Не ме карай да те наранявам.

Но Джаксън никога не се отказваше. Беше презеленял от гняв. Ние бяхме осуетили плана му. Хвърли се към мен, размахвайки бастуна. Опитах да го ритна в стомаха, да го отблъсна, но не вложих достатъчно сила. Той ме улови за глезена и като извъртя ръце, ме събори на земята. Прониза ме болка. Движи се, движи се.

Твърде късно. Джаксън заби подкования си ботуш в хълбока ми, обръщайки ме по гръб. Коляното му притисна гърдите ми. Замъглено видях как юмрукът му се издига, после нещо твърдо удари незащитената част на лицето ми. Бокс. И още веднъж, в ребрата. Усетих пукот и болка. И отново. Вдигнах ръка, за да блокирам четвъртия удар. В очите му гореше кръвожаден огън. Щеше да ме убие.

Нямах друг избор. Тялото ми бе приковано, трябваше да използвам духа си.

Той не очакваше това. Изобщо не обръщаше внимание на аурата ми. Тласъкът по сънорамата му го събори по гръб. Бастунът му изтрополя по паважа. Изправих се с мъка на крака. Лицето ми пулсираше, ребрата ме пронизваха като с нож, а дясното ми око не виждаше както трябва. Опрях длани на коленете си, поемайки конвулсивно въздух през носа. Нямах представа, че Джаксън може да е толкова брутален.

Нечий писък привлече вниманието ми. Край един от фонтаните, зарязала духовния бой, Надин притискаше Амелия към земята. Извадих спринцовката от джоба на якето, разкъсах с окървавени пръсти опаковката и я забих в ръката си. След няколко секунди болката отслабна. Зрението ми не се възстанови, но това се понасяше. Все още виждах добре с лявото око.

По гърдите ми играеше червена точка. Явно в околните сгради бяха разположени снайперисти.

Трябваше да има някакъв изход.

С подновени сили затичах към фонтаните, където Амелия риташе безпомощно. Колкото и да исках Надин да победи, но можех да оставя друго човешко същество да загине. Хванах я през кръста и я завлякох право в басейна. Охранителните светлини се смениха и водата почервеня. Надин се показа на повърхността половин секунда след мен. Зъбите й бяха стиснати, жилите на врата й изпъкваха. Отстъпих назад.

- Свали маската, кучко - кресна ми тя.

Насочих пистолета към нея.

Тя започна да ме обикаля. Бръкна под палтото си и измъкна от там нож. Винаги бе предпочитала стоманата пред духовете. Усещах пулса си навсякъде, чак до върховете на пръстите. Надин рядко пропускаше целта. Ако хвърлеше ножа и ме улучеше над гърдите, бях мъртва. Бронежилетката нямаше да ме опази. В този момент отнякъде се появи Дейвид. Стреличката му попадна точно между плешките й. Очите й се замъглиха от флукса. Тя се препъна, олюля се и рухна на ръба на басейна. Дейвид я извлече от водата и я сграбчи за шията. Беше ни наредено да не убиваме, но в разгара на битката той явно бе забравил. А и колко важна можеше да е една контактьорка?

Не се замислих дори за секунда. Зийк никога нямаше да ми прости, ако оставех сестра му да умре. Беше време за един бърз скок.

Изстрелях духа си, но не прецених добре разстоянието. В един миг бях в главата на Дейвид и дръпнах ръцете му встрани от Надин. В следващия бях обратно в своето тяло, тичаща към него. Стоварих се отгоре му с цялата си тежест и двамата се търколихме на земята.

Пред погледа ми се спусна черна пелена. Току-що бях обладала Дейвид. Макар и за кратко, но бях отместила ръцете му.

Най-сетне бях обладала човешко същество.

Той се улови за слепоочията. Нахлуването ми не бе от най-нежните. Изправих се, примигвайки замаяно. Както Антоанет, така и Ситула бяха изчезнали.

Оставих Дейвид и Надин да се оправят, както могат, и се изкатерих с прогизналите си дрехи върху един от лъвовете, за да огледам терена. Двете групи се бяха пръснали по площада. Зийк, който не беше от най-смелите, благоразумно бе напуснал кораба (да му се ненавидят всичките призраци на моряци, почвах да прихващам жаргона) и сега си разменяше удари с Амелия. Лордът на свой ред, виждайки как Ник зашеметява Карл със свитата си, бе насочил вниманието си върху него. Сърцето ми щеше да спре при тази гледка. Наставникът ми и най-добрият ми приятел изправени един срещу друг. Спуснах се обратно на земята, скована от страх. Трябваше да помогна на Ник. Лордът можеше да го убие...

Тогава насреща ми излезе побеснялата Елайза. Духове полетяха по мен от всички страни. Те винаги заставаха на страната на медиумите. Трима френски моряци нахлуха в сънорамата ми. Олюлях се, заслепена от техните спомени - гигантски вълни, залпове от мускети, пожар, бушуващ на борда на „Ахил“37, писъци, хаос... После Елайза ме блъсна в гърдите и аз паднах. Призовах на помощ всичките си защитни сили, за да отблъсна нашествениците. Тя се мъчеше да ме притисне с коляно, насърчавайки ги.

- Дръжте се, момчета!

Сънорамата ми беше в хаос. Страховито свистяха гюллета. Горящи мачти падаха пред очите ми. Елайза протегна ръце да свали маската ми.

Не, не! Тя не биваше да ме вижда. НОБ щяха да я разстрелят. Със сетно усилие се отърсих от духовете и ритнах с крак. Ботушът ми я улучи в челюстта. От гърлото й се изтръгна болезнен вик. Стомахът ми се сви от чувството на вина. Обърнах се точно навреме, за да посрещна бастуна на Джаксън с флуксовия си пистолет.

- Тъй, тъй - рече той меко. - Сънебродница в униформа. Откъде са те намерили? Къде си се крила досега? - Приведе се над мен, взирайки се в дупките на маската. - Не би могла да си моята Пейдж. - Бастунът натисна ръката ми. Мускулите ми се напрегнаха. - Коя си тогава?

Преди да успея да направя каквото и да било, той бе отхвърлен назад от цяло пълчище духове - по-голямо, отколкото човек би могъл да призове. Лордът. Станах, вдигайки пистолета, но той замахна слепешката с бастуна си. Инстинктивно отклоних глава наляво. Твърде късно. Мигновено парване прониза ухото ми - болка от порязване. Понечих да стрелям, но втори удар изби оръжието ми. Изваденото от бастуна острие проблесна напреко на ръката ми, разсичайки якето и плътта под него. Глух стон се надигна от гърдите ми.

- Хайде, броднице, използвай духа си! - Смеейки се, Джаксън замахна отново. - Забрави болката, избягай от раните си.

Амелия запрати по него нова група духове. Аз я бях спасила, сега тя спасяваше мен. Ник се възползва от това, за да я атакува, и тя приклекна зад един от лъвовете. Зийк лежеше неподвижно на земята. Дръж се, помислих си. Не ги оставяй да те довършат.

