Шибалба

33

Удивен, Мадок направи единственото възможно нещо. Вдигна ръце, цевта на пистолета му сочеше към небето, и се обърна.

Чарлз Бел стоеше на няколко крачки от Боунс с пистолет в треперещата си ръка. Изглеждаше несигурен какво да прави с него — насочваше го ту към Мадок, ту към Боунс и отново към Мадок. Пистолетът беше точно като този на Мадок. Вероятно археологът бе успял да го измъкне изпод колана на Боунс. Въпросът откъде се беше снабдил с оръжието не беше толкова важен, колкото този защо го прави. Но Мадок смяташе, че знае и този отговор.

— Татко! — извика трескаво Миранда. — Какви ги вършиш!

— Не е ли очевидно? — извика Мадок в отговор. — Той работи за „Сканоген“. Помага им да намерят Шибалба.

— Това не е възможно — поклати Миранда глава.

Откъм стената се чу странно скърцане и триене, после една топка-череп, може би същата, която току-що беше прелетяла, излетя от левия от разположените по- високо отвори.

Някаква автоматизирана система за връщане на топките, помисли си Мадок. От началото до края процесът беше отнел само трийсет секунди.

Бел трепна, когато топката прелетя над главите им, но след това пак насочи пистолета към Мадок.

— Казах ти да хвърлиш оръжието. Никой не бива да пострада.

— Той е прав, Мадок — извика друг глас. — Не искам да нараня теб или твоите приятели.

— Татко? — попита отново Миранда невярващо. — Защо?

— Значи той е къртицата — попита удивено Боунс, — а не Миранда?

— Аз? — Миранда зяпна удивено индианеца. — Смятал си, че работя за другата страна?

— През цялото време зяпаше в телефона си. Освен това се разсърди, когато си помисли, че не те държим в течение. Затова ти беше логичният избор.

— Благодаря.

— Съжалявам.

— „Сканоген“ стигна в Копан преди нас — добави Мадок, докато поддържаше зрителен контакт с Бел. — Освен това пристигнаха тук веднага след нас. Знаехме, че някой им снася информация. Каза, че „Сканоген“ те финансира, но тук става дума за нещо друго, нали? Сигурно е предложил ти и Миранда да сте сред малцината избраници, които ще оцелеят в апокалипсиса, който се готвят да стоварят върху хората?

Бел стисна зъби.

— Казах ти да хвърлиш оръжието!

Мадок наклони глава, бавно приклекна и свали ръце, оставяйки пистолета на земята, вместо да го пусне да падне. Бавеше топката, очаквайки да се открие възможност да действа, защото и за секунда не искаше да повярва, че Бел наистина иска да застреля някого. А Скано и Змийските братя бях възприели тактика на изчакването. Най-накрая някой щеше да направи нещо, от което положението да ескалира.

В продължение на няколко секунди единственият шум в Шибалба бяха звуците от игрището: топките-черепи отскачаха, след като стените и стелите ги удряха, за да полетят обратно. Мадок стрелна поглед през рамо и видя Алекс и Карина да напредват с шестима Змийски братя, подредени в полукръг зад тях. Някои бяха вдигнали тръстиковите тръби за стрелички до устите си, други размахваха бойни тояги, покрити с обсидианови остриета. Воините гледаха несигурно, очевидно бяха загрижени какво става зад тях, докато те се готвят за сблъсъка.

— Татко! — обади се отново Миранда. Гласът ѝ прозвуча глухо, изпълнен с отчаяно неверие. — Кажи, че това не е вярно! Кажи ми, че не си знаел какво планира този тип. Това е грешка, нали?

— Да предизвикаш апокалипсис? — обади се Боунс. — Да, това е просто малка грешка.

— Няма да има никакъв апокалипсис — отговори Бел. — Сянката ще е поредното адско оръжие, което никой никога няма да посмее да използва. Обаче лекарството и какво ще ни разкрие неговото изучаване? Това ще промени света. Нови антибиотици, лекарства срещу рака и други болести, които дори не познаваме още.

Мадок кимна с разбиране.

— Може би дори лекарство за твоята хронично обструктивна белодробна болест, нали?

— Да, защо не?

— Професоре, като малък да си падал на главата си? — изръмжа Боунс. — Трябва да си луд да вярваш на приказките му.

— „Сканоген“ не е същата компания, каквато беше под ръководството на моя баща — каза Алекс и пристъпи крачка напред. — Независимо дали вярвате или не, аз просто искам да помогна на хората. Да спася света. А хора като доктор Бел споделят моята визия да търсим в миналото лекарствата, които ще спасят бъдещето.

