Шейх

1

Красива като слънцето и звездите, Зара седеше, стройна и висока, на своята бърза ездитна камила, а характерната синя дреха на племето й се развяваше около тънката й фигура. Гъвкава като извивките на тъмнокафявата планина Риф, Зара беше великолепна представителка на войнствените диви пустинни хора, познати като синьото племе. Притежаваше сърце на лъв, душа на непреклонен берберски боец за свобода и меко, закръглено тяло на жена.

Обградена от баща си Юсеф, кадия на племето им, и от годеника си Сайед, военачалник на вожда, Зара втренчи ярко-зелените си очи в кервана, който бавно напредваше по виещата се пътека под тях. На фона на далечните планини със заснежени върхове керванът пътуваше към кралския град Мекнес.

— Ето го, татко — каза възбудено Зара. — Това трябва да е керванът с дела на султана от пиратската плячка, точно както ни каза шпионинът.

Юсеф, красив мургав мъж в разцвета на дните си, около четиридесетгодишен, се усмихна снизходително на нетърпението на дъщеря си. Винаги се случваше така с нея. Зара, златокосата му красавица, яздеше винаги до него, още откакто бе станала на тринадесет години, а сега, вече двадесетгодишна, беше толкова войнствена и жадна за сражения, колкото и най-изпечените му бойци.

— Внимавай, дъще — предупреди я Юсеф. — Успехът ни винаги е зависел от това, да надхитряваме враговете си. Не трябва да действаме прибързано.

— Чуй вожда, Зара — посъветва я Сайед. — Ако шпионинът ни е имал право за богатия товар, възнаграждението ще си струва чакането. Пиратската плячка ще даде на народа ни средства да продължи борбата.

Зара едва сдържа нетърпението си. Дори камилата й усещаше нейното въодушевление и затанцува на място. Зара дръпна юздите и впери острия си поглед в бавно напредващия керван.

— Като че ли всичко е наред, татко — каза тя, поглеждайки към съплеменниците си. Облечени в сини роби, мъжете от синьото племе бяха въоръжени до зъби и готови за битка. — Всички чакат само твоя сигнал.

Юсеф и Сайед си кимнаха мълчаливо. Тогава Юсеф вдигна ятагана си и рязко замахна във въздуха. След сигнала свирепите бойци се спуснаха по склона към беззащитния керван, размахвайки ятагани и копия, а нечовешките им крясъци се разнесоха като страшно предизвестие на неотвратимата съдба.

— Идват — изрече възторжено капитан Хасдай.

— На конете! — викна Джамал и скочи на седлото на Касем.

— Сто от най-дивите воини на султана веднага се подчиниха на заповедта на шейха, жадни да срещнат в битка берберските бойци.

Опитен в ръкопашния бой, Джамал изчака мъжете от синьото племе да стигнат достатъчно близо до кервана, за да даде сигнал за нападение. Ако го бе дал секунда по-рано, берберите щяха да имат време да се оттеглят. Но заповедите на султана бяха точни. Той искаше Юсеф мъртъв, а племето му унищожено.

Касем се спусна по склона към кервана, жадуващ битката също като господаря си.

Възбудата бушуваше в тялото на Зара. Кръвта препускаше бурно във вените й. Мирисът на победата изпълваше ноздрите й. По време на нападение рядко се стигаше до истинска битка. Водачите на камили бяха всеизвестни страхливци, нежелаещи да се бият, за да опазят имуществата на султана. Малцината войници, пратени за охрана, обикновено се разбягваха, щом видеха свирепите бойци от синьото племе, яхнали бойни камили и размахали лъскави ятагани. Зара забеляза с удовлетворение, че този керван изглежда дори още по-зле охраняван от предишните. Само шестима войници се виждаха зад натоварените животни.

Яздейки плътно до Юсеф и Сайед, Зара внезапно се смути, когато изведнъж накара камилата си да спре.

— Чакай, дъще! — викна Юсеф, усещайки опасността, която Зара не можа да предугади.

Но предупреждението му дойде твърде късно. В мига, преди да издаде вика си, Джамал и неговите хора се стовариха на главите им. Бяха много повече от тях. Юсеф нямаше как да избяга.

Първата грижа на вожда беше за любимата му дъщеря. Макар че тя бе яздила с него безброй пъти в миналото, Юсеф знаеше, че нападението над керван не е проста работа. Сега бяха попаднали в засада. Много мъже щяха да паднат мъртви, но той се боеше за живота на Зара.

