Шибалба

34

След като удари Кейси, Изабела избяга, но не много далече. Само няколко десетки метра надолу по балкона и зад ъгъла в основата на пирамидата. Беше достатъчно, за да е сигурна, че никой от групата на Мадок няма да се втурне да я преследва. След като се скри, наблюдаваше как Мадок и останалите обсъждат какво да правят по-нататък. Не чуваше какво говорят, но следеше с поглед всичко с помощта на очилата за нощно виждане, които беше задигнала от Кейси.

Изглежда Мадок беше измислил какво ще е най-добре за тях. След това обърна глава към игрището. На усиления инфрачервен екран то се виждаше с удивителни подробности. Тя виждаше не само Скано, Карина и оцелелите Змийски братя предатели, които се опитваха да последват Мадок в неговото бягство по същия маршрут. Виждаше и далечния край на игрището, откъдето топките-черепи продължаваха да отскачат и да летят безразборно насам-натам.

Изабела изчака да си тръгнат, метна на гърба си раницата на Кейси и хукна от скривалището си към края на балкона.

Надникна през ръба. С очилата за нощно виждане игрището изглеждаше измамно близо. Тя пъхна очилата в дълбокия страничен джоб на панталоните си, легна по корем, прехвърли се през ръба и се отпусна, докато ръцете ѝ не се протегнаха напълно, а с върховете на пръстите се държеше за каменния перваз.

Едва сега почувства лек пристъп на паника. Чакаше я скок от втория етаж, но нямаше друг начин да стигне там, където искаше да отиде. Дори да променеше мнението си, да се върне обратно на балкона бе невъзможно, защото мускулите ѝ вече трепкаха от усилието да се държи за перваза. Подготви се за сътресението и с усилие на волята вдигна пръсти.

Приземяването беше толкова неприятно, колкото очакваше. Болка прониза краката ѝ чак до хълбоците. Тя се търкулна настрана, падайки доста тежко на лявото си рамо. Друга болка избухна в гърдите ѝ. Изведнъж се оказа, че не може да диша.

Изкарах си въздуха, каза си Изабела, опитвайки се да потисне новия пристъп на паника. Лежеше и чакаше тялото ѝ да се възстанови от сътресението. Когато няколко секунди по-късно започна отново да диша, се претърколи на крака и ръце, след това се изправи и изстена, защото отново я прониза болка. Глезените и коленете ѝ я боляха, но не смяташе, че си е счупила или изкълчила нещо.

Извади отново очилата за нощно виждане и ги вдигна до очите си, откри безопасния път до далечния край на игрището и огледа за долитащи топки. После тръгна.

След няколко крачки разбра как да уравновесява болката в глезените и коленете и закуцука нататък с тромава походка. Въпреки това успяваше да се движи бързо. Наложи се да спре само два пъти, за да избегне долитащи топки-черепи.

Стъпалата, които извеждаха от игрището, и връщането по прохода в Къщата на прилепите се оказаха голямо предизвикателство. Трябваше да се навежда напред по стълбите и да се подпира с ръце като шимпанзе, докато се качваше. Но продължи, защото знаеше какво е длъжна да направи.

Къщата на прилепите вече не беше сцена на трескава активност. Повечето от прилепите, събудени от своята дрямка, бяха избягали през пукнатините на тавана. Тесните процепи бяха връзката между Шибалба и външния свят. Излизаха в джунглата на около километър и половина от входа на Нах Тунич. Но бяха твърде тесни, за да може друго създание да мине през тях или да ги забележи.

Изабела знаеше, че няма да излезе по този път.

Тя свали раницата и изсипа съдържанието ѝ на каменния под. Имаше три големи червени флакона — запалителни гранати плюс още няколко подобни устройства с различни форми и цветове. Познаваше повечето от тях и бързо откри онова, което търсеше: увитите в хартия блокчета С4 и четири тънки като моливи детонатора. Нагласи ги на минимум закъснение и ги напъха един по един в блокчетата експлозиви с консистенцията на пластилин. Едва след като първият детонатор беше активиран, ѝ хрумна, че няма как да го спре и че изобщо няма връщане назад.

Тя активира останалите детонатори и пъхна експлозивите обратно в раницата. Щом стегна връзките, хвърли вързопа в средата на дебелия слой гуано. После издърпа иглите на запалителните гранати и хвърли и тях там.

В началото не можа да види къде са паднали, но скоро се чу леко пукане и първата се възпламени. Последва ярък пламък, който освети цялата пещера и се разнесе съскане, когато фосфорът в корпуса на гранатата започна да гори.

— Прости ми, чичо — прошепна тя, когато и другите гранати се възпламениха. Чувстваше, че той не само би простил, но и щеше да одобри. Сега разбра, че случващото се е било нейна съдба през цялото време.

Вече си мъртъв. Сянката те е докоснала.

Думите на Изабела кънтяха в ушите на Алекс Скано, докато следваше Карина и нейните воини по стълбите, които водеха в прохода под пирамидата.

Дъг Симпсън, този кретен с милозливо сърце, му беше причинил това. Изложи го на патогена Сянката в налудната си самоубийствена мисия да унищожи лабораторията и всички следи от плесента. Симпсън сигурно не беше очаквал, че Алекс ще успее да се измъкне преди взрива. Но с разрушаването на херметизацията на IV ниво на безопасност на практика обрече на смърт своя работодател.

— Не — измърмори Алекс. — Не — повтори и стисна зъби. — Ще победя това. Ще намеря лекарството.

В края на краищата това беше причината да дойде в Шибалба. В раницата му, затворена в множество торби за биологично опасни материали, лежеше малката фигурка на куче — Ел Гия — така го беше нарекла Карина. Съдината, съдържаща спящата плесен, която, попаднала в човешки гостоприемник, започва да се размножава. Алекс предположи, че и той е съд за патогена, но това нямаше значение, защото скоро щеше да има и лекарството.

Светлина и Сянка.

Неговото наименование на проекта не беше поетично, а по-скоро напълно буквално. Осъзна това в мига, когато видя проблясващия град. Фосфоресциращият син лишей беше лекарството. Знаеше го до най-дълбоките фибри на своята душа.

Когато излезе в прохода, той коленичи пред първото петно от греещото в синьо вещество и започна да тъпче парчета от него в торбичка за биоопасни материали. Лишеят лепнеше по пръстите му като влажна земя. Алекс вдигна ръка и се вторачи в него като хипнотизиран. После доближи един пръст до езика си. Нямаше някакъв особен вкус

— Какво правиш? — извика му Карина.

— Това е лекарството — отговори почтително той. — Светлина, която да пропъди Сянката.

Когато тя не му отговори, Алекс вдигна очи и откри, че се е вторачила надолу към него с объркано изражение.

— Очите ти. Те са… — Тя поклати глава. — Твоят човек Бел е мъртъв. Мадок и останалите са го изоставили.

— Къде са те?

— Излязоха в града.

— Какво чакаш? — Той я изгледа разтревожен, после насочи поглед надолу, за да почне да пълни друга торбичка. — Убийте ги. Не можем да ги оставим да избягат с лекарството.

— Не знаем какво правят — каза Карина със странно несигурен глас. — Може да търсят начин да излязат.

— Логично — отговори Алекс, напъха торбичките в джоба си и се изправи. Избърса ръце в бедрата си, оставяйки ярки сини следи по плата на панталоните. — Добре, ще ги попитаме и след това ще ги убием.