Шахматните фигури

Седемнайсета глава

Докато Фин шофираше към Уиг на сутринта след сцената в бара с Уистлър, вятърът се усили почти до ураганна мощ. Оставаше необичайно топло за сезона, а високите и силни въздушни течения разпокъсваха облаците по небосклона на валма и ивици, карайки ги да забулват слънцето като тънък воал.

Къщата на Джеймс Минто, скътана сред пясъчните дюни над Уиг, бе заобиколена отвсякъде от високи треви, диплещи се на вятъра като морски вълни. Пред разнебитената веранда, отчаяно нуждаеща се от боядисване, бе паркиран ленд роувър. Фин свърна от асфалтовия път по чакълестите коловози и спря своето сузуки до него. Отвъд дюните планините издигаха тъмните си масивни силуети на фона на небето.

Никой от малките прозорци, взидани дълбоко в дебелите стени, не издаваше признаци на живот, а звукът от почукването на Фин върху старата дървена врата отекна кухо и самотно. Той вече се канеше да се откаже и да поеме обратно към Ардройл, когато отвътре се чу шумолене и Минто се показа на прага, разчорлен и по пижама.

– За бога, човече – каза, заслонявайки очите си с ръка от яркото утринно слънце. – Кое време е? Не знаеш ли, че работя нощем?

Фин си спомни мекия, равен лондонски акцент от първата им среща и дремещата заплаха, скрита зад него. Минто бе бивш боец от специалните части, доведен в имението преди време с цел да възпира бракониерите. Което и правеше доста успешно, макар и със съмнителни средства. Повечето жители на Уиг едновременно го мразеха и се бояха от него. Но никой не можеше да се справи сам с набезите напоследък, които добиваха индустриални размери. При това Минто не притежаваше детективските умения на Фин. Беше куче пазач, а не хрътка.

Фин го огледа замислено, без да изпитва ни най-малко угризение, задето го е събудил.

– Май не ме помниш, нали?

Другият смръщи вежди за миг, преди прозрението да го озари.

– А, ти си онова ченге. Дето дойде преди година да ме обвинява, че съм убил някакъв бракониер в Нес.

– Не ставаше въпрос за обвинение. Просто стеснявахме кръга от заподозрени.

– Е, поне на мен ми прозвуча иначе.

– Както и да е, това е история. Вече не съм... ченге, а шеф по сигурността на имението Ред Ривър. Казвам се Фин Маклауд. И на практика съм твой началник.

– О, не ме карайте да се разтрепервам, господин Маклауд.

Фин се вгледа в бледозелените очи, гледащи го от изпитото загоряло лице. Късо подстриганата коса на Минто вече бе обилно прошарена със сиво, но все пак си личеше, че с него шега не бива. Това бе човек, обучен да убива и все още намиращ се в добра форма, както издаваше мускулестото тяло под разкопчаното горнище на пижамата.

– Треперенето най-вероятно ще да е от студа – отбеляза. – Защо не ме поканиш вътре, докато облечеш нещо по-топло?

Минто се поколеба за момент, неуверен как да приеме забележката, но искрицата в погледа на Фин го накара, макар и неохотно, да се усмихне. Той отстъпи назад и отвори вратата.

– Добре, влизай. Изчакай ме в дневната. Ще дойда след минутка.

Веднага щом се озова в тясното претъпкано помещение, което служеше за дневна, Фин си припомни усещането за маниакална и безупречна подреденост от предишната си визита. Всяка мебел бе разположена така, че да предлага максимална ефективност и достъпност. Задните и странични облегалки на дивана и двете кресла бяха застлани с чисти бели покривчици. По рафтовете с акуратно подредени книги и украшения нямаше нито прашинка. Инструментите за камината висяха през равни разстояния на поставката си, а плочките отдолу бяха чисто изметени и излъскани до блясък. През отворената врата на кухнята се виждаха спретнати плотове и измити чинии, подредени върху стелажа. Във въздуха се долавяше лек аромат на дезинфектант.

Шахматната дъска все така стоеше върху малката квадратна масичка под перваза на прозореца. Край нея нямаше място за столове, но партията бе в разгара си. Фигурите в цвят на пурпур и слонова кост бяха имитация на онези от прочутата находка от остров Луис. Фин приближи и вдигна един „берсерк“ от квадратчето му, за да разгледа по-добре свирепата гримаса и оголените зъби, впити в ръба на щита. Оригиналът му напомняше много повече на Уистлър, отколкото на Кени. Той върна фигурката на мястото ѝ и се обърна. Минто тъкмо влизаше, облечен във вълнен пуловер, джинси и маратонки. Лицето му бе още сънено и подпухнало.

– Все така ли играеш с бившия си командир по телефона? – кимна Фин към дъската.

– Вече играем по имейла. Времената се променят. – Другият се упъти към кухнята. – Чаша чай?