В този момент мярнах развята червена коса. Антоанет се бе върнала. Шапката й бе отлетяла, и нищо чудно - тя се намираше в боен транс. С подивели очи, разширени ноздри и дух като яростен пламък, пред който бледнееха синкавите улични светлини на цитаделата, предназначени да успокояват трескавите умове. Юмруци, ритници и духове се посипаха върху Ситула като порой, не й давайки да си поеме дъх. Накрая тя все пак успя да хвърли един призрак, но Антоанет грациозно го пусна да мине покрай нея.

И после, без никакво предупреждение, побягна. Лордът я зърна да си проправя път сред пищящите хора и извика:

- Спри я!

Обръщаше се към мен. Втурнах се подире й. Това бе моят шанс за бягство. Един Жандарм, виждайки униформата ми, ме пусна да мина и вместо мен спря една незряща жена. Някакъв контактьор опита да ме улови за ръкава, но аз тичах твърде бързо и той се отказа. Съзнанието ми бе като сноп от бяла светлина. Антоанет се насочваше право към Уестминстърското архонтство. Истинска лудост бе да отива натам, но в момента мотивите й не ме интересуваха: тя ми даваше безценна възможност. Точно срещу Архонтството имаше станция на метрото. Тя винаги бе претъпкана с охрана, но също и с пътници. Свалих маската и якето си. Можех да се промъкна през бариерите и да се смеся с тълпата. Колоните отвън щяха да ме скрият от погледа на снайперистите и трябваше да пътувам само една спирка, за да стигна Грийн Парк. От там щях да се добера до Севън Дайълс. Ако това не станеше, щях да тръгна към Темза. Да плувам. Да сторя всичко, което трябва, за да избягам.

Можех, можех да го направя.

Краката ми работеха с всичка сила. Болката в ръката беше неистова, но нямаше как да спра. Трансът на Антоанет сякаш й бе дал нечовешки сили. Никой не бе способен да бяга така, освен ако не го водеха духове. Мъчех се да не изпускам аурата й от поглед, докато си проправях път през гъмжилото от хора и автомобили.

Едно такси рязко наби спирачки пред нея. Тя и Ситула го заобиколиха от двете страни. Аз взех по-краткия маршрут - скочих върху предния му капак, от там на покрива и се плъзнах от другата му страна. Антоанет продължи да се носи като куршум. На метри след нея Ситула се вряза право в човешката тълпа. Хората се разпищяха, някой падна безжизнен. Не можех да сторя нищо. Спрях ли и за секунда, щях да изостана. Най-сетне, когато вече мислех, че дробовете ми ще се пръснат, стихнахме края на Уайтхол.

Според картите тук бе центърът на цитаделата -1 Кохорта, Секция 1. Зрящите избягваха това място като чумаво. Вдигнах разкървавеното си лице към Уестминстърското архонтство. Стрелките и цифрите на кръглия часовник се открояваха на фона на осветения в червено циферблат. Тук танцуваха марионетките на Франк Уийвър. Ако не се намирах в толкова критична ситуация, с удоволствие щях да оставя няколко подбрани графити по стените.

Антоанет продължаваше да тича напред. Когато стигна моста, спря и се обърна към своята преследвачка. Кожата й изглеждаше изпъната върху костите на лицето като тънък пласт боя, а устните й бяха стиснати и побелели.

- Обградена си отвсякъде, оракулке - пристъпи Ситула към нея. - Предай се.

- Не ме наричай оракулка, изчадие. - Антоанет вдигна ръка. - Остани и ще видиш какво съм.

Въздухът замръзна.

Ситула остана безразлична към заплахата - нямаше нищо, с което едно човешко същество да я уплаши. Тя направи още крачка напред. Но преди да опита каквото и да било, бе повдигната във въздуха и захвърлена назад, почти отвъд перилата на моста.

Стреснах се. Дух, проникващ от отвъдното. Пресегнах се към етера, мъчейки се да го разпозная. Приличаше на ангел-пазител, но много стар и могъщ.

Архангел. Ангел, оставащ с едно семейство много поколения, дълго след като човекът, когото е пазил, е умрял. Те бяха пословично неподдаващи се на екзорсизъм. Дори тренодията не можеше да ги прогони задълго.

Ситула се изправи на крака.

- Е, почакай тогава. - Тя пристъпи напред. - Нека наистина узнаем какво си.

После улови един преминаващ дух, след него още един, и още един, докато се събра цял потрепващ рой. Антоанет продължаваше да държи ръката си вдигната, но лицето й се. сгърчи, когато Ситула започна да се храни от нея. Очите й се оцветиха в ужасяващо оранжево, почти червено. За миг ми се стори, че Антоанет ще падне. Капка кръв се отрони от лявото й око. После замахна рязко с ръка и архангелът се устреми към Ситула. Нейната свита се надигна, за да го посрещне. Докато етерът избухваше, аз побягнах.

Повечето Жандарми бяха зрящи. Сблъсъкът щеше да отвлече вниманието им и можех да се измъкна незабелязано. Трябваше да стигна до Севън Дайълс. Спринтирах към Станция 1-1 А.

Усещах как под ботушите ми мостът потръпва от енергия, но не спрях. Вече виждах табелата на станцията на отсрещната страна на улицата. Захвърлих и бронежилетката. Тя само ми пречеше да тичам, а сега, без маската, по нищо не личеше каква съм. Просто едно момиче в червена риза. Огледах околните сгради за удобни издатини. Ако не успеех да вляза в метрото, щеше да ми се наложи да се измъкна с катерене. Стигнех ли веднъж покривите, щях да съм в безопасност.

И тогава усетих нещо друго.

Болка.

Не спрях, но изведнъж ми стана по-трудно да тичам. Не можеше да е нещо сериозно. Архангелът дори не ме бе доближавал. Неговата грижа бе Ситула, основната заплаха. Вероятно бях разтегнала мускул. После усетих под ребрата си нещо лепкаво и топло. Когато погледнах надолу видях, че по ризата ми се разраства петно с различен червен оттенък, а над хълбока ми има малка, кръгла дупка.

Бяха ме простреляли. Точно както ирландските студенти. Въпреки това стиснах зъби и продължих напред, към трафика, носещ се откъм крайбрежната улица. Давай, Пейдж, дръж се. Тичай. Ник можеше да ме закърпи. Трябваше само да стигна до квартирата. Вече виждах входа на метрото. Зад мен стреляха втори път, но не улучиха. Трябваше да се махна от полезрението им. Давах всичко от себе си, но болката растеше и вече трудно стъпвах на дясната си страна. Моят олюляващ се бяг се превърна в накуцване. Пред станцията имаше колони. Само ако се доберях до тях, можех да притисна кървящата рана и да изчезна.

