Шибалба

2

Когато тойотата „Лендкрузър“ зави, Мария Трухийо видя старата жена да стои в средата на пътя и наби спирачките. Набразденият от коловози черен път беше хлъзгав от дъжда, който се изля по-рано, и всъдеходът се плъзга в продължение на няколко метра, но старицата не направи опит да се дръпне от пътя му.

Тойотата занесе и спря. Мария дръпна ръчната спирачка, остави двигателя да работи на празни обороти и скочи от колата, за да се увери, че жената е добре.

Старицата я гледаше вторачено със сълзящи, кръвясали очи. Изглеждаше така, сякаш ще рухне от изтощение или обезводняване, или и двете, но успя да пусне една мрачна, беззъба усмивка.

— Шаманке — каза тя, — ти дойде.

Всъщност Мария не беше народна лечителка, а доктор по медицина, завършила хондураския медицински колеж, и в момента работеше за Министерството на здравеопазването. Въпреки това отдавна беше приела, че на селското население и особено онова над определена възраст е невъзможно да му влезе в главата, че жена може да бъде лекарка.

— Да, госпожо. — Познаваше жената по лице, защото я беше лекувала много пъти досега. Като селски лекар за хондураското правителство, беше лекувала хиляди и да запомни техните имена беше просто невъзможно. — Но защо сте тук на пътя?

— Търсех ви — отговори тъжно жената.

Мария въздъхна.

— Е, вече съм тук. Хайде сега да ви върнем у вас.

Тя хвана старицата за ръка и я поведе към пътническата седалка на лендкрузъра. Жената се подчини, но остана развълнувана.

— Диего ни навлече проклятие — изстена тя.

Мария кимна търпеливо, докато ѝ помагаше да се качи и намести на седалката. Нямаше представа кой е Диего и какво проклятие може да е навлякъл върху своите съселяни. Най-вероятното обяснение беше, че се е напил и направил някаква глупост. Сигурно беше преспал с нечия жена. Това поведение често водеше до насилие. В отдалечени селски райони като Опалака, който не беше истински град, а малка общност с не повече от двеста души население, живеещо в група къщи и колиби, построени по протежение на планинския път, все още беше нещо обичайно несъгласията между съседите да се разрешават с помощта на мачете.

Това обаче не обясняваше защо възрастната жена е рискувала да излезе от дома си, макар да знаеше много добре, че Мария ще дойде на седмичното си посещение. Тя си каза, че така или иначе скоро ще научи всички подробности. Селото беше само на няколко километра нагоре по пътя.

Жената продължи да клати глава и Мария осъзна, че плаче.

— Диего донесе проклятието и сега всички ще умрем.

Мария я стрелна с кос поглед.

— Госпожо, защо казвате това? Какво е това „проклятие“?

— El Cadejo negro — обясни жената.

Мария и преди беше чувала това име. Кадехо беше митично призрачно същество, което се срещаше във фолклора на страните от региона. Говореше се, че прилича на куче с пламтящи червени очи. Имаше Бял кадехо, изпращан от Бог да помага на пътниците, и Черен кадехо, когото изпращаше дяволът.

— Диего го докара между нас. Той е saqueador.

Сега Мария започна да проумява. Диего беше ловец на реликви или както го нарече възрастната жена — мародер. Беше твърде разпространено занимание, особено сред млади мъже, които нямаха друга възможност да припечелват. Вероятно беше намерил нещо в джунглата, което старата жена беше свързала със суеверието за Кадехо. В селото сигурно се е случило нещо лошо и е съвпаднало с това откритие, а старата жена е обвинила за него ловеца на реликви.

Звучи като работа на истински мародер, помисли си Мария. Понякога единственият начин за борба срещу суеверията беше с други суеверия. Може би нейното присъствие щеше да успее да успокои напрегнатите нерви. Когато първите къщи се показаха, Мария разбра, че старицата не е сама в своето суеверие. Обикновено пътят беше пълен с деца, които си играеха или въртяха пумпали, а днес не се виждаше нито едно. Малцина възрастни мъже и жени стояха пред входовете на своите къщи подобно на стражи, готови да прогонят всеки възможен нарушител.

— Госпожо, къде е този Диего?

Жената вдигна повехналата си ръка и посочи нагоре по пътя. Мария продължи напред, докато пръстът на старицата не се размърда отново и посочи встрани от пътя. Тя не сочеше към някоя къща, а към откритото поле, осеяно с кръстове.

— Умрял ли е?

— Да.

Мария се смръщи и спря лендкрузъра встрани на пътя, но не изгаси двигателя.

— Как умря?

— Проклятието. То го отнесе.

Мария си помисли дали да не обърне, за да се върне в Сан Педро Сула. Ако селяните бяха обвинили Диего за някоя беда, не беше трудно да си представи, че може да са го убили, за да се отърват от въображаемото проклятие.

— Госпожо, как умря?

— От болестта, с която го зарази кучето.

Мария си отдъхна.

— Значи го е ухапало болно куче?

— Не го е ухапало. Не беше истинско куче. — Жената направи кръг с дланите си. — Купа, издялана във формата на куче.

Мария трябваше да се насили, за да потисне усещането си за безсилие. Губеше си времето с разговори за прокълнати реликви и умрял обирджия на гробове. В този момент старата жена добави:

— Обаче проклятието не умря с Диего. Има още много болни.