— Ще спасите света с биооръжия? — поклати Мадок глава. — Съжалявам, но не мога да го повярвам.

— Боя се, че са ви подвели — каза Алекс и се усмихна. Мадок предположи, че мъжът няма представа колко арогантен изглежда. А може би знаеше, но просто не му пукаше. — Ние само се опитваме да разработим лекарство срещу едно ужасно заболяване.

— Сигурно.

С подскачане се появи друга топка, изразходвала по-голяма част от своята енергия. Воините се преместиха няколко крачки, за да не са на пътя ѝ, макар че още от началото нямаше никаква опасност за тях. Топката се търкулна покрай тях в отвора в подножието на стената.

Когато древният каменен механизъм отново оживя с тракане, Мадок започна да отброява наум. Погледна покрай Бел и срещна за секунда погледа на Боунс, предавайки му телепатически своето намерение. След това вдигна леко очи към Кейси, която още стоеше на раменете на Боунс на около три метра от върха на стената, където чакаха Ейнджъл, Изабела и Миранда. Той стрелна поглед нагоре, надявайки се, че тя ще разбере посланието му.

— Вие сте глупак! — извика Изабела от върха на стената, сочейки обвинително с пръст Скано. Тя изплю думите с презрителен смях. — Вече сте мъртъв. Сянката ви докосна.

Скано се скова от това странно обвинение и погледна към Карина.

— За какво говори тя?

— Познавам симптомите — продължи Изабела. — Очите ви са кървавочервени. Виждала съм го и преди. Сега съм сигурна. Карина, ти ли му причини това? Когато намери Ел Гия?

Карина го изгледа с широко отворени очи.

— Не, тя лъже. Опитва се да ни разедини. — Но въпреки думите си направи крачка назад, опитвайки се да се отдалечи от него.

— Мамка му! — изръмжа Алекс. — Този червей Дъг. Той го направи. Не се притеснявай. Вероятно още не съм заразен.

Сочещият пръст на Изабела сега се спря върху Бел.

— Вие също сте докоснат.

Очите на Бел станаха огромни. Толкова ококорени, че Мадок видя, че бялото им е станало кървавочервено. След всичко, на което бяха изложени — от дим до амонячни пари — това едва ли беше изненада, но археологът сякаш се прегърби под тежестта на чутото.

— Ужилването на скорпиона — прошепна той — в Града на Сянката. Там съм се заразил.

Скано поклати глава.

— Няма значение. Ние сме тук, тук е и лекарството.

— Глупак — повтори Изабела. — Няма лекарство.

Нейното разкритие не можеше да се появи в по-добър миг.

С друго силно щракване топката-череп беше изстреляна на игрището, изненадвайки всички наоколо.

Всички, с изключение на Мадок, Боунс и Кейси.

— Сега! — извика Мадок.

Боунс вдигна ръце, хвана Кейси за глезените и я тласна нагоре. Тя излетя като ракета, дори надхвърли върха на стената, но тъй като беше с гръб към нея и въпреки опита да се обърне, нямаше да успее да се хване за ръба.

За щастие Ейнджъл видя какво става и реагира на мига. Щом Кейси стигна в най-горната точка на своя полет, Ейнджъл протегна двете си ръце и успя да хване ремъците на нейната раница. Внезапното преместване на центъра на тежестта я повлече надолу към ръба на стената. Кейси започна да пада и се блъсна в стената. Ударът я накара да изстене високо, но в този момент Миранда и Изабела също се включиха в усилието и с лекота я издърпаха при тях.

На игрището Бел реагира бавно. Ученият рязко завъртя ръката си с пистолета към Боунс, предоставяйки на Мадок възможността, която беше чакал. Той се хвърли към археолога и се счепка с него.

Пистолетът излетя от ръката на Бел и се плъзна по повърхността на игрището. Мадок чу слабо пуфкане, когато някои от Змийските братя издухаха стрелички по тях, но не почувства ужилване. Остави Бел и се плъзна по игрището. Хвана пистолета и го вдигна, готов да открие огън лежешком. В този момент един от воините се хвърли към него с високо вдигната бойна тояга.

Мадок дръпна два пъти спусъка и воинът рухна на земята.

Останалите бойци заедно със Скано и Карина се пръснаха, но Мадок знаеше, че хаосът няма да продължи дълго. Накрая те щяха да изстрелят друг залп стрелички, които със сигурност бяха отровни. Той се претърколи, без да се изправя, и запълзя на четири крака към отвора за връщане на топките.