Прекосих улицата, ползвайки един автобус за прикритие, и докоснах първата колона на отсрещната страна. Цялата сила се бе изцедила от костите ми. Опитах да продължа да се движа, но остра болка прониза страната ми. Коленете ми се подвиха.

Колко чевръсто се прокрадваше към мен смъртта. Сякаш бе чакала от години. Физическият свят се разми като мъгла. Край мен се мяркаха светлини. Звуците от битката все още се чуваха отблизо, но те бяха в етера, не на улицата.

Сънебродницата беше дотук.

Нямах много време. Всеки миг можеха да ме прострелят отново. Завлякох се зад една от колоните, по-далеч от погледите на пътниците край входа, които се мъчеха да разберат откъде се носи целият този тътен. Свих се до стената. От малката рана бликаше кръв. Притиснах треперещите си длани над нея, прехапвайки неволно устни.

-Нямаше да стигна до квартирата. Дори да се качах на метрото, щяха да ме арестуват на слизане. Щяха да видят кръвта по ръцете ми.

Поне не бях умряла в Шеол I. Това би било наистина непоносимо. А тук Нашира не можеше да ме стигне.

После някой доближи и ме сграбчи за рамото. Първо го усетих по миризмата. Камфор.

Ник.

Той не ме позна. Нямаше как. Вдигна брадичката ми нагоре, подлагайки гърлото ми на джобното си ножче.

- Проклета предателка.

Ник. Раната ми гореше. Ризата ми бе прогизнала от кръв.

- Дай да ти видя лицето. - Каза го вече по-кротко, сякаш съжаляваше. - Каквато и да си, ти си зряща. Скачачка. Може би ще си спомниш за това, щом зърнеш последната светлина.

И той смъкна маската ми. Когато ме видя, нещо в него се прекърши.

- Пейдж- промълви задавено. - Пейдж, о не... fôrlàt mig..?⁹ - Ръцете му притиснаха мястото под гръдния ми кош, мъчейки се да спрат кръвта. - Съжалявам, толкова съжалявам, мислех, че... Джаксън ми нареди... - Разбира се. Джаксън е искал сънебродницата. Ник ме бе прострелял, не снайперистите. - Какво са ти сторили? - Гласът му трепереше. Сърцето ми се късаше, като го гледах така съкрушен. Ще се оправиш, обещавам. Пейдж, погледни ме. Погледни ме!

Беше ми трудно да гледам каквото и да било. Клепачите ми тежаха като олово. Докоснах ризата му с пръсти и склоних глава върху гърдите му.

- Всичко е наред, миличка. Къде те отведоха?

Поклатих глава. Ник ме погали по запотената коса. Беше успокояващо. Исках да остана тук. Не исках да ме връщат обратно на онова място.

- Пейдж, не смей да затваряш очи. Кажи ми къде те отведоха онези копелета.

Отново поклатих глава. Нямаше как да му кажа, не и без гласа си.

- Хайде, sòtnos. Трябва да ми кажеш къде е. За да мога да те намеря отново, както направих преди. Помниш ли?

Длъжна бях да му кажа. Той трябваше да знае. Не биваше да умирам, без да го известя къде съм била. Заради останалите, заради всички зрящи в изгубения град. Но сега видях, че отзад приближава още някой, силует на мъж.

Не на човек. На Рефаим.

Пръстите ми бяха покрити с кръв. Пресегнах се към стената и написах първите три букви. Ник ги погледна.

- Оксфорд. Отвели са те в Оксфорд?

Оставих ръката си да падне. Мъжът без лице се движеше в мрака. Ник вдигна глава.

- Не. - Мускулите му се напрегнаха и той понечи да ме вдигне. - Отиваме си у дома. Няма да им позволя да те вземат отново.

После извади от джоба си пистолет. Обвих ръка около врата му. Аз също исках да пробва да побегне с мен, да ме спаси от още едно маково поле - но знаех, че ще умре, ако му позволя. И двамата щяхме да умрем. Сянката щеше да проследи дирята ни до Севън Дайълс. Подръпнах ризата му, поклащайки глава, но той не разбра. Сянката падна над нас. Ник стисна пистолета по-здраво, тъй че кокалчетата му побеляха, и дръпна спусъка.

Веднъж, два пъти. Изпищях зад запечатаните си устни. Ник, бягай! Той нямаше как да чуе, нямаше как да знае. Пистолетът падна на земята и цялата кръв се дръпна от лицето му. Една гигантска, облечена в ръкавица ръка го сграбчи за гърлото. С цялата си оставаща сила опитах да я изтласкам встрани.

- Тя идва с мен - изрече Лордът с демоничен вид. - Бягай, оракуле.

Животът се изплъзваше от отслабващата ми хватка. Чух сърцето на Ник да тупти до ухото ми, усетих пръстите му да се впиват в кръста ми. После светлината помръкна. Смъртта бе дошла.

21.Три пъти глупачка

Времето се превърна в серия от откъслеци, разделени от бели петна. Понякога имаше светлини, друг път-гласове. Известно време имах чувството, че се возя в кола - плавно, полюшващо движение.

В един момент усетих, че някой разрязва ризата ми. Опитах да отблъсна ръцете на натрапника, но цялото ми тяло се разбунтува. После ме обхвана гъстата мъгла на упойка. Следващото, което видях, бе, че съм в леглото на Лорда, завита до брадичката и положена върху лявата си страна. Всяка костица в мен сякаш бе счупена.

- Пейдж?

Гласът дойде като от кладенец. Издадох немощен звук-полухленч, полухриптене. Гърдите ми горяха, ръката също. Ник. Протегнах пръсти слепешката.

- Майкъл, бързо. - Нечия ръка сграбчи моята. - Дръж се, Пейдж.

Трябва да съм припаднала отново. Когато дойдох на себе си, се чувствах олекнала, подута и безформена като торба с перушина. Цялата ми дясна страна бе изтръпнала. Изпитвах болка при вдишване, но поне можех да отварям уста. Поех дълбоко дъх, придърпах се и се подпрях на левия си лакът. Прокара: език по зъбите си. Всички си бяха на местата.

Лордът седеше в креслото си, вторачен в грамофона. Идеше ми да разбия тази машинка с проклетите й мелодийки. Що ме видя да помръдвам, Лордът се изправи.

- Пейдж.

При вида му сърцето подскочи в гърдите ми. Притиснах cе към таблата на леглото, спомняйки си ужасяващите очи в мрака.

- Уби ли го? - Избърсах с длан избилата по лицето ми пот. - Уби ли... оракула?

- Не. Още е жив.

Бавно, наблюдавайки изражението ми, той ми помогна да седна. Усетих подръпването на вкараната в ръката ми система.

- Не мога да виждам добре. - Гласът ми наподобяваше грачене, но поне можех да говоря.

- Имаш периорбитален хематом.

- Какво?

- Насинено око.