Тези думи привлякоха вниманието на Мария. Диего може да беше станал жертва на неизвестен брой патогени по време на набега си в дъждовната гора — инфекция от порязване или одраскване, случайно поглъщане на отровно растение. Единственият начин това да бъде установено, беше да се ексхумира трупът му, но тя не би го направила, освен ако не става дума за епидемия. Ако обаче и други показваха същите симптоми, не само имаше потенциална епидемия, но и пациенти, които можеше да прегледа. И евентуално да успее да спаси.

Но каква инфекциозна болест би могла да се развива толкова бързо? Минала беше само седмица от последното ѝ идване, а тогава никой не беше болен.

— Покажи ми.

Старата жена я заведе до една от къщите, зловещо белязана с черен парцал, вързан за един от стълбовете, образуващи рамката на вратата. Жена с мрачен вид, която можеше да бъде дъщеря на старицата, стоеше на пост на верандата. Тя се дръпна настрана, за да може Мария да влезе, но преднамерено отказа да я последва.

Мария реши, преди да влезе, да си сложи маска и ръкавици и веднага се зарадва, че го е направила. Миризмата беше съкрушителна: киселият мирис на болест и немити тела. Върху рогозките на пода бяха проснати четирима пациенти: двама мъже и две жени. Един от тях — вероятно мъж, макар да беше трудно да се определи — беше в крайния стадий на болестта. Единственият признак, че още е жив, беше неравното му и накъсано дишане. Повечето от косата му я нямаше, а от малкото останала се разбираше, че е опадала съвсем наскоро. Бузите му бяха измършавели и хлътнали, но средната част на тялото му изглеждаше подпухнала, пълна с газове като разлагащ се труп. По устата му имаше коричка засъхнала кръв, както и по голата му кожа, която приличаше на карта, покрита със струпеи, израснали върху люспите на бял обрив.

Другите пациенти имаха същите физически симптоми, но не толкова ясно изразени. Двете жени бяха запазили по-голямата част от косата си и имаха само няколко петна от белия обрив по ръцете и бузите. Но и двете бяха в клещите на мъчителна кашлица, при която пръскаха капчици кръв. Обривът на втория мъж беше по-напреднал. По кожата на лицето му бяха избили странни белези, подобни на срезове, и се спускаха надолу по ръцете.

Обривът по кожата подсказваше инфекция в крайния стадий, но другите симптоми ѝ напомняха за грип или може би хеморагична треска. Поведението на болните обаче беше много по-драматично от физическото им състояние. И тримата сякаш се намираха в дълбоко психотично разстройство.

Мъжът драскаше по мръсния под, оставяйки мокри следи, но не букви, а странни символи, които обграждаха спалната му рогозка. Показалецът му беше кърваво чуканче до първата фаланга, защото символите бяха нарисувани с кръв. Една от жените беше започнала подобно произведение на изкуството, докато другата се задоволяваше да размахва ръцете си във въздуха и да поучава на смесица от испански и ако Мария не бъркаше — чорти — стар маянски език, който все още се говореше в някои от селските райони.

Мария се обърна към по-младата жена при вратата.

— Откога са в това състояние?

Жената я изгледа с печално изражение.

— Корасон и Мирасол започнаха преди три дни да кашлят. Ернесто преди четири, а Раул преди шест. Утре ще умре. А може би по-скоро.

Шест дни. Това означаваше, че Диего е донесъл проклятието преди нейното последно идване в селото.

— Има ли и други болни?

За разочарование на Мария жената кимна тъжно.

— Да.

Стомахът на Мария се сви.

— Къде са?

Жената посочи зад гърба си.

— Там навън.

— Не разбрах?

— Началото не е кашлицата. Преди това блуждаят.

Изведнъж устата на Мария пресъхна напълно. Жената беше сама на верандата. Старицата, която я беше довела в къщата, си беше отишла.

— Първо започват да блуждаят — повтори жената, — след това започват да кашлят кръв и докато блуждаят падат на пътя.

— Колко са? — успя да попита със свито гърло Мария.

Жената сви рамене.

— Двайсет? Може би повече. Не намираме всички.

Новината удиви Мария. Четирима болни, не пет, ако бъде включен и Диего, могат да бъдат обяснени с излагане на замърсена вода, храна или някакъв екзотичен токсин по артефакта, изровен от Диего. Обаче това започваше все повече да прилича на избухване на епидемия от някакво заразно заболяване. Беше проблем, с който нито Мария, нито Министерството на здравеопазването бяха готови да се справят. Въпреки това имаше едно нещо, което трябваше да направи.

— Трябва да ги държите тук. Всички. Върни колкото можеш от тях — каза Мария на жената, докато излизаше и крачеше бързо към лендкрузъра.

Възмутена, жената се втурна след нея.

— Къде отивате? Те имат нужда от лекарства.

— Нямам нищо, с което да им помогна — отговори честно Мария. — Отивам само до най-близкия телефон. След това ще се върна.

Реши да не използва думата карантина. Тя само щеше да изплаши жената. Истината беше, че докато болестта, каквато и да беше, се развиваше, никой от тях, включително Мария, не трябваше да си тръгва.

А и вероятно вече всички бяха мъртви.