— Бягай, Зара, бягай бързо!

Неочакваната съпротива стресна Зара. Баща й, Сайед и бойците от синьото племе вече се биеха с войниците на султана. Тя чу предупреждението на баща си, но не го послуша. Как би могла, когато любимите й хора се биеха за живота си? Изведнъж тя зърна облечен в бяло мъж, яхнал мощен черен жребец, който се насочваше към баща й. Юсеф беше обърнат с гръб към нападателя; не виждаше атаката. Зара изобщо не се замисли; баща й беше в опасност и тя трябваше да го спаси.

Реагирайки инстинктивно, тя подкара камилата си право към нападателя, отбивайки атаката, за да може Юсеф да избяга. Лицето на вожда се сгърчи от ужас, когато видя Зара да се впуска във вихъра на битката. Уплашен за живота на дъщеря си, той даде сигнал за отстъпление. Макар че рядко чуваха такъв сигнал, бойците от синьото племе моментално се пръснаха и се стопиха зад околните хълмове.

Джамал разбра какво става и изригна една ругатня.

— Кълна се в брадата на Аллаха, не ги оставяйте да избягат!

Защитена между Сайед и Юсеф, Зара препусна към планините и оградените с високи зидове крепости. Чу тропота на преследвачите и се осмели да хвърли поглед назад през рамо. Това, което видя, накара кръвта да замръзне във вените й.

Един боец негър бе успял да извади от строя камилата на Сайед, посичайки сухожилията на задните й крака. Сайед падна на земята и войникът скочи върху му, преди той да се беше освестил. Борбата беше жестока и кратка. Като в червена мъгла Зара видя как ятаганът на негъра блесна подобно на мълния, първо нагоре, а след частица от секундата надолу, към Сайед. Годеникът й бе посечен без никаква милост.

Зара изпищя сърцераздирателно и в главата й настъпи празнота, преливаща от гняв, който й пречеше да мисли ясно. Не можеше да го остави да умре. Обърна камилата и се втурна към годеника си, но изведнъж спря като закована и скочи веднага на земята. Извади ятагана и се хвърли към войника, който бе посякъл Сайед.

Юсеф, смятайки, че дъщеря му и Сайед са зад него, нямаше представа какво се е случило. Преследван от султанските войници, той се отдалечаваше все по-навътре в планините, очаквайки Зара и Сайед да дойдат при него на тайното им място за срещи. Конете не можеха да се мерят с превъзходните им бойни камили и той скоро се изплъзна от преследващите го войници.

Джамал видя мъжа от синьото племе да пада под ятагана на Хасдай, видя как другарят му се притече на помощ и не можа да не се възхити на героичната постъпка, колкото и да беше безнадеждна. Разпозна стройния млад бербер — един от онези, които охраняваха кадията. Смелият младеж от синьото племе бе лишил Джамал от подаръка за султана — главата на неговия неприятел.

Зара веднага разбра, че Сайед е на косъм от смъртта. Като избягна ловко оръжието на негъра, тя се хвърли върху Сайед, молейки го да не умира, искайки да му даде от собствения си живот. Войникът изруга и вдигна ятагана си високо над главата на Зара. Но тя нехаеше. Приятелят й от детските години лежеше в агония и нямаше да го остави сега, дори това да означаваше собствената й смърт.

Нещо в тази самоотвержена постъпка трогна дълбоко душата на Джамал. Той препусна към нещастния берберски младеж и викна на Хасдай да спре. Войникът реагира със секунда закъснение; ятаганът му беше започнал да се спуска надолу. В последния миг той успя да се дръпне, но плоското на острието му се стовари с оглушителен удар върху тила на Зара.

Зара видя приближаващия се с мълниеносна бързина ятаган и предаде душата си в ръцете на Аллаха. Ударът, който получи, макар и не смъртоносен, я събори в безсъзнание.

Джамал слезе от коня и се вгледа в прострения младеж. Странно чувство на предопределеност пропълзя като внезапна тръпка по гърба му. Но не видя нищо необичайно в човека. Малко по-слаб, не толкова мургав като другарите си, той изглеждаше доста крехък за тази необикновена смелост, която бе проявил в защита на умиращия си събрат. Любопитството накара шейха да коленичи при изпадналия в безсъзнание младеж от синьото племе, прострян върху тялото на мъртвия си съплеменник. Джамал хвана Зара и я обърна по гръб.

