Шахматните фигури

Отначало не беше трудно да държи под око Уистлър, който пъргаво подскачаше от камък на камък. Колкото и странно да бе, в небето още имаше останки от дневна светлина, а луната лееше обилно сияние над склоновете в моментите, когато се показваше измежду облаците. Захладняваше все повече, а вятърът набираше сила, но дъждът още бе като слаб ръмеж.

Лох Рунаскил представляваше просто голяма, черна дупка, издълбана между възвишенията на Тахавал и Маяласвал от плъзгащи се глетчери в някоя отдавна отминала ледникова епоха. Сега тя бе запълнена с милиони кубически метри дъждовна вода, стичаща се от околните планини. Фин видя Уистлър да заобикаля югозападния му бряг, а после да пресича пътя и да се насочва към осеяната със скални късове долина в сянката на Кракавал.

Светкавиците започнаха преди дъжда. Огромни, назъбени стрели, които озаряваха билата и потапяха долините между тях в още по-дълбок мрак. Сега гонитбата стана по-трудна. Обичайно мекият и податлив торф бе изсъхнал като напукана кора, а стъблата на повехналите бурени пращяха под стъпките. Изминаха близо три четвърти час, а Уистлър си оставаше все същият недостижим фантом. Фин продължаваше напред със стиснати зъби. Мускулите на краката го боляха, ставите му се разтърсваха от твърдата и камениста почва, дробовете му дишаха все по-учестено, стараейки се да напомпат кислород в изнуреното тяло. Но въпреки всичките му старания, разстоянието не се скъсяваше. Скоро стана ясно, че стига да пожелае, Уистлър може във всеки един момент да избяга на своя преследвач. Но въпреки това продължаваше да се появява точно когато Фин вече смяташе, че го е изгубил. Ту зад тази скала, ту над онзи рид, подскачащ като планинска коза в мрака. Той си играеше. Забавляваше се. Дразнеше го като апетитна муха, мамеща рибата към кукичката.

Една мълния падна толкова близко до него, че той инстинктивно се сниши и падна на колене, докато ярко озареният образ на долината отпред се отпечата върху ретините му. Груб, неземен ландшафт, обсипан с останките на ледени експлозии отпреди милиони години. Ушите му заглъхнаха, а ноздрите му се изпълниха с озоновия мирис на наелектризирания въздух.

Уистлър също беше там, в тази картина, останала жигосана в съзнанието му, на триста или четиристотин мет­ра пред него. Силуетът му се мярна за миг върху гигантско струпване от камъни, за да изчезне след това отново.

В ума му незнайно откъде изникна мисълта за Мак ан Тронич, страшилището, населявало въображението на поколения местни деца. Мъжът, комуто се приписваха повече нападения и брутални убийства, отколкото някой бе способен да извърши. И все пак той действително бе съществувал, макар несъмнено в по-скромно превъплъщение, отколкото го изкарваше легендата, и се бе крил от закона в същите тези планини. Преди накрая да бъде заловен и обесен през 1836-а. Уистлър се движеше през скалите като негов призрак.

Нова мълния разцепи небосклона и в нейната светлина Фин зърна натежалите търбуси на буреносните облаци, заплашващи всеки миг да излеят своя потоп. И тогава реши да се откаже от безсмислената гонитба. По дяволите Уистлър! Той можеше да броди из пущинака колкото си ще. Фин щеше да се върне обратно при Лох Тахавал, да се качи в колата и да отиде в неговата къща, за да го чака. Рано или късно той неминуемо трябваше да се прибере там и тогава щяха да поговорят.

При следващата блеснала светкавица го видя изправен върху склона на планината, напълно неподвижен и гледащ надолу към него. Косата му се развяваше край бледото лице и той бе изправил гордо снага, като древен викингски воин. Гърмът, който се разрази, бе толкова близо над главата на Фин, че той го почувства като физически удар. И тогава плисна дъждът. Внезапно, сякаш от нищото. Леден, примесен с градушка и съпроводен от порив на вятъра, който едва не го повали на земята. Той се обърна и започна слепешката да търси пътя назад.

До няколко минути вече напълно бе изгубил чувство за ориентация. Видимостта беше нулева. Можеше да разбере къде се намира единствено в кратките моменти, когато падаха мълнии. Тогава, запаметил следващите няколко крачки, се придвижваше с препъване напред, а изгубеше ли увереност, спираше и чакаше небето да се озари отново.

По едно време усети, че се движи нагоре, вместо надолу. Започна да слиза, но вече не знаеше дали това е правилната посока.

Дъждът го шибаше безмилостно в лицето, намираше пролуки в яката и ръкавите и влизаше под дрехите му. Вместо гумиран панталон носеше обикновени джинси, които бързо прогизнаха и натежаха. Краката му, обути в износени туристически обувки, също бяха мокри и започваха да изстиват.

Той сне раницата, приклекна и започна да рови из нея в търсене на фенерчето си и на компаса, вързан на дълга връв, който можеше да се носи окачен около врата. Намери фенерчето, но преди да напипа компаса, раницата се изпълни с въздух от яростен порив на вятъра и се изскубна от пръстите му. Фин замахна отчаяно подир нея, но напразно. Тя отлетя, оставяйки го проснат на земята, върху твърдия, непромокаем торф, по който водата течеше като река.