Опипах меката кожа над скулата си. Джаксън наистина ме бе подредил добре. Цялата дясна страна на лицето ми бе подута.

- Е, значи пак сме тук - казах.

- Опита се да избягаш.

- Разбира се, че ще се опитам да избягам. - Не успях да потисна горчилката в гласа си. - Да не мислиш, че искам да умра тук и да витая край Нашира до края на вечността? - Лордът само ме изгледа. В гърлото ми се надигна буца. - Защо не ме остави да си отида у дома?

Очите му бяха обагрени в бледозелено. Вероятно се бе хранил от Елайза.

- Имам си причини.

- Искаш да кажеш оправдания.

Дълго време той не проговори. Когато все пак го направи, не беше за да ми каже защо ме е довлякъл обратно в тази помийна яма.

- Имаш внушителен списък от травми - каза, като ме подпря с още възглавници. - Джаксън Хол се оказа далеч по - свиреп, отколкото очаквахме.

- Така ли? Не знаех.

- Насинено око, две пукнати ребра, разцепена устна, разкъсано ухо, порезна рана на дясната ръка, огнестрелна рана в хълбока. Направо е невероятно, че си успяла да дотичаш чак до моста след първоначалния побой.

- От адреналина е. - Вгледах се в лицето му. - Теб раниха ли те?

- Само драскотина.

- Значи само аз съм послужила за боксова круша.

- Ти се изправи срещу изключително мощна група зрящи и оцеля, Пейдж. Няма нищо срамно в това да бъдеш силен.

Не споделях същото мнение. Бях надвита от Елайза, простреляна от Ник и направена на пестил от Джаксън. Голяма сила, няма що. Лордът взе чаша вода и я поднесе до устните ми. Неохотно отпих.

- Нашира знае ли за бягството ми?

- О, да.

- И какво ще ми направи?

- Червената ти туника е отнета. - Той постави чашата върху нощното шкафче. - Вече си с жълта.

Цветът на страхливците. Успях да се подсмихна язвително въпреки болката в ребрата.

- Изобщо не ме е грижа в каква туника ще ме облече. Нали така или иначе иска да ме убие. - Аз свих рамене. - Защо просто не ме отведеш при нея и да приключваме.

- Сега си ранена и уморена, Пейдж. Нещата може да не ти се сторят чак толкова мрачни, щом се оправиш.

- Кога ще е това?

- Можеш да станеш от леглото още утре, ако искаш.

Смръщих вежди, при което всички мускули на лицето ми

изпротестираха.

- Утре?

- Помолих шофьора да вземе сциморфин и противовъзпалителни лекарства от лабораторията на СциСОНИ преди да напуснем Лондон. До два дни ще си напълно възстановена.

Сциморфин. Това нещо вървеше на безбожни цени.

- Видя ли баща ми в СциСОНИ?

- Аз самият не съм влизал вътре. Само шепа политици от Архонтството знаят за нашето съществуване.

Той сведе поглед към иглата на системата ми. Пръстите му, все така скрити под черната кожа на ръкавиците, поправиха лейкопласта, с който беше залепена.

- Защо постоянно носиш ръкавици? - в гласа ми припламна искрица гняв. - Да не би хората да са твърде мръсни, за да ги докосваш?

- Такова е нейното разпореждане.

Усетих топлина в бузите си въпреки синините. Колкото и да го ненавиждах, вероятно бе прекарал дълги часове в грижи за мен.

- Какво се случи с останалите?

- 1 и 12 са невредими. Ситула бе изкарана от строя, но се възстанови. - Той замълча за секунда. - 30 е мъртва.

- Мъртва? Как?

- Удавяне. Намерихме я във фонтана.

Новината ме смрази. Не харесвах особено Амелия, но не заслужаваше да умре по този начин. Запитах се кой ли от бандата го е сторил.

- Ами Картър?

- Избяга. Една кола я взе от моста, преди да успеем да я задържим.

Значи поне Антоанет се бе отървала. Каквито и сили да притежаваше, не исках Нашира да ги получи.

- А Седемте печата?

- Те също се измъкнаха. Никога не съм виждал Нашира толкова бясна.

Заля ме вълна от облекчение. Значи всичко беше наред. Бандата познаваше 1-4 като петте си пръста, всеки таен проход и скривалище. Не е било проблем да изчезнат. Колкото до ранените Надин и Зийк, всеки зрящ в Секцията отговаряше пред Джаксън. Неговите куриери са им помогнали да се приберат. Погледнах отново Лорда.

- Ти ме спаси.

Очите му трепнаха.

-Да.

- Само ако си направил нещо на оракула...

- Не съм го докоснал и с пръст. Пуснах го да си върви.

- Защо?

- Защото знаех, че е твой приятел. - Той приседна на ръба на леглото. - Знам всичко, Пейдж. Ти си липсващият член на бандата. Само глупак не би се досетил.

- Ще кажеш ли на Нашира? - попитах след секунда.

Той задържа взора си върху мен безкрайно дълго време.

- Не - произнесе накрая. - Но тя не е вчерашна. Отдавна подозира коя си. Рано или късно ще знае със сигурност.

Усетих нервно свиване под лъжичката. Лордът стана и отиде до камината.

- Появи се известно усложнение - рече, гледайки в пламъците. - Ти и аз взаимно се спасихме от първата смърт. Задължени сме един на друг, обвързани с дълга на живота. А такъв дълг носи своите последствия.

- Дълг на живота? - Напрегнах ума си, борейки се с останките от морфина. - Кога съм спасявала твоя живот?

- На три пъти. Още първата нощ почисти раните ми, което ми даде време да потърся помощ. После ми дари от кръвта си, предпазвайки ме да не се заразя с полупорив. И ме защити, когато Нашира те покани на трапезата си. Ако й беше казала истината, щяха да ме екзекутират. Извършил съм много престъпления на плътта, наказанието за които е смърт.

Не знаех какво означава престъпление на плътта, но и не попитах.

- А ти току-що спаси моя.

- Спасявам го вече на няколко пъти.

- Кога?

- Предпочитам да не разкривам тази информация, но повярвай ми - положително са повече от три. Това означава, че ние с теб вече не сме просто наставник и ученик, нито господар и роб.

Поклатих неволно глава.

- А какви сме тогава?

Той опря ръка върху полицата над камината, без да се обръща към мен.

- Етерът е оставил своя отпечатък и върху двама ни. Той е разпознал нашата склонност да се защитаваме един друг и сега ние сме заклети да го правим винаги. Свързани сме помежду си със златна нишка.

За малко да се изсмея на сериозния му тон, но нещо ми подсказваше, че това не е шега. Рефаимите не се шегуваха.

- Златна нишка.

-Да.

- Тя има ли нещо общо със сребърната нишка?

- Разбира се, предполагам, че да... Но сребърната нишка е индивидуална, всеки я има за себе си. Докато златната нишка свързва два духа.

- И какво, по дяволите, представлява?