— Та това е само един голобрад хлапак! — възкликна той, след като разгледа внимателно гладкото лице на бербера.

Кожата му беше светла и без нито едно петънце или белег, като на новородено бебе. Веждите бяха с цвета на тъмен мед, деликатно извити. Устните му бяха доста пълни и чувствени, за да бъдат взети за мъжки. Брадичката леко се издаваше под изящно скулптирани скули. Джамал зърна кичур медноруса коса, изплъзнал се изпод тюрбана, и веднага го жегна подозрение, че този бербер не е това, за което се представя. Ако не грешеше, сините дрехи криеха тяло на жена.

Както много бербери, емигрирали в Африка от по-северни области, европейското наследство на Зара си личеше по бялата кожа, русата коса и фино скулптираните черти. Не можейки все още да повярва, че жена с такава неземна красота язди наред с берберските воини, Джамал трябваше да се убеди, че очите му не го лъжат. Посегна под дрехата й и ръката му обгърна една нежна, заоблена гърда, а пръстите му започнаха да изследват формата и големината й. Той се усмихна и я притисна леко, забелязвайки, че твърдото възвишение точно се вмества във вдлъбнатината на дланта му. По-нататъшните му проучвания откриха едно твърдо, стърчащо зърно, нежно набъбнало, което много му хареса. Затвори очи, представяйки си колко чудесно щеше да бъде да го засмуче. Колко неземен щеше да е вкусът му.

Горещо. Зара се събуди от едно изгарящо усещане, което нямаше нищо общо с болките в главата и. Отне й няколко секунди, за да разбере, че някой я опипва. Отвори очи и ахна, виждайки един облечен в бяло демон да се надвесва над нея, а тъмният му, страстен поглед я пронизваше с нескривана чувственост.

Дъхът излезе като съсък през зъбите й.

— Назад убиецо!

Търсещата ръка на Джамал замря.

— А, красавицата се събуди. — Дръпна нерешително ръце, вгледан в сърдитите й зелени очи. — Коя си ти? Как така една жена язди с мъжете от синьото племе?

Зара докосна главата си и изстена. Изненада се, че е още жива. Опита се да стане и едва успя да се надигне на лакти. Погледът й се спря върху падналия й любим, прострян в праха, с кръв, която изтичаше в безплодната суха земя. Тя се опита да припълзи към него, но Джамал я възпря.

— Мъртъв е.

— Хиена! Песоглавец! Камилска фъшкия! Сайед беше твърде добър, за да умре така!

Джамал се намръщи. Нямаше представа защо отношенията между тази жена и мъртвия мъж го притесняват.

— Какъв ти беше?

— Годеник. А ти го уби!

Тя се опита да сграбчи ятагана му, който беше извън обсега на ръцете й, но обутият в ботуш крак на Джамал притисна китката й към земята.

— Убил съм много мъже, но не и този. Годеникът ти е знаел какво прави, когато е нападнал кервана на султана. Коя си ти? Твоят мъж не си е изпълнявал задълженията спрямо тебе. Жените не яздят заедно с воините.

Зара почервеня от възмущение.

— Може би арабските жени не яздят, но аз съм берберка. Сайед не би могъл да ме спре. Само кадията има това право, а баща ми уважи моето желание да дойда с тях.

Джамал замълча, премисляйки думите на Зара. И се усмихна. Усмивката му беше всичко друго, само не и приятна.

— Благословен да бъде Аллах за моя огромен късмет. Като че ли съм пленил дъщерята на Юсеф.

Зара твърде късно осъзна грешката си. Разкривайки самоличността си, тя бе изложила и себе си, и баща си на невероятна опасност. Пленяването й щеше да накара Юсеф да тръгне да я спасява, а това би могло да се окаже съдбоносно. Нейният похитител изглеждаше доста интелигентен, за да повярва на лъжа, затова тя не го оскърби с прикриване на самоличността си.

— Аз съм принцеса Зара, дъщерята на кадията Юсеф. А ти кой си?

Изумен от дързостта й, Джамал се втренчи в нея. Арабските жени никога не се появяваха пред хора незабулени и никога не говореха така смело с мъжете. Но пък берберските жени не следваха правилата, които арабските мъже налагаха на своите съпруги, дъщери и наложници, задължавайки ги да се подчиняват. Когато най-накрая си възвърна способността да говори, изрече:

— Аз съм шейх Джамал, верен поданик на Аллаха и на султана. А ти, принцесо, си моя пленничка.

