Шибалба

13

— Сеноте! — Боунс се плесна по челото. — Разбира се! Това е напълно логично. Сенотето, където намерихме диска, трябва да е един от ориентирите.

— Кой точно от ориентирите обаче? — попита Миранда от пътническата седалка срещу Ейнджъл. Мадок и Боунс, мокри и кални, се бяха качили в задната част на джипа, където седеше археологът.

— Вероятно във всяко сеноте по маршрута има някакъв маркер — каза Мадок, докато вадеше с пръст кал от ухото си. Усилието му отиде на вятъра. Трябваше му дълъг горещ душ, а може би дори два или три, за да може да отмие мръсотията и да изкара студа от костите си, но сега нямаше време за това.

След като беше пратил есемес на Джими, звънна на Ейнджъл и я помоли да ги приберат по-рано. По пътя не се виждаше полиция. Групата, която за кратко беше затворила археологическия обект, си беше заминала. По времето, когато стигнаха до пътя и дълго преди идването на Ейнджъл и другите, той имаше отговора на въпроса на Миранда, но се поколеба дали да им предаде информацията. Пристигането на рижата жена и малката ѝ армия в Копан по-малко от ден след като Бел реши да дойдат тук, го притесняваше. Най-вероятното обяснение беше, че Антонио Гриего бе предал информацията, обаче му се стори благоразумно да говори най-общо.

— Има единайсет маркера в глифите, които сякаш съответстват на главните звезди в съзвездието Змия. Джими сравни подреждането на звездите в съзвездието с местоположението на известни сенотета, като използва онова, за което знаем, като променлива, изхождайки от същото разположение север-юг, но на различни места. Това ни дава различни варианти, повечето в Юкатан.

— Прекрасно. — Тонът на Миранда беше пълен със сарказъм. — Върнахме се пак там, откъдето тръгнахме.

— Не вярвам, че всички ориентири ще са в Юкатан — възрази Бел, макар да беше изгубил първоначалната си увереност. — Влиянието на маите по време на класическия период е най-силно в южните области на тяхната империя. „Попол Вух“, нашият основен източник на информация за Подземния свят, е създадена от народа киче, което ще рече Западна Гватемала.

— Няма нужда да посещаваме всички ориентири. Джими е подредил резултатите по степен на вероятност, основаваща се на броя съвпадения на известни сенотета или неизследвани райони. — Тази малка класация щеше да струва на Мадок няколко бутилки хубаво уиски, но един от уроците, които бе научил през годините, беше, че може да разчита на неговите резултати, което правеше информацията на тези цена дори евтина. — От тази класация има смисъл, защото, ако Градът на Сянката вече беше открит, нямаше да водим този разговор. — Не добави, че Бел е прав, защото според класацията на Джими най-вероятното местоположение беше не в Юкатан, а в Северна Гватемала.

— Това е добрата новина — продължи той. — Лошата е, че много от тези места са твърде отдалечени.

— По-отдалечени от това? — попита Миранда. — Чакай да си изясним нещо. Искаш да се мъкнем на майната си в търсене на някакъв изгубен град, за който дори не сме сигурни, че съществува?

— Миранда — измърмори Бел, — това ми е работата. А градът е истински.

— Права е — намеси се Мадок. — Има и по-добър начин. Обадих се на Там Бродерик и поисках малко логистична подкрепа. Тя ще изпрати някого да ни посрещне на летище „Паласио“. То не е много далече оттук.

Това беше само отчасти вярно. На картата летище „Паласио“ изглеждаше близо, но до него можеше да се стигне само по черен планински път. Той и дъждовно- то време щяха да подложат на изпитание всъдеходните способности на тяхното превозно средство.

Имаше по-близки летища, но Мадок беше избрал това, надявайки се, че неговата отдалеченост ще скрие отпътуването им от Змийските братя и от онзи, който и да беше той, за когото работеше рижата жена.

Ектор Канул се спря на входа, оставяйки на очите си време да привикнат към сумрака в пивницата, а и да огледа помещението. Масите бяха празни и в заведението имаше само неколцина души на бара, застанали с гръб към него. Той се зае да ги изучава, опитвайки се да отгатне кой от тях е мъжът, когото търсеше. Онзи в края на барплота изглеждаше като външен човек. Беше се привел над питието си — поза едновременно отбранителна и жалка.