Докато Мадок се хвърляше към оръжието, Боунс се беше заел с археолога, вдигна го като чувал и го понесе под ръка като торба с кучешка храна. Поколеба се, когато се вторачи в черния отвор в подножието на стената.

— Сигурен ли си?

Мадок изобщо не беше сигурен. Знаеше, че има достатъчно място за топките-черепи, които бяха малко по-големи от истинска човешка глава. И че някъде вътре под пирамидата има механична система за вдигане на топките до тласкача. Но дали имаше място за човек, беше под въпрос.

Ако бъркаше, вместо да ги издигне на безопасно място, каменният механизъм щеше да ги накълца на кайма.

— Казвай, ако имаш по-добра идея. — Мадок не изчака отговор, а се хвърли в отвора с главата напред.

Изпълзя няколко метра в този клаустрофобичен проход, преди да падне в улей, който приличаше много на улеите край пистите за боулинг. Единствената разлика беше острият му наклон. Камъкът беше гладък, но осигуряваше достатъчно триене, за да не се плъзне до края на улея в нещо, което приличаше на огромен каменен винт, който се въртеше. Имаше още два улея, които водеха настрана от наклонения под и подобни винтови повдигачи в края на всеки от тях. Мадок предположи, че винтовете вдигат върнатата топка или каквото докопат до трите тласкача. Но нямаше нужда да следват този път, тъй като видя издигната пешеходна пътека зад винтовете и проход, който водеше навън.

Стъпи на крака и тръгна надолу по улея към въртящия се неспирно винт. Хвърли поглед назад и видя Боунс да излиза от отвора, влачейки със себе си смаяния Чарлз Бел. След разкритието за неговото предателство и още по-неприятния факт, че Бел вероятно е инфектиран със смъртоносен и много заразен патоген, Мадок нямаше никаква представа защо Боунс е решил да доведе археолога. Реши, че неговият партньор има някаква своя причина, затова не постави под въпрос избора му.

— Боунс, насам.

Едрият мъж кимна и влезе в улея пред него.

Мадок стъпи върху въртящия се винт и веднага беше вдигнат и завъртян към пътеката, на която успя с лекота да стъпи. Боунс, преметнал Бел през рамо, веднага го последва.

— Върви! — извика Мадок, докато осветяваше пространството зад тях с насочен пистолет. Още нямаше признаци, че ги преследват, но знаеше, че това е само въпрос на време. — Аз ще те прикривам.

Боунс забърза към прохода. След като му остави няколко секунди преднина, Мадок го последва. Проходът премина в тясна стълба, притисната между стени от дялан камък, която се издигаше нагоре. Надяваше се, че горе ще намерят изход към терасата, където ги чакаха останалите.

Беше прав, но само донякъде.

Докато се качваше по стъпалата, видя силуета на Боунс очертан на фона на бледосин блясък. Стъпалата свършваха при едно Т-образно кръстовище и когато стъпи върху него, видя, че подът е осеян с големи парчета фосфоресциращ лишей, който грееше толкова ярко, че осветяваше прохода по цялата му дължина.

Нещо в тези светещи форми задейства първичния инстинкт на Мадок да ги избягва.

— Мисля, че сме във вътрешността на пирамидата — каза Боунс. — Сега накъде?

Мадок не беше сигурен, че има верен и погрешен отговор, но преди да успее да реши, чу един тревожен глас — този на Ейнджъл — да ехти надолу по прохода.

— Дейн! Боунс! — тя стоеше пред входа на прохода вдясно от тях. — Насам.

— Върви — каза Мадок, — но внимавай къде стъпваш. — И продължи да наблюдава долния край на стълбището с готов за стрелба пистолет, докато Боунс не се озова в безопасност. Тогава се обърна и тръгна след него, като внимаваше да не стъпи в някое от греещите в синьо петна.

Проходът се отваряше в балкона, който се издигаше над игрището в подножието на голямата пирамида в центъра на Шибалба. Щом наближи изхода, Мадок видя, че навън синята светлина е още по-силна. Балконът беше изцяло покрит със синия лишей и ако искаше да го пресече, за да излезе от пирамидата, трябваше да върви по него. Боунс вече го беше прекосил, за да се присъедини към останалите. Ако имаше някаква скрита опасност, сега бяха нагазили дълбоко в нея. Когато Мадок внимателно стъпи на синия килим, ужасът му се усили.

Но веднага забрави за него, когато осъзна, че някой липсва.

Боунс беше положил Бел на пода на балкона и той и Миранда коленичиха до него. Ейнджъл също бе коленичила, само че до Кейси, която седеше с гръб към най-ниския ред камъни в основата на пирамидата, вдигнала едната си ръка към главата.