Хвана я за ръката и я изправи на крака, смаян от ръста й. Макар че той беше доста по-висок, тя му стигаше до брадичката. Арабските жени бяха нисички и склонни към напълняване. Арабските мъже обичаха жените им да бъдат закръглени, пълнички и покорни. Тази разкошна и остроезична берберска принцеса не притежаваше нито едно от тези качества; тя може би и не знаеше какво означава думата покорство. Но въпреки всичко нейната женственост не можеше да се постави под съмнение. Търсещата му ръка бе открила нежна жена под измамната външност на синята роба.

Щом се изправи на крака, Зара се олюля. Чувстваше главата си като натежала диня, готова да се пръсне. Като видя състоянието й, Джамал я грабна на ръце.

Въпреки че беше замаяна, Зара се възпротиви с все сили.

— Не! Не можеш да оставиш Сайед на дивите зверове да го разкъсат! Няма да ти позволя.

Никак не й се искаше да проявява слабост пред надменния шейх, но не можа да се въздържи. Сълзи избиха в очите й и се търкулнаха по бузите. Тя почувства мокрота по лицето си и премига смутено.

Красив и смел, Сайед бе нейният най-добър приятел и защитник откакто се помнеше. Двамата щяха вече да са женени, ако тя не беше отложила сватбата, за да може още малко да язди редом с баща си. Знаеше, че щом се ожени, Сайед ще настоява тя да си остане в селото заедно с другите жени. А когато заченеше детето му, вече нямаше да може да язди заедно с мъжете.

Сълзите бяха последното, което Джамал очакваше от тази горда принцеса. Но той си спомни, че мъртвият беше нейният годеник, и с изненада се чу да казва:

— Ще се разпоредя мъртвите да бъдат погребани в общ гроб.

Зара искаше да има време да скърби за Сайед, да остане край него и да му прошепне своето „сбогом“, но нямаше да моли за нищо този надменен арабски шейх. Когато нейният народ си възвърнеше властта, тя щеше да направи така, че шейх Джамал да си получи заслуженото наказание.

Мислите на Зара бяха прекъснати от появата на капитан Хасдай, който съобщи, че берберите са избягали. Тъй като Зара не видя никакви пленници, предположи, че баща й се е спасил. Вестта на Хасдай потвърди предположенията й.

Негърът говореше на Джамал, но погледът му все бягаше към Зара, която Джамал още държеше на ръце.

— Всички избягаха, господарю, включително Юсеф.

— Не сме си пропилели деня, капитане. Султанският керван е непокътнат, а дъщерята на Юсеф е наша пленница.

— Дъщеря му! — Погледът на Хасдай се плъзна по Зара с нескриван интерес. После той пусна широка усмивка. — На султана това много ще му хареса. Ще се връщаме ли вече?

— Да, връщаме се в Мекнес. Остави няколко души тук да погребат мъртвите и да приберат ранените.

— Пусни ме да остана при Сайед! — замоли се Зара, забравяйки гордостта си. — Искам да го оплача.

Джамал бе проявил цялата милост, на която беше способен. След като Хасдай отиде да предаде нарежданията на шейха, Джамал настани Зара на седлото на коня си и се качи зад нея. Държейки с едната ръка юздите, притиснал с другата пленницата до себе си, той насочи Касем към Мекнес.

Топлината на стройното тяло на Зара, извивката на нежната й талия под ръката му, натискът на стройните й хълбоци до слабините му накараха Джамал болезнено да осъзнае женствеността й. Ръката му я стисна по-здраво, прилепяйки я още по-плътно до него.

Зара седеше стегната, държейки се възможно най-далече от надменния шейх, а стойката й и вирнатата й брадичка ясно говореха колко голямо презрение изпитва към него.

Възможно ли беше да я пречупи, запита се Джамал, развеселен от нейното отношение. Искрено се съмняваше, но щеше да се опита. Зара беше твърде горда и безсрамна като за жена. Трябваше да се научи да се покорява, да узнае какво значи да се подчинява на своя господар. Джамал се намръщи, спомняйки си, че удоволствието да се възползва от стройното тяло на Зара принадлежи на султана. И той му честити в душата си без никаква завист.