Ектор отиде до бара и седна на столчето, оставяйки едно празно между себе си и мъжа. Улови погледна на бармана, кимна, след това се наклони към съседа си:

— Приятелю, ще пийнеш ли с мен?

Мъжът завъртя глава, изгледа го предпазливо и сви рамене.

Ектор се обърна към бармана.

— Две чаши от онова, което пие моят приятел.

Донесе им две чаши на ивици, пълни с безцветна течност. Ектор вдигна своята и подуши съдържанието. Миришеше на сладко като ром.

— Guaro — каза другият мъж, зашепвайки с ръка чашата си.

— Гуаро ли се казвате?

— Не, това е името на напитката. Ликьор от захарна тръстика. — Мъжът говореше завадено. — Казвам се Родриго.

— Аз съм Ектор. За какво ще пием, Родриго, приятелю мой? За дома?

Родриго трепна, все едно думата го беше смушкала, и в този момент Ектор разбра, че е намерил точния човек.

— Вече нямам дом.

— Какво се случи?

— Проклятието. Черното куче. Първо разболява хората. След това дойдоха космонавтите. Избиха всички и изгориха селото.

— Космонавти? — повтори Ектор.

— Не му вярвайте — каза барманът пренебрежително. — Той е пияница, който разказва разни истории, така че хора като вас да го черпят от съжаление.

Ектор се обърна към бармана.

— Няма ли нещо вярно в това?

Барманът разпери ръце в знак на компромис.

— Имаше пожар в горе в планините. Чух че бил страшен. Но няма проклятие, нито космонавти.

Ектор кимна, после се обърна отново към Родриго. Прехвърли се на празния стол, за да е по-близо до него, и потупа пияния по гърба.

— Няма нищо, приятелю. Аз ти вярвам. Разкажи ми повече. Как разбра, че са хора от друга планета?

Родриго поклати глава.

— Не хора от друга планета, а облечени в скафандри. Войници. Пристигнаха с хеликоптери. Когато ги видях в небето, се скрих в джунглата.

— Защо се скри? От какво се уплаши?

Първоначалната предпазливост на Родриго се върна.

— Кой сте вие? Не сте оттук. Защо искате да знаете това?

Ектор се наклони по-близо.

— Родриго, аз купувам неща. Скъпи неща, които хора като теб намират в джунглата. Мисля, че разбираш за какво говоря.

Родриго сякаш изведнъж изтрезня напълно.

— Съжалявам, но не мога да ви помогна.

— Може би аз мога да ти помогна — Ектор сложи ръка на барплота, а изпод нея се подаваше ъгълчето на банкнота — хондураска лемпира, обозначена с цифрата 1000. — Разкажи ми за Кадехо.

Родриго изгледа подозрително парите. По сегашния курс това бяха почти деветстотин песос или около четиресет американски долара, които щяха да осигурят гуаро на Родриго в продължение на доста време.

— Нищо не знам.

Ектор дръпна ръката си назад, измъквайки банкнотата от обсега му.

— Диего го намери — избъбри Родриго. — Малка фигурка на куче от нефрит, покрита с черен прах. Поне така каза. Аз така и не я видях. Всеки, който я видя… — Той поклати глава. — Проклятието.

Ектор дръпна ръка, но остави банкнотата от 1000 лемпири на бара. Ръката на Родриго се плъзна като змия и я грабна, все едно се страхуваше, че може да се изпари.

Ектор извади още една банкнота и я показа по същия начин като първата.

— Къде е намерил Диего това черно куче?

— Не зная. Ние сме… бяхме конкуренти. Зная къде може да я е скрил, но… — той поклати глава.

— Какво „но“?

Родриго изгледа втората банкнота.

— Нямам достатъчно пари да стигна дотам.

— Сигурен ли си? Аз, приятелю, имам много пари.

Родриго поклати глава и това беше израз на несигурност.

Ектор остави втората банкнота на плота пред Родриго. След това изпи питието си на една глътка и тресна чашата върху бара, оставяйки друга банкнота върху нея.