— Какво се е случило? Къде е Изабела?

Кейси вдигна очи и лицето ѝ се изкриви в яростна гримаса.

— Няма я. Неочаквано ме удари, взе ми раницата и избяга. Задигна цялото ми оборудване. Както и очилата ми за нощно виждане.

— Предполагам, че иска да ни попречи да унищожим Шибалба — каза Ейнджъл.

— В момента единственото, което ме вълнува, е как да излезем от Шибалба.

— Дейн! — извика Боунс.

Мадок имаше зловещо предчувствие. Боунс никога не му говореше на малко име. Той се обърна бавно към мястото, където индианецът и Миранда бяха коленичили край Бел. Археологът не беше помръднал.

— Какво има? Да не е…?

Боунс поклати глава.

— Все още диша. Едва-едва. — Вдигна очи и срещна погледа на Мадок. — Мислиш ли, че Изабела е права? Ако се е заразил… Искам да кажа, че през цялото време бях с него.

Бел издиша така, че целият се разтърси и сякаш се закашля, но изведнъж Мадок осъзна, че се опитва да каже нещо.

— Ст…

— Стрела — каза Боунс с доловимо облекчение в гласа. — Трябва да е бил улучен с някоя от стреличките. Вероятно са били потопени в кураре или друга парализираща отрова.

— Мира… — каза Бел. — Не… си… отивай.

По лицето на младата жена се стичаха сълзи.

— Тате, няма да те оставя.

Веждите на Бел се събраха, защото лицето му се смръщи. На синята светлина кожата му вече имаше цвят на мъртвец.

— Атропин — каза Миранда и погледна към Мадок. — Това може да помогне. Имате ли атропин в аптечката?

Диагнозата на Боунс беше точна до последната буква. Различни съединения на кураре се използваха векове наред в Централна и Южна Америка. Отровата беше силно парализиращо вещество, но странното е, че не засягаше сърцето. Парализира обаче мускулите на диафрагмата и без лечение или изкуствено обдишване смъртта от задушаване е почти сигурна. Особено за човек като Бел, чиято дихателна система вече бе силно увредена.

Мадок не смяташе, че атропинът или някакво друго лечение можеха да обърнат нещата. Сигурен беше, че Бел също го знае.

— Върви — изхърка Бел отново. — Смърт… Сянката.

— Не — каза Миранда. Говореше с настойчивост, породена от отчаянието. — Тук сме. Лекарството е тук. Само трябва да останеш с нас. — Тя се вторачи отново в Мадок. — Лишеят или каквото е там. Това е лекарството, нали?

— Няма… лек. — Казаното сякаш изчерпи силите на Бел. Очите му се обърнаха и той застина.

— Спря да диша — изплака Миранда.

— Разбрах — каза Боунс и обърна Бел по гръб върху покрития с лишеи камък. Килна главата на археолога леко назад, разчиствайки дихателните му пътища, стисна носа му с два пръста и се наведе, готов да му прави изкуствено дишане уста в уста.

— Спри! — извика Мадок толкова силно, че гласът му закънтя из помещението. Хвана Боунс за рамото и го дръпна назад.

— Мадок — предупреди го Боунс и инстинктивно се подготви за защита срещу задържащата го хватка.

— Заразен е! Инфектирал се е със Сянката. Чу какво каза Изабела.

— Може би е заразен — изръмжа Боуне с ярост в очите, каквато Мадок рядко беше виждал насочена срещу себе си. — А може и да не е, но със сигурност ще умре без изкуствено дишане.

— Боунс, той вече си отива — каза Ейнджъл зад тях. Тя и Кейси се бяха приближили, готови да се намесят, ако сблъсъкът между двамата са разрасне.

— Не — възрази Миранда. — Курарето парализира, но няма да е фатално, ако успеем да му помогнем да диша.

— Миранда, той е заразен — обясни Мадок с мек тон, знаейки колко ще я заболи от неговите думи, като същевременно не пускаше рамото на Боунс.

— Това е Шибалба и лекарството е тук.

— Това не е лекарство.

— Ах, ти, кучи сине — изкрещя Миранда в лицето му. — Каквото и да е направил, не заслужава да умре.

Мадок клекна до тях и вдигна крачола на Бел, за да се види бинтованата рана, която бе получил в Града на Сянката. Внимателно разви бинта и свали марлята, за да се покаже раната, вече хванала коричка.

— Вижте.

През коричката се виждаха малки сини точици, оставили следи от същото вещество и по марлята.

— Това не е лекарство — каза отново Мадок. — Трябва да тръгваме. Веднага.