Когато Зара най-накрая се отпусна до него, Джамал разбра, че или е заспала, или е изпаднала в безсъзнание. Беше получила ужасно силен удар по главата и навярно беше сериозно ранена, осъзна той. Тази упорита жена никога нямаше да му даде удовлетворението да покаже колко зле е всъщност. Той я притисна към себе си и заби шпори в хълбоците на Касем.

Зара се събуди след малко от люлеенето на седлото на коня и осъзна, че все още е пленница на по-силния от нея шейх. Аллах да й прости, но тя би могла да го убие без никакво угризение заради това, което й бе сторил. Изгледа го втренчено през рамо и процеди:

— Много ме стискаш.

Той само се усмихна и разтвори длан, прилепяйки я до корема й, така че върхът на палеца му подразни долната част на гърдата й.

— Дърт пръч! Безсрамник! Нямаш право да ме докосваш.

— Имам пълното право. Ти си моя пленница.

Това изявление остави кисел вкус в устата му. По закон принцеса Зара принадлежеше на султана. Не беше негова.

Как щеше да постъпи Мулай Исмаил с нея, запита се той. Ще я направи част от харема си? Султанът вече имаше повече жени, отколкото би могъл да „уважи“. Но Исмаил беше лукав човек; може би щеше да я използва като примамка, за да залови баща й. Нямаше да й бъде лесно да живее като пленница на Исмаил. Султанът беше изключително жесток и отмъстителен.

Зара се осмели да хвърли още един поглед през рамото си към Джамал. Той като че ли беше потънал в собствените си мисли и тя се възползва от това, за да го проучи. Косата му беше скрита под белия тюрбан, но съдейки по цвета на тъмните му мигли и вежди, Зара реши, че и тя е тъмна. Кожата му беше по-скоро бронзова и тя предположи, че тъмният й цвят се дължи на слънцето, а не е естественият му тен. Очите му бяха тъмни и непроницаеми, не в някакъв мътен кален цвят, а с чистата чернота на пустинната нощ.

След като огледа безмълвно лицето му, Зара за кратко се съсредоточи върху тялото на Джамал, което не можеше да види, но доста ясно усещаше. Беше необикновено силен; тя усещаше силата му по твърдостта на гърдите и бедрата, притискащи се до нея, и по ръката, обвита около кръста й, която толкова леко я удържаше на място. Той владееше буйния си кон така, сякаш се бе родил на седлото. Шейх Джамал беше мъж, с когото трябваше да се съобразява, реши Зара. Трябваше да прибегне до хитрост, за да му избяга, но с волята на Аллаха щеше да го постигне.

Пътувайки през невисоки кафяви хълмове, през горички от мимоза, коркови и маслинови дървета, те спряха за малко при един извор, за да напълнят меховете от козя кожа. Зара пи жадно от предложения й мях и прие шепа маслини и парче козе сирене от Джамал. После продължиха, докато мракът покри земята и Джамал спря коня си. Бързо стъкна огън и запари ментов чай. Хапнаха малко маслини, хляб и сирене от торбата му и поляха храната с освежителния ментов чай. После Джамал постла одеялото си на земята и легна, показвайки на Зара, че трябва да заеме мястото си до него.

Въпреки неимоверно горещите дни, нощите бяха студени и Зара би приела с радост топлината на едно одеяло, но тя нито вярваше на Джамал, нито го харесваше, само се чудеше каква ли гадост е способен да й направи тази нощ.

— Хайде, Зара, лягай тук до мене. Уморен съм и само ако те държа до себе си през цялата нощ, ще съм сигурен, че няма да ми избягаш.

— Допирът ти ме отвращава — каза Зара, потръпвайки. — Стига ми, че съм принудена да яздя с тебе. Няма да легна до тебе.

— Значи искаш да ти вържа ръцете и краката и да те оставя да спиш на студената земя?

— Да, ако така няма да усещам ръцете ти.

Очите на Джамал се присвиха опасно.

— Харесваше ли ти да усещаш ръцете на Сайед?

Дъхът излезе като съсък от дробовете й.

— Не смей да се сравняваш със Сайед. Да, много ми харесваше да усещам ръцете му.

Знам, че берберските жени не се подчиняват на никакви ограничения. Един арабин би убил съпругата си, ако тя не дойде при него девствена. Колко мъже си приемала досега между сладките си бедра, Зара?