- Аз самият не съм съвсем наясно. - Лордът изля тъмното съдържание на един флакон в чашата си. - Доколкото разбирам, е нещо като седмо чувство, формиращо се между два духа, спасили се поне три пъти от първата смърт. - Той повдигна чашата и отпи. - Сега ти и аз винаги ще имаме познание един за друг. Където и да бъдеш по света, аз ще мога да те открия. Посредством етера. - Направи пауза и добави: - Винаги.

Отне ми няколко секунди да възприема чутото.

- Не - казах. - Не, това е... невъзможно. - Като видях, че продължава невъзмутимо да пие амаранта си, повиших глас: -Докажи го. Докажи, че златната нишка съществува.

- Щом настояваш. - Той остави чашата върху камината. -Да си представим, само за миг, че отново сме в Лондон. Нощ е и се намираме на моста. Но сега аз съм този, който е прострелян. Ще те повикам на помощ.

Зачаках.

- Това е просто... - отворих уста да кажа, но почувствах нещо, което ме накара да замлъкна. Леко бръмчене в костите си, едва доловима вибрация. По цялата ми кожа полазиха тръпки. Две думи се материализираха в съзнанието ми: мост, помощ. - Мост, помощ - повторих тихо. - Не.

Това ми дойде твърде много. Вторачих се в огъня. Сега той си имаше свое духовно звънче, чрез което да ме вика. След минута шокът се замени с гняв. Искаше ми се да разбия всичките му стъкленици, да му размажа лицето - всичко друго, но не и да деля една връзка с него. Щом можеше да ме проследи чрез етера, никога нямаше да се отърва от присъствието му.

И сама си бях виновна. Виновна, задето го бях спасила.

- Не знам какви други ефекти ще има това върху нас - каза той. - Нищо чудно да можеш да черпиш сила от мен.

- Не ми е притрябвала силата ти. Просто ме отърви от нея. Разкъсай я.

- Не е толкова просто да се разкъсат етерните връзки.

- Знаеше как да ме повикаш чрез нея. - Гласът ми леко потреперваше. - Сигурно знаеш и как да я прекъснеш.

- Нишката е енигма, Пейдж. Нямам никаква представа.

- Направил си го нарочно. - Отдръпнах се от него, отвратена. - Спасил си ме специално за да създадеш нишката, нали?

- Как бих могъл да скроя такъв план, след като не съм знаел дали ще ти мине през ум и ти да ме спасяваш? Ти презираш Рефаимите. Защо ще помагаш на един от тях?

Това беше добър въпрос.

- Явно нямам инстинкт за самосъхранение - отвърнах.

Облегнах се назад, заравяйки лице в дланите си. Той дойде

и отново седна до мен. Прояви достатъчно съобразителност да не ме докосне.

- Виж, Пейдж - каза. - Ти не се боиш от мен. Вярвам, че изпитваш омраза, но не и страх. И все пак се боиш от нишката.

- Ти си Рефаим.

- И ти ме съдиш заради това. Защото съм годеник на Нашира.

- Тя е кръвожадна и зла. И ти все пак си я избрал.

- Нима?

- Или поне си се съгласил.

- Саргас избират своите партньори. Останалите от нас нямат тази привилегия. - Гласът му се снижи до тихо ръмжене. -Ако искаш да знаеш, аз я презирам. Всеки дъх, който поема, с отблъскващ за мен.

Погледнах го, преценявайки изражението му. Челото му бе помрачняло, сякаш от скръб. Той отмести очи встрани.

- Сега виждам - казах.

- Не, не виждаш. Никога не си виждала.

Настъпи неловка тишина.

- А бих искала - наруших я аз след малко.

- Не знам дали мога да ти се доверя. - Светлината в погледа му помръкна. - Вярвам, че го заслужаваш. Очевидно си лоялна към хората, които са ти най-близки до сърцето. Би било жалко да споделям златна нишка с някого, на когото нямам доверие и който няма доверие в мен.

Значи той искаше да ми вярва. И очакваше същото от мен. Сделка. Примирие. Сега можех да му поискам всичко, каквото си пожелая, и той щеше да се съгласи.

- Пусни ме в сънорамата си - казах.

Трябваше да му се признае, че не изглеждаше изненадан.

- Искаш да видиш сънорамата ми?

- Не просто да я видя. Да се разходя в нея. Ако знам какво има в съзнанието ти, може и да успея да ти се доверя. - Действително исках да узная какво представлява сънорамата на един Рефаим. Сигурно щеше да си струва, зад всичката тази броня.

- Това би изисквало не по-малко доверие от моя страна. Трябва да разчитам, че няма да увредиш разсъдъка ми.

- Именно.

Лордът явно обмисляше предложението.

- Много добре - заключи накрая.

- Наистина?

- Ако се чувстваш достатъчно силна, да. - Той обърна лице към мен. - Морфинът ще се отрази ли на дарбата ти?

- Не - седнах по-удобно аз. - Но може да навреди на теб.

- Ще се справя.

- Убила съм двама души по този начин.

- Известно ми е.

- Тогава откъде знаеш, че няма да убия и теб?

- Не знам. Ще поема риска.

Внимавах да не проявявам никаква емоция. Това бе шансът ми да го съкруша, да размажа сънорамата му като муха на стената.

И все пак бях любопитна, повече от любопитна. Никога по-рано не бях влизала в чужда сънорама - бях виждала само проблясъци, откъслечни картини в етера. Пъстроцветната градина на пеперудата - исках това да се повтори. Исках да се потопя. И ето че сега Лордът ми предлагаше своето съзнание. Щеше да е запленяващо да видиш сънорама, развивала се хиляди години. А и след неочакваното му признание за Нашира, исках да знам повече за миналото му. Да разбера как изглежда Арктур Месартим отвътре.

- Добре - казах.

Той седна до мен. Аурата му докосна моята, карайки шестото ми чувство да затрепти.

Погледнах очите му. Жълти. Отблизо ясно се виждаше, че липсват колобоми. Но положително нямаше как да е незрящ.

- Колко дълго можеш да останеш? - попита той.

Въпросът ме свари неподготвена.

- Не много. Освен ако нямаш подръка обдишващ апарат. -Той ме погледна неразбиращо. - Това е нещо като кислородна маска. С него се прави изкуствено дишане, ако тялото спре да функционира.

- Разбирам. И ако разполагаш с него, можеш да „бродиш“ неограничено време?

- На теория. Никога не съм опитвала в сънорама. Само в етера.

- Защо са те карали да го правиш?

И за двама ни беше ясно кои са „те“. Инстинктивната ми реакция бе да не казвам нищо, но той и бездруго знаеше за Джаксън Хол.

- Защото така стоят нещата в синдиката. Вършиш неща за боса и в замяна получаваш закрила.

- Ясно. - Аурата му се променяше. Той сваляше защитите си заради мен, отваряше портите. - Готов съм.