От щеката му за ходене също нямаше и следа, макар да бе сигурен, че я е оставил до себе си, сваляйки раницата. Опита да я потърси с помощта на фенерчето, но тънкият лъч едва смогваше да пробие тъмнината. Тогава започна да осъзнава, че е загазил. Нямаше компас, нито карта, нито щека, на която да се опира, докато ходи. Беше мокър до кости и вече усещаше как студът се просмуква в самата му душа. Нямаше представа къде се намира, нито в коя посока да се движи. Като капак на всичко, Уистлър положително също вече го беше изгубил.

Той даде гръб на вятъра и се помъчи да оцени рационално ситуацията. Но никакви рационални разсъждения не можеха да изместят единствената мисъл, която го вълнуваше. Хората умираха в такива условия. Опитни туристи и катерачи, връхлетени от буря насред планините, можеха да загинат за часове, дори с пълна екипировка и посред бял ден. А той не притежаваше опит, нито екипировка и бе изгубен в тъмното. Една погрешна стъпка можеше да му коства навехнат глезен или счупен крак и да го остави да лежи безпомощен и изложен на стихиите. Студът щеше да замъгли съзнанието му, а после щеше да дойде и сънят, от който нямаше пробуждане. Длъжен бе да си намери някакво убежище, и то незабавно.

Затвори очи и опита да се фокусира върху местоположението си. Уистлър го бе превел между Маяласвал и намиращия се на юг Кракавал. За последно го бе видял изправен върху склона от дясната си страна, който трябваше да е Маяласвал.

Оттогава не бе изминал почти никакво разстояние, следователно ако вървеше нагоре, трябваше да прехвърли същото това възвишение. Никога не бе ходил в долината северно от него, но помнеше от ученическите си години историите за старицата от Маяласвал. Според тях тя убила сина и водела диво съществуване в пещерите по тези места. Доколко верни бяха тези истории, бе отделен въпрос, но тук, сред скалите, действително трябваше да има многобройни пещери. А те можеха да му предоставят спасителния подслон.

Той реши да продължи да се катери.

Воден от подскачащия лъч на фенерчето, затърси най-прекия маршрут през каменистия склон. Теренът бе хлъзгав и коварен, а дъждът и ситната градушка жилеха лицето му, пречейки му да вижда.

Разбра, че е стигнал билото, по това, че стръмнината намаля, а вятърът се усили още повече. На няколко пъти изгуби равновесие и падна, но продължаваше упорито да върви напред, макар и всяка жилка в тялото му да стенеше за почивка.

Пред него се извисиха очертанията на масивна скала и Фин опипом я заобиколи откъм подветрената страна. Притисна гръб в грапавата отвесна повърхност и спря, за да си поеме дъх. Никога през целия си живот не се бе чувствал по-малък и уязвим. Мащабите на суровата местност и бушуващите стихии го караха да изглежда като жалка прашинка.

Вече трепереше от студ, а зъбите му тракаха. Да остане по-дълго тук, щеше да бъде фатално. Трябваше да си намери укритие. Пред него се простираше мрачна неизвестност, озарявана единствено от неспирните светкавици, хвърлящи призрачното си сияние над долината в нозете му. В тази безжалостна светлина тя изглеждаше толкова чужда и първична, че спокойно можеше да представлява и лунен пейзаж. От дясната му страна скалите се издигаха стръмно, черни и лъскави, а после пропадаха отново надолу към низина, осеяна с късове от гнайс и гранит с големината на къщи, разхвърляни сякаш от ръката на великан. Понякога лежащи поединично, понякога на купчини, струпани под невъзможни ъгли, хвърлящи сенки като издължени юмруци под блясъците на мълниите. Гледката не приличаше на нищо, виждано някога от Фин.

По-нататък се забелязваше широка водна повърхност, отразяваща бурята в серия от дълги и кратки присветвания, сякаш в отговор на някакъв небесен прожектор, изпращащ морзови сигнали в нощта. Скрито езеро в дъното на отвъдната долина.

Той започна да се спуска, отначало бавно, като премерваше внимателно всяка стъпка. При първото подхлъзване се свлече няколко метра надолу, преди да успее да спре. Щом се изправи на крака, ускори ход, тласкан надолу по склона от собствената си тежест и от вятъра, който го блъскаше в гърба като човешка ръка. Петното от лъча на фенерчето, подскачащо пред него, улови участък от ситно натрошен чакъл. Той образуваше стръмен сипей, в края на който се мержелееха тъмните силуети на назъбени скали. Щом стъпи върху него, забеляза дъждовната вода, стичаща се на криволичещи ручейчета около краката му. Бе изминал едва няколко крачки, преди сипеят да започне да се движи едновременно и от двете му страни. После се отприщи отведнъж и се понесе като лавина, отнасяйки го със себе си подобно на парцалена кукла. Ушите му се изпълниха с грохота на падащи камъни, докато накрая не се удари в нещо толкова твърдо, че дъхът му секна. За един кратък, ужасяващ миг в главата му лумна светлина, преди да го погълне мрак, от който знаеше, че няма връщане назад.