— Не ме съди, магарешки принце — изфуча Зара. — Берберските жени са свободни да обичат когото си искат. Колко наложници имаш, за да подслаждат нощите ти? Колко робини за леглото държиш в домакинството си? Аз няма да бъда робиня на никой мъж. Берберските жени избират сами мъжете, на които да отдадат телата си.

Джамал стисна устни. Никога не беше чувал жена да говори така открито или с такава страст. Думите на Зара разклащаха самите основи на ислямските учения. В арабския свят жените бяха поучавани да бъдат послушни и да се покоряват на мъжете. Аллах беше пратил жените на земята за удоволствие на мъжа и за да му раждат деца. Те живееха в хареми, отделно от мъжете, и покриваха лицата си, когато се появяваха на публично място. Предназначението на техния живот беше да доставят удоволствие на своите господари, а някои, по-специално наложниците, бяха доста умели в това изкуство. Те не правеха почти нищо, освен да си угаждат с храна и сладкиши и да се забавляват с луксозните неща, които им доставяха съпрузите или господарите им.

Майка му, естествено, беше изключение от тези правила, спомни си Джамал. Баща му бе опразнил харема си по нейна молба и не беше вземал други наложници или съпруги, след като тя бе дошла при него като млада английска пленничка. Двамата бяха имали истинска любов и баща му не беше пожелал вече никакви други жени. След неговата смърт в битка с берберите майка му беше свободна да прави каквото си пожелае. Баща му бе пожелал така. Лейди Елоиз бе решила да се върне при своите в Англия. Джамал избра да остане в родното Мароко, но често пътуваше до Англия, за да се вижда с майка си.

Той усети леко съжаление към непокорната девойка, застанала пред него. Но съжалението не беше чувство, което си позволяваше да изпитва по-дълго. Султанът щеше да му вземе главата, ако допуснеше Зара да избяга.

— Отказваш ли да легнеш до мене? — запита той рязко.

— Да — каза Зара и упорито тръсна глава.

— Добре, така да бъде.

Джамал повика Хасдай да му помогне. Капитанът се появи почти мигновено.

— Принцеса Зара изяви желание да спи на студената земя, с вързани ръце и крака, за да не избяга. Погрижи се да изпълниш желанието й.

Хасдай сграбчи грубо момичето за ръцете, събори я на земята и викна да му донесат въже. След миг заповедта му беше изпълнена и като че ли му стана много приятно да връзва китките и глезените на Зара, а после да увива въжето около тънката й талия и да връзва здраво краищата му на гърба й. Когато свърши, отстъпи една крачка и погледна въпросително към Джамал.

— Това е всичко, Хасдай. Сложи стражи и се погрижи останалите мъже да се устроят на лагер за през нощта.

— Удобно ли ти е, принцесо? — запита Джамал с безразличен тон.

Само да му беше казала, че й е зле, веднага щеше да я освободи. Не беше жесток по природа и не му харесваше да гледа жени да страдат.

Зара му се озъби.

— Толкова, колкото може да ми е сред глутница чакали.

— Тогава ти пожелавам приятни сънища — каза Джамал, уви се в одеялото и се обърна с гръб към нея.

Ругаейки под нос, Зара се опита да се намести по-удобно, но каменистата земя под нея не й позволяваше подобно нещо. Всяко твърдо камъче се забиваше в нежната й плът въпреки дебелите дрехи, с които беше облечена. А студът! Благословен да е Аллах, но той така проникваше в костите й, че чак я заболя. Погледна към Джамал, легнал недалече от нея, и си пожела той да се провали в ада. Но в края на краищата се унесе в неспокоен сън.

Джамал се събуди през нощта от усещането, че някакъв пламтящ мангал се е опрял в гърба му. Обърна се и откри нежните извивки на едно женско тяло, прилепено до него, което поглъщаше топлината му. Усмихна се тъжно. Колкото и горда да беше тази жена, несъзнателно в съня си бе потърсила топлината на тялото му. Поддавайки се на повелята на плътта си, той я привлече до гърдите си, покри себе си и нея с одеялото и я прегърна плътно.

Зара се събуди и въздъхна, отпусната в блажена топлина, усещайки как някаква приятна миризма се вмъква в ноздрите й. Опита се да се протегне, но разбра, че не може да помръдне нито ръцете, нито краката си, и се намръщи, когато изведнъж си спомни всичко, случило се предния ден. Сайед беше мъртъв, а тя беше пленена от шейх Джамал. И за да стане положението още по-лошо, беше плътно притисната до силното му тяло, а миризмата му, която я обгръщаше, замайваше сетивата й.