Облегнах се назад върху възглавниците. После затворих очи, поех дълбоко дъх и влязох в своята сънорама.

Маковото поле беше като замъглена картина. Всичко бе леко размазано, омекотено от морфина в кръвта ми. Тръгнах напряко през цветята, насочвайки се към етера. Когато достигнах външната граница, я натиснах с ръце, наблюдавайки как илюзията за моето тяло се стопява пред очите ми. Човек прилича на себе си в своята сънорама само ако съзнателно се възприема по този начина. В мига, в който излязох, възприех духовната си форма. Тънка, ефирна. Безлик проблясък.

Бях виждала сънорамата на Лорда отвън и преди, но тя отново ме смрази. Приличаше на блок от черен мрамор, едва различим сред безмълвния мрак на етера. Щом приближих, по повърхността й пробягаха вълнички. Той отслабваше масивните си защитни пластове, натрупани през вековете. Плъзнах се през стените и навлязох в плутонната му област. Бях достигала тази точка и по време на тренировките ни, но само на кратки тласъци. Сега можех да мина отвъд нея. Носех се напред в разреждащия се здрач, насочвайки се към центъра на съзнанието му.

Край лицето ми прелиташе пепел. Докато прониквах в непознатата територия, по въображаемата ми кожа полазиха тръпки. Наоколо цареше абсолютна тишина. Обикновено външните пръстени бяха изпълнени с халюцинации и миражи, отражения на страховете и копнежите на човека, но тук нямаше нищо. Само мълчание.

Лордът ме чакаше в своята слънчева зона, ако можеше да се нарече така - по-скоро беше лунна зона. Самият той бе покрит с белези, с восъчнобледа кожа. По този начин се виждаше той. Зачудих се как ли изглеждам аз. Сега се намирах в неговата сънорама, играех по неговите правила. Виждах, че ръцете ми са същите, макар и с леко сияние. Моята нова етерна форма. Но дали той виждаше истинското ми лице? Можех да бъда всякаква - покорна, безумна, наивна, жестока... Нямах представа какво мисли за мен и никога нямаше да разбера. В сънорамите нямаше огледала. Не ми бе съдено да видя онази Пейдж, която бе създадена от него.

Пристъпих върху гола пясъчна ивица. Не знам какво бях очаквала, но във всеки случай не беше това. Лордът наклони глава.

- Добре дошла в моята сънорама. Извини ме за липсата на украса. Рядко посрещам гости.

- Но тук няма нищо. - Дъхът ми излизаше като nápa. -Съвсем нищо.

И това не беше преувеличение.

- Сънорамите са мястото, където се чувстваме най-защитени - рече Лордът. - Може би аз се чувствам така, когато не мисля за нищо.

- Дори и в тъмните части липсва каквото и да било.

Той не отговори, крачейки без посока в мъглата. Аз го последвах.

- Наоколо всичко е празно. Това предполага, че ти също си празен отвътре. Без мисли, без съвест. Без страх. - Спрях се и вдигнах лице към неговото. - Всички Рефаими ли имат такива сънорами?

- Аз не съм сънебродник, Пейдж. Мога само да предполагам как изглеждат чуждите сънорами.

- А какъв си?

- Мога да карам хората да сънуват своите спомени. Да съчетавам техните нишки, създавайки илюзорна тъкан. Да виждам етера през призмата на сънорамата и с помощта на сънната билка.

- Ониромант. - Не можех да откъсна очи от него. - Ти владееш сънищата.

Джаксън винаги бе твърдял, че те трябва да съществуват. Беше класифицирал ониромантията преди няколко години, дълго след появата на брошурата си, но така и не бе открил зрящ, с който да докаже своята теория - че има индивиди, способни да проникват в сънорамите, да извличат оттам спомени и да ги втъкават в онова, което хората наричаха сънища.

- Ти си ме карал да сънувам. - Поех си дълбоко въздух. -Откакто съм тук, непрестанно ме преследват спомени. Как станах сънебродница, как Джаксън ме откри. Било е заради теб. Ти си ме карал да ги сънувам. Така си научил всичко, нали?

Той срещна погледа ми.

- Затова беше третото хапче - каза. - То съдържа билка, наречена салвия, която те кара да сънуваш своите спомени, а на мен помага да се докосна до етера. Моята кристална топка, течаща в твоите вени. След няколко таблетки вече имах свободен достъп до паметта ти.

- Държал си ме дрогирана - промълвих едва, - за да влизаш в съзнанието ми.

- Да. Точно както ти си гледала чужди сънорами за Джаксън Хол.

- Това е различно. Аз не съм седяла край огнището, разглеждайки хорските спомени като... като някакъв филм. - Бавно се отдръпнах от него. - Тези спомени са си мои. Те са лични. Трябва да си видял дори... видял си всичко! Дори онова, което изпитвам към...

- Ник. Ти го обичаш.

- Млъкни. Просто млъкни!

И той го направи.

Етерната ми форма се разпадаше. Преди да успея да изляза от сънорамата му сама, бях изхвърлена оттам като лист, понесен от вятъра. Щом се събудих в собственото си тяло, опрях длани в гърдите му и го отблъснах.

- Махни се от мен.

Главата ми щеше да се пръсне. Не можех да го гледам, камо ли да седя близо до него. Опитах да стана, но усетих подръпването от маркуча на системата.

- Съжалявам - каза той.

Бузите ми пламтяха от яд. Аз бях открехнала вратата на доверието си едва на сантиметър, а той бе нахълтал вътре целият, отнемайки седем години от спомените ми. Бе взел Фин. Бе взел Ник.

Лордът остана около минута. Вероятно очакваше да кажа още нещо. Идеше ми да го наругая, но не го направих. Исках просто да се махне. Като видя, че не помръдвам, той дръпна тежките завеси около леглото, изолирайки ме в малката, тъмна клетка.

22.Антикварятът

А Очите и носът ми смъдяха, гърлото ми бе стегнато като юмрук. За първи път от години исках всичко да изчезне. Да стане отново нормално, както когато бях малка, преди етерът да нахлуе в мен.

Лежах будна с часове. Чувах го как пише безспир на бюрото си, скрит от мен само от завесите.

Вдигнах очи към свода на балдахина. Независимо колко силно го исках понякога, нормално просто нямаше. „Нормално“ и „естествено“ бяха най-големите лъжи, създавани някога. От нас, хората, с нашите малки съзнания. А може би нормалното вече нямаше да ми хареса.

Едва когато той включи грамофона, започнах да се унасям. Не бях прекарала дълго в сънорамата му, но го бях сторила без животоподдържащ апарат. Постепенно дрямката ме погълна и пропукващите гласове се размиха.

Трябва да съм спала доста. Когато се събудих, системата бе изчезнала. На мястото на иглата имаше малка лепенка.