— Помисли си — каза той и потупа мъжа по гърба. — Ще бъда наоколо, но не се бави много.

Излезе от пивницата, без да поглежда назад, и отново се поспря на вратата, за да може очите му да свикнат със сравнително ярката светлина навън.

Дъждовните облаци най-сетне бяха започнали да се разнасят и сега въздухът беше натежал от влага.

Въобще не му се мислеше за онова, което му предстои да направи.

Родриго беше друга задънена улица. Беше прекалено изплашен от проклятието — така и трябваше — че да бъде примамен от мечтата за богатство. Не, имаше само един начин да намери артефакта, който суеверните хондурасци бяха започнали да наричат Черното куче, и да сложи точка, преди проклятието му да се разпространи по широкия свят.

Докато стоеше пред пивницата, мина един голям джип. Колата беше същата марка и модел като онази, която за малко не нае в Сан Педро Сула, и твърде скъпа, за да принадлежи на някой местен. Докато минаваше край него, успя да хвърли поглед на пътниците.

Гринговци.

Гледа след колата, докато не зави в една пряка и изчезна от погледа му. След това продължи своя път.

Когато стигнаха до летището, хеликоптерът вече ги чакаше.

— Червеният кръст — подхвърли Миранда, когато забеляза бялата боя и характерната емблема на международната организация. — Типично!

Мадок си помисли дали да не я накара да обясни забележката си, но после си спомни признанието ѝ, че работи в разузнаването. Вероятно беше свикнала да използва неправителствени организации за прикритие при операциите в отдалечени части на планетата.

Не знаеше дали летателният апарат, „Еърбъс Н135“, беше наистина от флота на Червения кръст, или просто го бяха боядисали, за да изглежда така. Пилотът, който слезе да ги поздрави, определено не беше от тази организация.

— Я гледай кого довя вятърът — каза Боунс усмихнат. — Върховният лидер знае ли, че си взела назаем хеликоптера?

Кейси Ким, корейка по произход, но в останалото стопроцентово южнокалифорнийско момиче, показа на Боунс среден пръст, после се обърна към Мадок и му кимна.

— Чух, че имате нужда от превоз.

— Добре си чула — кимна ѝ на свой ред Мадок. — Имаш ли място за петима плюс оборудването?

Кейси огледа останалата част от групата и на Мадок му се стори, че когато очите ѝ се спряха на Миранда, сякаш я позна. Запита се дали пътищата на двете не се бяха пресичали в миналото.

Кейси беше агент по транспорта в Централното разузнавателно управление, прикрепена към специалната част на Там Бродерик с кодово име „Мирмидонци“. Мадок и Боунс за кратко бяха работили официално за мирмидонците и след това продължиха да си правят услуги с Там, което обикновено се оказваше от полза и за двете страни. Фактът, че Кейси се бе озовала на провинциалното летище само часове след неговото обаждане, му подсказа, че Там се интересува повече от изследването на Бел, отколкото показва.

Запита се какво ли друго беше пропуснала да му каже.

Ако Кейси и Миранда действително се познаваха, никоя от тях не изпита нужда да го покаже открито.

— Зависи за какво оборудване става въпрос — каза Кейси най-накрая и скръсти ръце на гърдите си. — Тежестта е проблем. Може да се наложи да оставим Боунс тук.

Той се изсмя насилено рязко, после се вторачи в нея с преиграно възмущение.

— Водолазно и алпинистко оборудване — обясни Мадок. — Палатки и спални чували.

— Оръжия?

— Две мачетета.

— Уха, вие двамата сте като истински бойскаути. — Кейси сви рамене. — Добре, това не би трябвало да е проблем. А аз мога да ви помогна с огневата поддръжка. Същото местоназначение, което посочихте на Там?

— Да.

— Къде точно отиваме? Така и не ни каза — оплака се Миранда.

— Гватемала. На север в дъждовната гора близо до границата с Мексико.

— Казах „точно“ — изсъска Миранда през стиснати зъби. — Не може да очакваш да те следваме сляпо.

— Миранда — озъби се Бел, — те ни помагат!

— Това не означава, че трябва просто…

— Всичко е наред — побърза да се намеси Мадок, за да не се стигне до караница. — Наистина е посред нищото, но мога да ви дам джипиес координатите.