– С удоволствие. – Фин се отпусна на дивана и загледа редицата фотографии в рамки на отсрещната стена, изобразяващи Минто в компанията на различни групи мъже. Понякога в униформи, понякога – не. На паради, или пък в камуфлажно облекло в някоя пищна тропическа джунгла на другия край на света. И се зачуди на уединеното съществуване, което домакинът му бе приел след толкова години на екипна работа и бойно другарство. Явно наваксваше тяхната липса с педантична подреденост и внимание към детайла, които армията бе набила в съзнанието му.

Отвъд прозореца се простираше огромният пясъчен плаж, оголен след отлива. В далечината можеха да се видят Бала на Кила, църквата, гробището. Дивата, неопитомена красота на този край. Дали бившият военен имаше истински усет за нея, или за него това бе просто едно място да се скрие, да намери убежище от цивилния живот, с който му бе трудно да се справи?

Чаят бе поднесен в порцеланови чаши, заедно със съдинка с бучки захар и каничка с мляко. Минто постави чашата на Фин върху коркова подложка, която взе от акуратната купчинка върху масичката за кафе, а той самият остана да пие своя чай прав пред камината, сякаш се грееше на несъществуващия огън.

– Е, предполагам, са те наели, за да ловиш бракониерите?

– Нещо такова. – Фин отпи глътка от горещата течност. – Познаваш ли Уистлър Макаскил?

– Че кой не го познава? – Минто посочи към шейсетсантиметровата шахматна фигура в далечния ъгъл на стаята. – Той я е правил. Чудесна изработка при това.

– Откъде я имаш?

– Купих я от него. Всъщност именно тя даде на стария сър Джон идеята за деня на празненството.

Фин наостри уши и го погледна внимателно.

– И в какво се състоеше тази идея?

– Да се изработи пълен комплект и да се разположи върху гигантска шахматна дъска на плажа. Сещаш се, по случай пристигането на оригиналните фигури през октомври. Ще ги изложат в старата църква ей там, зад стъклени витрини. – Той кимна към прозореца. – Интересна история. Онзи, дето ги намерил навремето, не знаел какво да прави с тях, затова ги отнесъл при свещеника на Бала на Кила. Някой си отец Маклауд. Така че има нещо символично в жеста да се върнат отново в църквата. Сега тя е частен имот, но изглежда, собствениците нямат нищо против да я отстъпят за случая. – Той надигна замислено чая си. – Мисля, че ще дадат на истински гросмайстори да изиграят една партия с оригиналите, а ходовете ще се предават по радиостанция до плажа, където ще се повтарят върху голямата дъска. Поне това беше идеята на сър Джон.

– Откъде си научил всичко това?

– Старецът сам ми го каза. Не е някаква тайна.

– Синът му явно не знае нищо по въпроса.

– Задник! – Минто измърмори думата с половин уста, сякаш не бе сигурен как гостът му ще реагира на тази проява на неуважение.

– Може би няма да е лошо да го просветлиш.

– Защо?

– Защото сър Джон все още се възстановява някъде в Англия от прекарания инсулт, а Джейми се преструва, че няма понятие за поръчката, и отказва да плати на Уистлър.

– Типично за него! – изсумтя Минто.

– Знаеш ли, че той бракониерства?

– Кой, Уистлър? Разбира се, че знам. Но само от време на време, и то за собствена консумация. Не вреди на никого, затова не го закачам.

– Джейми иска от мен да сложа край на това.

Чашата на Минто спря на половината път до устата му.

– И защо?

– Защото двамата не се разбират особено.

– Е, това едва ли е някаква изненада. И какво смяташ да правиш?

Фин въздъхна.

– Съгласен съм, че има далеч по-големи вредители от Уистлър. Но враждата помежду им е сериозна и ако не го убедим да престане, Улдридж младши може да наеме други хора да се справят с него. Това ще е лоша новина за Уистлър, а нас може да ни остави без работа.

Минто замълча за момент, после попита:

– Ние да го убедим?

– Не мога да се справя сам. Той е як мъжага. Предполагам, дори ти ще се затрудниш.

– О, аз ще се справя с него без проблем. Но ще трябва да го нараня.

Фин поклати глава.

– Не искам да се стига дотам. Само да го вразумим. Да го накараме да спре.

– И как да стане? – попита без въодушевление Минто.

– Тази нощ той ще ходи на Лох Тахавал.

– Откъде знаеш?

Почти несъзнателно Фин прокара ръка по челюстта си, която все още го болеше.

– Сам ми го заяви. Нещо като глупаво предизвикателство.

Минто смръщи вежди.

– Нещо не ми харесва как звучи.

Фин остави чашата си върху корковата подложка и се изправи.

– Сега ще отида до тях и ще опитам да поговоря с него човешки. Но ако не успея, ще те чакам довечера тук, на стария мост, където потокът се излива от езерото.

– Добре, приятел – сви рамене Минто. – Но пак ти казвам, че ако се стигне до бой, ще трябва да го нараня.