Разнесе се звънът на сутрешната камбана. В Шеол I денят бе време за сън, но както личеше, не и за мен. Не ми оставаше друго, освен да стана и да се изправя срещу него. Мразех го от дъното на душата си. Искаше ми се да разбия огледалото, да усетя как стъклото се троши под юмрука ми. Изобщо не биваше да вземам онези хапчета.

Вярно, и аз вършех нещо подобно. Също шпионирах хората, но поне не гледах в тяхното минало. Виждах само какви си представят, че са, а не какви са в действителност. Долавях фрагменти от същността им - краища, контури, лекият отблясък на далечни сънорами. А не като него. Сега той знаеше всичко за мен, всяка малка частица, която се бях опитвала да скрия. Винаги е знаел, че съм една от Седемте печата. Научил го е още през първата нощ.

Но не е казал на Нашира. Също както и за пеперудата и сърната - за да скрие от нея истинската ми същност. Тя може и да е отгатнала, че съм част от синдиката, но не го е научила от него.

Дръпнах завесите встрани. В кулата нахлуваше златиста слънчева светлина, хвърляйки отблясъци по книгите и инструментите. Край прозореца Майкъл - незрящият- сервираше закуска върху малка масичка. Щом ме видя, се усмихна.

- Здравей, Майкъл.

Той кимна.

- Къде е Лордът?

Ръката му посочи към вратата.

- Да не си си глътнал езика?

Свиване на рамене. Аз седнах и той побутна към мен чиния с палачинки.

- Не съм гладна - казах. - Не искам проклетата му закуска. -Майкъл въздъхна, постави в ръката ми една вилица и я забучи в палачинките. - Е, добре. Но ако повърна всичко, ти ще си виновен.

Укорителна гримаса. Само за да му угодя, поръсих палачинките с кафява захар.

Той не спря да ме държи под око, докато сновеше из стаята, разтребваше и оправяше леглото. Палачинките пробудиха у мен неистов глад. В крайна сметка изядох цялата купчина заедно с два кроасана с ягодово сладко, четири препечени филийки с масло, порция бъркани яйца, една хрупкава червена ябълка, три чаши кафе и половин литър леденостуден портокалов сок. Едва когато не можех да погълна нито хапка повече, Майкъл ми подаде запечатан кафяв плик.

- Вярвай му.

За първи път го чувах изобщо да обелва дума. Гласът му бе като едва доловим шепот.

'-Ти вярваш ли му?

Той кимна, раздигна масата и се изгуби. И макар да беше светлата част на деня, остави вратата отключена. Разчупих восъчния печат върху плика и разгънах листа от плътна хартия, който се намираше вътре. По ръба му имаше витиевата златна украса. Пейдж, започваше писмото.

Съжалявам, задето те разстроих. Но дори ако се чувстваш обидена, знай, че го сторих единствено с цел да те разбера. Трудно можеш да ме виниш, задето не допускаше да бъдеш разбрана.

Чудно извинение, няма що. Въпреки това продължих да чета:

Все още е ден. Отиди до Катедралата. Там ще намериш неща, които аз не мога да ти доставя.

Действай бързо. Ако стражите те спрат, кажи им, че аз съм те пратил да ми вземеш пресен запас богородичка.

Не съди с лека ръка, малка сънеброднице.

Смачках писмото на топка и го хвърлих в огъня. Дори само с написването му Лордът показваше своята новопридобита вяра в мен. Лесно можех да го отнеса на Нашира. Тя несъмнено би разпознала почерка му. Но аз не исках да й помагам по какъвто и да било начин. Мразех Лорда, задето ме държеше тук, но въпреки това трябваше да отида до Катедралата.

Качих се на горния етаж и се преоблякох в новата си униформа- жълта туника, жълта котва върху жилетката. Ярко, слънчево жълто, което се виждаше от километър. 40 страхливката. 40 кръшкачката. Донякъде дори ми харесваше. То показваше, че съм се противопоставила на заповедите на Нашира. И без това не исках да съм червеноризец.

Бавно, размишлявайки, се върнах в покоите му. Все още не знаех дали искам да организирам масово бягство, но положително исках да се махна от тук. За пътя до вкъщи щяха да са ми нужни запаси. Храна, вода. Оръжие. Той не беше ли споменал, че червеното цвете може да нарани Рефаимите?

Кутията за енфие стоеше на масата, с отворен капак. Вътре имаше образци от няколко растения - лаврови клонки, кленови и дъбови листа, плодчета от имел, синя и бяла богородичка, както и пакетче сухи листа, надписано SALVIA DIVINORUM. Неговата нума. Най-отдолу, в ъгъла на кутията, бе тикнато шишенце със ситен, синкавочерен прах. Етикетчето гласеше: ANEMONE CORONARIA. Махнах запушалката и отвътре се разнесе остър мирис. Поленов прашец от червеното цвете. Той можеше да се окаже решаващ за спасението ми. Затворих шишенцето и го прибрах в джоба на жилетката си.

През деня навън сигурно бяха разположени стражи, но аз можех да се промъкна покрай тях. Имах си своите начини. Независимо как ме бе определила Нашира Саргас, аз не бях страхливка. Бях Бледата бродница.

Време беше да й го покажа.

Съчиних в ума си историята за това как наставникът ми ме е пратил да му взема богородичка в случай, че възникнеха проблеми. Новият дневен портиер не беше във възторг от идеята, но почти ме изблъска на улицата, щом видя в книгата на кого служа. Дори не повдигна въпрос за раницата на гърба ми. Никой не искаше да дразни Арктур Месартим.

Беше странно да видя града на дневна светлина. Подозирах, че Главната ще е празна - не се долавяха обичайните звуци и миризми - но преди да стигна целта си, трябваше да свърша още нещо. Насочих се към проходите на Птичарника. От всички пролуки и цепнатини се стичаше вода, напомняйки за отминалата буря. Стигнах до бараката, която търсех, и дръпнах парцаливото платнище пред входа. Джулиан спеше, прегърнал с ръка Лис, за да я стопли. Аурата й постепенно отслабваше, като догаряща свещ. Коленичих край тях и изпразних раницата си. Мушнах пакет с храна помежду им, тъй че случайно преминаващ страж да не може да го види, и ги покрих с чисти, бели одеяла. В шкафа оставих кутия кибрит. Видът на тяхната мизерия ме караше да се чувствам сигурна, че постъпвам правил но. Те се нуждаеха от нещо повече от нещата, които бях задигнала от Кулата на основателите. Нуждаеха се от онова, което беше в Катедралата.

Възстановяването от духовния шок бе бавен процес. Налагаше се да се бориш с всяка фибра на тялото си. Само силните можеха да го преодолеят. Като се изключат няколко мимолетни проблясъка, Лис не бе идвала в съзнание, откакто бяха унищожени картите й. Не дойдеше ли скоро на себе си, щеше да изгуби своята аура и да стане обикновена незряща. Единствената й надежда бе да открие ново тесте, но дори и тогава нямаше гаранция, че ще успее да се свърже с него. Във всички случаи щях да се помъча да й го доставя от Катедралата.