Извади мобилния си телефон и извика на екрана изпратения от Джими Летсън есемес с точните координати, които според него бяха най-вероятното местоположение на Града на Сянката. Смяташе, че самата проява на желание за сътрудничество ще я укроти, но Миранда искаше да получи точното местоположение. Извади своя собствен телефон и започна грижливо да въвежда данните, след като успееше да ги разчете.

Кейси започна нервно да потропва с пръсти по своите бицепси.

— Може ли да оставим това представление за по пътя? Искам да стигна до мястото и да се върна, преди да мръкне.

Без да изчака отговор, тя закрачи обратно към хеликоптера и се качи на мястото си.

— Чухте я — каза Мадок, когато двата газотурбинни турбовални двигателя „Турбомека Ариус 2В2“ започнаха да работят. — Всички да се качват.

Той забърза към задната част на джипа, за да свали оборудването. Боунс дойде да му помогне.

— Нямаш ѝ доверие? — попита той шепнешком.

— Точният отговор е „не“. Но не изпитвам и недоверие към нея. Да кажем, че просто съм допълнително предпазлив.

Боунс кимна с одобрение.

Десет минути по-късно вече бяха във въздуха и се носеха със сто и трийсет възела крайцерска скорост над тучния зелен горски килим.

— Добре дошли в Гватемала — обяви малко по-късно Кейси. Нейният отсечен калифорнийски акцент се чу ясно в слушалките, които всички носеха. — Имаме разрешение само за прелитане. Ще мога да кацна за едно скоростно разтоварване само за няколко минути, но после трябва да ви оставя и да поема за Белиз Сити за презареждане. Ще се върна да ви взема след дванайсет часа, а през това време не бива да се набивате на очи, за да си нямате работа с местните власти.

— Да се надяваме, че там, където отиваме, няма власти — каза Мадок в микрофона.

През следващия час разговорите бяха малко, защото разглеждаха местата, над които прелитаха на малка височина — гори, езера и плантации за кафе. Само Миранда продължи да рови из телефона си почти маниакално, макар връзката в най-добрия случай да беше слаба. Изражението ѝ отразяваше нейното нарастващо неудовлетворение.

— Трудно качваш в „Снапчат“, а? — попита Боунс.

Тя го стрелна с един от характерните си изпепеляващи погледи.

— Отклоняваме се от курса.

— Не мисля — обади се Мадок.

— А аз мисля. — Миранда вдигна телефона си, за да покаже картата. — Би трябвало да летим почти право на север, вместо това се движим на северозапад.

— Сигурна ли си? — Мадок взе телефона и се зае преднамерено да го проучва. — Не. По курса сме — обяви той. — Въвела си погрешни координати.

— Да бе — озъби се Миранда.

— Господин Мадок — намеси се Бел, — моля да извините дъщеря ми. Тя може да бъде малко…

— Запечена? — завърши вместо него Боунс.

— Не съм — възрази Миранда. — Просто не обичам, когато хората са небрежни. Въведох координатите точно така, както ги прочете. Значи ако има грешка, е твоя.

Мадок сви рамене.

— Тази дължина е погрешна. Трябваше да бъде осемдесет и пет градуса, петдесет и пет минути западна дължина. Ти си въвела осемдесет и пет, петдесет и девет. Може да си ме разбрала погрешно. Пет и девет са доста близки по звук.

— Не и за мен — изръмжа Миранда, но си взе телефона и въведе новите данни без повече спорове.

Мадок се усмихна в себе си. Не го беше разбрала погрешно, защото той нарочно ѝ даде грешни координати. Разликата беше малка: само около осем километра разделяха истинското им местоназначение от онова, което ѝ беше дал. Беше искрено изненадан, че тя разбра, особено като се имаше предвид, че сегашното им местоположение беше само на няколко градуса от погрешната точка. Но ако Миранда съзнателно или несъзнателно работеше за хората, които ги бяха изпреварили в Копан, изпращането на техните съперници на осем километра встрани от курса в гъстата джунгла, можеше да осигури на Мадок и останалите нужното време, за да намерят Града на Сянката.