Зара се надигна рязко, смъквайки одеялото от Джамал. Той отвори очи и се вгледа в нея.

— Добро утро. Да не съм се успал?

Хвърли поглед наоколо и се убеди, че войниците му още не са се размърдали.

— Как съм се озовала тук, след като отказах да легна до тебе?

Той й се усмихна лукаво.

— Трябва да си си променила решението.

— Никога! Ти си ми враг. Плюя на тебе. Плюя и на султана ти.

Джамал притисна длан към устата й. Гласът му беше студен и лишен от емоции.

— Ако бях на твое място, не бих се осмелил. Султанът не е толкова снизходителен като мене. Аз може и да не поискам главата ти заради такова оскърбление, но той ще го направи. Сега ще се държиш ли почтително, или искаш да ти запуша устата?

Зара преглътна конвулсивно. Не се страхуваше от наглия шейх, но в този момент може би беше по-добре да се държи малко по-предпазливо, каквото не беше свикнала да прави, поне така се оплакваше баща й. Кимна и Джамал освободи устата й.

— Така е по-добре. — Той я изправи и развърза ръцете и краката й. — Ей там има едни дървета, ако имаш нужда.

Зара кимна енергично. Мехурът й вече щеше да се пръсне. Тръгна към дърветата, но спря, когато видя Джамал да тръгва с нея.

— Къде отиваш?

— Идвам с тебе, освен ако не искаш някой от хората на Хасдай да те придружи.

— Няма нужда.

Джамал вече се беше уморил от войнственото държание на Зара и й го каза.

— Добре ще е да ми се подчиняваш. Животът ти зависи от моята благосклонност.

Зара предпазливо преглътна яростните възражения, които се канеше да изсипе, и продължи към дърветата, които Джамал й беше посочил.

— Ще чакам тук — каза той и се облегна на дънера на едно дебело дърво. — Побързай, иначе ще дойда при тебе.

Зара се подчини, а в главата й се въртяха мисли за хубава, продължителна баня и за друга храна освен маслините и сиренето. Но от Джамал и войниците му просто нямаше как да избяга. Трябваше да вярва, че баща й и племето ще я спасят. А ако не можеха, щеше да приеме волята на Аллаха със стоическо примирение.

— Време е — подвикна Джамал, когато Зара се появи иззад дървото. — Войниците нямат търпение да потеглят, а и аз искам да си отида у дома. Много време ме нямаше. Ако не беше султанът и заповедта му да освободя света от берберското племе, щях да яздя сега по моята земя, да се радвам на жените си и да ям храна, достойна за владетел.

— Жал ми е за жените ти — каза Зара с леко презрение.

Джамал я изгледа.

— Защо говориш така?

— Нима не са затворени в харема? Нима не ги удостояваш с височайшето си присъствие само за да използваш телата им за задоволяване на страстта си?

Думите й бяха сурови и осъждащи, което никак не му хареса. Коя е тя, че да му казва какво да прави и какво да не прави с жените си? Не че имаше кой знае колко жени. Държеше само три наложници и една старица, която да се грижи за тях. Прекарваше толкова време в морето, че не виждаше причина да пълни харема си с нови хубавици. Занемарените жени само щяха да създават неприятности в негово отсъствие. Но когато се върнеше, щеше да се наслаждава на разкошните им тела. Жените му бяха разглезени и задоволени; не бяха лишени от никакви удобства. Ако се чувстваха самотни в негово отсъствие, той се опитваше да възмезди това, като им донасяше скъпи украшения.

— Никой ли не ти е казвал, че мъжете наказват съпругите си, ако езикът им е като жило на отровна змия? Говориш твърде дръзко за жена.

— Берберските жени са свободни да говорят и да действат както им харесва. Те показват лицата си, без да ги забулват, тях не ги държат насилствено в хареми.

— Нищо чудно, че берберските жени са толкова безочливи — измърмори Джамал и метна към Зара поглед, в който ясно личеше презрението му. Опасно беше да се дава на жената толкова много свобода.

Когато се върнаха в лагера, войниците вече бяха възседнали камилите си и чакаха Джамал да се върне с пленницата. Той метна Зара на седлото и скочи зад нея. След миг кавалкадата вече препускаше към кралския град Мекнес.