По улицата не се забелязваха стражи, но бях сигурна, че трябва да има постове. За по-голяма безопасност се изкатерих върху една от сградите и си запроправях път по покривите, използвайки улуците и корнизите, за да се промъквам незабелязано през града. Придвижването ми обаче беше бавно -трябваше да търся опора на всяка крачка, докато дясната ми ръка все още бе скована като на манекен, а цялото ми тяло тръпнеше от натъртванията.

Катедралата се виждаше отдалеч. Двете й островърхи кули пронизваха мъглата. Щом доближих, се спуснах в една странична уличка. Разстоянието до следващата стена бе твърде голямо, за да го прескоча. Отвъд нея се криеше резиденция, достъпна само за Рефаимите. Лордът вече бе въвлечен твърде дълбоко, за да ме предаде. По някаква причина той ми предлагаше помощта си - и заради Лис бях длъжна да я приема. Освен това, попаднех ли в беда, винаги можех да го известя посредством златната нишка. Ако откриех как. И ако успеех да го понеса. Изкачих се по стената, прехвърлих се от другата й страна и паднах сред избуялата трева.

Подобно на останалите резиденции и тази бе изградена около поредица от правоъгълни вътрешни дворове. Докато прекосявах първия, си съставих мислен списък на нещата, които щяха да са ми нужни, за да прекося Ничията земя. Оръжията бяха задължителни, имайки предвид какво се криеше сред дърветата, но и една аптечка щеше да е от полза. Ако стъпех накриво в минното поле, нямаше да оцелея без турникет. И антисептик. Мисълта бе ужасяваща, но трябваше да я приема. Адреналинът бе незаменим - не само за прилив на енергия и притъпяване на болката, но и за да се свестя, ако ми се наложеше да напускам тялото си. Прашецът от анемония също не бе за изхвърляне, както и всякакви други субстанции, до които можех да се добера - флукс, богородичка, сол... може би дори ектоплазма.

Отминах няколко здания, но нито едно не бе подходящо за претърсване - имаха твърде много стаи. Едва когато се отдалечих от централните дворове, в самия край на резиденцията, попаднах на по-привлекателна мишена. Сграда с големи прозорци и достатъчно опори за стъпване. Минах под предната аркада и заобиколих от другата й страна. Тук фасадата бе обрасла с ивици от червен бръшлян. Огледах се за отворени прозорци, но такива нямаше. Щеше да се наложи да вляза с взлом. Но не, след като се взрях по-внимателно, видях, че едно малко прозорче на първия етаж е леко открехнато. Стъпих върху корниза и оттам се улових за водосточната тръба. Пантите бяха заяли, но в крайна сметка поддадоха. Промъкнах се в тясна стая, вероятно килер, потънал сред дебел слой прах. Отворих полека вратата.

Озовах се в каменен коридор. Празен. Екскурзията ми започваше окуражаващо. Докато оглеждах вратите, търсейки някакъв знак за това какво може да се крие зад тях, изведнъж се напрегнах. Шестото ми чувство потрепери: две аури. Бяха точно зад вратата вдясно от мен. Заковах се на място.

- ... знам нищо! Моля ви...

Последва приглушен шум. Притиснах ухо до вратата.

- Кръвният суверен няма да се вслуша в молбите ти - произнесе мъжки глас. - Знаем, че си ги виждала заедно.

- Само веднъж, на ливадата! Те просто тренираха. Не съм видяла нищо друго, кълна се! - Този глас бе на момиче, премалял от ужас. Познах го - беше Айви, хиромантката. Тя едва произнасяше думите. - Моля ви, не отново, няма да го понеса...

Смразяващ кръвта писък.

- Кажи ни истината и няма да има повече болка. - Айви хлипаше. - Хайде, 24, все имаш нещичко за мен. Поне малко информация. Лордът докосна ли я?

- Той... той я отнесе на ръце от ливадата. Тя не можеше да ходи от умора. Но беше с ръкавици...

- Сигурна ли си?

Дишането й се учести.

- Аз... не си спомням. Съжалявам. Моля ви, недейте повече... - Звук от стъпки. - Не, не!

Стомахът ми се обърна от сърцераздирателните й викове. Искаше ми се да разбия сънорамата на мъчителя й, но рискът бе твърде голям. Ако не набавех нужните запаси, нямаше да мога да спася никого. Стиснах зъби и продължих да слушам, треперейки от гняв. Какво й правеше той?

Писъците се разнасяха отново и отново. Най-сетне спряха и аз успях да си поема дъх.

- Стига, моля ви - простена тя, хлипайки. - Това е истината! - Мъжът мълчеше. - Но... но той я храни. Знам, че я храни и също... тя винаги изглежда чиста. И... и хората говорят, че може да обладава зрящи. Лордът сигурно го... к-крие от г-господарката. Иначе досега тя щеше да е м-мъртва.

Зловеща тишина. Сред нея се чу тежко, приглушено тупва-не, последвано от отдалечаващи се стъпки.

Дълго време останах като парализирана. След около минута натиснах дръжката на тежката врата. Насред празната стая имаше един-единствен дървен стол. Седалката му, както и подът, бяха изпоцапани с кръв.

Прималя ми и ме изби студена пот. Приседнах до стената, улавяйки главата си в ръце. Айви говореше за мен.

Но сега не бе време да мисля за това. Мъчителят й вероятно още се намираше в сградата. Бавно се изправих и приближих до следващата врата. Ключът стърчеше в ключалката. Погледнах вътре. Стените бяха отрупани с оръжия - саби, ловни ножове, арбалет, прашки със стоманени топчета. Вероятно оттук въоръжаваха червеноризците. Грабнах един нож. Върху дръжката му бе инкрустирана котва. Сционски. Уийвър пращаше тук оръжия, докато той самият и министрите му седяха в Архонтството, далеч от етерния маяк.

Джулиан беше прав. Не можех просто да си тръгна. Трябваше да накарам Франк Уийвър да се страхува. Да изпита същия страх, който бе вселявал у всеки зрящ, транспортиран някога тук.

Затворих вратата зад себе си и я заключих. Когато се огледах, осъзнах, че стоя пред голяма, пожълтяла карта. Надписът на нея гласеше: НАКАЗАТЕЛНА КОЛОНИЯ Шеол I. ОФИЦИАЛНА ТЕРИТОРИЯ НА СЮЗЕРЕНА. Разучих я внимателно. Шеол I бе изграден около големите централни резиденции, преливайки се постепенно в горите и ливадите около тях. Всичките ми познати ориентири бяха тук - „Магдалена“, Къщата на незрящите, Резиденцията на Сюзерена, Хоксмур... и Порт Медоу. Откачих картата от стената и я разгладих пред себе си. Буквите в края й бяха избледнели, но успях да ги разчета.